• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

14 December 2019, 22:04:13

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 55
  • Latest: dhp
Stats
  • Total Posts: 11090
  • Total Topics: 1193
  • Online Today: 48
  • Online Ever: 322
  • (05 December 2019, 07:02:22)
Users Online
Users: 0
Guests: 26
Total: 26

Пътеписи от България

Started by Hatshepsut, 12 August 2018, 20:28:36

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Шишман

Златоград - задължително, трябва да го посетя.

Hatshepsut

Мистерия в Средна гора - Кутелът и как да го откриете


Една от най-големите мистерии в района на Сърнена Средна гора не дава мира на историци и изследователи. Наричат я Кутела - великанската каменна чаша изваяна с перфектна прецизност по непозната технология от незнайни майстори. Но за какво е служел този огромен съд, скрит в пазвата на планината, който може да побере човек, та даже и няколко души? Близо до хилядолетния гигантски съд са разпръснати  странни, издялани от човешка ръка скали. Наблизо имало и останки от счупените парчета на още една каменна чаша, които обаче не успяхме да открием. Някои учени твърдят, че става дума за мегалити от времето на траките.

Други датират находката от по-късен период - 9 век. Версиите са много. Но никой не знае каква е истинската възраст на  Кутела, нито за какво е служел. Едно е сигурно - находката е уникална за Европа и има само няколко аналога по света.

Какво представлява Кутелът

Названието Кутелът идва от думата ,,котел" -  голям домашен съд за затопляне на вода с разширено дъно и дръжка за пренасяне. Дали във въпросния съд  се е съхранявала някаква течност, като вода, вино или жертвена кръв, не е ясно. Но това което ненадейно изникна пред изумения ми поглед напомня на илюстрация от ,,Алиса в страната на чудесата" - имах чувството, че съм попаднала в паралелен свят.  Сюрреалистичната чаена чаша, изгубена в храсталаците на вековната гора, е съвършено изработена и сякаш очаква всеки момент притежателят й, я някой гигантски заек или горски дух, да дойде да си я прибере.


На дъното на Кутела е имало ритуално изображение, което е заличено от времето

Чашата на Боговете - така наричат още мегалита, висок 1,5 метра и дълбок към метър. Стените му са с дебелина около 40 см. Имал е дръжки, както и похлупак. Ала типично по нашенски, още през 19 в. жител от съседното село Розовец, откъртил огромния воденичен камък, служещ за капак, за да го вгради в дворната си настилка от чисто естетически подбуди.

Какво знаем за гигантската чаша

Първата научна публикация за Кутела е на братя Шкорпил от 1898 г. В нея те разказват как в землището на село Розовец , край развалините на средновековния манастир ,,Свети Никола", попаднали на  ,,жертвен кутел". Братята изследователи били силно впечатлени от находката. Те описали огромния съд като ,,един от най-любопитните жертвени камъни на територията на страната".


Кутелът е изработен от гигантски гранитен къс

Интересното е, че  края на 19 в., когато чешките археолози го видели за първи път, Кутелът бил счупен на части.  Но през 70-те години на 20 век уникалният артефакт  бил възстановен и днес лесно могат да се различат слепените парчета. Учените са смаяни от съвършенството на изработката му . Тя далеч надминава всички изсичания от този род в Източните Родопи, осеяни с мегалити и трапецовидни скални ниши. Чашата в Сърнена Средна гора е изваяна така, сякаш с нож се реже стиропор или торта.

Как да стигнете до Кутела

От години прекарваме пролетната си ваканция в района на гр. Павел Баня, но едва преди няколко месеца разбрахме, че наблизо се намира това уникално човешко творение. Разклонението, което води към археологическата забележителност се намира между пътя, свързващ красивото средногорско селце Розовец със село Турия - родното място на Чудомир.

Ако се движите от с. Розовец в посока Павел баня, разклонението се пада вляво от пътя на около 1 км. след една крайпътна чешма. Ние, разбира се, се изгубихме, както винаги !  Открихме мегалита с помощта на един местен човек, който предложи да ни заведе до въпросния разклон. Паркирахме автомобила в началото на черния път, който се вие в планината и отвежда до хижа Братан. Потеглихме нагоре пеша и след около 1 км. попаднахме на указателна табела с надпис " Кутелът ,,. Гигантската чаша се пада вляво от черния път. Вижте картата по-долу !

Теории и хипотези за произхода на древната чаша

Тракийска шарапана за направа на вино на 3000 години, ,,чаша на Дионис" - използвана в ритуалите на Дионисиевите мистерии, съд за мелене на зърно, урна, щерна за вода, огнище, силоз и какви ли не още предположения се свързват със загадъчния археологически обект, притаен сред диплите на Сърнена Средна гора. Една от най-разпространените теории е, че датира от 9 век и в него се кръщавали християни. Някои изследователи твърдят, че през средновековието Кутелът  бил използван от шамани за техни тайни и доста зловещи обреди. Те набутвали жертвата в чашата, вътре я разсичали на парченца и после я сварявали, за да й осигурят безпрепятствен път към отвъдния свят и т.н. и т.н.

Най-ексцентричната хипотеза свързва паметника с цивилизация, много по-древна от тракийската, която обаче била далеч по-развита в технологично отношение от нас.  А някои  дори са убедени, че Кутелът е артефакт от извънземна цивилизация.

Кутелът има други аналози по света

Да, признавам, Кутелът разпали фантазията ми. Не може нашенската чаша да е единствената в света.  Вероятно тя е дело на  цивилизация,  свързана по някакъв начин с други древни култури.

Ето на какво попаднах в мрежата:


Подобни гигантски съдове са открити сред останките на Угарит, известен още като Рас-Шамра. Угарит бил процъфтяващ космополитен град в древна Сирия през второто хилядолетие пр. н.е. . Една от теориите е, че тези големи каменни чаши служели за ритуално производство на бира.


Долината на гърнетата в Лаос е осеяна с хиляди огромни каменни съдове, които напомнят на Кутела край Розовец.  Древните делви са високи от 1 до 3 м. Никой не знае защо и от кого са създадени. Според една хипотеза те служели за погребални урни преди хиляди години. Според друга - в тях се складирало огромно количество вино.

Вместо заключение

Сърнена Средна гора е земя свещена и мистична, осеяна с десетки мегалитни съоръжения, разпръснати сред най-потайните й части. Тези обвеяни със загадки обекти все още не са достатъчно добре проучени и затова, когато човек успее да стигне до тях, се чувства като откривател. В списъка ми има още поне 3 местни мегалита, които възнамерявам да открия за себе си в най-скоро време. Очаквайте в следващи публикации.


https://pateshestvia.net/кутелът-как-да-го-откриете-в-средна-гор/

Hatshepsut

Храмът на с. Беренде пази 7-вековна тайна

Беренде е малко, изгубено в пазвите на  планината село, разположено едва на 10-на км. от Годеч, което не се отличава съществено от останалите населени места в района.  Но пък притежава безценно богатство - неговата църква ,,Св.св. Петър и Павел", обявена за национален паметник на културата.

За стенописите й казват, че са по-стари с 50 години от тези на Боянската църква. Но за разлика от нея, храмът на Беренде тъне в забрава, изоставен и рушащ се. С неговите  над 700-годишни стенописи ,,Св.св. Петър и Павел" никога не е бил реставриран или стопанисван от държавата. Според изкуствоведи и историци това е една от най-значимите ценности в българското художествено наследство от времето на Асеневци.  Но този факт не трогва никого и най-малко отговорните институции, които открай време обещават, че ще предприемат нещо, за да я спасят, но ефект - никакъв.

Църквата се намира на около километър от Беренде, близо до брега на р. Нишава, в трудно достъпна, но много живописна местност и е идеалната цел за някоя пролетна неделна разходка. 

Как да стигнете:



Село Беренде се намира на 55 км. от София. До там можете да стигнете или през пътя за Божурище,  или през пътя за Костинброд. Ние тръгнахме по първия маршрут и на отиване се отбихме да разгледаме Драгоманското блато. След което, за около 30 минути бавно и внимателно шофиране по разбития път, стигнахме до с. Беренде. Селото е възникнало през XIII век, а наименованието му е свързано с ,,берендеите", които са кумани, преминали на служба при руските князе.

На влизане в Беренде потърсихме къщата на Филип и Надка - те държат ключа на църквата. Селото наброява около 22 постоянни жители - все приветливи и услужливи хора, които само дето не ни съпроводиха до самата църква. Оставихме колата в края на селото и се спуснахме по стръмния път надолу, следвайки указанията на берендейци и най-вече интуицията си.  След 15-на минути стигнахме до една падина със закътана полянка и с белеещия се миниатюрен еднокорабен храм ,,Св.св. Петър и Павел"

Отвън той няма никаква архитектурна стойност. Варосан в бяло, без украси, със семпли прави линии, без кръст дори.  И нищо не подсказва за съкровищата, които таи в полумрака вече повече от 7 века.





Има две версии за възрастта на църквата на Беренде:

Според някои учени тя е изградена през XIV по времето на цар Иван Александър - стенописите отговарят на стилистиката от този период.
Други обаче са категорични, че е изградена през XIII век по времето на Иван Асен II, тъй като до преди години все още имало надпис с неговото име.
Върху външната страна на църквата бил изобразен Иван Асен II. Някои историци твърдят, че това е най-ранният известен ктиторски портрет на владетеля. Защото, според каноните, само светците или ктиторите били изобразявани в църквите.

С течение на времето образът на Иван Асен II съвсем избледнял и към 2007 вече бил едва различим.  Предишното отче на Беренде обаче решило да стори богоугодно дело, като вароса църквата, че да я постегне.  И така унищожило окончателно ктиторския портрет на цар Иван Асен II .

На една от фасадите било изобразено родословно дърво на Асеневци, което също изчезнало.

Местните са убедени, че църквата им е построена през 13 век и била изографисана отвътре и отвън по поръчка не на кого да е, а лично на цар Иван Асен II.

Легендата за църквата е следната:

СЛЕД БИТКАТА В КЛОКОТНИЦА ЦАР ИВАН АСЕН II ОМЪЖВА ДЪЩЕРЯ СИ, КНЯГИНЯ БЕЛОСЛАВА ЗА СРЪБСКИЯ КРАЛ СТЕФАН ВЛАДИСЛАВ ПЪРВИ С ИДЕЯТА ДА ПОСТАВИ СРЪБСКОТО КРАЛСТВО ПОД БЪЛГАРСКО ВЛИЯНИЕ. ЗА ДА УРЕДИ ВЪПРОСНИЯ БРАК ВЛАДЕТЕЛЯТ ПОЕМА ПО НЯКОГАШНИЯ РИМСКИ ВОЕНЕН ПЪТ ПО ДОЛИНАТА НА РЕКА НИШАВА КРАЙ ДНЕШНОТО СЕЛО БЕРЕНДЕ. В ГРОБИЩНАТА ЦЪРКВА НА СЕЛЦЕТО ТОЙ РЕШАВА ДА ОСТАВИ АТРИБУТИТЕ НА ЦАРСКАТА СИ ВЛАСТ, КАКТО И ВОЕНЕН ОТРЯД, КОЙТО ДА ГИ ПАЗИ. ЗАЩОТО ОТИВАЛ В СЪРБИЯ И НЕ ИСКАЛ ПРИ ЕВЕНТУАЛНО ПОКУШЕНИЕ СРЕЩУ НЕГО  ДА ЛИШИ ДЪРЖАВАТА ОТ АТРИБУТИТЕ НА ДЪРЖАВНОСТ. СЛЕД СПОЛУЧЛИВОТО СКЛЮЧВАНЕ НА БРАКА, ЦАР ИВАН АСЕН II ПРОВОЖДА ЗОГРАФ ДА ИЗПИШАТ ЦАРСКИ МАЛКИЯ БОЖИ ХРАМ.

В НЕГОВА ЧЕСТ ВЪРХУ ХРАМА БИЛИ ИЗПИСАНИ ЛИКЪТ МУ, ЗАЕДНО С НАДПИС ,,ЙОАН АСЕН В ХРИСТА БОГА БЛАГОВЕРЕН ЦАР И САМОДЪРЖАВЕЦ ВСЕМ БЪЛГАРОМ И ГРЪКОМ".  В ПОСЛЕДСТВИЕ ТОЗИ СТЕНОПИС Е БИЛ СВАЛЕН ЗА ДА БЪДЕ СЪХРАНЕН, НО СЛЕДИТЕ МУ СЕ ИЗГУБИЛИ.

Какво още знаем за църквата:

1. Няма категорична датировка за построяването на храма - дали е от XIII - XIV век или е още по-стар
2. Стенописите не принадлежат на един автор. Дори не са създавани по едно и също време. За това говори разнородното стилистично изграждане на образите по стените
3. Била е гробищна църква, в средновековието в нея опявали за последен път покойниците.
4. За жалост лицата и най-вече очите на светците са избодени с шишове от нечии проклети ръчички /османски най-вероятно/
5. За пръв път храмът на Беренде се споменава през 1890 от братя Шкорпил, които го описват като ,,малка запустяла църквица край бреговете на р. Нишава".
6. През 20-те години на ХХ век оттук  минава художникът Михаил Георгиев, който прави цветно копие на изписания образ на цар Иван Асен II. Въпросното копие би трябвало да се намира в археологически музей на София, но май е изчезнало.
7. Стенописите въобще не са пипани от времето, когато са нарисувани, няма абсолютно никаква реставрация. В Беренде се изправяте очи в очи с изпитите лица на светци, такива каквито са излезли изпод четката на незнаен зограф преди повече от 7 века!
8. Всеки камък е така, както са го оставили старите строители - църквата никога не е била разрушавана, опожарявана или реставрирана.

9. Има цял сектор, където стенописите липсват. Твърди се, че били свалени и прибрани незнайно къде и от кого
10. През 2007 г. безбожници нападат медения обков на покрива -  разглобяват го за вторични суровини и така покривът започнал да натича. Това още повече влошило състоянието на 7 - вековните стенописи
11. Църквата се прочу покрай идеята на проф. Божидар Димитров да бъде пренесена в София, за да бъде реставрирана, стопанисвана и популяризирана. Но предложението му срещна яростния отпор на местните хора, които за нищо на света не си дават църквицата.
12. Въпреки обещанията на държава и институции, че ще осигурят средства за ремонт на храма и на безценните му стенописи, ,,Св.св. Петър и Павел" продължава да се руши, изоставен на произвола на времето, природните стихии и човешкото безхаберие.

https://pateshestvia.net/храмът-край-с-беренде-пази-над-7-вековн/

Hatshepsut

Агушевите конаци - най-голямото късносредновековно феодално имение на Балканите

Така и така бяхме близо до с. Могилица заради пещера Ухловица, решихме да се отбием и през Агушевите конаци, които се славят като най-голямото запазено късносредновековно феодално имение на Балканите. Оставихме колата пред туристическия информационен център до паметника с голямата дървена лъжица (човек трудно би я пропуснал) и бързо намерихме конака на отсрещната страна на пътя. Влязохме през тежка дървена двукрила врата с метално чукче, висящо от външната й страна. Посрещна ни уредничката на музея, която ни поведе из имението, разказвайки ни интересната му история.



Конаците се простират на площ от 3266 кв.м. и се състоят от стопански и жилищни сгради, три самостоятелно отделени двора, всеки със собствен кладенец, както и постройки за временните работници в стопанството, помещения за гости и впечатляваща изографисана отвън бяла кула. Всичко това е обградено от общ зид с бойници.





Както подсказва и името, конакът е построен за Салих Агуш и семействата на неговите трима сина. Има различни теории за произхода на фамилията, но единственото, което се знае със сигурност, благодарение на запазените архиви, е че неговият баща е притежавал имоти в Райково (днешен квартал на гр. Смолян), а самият Салих Агуш се мести със семейството си в с. Могилица и построява имението. Фамилията е мюсюлманска (вероятно са помохамеданчени местни българи) и очевидно изключително заможна, занимаваща се предимно със земеделие и животновъдство. Знае се, че са притежавали 12-15 хил. овце, които през зимата са били отвеждани да презимуват към Беломорието.

Още от двора, прави впечатление изобилието от комини, прозорци (общо 221) и врати (само 86!). Поради наличието на огнище почти във всяко от помещенията, комините, които се извисяват над покривите са общо 24 на брой. Рамките на прозорците и вратите от тъмно дърво силно контрастират на белосаните стени на конака.



Пресякохме покритият с калдаръм двор и влязохме в главната къща. На първия етаж са разположени предимно складове, мазета и помещение за съхранение на сирене и млечни продукти.

Собствениците на имота са пътували много и са заимствали от всякъде различни идеи и архитектурни решения. За наша изненада, конакът е разполагал с вътрешни тоалетни и бани, макар и от съвременна гледна точка последните повече да приличат на вграден гардероб с окачено за тавана менче и висяща от него метална тръбичка за чучур. Но пък водата се е оцеждала навън, което си е било истинско модерно нововъведение в онези дни.



По дървено стълбище се качихме на втория етаж, където са жилищните помещения. Озовахме се в голям светъл потон. Първото впечатление на всеки посетител е за простор, много прозорци, светлина и красиво резбовани автентични дървени тавани. Животът в конака е бил скрит от очите на външния свят зад гъста дървена решетка, покриваща прозорците.







Всяка от стаите, или т. нар. "кощи", е разполагала с огнище и вградени стенни шкафове (мусандри) за дрехи, халища или съдове. В едно от помещенията попаднахме на пъстро изрисувани  гардероби, поръчани от една от снахите, а в една от гостните открихме скрита зад долап тайна стая.





На няколко места имаше оставени красиви везани терлици, сякаш чакащи стопаните всеки момент да се приберат у дома.



Подовете на кощите бяха застлани с цветни ръчно тъкани килими и рогозки. Миндерите бяха покрити с рошави и топли козяци, декорирани с меки бродирани възглавници. Представих си как агите са посрещали тук своите гости, разговаряли са по търговски въпроси, докато се наслаждават на сладкия локум и горчивото кафе.



Най-уютна ми се стори стаята за четене, обляна в дневна светлина, влизаща през многобройните и високи прозорци. Фамилията е притежавала една от най-големите частни библиотеки за времето си (днес част от нея се помещава в Народна бибиотека "Иван Вазов" в гр. Пловдив). В центъра на одаята стоеше малка масичка върху пъстроцветна рогозка. Покрай стените под прозорците се простираха дълги миндери, застлани с меки бели козяци. Представих си как някоя от снахите чете тук за далечни и непознати страни, докато навън вали и едри капки падат от чардака по мокрия калдаръм.



Строителството на Агушевите конаци започва през 1820г., като комплексът е дострояван поетапно до 1843г. Всичко е дело на местни майстори, като се споменава името на родопчанина Харалампи Поповски. В имението са живели шест поколения от фамилията до 1946г., когато собствениците са принудително изселени от Родопите, а имотите им са иззети и национализирани от държавата. През 1965г. Агушевите конаци са превърнати в музей, а през 2006г. отново са върнати на наследниците на фамилията Агуш (по случайност и мои съседи), които решават да ги запазят като музей.



Отново се озовахме на двора. Уредничката ни показа страничните ниски помещения, предназначени за гости. В Агушевите конаци всеки замръкнал пътник е можел да намери безплатно подслон и храна. Жените, готвещи в кухнята, са можели да подава храна на ратаите и случайно отседналите гости на конака, през специално изграден за целта въртящ се долап на една от стените, без да се показват и да се налага да крият лицата си от непознатите.



В долната част на конака се намира и най-емблематичната и разпознаваема постройка от целия комплекс - бялата кула с детайлни външни стенописи. Наложи се да обиколим отвъд външния зид, за да я разгледаме добре.



Полезна информация:

Как да стигнете: С. Могилица се намира на около 30 км от гр. Смолян. От гр. Смолян се минава през с. Чомаково, с. Смилян, с. Кошница и пътят ви отвежда директно в центъра на с. Могилица, където може да оставите колата близо до паметника с голямата дървена лъжица. Агушевите конаци са точно отсреща.
Работно време: 01.05 - 30.09 от понеделник до неделя 10:00 - 18:00ч.; 01.10 - 30.04 от сряда до неделя 9:00 - 17:30ч. (понеделник и вторник - почивни дни). Групите влизат на всеки половин час.
Контакти: Сдружение с нестопанска цел "Агушевите конаци", с. Могилица, общ. Смолян;
Тел: 0878 588 491 - екскурзовод; 0889 399 919
Официален сайт: http://www.agushevitekonaci.com/
Вход: възрастни - 5 лв.; ученици и студенти - 2,50лв., деца под 7г. - безплатно
Време за разглеждане: Самата беседа трае около 30 мин., но си отделете време, за да разгледате конаците и отвън, особено изрисуваната кула.
Наблизо може да разгледате още:

Пещера Надарска (с предварителна заявка на тел. 0876 929 234 или 0878 588 492) - пещерата е необлагородена
Пещера Типицето (с предварителна заявка на тел. 0886 390 856) - пещерата е необлагородена
Водна пещера Голубовица (с предварителна заявка на тел. 0889 293 070 или 0878 450 800) - влиза се единствено с опитен водач и екипировка;
Пещера Ухловица
Проходна пещера и крепост Калето над с. Кошница
Извора на р. Арда
Каньон Горло

https://nomadstime.com/

Hatshepsut

Мандрица - албанското село на края на България

На юг от Ивайловград край тесния автомобилен път се е подредила броеница от обезлюдени села с рухнали къщи, потънали в буреняци училища, изоставени църкви и прекопаващи градините си самотни старци, живеещи със спомените си. Мандрица е едно от тези забравени от Бога кътчета, захвърлени в най-южната част на България, на километър от границата ни с Гърция. Бях чувала и преди за единственото албанско село у нас, за големите му кирпичени къщи, в които някога се отглеждали копринени буби и за превратната историческа съдба на местното население.

Мандрица започна да придобива популярност едва напоследък и то не заради самобитната му архитектура и необичайния произход на населението му.
В социалните мрежи се появиха реклами  на пръкналия се в центъра на селцето чисто нов модерен хотел, снабден с ресторант, басейн, кабелна телевизия, WiFi и прочие екстри, обещаващи на клиентелата добра храна, релакс и комфорт в селска среда. Лъскавата хотелска постройка обаче прилича по-скоро на сюрреалистичен фотоколаж на фона на тънещото в прах и руини албанско село.

Затова пък басейнът и лятната градина, където се помещава ресторантът, са единствените оживени места в целия район. Местните се гордеят с новата си придобивка и се надяват чрез нея да привлекат туристи, та селото най-сетне да живне! ,,Преди ходехме долу на реката да се разхлаждаме, но сега вече си имаме басейн" - не скрива радостта си синеока женица на средна възраст.



Заговарям я докато се скитам между накацалите по хълма призрачни постройки и се чудя накъде да поема. Тя е сред  30- та останали жители на  Мандрица. Подобно на останалите жители на селото говори албански.

,,Но това е архаичен вариант на езика ни от 17 век., когато тук  се заселили първите жители. Били трима братя християни. Установили се със семействата си покрай реката, а селото кръстили Мандрица, защото били мандраджии. И защото снабдявали с продоволствия турската армия, пашата ги освободил от данъци. Затова сме били богато село! "- добавя събеседничката ми.

По-късно през 18 век втора мигрантска вълна от Албания пристига тук.
Селото започва да набъбва и да просперира.  ,,Преди две години с още няколко души от Мандрица посетихме албанския град Корча, от където са тръгнали предците ни. И там бяха много изненадани, че сме българи, а говорим албански. От техния свещеник разбрахме, че след като хората ни напуснали Корча, турците опожарили града, защото бил християнски ".

Питам я сега на какъв език си общуват хората тук ?. ,,Ами на нашия си стар албански.  Говорим го шепа хора. Младите отдавна напуснаха. Езикът ни ще умре заедно с последния жител на селото" - заключава с горчивина  жената и се отправя към църквата.



За миналото на село Мандрица
А някога Мандрица било голямо село. Народът обитавал просторни 2-3 етажни кирпичени къщи с резбовани тавани с балкони от ковано желязо и красиви колонади в римски стил. Първият етаж бил предназначен за добитъка, на втория отглеждали копринените буби, а на третия се тъпчела многобройната фамилия. Към началото на 19 век селото наброявало близо 4 хиляди души.

Всъщност в миналото целият район на Източните Родопи се препитавал главно от бубарство. Поминък, от който в наши дни не е останало нищо, освен някоя друга етнографска експозиция, по линия на поредния европроект. А към края на 19 век България била на първо място в Европа и на 8-мо в света по отглеждане на копринени буби. Мандрица, разположено на пътя на коприната, пък се славело като едно от проспериращите бубарски села в района.

Мандричани се гордеели със своите 20 манифактури за производство на бубено семе и с четирите си мелници. Селото им разполагало с тухларна, леярна за камбани, бъчварница, бояджийница,  включително с предприятие за газирани напитки и пр. А най-малките му жители проплаквали за първи път в модерната гинекологична клиника, която се помещавала в къщата на доктор Атанас Пейкидис - един от малкото висшисти в този край.



Част от населението тук било гръцко,
тъй като граничното село преминавало ту в пределите на България, ту - в Гърция поради ред стечения на геополитическите обстоятелства, белязали в черно десетки хиляди съдби в Беломорска Тракия и върху които няма да се разпростирам.  В даден момент в Мандрица имало три гръцки училища - едно мъжко, едно девическо и една детска градина. Днес за някогашния му разцвет свидетелстват навяващи носталгия къщи с озъбени към небето стени и разказите на няколкото му жители.



В горещия августовски преди обед десетина души са насядали по столовете на църквата ,,Св. Димитър" /от 1835/  и тихичко разговарят. Денят е 15 август - празникът на Света Богородица. Заговарям Султана, която продава свещи и работи в църковното настоятелство - енергична, лъчезарна женица. Питам я скоро ли ще започне празничната служба. ,,А, не! Няма да имаме служба. До нас свещеници не стигат. Просто  се събираме в църквата всяка неделя и по празниците, разменяме някоя приказка, после народът си тръгва и заключваме храма !".

Султана си спомня детството, когато селото имало 4 попа - за всеки квартал по един. В горната му част, там където са гробищата, е изоставената църква ,,Света Неделя". Вкопана дълбоко в земята по повеля на турците и осветена през 1708 г.,  това е една от най-старите църкви в Източните Родопи. За съжаление е заключена и обрасла в бурени. ,,Преди имаше голям камък пред нея с надпис 1636 г., когато се предполага, че е основано селото. Но дойдоха хора от Кърджалийския исторически музей и го взеха. Оттогава не сме го виждали"- разказва Султана.



Напоследък обаче се наблюдава повишен интерес към Мандрица.
Някои си купиха къщи и ги възстановиха, за да ги използват като летни вили.  Селото е включено и в доста веломаршрути.  Благодарение на шумно рекламирания хотел със синеещия се сред развалините басейн, все повече посетители откриват това откъснато от света кътче.. Малко по малко хората от Мандрица възвръщат оптимизма си, че селото ще го бъде и че няма да последва окаяната съдба да съседните мъртви населени места, които скоро ще бъдат заличени от картата на България.



https://pateshestvia.net/