• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

29 February 2020, 05:05:12

Login with username, password and session length

Theme Select





thumbnail
Members
  • Total Members: 64
  • Latest: Openair
Stats
  • Total Posts: 12286
  • Total Topics: 1225
  • Online Today: 36
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 28
Total: 29

avatar_Hatshepsut

Българският въпрос в Македония

Started by Hatshepsut, 26 August 2018, 07:50:39

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

«Македония като българска земя» – Проф. Михаил Арнаудов


Всички обективни наблюдатели на народностните отношения на Балканския полуостров са признавали численото първенство на българския народ, като при това не са делели главното население на Македония от населението на Северна България и на Тракия. Македония като област, очертана на север от Рила и Шар, на запад от албанските планини, на юг от р. Бистрица и Атонския полуостров и на изток от р. Места, е обитавана от VII век насам предимно от българи. Гръцкият етнически елемент се е запазил в някои южни и източни краища, турският – сравнително по-нов и в постоянен упадък – в изолирани гнезда по течението на р. Вардар, а албанският – с агресивността си от XVIII век насам, поддържана от местни феодали-насилници и от турското правителство – в няколко купчини селища източно от албанските планини. Българският народностен характер на Македония, в нейната цялост, не е подлежал никога на съмнение и множество свидетелства на незаинтересувани пътешественици, етнографи и езиковеди потвърждават това. Не само прастари български градове и села, които стоят в тясна поселищна връзка помежду си, но и прочути от много векове български светилища са придавали на тези предели най-определен народностен отпечатък Достатъчно би било да поменем старославните манастири «Св. Пантелеймон» в гр. Охрид, основан от св. Климент Охридски; «Св. Наум» край Охридското езеро, основан от едноименния светец при съдействие на царете Борис и Симеон; «Калища» до гр. Струга; «Пречиста» край гр. Кичево; «Св. Иван Бигор» в долината на р. Радика, северно от гр. Дебър; «Св. Атанас» при Лешок, край гр. Тетово – и много други още, които, издържани и тачени от българското население като места за масово благочестиво поклонение, са крепели народностното чувство и са давали български облик на тези покрайнини. Нищо подобно като културно-религиозни центрове, разсадници на писменост и символи на народностно минало, не знаят ни албанци, ни други случайни етнически елементи, като аромъните например, в Македония.
До неотдавна българският елемент тук е бил още по-компактен и значителен, отколкото той се представя при някои по-нови раздвижвания. Гръцката денационализаторска черковна пропаганда, поддържана особено ревностно преди освобождението на България от атинското правителство и от Цариградската патриаршия, и албанските прониквания, насърчавани от турската централна власт и от местните бейове, за да се изместят трудолюбивите българи или се убие у тях всеки дух на непокорство и на стремеж към свобода, са успели да разредят в някои пунктове българските поселища. Стотици хиляди българи, преследвани от покварената администрация на Абдул Хамида, която е пълнела с тях затворите, и от нападенията на албанците, е трябвало да емигрират в съседните или по-далечните страни, особено в България и Америка, за да спасят живота си. Така албанците правят на запад, по Горния Вардар и край Дебър, Охрид и Костур, някои завоевания, които колкото и гибелни за българите в икономическо и социално отношение, не са били в състояние да накърнят българската физиономия на тези предели. Нека се помни обаче, че в областта Гора, на северозапад от Шар, и в други части на вътрешна Албания има и досега много български селища, които са остатък от по-значително, насила помохамеданчено население. И както ние не претендираме да бъдат тези места присъединени към България, така и Албания няма право да претендира за български области, в които живее незначително албанско население, съставено само от късни пришелци. Изцяло взета, Македония се представя и днес, въпреки всички насилствени или доброволни изселвания на българското население, продължени систематично и под югославско управление, като българска в етническия си лик, културния си живот и икономическото си развитие. Турци, гърци или албанци не са могли нито числено, нито стопански да се наложат като господствуващи и да нарушат старата българска основа на страната.

Колкото се отнася до историко-политическото гледище по предмета, ще забележа следното.
До Берлинския конгрес от 1878 г. не съществуваше никакъв македонски въпрос за европейските кабинети. Имате само един общобългарски въпрос – тоя за гарантиране гражданските свободи и културните права на българското население, което обитава средищната зона за Балканите – от Добруджа до Костурско и от Ниш до Одринско. В своите познати на пял свят предели българският народ образува непрекъснато и здраво ядро, което има един език, една религия, една книжнина и еднакво силно развито народностно съзнание. Гигантската борба на българите през XIX век за духовно обединение, и то около една независима черковна власт, на която се падаше, по законодателните традиции в Турско, и светска юрисдикция, завърши в 1870 г. със създаването на българската автономна екзархия. Съгласно с фермана за учредяването на тази българска народностна институция трябвате да се произведе плебисцит в частите на Македония, подвластни до тогава духовно на гръцката патриаршия. Въпреки всички противодействия на тая патриаршия, Македония се изказа, под пряката контрола на турското правителство, в преодоляващото си мнозинство в полза на българската екзархия. Така се установиха български владици в Скопие, Дебър, Охрид, Битоля и другите и български екзархийски наместници в Костур, Лерин, Воден, Енидже Вардар, и така в диоцеза на тия епархии влязоха всички българя на Македония, включително и тия в съседство с българо-албанската граница: в Тетовско, Гостиварско, Кнчевско, Стружко и т. н. На конференцията в Цариград от 1876 г., на която бяха свикани представителите на Великите сили за да установят автономията на някои народностни групи в Европейска Турция, западната граница на България беше прокарана, по силата на етническия принцип, така, че Ниш, Скопие, Тетово и Охрид, с целия Нишки и целия Скопски санджак, и градовете и околиите Костур и Лерин оставаха в проектираната българска държава.
Договорът от Сан Стефано от 19 февруарий 1878 година, който определяше границата на новото българско княжество, даваше градовете Ниш и Лесковец на Сърбия, но само като компенсация за участието й във войната на руска страна, а оставяше на. България – колкото се отнася до западната и южната й част – градовете Пирот, Враня, Качаник, Тетово, Дебър, Струга, Корча, Костур, Воден и Енидже Вардар, заедно с устието на Вардар. Берлинският конгрес малко по-късно (13 юлий 1878 г.) под влиянието на Англия, която по въпроса за България беше успяла да вземе предварителното съгласие на Русия, разпокъса българската земя на няколко части, като възвърна на Турция цяла Македония и като пося с това ново семе за размирици в нашата нещастна страна.
Няма да излагам тук мартирологията на българския елемент под новото робство, но ще изтъкна само, че българският дух се прояви в масови революционни движения, едно от които, Илинденското от 1903 година, доби същински епически замах. Никоя друга нетурска народностна група в Македония не с показвала не по-рано, ни по-късно нещо подобно като манифестации на борческо народностно съзнание по простата причина, че числено ни една от тях не е играла никаква особена роля. Войната от 1912 година, която изправи един християнски съюз на Балканите против Турция, имаше за изрична предпоставка признаване от сърбска страна на българското етническо надмощие в Македония. Чрез договор от 29 февруарий 1912 г. сърбите оставяха земите на изток от линията Охрид—Велес на България като безспорно български, а тия на запад от тая линия – та до Шар планина и албанските планини – като спорни; трябва да се каже, спорни само поради претенциите на сърбите да имат по-големи териториални придобивки от съюзнишката война. И че в тази втора зона живееха главно българи и никакви сърби, доказваше решението на Лондонската посланическа конференция от 1913 г., което определяше и източните граници на Албания наспроти българска Македония. Българският характер на тази област бе признат по-късно, в 1923 година, и от самите албанци в лицето на тяхната революционна организация. Именно: Вътрешната българска революционна организация в Македония и Албанският революционен комитет сключиха тогава съглашение, по силата на което двете представителни тела, които се опираха на масите долу, даваха клетвен обет за отхвърляне сръбската власт, като признаваха за народностна граница между българи и албанци границата, която винаги е делела двата народа — Шар планина и южните от нея височини, с Тетово, Гостивар, Дебър, Струга, Кичево и Охрид в пределите на българска Македония.
В този ред исторически актове и документи, които признават цялостния национален облик на Македония и българските права над нея, трябва да поставим обаче на най-видно място договора от б септемврий 1915 година, сключен между Германия и България, по силата на който двете сили трябваше да си сътрудничат в случай на война. Съгласно с § 1 от тайната спогодба към този договор Германия гарантираше на България цяла Македония, завзета в 1913 година от Сърбия, еднакво и «спорната», и «безспорната» зона, т. е. с границата на запад, която бе в сила до последното разгромяване на Югославия от април т. г. А съгласно с § 3 на същата спогодба на България се връщаха земите, предадени по Букурещкия договор от 1913 г. на Гърция – т. е. цялата Беломорска Тракия. България пък даде безрезервно своето сътрудничество на високия си контрагент, което й струваше страшни жертви, и така от 1915 г. до 1918 г. тя влезе във владение на частта от Македония, която бяха заграбили вероломно сърбите в Междусъюзническата война от 1913 година. Сега когато историята сякаш се повтори, със същото враждебно поведение на Сърбия (респ. Югославия) и със същата неизменна вярност към Германия от българска страна, нима този свещен договор «за мир и приятелство» от 1915 г. би трябвало да бъде нащърбен в една точка, която не досяга никакви германски интереси, но гарантира най-авторитетно признатото отдавна българско народностно право? Македонските българи са полагали винаги героични усилия за своята независимост. Днес те имат всички основания да очакват свързването на цялата си страна с общото отечество, за да не стават обект на денационализация, а неправдата над тях – извор на бъдещи опасни смутове.
Съдбовното значение на македонския въпрос за бъдещето на България се е съзнавало отлично от първите български държавници току след Освобождението. Един от тях, най-прозорливите, а именно Константин Стоилов, като разглежда в 1882 г. обстойно в един доклад до княз Александър I възможностите да се подготвим за една ревизия на решенията, взети в Берлинския конгрес, за да влезе и Македония в «обетованата земя», т. е. в обединена България, казва: «Днес архимедовият пункт на българския народен, па и на целия източен въпрос, лежи в Македония. Ако нашите индиции не ни лъжат, за Македония и в Македония ще се разиграе последният акт на източната драма, и тъй като въпросът ще се реши със силата на оръжието, то всичко зависи от това, кой ще бъде по-скоро на мястото и с кого ще бъде населението... Като погледнем малко по-надалеч и си представим разните етапи на народната си политика, то няма ни най-малко съмнение, че въпросът за осъществяване на Санстефанска България, въпросът за преобръщането етнографските граници на българската народност в политически, не е нищо друго, освен въпрос за Македония.» Сякаш в съгласие с тая теория на мястото, посочвано като невралгична област и оспорвано с най-голямо ожесточение между балканците, се озоваха в последния голям двубой между двете световни групировки нашите съюзници и българските войски — и населението взе нашата страна, както я бе взело в душата си много отдавна. Така се намери и «архимедовият пункт», за да се даде едничкото правилно разрешение на българската проблема в западните краища.

Нека засегна и културно-хуманитарното гледище по въпроса.
Българското възраждане, въведено в края на XVIII век чрез обгърналата цяла Европа вълна на национално осъзнаване на поробените народи, докосна равномерно всички български земи, еднакво източни и западни. В него участвуваха революционери, просветители и писатели, които се вдъхновяваха от идеала на първия български историк Паисий (1762 г.) за отхвърляне гръцкото духовно иго и гръцкото образование и заместването им с българско народно духовенство и български език в училищата и книжнината. Запомнете добре, че патриархът на възраждането ни, монахът Паисий, бе родом от Македония, именно от с. Банско в Разлога. Тъй нареченият черковен въпрос бе собствено, в подбудите и крайните си последици, един културно-политически въпрос, тъй като чрез него се догонваше не само свобода на религиозната съвест, но и гражданско равноправие и официално признаване на българите като самостойна национална група. Започнатата първо в Скопие, около 1830 г., борба против фенерската духовна олигархия се доближаваше в методите и целите си до Немската реформация с нейния протест срещу грабителството на курията и нейната защита на простия народ, държан в невежество. От Струга и Охрид излязоха най-смелите апостоли на това колкото национално, толкова и нравствено движение, братята Димитър и Константин Миладинови и увенчаният поет Пърличев, успели да повдигнат цяла Македония в името на народна черква и просвета и страдали жестоко като жертва на фенерското коварство. В цяла Македония, въпреки гоненията на гръцкото духовенство и на турската власт, българската идея завладя стихийно умовете и доведе до триумф движението за народна българска йерархия чрез основаване на Екзархията. Редом с това движение се засилваше и образователното дело в страната. Книжовници като Кирил Пейчинович и Йоаким Кърчовски (първият от с. Теарце до Тетово, вторият от Кичевско) се опитваха да създадат още в 1814 и 1816 г. поучителна литература на простонароден език и в български национален дух.
Техните усилия бяха продължени с ентусиазъм от няколко поколения патриотически надъхани водачи, голям брой от които спадаха към най-добрите български писатели, учени и политически мъже. Тук бяха и Неофит Рилски от с. Банско, първият наш педагог, открил по поръка на В. Априлов габровското модерно училище (1835); и Константин Петков от Бащино село до Велес, който в стихове от 1859 г. учи: «Держи си харно свой ред и племя»; и Теодосий Синаигски от Дойран, отворил в 30-те години на XIX век българска печатница в Солун; и Антим Ризов, човек с широко образование, завършил университета в Атина и станал учител на Атон, от гдето поддържа българското възраждане в Македония; и Константин Държилович от Воденско, сътрудник на Раковски и печатар в Солун, след Теодосия; и разпаленият патриот Йордан Константинов Джинот от Велес, учител в родния си град и ревностен сътрудник на «Цариградски вестник» през 50-те години; и Натанаил Охридски от с. Кучевища (Скопско), действувал в Русия за българското дело, подкрепял българската Екзархия и организирал Кресненското въстание от 1878 г. за присъединяването на Македония към България; и Партений Зографски от Галичник (Дебърско), възпитаник и другар на Димитър Миладинов, автор на ред книжовни трудове и борец против гърците като кукушки епископ от 1859 г.; и Кузман Шапкаров от Охрид, един от най-значителните български фолклористи, бранил пял живот правата на македонските българи с перо в ръка и описал най-подробно техния етнографски образ; и Йосиф Ковачев от Щип, първият наш научно подготвен педагог, учител в Щип и Велес, а после професор във Висшето училище в София; и Райко Жинзифов от Велес, разпаленият родолюбец, който като поет и журналист си спечели голямо признание в Русия, гдето неуморно работи за възраждането и освобождението на отечеството си; и много, много други, които вече с родните си места очертават вярно пределите на българския народ в Македония.
От този безкраен списък на видни македонски българи не бих могъл обаче да изключа цвета на тяхната най-издигната интелигенция, гордостта на цяла духовна България от 60 години насам. именно от личните наши университетски професори Любомир Милетич (Щип), Иван Георгов (Велес), Димитър Матов (Велес), Никола Милев (Костурско), Александър Станишев (Кукуш); Александър Балабанов (Щип), Иван Снегаров (Охрид), после министър Андрей Ляпчев (Ресен), министър Димитър Ризов (Битоля), генерал Климент Бояджиев (Охрид), министър Никола Генадиев (Битоля), писателя дипломат Симеон Радев (Ресен), литературния критик, ваш достоен съгражданин, Йордан Бадев и много други. Изобщо в организирането на българската държава и в изграждането на българското по-високо образование (чрез Академията на науките и изкуствата и университета «Св. Климент Охридски» в София) приносът на македонските синове е бил твърде значителен. Македония не се е делила никога от духовния живот на България, била е винаги в най-тесни просветно-обществени връзки само с българската ръководна интелигенция и е отблъсвала всички опити да бъде използувана за противобългарски политически цели от Сърбия и Турция. Колко голяма е била в Македония привързаността към майчиното българско слово като орган на школното образование, личи вече от факта, че към 1912 г. тук са били издържани отлично уредени 1375 български основни и средни училища, с 2266 учители и 77889 ученици, както и 775 детски училища с 19214 ученици, срещу несравнено по-малък брой училища и ученици, издържали от сръбската и гръцката пропаганда. И тези две външни пропаганди, насърчавани от турците, които са прилагали принципа divide et impera, за да спрат възхода на жилавия и природно даровит български народ в Македония, не са могли да постигнат никакви обнадеждаващи резултати, колкото се отнася до разпокъсването на българската духовна цялост и убиването на българската воля за национално обединение.

На четвърто място ще се спра на държавното и историческото гледчще по македонската проблема.
При стария ред в Европа една от главните грижи на Великите сили: които имаха влияние върху Балканите, беше да се използува за егоистични цели разногласието на народите тук и да се прилага, при всяка нова историческа обстановка, теорията за равновесие на държавите, създадени върху развалините на Османската империя. Не се е зачитал принципът на народностите, нито по-общият интерес на културния Запад от едно трайно умиротворение на тази оспорвана област. Раздорите между балканските народи са се подклаждали било по силата на безмилостен империализъм отвън, било по силата на дребнави шовинистични домогвания отвътре, и така в Югоизточна Европа кипеше непрестанно котелът на недоволството и на опасните авантюристични замисли, способен да предизвика с избухването си най-непредвидени кървави междуособици, нарушавайки и световния мир.
Починът на силите от Оста да организират целия континент върху основата на правдата и необходимото жизнено пространство за всички вдъхва пълна вяра у разпокъсания до сега български народ, че е ударил часът на неговото държавно обединение. Тъкмо за осъществяването на това обединение, идеал на българите от векове, ние водихме редица войни, взехме участие в световната война на страната на Германия и застанахме сега вярно до силите на Оста, за да допринесем за техния успех. На Балканите има един народ, доказал своята доблест и своята способност да служи на напредъка, и този народ, българският, очаква днес да затвърди своето национално битие, като се обедини териториално в името на безспорните си права. Отхвърляйки всяко посегателство върху чуждите земи, той иска да събере и закръгли своя доказан за всички национален патримониум, като не жертвува в угода на съседски безосновни притежания скъпи дялове от него. Ако в течение на последните няколко века някои плътно заселени с българи области са преминавали в гръцко, сръбско, румънско или албанско притежание, както показват точните исторически справки, ние не мислим, че може да се върши такава неправда и сега, като се късат нови части от българското отечество и се покрусява незаслужено българската душа. Наопаки, ние сме убедени, че всички междусъседски въпроси ще бъдат решени едничко въз основа на народностните, геополитическите и стопанските начала, възприети днес като меродавни. Западно-македонските и южномакедонските краища, населени предимно от българи, именно тия по линията Скопие–Тетово–Дебър–Струга и Охрид–Костур–Воден, наложително трябва да се свържат с Вардарската и Битолската област, към които принадлежат от край време в стопанските си интереси, съобщителните си средства, културните си нужди и националните си въжделения. Границите на Македония на запад и на юг, както са очертавани до сега, представят естествена географска и етническа цялост, която не търпи нарушение, тъй като би се стигнало до ощетяване на жизнени за населението нужди и разклащане на установените икономически и културни връзки.

Не бих могъл, драги битолчани, да привърша моята кратка беседа, без да изтъкна и последното гледище по македонския въпрос, това на българския писател.
Касае се тук до мнения, чувства и вдъхновения на ония, които въздигат словото ни до оръдие на изкуството; до изповедите и възторга на ония, на чиито произведения се възпитават поколенията, за да обичат родината си и пазят завета на дедите си. Несъмнено в това царство на поезията големите национални въжделения са намирали винаги своето законно място, тъй като поетите са били тачените вожда и пророци на народа си. И ето, няма голям български поет от Славейкова, Вазова, Христова и Яворова насам, който да не е изливал болката си за страданията на Македония, да не е изказвал любовта си към земя и народ там, да не е предричал триумфа на правдата и провалата на насилието между потомците на св. Кирила и Методия, св. Наума, Самуила от старо време и на Паисия, Миладиновци, Пърличева и други в ново време. Българската поезия, посветена на Македония, е огромна – и само това вече говори за сърдечния отзвук на македонската неволя у нас. Защо у сърби и гърци няма нищо подобно, въпреки толкова напъни на политици и лъжеучени да доказват небългарския характер на страната, станала ябълка на раздора? Сигурно затова, защото вдъхновението нито се поръчва, нито може да бъде неискрено. Лъжата и лицемерието не са били никога подбуда за въодушевление, за поетически полет на мисълта. И така, ако никой сръбски или гръцки поет не е възпял Македония като своя родина, нито се е трогнал от робската й съдба, нито пленил от хубостта на народната й песен и на природата й, множество български поети, между които и първенците на българското мелодично слово, са стенали при болките или ликували при успехите на македонеца. Те са увековечили историята, природните красоти и борбите за свободата на Македония. Вместо много примери ето само един-два, които ще ни трогнат или въодушевят отново поради чистите си тонове и включената голяма любов към роба. Иван Вазов, за когото новите издирвания установяват, че води потеклото си от Южна Македония, понеже прадядо му Кирко Арнаудов е родом от с. Яновене, Костурско; увенчаният и най-популярен поет. на България, който издаде цяла сбирка. Песни за Македония, гдето възпя войните за освобождение от 1912 и 1915 г.; този истински наш народен поет, от когото българската младеж се учи да се възхищава от българския език, да обича беззаветно отечеството си, в най-широките му предели, и да усвоява големите национални и човешки добродетели; той ни даде не само гениалната ода за Братя Миладинови, но и разкошните по чувство, идея и форма Македонски сонети от 1883 г., първият от които гласи:
Там, там душите и сърцата, братя!
Там нашите стремленя и мечти,
Там наште очи, умове, обятя,
Там нека всичко българско лети; –

Там дето дивний Шар търпи проклятия,
Де Охридското езеро ехти,
Де дрънкат железа, стърчат разпятя,
Де нашта Македония пищи.

Света и себе нека си забравим
И на забравените да отправим
Надежда, братски думи и лучи.

На щрек! Готови! Никой да не дреме:
На всякой вик от тамо, шо ечи
Към Бога – първи да се отзовеме!

Каква милост за македонеца-роб блика от тези редове, в които поетът зове за изпълнение на свещен дълг всички свои сънародници! И същата вярност към братята на юг и същата решителност да се брани тоя дел от отечеството срещу дръзки посегателства на враговете диша и вторият сонет «Не даваме я»:
Не даваме я, не – земята мила,
Земята на светите ни отци.
Не даваме праха на Самуила,
Ни славата на двамата светци!

Тя наша е! Тя с нази е носила
От край ярем и търнови венци,
Да, наш е Солун, Шар, Пирин и Рила,
И песните на нейните певци.

Не даваме я тъй как не бихме дали
Завета на бащите си заспали,
Зеницата на нашите очи!

Не даваме, дор Бог стои отгоре,
Дор в онез гори, поля, простори,
Светото слово българско ечи!

Да, светото българско слово е ечало и продължава да ечи в целия този край въпреки всички налитания на враговете ни да го заместят с чуждо, не свое! В стихотворението си Черното знаме от 1885 г., възникнало при гледката на едно шествие в памет на Кирила и Методия в София, при което посред рой трицветни знамена се веяло като трагичен символ и македонското знаме от чер плат, Вазов написва, из дълбоката си сърдечна болка, тия пророчески редове:
Македонйо, родино мила!
Люлко на гиганти и на слава,
Бездно, що надежда не огрява,
Бездно страшна на сълзи теглила!
...
Но не си ти влезла още в гроба,
Но сама ти няма там да влезнеш,
Но ти, майко, няма да изчезнеш
Освен с нашта кръв, сърца и злоба!

Ах, ще дойде ден, и той голям е
Но дор скокнем за теб всички братя
И те сграбчим волно в обятя,
Вей се черно знаме!

Денят, който поетът предвижда с такава искрена вяра; денят, в който българи от долините на Янтра и на Марица прегърнаха волно българите от долините на Вардар и Струма – той дойде най-после, след люти борби и жертви, но дойде, за да не се вее вече никога черно знаме при всенародните ни чествувания. Ще припомня още една пророческа дума на Вазова, този път от 1920 г., при вестта за подписване на позорния мир от Ньой. Обзет от скръб, поетът не губи надежда за по-добри дни – и изказва като ясновидец, с твърда увереност в скорошната провала на насилието, тези мисли, които не можем да четем днес без вълнение:
«Уйлсон прогласи своите знаменити 14 точки, и те бяха приети с готовност от съюзниците му. И се посипаха въз главата на героична и нещастна България благата на правдата и справедливостта. Македония, българската, архибългарската страна, се отдаде на Сърбия..., даде се на Венизелосова Гърция друга част от българска Македония..., даде й се и нашата беломорска Тракия; отнеха на България южна Добруджа, златната наша Добруджа, и я харизаха на Румъния... Въдвориха на Балканите мира. Каква ирония! Каква подигравка с велики принципи... Какво светотатско посегателство върху разума, съвестта и чувството!... И омълча се Уйлсон!... И въдвориха победителите на Балкана мир. Сиреч, фърлиха семената на бъдещи раздори и кръвопролития. Защото насилието остая се' насилие. И неправдата остая се' неправда! И тя ще вика до небето, и тя ще подхранва в душите на цял народ пламъка на негодуванието и неугасимата жажда за възтържествуване на доброто въз злото...» И като говори по-нататък за протестите на млада България срещу ограбването на отечеството ни, Вазов се обръща към учениците, понесли черни знамена, с припомняне за българските победи на юг и на север, при Лозенград, Тутракан и т. н., и с тия ободрителни и пълни с дълбоко упование думи: «И вие ще се вдъхновите от техния (на бащите) пример на самопожертвуване и на доблест, за да поправите злото. Не, аз вярвам, че преди да порастете, много по-рано, то ще бъде поправено – как, от кого – това е божия тайна... Защото има едно Провидение, което бди над нашия юнашки, честен и добър народ.»

Hatshepsut

България и Македония – един народ в две държави. ,,Македонският въпрос" възниква в резултат на териториалните аспирации на Сърбия и Гърция към Македония, населена предимно с българско население. В основата на сръбската политика на Балканите и специално към Македония стои нейната национална доктрина – ,,Начертанието" (1844г.), създадена от Илия Гарашанин и Доктрината за ,,македонизиране на българите" (1888г.) на Стоян Новакович. Сръбските правителства вече 164 години на базата на тези документи провеждат своята политика и пропаганда, докато българските политици и държавници подценяваха пагубното им въздействие върху националните ни интереси. От къде тръгна всичко:

След Берлинския конгрес (1878 г.) България е разпокъсана. Македония и Тракия са оставени в състава на Османската империя. Тази историческа несправедливост на Великите сили роди българския идеал за национално обединение, а от друга пося семето на раздора между балканските държави и народи. След Освобождението до 1913 г. Българската екзархия, поддържа българското национално съзнание, като ръководи духовните дела с помощта на 1 300 свещеници, служещи в 1 600 черкви и 73 манастира. С помощта на българската държава организира образователното дело, като изгражда 1 373 български училища от които 13 гимназии. В тях работят 2 266 учители, които обучават 78 854 ученици. Така се изгражда ефективен национален щит срещу сръбската пропаганда в тези земи. По това време възниква и национално–освободителното движение в Македония и Одринско. На 23.10.1893 г. в Солун се създава Български македоно-одрински революционен комитет (БМОРК) от Дамян Груев, Петър Попарсов, Иван Хаджиниколов, д-р Христо Татарчев и др. Създателите на организацията си поставят за цел да се борят за извоюване на ,,пълна политическа автономия като етап към обединение с България". На 02.08.1903 г., преименуваната във ВМРО организация вдига Илинденско въстание в Македония и на 19.08., Преображенско в Одринска Тракия, като отчаян опит да реши безизходното положение на българите в тези земи. Разгромът на въстанието принуждава над 50 000 българи да потърсят спасение в България. След Първата световна война, Тодор Александров ( през периода 1918 – 1924 г.) възстановява и консолидира ВМРО, като продължава борбата със сръбските окупатори в Македония. Иван Михайлов продължава неговото дело. През 1934 г. превратът на Военния съюз и правителството на Кимон Георгиев под натиска на Сърбия, забраняват дейността на ВМРО и нейните поделения в България. Решаването на Македонския и Тракийския въпрос не можеше вече да се осъществи с мирни средства и това откри пътя към Балканската война (1912 – 1913 г.). Докато българската войска воюва срещу Турция на източно – тракийския военен театър и изнася основната тежест на войната, съюзниците на България– Сърбия и Гърция, нарушавайки договореностите заявяват, че териториалното разделение в Македония трябва да стане не на етническа основа т.е. на самоопределение на местното население, а на база фактическата окупация на територии в Македония. Възникват сериозни разногласия и в отговор на сръбско–гръцките военни провокации в Македония на 16 срещу 17.06.1913 г. българската войска започва военни действия срещу тях. Започва междусъюзническата война. Румъния и Турция се възползват от положението и атакуват тила на българската, армия като нахлуват в Южна Добруджа и Източна Тракия. България е победена. От Македония и Тракия към нея се стичат над 250 000 бежанци прокудени от масовия терор подробно описан в Карнегиевата анкета. Така на свиканата през 1913 г. Букурещка мерна конференция се подписа договор съгласно който Македония се раздели на 3 части: Вардарска Македония получи Сърбия, Егейска Македония– Гърция и Пиринска Македония– България. Източна Тракия е присъединена към Турция, а Южна Добруджа от Румъния. През 1914 г. започва Първата световна война. На 24.08.1915 г. България подписва съюзен договор с Германия и се включва във войната на страната на Централните сили. В българската войска участват 150 00 българи от Македония. Сформирана е 11 – та Македонска дивизия, както и формирования съставени от 34 000 българи дезертирали от сръбската армия и 19 000 души дезертирали от гръцката армия. Въпреки героизма на българската армия голямата война е загубена. Подписан е Ньоския мирен договор. Всичко довежда до нова вълна от 200 000 бежанци от Македония, Тракия, Добруджа и Поморавието.

На България са наложени тежки репарации. През 1941 г. започва Втората световна война На 01.03.1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт. Цар Борис III и правителството на проф. Богдан Филов приемат формулата за осъществяване на националния идеал ,,Обединена България" срещу неизвестността на бъдещето. Така макар и за кратко /до 1944 г./ България е обединена без нито един български войник да пролее кръв по бойните полета. В новоосвободените земи българската войска е посрещната с ,,Добре дошли". В новоприсъединените земи България изгражда администрация, подготвена от Акционните комитети. Общите инвестиции за трите свободни години в Македония възлизат на 30% от националния бюджет на Царство България. Построени са училища, църкви, болници, пътища и др. Открит е университет в Скопие. Всички граждани на Македония и Тракия от български произход получават статут на ,,български поданици" т.е. равноправни граждани на царство България. На 27.11.1941 г. в Бихач на заседание на антифашистката коалиция на Югославия (АВНОЮ) се взема решение за изграждане на федерална държава в която Вардарска Македония да има статут на съставна република. С декрет на новосъздадената НР Македония се създават: ,,македонска нация", ,,македонски език" и ,,македонска история". Тя се формира на база фалшификация на българската история. На практика след 1945 г. всичко това е факт. След 09.09.1944 г. БКП провежда непоследователна и противоречива политика спрямо Македония. Под натиска на СССР и ЮКП, и в изпълнение на решението на Коминтерна от 1934 г. политбюро на БКП, начело с Георги Димитров започва в Пиринския край македонизиране на българите. Убити са 164 бивши членове на ВМРО, множество отказали да се пишат македонци са въдворени по концлагери, изпратени в затвори.

Очевидно Българските правителства проявяват различна степен на активност, но в повечето случаи безотговорна пасивност особено след II–та световна война, включително и след 1989 г. до днес. България призна първа Македония, като държава, но какво от това. Може би е вече време българската политика да възприеме модерния принцип ,,Един народ в две държави", като решение на проблема в духа на европейското ни членство. На тази основа се изградени отношенията между Гърция и Кипър, Румъния и Молдова, Германия и Австрия.

Hatshepsut

Македонският въпрос е неразделна част от Българския национален въпрос. След подписването на Берлинския договор през 1878 г. милиони сънародници останаха извън пределите на Отечеството. Не бе осъществен идеалът на Васил Левски и нашите възрожденци – всички българи да живеят в обща държава. Водачите на ВМРО прецениха навремето, че Великите сили и балканските ни съседи ще се стремят да не допуснат образуването на голяма и мощна българска държава. Затова те възприеха идеята за създаването на автономна Македония като втора българска държава. Това бе тактически ход, чрез който се целеше по-късното обединение на двете страни по подобие на Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Днес една част от Македония, освободена от оковите на бивша Югославия, е обособена като самостоятелна държава – Р Македония. Направена е първата крачка към осъществяване целите на ВМРО. За съжаление, държавно-творческото начало, което се подържа от една част от управниците в Скопие, е изцяло на антибългарска основа. Тази основа е македонизмът. Той възниква като стратегическа идея в края на XIX в. Чрез нея сръбската държава се опитва да отроди и по-късно да посърби българите в Македония. Македонизмът нанесе огромни поражения на българската кауза. Повече от 80 години да се наречеш българин в Македония бе равносилно на национално престъпление. Но въпреки системния тормоз и асимилация, днес голямата част от населението там знае своя български корен. За интелигентните хора е ясно, че няма нито едно сериозно доказателство за съществуването на т. нар. "македонска нация" и "македонски език". В момента подобна теза се защитава само от властващата просръбска олигархия. Опасенията на управляващите в Скопие са, че при постепенното икономическо сближаване между двете братски държави, при проникването на хора, култура и информация от България, идеята за "македонската нация" ще стане невъзможна за защита. ВМРО смята, че въпросите, отнасящи се до Македония, трябва да станат приоритет на цялото българско общество и на българската държава. Само когато се изработи принципна и дългосрочна национална политика по Македонския въпрос, той ще бъде решен в полза на България.

Македония е втора българска държава на Балканския полуостров и затова нейното бъдеще не може да ни е безразлично. Бъдещето е постепенна интеграция на България и Македония според европейските стандарти. По този начин двете страни биха станали един по-сериозен фактор, който може да управлява процесите в региона. Хората в Македония и България имат общ произход, език, култура и история. Съвсем естествено е те да търсят изграждането на своето общо бъдеще.

Интеграцията между двете държави може да се осъществи само след взаимно осъзнаване на подобна необходимост и единствено според нормите на европейската интеграция. Бъдеща фаза на този процес е създаването на федерация между България и Македония от типа на Белгия или възприемане на модела на интеграция на двете германски държави.

Борис Вангелов

Hatshepsut

ВМРО Клетва
В името на Бога, вярата и честта си!!!

    "Заклевам се в Бога, вярата и честта си, че ще се боря до смърт за свободата на българите в Македония и Одринско, че ще се покорявам безусловно на началството и безпрекословно ща изпълнявам заповедите му; че няма да издам никому нито с дума, нито с дело тайната, с която днес се увенчавам, и всичко онова, което от днес нататък ще чуя, видя и разбера по делото. В противен случай нека бъда убит от едного от другарите с револвера или камата, които целувам."


Първите слова на смъртната клетва, полагана пред кръстосаните над светото евангелие револвер и кама, са вричали в доживотна вярност десетки хиляди български герои, за които вярата, съвестта и собствената чест не са изпразнени от съдържание думи, а основни принципи на живот и саможертва. Повече от век, поколение след поколение българи превръщат моралната отговорност към съдбата на народа в основна политическа ценност и влагат в усилията за постигането на националния идеал целия собствен живот.

Началото е поставено през една топлата петъчна вечер на 23 октомври 1893 г. В квартирата на секретаря на Българската църковна община в Солун, Христо Батанджиев, се събрат шестима мъже с различни професии и съдби. В тайното събрание участват бившият студент по история от Висшето училище в София Дамян Груев, училищният лекар в Солунската мъжка гимназия д-р Христо Татарчев и учителите от същата гимназия Иван Хаджиниколов, Андон Димитров и Петър Попарсов. Съзаклятниците са обединени от идея за революционна борба за освобождението на Македония и Тракия и с това започва столетната история на ВМРО.

През дългите годни на жестоки борби срещу турските поробители, срещу чуждите завоеватели и домашните родоотстъпници организацията запазва своята беззаветна преданост към българската национална идея – единна, свободна и просперираща България.

Първостроителите на ВМРО не са фанатични националисти, обладани от омраза и страх към различните етноси и религии. В царството на турското беззаконие, вилнееща омраза, насилие и национална вражда българските революционери се борят за един свят основан на справедливостта, свободата и хуманизма. В редиците на организацията застават най-видните представители на българската интелигенция, която с обосновано историческо самочувствие си поставя за цел изграждането на една нова национална държава като общност от свободни хора. Отрасли с книгите на Л. Каровелов, Ив. Вазов и З. Стоянов и истински наследници на Раковски, Ботев и Левски, борците за национално обединение в Македония и Тракия са носители на един просветен национализъм, който няма нищо общо с псевдонационализма на някои новопоявили се лъжепатриоти.

Българския национален идеал, въплътен в историята на ВМРО изразява едновременно стремежа за национално обединение на българите в Мизия, Тракия и Македония и изграждане на политически демократична, социално справедлива и етнически толерантна българска държава.

Силата на този идеал е в сърцевината на нашата история, написана с кръвта на стотици българи през въстания, войни, борби и страдания. Тази българска мечта е в основата на онези редки, но впечатляващи прояви на национално единство, масово състрадание и подкрепа на ближния, оставени от нашите предци като пример за подражание.

Борците за национално освобождение и обединение през изминалия век не се плашеха от своите враговете и не презираха различните. Те се сражаваха с противниците, но защитаваха слабите независимо от техния пол, раса и народност.

Българският национализъм не е чувство за малоценност, а самочувствие и достойнство, той не мрази, а уважава различията, не предизвиква конфликти, но може да се защитава. Така можем да си обясним, защо българските войски по времето на Балканските войни носеха свобода, ред и законност за всички, защо през Втората световна война България принуди Германия и Италия да освободят всички пленени югославски войници от Македония и спаси от сигурна смърт десетки хиляди млади мъже, защо българите спасиха от лагерите на смъртта евреите в страната, защо въпреки тоталитарния режим българския народ не намрази и не преследваше турците.

ВМРО винаги е вярвало във величието на българския народ, в неговите способности, упоритост и достойнство, затова светлото бъдеще на България е предопределено независимо от трудностите и изпитанията на времето и собствените ни грешки.

Да живее България! С нами Бог!

Hatshepsut

КОЙ ИМА ИЗГОДА ОТ МАКЕДОНСКИЯ ЕЗИК?

(50 ГОДИНИ ЮГОСЛАВСКИ "РАЗДЕЛИТЕЛЕН" ЕЗИК 1944 – 1994 г.)

Проф. д-р Ото Кронщайнер (Австрия),

Македонски преглед, бр. 2, 1995 г.

Превод от немски: А. Кочева

    "За Белград легендата за "южните сърби", които са наследили Македония, вече не е достатъчна. Затова той заложи на друга карта – в Македония живеят македонци и те говорят на "македонски". За броени дни бе измислен македонски книжовен език, който бе приспособен към сръбските пишещи и печатарски машини и който игнорираше специфичните български букви. Създадени бяха македонски граматики и по този начин белградската власт успя блестящо да сервира на Запада един несъществуващ народ. Македонците ("македонските славяни") доста често започнаха да се споменават в западните трудове като самостоятелен народ. И тъй като днешните югославци се възприемат за по-либерални от съвременните българи, авторите съдействат наивно, простодушно и глуповато на тази идея." (Е. Кюнелт-Леддин, "Ди пресе", Виена, 10 - 11 юни 1978)

   "Дали книжовният македонски език ще намери място в европейската литература, зависи от качеството на онова, което ще се напише на него." (В. Либал, бивш кореспондент на Дойче пресе Агентур в Белград)

   Тук като работна теза ще предпоставя, че има славяно-говорещо население в суверенната от 1991 г. многоетнична Република Македония, което преди 50 години бе ощастливено с нов оперетъчно създаден език, несъществувал никога преди това, и чието окончателно сътворяване и признаване подобно на каталонски, ладински и бретонски никога не е било предмет на обсъждания. [1] Съчиняването на този антибългарски разделителен език и глотонимичното му означаване като македонски (македонскиот jазик) – такъв глотоним до този момент не е бил познат – се обяснява с политическия подтекст и държавните интереси на Югославия от 1944 г.: определянето на българите в Македония просто като южни сърби, нещо което правят (дори и днес) сръбските университетски професори, би било твърде грубо за международната аудитория. Съществуването на борещо се българско малцинство на югославска държавна територия определено се възприемаше като нежелателно. Живеещите в Косово и в Западна Македония албанци (почти толкова на брой, колкото и българите) тогава все още не са били възприемани проблематично, тъй като Косово все пак е стара сръбска територия, а държавата е славянска, респ. южнославянска (= югославска). Затова е било излишно езиковото отделяне на югославски албански. Освен това върху югославските банкноти са отбелязани само славянските езици (сръбски, хърватски, словенски и македонски), независимо че в Югославия има общо взето повече албанци, отколкото славяноговорещи македонци.

   Поради това, че Югославия беше създание на западните сили и се ползваше с благосклонността на Франция, Великобритания и САЩ, за разлика от минаващите за русофилско настроени българи, на "вътрешнославянските" дела не се обръщаше внимание. Всичко, идващо от Белград се приемаше безкритично, в името на добрите взаимоотношения. Изцяло в духа на официалната дипломация беше и фактът, че първата македонска граматика [2] бе написана на английски език от американец, и то още преди да се появи "македонски" език. Официалната българска политика по отношение на Македония беше психологически несръчна и изпълнена с противоречия. [3] Тя е такава и до днес. Научната линия на БАН [4] обаче – много от нейните членове са от македонски произход – е да се докаже с лингвистични факти, че славяноговорещите македонци всъщност са българоговорещи славяни, т.е. българи. Колкото и да са очевидни тези доводи (между българските и македонските диалекти не съществуват никакви разделителни изоглоси), [5] те оставят непросветения в областта на славистиката европеец напълно безучастен. Зад подобни доказателства той подозира едва ли не националистическа пропаганда. Силно впечатление прави активността на Македонския научен институт в София, чиито членове са предимно българи, родени в Македония. В него се събират документи за действителните събития, свързани с България. За съжаление в Европа за него все още не се знае достатъчно. Белградската политика с присъщите й балканско-селски хитрини, които никой не си прави труд да провери и демаскира, беше очевидно по-ефективна.

   Това доведе дотам, че дори и в източния блок се заемаше промакедонска позиция в глотонимическо отношение. В почти всички славистични институти към източноевропейските университети се говореше за "македонски" и това доведе до напълно погрешна представа за този език в чужбина, нещо което не отговаря на действителността.

   В Западна Германия (сега Германия) се правеше всичко, само и само да не се дразни Белград. Дори и сега сред някои немски слависти може да се открие особен анахроничен югославизъм. Поради това първоначално нямаше никаква, а впоследствие се появи слаба реакция срещу провокираната от Белград война със Словения, Хърватско и Босна. На годишното заседание на Немския славистичен съюз в Лайпциг (октомври 1994) отново бе предложен глотонима сърбохърватски, въпреки че той вече не се използва и в самия Белград. В Мюнхен излезе "Lehrbuch der makedonischen Sprache" (Учебник по македонски език) [6], съставен от сръбкиня и някакъв случайно появяващ се по телевизията, неизвестен на славистичния свят, специалист. Историческа фонология [7] на македонеца Блаже Конески пък се появи през 1983 г. на английски (!) в Германия.

   Във Виена се провеждаше македонски лекторат под ръководството на "югославските" професори Хам и Катичич. Накратко, възприемането на пропагандирания от Белград език беше цялостно, като се изключат само някои частични славистични прояви, нарушаващи спокойствието (хора, прозрели триковете на белградската политика) и естествено като се изключат "безкритичните, реваншистко и националистично настроени" и т.н. българи. Международният славистичен комитет, дирижиран от Москва, също утвърди македонски заедно с всичките му фалшификации. Доколкото зная, нито един западен славист не изрази протест по този повод. Даже полският папа се грижеше да поздрави македонците на "техния език" по време на коледните си слова.

   Тъй като този език се открива във всички университетски учебници и е получил одобрение, ще продължи да съществува, независимо, че това не е необходимо. Недалновидната българска политика по отношение на Македония по-скоро засили антагонизма между българите и славяноговорещите македонци до такава степен, че днес българите се възприемат в международен план като консерватори и националисти; а това е поредният успех на югославската външна политика. Разбираемо е, че това стана възможно единствено на основата на тоталното разграничаване от България и българския език. И днес в Скопие могат да се купят сръбски и гръцки вестници и само един-единствен български (в. "Континент"). В югославските университети имаше само македонистика и никаква българистика. Така малкият македонски изтласка големия български.

   Днес, 50 години след създаването на писмения македонски език и интензивното му пропагандиране в чужбина, Югославия се разпадна, а заедно с нея и съществуващите от 1944 r. условия, спомогнали за създаването на не-български език, както и пропагандистката подкрепа, идваща от Белград. Кой все пак имаше полза от този език? Има ли все още нужда от него и защо отново не започне употребата на български?

   Поколението българи, които са раждани в Македония, или чиито родители са оттам, вече си отива. Всички те днес живеят в България или в друга страна: между тях са езиковедът Иван Дуриданов, чийто баща е от Щип, диалектологът Иван Кочев, чийто баща е от Струга, и много други. Интересът на младото поколение към македонския въпрос е по-ограничен. Традицията се поддържа само от Македонския научен институт в София и от БАН. Официална политика по македонския въпрос не се забелязва. Затворената почти 50 години граница оказва своето влияние. Факт е, че спрямо македонските българи бе извършена несправедливост, факт е, че бе им отнета родината и историческата идентичност. Тези неща обаче са останали назад във времето.

   От друга страна, след разпукването на изградената от белградските властници македоно-българска езикова стена в Македония се усеща съпротива срещу югославската политика. Тя е налице, въпреки господството на възпитаните в Белград славяноговорещи македонски ръководители, които ще задържат функциите си още няколко години, след изборната измама. Те все още се опитват да запазят властта и богатството си.
      Постепенно обаче се събужда съпротива срещу т. нар. македонизъм. Става ясно, че е било проведено отчуждаване (сърбизиране), което затруднява днешните (славяноговорещи) македонци да четат излезлите преди 50 години книги, т.е. литературата от по-старо време. Въпреки че официална критика към репресивната държавна политика не се допуска, хората започнаха да забелязват отдалечаването от собствената си история, от българските съседи и да го схващат като неестествено. Поради факта, че в продължение на 50 години не се появи нито един поет, който е бил в състояние да придаде на този език известност и финес – поетичните творения и напъни на Блаже Конески и др. функционери се печатаха с държавни пари и не се четяха – хората жадуват за литературни образци и традиция.

   Каква литература всъщност беше създадена? Какво беше преведено от световната литература? Даже най-важната литературна творба на всеки европейски език не е сред преводите. Затова всеки се замисля дали да не се обърне към старата традиция, водеща до почитаните в еднаква степен и от българи, и от македонци славянски учители Кирил и Методий и да не се потърси общото минало.

   По време на заседанията на Югоизточноевропейското общество (Sudosteuropa – Gessellschaft) в Мюнхен [8] една дискутантка от намиращия се в Мюнхен Зюдост – институт, изрази големите си опасения, че разпадането на стените би било от полза за българските националисти.

   Въпросът стои иначе: ще продължи ли да живее закриляното от досегашната действителност бебе в епруветка, или македонизмът ще се спука като сапунен мехур? Връщането към старата българска ортография, смяната на изфабрикуваната в Белград пишеща машина биха могли да ускорят обратния процес. Дори само отстраняването на сръбския й би придало на "македонския" съвършено различен вид.

   Какъв смисъл има все още да се поддържат историческите условия от 1944 г. и да се подхранва политически мъртвото езиково сърбофилство? Възпитаните в Белград политически ръководители няма да живеят вечно. Струваше ли си тогава подобно езиково изобретение? Съчетанието от чужда на живота университетска лингвистика и пренебрегващата човека политика показа, че с помощта на лингвистичен реквизит измисленият език може да се представи като достатъчно атрактивен. Ще продължи ли да съществува македонският във връзката си с български, както и хърватският от Бургленд (Австрия) във връзка с хърватският, който се говори в Република Хърватско? Трябва ли да се подхранват, да се уеднаквят или да се избягват изкуствените различия (действителните не са обект на дискусия)?

   Македонският език е разделителен, измислен от политици в сътрудничество с т. нар. езиковеди (партийни другари) и е нежелан от народа. Затова той не може да се сравни с баскски, бретонски или холандски [9], които като самостостоятелни езици имат дълга традиция и чиито носители винаги са се борили за самостоятелността им срещу централизираното уеднаквяване и подтисничество. Преди 1944 г. македонски език не е съществувал, борба срещу централизма (чий?) не е имало; единствената битка, която се е водела от всички българи, е била срещу чуждото турско подтисничество. ВМРО никога не е била организация, бореща се за езикова независимост на Македония. Това е причината македонистите да не я споменават често. Има ли смисъл въобще да се застава зад измислена и поддържана от сегашните политически ръководители линия?

   Но нека да избегнем недоразуменията: за босненския език [10] е необходимо да се акцентува върху своеобразието и да се защитава името му. Това не се отнася в същата степен за македонски. Самобитността на босненския има дълга традиция; с македонския не е така. Босненският език е трябвало да изчезне под похлупака на сърбохърватския, а македонският да надскочи покрива на българския. Всъщност македонският имаше само привиден покрив за бъдещия сърбохърватски, респ. югославски.

   Писмената дискусия [11] между залцбургския романист Ханс Гьобел и олденбургския му колега Йоханес Крамер ясно показва основата на хуманните ценности, защитавани с оглед на фашизоидната езикова политика. Полезността има две страни: Каква е ползата на ладинците да имат собствен език срещу италианския? Езикова територия от 50 млн срещу 50 000? Ще намерят ли ладинците достъп до световната литература? [12] Какво ще спечелят немските швейцарци, ако издигнат своя Schwyzerdeutsch (швейцарско – немски) в литературен език?
Тук става дума не само за административна или икономическа полза, а за запазване на плурализма, на всеобщата свобода, идентичност, за предпазване от арогантността на големите народи и за фиктивни обединяващи езици. [13]

   Там пък говорим за запазване на един от продуктите на политическо насилие или просто за насилие. Questione ladina е абсолютна противоположност на македонския въпрос, въпреки че и двата проблема изглеждат идентични. Когато италианските езиковеди (или чуждестранните италинисти) отричат ладинския като самостоятелен език, а го смятат само за диалект под италиански покрив, това е форма на лингвистично игнориране и на политическото насилие, тъй като ладинският никога не е бил част от италианския език (така както холандския никога не е бил част от немския). Своеобразието му се крие в това, че той никога не е бил италианизиран, както други диалекти в Италия. А ако българите (и то не само езиковедите) имат желанието македонците отново да говорят на същия език като тях и отново да използват същия книжовен език, това е, защото до 1944 г. те са имали обща езикова история, основана върху старобългарски и защото българските македонци са били умишлено разделени в езиково отношение. Това, което в едни случаи (съществуването на самостоятелен език) е полезно и естествено, в други (разделението на един език) е вредно и неестествено.

   Изкуствената делитба във всеки случай е ненормална. Тя обаче не трябва да се смесва с общото желание за съхраняване на самобитността.

   Същата необмислена арогантност е присъща и на сърбите по отношение на хърватски, за съжаление с балканска последователност.

   Немският писмен език е плуралистичен. Немският език в Швейцария се е развивал по различен начин от немския в Северна Германия, тъй като е бил включен в държавна общност с 4 езика. Немският в Австро–Унгария също е имал по-различно развитие от предимно едноезичната Северна Германия, поради хилядолетната си обща съдба със славяни, романи и унгарци, т.е. поради естествената многоезичност в Средна Европа (Виенският законник е бил издаден на 10 езика). Едва ли някой има право да издига само един от тези варианти като стандартен немски Впрочем подобен плурицентризъм функционира само в атмосфера на разбирателство и културна толерантност.

   Пренесено върху Македония, това означава, напълно безсмислено е езиковата самобитност на Македония да се осъществява само под български покрив. В края на краищата там е налице по-голяма и по-дълбоко вкоренена многоезичност, отколкото а България Това, че много български македонци са живели доброволно или насилствено под сръбски покрив, не е предмет на дискусия.

   Така в крайна сметка се установяват последователните етапи, свързани с ползата от големите покриви: световен език за всички – лингвистична кока-кола с диско и blue jeans. От друга страна, налице е последователност и при изгодата от малките покриви: пъстър килим от езици. Изборът е наш: разноцветна поляна или поляна с разноцветна трева. Между тях са налице различни възможности (включващи и многоезичието), при които желанието на засегнатите страни никога не бива да се решава с политическо насилие. За предпочитане е австрийският принцип (осъществен в Австро-Унгарската империя) [14] с ценностите на общността и идентичността на индивида [15], а не якобинският френски принцип – само на индивида. Всичко останало е държавата. Последният принцип е довел до подтискане и обезличаване на езиците – в Римската, а също така в испанската и британската империя, да не говорим за САЩ.

   Дали славяноговорещите (преди българоговорещи) македонци имат нужда от свой книжовен език, може да се реши от самите тях при променените условия. Ако те пожелаят, могат да останат верни на традицията, както впрочем правят хърватите и босненците, и това ще бъде тяхното свободно решение. Сърбите обвиняват хърватите, че съзнателно търсят езиково раздалечаване от сръбски, измисляйки нови думи. В действителност обаче сърбите не познават хърватската история, тъй като хърватите се връщат там, откъдето сръбската нетолерантност е започнала с асимилацията на хърватската самобитност. Защо македонците да не могат да се върнат към корените, от които комунистическите югослависти са изтръгнали тяхното (българско) своеобразие?

   Кой в действителност получава изгода от македонския език? Две балкански държави започнаха да проявяват жив интерес към "ясни отношения" още от времето на разпадане на Османската империя: Сърбия и Гърция. Колко често и до ден днешен можем да прочетем и да чуем за желанието за обща сръбско-гръцка граница!

   Тъй като тоталната сърбизация на Македония, на Вардарска Бановина в Югославия не се оказа резултатна, в комунистическа Титова Югославия бе направен опит за асимилация на един цял народ с по-бавни методи, посредством езиково отделяне от български – първо чрез отделен писмен език, за да се стигне впоследствие и до постепенна асимилация от страна на сръбски.

   Това, че на тези сръбски трикове се хванаха някои български македонци, за да припечелят, това, че творяха на този език и издаваха творенията си с държавни пари, е човешко, но не заслужава уважение. От това те имат лична изгода, народът не печели нищо. Следователно в случая може да се говори за своего рода предателство към народа.

   За Гърция, която още от самото начало води враждебна политика по отношение на малцинствата, разделянето на българоговорящите елини на две части – на българско и македоноговорещи – беше изключително добре дошло. По такъв начин недолюбваният чужд елемент беше намален. Оттук нататък славяноговорещите северни гърци престанаха да бъдат борбено малцинство. И тъй като никой не е бил в състояние (а и не е искал) да различи дали диалектът им е български, или македонски, те буквално за една нощ се превърнаха в изолирани славяноговорещи елини. Поради объркващото наличие на два писмени езика, въпреки че хората продължават да говорят "по нашему", по пътя на окончателната им елинизация вече не съществуват пречки. Тъй като нито от страна на България, нито от страна на Югославия към атинското правителство не бяха предявени искания, малцинственият въпрос за Гърция беше снет. Във връзка с това нечистата гръцка съвест все още намира израз в инфантилни реакции срещу името Македония. Ако това наименование принадлежи само на гърците, то едва ли би имало нещо, което да попречи за осъществяване на мечтаната сръбско-гръцка граница. [16]

   Измислянето на македонския изигра за гърците подобна роля, както и измислянето на виндския в Австрия, чрез който се целеше езиково разделяне на словенците в Каринтия от словенците в Словения. [17] По същия начин и балканската езикова територия бе съществено намалена, а меродавността на България бе доведена до абсурд. Адмирираният от македонците абецедар от 1925 г., създаден въз основа на диалектите около Костур/Кастория и Лерин/Флорина, послужи още тогава на тази глотонимична цел.

   В тази европейска държава, където не се допуска плурализъм, а се позволява заличаването на малцинствата, не се разбира един от съществените елементи на европейското своеобразие.

   Измислянето на македонски език послужи в еднаква степен и на гърци, и на сърби. Жертви на тази глотонимична политика са славяноговорещите македонци, които почти нямат шансове за оцеляване, поради изолацията, в която се намират. Дори идеята, че представляват отделен народ, на чиито плещи се крепи държава (Република Македония) не е в състояние да промени нещата. Албанските македонци, обикновено окачествявани като малцинство, също представляват малка република, но: с Албания зад гърба си. А славяноговорещите македонци нямат дори официална поддръжка за себе си. Дали с това не трябва да се обясни високият процент на депресиите и на психичните отклонения у славяноговорещото население в Македония?

 
--------------------------------------------------------------------------------


   1. Кocev, I. Aleksandrof, Protokolle zur Erfindung der makedonischen Schriftsprache. DSS30/1992: 5-26. Makedonski pregled XIV/1991/4:5 – 22 (Документи за съчиняването на "македонския книжовен език"). Кочев,   И., О. Кронщайнер,   И. Александров. Съчиняването на т. нар. "македонски книжовен език". Makedonska biblioteka 23. Sofia, 1993 (engl. Sofia, 1994). Sowie DSS 29/1992.

   2. Lunt, H. A Grammar of the Macedonian Literatury Language. Skopje 1952. Срв. също Friedman, V. A. The first philiological Conference for the establishment of the Macedonian alphabet and the Macedonian Literatury Language: Its precedents and consequences. In: The Earliest Stage of Language Planning (Ed. J. A. Fishman), Berlin-NewYork 1993: 159 – 180.

   3. Е. Hoffmann, Bulgariens Balkanpolitik nach dem Zweiten Weltkrieg. Frankfurt 1979.

   4. Die Einheit der bulgarischen Sprache in Vergangenheit und Gegenwart (herausgegeben vom Institut für bulgarische Sprache). Sofia, 1980.

   5. Kocev, l. и др. Български диалектен атлас. Обобщаващ том. София, 1988.

   6. Bojiс, V. – W. Oschlies. Lehrbuch der makedonischen Sprache. München 1984 (Slavistische Beiträge 175). Историческият увод навярно е преписан от сръбски учебник: брошурата е пакостна за славистиката, поради псевдонаучността си и дилетантството на авторите.

   7. А Historical Phonology of the Macedonian Language. Heidelberg 1983.

   8. Sprache und Politik: Die  Balkansprachen  in Vergangenheit und Gegenwart (Oktober 1994).

   9. Насочването към случая с холандски от един руски колега от Санкт-Петербург е напълно погрешно, както впрочем и твърдението му, че Украйна се е присъединила доброволно към Съветския съюз. Възгледът, че холандският не бил език, отделен от немския и че не е бил самостоятелен, е съставна част от триковете на германската митология. Своебразието на холандски се състои в диалектите, легнали в основата му, които за разлика от долнонемски, никога не са били германизирани. Срв. още Goosens, /. Was ist Deutsch – und wie verhält es sich zum Niederlaendischen. Hrsg. von der Kgl. Niederlaendischen Botschaft in Bonn 1971 (Nachbarn 11), 1978.

   10. Pladoyer fur die Sprachbezeichnung Bosnisch. DSS 33/1993: I-VII.

   11.  Ladinia 6/1982: 223 – 249. Ladinia 8/1984: 153 – 166.

   12. Срв. Camartin, l. Nichts als Worte Ein Pladoyer für Kleinsprachen. Zurich-München 1985.

   13. Често хората се забавляват с наименования из областта на кулинарната терминология, които са различни в Австрия и в Северна Германия. Фикцията за единния стандартен немски език крие в себе си игнорирането на всичко, различно от севернонемските варианти: вм. Paradaser – Tomaten; вм. Erdapfel – Kartoffeln, вм. Marillen – Aprikosen; вм. Orangen – Apfelsinen; вм. Karfiol – Blumenkohl; вм. Fisolen – Bohnen; вм. Faschiertes – Hackfleisch и др.

   14. Вж. Goebl, H. , същия том.

   15. Подобна толерантност към езиците е имало и във Византия. За съжаление днешното атинско правителство показва колко слаба е връзката му с историята, към която иначе непрекъснато се обръща.

   16. Припомням си типичното за фашистките и комунистически режими "отстраняване на следите" посредством топонимичното насилие. Както в Южен Тирол, в "исканите обратно" области в Западна Полша, или в Съветския съюз, така и в Северна Гърция всичко беше преименувано (елинизирано) и всякаква диглосия в топонимията бе отстранена.

   17. Срв. накрая Goebl, H. Trois coups d'oeil rapides sur la Situation sociolinguistique dans les Alpes Centrales. In: La Bretagne Linguistique 8. Brest 1992: 166 – 193.

Hatshepsut


ВМРО: Програмна реч на българите в Македония - Канзуров Част 1


ВМРО: Програмна реч на българите в Македония - Канзуров Част 2

Hatshepsut

Кой и защо премълчава миналото на Македония?!


Внукът на един охридски комита задава неудобни за македонистите въпроси

Любчо Куртелов е създател и председател сдружението на българите в Охрид, наречено ,,Хоризонти". Служил е като офицер в ЮНА, но след разпадането на Югославия семейството му избира да се завърне от Белград в родния Охрид. Прадядо му Стефан Куртелов е водач на охридските въстаници в Илинденското въстание през 1903 г. и загива в прочутата битка при Рашанец. Любчо Куртелов има български паспорт. Участвал е в редица научни експедиции за проучването на българското културно-историческо наследство в Македония.
————–
Много често попадам на съществени разлики между оригиналните документи и тяхното замъгляване в идилията на новосъчинената македонска история. От друга страна, документите се премълчават от най-видните познавачи на нашето по-близко и по-далечно минало, затова питам:

1. Дали е вярно, че свети Климент и свети Наум са изпратени от Плиска в Охрид от българския цар Борис Първи?

2. Защо Василий Втори, византийският цар, след победата над Самуил при Беласица е наречен Българоубиец (вулгароктонос)?

3. Защо Иван Владислав, последният владетел на Самуиловото царство, е изписал върху една каменна плоча: ,,Аз, Иван Владислав, българският цар..."? Плочата е намерена през 50-те години в Битоля и до днес се намира в Битолския исторически музей.

4. Защо във византийските хроники пише, че Петър Делян през 1040 г. в Скопие е станал предводител на въстанието на българите?

5. Защо роденият в град Кичево Йоаким Кърчовски, който публикува първата си ,,Повест ради страшного и второго пришествия Христова", отпечатана през 1814 г. в Будапеща, споделя, че тя нарочно е написана на ,,простейши язик болгарски"?

6. Защо Кирил Пейчинович, който през 1802 г. се замонашва в Марковия манастир край Скопие, за своята книга ,,Огледало" казва, че я създал за просвещението на българския народ и затова е написал на ,,препостейшим и не книжним язиком болгарским"?

7. Защо Теодосий Синаитски от Дойран през 1838 г. в печатницата си в Солун издава първата си книга, която е озаглавена: ,,Началное учение с молитви утрения на славяно-болгарски и гречески"? През 1840 г. същият Т. Синаитски в предговора си към книгата ,,Утешение грешним" от Кирил Пейчинович споменава, че книгата е сътворена ,,во простий язик болгарски Долния Мизии, Скопский и Атонски". Пак защо?

8. Защо Йордан Хаджи Константинов – Джинот, роден през 1810 г. във Велес, в писмо, публикувано в ,,Цариградски вестник", бр. 44 от 1851 г., казва: ,,Не е честно да творим зло и лукавост, прави болгарин не лажи, не завиждуе, не денгубие, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка верата не разменуе. Болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, воинствует, верност има гостолюбие. Ради това аз съм българин, и моето благородно българство не допуща да не бидам добър. Не е честно мене, болгарину, да отчайвам и да отвръщам на зло со зло"?

9. Защо през 1896 г. братята Миладинови с финансовата подкрепа на Йосип Щросмайер в Загреб издават сборника ,,Български народни песни"? Оригиналът може да се види в тяхната къща музей в Струга, ако имате късмет да я найдете отворена. И още нещо: защо Димитър Миладинов в писмото си до Щросмайер му благодари от името на българите от Македония?

10. Защо моят славен съгражданин Григор Пърличев, когато приема Лавровия венец, връчен му в Атина като награда за най-добър поет, на въпроса на председателя на журито Рангавис, каква е вашата националност, отвръща: ,,Българин!".
И още нещо за Пърличев. След като е наклеветен от гръцкия владика Мелентий, на 27.11.1868 г. турците го затварят в зандана, където лежи с двете деца на сестра му. Когато каймакаминът му вели: ,,Остави го българския език и одма те освобождавам!", Пърличев му отговаря: ,,По-добре да умра!".

11. Защо роденият във Велес Райко Жинзифов, нашият възрожденец, през 1862 г. в сп. ,,Братски труд", издавано в Москва, публикува следното стихотворение: ,,За бащата, за майчиния език, Охрид и Търново вече дали вик. Македония, чудна страна, нема да бидит гърчка она!... Живи, мъртви на свои крака – ке станат, ке дадат ответ на цела Европа и на цел свет: Я Булгарка сум, Българин сум я, Българе живеат в тая страна!" .

12. Дали е вярно, че Кръсте Мисирков, човекът, който в Македония е избран за личност на ХХ в., е написал следното в свое писмо: ,,Сърбия владее земята и телата на македонците, но душите им пак са в България и с България"? Цитирам точно. Писмото е от 30 януари 1915 г., писано е в Кишинев и е адресирано до ,,някой си" С. Бобчев.

13. Дали е вярно, че нашето славно ВМРО, основано през октомври 1893 г. в Солун, първоначално е наречено БМОРК – Български македоно-одрински революционен комитет?

14. Защо през 1908 г. в Солун Яне Сандански в интервюто си пред Бранислав Нушич, тогавашен кореспондент на белградската ,,Политика", казва, че ,,по националност съм българин"?

15. Дали е вярно, че апостолът Гоце Делчев в писмото си от 5 януари 1899 г. до Никола Малешевски пише: ,,Действително е жалко, но що можем да направим, когато вси сме българи и всички страдаме от една обща болест!"?

https://voice-bg.com/novini-makedonia/828-kurtelov_zadava_vaprosi.html

Hatshepsut

Мъчениците на Титова Македония