• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 

Other Sections

Welcome to Guest. Please login or sign up.

18 January 2021, 02:06:29

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
12195 Posts

Шишман
4123 Posts

Panzerfaust
653 Posts

Лина
648 Posts

sekirata
264 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 19289
  • Total Topics: 1318
  • Online Today: 38
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 40
Total: 41

avatar_Hatshepsut

Беломорието - българската врата към света

Started by Hatshepsut, 25 August 2018, 21:24:06

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] геополитикадиаспора

Hatshepsut

Беломорието - българската врата към света

Антон Ж. Иванов

https://balkanite.free.bg/Belomorie.htm

Вече повече от половин столетие България е откъсната от бреговете на Бяло (Егейско) море. Една тясна ивица земя я разделя от свободните за корабоплаване световни морски пространства. Как стана така, че за 120-годишната си нова история българската държава само десетина години имаше излаз към Средиземно море, ще проследите в настоящата поредица.

1. В Сан Стефано България се нареди сред средиземноморските държави.

В края на 1876 г. на Посланическата конференция в Цариград пълномощниците на Великите сили съгласуват решение за възстановяване на българската държавност. В областите Мизия, Тракия, Македония и Южноморавско, населени предимно с българи, се обособяват два автономни вилаета (провинции), чиито граници обаче, подобно на тези на Българската екзархия, утвърдени от султана в началото на 70-те години на миналия век, остават твърде отдалечени от южните брегове на Балканския полуостров и от техните удобни и средищни пристанища. С това още при проектирането на модерната българска държава било демонстрирано нежеланието на Западните сили да я допуснат до свободното корабоплаване в Средиземно море, оставяйки я в зависимост от Османската империя.

Отказът на Високата порта да приложи реформените постановления на Цариградската конференция дава основание на руския цар Александър II да обяви през пролетта на 1877 г. война на империята на турците, която приключва с нейния разгром през зимата на 1878 г. На 19 февруари (3 март по нов стил) с. г. в градчето Сан Стефано, разположено на Мраморно море недалеч от Цариград, се подписва прелиминарен (предварителен) мирен договор между Русия и Турция, чиито основни положения се отнасят до формирането и устройването на единно автономно българско княжество. В отличие от проекта на Цариградската конференция, то получава значителен излаз на Бяло море от устието на р. Вардар до езерото Буру гьол (Порто Лагос), с изключение на Солун и Халкидика. Въпреки че границите на княжеството тепърва е трябвало да бъдат точно определени и то вероятно не би получило дебуше на Солунския залив, достъпът до Егея през Орфанския и Кавалския заливи осигурявал на България независимост в транспортните, търговските и културните й контакти с останалия свят. Самото солунско пристанище би било доминирано от българския внос и износ, още повече, че през 1875 г. е завършена железопътната линия Скопие -Солун, а линията Скопие – София - Белово по това време вече е проектирана и след нейното построяване Солун е щял да се свърже с изграждащата се железопътна мрежа на България. Остров Тасос, който от 1845 до 1908 г. е във владение на египетската династия на Мохамед Али, също би попаднал под влиянието на непосредствените български тежнения и стремежи към укрепване и развитие на транспортния възел при Кавала и вероятно скоро е щял да бъде присъединен към княжеството. В границите от Сан Стефано възстановената българска държава щеше да поеме голям дял от общенията между Дунавския икономогеографски регион и средиземноморските страни, превръщайки се в мост между три континента.

Съпротивата на Западните сили срещу създаването на голямо и силно славянско княжество на Балканите предотвратява потвърждаването и осъществяването на разпоредбите на прелиминарния договор за мир. Особено разтревожени от включването на Македония в пределите на България са Британската и Хабсбургската империи, които в капитулацията на Турция съзират рухването на собствените си геостратегически позиции и планове в Източното Средиземноморие. На проведения в Берлин конгрес на Великите сили България отново е разпокъсана и отхвърлена далеч на север от южното море. Дори Русия предпочита да осигури на новосформираното княжество оспорвания град Варна в замяна на принадлежността към Източна Румелия на териториите по долините на реките Струма и Места, през които обединената българска държава впоследствие по-облекчено би се освободила от руското влияние.

Едва седем години по-късно, след Съединението на Княжеството с Източна Румелия, българската държава влиза в досег с Беломорието, но южните пристанища остават още три десетилетия трудно достъпни. Това предопределя стопанската ориентация на младата държава към Османската империя, Средна Европа и Русия и насочването на търговския обмен през модернизираните пристанища на Русе, Варна и Бургас.

2. С победоносния поход към Цариград България отвоюва излаз на Бяло море.

В края на 1912 г. България и балканските й съюзници разгромяват за два месеца изтощената от вътрешни размирици и неуспешни реформи Османска империя. Българските войски заемат крайбрежието на Бяло и Мраморно море от Кавала до Силиврия, с изключение на Галиполския полуостров. В източната част на българската окупационна зона се формира Лозенградско (Тракийско) военно губернаторство, чието седалище след превземането на Одрин се премества от Лозенград в централния град на Тракия. На запад е създадено Македонско военно губернаторство с главен град Сяр. В освободените земи започва устройването на българска административна власт.

На проведените в Лондон мирни преговори България поставя искането да й бъде отстъпена цяла Тракия с граница, отстояща на юг от линията Мидия - Родосто, но без Галиполския полуостров. Така тя би получила излаз не само на Бяло, а и на Мраморно море. Великите сили, между които най-вече Русия, възприемаща Проливите като особена зона на собствените й интереси, отхвърлят това прекомерно, според тях, териториално разширение на българското царство.

На 17 (30) май 1913 г. е подписан мирен договор, ограничаващ владенията на Османската империя на Балканите до линията Мидия - Енос. България получава пристанищата Дедеагач, свързано чрез железопътната линия до Мустафа паша (Свиленград) с българската ж. п. мрежа, и Кавала. Между тях е заливът Порто Лагос, на който също може да се построи модерен порт. Течението на река Марица попада изцяло в българска територия. С тези териториални придобивки българското правителство би имало основание да предяви претенции пред Великите сили (на които е възложено да определят съдбата на егейските острови, принадлежали на Турция до войната) за двата крайбрежни острова Тасос и Самотраки. България можеше да получи след преговори с Гърция отстъпки и на запад от Кавала. Затегналият се спор за Солун проваля разбирателството помежду им и налага търсене на решение чрез военно противопоставяне.

Сблъсък между съюзниците приключва с неуспех за България, която е отблъсната от бреговете на Бяло море, доколкото крайбрежието до Марица е окупирано от гръцката армия, а на изток от реката нахлуват турските войски. Все пак, според подписания на 28 юли (10 август) 1913 г. в Букурещ мирен договор с Гърция и нейните съюзници, Беломорска Тракия остава в българските предели, но е загубена Югоизточна Македония с пристанището Кавала, за което до последния момент се води дипломатическа битка.

Ала дори в югозападната част на Тракия българският суверенитет е оспорен от едно набързо съставено в средата на август мюсюлманско Временно тракийско правителство, провъзгласило в Гюмюрджина автономия на районите, изпразнени от български войски. Едва след подписването в Цариград на 16 (29) септември 1913 г. на мирния договор с Турция, която си възвръща Одринско до долното течение на река Марица и до планините Родопи, Сакар и Странджа, България възстановява своите права в размирната приморска област. Започва краткият, но градивен шестгодишен период на българско управление в тази изостанала провинция, осигуряваща толкова важния излаз на открито море.

3. Българската намеса в Европейската война и загубата на Западна Тракия.

След подписването на Букурещкия мирен договор българското правителство формира в Беломорска Тракия Гюмюрджински окръг, в който са включени присъединените в този район територии, с повърхност от около 15 хиляди кв. км и с крайбрежие на Бяло море с дължина от 120 км. Поради дезорганизацията настъпила по време на войната, а също и от затруднените транспортни съобщения с останалата част на страната, крайбрежните и планинските околии на окръга остават откъснати до 1915 г. от българския стопански живот. Част от ж. п. линията Дедеагач - Мустафа паша (Свиленград) попада в турска територия и това затруднява ефективното й използване. Въпреки препятствията, пристанищата Дедеагач и Порто Лагос се включват в търговския обмен на България и в плановете за неговото разширяване. Според израза на историка доц. Стайко Трифонов, добре запознат с тази проблематика, те "бяха отворените врати на страната към основните световни морски пътища".

По това време започва проектирането на ж. п. линия от Стара Загора до Порто Лагос, чрез която река Дунав да се свърже с Бяло море. Предвижда се при Порто Лагос, отстоящ недалеч от старите предели на България и разположен на удобен залив, да се построи голямо пристанище. До неговото изграждане дедеагачкият порт поема основната част от товарите, влизащи и излизащи от България по посока на Средиземно море и океаните. А за това също е необходимо бързо да се прокара ж. п. линията през Родопите. Тя и до днес стои недовършена.

През 1915 г. транспортният проблем е разрешен. Турция се намесва в Първата световна война на страната на Централните сили. Атакувана е от флотата на Антантата в зоната на Дарданелите, където е стоварен съюзнически десант, и се принуждава да спечели българския неутралитет с териториални отстъпки. Българската дипломация първоначално предявява претенции за загубените през 1913 г. земи до линията Мидия-Енос, после отстъпва от искането си за Одрин, след това се отказва и от обезбългарения Лозенград. В крайна сметка, поради турската неотстъпчивост и българската заинтересованост от разширение в западната част на Балканския полуостров, Царството се задоволява с територии на запад от реките Тунджа и Марица и двукилометрова ивица на левия бряг на водосборната тракийска река (без да се заемат покрайнините около Одрин и Енос). С изпълнението на конвенцията за ректификация на границата с Турция, подписана на 24 август (6 септември) 1915 г., се осигурява пълното владеене на железопътната отсечка Мустафа паша - Дедеагач и контрол върху транспорта в долното поречие на Марица.

Един месец по-късно българското царство влиза във войната и с това се довършва изграждането на Четворния съюз. В тайна конвенция Германия още на същия 24 август 1915 г. е поела задължението, ако Гърция се присъедини към противниковата страна, България да получи възможността да си възвърне завоюваните през 1912 и загубени на следващата година земи в Егейска Македония. През 1916 г. българската армия заема Югоизточна Македония до река Струма с гръцко позволение, но тъй като на следващата година Гърция се съюзява с Антантата, в околиите на Сяр, Драма и Кавала се установява българско административно управление. По крабрежието от устието на Струма до делтата на Марица се развяват български знамена.

Военновременните условия не позволяват България пълноценно да се възползва от завоювания широк излаз към Средиземноморието. Поражението във войната предизвиква пълната загуба на този излаз. Според Солунското примирие от 29 септември 1918 г. българската войска е задължена да опразни Югоизточна Македония. Преди това на 25 септември в Берлин е отстъпен на Турция левия бряг на Марица. Една година по-късно край Париж победителите ампутират земите на юг и изток от Родопите. Западните сили отново пресичат стремежа на България към независим и равностоен обмен със света.

4. Безплодни усилия за осигуряване на договорения за победена България излаз на Бяло море.

Според член 48 на Ньойския мирен договор Западна Тракия преминава в съвместно владение на петте велики държави измежду съюзниците от Съглашението, като нейната "съдба впоследствие ще бъде определена" от тях. Те, от своя страна, "се задължават да се гарантира свободата на икономическите изходи на България на Егейско море", но не се обвързват с условия за осъществяването им. Всичко предстои да се реши, а липсата на конкретни ангажименти в текста на чл. 48 осуетява по-късно неговото прилагане.

По време на междусъюзническото управление на Западна Тракия, доминирано от Франция и продължило до края на май 1920 г., България все още запазва, макар и ограничен, своя достъп до Средиземно море. На проведената през втората половина на април с. г. в Сан Ремо конференция на премиерите на Главните съюзни сили от Антантата (без САЩ) е решено Междусъюзническа Тракия да бъде присъединена към Гърция, за да се осъществи териториална връзка с Източна Тракия, която също предстои да й бъде преотстъпена, след подписването на мирен договор с Турция. На предаването на междусъюзническа Тракия на Гърция се опитва да се противопостави Временно турско-българско правителство, което повторно, след първия опит през 1913 г., поставя искането за автономия на областта, но без успех. Гърците нахлуват и окупират бившите български земи. България остава на тридесетина километра от бленуваните южни брегове, препятствана от една враждебно настроена съседка, чиято национална катастрофа тепърва предстои.

На 10 август 1920 г. в Севър е подписан мирният договор на победителите във войната с Турция. С него Дарданелите, Мраморно море и Босфора се откриват за свободно корабоплаване и Черно море престава да бъде затворен за водния транспорт басейн. В района на Проливите се създава особена зона, управлявана от международна комисия, в която България би могла да се включи след приемането й в Обществото на народите. Предвижда се, пристанищата на Цариград свободно да бъдат използвани от членките на ОН. Марица е обявена за международна река. Това са малки, евентуални компенсации за загубения български излаз на Егейско море.

По-вероятни и реални за изпълнение на чл. 48 от Ньойския договор са задълженията поети от Гърция в сключения от нея с Главните съюзни сили договор, съпровождащ Севърския мир. Тя приема да осигури на България свободен транзит през територията и пристанищата на Тракия, а в пристанището на Дедеагач Царството получава свободна зона, намираща се под неговия суверенитет.

Националистическото правителство на Турция, начело с Кемал Ататюрк, отхвърля Севърския диктат. В последвалата война Гърция претърпява в Мала Азия пълна военна и хуманитарна катастрофа. За уреждането на новия мир в края на 1922 г. се свиква конференция в Лозана. Изпратената там българска делегация, водена от министър-председателя Александър Стамболийски, отправя искане за автономия на Западна Тракия (преди конференцията България настоява за автономия на цяла Южна Тракия от линията при Чаталджа, отделяща Цариградския полуостров, до гръцката граница при река Места) или при невъзможност за такова устройство, областта поне да бъде неутрализирана под международен контрол, като на България се осигури дебуше при Дедеагач. Българските искания са оставени без ответ и първоначално границата между Турция и Гърция в Тракия е установена по линията на българо-турската граница от края на 1918 г. (след възвръщането към Турция на териториалната ивица по левия бряг на Марица), но поради настояванията на победилите турски националисти Гърция отстъпва и гарата Караагач на десния бряг на Марица, срещу Одрин, през която минава ж. п. линията за Цариград, с разклонение към Дедеагач.

По отношение на българския излаз на Егея, Великите сили предлагат на България да се отстъпи за срок от 99 години зона от 3 кв. км на крайбрежието между Дедеагач и село Макри, където тя да построи ново пристанище, но железопътната линия от границата до там остава извън български контрол и преминава не само през гръцка, а и през турска територия. Предвид риска за такава огромна инвестиция - построяването на ново пристанище и негарантирането на свободния достъп до него, българските представители в Лозана се отказват от това предложение.

На 24 юли 1923 г. е подписан Лозанския мирен договор. България е лишена от излаз на Бяло море и въпреки по-сетнешните й усилия за прилагане на чл. 48 от Ньойи сюр Сен, единствено трасе за нейното корабоплаване към световните морски пътища остава това през Черно море и откритите за всички държави проливи, които през 1936 г. в Монтрьо Турция все пак ремилитаризира. Необходимостта от ревизия на Парижката мирна система скоро след това взривява Европа и света.

5. Военната ревизия от 1941 г. възстанови българските права в Беломорието.

На 31 юли 1938 г. Балканския пакт, състоящ се от четирите съседни на България държави, представляван от гръцкия премиер Метаксас, на среща с българския министър-председател Георги Кьосеиванов в Солун, се отказва от действието на ограничителните за военните сили на България клаузи от Ньойския и Лозанския мирни договори. До края на следващата година мирната система, създадена в Париж през 1919 г., рухва под ударите на германския експанзионизъм и реваншизъм. Ревизионизмът завладява политическото пространство на Европа. Новата световна война изравя позатрупаните от двете военни катастрофи български блянове за национално обединение.

През април 1940 г. се провеждат две срещи на управляващия политически елит, на които се приема решение, да се постави пред международната общност въпросът за възвръщане на Южна Добруджа и Западна Тракия кьм отечеството. Българските претенции веднага получават и външна подкрепа. Последователно СССР, Италия и Германия обещават излаз на Егея, ако тя приеме техните предложения за съюз. Съветският пратеник Соболев дори предлага присъединяване не само на Западна, но и на Източна Тракия.

Българското държавно ръководство колебливо се ориентира към Германия, чиито войски са в най-непосредствена близост. Исканията му са, след очакваното окупиране на Гърция, Царството да присъедини гръцките територии между реките Марица и Струма и района на град Кукуш.

На 1 март 1941 г. във Виена министър-председателят Богдан Филов потвърждава присъединяването към Тристранния пакт и получава от външните министри на Германия и Италия Рибентроп и Чано специални писма с гаранции за български излаз на Бяло море между устията на Марица и Струма. Войските на Третия райх навлизат в България и месец по-късно на 6 април атакуват Югославия и Гърция. Три дена след това гръцката съпротива на север е сломена и германските танкове влизат победоносно в Солун.

На 19 – 20 април 1941 г. идва най-сетне и българският Великден. Германското командване вече е дало съгласие България да заеме военно големи райони в Южноморавско, Вардарска Македония и Беломорието и българските армейски части навлизат в освободените земи. През май с. г. започва замяната на военната администрация с гражданска. За разлика от Първата световна война, когато Югоизточна Македония е със статут на окупирана територия, сега Беломорието е предадено от германска страна с официален протокол, като възвърната на България територия. Новоприсъединените земи на юг са включени в пределите на страната и от тях е сформирана Беломорска област с център град Ксанти.

Все пак до края на войната остава неяснота за териториалното разпределение на този район. България заема земите между линията Дедеагач – Свиленград на изток и долното течение на река Струма на запад, а също така и островите Тасос и Самотраки. На изток в долината на Марица до турската граница се създава неутрална зона под германски контрол и с гръцка администрация. Железопътната линия в този участък, подобно на 1913 г., попада под чуждо управление. На запад България настоява за Солун, ала след отказ предлага той да бъде обявен за свободно пристанище. През 1943 г. правителството приема да изпрати окупационни войски в района между Струма и Вардар (без Солун) и в Халкидика, но там се запазва цивилното гръцко колаборационистко управление.

За трите години на българско присъствие в Беломорието българската държава извършва многобройни социални преобразования и инфраструктурни подобрения, които вещаят превръщането му от изостанала, периферна за Гърция провинция, в модерна и средоточна област на Обединеното Царство. Огромни инвестиции се влагат и за транспортното свързване със старите предели на страната. Обратът във войната обаче наново осуетява българските планове за присъединяване към общността на средиземноморските страни.

6. Отново сред победените България губи Беломорието. Желязната завеса се спуска на юг от Родопите.

През лятото на 1944 г. става ясно, че България трябва да се откаже от повечето от освободените и присъединени по време на войната земи. Предвид неблагоприятното развитие вна войната, правителството на Багрянов приема решение за изтегляне на българските военни корпуси от районите, към които Царството няма да има претенции, но това решение остава неизпълнено. С бързото напредване на Съветската армия на южното крило на Източния фронт след Яшко-Кишиневската операция, България е изправена пред реалната възможност да бъде въвлечена във военни действия и да бъде окупирана. Пред тази угроза българските желания за териториално разширение намаляват до минимум - запазване на Южна Добруджа и излаз на Бяло море през Западна Тракия.

На 26 август 1944 г. ЦК на БКП издава Окръжно №4 за непосредствена подготовка на въоръжено въстание, една от целите на което е изтегляне на българските войски от Югославия и Гърция. Две седмици по-късно Отечественият фронт, под смазващото въздействие на вестта за навлизането на Червената армия в Източна България, завзема властта с военен преврат, без да срещне съществена съпротива.

Една от първите инициативи на новия режим е предаването на административната власт в населените места на Беломорска област на спешно сформирани гръцки управи. Тази фактическа капитулация в Беломорието е осъществена от делегация в състав министрите Добри Терпешев и Димитър Нейков и бившия командир на II-ра Пловдивска въстаническа освободителна зона Иван Радев. След тях през октомври пристига Сава Гановски, делегиран от правителството на ОФ за организиране на окончателното сдаване на властта в Беломорието и изтеглянето на българските военни части, административния състав и цивилното българско население, сред което и множество заселници от периода 1941 - 1944 г. В края на същия месец VІІ-ма армия набързо се евакуира от територията на Гърция, изоставяйки имущество на стойност около 26 милиарда лева. С войската панически потеглят на север хиляди местни българи, принудени от поредния български неуспех да станат бежанци.

В свои спомени българският политически представител в Москва по това време проф. Димитър Михалчев споделя, че Сталин е изказал впоследствие недоволство от изоставянето на Западна Тракия от българите. Според проф. д-р на и. н. Милчо Лалков е възможно, Сталин да е имал намерение да запази Западна Тракия за България, възоснова на прословутата подялба на Гърция на Московската конференция на съюзниците, проведена през октомври 1944 г., където Чърчил в лична записка до бъдещия генералисимус предлага СССР да получи десетпроцентно влияние в южната ни съседка и получава мълчаливото му съгласие (макар че според същото споразумение Англия получава дял от 25 процента от хегемонията над България). Дори и да е имал в действителност такова намерение, Сталин в този момент не го е афиширал настойчиво, тъй като на 11 октомври на срещата в Москва е постигнато споразумение за опразването на заетите от България територии в Гърция и Югославия в срок от 15 дни, като предварително условие за подписване на примирие. Едва на мирната конференция в Потсдам през юли 1945 г. Сталин предлага на Чърчил, ако е невъзможно да се предостави на СССР военноморска база в Проливите, съветските ВМС да получат база в Дедеагач. На 28 октомври примирието е подписано и то утвърждава осъществената вече българска евакуация от Беломорието. С това, поне досега, приключва българското присъствие в Средиземноморието.

Въпросът за излаз на южно море е поставен и на Парижката мирна конференция в противовес на гръцките териториални искания за обширна зона по българо-гръцката граница. През 1945 г. Гърция представя на Великите сили меморандум за своите териториални аспирации към съседните й държави. Гръцкото правителство, с аргументи за стратегическа целесъобразност, претендира за отцепване на 1/10 от българската територия. На следващата година в български меморандум се контрира нелепата гръцка аргументация и се излагат основанията на България за възвръщане на Западна Тракия. СССР подкрепя контраиска, но САЩ, опасявайки се от присъствието на съветска флота в Егейско море с база на северното му крайбрежие, се отнася резервирано към справедливото българско искане за излаз на юг. Според американците "въпросът за Западна Тракия може да бъде разрешен, но не сега".

В Париж на мирната конференция председателят на Народното събрание Васил Коларов използва красноречието и дипломатическите си способности за да обоснове българската позиция. Съблюдаването за съветските интереси и инструкциите от Москва го правят активен защитник на българските национални тежнения, но, уви, само по този въпрос. На конференцията и на по-сетнешните преговори между външните министри на Великите сили, победителки във войната, са отхвърлени взаимните териториални претенции на двете съседни балкански държави и в новия мирен договор от 10 февруари 1947 г. границата остава непроменена. Гръцката подозрителност и Гражданската война в Северна Гърция затварят тази граница задълго.

КАРТА


7. Добросъседството и сътрудничеството с Гърция трябва отново да отворят за България беломорските пристанища.

С Парижкият мирен договор от 1947 г. отпада възможността да се възобновят опитите за осигуряване на българско дебуше на Бяло море въз основа на чл. 48 от Ньойския трактат. Достъпът до егейските пристанища е преустановен. До смъртта на Сталин през 1953 г. отношенията на България с Гърция са крайно враждебни. През 1950 - 1951 г. възниква граничен конфликт между двете държави, поради спора за няколко острова по течението на Марица, за контрола над които многократно се стига до въоръжени сблъсъци. През втората половина на 50-те години двустранните отношения умерено омекват, но Гърция продължава да затруднява транспортните връзки със североизточната си съседка.

През 1963 г. българският министър-председател Тодор Живков изненадващо се ангажира с отказ от териториални претенции към Гърция. Неговата реалистична за времето на Студената война позиция видимо затопля двустранните връзки и след преговори на следвашата година се сключват 12 спогодби за развитие на сътрудничеството в различни области на взаимоотношенията. Особено значение имат договореностите за възстановяване на транспортните връзки. Едва сега железопътната линия по долината на Струма, завършена през първата половина на 40-те години, започва да се експлоатира пълноценно.

Следващите десетилетия задълбочават сътрудничеството на двете балкански страни, което през 80-те години прераства до съюзни отношения във военнополитически аспект. Тогава Живков се решава да предложи взаимоизгоден проект за облекчено използване на солунското пристанище за нуждите на българския търговски обмен, в замяна на гръцкия преференциален достъп до пристанището в Лом, станало особено атрактивно след построяването на канала Дунав - Рейн. За съжаление тази идея остава неосъществена. Гърция ревниво пази своето най-голямо северно пристанище, в което и без това половин век е имало югославска свободна зона. За съвместното начинание по изграждането и експлоатирането на фериботна връзка до Сирия, Гърция определя южнотесалийското пристанище Волос за товарно-разтоварен пункт на превозваните с ферибота български камиони, което оскъпява проекта. Но затова пък към Волос България никога в новата си история не е имала претенции.

На 10 ноембри 1989 г. Живков слиза от политическата сцена, но гръцкият му пробив се оказва с немалка инерция. Следващите правителства и новите политически сили търсят подкрепа на Балканите предимно от Гърция. В началото на 90-те години в българската преса дори се обсъжда възможността за създаването на конфедерация. А чрез нея наистина биха се отворили за България беломорските пристанища. Югокризата и позицията на президента Желев за равностойни отношения с всички балкански държави отнемат динамиката на политическото взаимодействие между София и Атина. Но съседството постоянно им предлага нови възможности за сътрудничество.

В 1982 г. Турция налага някои ограничения върху корабоплаването през Босфора. През 1994 г. след катастрофа на гръцки петролен танкер в протока, тя въвежда строг режим за преминаване през него на морски съдове, пренасящи петролни продукти. В отговор на ограниченията, възниква проектът за пренасяне на каспийския и кавказкия петрол от Новоросийск до Бургас с танкери, откъдето петролопровод ще го отвежда до егейския бряг при Александруполис (Дедеагач), заобикаляйки Проливите. Един несъмнено голям проект, с огромно стопанско, политическо и стратегическо значение за черноморските страни. Той е показателен за необходимостта от тясно сътрудничество между България и Гърция и от решаване на спорните въпроси в двустранните им отношения за благополучието на двете съседни държави, които географски взаимно се допълват.

Нека най-сетне съседството им даде добри плодове за техните народи и за изнурените от противопоставяне Балкани.

Послеслов: Вече след приключването на работата по тази статия, проблемът за българския излаз на Бяло море неочаквано възвърна своята политическа актуалност. В края на юни т. г. член на гръцкото правителство по своя инициатива заяви, че Гърция трябва да предостави на България свободна зона до пристанището на Александруполис (Дедеагач), ако българското правителство направи постъпки за това. Намери ли се воля у гръцката страна за разбиране на нуждите на своя северен съсед, България може да възвърне при взаимоизгодни условия своя достъп до Средиземно море.

юни 1996

*"Македония", бр. бр. 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31/1996

Hatshepsut

Песента се изпълнява от Любка Рондова - дете сираче и бежанец от Българското Беломорие


Hatshepsut

Нови извори за българите в Беломорска и Егейска Македония:


Hatshepsut

Когато Дедеагач бе български град


Картичка от Царство България, гр. Дедеагач

Днес Александруполис се намира в пределите на Гърция, но още пази българските следи

Дедеагач, или днешен Александруполис (Гърция), няколко пъти е бил българска територия в миналото. Нещо повече – след като през 1941 г. Втора армия завзема Беломорието, Дедеагач става най-важното по значение българско пристанище на Бяло море след Кавала и база на Българския беломорски флот.

Днес от някогашното българско управление в Александруполис почти нищо не е запазено – едно от училищата ни е превърнато в гръцко, бившата наша гимназия е преустроена в религиозен музей.

Градът е сравнително нов –


през 1847 г. на това място е имало само едно кафене


и караулен пост против контрабандисти. Няколко години по-късно рибари основават тук малко селище, чието име в превод от турски означава ,,дърво на отшелник" или ,,старо дърво".

Легендата разказва, че името идва от вековен дъб, под който е живеел стар отшелник на име Деде. Други изследователи са по-склонни да поддържат тезата, че името идва заради множеството дървета по крайбрежната ивица.

20 години по-късно тук е изградена железопътна линия, която свързва градчето с Одрин, Солун и с Цариград. Това подпомага икономическото развитие на града. С пристигането на руските войски, които остават в Дедеагач по време на Руско-Турската война, от руски инженери е изготвен устройствения план на града. С участие на руски специалисти е построен и прочутият Фар на Дедеагач, висок 27 метра и втори по големина в света.

Така към 1900 г., по данни на Анастас Разбойников, Дедеагач има


5400 жители, като 45 от къщите са били български.


По настояване на нашите сънародници през 1888 г. тук е открито архиерейско наместничество на Българската екзархия. Пръв наместник става Никола Шкутов, сменен през 1893 г. от Дойчин Запрев, а по-късно и от архимандрит Дионисий.

Малко след това – през 1892 г., тук е построена българската църква "Св.св. Кирил и Методий". Най-голям принос за това имат братя Васил и Райчо Ковачеви от Райково, Смолянско, които били търговци на шаяци и гайтани, съдействат Петко Бобев и Браян Калоянов от Доганхисар, които са членове на българската църковна община в града.

Храмът днес е гръцката църква ,,Св. Елефтериос" и се намира в градината при кръстовището на ул. Ипсиланти (Υψηλάντου) и ул. Проусис (Προύσης). Черквата е основно преустроена през 1955 г., но всичко, напомнящо, че е принадлежала към Българската екзархия, е било старателно е заличено.

Четири години по-късно по време на Гръцко-турската война България и Османската империя се споразумяват в Дедеагач да се открие наше  търговско представителство. Първият търговски аташе е Иван Хаджидимитров. През 1901 г. обаче агентството е закрито.

Междувременно в Дедеагач се открива и българско училище. През 1896-1900 г. учител е Кирил Совичанов, а в 1900-1901 година  - Иван Липошлиев, Ат. Думчев, Иван Чонтев, Фания Ташкова. През 1902 г. идват още нови учители. Така през учебната 1905-1906 г. работят три български училища — две основни и едно трикласно ,,Св. св. Кирил и Методий".

През 1909 г. е избран първият български кмет на Дедеагач - Никола Табаков. Първият български военен съд, действащ в Бяло море, е катерът ,,Беломорец",  поставил минни заграждения пред Дедеагач на 16 и 26 юни 1913 г. Морските офицери от флотската команда, под командването на Четвърта армия, устройват семафорно-наблюдателни постове по Беломорското крайбрежие.

На 26.01. 1913 г. боцман Минко Даскалов от поста при Шаркьой навреме предупреждава командира на битолската опълченска дружина, че предстои десант на турски войски. Моряците от поста заедно с опълченците оказват решителен отпор на турците.


Градът е освободен от турците на 6 ноември 1912 г.


от сборната конна бригада на полковник Танев, подсилена с Втора бригада на Македоно-одринското опълчение. На 13 ноември и основните български сили - Родопският отряд на ген. Стилиян Ковачев, влизат в града. С Лондонския мир от май 1913 г. градът е отстъпен на победителите.

По време на Междусъюзническата война градът е бомбардиран от гръцката флота а на 12 юли 1913 г. е окупиран от гръцки войски. С подписания  Букурещки мирен договор между България, Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, цяла Беломорска Тракия заедно с Дедеагач става част от държавната територия на България.

Градът отново е подложен на бомбардировки с включването на България в Първата световна война през октомври 1915 г. Заплахата за откъсване от България е надвиснала и на 1.Х.1919 над 20 000 българи се събират на протестен митинг в града. Зловещият Ньойски договор от 27 ноември 1919 г. поверява управлението на Беломорска Тракия на Антантата. По това време от общо 7222 жители, 3900 са българи.

Следва нова окупация на Дедеагач - след подписването на Солунското примирие в края на Първата световна война тук стъпват френски войски, които окупират цялото българско Беломорие. Съгласно чл. 48 на Ньойския мирен договор, от 27 ноември 1919 г. Западна Тракия преминава в съвместно владение на петте велики държави измежду съюзниците от Съглашението, с уточнението, че нейната ,,съдба впоследствие ще бъде определена" от тях. Те пък ,,се задължават да се гарантира свободата на икономическите изходи на България на Егейско море".


По време на междусъюзническото управление


България все още запазва известен достъп до Средиземно море. На мирната конференция в 1919 г. САЩ и лично президента Удроу Уилсън категорично се противопоставят срещу британската политика за налагане на наказания на страната ни.

Америка защитава позицията, че Беломорска Тракия не може да се откъсва от територията на България, поддържана и от американския шарже д'афер в София Мърфи. На конференция в Париж той представя документи, доказващи българския характер на Тракия, Добруджа и Македония.

Британците допускат компромис с автономна тракийска квазидържава, но в рамките и в границите на гръцката държава – предложение, отхвърлено от американските дипломати. Франция дава идеята за свободна Западна Тракия, включваща българските малцинства, но Венизелос яростно се противопоставя с аргумента, че това ще отдели Одринска Тракия, която следва да се даде на Гърция.

Омерзен,  президентът Уилсън напуска конференцията и САЩ формално са представлявани от второстепенни служители. Въпреки отнемането на Беломорска Тракия, е предоставена възможността в Беломорието да се установи територия под българско управление.

Така великите сили предлагат на България да се отстъпи за 99 години зона от 3 км по брега с 1 км дълбочина на крайбрежието от Дедеагач до Макри, където тя да построи ново пристанище под свой суверенитет.


Поради липсата на териториална връзка Стамболийски отказва.


Така единственото задължение на Гърция, което тя напълно погазва, е да предостави свободен икономически излаз на България на Бяло море.

През 20-те години на ХХ век градът е преименуван за кратко на Неаполис, а след това и на Александруполис, в чест на тогавашния гръцки крал Александрос I.
За последен път Александруполис е българска територия по време на Първата световна война, когато в резултат на успеха на операция Марита през 1941 г. Гърция капитулира.

На 20 април Втора армия завзема Беломорието и областта отново става българска. С акт на Народното събрание от 14 май 1941, точно 21 години от датата, когато градът е даден на Гърция, той заедно с цялото Беломорие пак е част от България, второ по значение българско пристанище на Бяло море след Кавала и база на Българския беломорски флот.

Българин отново е кмет на Дедеагач — Иван Попянчев. Българските войски са оттеглени след примирието със съюзниците през ноември 1944 г. Парижкият мирен договор от 10 февруари 1947 г. потвърждава гръцкия суверенитет над Дедеагач и останалата част от Западна Тракия.

Днес единствено туристическите гидове ще ви покажат къде са се намирали някогашните български училища, църкви и митница. На приятния плаж на Александруполис се чува основно българска реч, а в наша чест над морския пясък се развява родният трикольор.

http://www.desant.net/show-news/36786

Hatshepsut

В храмовете на Беломорска Тракия още витае българщината


Те са български, защото са строени от българи, които са се черкували в тях. Черквите в Беломорска Тракия са пазели българския дух векове преди Освобождението на България. Когато по силата на Ньойския договор през 1919г. великите сили откъсват от страната ни Беломорска и Източна Тракия и Западните покрайнини, населени предимно с българско население, в България пристигат стотици хиляди бежанци.Следтази национална катастрофа, която не само разкъсва българската територия, но и обезкървява икономически държавата ни, християнските храмове в тракийските земи продължават да съхраняват историята и вярата на предците ни.

Това е наше духовно пространство и трябва да сме най-големите нихилисти, за да го отречем, подчертава потомъкът на изселници от Беломорска Тракия Димитър Шалапатов. Той е настоящ общински съветник в Хасково, дългогодишен председател на местното тракийското дружество "Георги Сапунаров" и главен секретар на Съюза на тракийските дружества:

Такива като мен са десетки, дори стотици хиляди, свързани с Беломорска и Източна Тракия – разказва Шалапатов. – Ние сме потомци на бежанци от този район, т. нар. тракийски българи. Любовта ни към Тракия, нашата духовна територия, идва от бабите и дядовците ни, които са ни говорели с такава обич за земите ни, особено в годините, когато нямахме възможност да ги посещаваме. До сетния си дъх те мечтаеха да се върнат там, където са поели първата глътка въздух. Аз самият съм отраснал с разказите на моите баба и дядо и за мен беше недопустимо да не отида да опозная този район. Когато го видях с очите си, поисках да документирам преживяното.
Още през 2008 година на научна конференция в Кърджали Димитър Шалапатов представя своята студия ,,Българските християнски селища в Беломорска Тракия", а през 2011 година изследването му излиза в илюстрованата книга ,,Българските християнски селища в Западна (Беломорска) Тракия". В началото на есента през 2018 г. той изследва историята на 35 села, в които продължават да съществуват православни български храмове. Там, освен селищата, съм отразил и църквите – разказва изследователят. – И тъй като тази година се навършват сто години от Ньойския договор, който ни отнема Западна Тракия, реших да покажа културното наследство, което е останало по тези земи. Така се ражда идеята му да запечата във фотографски кадри духовната им история. А част от снимките с български храмове и параклиси са събрани в изложба и луксозен албум, който Шалапатов дарява на големите библиотеки в страната. Пространството в хасковската галерия, в която показах фотосите, можеше да побере снимки на едва четиридесет църкви – пояснява той. – В действителност те са доста повече, но това са най-запазените, чисто български църкви. По думите му сред най-красивите е ,,Св. Вмчк. Харалампий Чудотворец" в село Дервент (Авас), осветена през 1860 година. Черквата е действаща и по размери си съперничи с тази в Дедеагач (Александруполис):


Църквата ,,Св. Вмчк. Харалампий Чудотворец"

Тя е най-внушителната, защото и самото село е от най-богатите в района. От една страна, там има много маслинови гори, а от друга – скотовъдството също е много силно развито, както и търговията. По думите на баба ми земите им били много плодородни и хората отглеждали по три реколти.

Силната им вяра ги сплотявала и когато получили разрешение да съградят черквата, събрали сами парите за строителството ѝ само за две години. Кръстили я на Св. Харалампий, който неведнъж ги спасявал от беди. В землището на някогашното Дервент е и Скалният храм "Св. Тодор" на повече от 1000 години.


Скалният храм ,,Св. Тодор"

Църквата ,,Св. Богородица" в Доган хисар (Есими), където са се черкували дедите на Д. Шалапатов също е с богата история:

Тя е строена през 1835 година и се запазва в автентичния си вид до 1994 г. Капитан Петко Войвода е кръщаван в нея през 1844 г.. По повод 150 годишнината от рождението му самите гърци решиха да я обновят. Направиха преддверие и облицоваха част от нея. На изложбата я показвам как е изглеждала преди и след ремонта.


Църквата ,,Св. Богородица"

В самия Доган хисар има около десетина параклиса, които се поддържат и досега. В Дервент също. Казвали им църквички и в тях може дори да се извършва служба.

Според изследователя на историята на тракийските бежанци, някогашните български храмове в Беломорска Тракия са стотици. Част от тях са добре поддържани и действащи, а в други се служи само на храмовите празници. За жалост има и съвсем запуснати и изоставени. В споменатата изложба са запечатани тези, в които още витае българският дух. Авторът има намерениеда я изнесев Бургас, Варна и Пловдив, където има голяма диаспора на потомци на тракийски изселници. Очаква се експозицията да гостува и в Народното събрание в София.

https://bnr.bg/post/101079083/v-hramovete-na-belomorska-trakia-oshte-vitae-balgarshtinata

Hatshepsut

Когато България владееше Тасос и Самотраки


Пристанището в Лименас

https://bulgarianhistory.org/tasos-samotraki-bulgaria/

Краят на Първата световна война и подписването на Ньойския договор сякаш окончателно разбиват мечтата за българското национално обединение. Враждебно настроените съседи следят за спазване на статуквото, а военните и икономическите клаузи на договора оставят държавата изключително уязвима. В международните отношения обаче нищо не е вечно и българската държава постепенно успява да се изправи на крака и да ревизира една по една следвоенните клаузи. Зенитът на тези усилия като че ли е в първите години на Втората световна война, когато България си връща Южна Добруджа (1940 г.) и поема управлението на Вардарска Македония и Беломорска Тракия (1941 г.). По-малко известен факт е обаче, че заедно с това в продължение на близо 3 години България владее островите Тасос и Самотраки.

Събитията, довели до този сценарий са добре познати. Италия търпи поражение във войната с Гърция, впоследствие силите на Вермахта нахлуват на Балканите и окупират Югославия и Гърция. Междувременно България става част от Тристранния пак (1 март 1941 година) и пред нея се открива златна възможност да получи реванш за изгубените земи във войните от 1912-1918 година. Така през април български войски и администрация навлизат във Вардарска Македония и Западна Тракия, заемайки почти цялата територия на тези области. Заедно с това обаче, отвъд  егейския бряг, София получава правото да управлява Тасос и Самотраки.

Заемането на самото Беломорие започва на 20 април 1941 година, когато части от Втора армия преминават границата с Гърция. Това е резултат от искането на Хитлер в директива от 13 април (повторено отново на 19 април) за въвеждане на български войски в областта. Тук заслужава да се отбележи спецификата на терминологията. От Берлин използват понятието ,,окупация", което не се приема от българските власти, гледащи на този процес единствено като поправка на  една историческа несправедливост. Те се съгласяват да изпратят военни части, но не като окупационни, а с цел запазване на ,,реда и спокойствието".

Нашите сънародници възприемат случващото се като осъществяване на така мечтаното обединение. Присъствието на българската армия и административни власти означава край на тежкото положение под югославска и гръцка власт. Не така обаче стоят нещата на двата острова.

Причината се крие в етническия състав на тамошното население. По отношение на Тасос известният географ проф. Димитър Яранов отбелязва, че до установяването на новото управление на него липсват каквито и да е българи и едва след това техният брой достига някъде около 200 души.  Ученият пише, че в Тасоската околия ,,не са ставали никакви народности промени" и мнозинството от населението остава гръцко. Той споменава и един интересен факт, свързан с етническия облик на острова в по-далечното минало: ,,Тоя остров е имал от векове гръцко население, което е претопявало бързо многобройните български колонии и единични българи, които са се заселвали в него през XVI-ти до XIX век и от които е останало като спомен само името на с. Вулгаро, прекръстено неотдавна на Рахонион. То е било основано преди няколко века от българи от Дебърско. Много българи са идвали като работници и занаятчии и от Родопите."

Що се отнася до Самотраки информацията е доста по-оскъдна и проф. Яранов се ограничава до това да посочи, че: ,,За остров Самотраки, населен само с гърци, знаем единствено това, че на декември 1920  г. е имало 3190 жители, а на 1928 г. – 3866, от които само 92 бежанци."

В началото на май 1941 година българското правителство вече получава разрешение от Германия да поеме администрирането на цяла Западна Тракия на  изток от р. Струма до Дедеагач, включително самия град, Кавала и Порто Лагос, които първоначално не са предвидени, а именно тогава към тях са прибавени двата острова. Сред причините за разширения български контрол е подготовката на Третия райх за предстоящата операция ,,Барбароса" срещу Съветския съюз.

В административно отношение островите спадат към новосъздадената Беломорска област, която се обособява с решение на правителството от 3 май 1941 година  и  център гр. Ксанти. За неин управител е назначен Илия Кожухаров, бивш министър на правосъдието и на търговията и промишлеността в двата кабинета на Георги Кьосеиванов.

На пръв поглед изглежда сякаш тези две придобивки не биха могли да бъдат нещо повече от атрактивни туристически дестинации, но интересът на България към тях се обосновава от съществени геостратегически и икономически фактори.

Геостратегическото им значение се определя от тяхната близост до егейското крайбрежие, което ги прави предни постове при отбраната на Беломорието. Както пише изследователят от онова време Андрей Андреев: ,,изобщо Тасос, както и о. Самотраки образуват с останалите земи на днешна България една физико-географска общност."

Стопанската им роля също не бива да се подценява. В този аспект превес има Тасос поради залежите от изключително качествен мрамор, медни и цинкови руди. Към това следва да прибавим и наличието на маслинови насаждения, за които почвите на двата острова са особено подходящи. На голямо внимание се радват тасоските маслини в сравнение с тези на останалите егейски острови, включително и Самотраки (което се обяснява с по-скалистия му релеф). Тасос разполага и с многобройни пчелни кошери, като според проф. Иван Батаклиев добивът на мед годишно достига 200 000 кг., а този на восък между 15 и 18 хиляди кг.


Групиране на Беломорския отряд, източник: Йончев, Д. България и Беломорието (октомври 1940 – 9 септември 1944 г.). Военнополитически аспекти

Гористите райони също играят съществена роля, като заемат почти половината площ на двата острова. От тях се събира голямо количество смола, използвана за направата на прочутото вино рацина, но също така и за добиване на терпентин и колофан, намиращи приложение в книжната и сапунената индустрия.

Както може да се досетим, островите и като цяло излазът на Беломорието отварят за  нови възможности и откъм риболов, а беломорските води се определят като много по-богати на риба от черноморските.

Българската администрация се захваща за работа. Обсъждат се мерки, които биха могли да направят ,,отвъдморските територии" по-привлекателни за български заселници. Така в писмо на околийския управител на Тасос д-р Н. Мирев до областното ръководство в Ксанти се посочва, че за тази цел е необходимо да се осигурят ,,редовни морски рейсови съобщения и прехрана, медицински служби във всяка централна община, направят пътища, свързващи отделните селища и попълнят с персонал държавните и общински служби", като освен това предлага на заселилите се семейства да се отпуснат най-малко ,,500 плодни маслинови дървета и по 10 кошера пчели".

Дава се и тласък на индустрията. Съществуват сведения, че на Тасос е устроена корабостроителница в гр. Лименас, в която са вложени значителни германски средства и която функционира до септември 1944 година.

Всичко това налага повишено внимание към въпроса за защитата на новите придобивки. Окончателното заемане на островите става на 15 май 1941 година. В края на месеца приключва и смяната на разположените преди това германски части. Отбраната на Тасос е поверена на подразделения от 10-а пехотна дивизия, а на Самотраки на тези от 11-а пехотна дивизия. В охраната и отбраната се включват и сили от сформирания Беломорски отряд, които заемат пристанищата. На територията им се извършва  разузнавателна дейност, както и в района на крайбрежието между Солун и Дедеагач. Особено внимание се отделя на опасността от извършване на съюзнически десант.

Концентрацията на войскови части зависи и от условията в близките райони. Макар населението на двата острова да е значително по-спокойно след установяването на българската власт, избухването на гръцкото Драмско въстание през 1941 година налага изтегляне на военни части към сушата. Така цялата отбрана остава в ръцете на Беломорския отряд и изпратена към него опълченска дружина.

Военновременните условия изглежда не позволяват да се употреби максимално икономическия потенциал на Тасос и Самотраки, а след октомври 1944 година българската армия се изтегля от Западна Тракия. Последвалите мирни преговори в Париж правят трудно предявяването на претенции за суверенитет над островите и с Парижкия договор от 1947 година границите на България остават такива, каквито са били към 1 януари 1941 година.

Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Анастас Разбойников "Народностният облик на източния дял на западна Тракия":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3488