• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

25 June 2019, 07:27:12

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 36
  • Latest: Silvia
Stats
  • Total Posts: 9236
  • Total Topics: 1107
  • Online Today: 48
  • Online Ever: 157
  • (17 May 2019, 10:41:46)
Users Online
Users: 1
Guests: 34
Total: 35

Оръжие на древните българи

Started by Hatshepsut, 24 August 2018, 13:11:38

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Лъковете на древните българи


Митичният български владетел Авитохол, стрелящ с лък. Сцена от златното
съкровище от Над Сент Миклош (V-VII в.)

  Основната ударна сила на древните българи били конните стрелци, а тяхното най-страшно оръжие - сложносъставните лъкове, които по бойни качества (пробивност и далекобойност) нямали равни на себе си. От нaмерените археологически находки и изображения става ясно, че българският сложносъставен (рефлективен) лък е от над 40 отделни части.

Рамената му били от еластично дърво (бреза, тис, леска, ясен), подлепени с говежди сухожилия и подсилени с рогови накладки; дръжката от твърдо дърво; стръките (накрайниците) от рога на елен или дива коза, тетивата се изплитала от коприна, женска коса, конски косъм или коноп, които се натривали с восък. Отгоре рамената омотавали с препаски от изсушени черва на елен и обвивали с пергамент или брезова кора. Частите залепвали със специален български туткал (рибно лепило), който получавали по специална рецепта и се стягал с години.


Скитски стрелец натяга тетивата на лъка си на коляно.

Специалистите определят изработката на един такъв лък като произведение на изкуството, който не отстъпва на изработката на цигулка "Страдивариус" или сабя "дамаскиня". Българските лъкове имали огромна пробивна сила. С тях можело да се стреля до 400 метра. На 250 крачки специалните бронебойни стрели с триъгълно сечение можели да пробиват ромейска ризница, а на по-близко разстояние не били проблем тежките монголски или рицарски доспехи.

Лъковете ни имали и още едно преимущество - с тях се стреляло много по-леко и бързо, отколкото с простосъставния, известен във Византия и Рим. Нашият бил по-къс и удобен за стрелба от коня, освен това с него за една минута можели да се изстрелят до 12 стрели, докато византийските спешени стрелци давали едва до 5 - 7. Технологията за изработване на българските лъкове се пазела в тайна, както и съставът на свързващите смоли и лепила, които придавали специфичните качества на оръжието. Мнозина съседни на българите народи - китайци, монголци, тюрки и славяни се опитвали да копират този тип, но българските образци си оставали ненадминати.
Именно тези лъкове и оригиналната конна тактика позволили българите да владеят огромни територии, да побеждават по-многобройни от тях армии на китайци, монголци, тюрки, араби, византийци и славяни.

Траките също познавали сложносъставен лък, който те взаимствали от скитите и кимерийците - прародителите на българите. Обратно на тях гърците почти не го познавали и не можели да си служат с него (виж мита за Одисей).


Върхове на арбалетни стрели
(болтове).

В по-ново време, по времето на Второто българско царство и след кръстоносните походи, за кратък период на въоръжение в България бил приет арбалетът, наричан "самострел".

Той бил известен на древните българи още пр. Хр., когато те воювали с китайците. Арбалетът обаче не е удобен за стрелба от коня и е с понижена скорострелност. Използвали го главно при обсада, отбрана на крепости и за лов. Българските арбалети не се отличавали съществено от тези в Западна Европа и били два вида: композитен (сложносъставен) и със стоманен лък. Сложносъставният наподобявал рефлективния лък, но много по-мощен и обикновено се зареждал със специален механизъм. Никаква броня не можела да издържи на удара на тежък арбалет, снабден със специални стрели (т.нар. "арбалетен болт").

Известно е, че охраната на цар Иван Асен II (1218-1242 г.) е била въоръжена с арбалети.



Първобългарите са изобретатели на свирещите стрели, които са всявали ужас при кръвопролитни битки преди повече от две хилядолетия.

http://handguns.g00net.org/Cold_steel/Bows/BG_bows.htm

Hatshepsut

24 August 2018, 13:13:13 #1 Last Edit: 09 December 2018, 18:59:24 by Hatshepsut
Требюшет машините в България след 1185 година


След възстановяването на българската държава (1185 година) започва с нова сила крепостното строителство. Крепости започват да се строят навсякъде в страната, за разлика от времето преди попадане под византийско владичество, когато те се издигат главно в пограничните райони. Засиленото им строителство обуславя и настъпилата промяната във военната тактика. Все по- рядко армиите се срещат в открит бой. Обсадите на градовете стават основна част от воденето на война. За превземането на един град, както и за неговото опазване от ключова важност са метателните машини.

Средновековните метателни машини се делят на три основни типа, според принципа на действие. Първият тип са машините, използващите енергията на опънат лък. Такива са балистите, които най-често изстрелват огромни стрели, въпреки че са можели да се приспособят за стрелба и с камъни. Вторият тип са тези използващи енергията на усукани въжета. Третите са тези основаващи се на противотежести. В следващите редове ще стане дума именно за представителите на третата група, наречени с френското име требюшет.

  Требюшетът представлява дълъг стълб, закрепен за вертикална стойка. В единия си край има прашка, изплетена от въжета, в която се поставя камъка, а на другия са закрепени много ремъци, за да могат множество хора едновременно да издърпат рамото надолу и така да дадат началния тласък. С годините требюшетът се развива. Той продължава да действа на същия принцип, но вече на късото рамо висял сандък пълен с пръст, камъни, пясък или олово. Масата на противотежестта може да е между 4,5 и 14 тона. Прашката се удължава значително и така се увеличава далекобойността. Съвременните експерименти показват, че един требюшет се управлява от около 50 души. С противотежест от около 10 тона, той е способен да изхвърли камък с тегло 100-150 кг. на около 150 метра. В края на XII век  в Средиземноморието се появява същински требушет с противотежест. Требюшетната артилерия се е използва главно за разрушаването или повреждането на укрепителни съоръжения, но също и за хвърляне на запалителни снаряди, а понякога и на трупове на умрели животни за подбуждане на епидемия вътре в обсаденото място.

  Има свидетелства за използването на такива съоръжения от българската армия при нейните завоевателни походи. Примерите за това не са рядкост в средновековната ни история. Според Жофроа дьо Вилардуен, когато през 1206 година цар Калоян (1197-1207) обсажда Димотика той разположил 16 каменометни машини. А през пролетта на 1207 година той обсажда Одрин с 33 големи каменохвъргачки, с които успява да срути стената и кулите на две места. През 1237 година Цар Иван Асен II (1218-1241) обсажда отбраняваната от никейците крепост Цурулон с много обсадни машини, които изгаря при оттеглянето си. Въпреки че тези свидетелства са от първата половина на XIII век, до падането под турско робство трибюшетното строителство в България продължава.

Свидетелство за това ни дават някои археологически находки. Най- значима такава находка са  намеренитеЧервен 36 каменни топки в Червен. Каменните топки са открити в укрепената част на града, в тъй наречения замък на града, разположен на най-високото място в западната част на цитаделата на Червен. 31 от тях са открити подредени до стената при вътрешния северозападен ъгъл на "замъка", 2 пред входа на сградата и 3 пред помещение № 2 . Това са кръгли бойни топки с диаметър 0, 50 метра, повечето издялани от камък подобен на кремък, само няколко от варовик. Тежестта им е около 100-150 кг. Предполага се, че топките са складирани в Червен, от където при нужда са  транспортирани до мястото, където са използвани. Твърдението, че са използвани при защита на града е малко вероятно. Фактът, че градът е застроен с множество сгради , както и голямата денивелация на терена, биха направили работата на един голям трибюшет, който да изстрелва камъните невъзможна.

  Изборът на Червен за център на доставка на подобни машини и снаряди за тях не е случаен. По времето на средновековието той е  развит град, разполагащ с квалифицирани занаятчии-дърводелци, ковачи, каменоделци и други, способни да изработят подобни сложни и големи машини. Според западноевропейски извори за построяването на един требюшет е нужна усилената работа на 50 дърводелци, без да се считат ковачите, изработващи многото железни части за нея и други занаятчии, като въжари например. Дървени или метални части за машини от такъв тип не са открити при разкопките в Червен. Това до известна степен би могло да означава, че в него са се складирали единствено боеприпасите, а машините са доставяни от друго място. Най-вероятно обаче липсата на такива находки се дължи на факта, че в даден момент от своята история машините са били разрушени, за да се използват за други цели. Подобен пример намираме в западноевропейските извори, които дават многобройни данни за такива начинания. Един подобен пример е този за Луи IX Свети (1226-1270), който  през 1249 година при Дамиета пленява 24 обсадни машини, след което ги разглобява и така заобикаля лагера си с ограда.

Много хора биха си задали въпроса, защо тази топки е трябвало да се складират и да се превозват до мястото, където са нужни, когато при обсада биха могат да се събират камъни от района около крепостта, които да бъдат използвани като снаряди. Причините са много. Овалната форма на топките подобрява тяхната траектория и далекобойност.  Също така много често около градовете не се срещат подходящи камъни, а понякога когато такива има , те са събирани от местното население за да не бъдат използвани срещу тях.

  Каменните топки от Червен са именно доказателство, че българските царе са следвали политиката на предварително изработване на снарядите за бойните си машини. Броят на нужните топки при една обсада със сигурност е бил значителен. При обсадата на Одрин цар Калоян използва 33 големи каменохвъргачки. За сравнение през 1296 година при Единбург, Едуард I Английски (1272-1307) използвал 3 машини които изстреляли 158 огромни камъка за 3 дни.

  Строителството на големи бойни машини през Средновековието в България, показва степента на развитие на българската армия. Това е и доказателство, че въпреки някои трудни периоди, тя все още се намира сред най-силните на континента.

https://bulgarianhistory.org/trebiushet-mashinite-v-bulgariq/

Hatshepsut

Ромфея


Ромфея е железен меч за две ръце - част от тракийското пехотно въоръжение, с голяма дръжка и едностранно заточено право или извито подобно на коса острие. Ранните автори я определят също и като копие, но днес, според находките може да се смята за изяснено, че ромфеята е дълъг режещ и мушкащ меч. Все пак, това мнение все още се оспорва от някои историци, които твърдят, че намерените оръжия не са мечове и не са описаните от изворите ромфеи.


Смята се, че този вид оръжие се е появило и развило в Тракия през втората половина на първото хилядолетие пр. н. е., след редица промени и нововъведения. Според К. Колев, мястото на изобретяване и начална употреба е територията на тракийското племе Беси, които от ранна античност практикували рудодобив и ковачество.

Според Ян Хийт, който твърди, че се позовава на византийския историк Михаил Псел, ромфеята е използвана и от викингското племе Варяги, но това сведение се оспорва и се смята, че се е появило в резултат на неточен превод от гръцки.

През първите няколко века от новата ера в старогръцки думата ,,ρομφαία" става нарицателна за всички мечове за една и две ръце, както и за някои брадви. Това преминава изцяло и в ранно-християнската литература.

Меча е на въоръжение от към 400 пр. н. е., до края на римската епоха, като специфично оръжие на тракийските части.

Мечът ромфея се изработва от желязо, чрез многократно изковаване и сгъване. Състои се от две основни части - острие и дръжка, без предпазител за ръцете. В основата на острието, често има желязна халка, която служи за окачване на ремък при носене. Общата дължина на оръжието е около 120 - 140 см или повече, в зависимост от ръста на собственика му, от които дръжката е около 40 - 60 см. Въпреки дължината си, меча е лек и може да се използва и с една ръка.

Дръжката е дълга и изтънена. Състои се от две части: долна и горна. Долната част е облицована с дърво с ширина около 2 см, пристегнато с железен нит в най-долния край. Горната, освен с дърво е покрита и с кожа.

Острието има триъгълна форма и сечение. При някои ромфеи то е почти право, а при други е сърповидно. То е дълго, едностранно заточено, със заострен връх. В основата си е широко, а в посока към върха постепенно се изтънява. На плоските страни, често е декорирано.

Вариант на ромфеята е използваният от даките фалкс. Основната разлика между ромфеята и фалкса се състои в степента на извиване на острието. При ромфеята, то e право или леко извито, докато при фалкса e силно извито.

Ромфеята е традиционно оръжие на леката и съществена част от снаряжението на тежката тракийска пехота. Предполага се обаче, че е използвана и от конници. Меча може да се използва и за нападение и за защита, поради функциите му да мушка и разсича. Според източниците тя е носена заедно с щит и две метателни копия, но според намерените снаряжения в тракийски гробове щита не е присъствал, а воина е бил снабден с шлем и тежки доспехи, които да защищават тялото му.

Ако се осланяме на античните извори, вероятно в защита ромфеята е използвана заедно с щита, подобно на копие, макар че това не би било удобно и функционално.

При нападение ромфеята е използвана като меч за две ръце, като се е прилагала разсичащата ѝ мощ, осигурявана от дължината на дръжката и общия дизайн.

https://metalniat.wordpress.com/

Hatshepsut

Лъкът и стрелата в Първото Българско Царство


Всяко историческо изследване цели да възста­нови един факт, действие или събитие, да се доближи най-плътно до онова, което е било в действителност. Археологическото изследва­не има същата цел, но вече по отношение на бита -- материалната и духовната култура, изкуството. Твърде често изследванията на ис­торията и археологията взаимно си влияят или по-точно -- взаимно се преплитат, допъл­ват се, за да се получи по-ясна картина за всич­ко онова, което е съградило историята на Оте­чеството.

Оръдията на труда и оръжията винаги са представлявали интерес за науката. Една част от тях, направени изцяло или почти изцяло от метал, се намират при археологически разкоп­ки доста запазени и тогава е сравнително лесно да се възстанови не само предишния им вид, но и да се обясни тяхната функция. Други оба­че, направени от нетраен материал, не оставят или са оставили малко следи от своето съще­ствувание. Сред тях са лъкът и стрелата.

Историческите извори, които съобщават дан­ни за употребата им във военния и мирновре­менни бит на Средновековието, са сравнително многобройни. Но тези, които се отнасят пря­ко към първите векове от съществуването на българската държава, са само два. Първият е старобългарско религиозно повествувание, наречено ,,Чудото на Свети Георги с българи­на". В един от пасажите му българинът разказ­ва зв своите перипетии във войната с угрите (маджарите) по следния начин: ,,Тогава затъна предния десен крак на коня и се счупи, а моя­та дружина избяга далече от мене. Наблизо имаше горичка и долина. Аз опънах лъка и като държах стрелите в ръка, побягнах".

Вторият извор е съчинението ма византий­ския поет Йоан Геометър, съвременник ма им­ператор Василий ІІ Българоубиец, който гор­чиво оплаква поражението на византийската армия:

,,Никога не бих казал дори слънцето да изчезне, че мизийските стрели са по-силни от аезонските копия"

В прабългарските надписи на каменни ко­лони, които дават списъци от въоръжението в държавни складове, поверени на военоначалници с различен ранг, се говори само за пред­пазно въоръжение -- шлемове и ризници. Това подсказва за собственост с обществен характер върху предпазното въоръжение, докато напа­дателните оръжия -- копието, мечът, брадва­та, лъкът и стрелата са лични. Те се пазели а дома на всеки боец и с тях той се явявал във войската. Изглежда за тях става дума в чети­ридесети от отговорите на папа Николай до княз Борис, че българите проверявали ,,всич­ки оръжия", коне и вещи, които са необходи­ми за сражение и оня, у когото се окажат не­марливо приготвени, се наказва със смърт.

Обърнем ли се към археологическите на­ходки, ще се окаже, че също няма достатъчно данни за лъковете и стрелите през ранното Средновековие. От различни старобългарски обекти са познати кестени пластинки -- сред­ни и крайни, които могат да бъдат съставна част от два типа лъкове. Но кой от тях пред­ставят тези пластинки? За щастие, запазили са се изображения от епохата на Първото бъл­гарско царство, по които може да се определи формата на българските лъкове.

Вае фондохраимлищата на Архео­логически музей в София се пази малък модел на лък от бронз, който по средата на тетивата си има пет лик за окачване. Той е намерен в Луковитско и несъмнено се датира от ранното Средновековие Моделът представя лък с рав­номерно извита дъга на ръкохватката и стрела с ромбовиден силует на върха, в който може да се познае както три ръбим ,,аварски" тип, така и листовидния връх, употребяван векове наред. Лъкове с равномерно извита дъга на ръкохватката са изобразени на старобългарски­те графитни рисунки върху камък; такива лъ­кове представят ловенето от многократно коментираните старобългарски знаци. Според класификацията на руския учен А. М. Хазанов това е близкоизточният рефлексен лък, направен от различни сортове дърво и кестени пластинки. Тези лъкове от дълбока древност се употребяват а целия средиземноморски културен кръг. Технологията им обаче пред­лага много варианти -- в ловенето случаи ке­стени пластинки въобще не били употребява­ни. Тъй като краищата и средата на лъка тряб­вало да бъдат твърди, а рамената -- гъвкави, се използувало съответно твърдо или гъвкаво дърво.



1 Двата типа лъкове, използвани в Средновековна България през VІІ-Х век - близкоизточният  и ,,хунският"

2 Бронзов модел на лък и стрела от Луковитсо

3 Рунически надпис от Мурфатлар (Румъния) със знак ,,лък и стрела"

4 Знаци ,,лък и стрела" от Плиска

5 Графитни рисунки от Преслав. Човекът държи лъка в дясната ръка, което показва, че той не стреля, а извършва иякакво друго действие с него. Вероятно тока е изображение на шаман по време на обряд

6 Началото на надписа на колобъра Чепа със знака ,,лък и стрела"

7 Алтайски омгон -- изображение на бял шаман, който държи в ръката си модел на лък и стрела

На графитните сцени се среща и втори тип лък, който се различава от близкоизточния по-плавно вдадената си навътре ръкохватка. Ма­кар че изображенията са твърде схематични, не е трудно да се разпознае в тях тъй нареченият ,,хунски" тип лък. Той също бил направен от различни сортове дърво, но го подсилвали със сухожилия и в повечето случаи -- облагали с костен и пластинки. Ако съдим по находките от кестени пластинки в прабългарските архео­логически паметници на територията на Южна Русия, находките у нас са именно от такива лъ­кове. В сравнение с близкоизточните лъкове те имали по-голяма дължина и подобрени рефлективни качества. Въведени били на въоръ­жение у степните народи при появата на теж­ковъоръжените персийски войници, наречени катафрактарии. Стрелата с тесен, но масивен триръб връх, изстреляна с такъв лък, в много случаи пробивала съединителните звена на пластинчатите ризници на катафрактариите.

Но въпросът за използването на лъка и стре­лата в Първото българско царство има и друга страна. Става дума за традиционното за първо­битните (в широкия симисъп на думата) на­роди религиозно значение на оръдията на тру­да и оръжията. Вече е добре обосновано с фак­ти становището, че още от ерата на патриарха­та в езическите религии съществуват вярвания, според които почти всичко направено от чо­века за облекчаване на бита и труда, е получи­ло магическа стойност. Повечето археологи­чески паметници, от които могат да се опре­делят различните типове рамносредновековни български лъкове, са се появили във връзка с подобни вярвания и обряди.

Да се върнем към бронзовия модел на лък и стрела от Луковит. Петликът за окачване по­казва, че той бил нанизан на нишка или при­шит към дреха -- значи е бил амулет, който предпазвал собственика си от болести, зли ду­хове и т. н. Обикновено амулетите осъществя­вали връзка с някакво божество. За лъка и стре­лата многобройни паралели показват (колкого и чудно да е това) връзка с древно женено бо­жество, което се наричало У май и ое смитало за покровител на децата. В тюркския епос Умай много често се среща като катун (,,ха- туи") т. е. съпруга на великия бог Тенгри- хан.

ВЯРВАНИЯТА В ЛЪКА И СТРЕЛАТА ИМАТ И ДРУГА СТРАНА:

те са първото и основно оръдие на ша­манския култ и дори предшествуват дайрето. С лък шаманът пускал стрели срещу злите ду­хове, по звука на тетивата гадаел бъдещето и т. н. На шаманските дайрета от Бурятия до XIX век били изрисувани лъкове. Почти същия бронзов модел лък като този от Луковитско е пришит на планински онгон' от Алтай, който изобразява духът на т. н. ,,бял шаман".

Графичните изображения на лъкове и стре­ли са много важни за изясняване значението на тези предмети в езическата религия. Със сигурност може да се твърди, че никои сцени представляват шамански обреди и там лъкът в ръцете на човека има особено значение и сми­съл на култово оръдие. Други сцени показват военни или лоени епизоди и така лъкът и стре­лата като оръжие влизат в общия магически смисъл на сцената, направена, за да се постиг­не успех в определеното начинание.

Най-многобройни са отделните изображе­ния на лък и стрела -- повече от сто в различни варианти. Те имат три значения, които взаимно се преплитат и за повечето знаци не е ясно ка­къв точно смисъл носят. Едни от тях инат без­спорно рунически характер и дори ги срещаме като буквени съчетания. Други са знаци за ро­дова принадлежност в тюркската традиция на прабългарите, а трети имат чисто магическа (опазваща) стойност и те вероятно са май-многобройни. Несъмнено е също, че родовият и магическият смисъл на знаците най-често се сливат.

За да стане ясно сложното многообразие на тези тълкувания, ще приведен един пример. Известен е надписът, който хай Маламир по­ставил в памет на своя приближен Челпа: ,,Каза ювиги Маламир. Чепа богатор боилът беше колобър и храненик на архонта (хана). Той се разболя и умря. Това се постави за негов спо­мен." Пред надписа каменоделецът е врязал знак ,,лък и стрела". В надписа не се споменава, както е традицията, родът на починалия ари­стократ и веднага възниква мисълта дали този знак не е родовият белег на Чела От друга страна обаче, длъжността на Чепа -- колобър -- подсказва още едно решение. Извест­ният български учен проф. Веселин Бешевлиев е установил, че тази длъжност има воен­но-религиозен характер. Предвид определена­та със сигурност връзка на лъка и стрелата с шаманизма, знакът пред надписа на Чела може и да бележи това му служебно положение. След приемане на християнството езическите вярвания не отмрели веднага, а някои от тях даже трайно се враснали в новата религия. Редица белези на езическата традиция се по­явявали и в християнска обстановка, но сми­сълът им започнал дз се забравя или получавал друго звучене. Така знаци лък и стрела били начертавани през X и дори в началото иа XI век, но едва ли някой им придавал стария сми­съл. От тук ще предположим, че вярата в ма­гическата стойност на лъка и стрелата загубила първоначалния си характер, но идеята, че те имат своя особена вътрешна сила, останала.

https://www.sandacite.bg/

Hatshepsut

Въоръжение и снаряжение на българския елит от XIVв.


Реконструирането на българския средновековен елит е една особено трудна задача, тъй като изворите са малко, откъсечни и често погрешно или повърхностно интерпретрирани. До нас за съжаление не са достигнали сигурни изображения на благородници в пълното им бойно снаряжение по една или друга причина, каквито са останали от различните векове от Западна и Централна Европа. Представеното тук е един опит за пълно реконструиране на всички елементи на доспехите на българското болярство на базата на археологически, писмени и стенописни извори от България и региони, свързани с нея. Разбира се, когато говорим за стенописи, трябва да се има предвид, че към тях се прибягва съвсем внимателно, до колкото се смята, че имат връзка с реалността на периода.

Така нареченото Второ българско царство е феодална държава, чийто елит се е състоял от аристократи, разполагащи със свои родови владения, които са включвали както села, така и градове. Названието на аристокрацията е ,,боляри", ,,властели" или ,,велможи". С развитието на обществено-икономически отношения в Европа и България аристократите започват да концентрират все повече власт в ръцете си, като са облагодетелствани от царя с територии, градове и приходи. Постъпването на толкова значителни ресурси в ръцете на нобилетета ги превръща в могъщи управници и намесници на царя/императора. С течение на времето тяхната привилигированост и растяща сила ги превръща в местни или областни владетели, разполагащи с пълна автономия в контролираните от тях земи. Множество археологически находки на накити, прибори, украшения и ктиторски изображения, както и възможността им да набират значителна военна сила, доказват тяхната мощ и значение в българското общество. Те са били подчинени на царя, като в замяна на привилегиите, които получават, и териториите, които владеят, са били длъжни да го подкрепят по време на поход, да му се подчиняват и да поддържат царската власт върху конкретните области. Всичко това сочи, че болярите и техните дружини  са били добре въоръжени войни. Това се знае добре, тъй като основното занимание  на аристократите е било военното дело, умението да си служат с оръжие, езда, да разбират от стратегия и тактика.

Въпросът за тяхната екипировка и оръжия има доста неясни моменти, които не позволяваха досега да се пресъздадат задоволително, както и начина им на водене на бой. Техният статус потвърждава факта, че те трябва да са възможно най-добре екипирани- защитени чрез доспех, който да предпазва тяхната личност, както и разполагането с най-доброто оръжие. Предположенията за характера на доспехите и орържието предизвикват остри спорове. Затова считаме за редно за начало да проследим влиянията на Балканския регион от XII до XIV век. През XIIв. започва да нахлува значително западно-европейско влияние във Византия, свързано с кръстоносните походи и нахлуването на норманите. Това води до появата на нови културни влияния, заемки или, най-общо, нови идеи, свързани с маниера на сражение на тежката конница. Макар че някои от тях е твърде възможно да са нахлули и преди това, като имаме предвид архелогическите находки и данните за  западни спорадични влияния. Както отблелязват автори като Таксиархис Колиас и Ейврил Камерън XII век е бил време на промяна във византийската култура. Западни идеи и нрави нахлуват във Византия. Едно от нововъведенията  били рицарските турнири, в които император Мануил Комнин се състезавал с владетелите на латинските кралства. Неговите съвременници отбелязват факта, че той въвел турнирите сред византийския военен елит. Част от този военен елит безспорно са били и българските боляри като Асен и Петър, като се има предвид, че една значителна част от европейските владения са се състояли от България.

Повече прочетете в оригиналната статия:

http://terrazagora.blogspot.bg/2014/08/xiv.html?m=1

Hatshepsut

Българската бойна техника през Първото българско царство

От достигналите до нашето съвремие летописи на средновековни хронисти има многобройни описания, посветени на българските стратегии за водене на бой, тактическо разполагане на бойците, организиране на засади и предпочитани оръжия. От наученото не остава и място за съмнение, че българите били компетентни и опитни бойци, които често сразявали по-многоброен противник.

Спечелването само на полева битка обаче невинаги довеждало до победа във военната кампания, поради което и българските военачалници трябвало често да прибягват до обсадата на тежкоукрепени градски центрове и крепости. Подобни начинания понякога изисквали от пълководците проява на повече предвидливост и стратегическа мисъл, отколкото изисква едно полево сражение. Няма как да знаем с какви познания по обсадно дело са разполагали българите преди IX в., но според византийския хронист Теофан Изповедник, те започват да употребяват тежки стенобойни машини едва при управлението на Крум.

Този епизод от българската военна история е старателно описан в Хрониката на Теофан: ,,Към средата на месец октомври, 812 г., Крум се отправил с войската си срещу Месемврия с бойни и обсадни машини, които се научил да прави по вина на Никифор, погубителя на християните. Именно един покръстен арабин, който бе много опитен в механиката...бе онеправдан от василевса...Отчаян той избяга при българите и ги научил на всяко изкуство за строене на бойни машини. Между това Крум нападайки града с тия машини превзе града и го намери изпълнен с всякакви необходими неща. Там българите намерили и 36 медни сифона и немалко количество от изхвърляния чрез тях течен огън...".


Запалителни гранати за гръцки огън

Доколко описаната от византийския хронист история с арабския инженер е достоверна, разбира се, не знаем. Факт, засвидетелстван от множество извори, е че по времето на Крум българската войска е снаряжена с модерна за времето си тежка обсадна техника. За обсадата на византийската столица Константинопол през 814 г., Крум използва 5000 обковани в желязо коли, които да пренесат разглобените на части обсадни съоръжения. От византийската хроника Scriptus Incertus се сдобиваме с особено подробно описание на различните видове обсадни машини, употребявани от българите, работата с много от които изисквала изключителна прецизност. Сред посочените във византийския извор съоръжения са така наречените хелеполиси (бойни кули), четириколесни катапулти, требушети, куританки, тарани, балисти и огнемети. В настоящата студия ще се спрем на тези от тях, употребата на които изисквала задълбочени познания по инженерство и балистика.

Таран/овен/костенурка

Може би най-простото сред обсадните съоръжения. Предназначението на тарана била осъществяването на пробив в целостта на градските порти или стени. За целта бил снаряжен с махово задвижвано бутало, чийто накрайник обикновено бил конично оформено дърво с метална/каменна глава. Цялостната конструкция се състояла от дървено скеле с колела задвижвано от човешката сила на 6-8 души. Тъй като обичайните контрамерки на обсадения гарнизон срещу тази машина било запалването ѝ с горящи стрели, започва прилагането на покрив от нещавени животински кожи, чиято влага възпрепятствала разпространяването на огъня върху конструкцията.


Таран с класическа овнешка глава

При тези условия защитниците се принуждавали да използват лепливи течности като катран, с които да облеят повърхнината на покрива на обсадната машина преди да опитат запалването му с огън. Тази стратегия постепенно довежда до по-нататъшното усъвършенстване на защитата на тарана чрез поставянето на метални плочки върху неговия покрив, които да възпрепятстват задържането на катрана. Заради рисковата позиция, която таранът заемал в самия фронт на обсадата, операторите на обсадната машина често били затворници или пленници от вражеската армия. Те били оковани към буталото на съоръжението. Макар да нямаме изворни данни, които да твърдят, че българските военачалници са използвали тази стратегия, е логично да се предположи тяхното желание да спестят на собствените си бойци рисковете. Според някои медиевисти използването на пленници за задвижването на тарана подпомагало и друга цел - деморализирането на врага, който бил принуден да стреля по собствените си хора.

Хелеполис/Бойна кула

Хелеполисът представлявал многоцелева бойна платформа, която съобразно необходимостите, била устроена да поема изпълнението на различни функции по време на крепостна обсада. Подобни съоръжения се използвали още през Античността, като пърият им дебют в обсадното дело е през 305 г. пр. Хр. в обсадата на град Родос. В своето устройство и снаряжение хелеполисът бил същински танк на своето време. Конструкцията била от плътно дърво, подилено на ключови места от железни броневи плочи с амбразури, даващи възможност за стрелба срещу гарнизона на обсадената крепост.

Върху структурата често се прикачвали и нещавени животински кожи, които препятствали разпространението на огън. Бойната кула се издигала върху осем масивни колела, привеждани в движение от опериран от хора кабестан и система от ролки и зъбни колела. Снаряжението, размерът и количеството екипаж на хелеполиса варирали в зависимост от височината и дебелината на вражеските укрепления и числеността на противниковия гарнизон.


Структура и вътрешно устройство на хелеполиса

Според запазени изворни данни най-големите бойни кули, които били в употреба от Византийската империя през IX-XI в. били с височина от няколко десетки метра и тонаж от около сто тона.

Снаряжението на бойната кула можело да включва масивен таран в основата на конструкцията, поне няколко катапулта с разнообразен набор от боеприпаси и балисти, изстрелващи куки или тежки копия. Главната функция на хелеполиса обаче била да осигури на скритите в него бойци безопасно преминаване на протежението на бойното поле и достигането на крепостните стени. След постигането на тази цел, екипажът на бойната кула спускал един от многото мостове, изградени по височината на кулата и давал възможност на нарочен щурмови отряд да атакува укрепените върху стените вражески бойци. Основната слабост на бойната кула била трудно подвижната й конструкция. Успешното използване на хелеполиса силно зависело от проходимостта на терена и дори от атмосферните условия.

Катапулт/Требушет/Балиста

В настоящия раздел ще разгледаме тези обсадни съоръжения, които оказвали своя ефект върху развитието на битката чрез употребата на проектили. По своята същност тези машини се различавали съществено, както в принципа си на действие, така и в приложението си в бойната обстановка. Като конструкция, балистата била най-простата и леката от трите обсадни съоръжения, като дори най-масивните й варианти рядко надхърляли тежест от около 300 кг. Съоръжението работело на принципа на превръщането на потенциална в кинетична енергия, като раменете на лъка на балистата се прегъвали чрез човешка сила, докато натягащите се пресукани влакна на тетивата придавали голямо ускорение на изстреляния проектил.

Най-големите стрели, които балистата била в състояние да изстреля, били около 140 см. с тежест от 2 кг. и можели без особени усилия да поразят цел отстояща на 300 м. Балистата била съоръжение, способно на извънредна точност, тъй като правата траектория на изстрела давало възможност за прицелна стрелба. Според запазените сведения данни от летописите на византийския хронист Прокопий Кесарийски, проектилът на балистата бил в състояние да пробие дървен щит, обкован с желязо с дебелина три сантиметра и стрелата да проникне на половината от своята дължина в боеца зад щита.


Реплика на Катапулт

Катапултът или онагърът от своя страна бил доста по-комплексно съоръжение, стрелящо по балистична крива и предназначено за бой по градски стени или групи от цели. Принципът на действие на катапулта също разчитал на огъващите се рамене на лък, но тяхното натягане се извършвало чрез оперирана от хора лебедка. В основата на обтегнатия лък се намирало рамо, завършващо с чашковиден накрайник в който се полагал проектилът. Обикновено неговата роля се изпълнявала от 80-килограмов валчест камък, но са документирани и случаи в които обсадителите използвали своите катапулти за да изхвърлят в пределите на крепостта човешки и животински трупове и дори фекалии, надявайки се по този начин сред вражеския гарнизон да се разпространят зарази.

Както балистата, така и катапултът можели да бъдат монтирани върху крепостните стени, така че обсадителите нерядко били подложени на същата канонада на която те подлагали обсадените. Единствената българска крепост с открити останки от катапулти и каменни гюллета е Червен, масивен укрепен център от периода на Второто българско царство.

Требушетът бил апотеозът на средновековното обсадно инженерство и най-ефективното съоръжение в арсенала на една армия, търсеща да осъществи пробив в целостта на градските укрепления.

Разпространеният във византийското военно дело требушет фукционирал на принципа на балансирано от противотежест огромно дървено рамо, което се издърпвало в легнало положение чрез система от макари. В края на рамото имало прашка, която при най-големите образци на тази обсадна машина била в състояние да изхвърли 300-килограмов каменен отломък към вражеските стени. При освобождаване на рамото от легналото му положение, противотежеста в неговия обратен край се пускала надолу, изтегляйки рамото отново в изправено положение, което и запращало проектила в прашката по предварително изчислената траектория.

Употребата на подобни съоръжения в българската армия е засвидетелствана при българския владетел Иван Асен II, който използва тези бойни машини в обсадата на никейската крепост Цурулум. След провала на обсадата, обсадните машини са изгорени, тъй като за разглабянето и транспортирането им били необходими значителни усилия.

Огнемети/Гръцки огън

Прочутият гръцки огън продължава да е енигма дори и в нашето съвремие, но неговата решителна роля по време на крепостни обсади и морски сражения не може да бъде отречена. Както бе вече споменато, българите се сдобиват за пръв път със сифони за изхвърляне на гръцки огън и с мистериозната смес при превземането на византийската крепост Месемврия. Макар да не са съхранени данни за тяхната употреба от войската на Крум, едва ли можем да се съмняваме, че българския владетел е оценил тяхната значимост и преимущества, които употребата им би дала на неговите бойци.


Реплика на ръчен сифон за изхвърляне на гръцки огън

Естествено, съвсем отделен въпрос остава доколко Крум е можел да се възползва от тези византийски оръжия след привършването на вече готовата смес. Начинът на приготовление на гръцкия огън бил сред най-строго пазените византийски тайни и според изворите само избрани хора имали достъп до нея. В действителност, много народи имали свои варианти на т.нар. от Теофан Изповедник ,,течен огън", но сякаш никой от тях не бил успял да уцели ,,точната" рецепта. От това, което знаем от Теофан Изповедник, Симеон Логотет и редица арабски извори гръцкия огън бил смес, която веднъж запалена се разгаряла все по-свирепо, въпреки усилията да бъде изгасена с вода. Освен това в едно любопитно сведение от хрониката на Йоан Скилица се споменава за морско сражение в което проектили с гръцки огън, продължавали да горят дори след като паднели в морската вода и дълго мъждукали по пътя си към дъното.

Споменатите подробности ни дават възможност да изведем някои изводи относно характера на дадените от Скилица и други летописци сведения. Единствената химична реакция, при която водата би реагирала при съприкосновение с гръцкия огън по описания от изворите начин, е хидролизата. При нея, вследствие на високата температура на пламъците, настъпва процес, при който водата буквално се разпада на водород и кислород и вместо да гаси гръцкия огън започва да го подхранва.

Естествено, характерното за тази реакция е извънредно високата температура, при която хидролизата протича - 2000 градуса по Целзий. Развиването на подобна температура би било невъзможно, ако гръцкият огън е просто суров нефтен продукт, което и предполага наличието на допълнителни реагенти в сместа подобни на термита.

Гръцкият огън намирал изключително широко приложение в обсадното и военноморското дело, както и в полеви сражения. От него се правели проектили за катапулти, ръчни запалителни гранати, а нарочни сифони и огнехвъргачки, конструирани за изхвърлянето му го превръщали в ужаса на бойното поле.

https://bulgarianhistory.org/boina-tehnika-purvo-bg-tzarstvo/

Hatshepsut

Защо българите не използват пушки през Средновековието?


Средновековието - епоха, доскоро погрешно интерпретирана от историците като мрачно, непознато време на варващина, безчинства и безпросветност. През последните две десетилетия, учените по света (но не и у нас) се постараха публично и на разбираем език да обяснят на човечеството, че Средните векове не са нито мрачни, нито непознати нито безпросветни. Напротив - в продължение на около 1000 години, Европа и останалия свят заедно извървяват дълъг и трънлив път на културен, социален и технически подем, белязан от епидемии, войни и ереси.

Средните векове по никакъв начин не могат да бъдат разглеждани като някакъв културен хиатус в развитието на човечеството. Пример за това е и техническият прогрес, който се развива както в Азия, така и в Европа, която обратно на днешните стандарти е от възприемащата, а не от изобретяващата страна на техническия прогрес. Тази тенденция ще се измени постепенно в епохата на Ренесанса и махалото на историята ще отиде на противоположния край през Просвещението, за да се окаже отново в равновесно положение днес, когато глобализацията свързва световните региони по безпрецедентен начин, обезсмисляйки разделянето на света на части.

Едно от най-забележителните достижения на средновековната техника е без съмнение барута. Появата на ,,черният прах" всъщност няма нищо общо с военното дело. През IX век, китайски алхимици се опитват да получат Еликсира на живота, смесвайки различни химически съставки. Именно така се стига и до един странен страничен продукт, чийто контакт с огъня има непредвидени свойства. Век по-късно китайците вече използват барута за направата на специфични горящи стрели, а още няколко десетилетия след това се появяват и първите записани рецепти за производството на барута.

Едва в средата на XIII век, китайците съумяват да създадат първите праотци на съвременните огнестрелни оръжия, а първите качествени образци се появяват през първата половина на XIV век. След възхода на Чингиз хан през първата половина на XIII век, монголите усвояват китайската технология и започват да я прехвърлят на запад по време на експанзията си към Източна Европа. Смята се, че някъде в средата на XIII век, европейците за първи път се сблъскват с барута, като първите писмени споменавания са датирани към 60те и 70те години на същия век.

Европейците, постоянно във война едни с други, бързо разпознават ценността на новото откритие и започват усилена работа по усъвършенстването както на процеса на смесване на барута, така и по техниките за отливане на оръдия и огнестрелни оръжия. Експериментите продължават десетилетие след десетилетие и към края на XV век оръжейниците на Стария континент категорично достигат като ниво китайските майстори, а след 1520 г. и ги задминават. От този момент на сетне, огнестрелните оръжия и барутът се превръщат в подчертано европейско средство за водене на война, което останалите народи по света се опитват да взаимстват и използват.

След като оръдията и огнестрелните оръжия са били познати в Европа още в началото на XIV век, защо тогава предците ни не са ги използвали? Това е въпрос, който често изниква по време на дебати на тема средновековно военно дело, но в популярната историческа литература рядко се дава адекватно обяснение. Причините всъщност са няколко.

На първо място, огнестрелните оръжия в началото и средата на XIV век не са особено разпространени. Те се намират трудно, трудни са за поддръжка и се произвеждат на много малко места в Европа. Цената им е доста висока (както на всяка нова технология) и има твърде малко хора, които могат да боравят с тях.
За разлика от съвременните огнестрелни оръжия, гладкоцевите, ръчно зарядни прото-пушки от XIV век са изключително трудни за усвояване. Всеки стрелец може да допусне доста грешки при зареждане, които да костват живота му. Отделно от това, самото зареждане през дулото е бавно и трудоемко и в разгара на битката позволява обикновено до един залп срещу вражеските сили, който не би имал особено решаващо значение за изхода на коя да е битка.
Обхватът на ,,полезно действие" на първите огнестрелни оръжия е изключително малък поради ниското качество на барута, несъвършената изработка на самите оръжия и прекомерната зависимост от климатичните условия. Казано накратко, лъковете и арбалетите са по-евтини, по-надеждни и доста по-ефективни от първите пушки.
Оръдията, макар и доста полезни, са още по-редки и скъпи. За разлика от първите ,,пушки", оръдията се контролират от специални занаятчийски екипи, които дори формират свои гилдии. Всъщност, през късното Средновековие и Ренесаса, артилеристите се числят към занаятчийското съсловие и се наемат като ,,външни специалисти" към всяка армия. Оръдията са собственост на стрелците и биват наемани от съответните монарси или командири на армии. Това означава, че ангажирането на артилерийски отряди е допълнително финансово бреме за хазната.
Поради своята сериозна статичност и размери, първите оръдия са доста непригодни за отбрана на крепости, тъй като тогавашните укрепления са били непригодни за адекватното им разполагане. Фактически, оръдията са били полезни само като офанзивно средство, монтирани или на специални корабни палуби (като в случая с флота на Амадей Савойски) или на статични батареи при обсада на замъци и крепости. Преустройството на крепостите с цел разполагане на отбранителна артилерия е твърде сериозна и скъпа инвестиция, която в повечето случаи отнема десетилетия и излиза доста солено.


Най-ранното изображение на оръдие в Европа, De Nobilitatibus Sapientii Et Prudentiis Regum", Walter de Milemete, 1326 г.

В контекста на изброените фактори е редно да се спомене и нивото на българската държава в разглеждания период. Като се изключи краткия период на стабилизация при Теодор Светослав (1301-1321г.), България преживява поредица от кризисни периоди през XIV век, свързани както с военните неуспехи срещу Сърбия (1330г.), така и със сериозното социално и политическо разединение, набезите на турските наемници на византийска служба, както и разразилата се чумна епидемия след 1348 г.

Всички тези негативни обстоятелства свеждат България до второстепенен политически субект, без сериозни финансови или демографски възможности. Казано по-просто, България не разполага с необходимите средства за адекватно прилагане на огнестрелни оръжия в своите войни със съседите и засилващите се турци. Както вече стана дума, оръдията са преди всичко офанзивни средства, а след 1332 г., България вече окончателно прекратява воденето на настъпателни военни действия и преминава в състояние на постоянна защита.

Липсата на средства означава, че преустройството на крепости за ползване на оръдия при отбрана е невъзможно. Отделно липсва достатъчна централизация във въоръжените сили за да се постигне адекватно въвеждане на личните огнестрелни оръжия в редиците на българската армия. Ниската им ефективност и мудност обезсмислят инвестирането на и без това оскъдните средства в тяхното евентуално закупуване.


Образец на ръчно огнестрелно оръжие от края на XIII век, използвано при династията Юен в Китай

След 1380 г., в Европа постепенно се появяват първите по-ефективни и адекватни оръдия, които все по-често започват да се използват от полевите армии. Въпреки това, дори най-богатите държави като Венеция, Генуа и Дубровник прекарват десетилетия в създаване на собствен ,,военно-промишлен комплекс", способен адекватно да захранва републиките с оръжия и да им позволи да изнасят технологията зад граница. Впрочем, единственият балкански народ, който успява да си позволи закупуването на оръдия преди османците, са сърбите, осланящи се на своите значителни приходи от сребърните рудници в Косово. От своя страна, Османската империя ще започне първо да купува, а впоследствие и сама да произвежда необходимите ѝ оръдия, аркебузи и мускети, но това се случва на база огромната финансова мощ на Полумесеца.

В началото на XV век, в Европа се появяват първите по-масови и достъпни огнестрелни оръжия, но по това време за България вече е късно. Макар Константин II Асен да продължава да управлява до 1418 г. във Видин, неговите финансови и политически възможности са на практика изчерпани след неуспешните му действия срещу османците през първите години на XV век. Оттук на сетне да се говори за формиране на артилерийско звено в българските земи извън османската власт е невъзможно.

Междувременно, само година след окончателното анексиране на Видинското царство, в Чехия избухват Хуситските войни (1419-1437г.), в рамките на които огнестрелното оръжие се налага като ключов елемент от полевите тактики на европейските армии. Фактически, България не успява да дочака по-адекватното разпространение на евтини и надеждни оръжия, които да бъдат приложени по-масово от въоръжените сили на Второто царство.

https://bulgarianhistory.org/srednovekovie-pushki/