• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

22 September 2019, 22:46:09

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10125
  • Total Topics: 1155
  • Online Today: 48
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 1
Guests: 18
Total: 19

Българи под прикритие в Беломорска Македония

Started by Hatshepsut, 23 August 2018, 22:25:43

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Българи под прикритие в Беломорска Македония

"Изселваха ни, за да погубят езика, културата и душите ни". Думите са на жена от родното село на Димитър Благоев Василиада в Северна Гърция. Някога то е носило името Загоричани. Сега там няма и помен от българското му минало. В селото обаче живеят хора, които често с риск за живота си пазят българщината.

Василиада е само едно от многото села в Северна Гърция, където може да чуете българска реч, след като разберат, че сте свой. Те рядко се наричат българи. Най-често отговорът на въпроса "Какви сте?" е "ендопи" или "местни". Поставят знак за равенство между българи и македонци. Не казват и на езика "български", а славянски. За такъв смятат и произхода си. Представят се с две имена - гръцки и славянски. Винаги когато говорят на български, се оглеждат и при най-малкия страничен шум обръщат на гръцки. Жадни са за книги на кирилица. Не се изненадвайте, ако скрият някоя под ризата си. Повечето са възрастни и още помнят зверските кланета от Гръцката гражданска война.


Остров Свети Ахил, на който има едва 11 къщи и 20 жители

Търсенето на следите на забравените българи от Северна Гърция започва от мъничък остров насред Малкото Преспанско езеро, до който се стига по пешеходен понтонен мост, дълъг около километър. Някога остров Свети Ахил (Агиос Ахилиус) е бил българска територия. През X в. цар Самуил строи там базилика, за да пренесе мощите на светеца, на който по-късно е наречен островът. През 1969 г. гръцкият археолог проф. Николаос Мацопулос открива сред останките от базиликата гробовете на българския цар, на сина му Гаврил Радомир и на зет му княз Иван Владимир, който бил женен за Самуиловата дъщеря Косара. Каменните саркофази, разположени един до друг, са добре запазени, но празни. Не се знае и къде точно са костите на Самуил. Твърди се, че самият проф. Мацопулос ги е скрил, за да ги опази.


Останките от патриаршеската базилика на остров Свети Ахил, която цар Самуил строи, за да пренесе мощите на светеца


Черквата в с. Герман, където са погребани майката и бащата на Самуил


Гробът на цар Самуил на остров Свети Ахил

Останките от базиликата пък са толкова добре съхранени, че след 11 века още личат цветовете, с които е била изографисана. Сред оставените по пода части от колони ясно личи, че част от тях са били зелени. Смята се, че са направени от брешански мрамор, какъвто има в софийската базилика "Света София" и "Св. Александър Невски". Някога както червения цвят е бил символ на царското семейство и се е носил само от членовете му, така зеленото се е свързвало с църквата. Затова колоните в базиликата навеждат на мисълта, че е била патриаршеска и вероятно в нея е служил българският патриарх Дамян. По информационната табела пред останките, на двете места, на които се споменава, че храмът е построен от българския цар Самуил, думата "български" е издълбана и заличена.


Табелата пред останките от патриаршеската базилика, на която думата "български" е заличена

Историята на острова, отдалечен на 50 км от Лерин (Флорина), където сега живеят 20 души, също е любопитна. До 1912 г. той е територия, официално призната като населявана от българи. След Междусъюзническата война през 1913 г. той остава в Гърция. През Гражданската война местните го напускат и по-късно част от тях се връщат. Легенда гласи, че къщите на острова трябва да са по-малко от 12-те църкви, защото в противен случай ще се разрушат. Местните разказват, че всички са имали славянски фамилии, които по-късно гърците променили. Така Петков например станал Параскевопулос. Говорят на преспански български диалект. Друга история твърди, че преди гръцките войски да завземат острова, местните закопали в нива всички книги на кирилица, за да ги опазят. Писмената още не са открити. От няколко години островът става все по-популярен сред българските туристи. Единственото хотелче и заведението там са пълни с картини и скулптури на български майстори, а подовете са застлани с родни черги. Двойната стая е 35 евро, а вечерята за четирима излиза около 40 евро.
Само на 7 км от острова е с. Герман (Агиос Герман). Там в черквата "Свети Герман" са
погребани родителите на цар Самуил - баща му, комит Никола (управител на област в Югозападната част на българското царство при цар Петър I- б.а.), и майка му Рипсимия. Не търсете обаче табели, на които това се споменава. Единственото, което ще откриете, е, че черквата е от X век, а залепеният до нея храм с мощите на светеца е от 1882 г.
Следващата точка е с. Шиштево (Сидирохори) в Костурско, в което е родена народната певица Любка Рондова. Недалече от него пък е открит гробът на българския цар Давид - най-големия от братята Комитопули, синовете на комит Никола - Давид, Моисей, Арон и Самуил, оглавили борбата на българския народ срещу византийците след падането на Велики Преслав през 971 г. През 976 г. след смъртта на император Йоан І Цимисхи Комитопулите преминават в настъпление, а Давид ръководел направлението към Солун. Убит е в началото на движението от власи в местността Красивите дъбрави по пътя между Костур (Кастория) и Преспа.

Там се срещаме с Николаос Нотис, секретар на партията на т.нар. етнически македонци в Гърция "Виножито" в Костур. Той е човекът, открил останките на цар Давид. Нотис казва, че вече е "стар колкото акропола", защото е роден през 1939 г. Като дете му разказвали, че край селото е погребан цар. Един ден през 1979 г., докато копаели нивата, открили каменен саркофаг. В него главата била положена върху издълбан камък, на гърдите имало четири сребърни накита, а около кръста личали останки от кожен колан със сребърни токи. При краката пък имало частици от червени ботуши. Нотис занесъл камъка в Германия, където го датирали - IX-XI в. По-късно на мястото разкопки правил и проф. Мацопулос.

"Цар Давид е бил много висок, около 1,90 м. Според легендите селото е кръстено на сестра му Шеста. Затова и черквата тук е "Св. Анастасия" като християнското й име", казва Нотис.

Селото става гръцко след Междусъюзническата война. Прекръстено е на Сидирохори (Желязно село) заради отпора, който местните оказват. След това 240 души се изселват в България. При гръцката гражданска война селото, в което сега живеят 99 души, дава 60 жертви.

Нямаше къща, която да не беше почернена. В Лерин 2000-3000 души бяха избити.
Три дни реката носеше кръв, спомня си секретарят на "Виножито". Тогава над 400 души се изселват, а 230 деца са изведени от комунистическите части извън страната. Сред децата бежанци били Нотис и певицата Любка Рондова, от чиято родна къща е останала само фасадата.

"Гърци, сърби и турци ни изтрепаха войводите. Грешките си не разбрахме нито ние, нито вие. Братя сме, а сте ни предавали много. Защо? Трябва да си помагаме", категоричен е Нотис.

"10% от Македония (областта -б.а.) са ваши. Защо дадохте Солун през Балканската война? Имахте цялата сила, да те заболи главата", обажда се друг. Трудно е да отговориш. Чувстваш се някак виновен за чуждите грешки в миналото и ти остава само да кимнеш за съгласие и да сведеш поглед към земята.

"Тук гърци няма. Има българи, арнаути, турци, славяни и румънци. Чисти гърци има само в Южна Италия, там ги търсете", смее се трети. Някои още помнят песента, с която влизали в бой войводите: "Я съм българче и силна майка мене е родила, со бугарка да се среча и лоша дума да не реча."

Връщаме се при Нотис, който разказва за "Виножито". Макар да има най-ниската пенсия в Гърция - 460 евро, всеки месец дава 150 от тях за бензин, за да разнася партийния вестник "Нова Зора". Раздава по 800-900 бройки. Категоричен е, че един милион имат славянски произход, но са се погърчили и едва 20 000 знаели "нашия" език. Иска да прави фотоалбум с местата наоколо, където са загинали войводи, защото е от малкото, които ги знаят и не иска да бъдат забравени. Разказва за дядо си, комит Димитрия, убит от турци. Неговата глава разнасял гръцкият митрополит Германос Каравенгелис.
Костурският владика е двигател на гръцката въоръжена пропаганда в Западна Македония. Заради дейността му през 1907 г. гръцката патриаршия го отзовава и го праща в Амасия.

"Деца, отдека сте?", втурва се жена на средна възраст, щом чува българска реч около черквата "Въведение Богородично" в Загоричани. "Все ли сте такива убави чупи (момичета - б.а.)? Знам, че най-хубавите хора са македонци...българи", казва Хрисула. Разказва как някога всяка неделя в черквата се служело на български и как сама се научила да чете на кирилица. Не спира да се извинява, че не говори добре като нас. Целува ни и ни прегръща, сякаш не сме се запознали преди 10 мин, а сме роднини. Настоява да отидем у тях на сладко и кафе, а очите й се пълнят със сълзи.

"Гръцкият не ми идва от душата", споделя тя и пита за българска книга. "Бяхме 3000, но през войните повечето се изселиха и дойдоха маджири (гърци, преселници от Мала Азия - б.а.). Останахме колкото шепа трохи, а цялото село беше наше. Знаете ли, че на Загоричани са му викали малката София?", продължава Хрисула.

До 1940 г. Загоричани е крепост на българщината в района. След Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. селото става трън в очите на Костурския митрополит и през 1905 г. андартски чети нападат Загоричани. 90 души са изклани, а селото - опожарено.

На път за Воден (Едеса), спираме в Пътеле (Агиос Панталеймон). Там сега живеят 1000 души. Казват, че селото е "чисто", всички са македонци, "от нашите са", т.е. българи.
Воден попада в границите на Първото българско царство през IX-X век при цар Симеон. Смята се, че е бил резиденция на един от Комитопулите - Самуил след превземането на Североизточна България от византийците. След гражданската война в Гърция голяма част от местните се изселват в България, но там още се чува родна реч. Пасхалис Пападопулос разказва как три пъти прочел "Железният светилник", за да разбере написаното от Димитър Талев, защото учел сам кирилицата. Вкъщи обаче гледал телевизия от български оператори, за да не забравя езика.

Спираме в Енидже Вардар (Яница). Българската черква там "Св. св. Кирил и Методий" е строена през 1908 г. След превземането на града от гърците е преименувана на "Св. Константин и Елена". Разказите за българската й история смущават свещеника и на третата минута той пита: "Що искате?" През 1862 г. пък е построена католическата униатска църква, в която литургиите били на български.

Стигаме до с. Корнишор (Кромни), в което живеят трима души, защото след Втората световна война цялото е изселено. То е на 13 км от Енидже Вардар. Някога в него живеели 800 души. Сега мястото е призрачно. Сякаш хората не са имали много време или пък са смятали, че ще се върнат, защото не всички домове са залостени. Било е известно като Малката България. В икона в черквата "Свети Николай" личи надпис на кирилица. Не е ясно как е останал. Някъде отзад е погребан племенникът на Хаджи Димитър - войводата Кръстьо Асенов.


Само анонимна изложба в с. Баница напомня, че за кратко там е бил погребан Гоце Делчев

Обрасли в бурени и дървета са останките от църквата в с. Баница. Заградени са с телена ограда и нищо не напомня, че там за кратко е погребан Гоце Делчев. Единственият спомен за българския революционер е анонимна изложба в старата кула.

https://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1375324

Hatshepsut

Невидимото население на Гърция


Те не обичат да обсъждат етническата си идентичност пред чужди хора. Наричат ги просто "местните" (dopyi), които говорят "местния" език (dopya). Историята им не присъства в нито един учебник. Не ги споменават в националните преброявания на населението от 1951 г. насам, а дори тогава са описани като "славяноговорящи" (под термина "славяноговорящи" в Гърция се включва не-гръцкото население в северните региони, включителни хората с български произход и идентичност. В гръцкия контекст тази лингвистична общност е наричана "македонска" по името на провинцията, б.р.).

Заличаването на белезите на това малцинство беше една от причините за дългогодишния спор между Атина и Скопие. Той беше разрешен едва преди месец, след като гръцкият парламент ратифицира (с мнозинство от едва 7 гласа) споразумението от юни 2018 г. между премиерите Алексис Ципрас и Зоран Заев. Когато гръцкият премиер спомена за съществуването на "славяномакедонци" през Втората световна война по време на парламентарен дебат, той наруши едно десетилетно табу.

Използването на името "Македония" от съседната страна беше признание, че македонците са самостоятелен народ, което отваря вратата към сложните въпроси за историята му.

Съдбите на няколко поколения от "невидимото" население на Гърция носят болезнени спомени както за преживелите, така и за младите им наследници - сред които има и хиляди български фамилии.

Един от хората, които познават тази история, я разказва в интервю за BBC: той е 92-годишен бивш адвокат, който се определя като "етнически македонец и гръцки патриот". Има причина да подчертава своята лоялност - в продължение на близо век хората като него са били обект на непрекъснати подозрения, включително на полицейско преследване.

Когато е роден Фокас (фамилията му не се споменава от BBC по негово настояване), провинция Македония току-що е анексирана от гръцката държава. До 1913 г. тя е част от Османската империя, а Гърция, България и Сърбия се опитват да привлекат на своя страна славяноговорящото й население, за да могат да предявят претенциите си към територията. Отчасти тази битка за влияние води до появата на отделна славяно-македонска идентичност, която възниква в края на 19 и началото на 20 век. Както казвал чичото на Фокас - родът им не бил "нито сръбски, нито гръцки, нито български, а македонско-православен".

В крайна сметка, населението се оказва разделено между трите нови държави. Гърция прогонва част от тези фамилии, а хората, които предпочитат да останат, са подложени на принудителна асимилация. Всички села и градове с не-гръцки имена получават нови названия, избрани от научна комисия в края на 20-те години на 20 век. Въпреки всичко местните хора продължават да ползват старите имена дори един век по-късно.

През 1936 г. когато Фокас е 9-годишен, гръцкият диктатор Йоанис Метаксас забранява ползването на славянски диалекти дори само в домовете на семействата и принуждава всички местни жители да сменят имената си с гръцки. Фокас си спомня как полицаи подслушвали опечалените на погребения, за да чуят дали някой не говори или не отслужва помен на забранения език. Стига се до съдебни процеси, заплахи и побои.

Жените, повечето от които не са знаели гръцки език, често прикривали устите си със забрадките, за да не си личи на какъв език си говорят. Майката на Фокас е арестувана и глобена с 250 драхми, голяма сума за времето си. "Славяноговорящите" са подложени на сериозни гонения от гърците по времето на Метаксас.

Двадесет души от селото на Фокас - главите на големи семейства - са заточени на остров Хиос, където са подлагани на тормоз и унижения.

Когато войските на Германия, Италия и България навлизат в Гърция през 1941 г., някои от местните хора посрещат българите като освободители от потисническия режим на Метаксас. Скоро обаче комунистическата партия мобилизира мнозина от македонците в съпротивата, като те продължават да се бият на страната на комунистите и в гражданската война, последвала след окупацията. Македонците плащат най-тежката цена след края на войната в Гърция заради връзките си с левите движения. Близо 40 души от селото на Фокас и близките населени места са осъдени на смърт от военен съд и са екзекутирани.

По това време Фокас вече е студент в Солун, но и той е арестуван и прекарва 3 години в затвора на остров Макронисос. Не защото е извършил нещо незаконно, а защото майка му помогнала на своя зет да избяга от кафене, в което бил задържан.

Повечето затворници на остров Макронисос са гръцки левичари, които са принудени да подпишат декларация, че се отричат от комунистическото си минало. Онези, които не се съгласят, са подлагани на бой с дебели бамбукови пръти или са карани да пълзят под бодлива тел. Фокас си спомня за "ужасните неща" в лагера, но казва, че "за това не бива да се говори".

"Това е обида към гръцката цивилизация. Накърнява доброто име на Гърция".

Десетки хиляди бойци на Демократичната армия (половината от които са славяноговорящи) бягат в изгнание в страните от Източния блок по време на гражданската война и след края й.

Около 20 000 деца са прехвърлени през границата от комунистите, както за тяхна защита, така и като потенциални резервни сили при бъдеща контраатака.

Много от цивилните местни хора бягат на север, за да се спасят. Цели села остават празни, както старото Кристалопиги (с. Смърдеш край Преспа) в близост до албанската граница; само внушителната църква на името на Свети Георги помни времената, когато населението е наброявало 1500 души.

През 1982 г. - над 30 години след края на конфликта - гръцкото социалистическо правителство издава указ, с който се разрешава на бежанците от гражданската война да се завърнат. Но само онези, които са "с гръцка етническа идентичност". Всички други остават изолирани от родните си домове, села и имоти.

Семействата, които са разделени от войната, така и не се събират отново.

Тъстът и зетят на г-н Фокас умират в Скопие. Но както той посочва - указът все пак признава, че в Гърция има етнически македонци, макар държавата никога да не е официализирала присъствието им.

Невъзможно е да се даде точна справка за броя на славяноговорящите или наследниците на етническите македонци в Гърция. Историкът Леонидас Ембирикос изчислява, че над 100 000 от тях все още живеят в гръцката провинция Македония, но само 10-20 хиляди от тях биха се идентифицирали открито като членове на малцинство. Много от останалите са горди гръцки националисти.

Македонският език не подлежи на забрана в Гърция от десетилетия, но страхът се предава от поколение на поколение. Малко по малко разговорите на майчиния език отмират - изолирани между 4 стени по време на репресиите, заличени от асимилацията.

Дори пеенето на македонски песни все още може да се превърне в повод за тормоз. Синът на Фокас е музикант, свири на кавал и преди години е организирал международен фестивал на площада в селото, с групи от Бразилия, Мексико и Русия, на който изпълнява и македонски песни. През 2008 г. обаче властите му забраняват да проведе фестивала. Нареждат му да премести сцената на поле извън населеното място, насред тръстики и блата, без подходящи съоръжения: това, казва синът на Фокас, само опетнява образа на Гърция.

"Знаете ли защо разрешиха песните да се пеят на полето, а не на площада? Защото около площада има кафенета, и местните хора може да седнат в тях и да слушат тайно музиката ни. Извън селото ще ги е страх да се покажат и да дойдат на концерта - така биха привлекли вниманието върху себе си", споделя той.

Ратификацията на споразумението от Преспа и изричното признаване на македонския език и етнос е сериозен политически пробив, който може да помогне за разсейването на тези страхове. Но процесът предизвика и вълни на гняв и напрежение, опозицията организира протести, които понякога стигат до прояви на насилие, а части от Православната църква подкрепят тази националистическа съпротива.

До края на годината предстоят нови избори. Гръцката крайнодясна опозиция побърза да се възползва от националистическите настроения, като обвини правителството на Ципрас в предателство и национална измяна. За "местните" хора, които не искат нищо повече от правото да изразяват културата си, явно все още не е настъпило времето на свободата.

https://www.webcafe.bg/id_1074133742