• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

29 October 2020, 09:35:05

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 108
  • Latest: miro20
Stats
  • Total Posts: 17817
  • Total Topics: 1288
  • Online Today: 75
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 60
Total: 61

Изяществото на българските народни носии

Started by Hatshepsut, 22 August 2018, 13:10:00

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Росица Радева реставрира народни носии
и чрез тях опознава интересни житейски съдби



Времето неумолимо разяжда тъканта им, ала докато налице има една-единствена нишка, тя ще пренася отвъд материята и тленното истории за радост, болка, щастие, тъга, любов.

Във всяка дреха живее по една истинска история – в това вярва художничката Росица Радева, която вече четири години реставрира автентични български носии. И докато възвръща първичната им красота, от всеки бод и орнамент попива от емоциите, втъкани в одеждите. Така един ден заживява с необикновената съдба на жена от Чепеларе, чийто вълненик разплита житие, познало трагична любов, която обаче един ден ще се изкачи по небесната стълба.



Казва се Злата и се омъжва в рода на Калайджиевите през 1914 г. – започва разказа си Росица Радева. – Като всяко момиче, и тя през зимните вечери, когато няма друга работа, сама шие сватбената си одежда. Ала само година след венчавката, по време на войната, шрапнел убива любимия й мъж в Македония и тя остава вдовица в семейството на свекърите си, където отглежда невръстния си син. А той един ден ще стане народен учител в Чепеларе и основател на "100-те каба гайди". И когато някой произнесе "Учителят" с главна буква, се знае, че това е синът на Злата от фамилията на Калайджиевите. Самата тя пък, за да не я принудят отново да мине под венчило, срязва от пазвата до долу с ножица сватбената си носия. Защото, според поверието, именно по нея един ден ще се изкачи на небето и любимият й ще я познае.

Историята на Злата от Чепеларе достига до майсторката чрез Николай Калайджиев, който донася в ателието прокъсания вълненик на своята прапралеля. И ето как с реставрацията на една такава дреха, която се е запазила до наши дни, ние научаваме толкова много житейски съдби, обобщава Росица Радева.



Самата тя, художник и реставратор, съвсем случайно открива още едно призвание. Един ден към нея се обръща дама с молбата да възстанови детски литак – и тъй като по него липсват повечето метални лотурки (съвременните пайети), Росица Радева трябва да ги вземе от женски литак. Но вместо да унищожи едната дреха, тя месеци наред издирва майстор, който да изсече с помощта на лазер липсващите елементи, изхождайки от философията, че реставрацията трябва да се прави само с автентични материали.



Всичко правя на ръка, както едно време, защото не бива да личи намесата – казва Росица Радева. – Така спазвам етиката в реставрационната наука: това, което се възстановява, трябва да бъде реверсивно, т. е. ако един ден имам по-добри материали, да мога да разшия направеното до момента. Именно това е един от принципите в реставрацията и чрез него се опитвам да издигна дейността над занаятчийското ниво.



Най-старите женски дрехи, на които майсторката вдъхва нов живот, датират от началото на миналия век. При мен никога не идват цели носии, казва тя. А обяснението защо почти изцяло липсват мъжките одежди се крие във факта, че главите на семействата били погребвани с празничните си носии. В миналото или днес, автентичните народни дрехи винаги са задължавали човека да се отнася със страхопочитание към тях, смята Росица Радева.



Автентичната дреха е натоварена с друг вид енергия и неминуемо оказва влияние върху човека, който я облича – продължава тя. – Аз самата го усещам, когато надявам тракийските си ризи, защото те ме карат да се чувствам и да действам по различен начин. Затова и ми се иска да вярвам, че хората, слагайки такива дрехи, се преобразяват и успяват да потиснат агресивността в себе си. Когато някой дойде в ателието ми, не подхождам към него с определено очакване, но в същото време съм убедена, че носията, попаднала при мен, е направлявана отгоре. Просто ако човек вярва в доброто, по същия начин ще се обръща и светът към него.

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101027265/rosica-radeva-restavrira-narodni-nosii-i-chrez-tah-opoznava-interesni-jiteiski-sadbi

Hatshepsut

Сокай - царствен накит за обикновената българка


Сокай. Чували ли сте тази дума? Това е царствен накит за обикновената българка.
В музей в с. Боженци може и да го видите.
Правен е по реставрация от фотокопие на картина, изгоряла при бомбардировките в София през 1944 г. Тя е била дело на известния Иван Мърквичка. Заедно с платното изгаря и самият сокай.
Майсторът рисува ,,Жена от Боженци" (снимката към заглавието) през 1896 г. Смята се, че на платното е изобразена съпругата на кмета на Боженци. Накрая семейството му подарява сокая.
Сокаят е характерно забраждане, част от традиционната женска носия в Габровско, Търновско, Ловешко, както и в Македония. Той красял главите на омъжените жени и бил задължителен всекидневен накит, въпреки голямата му тежест.
Според легендата този женски накит има царски произход. С падането на Второто българско царство, Търновското, забягват прокудените царски семейства и се поселяват в затънтените и недостъпни за турците селища, гдето, за да запазят живота си, остават като поселници. Тия царски фамилии и приближени са донесли тук и тоя царски накит, от който заимства населението и го поставя в употреба в своя битов живот.
Връзката на сокая с царските диадеми обяснява желанието на турската власт да бъдат те извадени от употреба в началото на ХІХ в.
Една от легендите свързва премахването им през 1814 г. с разрешението на Фейзи ага да се построи часовникова кула в Трявна при условие да се откажат тревненките от градчето и околията да носят сокаи. Тук се промъква и подозрението, че с прибирането на сокаите търновският управител прокарал не само една политическа мярка (с богатата си метална украса сокаят принуждавал жената да ходи с високо вдигната глава, което не се харесвало на османската власт), но и ,,задоволил своята нумизматична склонност да прибере от сукаите всевъзможните антични пари, които са ги красели".
Сокаят, който увенчавал главите на омъжените жени, се поставял на главата на булката в понеделника след сватбата. В по-стари времена това ставало в срядата, а някога било в първата събота след сватбата, когато било първото излизане от мъжовата къща и ритуалното разбулване.
Рано сутринта, след връщането от чешмата, в момковата къща снемали булото и слагали на главата на невестата сокая, подарен й от свекъра. Тази смяна била съпроводена от специален ритуал, споменът за който вече не е запазен, но до късно останал да битува изразът ,,ще гласят сокая на булката" като знак за нещо специално.
Бялата кърпа (месалът) булката сама украсявала, като прикрепяла извезана от нея като мома сокайна шевица. Останалите части били от сокая на свекървата. Ако имали повече синове и вече били подарили сокая на първата си снаха, свекърът и свекървата поръчвали при куюмджията да изработи нови части за сокай, като при събирането на монетите помагали и роднини, близки и познати. Сокаят се носел от омъжената жена до задомяването на първия син, когато се давал на снахата.
За един сокай отивали 200 – 300 гроша само за нанизите с пари. Цената на целия сокай била около 500 – 800 гроша, тези със сребърни или позлатени кръжила стрували по-скъпо. С оглед на тази финансова тежест традицията отстъпила, позволявало се за младата невеста след сватбата да се вземе чужд сокай, но за Великден трябвало да излезе задължително със свой.
Художникът, от чиято картина знаем за сокая – Ян Вацлав Мърквичка, или просто Иван Мърквичка, е роден в с. Видим при Дуба, Австрийската империя, през 1856 г. След обучение в Пражката академия за изобразителни изкуства и в Мюнхенската художествена академия той пристига в България през 1881 г.

https://www.culturespace.bg/bg/news-more/carstven-nakit-za-obiknovenata-bylgarka


Македонски тип сокай


Културна ценност на месец май на Регионален исторически музей – Габрово е македонски тип сокай. Представлява дълъг правоъгълен конопен плат, върху чийто гръб са пришити различни парчета материя, допълнително богато украсени. Така съставеното забраждане е плътно, твърдо и тежко.

Двата горни ъгъла са съшити и образуват т. нар. качулка, която се поставя върху главата. Тя е с вшити в страничните ѝ ръбове дървени пръчки, които я държат изправена. Отпред качулката има плетен вълнен подбрадник, чрез който се прикрепя за главата. На гърба ѝ е пришито плътно везано парче от вълна, чиято орнаментика образува мрежа от синьо очертани квадрати, вътрешността на които е изпълнена с тъмно- и светлочервени геометрични и растителни елементи. Под него сокаят виси свободно на гърба, като тук ясно се отличат три орнаментирани части.

Най-горната представлява пришито плътно везано с вълна парче, чийто основен орнаментален мотив е ромбът, съставен от концентрични светло- и тъмночервени ивици, придружени от геометрични елементи в синьо, бяло, зелено. В средата му е вписан малък ромб с разцъфнали краища, центърът на който е зает от 8-лъчева звезда.

Средната част е съставена от дебело памучно кече, прикрепено за конопената основа, върху което е пришита червена коприна. Повърхността ѝ е покрита плътно с пришити разноцветни – черни, червени, сини, жълти, бели и зелени маниста, които образуват напречни ивици от геометрични и растителни мотиви, с основен елемент ромбът. Богато декорираният център на тази част е обрамчен от нанизани жетони с легенда Plus Ultra (германски сметководни пфенинги, около средата на XIХ в.), а във вътрешността му се редуват напречни редове от жетони и нанизи бели мидички.

Долната бяла памучна част, пришита на гърба на сокая, завършва с дълги ресни; допълнително скрито пришити черни и червени памучни ресни, скрепени с медни пластини, се спускат над нея, придружени от нанизи черни маниста и бели мидички, някои от които също завършват с жетони.
Сокаят е покривал гърба на жената – от главата до под кръста. Подарен е на ОИМ - Габрово от Тотка Цанкова Марокинджиева (1900 - 1997), по баща Хаджистойчева. Той е донесен от Прилепско от някой от нейните братя Петър и Иван, офицери в българската армия през Първата световна война. Родът Хаджистойчеви са едни от най-видните габровски индустриалци, а тяхната фамилна жилищно-търговска сграда днес е седалище на РИМ - Габрово и е обявена за недвижима културна ценност от национално значение.


Македонският тип сокай е много рядка културна ценност в българските музеи. Заедно със съхранените във фондовете на РИМ - Габрово сокаи габровски тип той демонстрира устойчивостта на българската традиционна култура, произхождаща още от времето на средновековната българска държава.

https://www.kulturabg.com/

Hatshepsut

Празнична българска лятна женска носия от с.Чаталтепе, Мала Азия от средата на 19-ти век


Шишман


Hatshepsut

Добруджанска преселническа женска носия. Фото: Славян Стоянов


Hatshepsut

Кайца (накит за глава) памук, монети, мъниста, ръчна изработка, нач. на ХХ в., дължина 36 см., с. Комарево, Плевснско

Носи се от булката след женитбата и първата брачна нощ, когато тя започва да се кае (спазва определено поведение). Приготвя се от свекървата с помощта на кръстницата. Събирането на набора от монети и мъниста е задължение на семейството на младоженеца. Невестата е длъжна да носи кайцата 40 дни след сватбата, независимо от сезона, дори и по време на усилен полски труд. По време на празници, на хорото, всички невести, венчани през календарната година до Гергьовден, играят отделно от общото хоро, на обособена ,,лесà", за да им се радват. След като бъде опростена, невестата вече не носи кайцата в ежедневието, а само по празниците до раждането на първото или второто дете (в зависимост от селището).


Hatshepsut

Гребенците са една от групите старо местно българско население в Североизточна България. Пишейки за огромните размествания на населението в района на Добруджа по време на честите руско-турски войни от XVIII и XIX век, акад. Ст. Романски, отбелязва: ,,При това, спазили са се и остатъци от старото местно население в Добруджа, именно в Силистренско, гдето те се различават добре по своя език, както и по своето облекло, от останалото българско население по тия си особености, както изобщо по характерните черти на своя бит, със старото население в Шуменско и Разградско. Те са известни обикновено под име ,,гребенци", както са наречени от околното население по една особеност в облеклото, а именно че младите булки до неотколе носели на главата си ,,качул от смола", направен като ,,гребена" на петела.


🡱 🡳