• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

07 July 2020, 17:27:27

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10919 Posts

Шишман
2574 Posts

Panzerfaust
444 Posts

Лина
417 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 15790
  • Total Topics: 1262
  • Online Today: 32
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 17
Total: 17

Николай Лилиев

Started by Hatshepsut, 21 August 2018, 23:05:53

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Николай Лилиев – лирикът, който превзема души


,,Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!"

Неговите думи докосват сърцето, а душата направо ликува. Лилиев е поет, който ни напомня, че никога не е късно да бъдем романтични. Стиховете му омайват, правят ни по-добри хора. Творчеството на поета заслужено се нарежда сред шедьоврите на българската литература.

Николай Лилиев се ражда на 26 май през 1885 година в Стара Загора. Расте в семейство на потомствени учители, но остава сирак още като малко дете. Тежкият му живот отключва най-чувствителните кътчета на таланта му, благодарение на който с лекота изважда наяве съвършенството на българския език.

Направил е достатъчно много не само като поет. Той има особен принос върху развитието на театралната култура в България. Привлича на своя страна най-добрите преводачи в страната по онова време и успява да ни ,,подари" огромна част европейската класическа драма – Уилям Шекспир (,,Сън в лятна нощ", ,,Ромео и Жулиета", ,,Крал Лир"), Пиер Корней (,,Сид"), Хуго фон Хофманстал (,,Електра"), Виктор Юго (,,Ернани"), Алексей Толстой (,,Цар Феодор").

От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критическите полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система.

Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представлява нова степен в културата на лирическото изразяване.

           

След 1944 поезията му е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика.

Николай Лилиев умира на днешния ден, 6 октомври, през 1960 година.

 

Представяме ви три стихотворения на поета:

*****

Тихата бащина стряха...

Тихата бащина стряха!
Тамо шумяха
някога тъмни лози;
своята тайна мълвяха,
сякаш не бяха,
сънни брези.

Вечер, в пустинни градини,
думи невинни
ронеше ясна луна.
Слушаха, ден не видели,
чисти и бели,
бели сърца, в тишина.

Още зори не зорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи.
И сред пустиня безбрежна,
плаха и нежна,
моята песен звучи.



ЗАЩО МИ ВДЪХНА...

Защо ми вдъхна тоя чуден дар,
пред всеки поглед сам да се разтварям,
като ненужна жертва да изграям
на любовта пред вечния олтар;

сърцето ми да бъде нежен съд
на цъфнали надежди и копнежи
и в своята самотност да бележи
измамите всред земния си път?

Защо ми даде тия светлини,
да ме обливат с острия си блясък
и да разкриват сънния захлас

на дните ми, отплиснали вълни,
събудени от делничния крясък
на земното, в което чезна аз?

 

БЕЗКРАЙНА ЖАЛ...

Бзкрайна жал и жив мъртвец смутяват мойто ложе,
и саван бял, и бял венец ранена мощ тревожи.

Долавям звук, и нечий глас да стене из простора —
не съм за тук, не съм за вас, о бедни, бедни хора!

Отрано глух, отрано лед останах за живота,
загубих слух, загубих глед, загубих всяка нота.

Сред мойта нощ, пред моя праг, лъча не ще ли блесне?
О мрачен вожд, о черен знак, о тъжни, тъжни песни!

Безкрайна жал и мрак ранил покриват мойто ложе.
Не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмни боже!

https://www.afish.bg/knigi/item/1590-nikolai-liliev-lirikat-koito-prevzema-dushi.html

Hatshepsut

ТЕ ПАК ЩЕ ДОЙДАТ ТВОИТЕ ДЕЦА....

Те пак ще дойдат твоите деца,
родино, кобни сънища живяла,
и пак над твоята земя заспала
ще блеснат неугаснали слънца!

Забравата ще пръсне своя прах,
и миналото в сянка ще потъне,
под ромола на твоя нежен смях
ще разцъфти свободна любовта ни.
 
В ливадите на злачна самота
ще прозвънят заглъхналите струни,
ще затрептят над кървавите буни
алмазите на твоята мечта,

и ти ще си царица, увенчана
с възторзите на волния живот,
и ти ще си невестата избрана
на своя млад и опознат народ!

Hatshepsut

АЗ НЕ ИЗВИКАХ ОТ ВЪЛНЕНИЕ...

Аз не извиках от вълнение,
аз не заплаках от любов,
не паднах, майко, на колене,
когато твоят властен зов

прониза мойта бедна стряха
и озари безлюдний кът,
отгдето, безнадеждна, плаха,
душата сви по своя път.

Не знаех твоя мир ли любя
и твоята безбрежна шир,
но знаех, ако те изгубя,
че ти ще станеш мой кумир,

и тръгнах гузно сред тълпите,
безсилен да ги отрека,
и ето, плискат ме водите
на легендарната река!

Там Вардар пей, въздиша, стене,
огледал хиляди слънца,
и благославя дружно с мене,
родино, твоите деца,

които бурята целуна,
и митрольозата люля,
в прегръдката на нощ безлунна,
сред вледенените поля.

И тая песен вдъхновена
разнасят волни ветрове
низ твоята земя свещена,
която всички нас зове —

да мрем със светата надежда
на нашите свети деди,
че твоят бог ще се оглежда
на Вардар в бързите води.

Hatshepsut

Светкавици на мойта ранна нощ...

Светкавици на мойта ранна нощ
и пламъци на мойта странна младост,
бъдете ми в тъмите верен вожд,
бъдете ми в тъмите нова радост!

Аз слизам от незнайни върхове
в усоите на мрачни преизподни
и моите безбурни бленове
са бленове лазурни и безплодни.

Аз дебнех сенките на ведър сън
сред зноен ден, сред трепнала омара,
душата ми не лъхна сватбен звън,
но не угасна скръбната ми вяра,

че в светъл час, над бури и мъгла,
безмълвни, примирени и безгрешни,
утехата на мойта орис зла
отново възродени ще ви срещне,

светкавици на мойта ранна нощ
и зарници на мойта странна младост...
Бъдете ми в тъмите верен вожд,
бъдете ми в тъмите нова радост!

Hatshepsut

Всред есенното запустение...

Всред есенното запустение
        пред вас съм пак, о дървеса!
        Аз нося вашето смирение
        и тъмните ви небеса.

Като бездомните ви листи,
        угасвам тъжен и самин,
        и мойте блянове са чисти,
        и мойте сълзи са рубин.

Разбирам глухата ви песен,
        и вашия безимен плач,
        и в мене лъха морна песен,
        и в мене пада скръбен здрач.

По моите безлистни клони
        не тегне грозд, не тегне плод,
        и моята въздишка гони
        слънца в незнаен небосвод.

И моите мечти бездомни
        ридаят в ледните мъгли
        и мойто минало не помни
        лъка на влюбени стрели.
 
И пия мълком аз забвение
        от всяка бликнала роса.
        Всред есенното запустение
        аз пак съм ваш, о дървеса!

1918

Hatshepsut

Нощта ще ни изплаче свойте тайни...

Нощта ще ни изплаче свойте тайни,
денят ще ни целуне като брат
и ние с тебе, две души незнайни,
ще полетим в незнаен свят.

Пред наший път светкавици ще минат,
изгубени по техните следи,
сред небесата вечни ще застинат
душите ни като звезди.

Загледани в далечните предели,
где гасне бавно затъмнена шир,
душите ни, мечти безплътнобели,
облъхвани от светъл мир,
 
сред свят покой, безпаметни ще питат:
кои са тия призрачни земи,
где вихрите крила бездомни сплитат
и като дъжд скръбта ръми?

Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите стихотворенията на Николай Лилиев:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=836

Hatshepsut

Ничия Никога

ЖЕНАТА, която от паметни дни
сърцето ми пламенно страстно обича,
живее в незнайни, далечни страни
и Ничия Никога тя се нарича.

Тя има над мене безименна власт
и всякоя гънка ми спомня за нея –
напролет тя кани в разлистия храст,
наесен – в безшумната плаха алея.

Над нейния замък мълчание бди,
житейската врява до нея не стига –
и своите жъртви тя дебном следи,
разтворила нощем надзвездната книга.

Тя люби печалната бледа луна,
която целува полята безбрежни –
и нейната мисъл не знае злина,
и нейните думи са тихи и нежни.

Тя люби потайния приказен мир,
потънал в мъглите на здрачна далечност –
и в нейния поглед – планински тих вир –
оглежда се мълком безмълвната вечност.

От своите чисти лазур-върхове,
които крилата мечта не догоня,
тя тръпном се вслушва и тръпном зове,
но нейния зов се в снежинки отроня.

И нейната похот безплътна в нощта
от тъмни желания нивга не трепва –
тя слуша чаровния танц на смъртта
и тихи любовни легенди нашепва.

На вихрена младост най-свидния цвят
напусто за нея сърцето обрича:
живее живота на приказен свят
и Ничия Никога тя се нарича.

Similar topics (1)