• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 

Other Sections

  • Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

Theme Select





Members
Stats
  • Total Posts: 8181
  • Total Topics: 1024
  • Online Today: 50
  • Online Ever: 72
  • (Sep 01, 2018, 11:08 pm)
Users Online
Users: 1
Guests: 11
Total: 12

Цар Симеон Велики (893-927)

Started by Hatshepsut, Aug 20, 2018, 06:39 am

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Цар Симеон Велики (893-927)


Цар Симеон Велики - картина на Димитър Гюдженов

Симеон I Велики е монарх, управлявал България от 893 до 927 г. по време на Първата българска държава. Успешните войни на Симеон срещу византийци, маджари, сърби и хървати довеждат до най-голямото териториално разширение на България, превръщайки я в най-силната държава в Източна Европа. Управлението му е и период на културен разцвет, наречен по-късно Златен век на българската култура.

При управлението на Симеон България се разпростира на територия, достигаща до Бяло, Адриатическо и Черно море, а някои съвременници сравняват столицата му Преслав с Константинопол. Създадената през 870 г. Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските глаголически преводи на християнски текстове се разпространяват из целия славянски свят.

Ранни години

Симеон е роден през 864 г. или 865 г. и е третият син на княз Борис I от династията на Крум.Тъй като Борис е българският владетел, приел официално християнството през 865 г., Симеон е християнин през целия си живот.Тъй като се очаква най-големият му син Владимир да наследи българския трон, намерението на Борис е Симеон да стане високопоставен духовник, може би дори български архиепископ. По тази причина около 878 г. Борис го изпраща в Магнаурската школа в Константинопол, където трябва да получи богословско образование.Той постъпва като послушник в константинополски манастир и приема името Симеон.

Симеон прекарва следващото десетилетие (ок. 878-888) в столицата на Византийската империя, като получава отлично образование и изучава реториката на Демостен и Аристотел. Той научава добре гръцки, до такава степен, че е наричан във византийските хроники ,,полугрък". Според някои интерпретации Симеон е обучаван от патриарх Фотий, но тази хипотеза не се подкрепя от конкретни източници.

Около 888 г. Симеон се завръща в България и се установява в новосъздадения княжески манастир в Преслав, ,,при устието на Тича",където под ръководството на Наум Преславски се заема с преводи на религиозни текстове от гръцки на старобългарски език.Междувременно Владимир наследява Борис, който се оттегля в манастир. Владимир прави опит да възстанови езичеството в държавата и може би сключва насочен срещу Византия договор с Арнулф Каринтски,което принуждава Борис да се върне повторно на трона, само за да свали и накаже Владимир и да посочи Симеон за нов владетел.Това става на събор в Преслав, който освен това обявява българския за единствен език на държавата и църквата и решава столицата да бъде преместена от Плиска в Преслав.Не е известно защо Борис не поставя на трона своя втори син Гаврил, а предпочита Симеон.

Възкачване на престола

Цар Симеон I застава на трона на България, след като брат му Владимир Расате е свален от власт през 893 г. Той е третият син на княз Борис I и е получил образованието си в престижната за времето си Магнаурска школа в Константинопол. Баща му оставя трона на първородния си син Владимир Расате, но синът прави сериозни опити да върне езичеството във вече официално християнизираната държава, и това налага свикването на специален народен събор в град Преслав (за който се предполага, че е последният народен събор в България като наследство от езическите традиции на народни събори да се взимат по-важни държавни решения). На него Симеон е провъзгласен за владетел, а по религиозни (това че Плиска твърде напомня на езичеството) и чисто стратегически причини столицата се мести от Плиска в Преслав. Освен това българският става официален език в богослужението. Владимир Расате е детрониран и ослепен по нареждане на баща си.


894г. - 904 г.

Именно в този период Симеон води първата си война с Византия, след преместването на главното тържище на Балканския полуостров от Константинопол в Солун през 894 г. Византийските хронисти описват началото на конфликта, започнал почти веднага след коронацията на българският цар (все още княз) така:

,,Пристигнала вест, че князът на България Симеон възнамерявал да се отправи на поход срещу ромеите. Повод за войната било следното, Василеопаторът Зауда илам роб скопец на име Мусик. Той се сприателил със Ставракий и Козма, които произхождали от Елада, търговци жадни за печалба и сребролюбци. Желаейки да печелят повече, чрез посредството на Мусик те преместили тържището на българите от столицата в Солун и облагали българите с по-тежки търговски мита. Когато българите съобщили на Симеон, той уведомил император Лъв. Заслепен от пристрастието си към Зауца, той сметнал всичко за дреболия. Симеон се разгневил и вдига оръжие срещу ромеите"

По това време икономическата политика на Византия и император Лъв VI се изразявала в усилване на вътрешния и външния търговски обмен на империята, което довело до по-голяма роля на едрите търговци в византийската политика. Точно поради тези политически възгледи българското тържището било преместено от столицата Константинопол в Солун.

Действията на Византия засегнали, както икономическите интереси на България, така и нейният международен престиж, затова и Симеон започнал търговската си война с Византия

Симеон първоначално се опитал да реши въпроса по мирен път, но след като видял, че това няма да стане се възползвал от изтичането на 30-годишния мирен договор и през 894г. нахлул с войската си в източна Тракия, без да срещне никаква съпротива. Император Лъв VI бил повече от изненадан, за навината разбрал от стратезите си в македонската област. Набързо била сформирана армия, предимно от императорската гвардия. Войската била поверена на стратилата Кринт. Опитът на Византия да спре българите бил напразен, византийската армия била тотално разбита, а сам Кринт паднал мъртъв на бойното поле, много били пленените.След сражението Симеон дал заповед на войската да се върне обратно в България, тъй като не се чувствал готов за продължителна война.Въпреки победата, Симеон не можал да постигне своята цел, а Лъв VI бил обиден от българският бладетел - хазарите му били изпратени обратно при него от българите, с отрязани носове. Императорът на Византия, не искал траен конфликт с България, защото имал проблеми и с арабите.Точно поради тази причина Лъв прибегнал към това което правели почти всички византийски императори по време на война - осигуряване на съюзник, който да поеме по-голямата част от загубите. Никита Склир (Неизвестен византиец) бил изпратен при водачите на унгарците, Арпад и Кусан и успял да им плати достатъчно, за да нападнат България. Византия щяла да осигури флота, която да превози унгарската армия до устието на Дунав. В същото време към българските южни граници марширувала войска предвождана от пълководеца-герой на Византия от войните с арабите, Никифор Фока. Планът на Лъв и на унгарците започнал някъде около 894г. (или 895г.). Симеон очаквал нападение от юг, затова главните сили от армията му се намирали там, но битка на юг нямало, Никифор Фока не нападнал, вместо това при българският владетел бил изпратен квестор, който от името на император Лъв предложил мирни преговори, като в това време византийската флота се придвижвала към Добруджа пренасяйки унгарците. Симеон заподозрял измамата и хвърлил в тъмница пратеникът.Но вече било късно, унгарците били стоварени и опустошили част от Добруджа.

Българският владетел бил принуден да започне преговори с византийците, но протакайки преговорите си осигурил време да сключи съюз с печенегите и с тяхна помощ разгромил унгарците, които дори били прогонени от настоящите си местоживелища и се заселили в Панония. През лятото на 896г. военните действия срещу Византия продължили - ромеите били разгромени при Булгарофигон, което ги принудило да търсят мир. По-късно българският владетел завзел област с близо 30 крепости в днешна Албания. След преговори част от тези земи били върнати на Византия, но независимо от това за първи път в историята си българската държава достигнала до Адриатическо море.

През 904г арабски войници, водени от Лъв Триполит, нахлули в Солун, плячкосали го и отвели много от жителите му в плен. Симеон видял възможност да завладее града и да го насели с българи. Византийците успели да откупят града, но с цената на връщането на тържището обратно в Константинопол. Симеон получил териториални отстъпки в Тракия и Македония, като границата между двете държави минавала на 20км от Солун. Данни за последното се извличат от Наръшки надпис, датиращ от същата 904г.

913г. - 927 г.

На 11 май 912г. починал Лъв VI Философ и престолът бил зает от брат му Александър, който управлявал като регент на малолетния Константин VII Багренородни. Александър отказал да плаща ежегодния данък на България и следователно Симеон обсадил Константинопол. През юни 913г. в Константинопол бил извършен държавен преврат. Александър бил отстранен от властта и начело на държавата управлявал регентски съвет начело с патриарх Николай Мистик.

През юли-август 913 г. българските войски навлезли във византийска Източна Тракия и блокирали Константинопол по суша. Започнали преговори между двете страни, в хода на които се стигнало до лична среща между българския владетел и главата на имперското Регентство в константинополското предградие Хебдомон край северния бряг на Мраморно море.

Според твърде спекулативното описание на византийската хроника на Симеон Логотет (възпроизведено и от хрониките на Продължителя на Георги Монах, Продължителя на Теофан, Лъв Граматик, Теодосий от Мелитене), при тази среща "Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът, прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо стема [т.е. императорска корона], собствения си епириптарий [т.е. патриаршеска шапка или було]". В историографията са изказвани предположения, че тук става дума за ритуал, свързан с присвояване на титлата "кесар" (Васил Златарски), "духовно осиновяване" на Симеон от патриарха (Франц Дьолгер, Патриша Карлин-Хайтер, Любомира Хавликова) или просто за "архипастирска благословия" (Иван Снегаров, Михаил Войнов, Алкмени Ставриду-Зафрака, Георги Бакалов). Най-веротна обаче изглежда тезата, според която тук в завоалирана форма се признава, че патриархът е коронясал българския владетел за "цар" или "цар на България" (Георги Острогорски, Иван Дуйчев, Дмитрий Оболенски, Веселин Бешевлиев, Иван Божилов, Джонатан Шепард и др.).

В края на август или в началото на септември 913 г. Николай Мистик сключил мирен договор със Симеон, според който официално била призната царската титла на българския владетел и бил предвиден бъдещ династичен брак между Константин VII и една от Симеоновите дъщери. С това Симеон целял да стане василеопатор (настойник на императора) и да придобие законнотто право да се намесва в управлението на Византия. Но през февруари 914 г. в Константинопол бил извършен нов държавен преврат от майката на Константин VII, императрица Зоя. Тя анулирала договорите подписани със Симеон, а с това и уговорения брак.В отговор на това, през есента на 914г. Симеон навлязъл в Тракия и за кратко поставил под свой контрол Одрин. През следващите години правителството на императрица Зоя се ориентирало към подготовка за решителна война срещу българите.

На 20 август 917г. близо до река Ахелой българите постигнали велика победа над византийската армия. Погромът бил пълен, дори и според византийските хронисти (Скилица, Лъв Дякон). Тази битка оставила траен спомен у византийците (според Лъв Дякон, който живял 50 години след битката, "още могат да се видят купища кости при р. Ахелой, където тогава позорно била посечена войската на ромеите"). Тази победа имала и важен психологически ефект върху византийската армия, която като видяла, че губи сражението побягнала. В отчаян опит да спрат българите по пътя им към Константинопол византийците събрали остатъците от войската си край село Катасирти. Там отново били разбити в една нощна битка. Пътят към столицата бил открит, но Симеон решил да отстрани сръбския княз на Сърбия Петър Гойникович, който водел анти-българска политика и на негово място поставил протежето си Павел Бранович.


Всички тези победи обнадеждили Симеон да завладее Константинопол и да стане император на ромеите и българите. Израз на това му намерение била титлата с която се именувал -- ,,Василевс на всички българи и гърци", ,,Симеон в Христа Бога -- самодържец на всички българи и ромеи". Някои изследователи (Васил Златарски, Георги Бакалов) предполагат, че за да узакони новия си титул през 918 г. българската архиепископия била издигната в патриаршия, а новоизбрания патриарх извършил освещаването на Симеоновата титла. С този акт тя се приравнявала към византийската - "василевс и самодържец на ромеите". Тази постъпка имала за цел и да накърни авторитета на императора. За да покори окончателно Византия през същата година нахлул в Елада, опожарил Тива и дори стигнал до Дарданелите. През 919г императрица Зоя била свалена от главнокомандващия флота Роман Лакапин. За да се укрепи на престола той омъжил дъщеря си за Константин VII и приел титула василеопатор, а година по-късно и съимператор. Това силно разгневява Симеон - Лакапин се оказва плагиатор на неговата идея. В отговор българският владетел продължил силния си натиск в Елада и Тракия, а също така се опитал и да прехвърли български войски през Дарданелите в Мала Азия, като по този начин пренесе българо-византийския конфликт и в Азия. Византийците не виждали друг изход от ситуацията освен нападение в тила на българите. Така, през 921г, изпратили в Сърбия Захарий, за да свали крал Павел и да нападне българите. За щастие опитът за преврат бил неуспешен и Захарий бил заловен и хвърлен в тъмница в България. Павел Бранович обаче се подал на внушенията на византийската дипломация и се обърнал срещу цар Симеон. При стеклите се обстоятелства от българските тъмници били освободен княз Захарий и изпратен с войска в Сърбия, където свалил Павел Бранович.

Осъзнавайки, че мечтата му за завладяване на Константинопол се отдалечава той разбрал, че византийската столица не може да бъде превзета без силен флот. И тъй като той не притежавал такъв се обърнал за съдействие към арабите. През 922г. българско пратеничество било изпратено в Кайруан (където била столицата на Фатимидския халифат) до представителя на Фатимидите Убайдаллах ал-Махди. Той се съгласил с предложението за нападение по море и суша и заедно с българските пратеници изпратил в България и свои, които трябвало да уточнят някои подробности около нападението. За съжаление на връщане те били заловени от византийците. Въпреки този неуспех, Симеон направил втори опит да се съюзи с арабите, но и той пропаднал.

Симеон използвал затишието в отношенията с Византия, за да нападне Сърбия, която отново се обърнала срещу България. Така след един поход през 924г тя била заличена от картата на Балканите. След това, през 926г, възникнал конфликт между България и прогресиращото хърватско кралство, вероятно провокиран от византийците, който завършил с война. Това е последната водена от Симеон война и първата която той загубва. Това може да се отдаде на факта, че българската войска била изморена от почти непрестанните битки с ромеите. Посредник между българите и хърватите бил папа Йоан Х, който се надявал да привлече българите на своя страна. От своя страна Симеон се надявал папата да признае царския му титул. Обнадежден, той започнал подготовка за нов поход срещу Византия, който не се състоял поради преждевременната му смърт на 27 май 927г, най-вероятно причинена от сърдечен удар.

Въпреки големите си успехи във външната политика, отношенията с Византия и победите на бойното поле, Симеон постигнал наистина грандиозни успехи и във вътрешно-държавното управление. Преслав бил построен по византийски образец и целта му била да съперничи на Константинопол.В него били "Златната" църква и тронната зала, които видимо се отличавали от останалите сгради, както с размерите, така и с великолепието си. По това време била създадена и преславската рисувана керамика, която следвала най-престижните византийски образци. Като знак за величието на столицата била поставена представката "велики". Дори в една хроника от ХI век е казано, че Симеон строил Велики Преслав 28 години. Историците твърдят, че по време на управлението му настъпва т. нар. ,,златен век" на българската култура (терминът е въведен от Спиридон Палаузов в средата на XIXв.), тъй като тогава процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата.
Симеон събира около себе си т.нар. Симеонов кръг, включващ в себе си някои от безспорните литературни творци в Българското средновековие. Самият Симеон също се изявява като автор: негови са произведенията "Златоструй" и Два Симеонови (Светославови) сборника (първият в препис от 1073, а вторият - от 1076г.). Жанровете, в които литературоведите творят, са поучителни слова, похвални слова, жития, химнографически произведения, поезия, хроника, летопис, исторически разказ. Забележителни са "Шестоднев" от Йоан Екзарх, "Учително евангелие" (включващо в себе си и "Азбучна молитва") от Константин Преславски, "За буквите" на Черноризец Храбър. Имената на други автори от Симеоновия кръг са Тудор Докс, Презвитер Йоан и Презвитер Григорий, от които нямаме запазени произведения.

Управлението на цар Симеон бележи връх в историята на първата българска държава. По негово време освен до невиждано до тогава териториално могъщество страната става средище нa културен и духовен живот. Победите на бойното поле му позволили да укрепи международния авторитет на България, оставяйки след себе си могъща държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, той укрепил властта си вътре в държавата и провел една изключително стабилна вътрешна политика. Било постигнато политическо, религиозно и културно обединение. Част от експертите смятат, че многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия, което води до падането й под ромейско владичество през 1018г. Независимо от този факт Симеон I остава в българската история с прозвището "Велики", а управлението му с определението "Златен век" заради териториалното разширение, до което довежда България, и заради културния разцвет на страната, невиждани до този момент.

Hatshepsut

Възшествието на Симеон не е парадокс (както са склонни да го приемат някои учени), а историческа необходимост; неговото продължително царуване не е фойерверк на фона на средновековната тъма, а проявление на историческата действителност в България от края на IX и първите десетилетия на Х век. Роден към 863-864 г. (патриарх Николай I Мистик го нарича ,,дете на мира"), отгледан и възпитан за разлика от първородния си брат като християнин, получил блестящо образование в най-изявения културен център на IX в. Константинопол (кремонският епископ Лиудпранд по-късно ще го нарече ,,полугрък"), готвен за духовна кариера, Симеон изведнъж рязко променил пътя, който упорито следвал, и вместо глава на българската църква той станал княз на България. За щастие Симеон бил готов за подобно превъплъщение, готов бил да поеме историческата отговорност и да поведе България по нов път.
А България наистина имала нужда от нов водач - умен, прозорлив и решителен, защото положението й било трудно. От една страна, християнизирането давало възможност на България най-сетне да се приближи, да се приобщи към най-развитата съвременна цивилизация - византийската, и чрез нея да достигне до най-ценното на класическата древност, да се развива в рамките на универсалната християнска общност, която създавала устойчив облик на Европа през деветото столетие. В същото време, встъпвайки в така наречената Византийска общност, България била заплашена да попадне в широките обятия на византийското влияние, да бъде постепенно неутрализирана и дори обезличена, да стане лесна плячка на византийската реконкиста или както се изразяват някои учени, на pax Byuantina, т. е. да стане част от един свят, изграден по византийски образец и живеещ под византийско върховенство.
Симеон много добре разбирал това положение и за щастие бил твърде добре подготвен да насочи развитието на страната си по път, който би я извел от тази сложна и опасна обстановка. Израснал, възпитан и образован в Константинопол, той много добре схващал къде се криела истинската сила, истинското могъщество на империята - не толкова в нейните икономически възможности и човешки ресурси, колкото в нейната хилядогодишна култура, която давала възможност на всеки ромей да гледа презрително на всеки чужденец, на всеки ,,варварин". Младият български владетел разбрал добре, че трябва да направи преди всичко една решителна стъпка, а именно: да се изгради една нова цивилизация, която поне до известна степен би приближила българското общество или поне част от него до ромеите; цивилизация, която би вдъхнала увереност и самочувствие на българите, би им дала сили, макар и ,,византинизирани", да отстояват успешно собствената си идентичност.
Изграждането на новата християнска цивилизация започнало още през шестдесетте години на IX в., т. е. веднага след официалния акт на кръщението, и то в широк план - нова архитектура (строителство на храмове, предимно с базиликален план), ново право (превод на византийски законодателни текстове като ,,Еклога", ,,Номоканон", ,,Синтагма в 14 титула" и преди всичко изработване на български закони като ,,Закон за съдене на хората"), подготовка и въвеждане на славянския език и славянската писменост в литургията (между 886 и 893 г. ) и др. Но тона бил бавен и продължителен процес, за който се изисквало много време (освен всичко друго той спомагал повече за устойчиво присъствие на ,,византинизма", отколкото за неговото неутрализиране). На Симеон са били необходими други явления и други процеси, друг тип развитие, което в сравнително кратко време да даде своите плодове и основата за успешна борба с Византия я идеологически и политически план.
И тук ролята на Симеон е безспорна. Цяла серия текстове от епохата - ,,Златоструй", ,,Похвалата за цар Симеон" (,,Симеоновият сборник"), приписката на Григорий Презвитер Мних, бележка в късносредновековен ръкопис (XV -XVI в. ), ,,Български апокрифен летопис" - разкриват по категоричен начин действията на Симеон за изграждане на едно ядро на новата цивилизация, ядро, което в крайна сметка създава нейния облик.
Безспорно трябва да се започне с идеята за нова сто-лица. Преместването на държавното средище от Плиска (града, трайно свързан с българската държавност!) в Преслав (до 893 г. не особено значимо селище!) не е случайно явление. Без колебание анонимният автор на ,,Български апокрифен летопис" вмъква в своя текст: ,,И създаде [Симеон] градове велики по морето; и великият град Преслав той създаде, и там в него прие царството... И Преслав град той гради и създаде в 28 години... " Дали ще приемем числото за безусловно точно, няма особено значение. По-важно е друго. Замисляйки създаването на един нов Преслав - в това няма съмнение, - Симеон е следвал действията на Константин Велики. Очевидно Велики Преслав в Симеоновите представи е трябвало да се превърне за българите в това, което за римляните е бил Константинопол. Той е трябвало да стане символ на нова цивилизация, съперничеща на византийската, да възвести началото на една нова империя и да се превърне в резиденция на един нов император.
Новата столица не е била само елемент от идеологията на Симеон, не е била само абстракция, а и материален израз или въплъщение на част от идеите на българския владетел. В Преслав е бил построен нов дворец на Симеон (преди всичко Тронната зала), чийто архитектурен облик ,,няма точен паралел сред паметниците на старобългарската архитектура". Рожба на традициите от Плиска и новаторството в интерпретации на стари образци, преславският дворец е уникална сграда, впечатлила Йоан Екзарх, който ни е оставил блестящо описание на тази великолепна творба на старобългарската архитектура. Велики Преслав бързо става център на новите веяния в религиозната архитектура. Тъкмо тук се извършва решителен преход от трикорабната базилика към кръстокуполната църква - безспорно най-популярната християнска храмова сграда от тази епоха в съседна Византия. В разкритите досега над двадесет кръстокуполни църкви от българската престолнина се различават три основни групи, най-значима от които е първата (кръстокуполна църква с четири свободни подпори и предабсидно пространство), наречена още ,,константинополски вариант" поради установените близки успоредици с византийската столица. Тъкмо тази група църкви (№ 1 и № 2 на Аврадака, църквата на Мостич, № 1 в местността Бял бряг и др. ), която може да бъде наречена още и аристократична, е отговаряла най-добре на Симеоновите стремления за създаването на ,,цивилизация в цивилизацията".
Сякаш за да увенчае този ,,аристократичен" тип църковни сгради, но в същото време да се дистанцира от тях, Симеон е издигнал своята Златна кръгла църква. Нейният план (ротонда, съставена от три основни елемента, а именно: кръгъл наос, разделен на 12 екседри, правоъгълен притвор и квадратен атрий), необичайното за българската архитектура композиционно решение я превръща в единствена по рода си сграда. Тази констатация се подсилва от другия отличителен белег на Златната църква, т. е. пищна външна и вътрешна декорация-пластична, инкрустации с керамика и стъкло, пъстри подови настилки, мраморни плочи и керамична облицовка. Тъкмо за тази декорация се отнасят думите; ,,Промяната от едно публично и тържествено изкуство към едно частно и скъпоценно изкуство е може би най-впечатляващият облик на епохата... " И наистина кръглата църква е и дворцова {на владетеля), и манастирска. Но тя е частна църква. Тя изразява вкуса на едно лице и е предназначена да приютява него, семейството му и най-висшите представители на аристокрацията - светска и духовна. Широката строителна програма в Преслав и нейното изпълнение станали причина за раждането на един изключителен феномен, който обвързал здраво името на Велики Преслав с изкуството на десети век. Стана дума за прочутата преславска рисувана (художествена) керамика. Тя играе важна роля в развитието на преславското изкуство; тя е навсякъде - в стенната декорация и в подовата настилка (замества скъпите мрамори и още по-скъпите мозайки); тя е в църквата и в дома на българина под формата на икона (замества сполучливо дървената икона); тя е на трапезата на българския аристократ, подменяйки безценните и затова почти недостъпни златни и сребърни блюда.
Едновременно с изграждането на столицата, с развити-ето на изкуствата и художествените занаяти Симеон е отделял не по-малко време за. развитието на книжовността. Той е разбирал добре, че същината на новата култура {т. е. византийската култура), където и да се разпространява, си остава винаги една и съща - византийска. Симеон е намерил изхода в промяната на формата. Ръководейки изграждането на другоезична, негръцка писмена култура (славянска), Симеон успял да се разграничи (а заедно със себе си и българския народ) до известна степен от Византия, взе-майки от културата на империята това, което му е било необходимо, и избягвайки онова, което е криело в себе си заплаха за постепенното заличаване на народностния облик на българина.
Пристигането на свети Климент и свети Наум в Плиска, първите прояви на новата книжовна култура, въвеждането на славянския език в литургията, замяната на глаголицата с кирилицата са били първите крачки по път, който е трябвало да отведе българското общество до една нова по тип и по съдържание култура. И тъкмо тук са мястото и ролята на княз Симеон, Цитираните по-горе извлечения от някои творби на старата ни литература или приписки по някои ръкописни книги съдържат образа на владетеля, на ,,книголюбеца" Симеон. Това нито е случайно, нито е плод на ласкателните пера на дворцовите книжовници. Симеон твори, поръчва нови преводи, събира книги (гради библиотека!), тълкува ги... ! Кои са били неговите сподвижници? Техните имена, поне на най-изтъкнатите, са добре познати: Епископ Константин, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Тудор Доксов, Григорий Презвитер, и, разбира се, намиращите се в Охрид, но съпричастни към преславската духовна атмосфера Климент и Наум. Разбира се, имало е и много други, работещи в дворцовия скрипторий, чиито имена времето е изличило (пък и на тях не е било съдено да се наредят до най-големите!). Тук става дума за нещо друго, за тези няколко талантливи и подготвени творци, които са подпомагали княза; творци, пред които той е излагал своите идеи и своите конкретни планове; творци, с които той е беседвал и обсъждал както близките си намерения, така и по-далечните си цели; творци, които са формирали един частен или дворцов кръг на Симеон, едно ,,мислещо общество" (по подобие на Фотий), един интелектуален заряд на обществото, с който владетелят е прекарвал голяма част от времето си. Какъв е обемът, какво е съдържанието на книжовната продукция, излязла от Преславския дворцов кръг? Да се надникне в ,,работната програма" на този затворен кръг от интелектуалци (затворен, защото е съставен от избраници, от талантливи творци и защото действува в ограничена, недостъпна за всеки социална-среда) е и трудно, и лесно. Трудно е, защото липсва увереност, че познатите произведения са цялата продукция на Преславския кръг. И това естествено намалява нашите възможности за преценка. От друга страна, сред онова, което времето и враждебната ръка са пощадили, се открояват няколко основни групи книжовни произведения.
Групата, която би трябвало да бъде поставена на първо място, има проповеднически и поучителен характер, т. е, омилетична литература. Четирима автори оставят имената си като изявени майстори в тази област: Климент, Йоан Екзарх ( и двамата автори на многобройни слова и поучения за различни празници), Константин Преславски с ,,Учител-но евангелие" и цар Симеон със ,,Златоструй", съдържащ избор от слова на св. Йоан Златоуст. Омилетичната литература не е била достатъчна да запознае българина, особено по-образования, с всички тайни на християнската духовност.
Необходими са били съчинения, които в сравнително достъпен вид да предложат на българското общество поне част от постиженията на християнската култура. Към тази група книжовни трудове се отнасят ,,Небеса" (или ,,Точно изложение на православната вяра") на Йоан Екзарх, ,,Черковно сказание" на Константин Преславски, преводът на ,,Четири слова против арианите" на Атанасий Александрийски, извършен от Константин Преславски по лично указание на цар Симеон. Това са трудове, които по един или друг начин са разкривали основни ,,истини" на християнската вяра.
В същото време българското общество е имало нужда от творби с по-широк познавателен характер; творби, които разширявали кръгозора на българина от края на деветото столетие. Отговор на тази социална необходимост са така нареченият ,,Симеонов сборник" (познат по руски препис от 1073 г. ) и преди всичко ,,Шестоднев" на Йоан Екзарх. Не биха могли да бъдат пропуснати произведения, които се вплитат в жанрови групи като публицистика или апология (,,За буквите" на Черноризец Храбър), летопис (кратки хроники), агиография, светска и църковна поезия или химнография (,,Похвалата за цар Симеон", ,,Азбучна молитва", Каноните на Наум и епископ Константин).
Ето това е ядрото на новата християнска цивилизация, за чието съзиждане цар Симеон е положил толкова много усилия. Това е онзи тип цивилизация, създадена едва ли не по внушението на един човек, отговаряща на изискванията (в много случаи) на твърде тясна социална група, но с огромно интернационално звучене.
Изграждането на Преславската цивилизация е онзи феномен, който не само създавал собствения облик на българина, ограничавайки го до известна степен от ромея, но н му вдъхвал определена увереност, която позволявала да се стори и следващата крачка. Но изграждането на новата цивилизация не е вървяло спокойно. България е била принудена в продължение на едно десетилетие да воюва четири пъти с Византия (894-896, 896-899, 901-902 и 904 г. ). Това били войни, предизвикани от империята, и действията на Симеон са имали за цел възстановяване на статуквото или пък са преследвали малки териториални придобивки в една вече традиционна за българската политика посока - югозападните предели на полуострова. Симеон все още не е имал намерението да хвърли народа си в борба с могъщата империя. Макар че показал рядката способност да раздвоява своето внимание, ръководейки наред с другата си дейност военните стълкновения и дипломатическите ходове, той нямал желанието да се вплита в сериозни и продължителни военни конфликти. Времето за това още не било настъпило.
Отношенията между България и Византия се променя-ли коренно след смъртта на император Лъв VI (912 г. ). Престолонаследникът Константин VII Багренородни бил малолетен и управлението на империята било поето от неговия чичо Александър. Новият василевс не закъснял да прояви своето отношение към България. Той твърде грубо прекъснал разговорите със Симеоновото пратеничество в Константинопол, пристигнало за традиционното подновяване на мирния договор. Тази необмислена постъпка на Александър послужила на Симеон като повод да пристъпи към осъществяване на втората част от своята обширна програма.
През август 913 г. българският владетел начело на многобройна войска се появил край стените на Константинопол. След краткотрайна обсада двете страни се споразумели или по-точно империята била принудена да отстъпи: във Влахернския дворец патриарх Николай I Мистик благославил царската титла на българския владетел.
Веднага след това Симеон уговорил брак на една от своите дъщери с малолетния Константин VII и се завърнал в Преслав (по същото време вероятно и българският духовен глава получил сана патриарх), тъй като бил сключен ,,траен мир". Симеон се отправил към столицата си, тъй като бъдещето било пред него: василеопатор след осъществяването на брака (или след неговото окончателно договаряне), регент и съимператор на малолетния си зет и най-сетне ,,василевс и автократор на българи и ромеи". По този начин българският цар щял да постигне своята цел - да унищожи (или поне да видоизмени) византийската политическа идеология, да я подмени изцяло или отчасти със собствена политическа идеология с универсален характер. Тази негова програма била загатната с легендата на един печат, отсечен вероятно през 913 г.: "[На] Симеон василевс многая лета// Миротворец василевс многая лета". Какво означава миротворец? Разбира се не сключване на пореден мирен договор, а установяване на строго определен ред, порядък, политическа структура на Универса, които съответствували на политическите схващания на българския владетел за един pax Symeonica, т. е. Симеонов свят.
Теорията е едно, а политическата практика друго. Византия не е могла да остане безучастна към една подобна програма, чието осъществяване е заплашвало нейната позиция на вечна империя (aeternitas imperii). И наистина твърде скоро ново регентство под ръководството на императрицата-майка Зоя отхвърлило постигнатите през август 913 г. споразумения.
Този враждебен акт открил пътя за въоръжен конфликт между двете страни, който продължил пет години, т. е. до 919 година, И наистина още през 914 г. войските на Симеон нахлули в Тракия, овладели Адрианопол (Одрин) и опустошили част от Македония. Решителният сблъсък станал през 917 година. Двете страни положили много усилия, за да се подготвят за него. Дипломатическата ловкост на Симеон се оказала на по-голяма висота и България влязла в този двубой с редица предимства. На 20 август 917 г. край бреговете на р. Ахелой (между Несебър и Поморие) цар Симеон нанесъл тежко поражение на ромеите. Но военната кампания не приключила с това сражение- Българите не пропуснали да се възползват от благоприятните обстоятелства, навлезли дълбоко в Югоизточна Тракия и в едно нощно сражение край Катасирти (близо до Константинопол) постигнали нова победа. Но вместо да продължи към столицата, Симеон решил па прекрати военните действия и да ги продължи през следващата година.
Този ход, който на пръв поглед изглежда странен, бил добре премислен. Преди решителната атака на византийската столица Симеон "усмирил" сърбите, които, подтиквани от Византия, се опитвали да се противопоставят в гръб на българите, и веднага след това извършил разорителен поход в Елада и Пелопонес. И когато вече очаквал резултатите от този военен и политически натиск, т. е. да се възстанови споразумението от 913 г., в Константинопол станали събития, които още веднъж, и то още по-решително изменили политическата обстановка. Тази промяна била свързана със стремителната кариера на друнгария (командуващ византийския флот) Роман Лакапин. Ловкият арменец успял да отстрани Зоя и омъжил дъщеря си Елена за Константин VII, Така той станал тъст на василевса и получил титлата василеопатор (май 919 г. ). Оттук нататък било лесно. На 24 септември 920 г. Роман Лакапин бил провъзгласен за кесар, а на 17 декември същата година и за съимператор на своя зет. VI така целта, преследвана от Симеон, била постигната от Роман Лакапин. Това, което било много трудно за осъществяване от един български владетел, твърде лесно било решено от един арменец, който живеел в империята.
Събитията от 919 - 920 г. убедили Симеон, че този път към реализиране на неговата обширна политическа програма бил вече преграден. Но не желаейки да отстъпи, той бил принуден да потърси други средства. А изборът не е бил голям: очевидно оръжията са били единствената възможност. И Симеон не се поколебал да мобилизира силите си и да ги хвърли в атака срещу империята, за да постигне това, което му било обещано, но вече чрез война.
Военните кампании следвали една след друга. Редували се дипломатически натиск с наказателни действия в западните части на Балканския полуостров. През 921 г., т. е. веднага след решителните събития в Константинопол, българските войски настъпили в Тракия. Нанесли поредното поражение на ромеите край Катасирти, а след това достигнали до предградията на византийската столица, разбили наново изпратените насреща им войски и опожарили дворците, разположени в Пиги и Стенон. Но Симеон не успял да пожъне резултата от тези успешни действия, тъй като а неговия тил сърбите отново се раздвижили. Твърде бързо българското протеже княз Захарий успял да се наложи над съперника си Павел Бранович и Сърбия отново била върната в орбитата на българското влияние. Този изход на ,,сръбската криза" позволил на Симеон да насочи пак вниманието си към Византия. През 922 г. българските войски се отправили към столицата, но преди това превзели и опустошили град Виза, а след това достигнали императорския град и опожарили така наречените дворци на света Теодора. Тези успехи на българските войски направили от Симеон почти пълен господар на Балканския полуостров, но не могли да осигурят крайния резултат от войната. Очевидно за превземането на Константинопол Симеон имал нужда от съюзник. И българският цар не се поколебал да го потърси първо в Египет, изпращайки свои посланици при Убайдалах Ал - Махди (909-934 г. ), а след това и в Багдад. За съжаление и двата опита - не без намесата на ромейската дипломация - завършили без успех.
Тази несполука не била единствена. През 924 г. сръбският княз Захарий, дотогава покровителствуван от България, проявил открито своите враждебни намерения към българската държава. Нещо повече, сърбите успели да разбият изпратената срещу тях българска войска. Това неочаквано поражение, което не можело да окаже сериозно влияние върху българо-византийски-те отношения, било компенсирано с овладяването на Адрианопол от българите. Но този успех не придвижил Симеон към целта. И той се решил на един неочакван ход: среща с Роман I Лакапин. Срещата била осъществена на 9 септември 924 г. край Космидион (близо до Златния рог), но не довела до никакво сериозно споразумение. Все пак временното прекратяване на военните действия с Византия позволило на Симеон да се заеме по-решително със Сърбия, в резултат на което тя била присъединена към българското царство. Но наскоро след това срещу България се изправило Хърватското кралство (и то подтиквано от Византия). В краткотрайната война българската войска претърпяла тежко поражение (така поне твърдят византийските автори). Това била последната война на българския цар, който починал на 27 май 927 година.
Преждевременната смърт на българския цар сложила край на едно продължително властвуване, което впечатлява със своите резултати. Наистина Симеон не сполучил да осъществи цялата си програма - това не било по силите на българския народ и на българската държава, - но дългогодишните му усилия довели до изграждането на Преславската цивилизация с нейното огромно интернационално звучене, до формирането на впечатляваща политическа идеология, pax Symeonica която макар и не доведена до край, донесла на българския владетел титлата цар, а на българския църковен глава сана патриарх. Този пробив във византийската политическа идеология преобразил България от ,,варварска" държава в християнско царство.

http://www.referati.org/car-simeon-veliki-2-/47324/ref

Hatshepsut

Битката при Ахелой


На 20 август 917 г., край малката река Ахелой в Източна България се разиграва една от най-мащабните битки във вековния двубой на средновековната българска държава с Византийската империя. Това събитие, което и днес пленява въображението на поколения българи, бележи връхната точка на една бляскава, но и спорна епоха в историята на Първото българско царство.

"Дългото управление на княз Борис I (852-889) е повратен момент в средновековната българска история. При него през 864 г. християнството е прието за държавна религия, а през 886 г. той дава убежище на учениците на Светите братя Кирил и Методий, които донасят славянската писменост и поставят началото на старобългарската книжовна традиция. Първото българско царство тръгва по пътя на етническото единение и бързия културен напредък. Този път е продължен от неговия син Симеон (893-927). Той е роден след покръстването и получава образованието си във византийската столица, където сърцето му завинаги е спечелено не само от християнското богословие, но и от византийската имперска идеология, която проповядва, че има само един законен император на земята.
Изпълнен с тези идеи, младият княз веднага пристъпва към реформирането на държавата си по византийски образец. Полага изключителни грижи за блясъка на новата си столица Преслав, оказва пълна подкрепа на прохождащите книжовни школи в Преслав и в Охрид, за да не отстъпва славата на царството му на Византия. Особени усилия Симеон насочва към единението на различните народности, като утвърждава богослужението на славянски език. В тази насока са и първите му войни, в които до 904 г. обединява повечето населени със славяни земи на полуострова.
Така Симеон се чувства достатъчно силен да осъществи целта, към която неизбежно го тласкат възпитанието му и амбициозният характер, а именно завладяването на византийската столица, Втория Рим, а с нея и престола на римските императори. Несъстоятелно е схващането, че Симеон се стреми и получава титла, равностойна на византийския император - това е в противоречие с идеята, в която вярва той самият - за единствения законен император във вселената.
През 912 г. Симеон вече е готов да реализира амбициите си. На византийския престол идва малолетният и незаконнороден Константин VII. Сякаш няма сила в Константинопол, която да се противопостави на могъщия български княз. Започва обаче петнадесетгодишна война, която се оказва опустошителна и за двете страни.
През 913 г. българската войска начело със Симеон достига бързо до стените на Константинопол. Този път българският княз се съгласява на споразумение, което му признава титлата цар, т. е. император на българите. На следната година обаче Византия се отмята от някои договорености, войната започва отново и оттук нататък всяко лято българската войска нахлува във византийска територия. Опасността за Константинопол е постоянна и през 917 г. византийското правителство решава веднъж завинаги да реши проблема с българския цар. За целта е сключен мир с арабите, който освобождава войски от източните провинции на империята. Започва и дипломатическа битка за съюзници на Балканите, която печели в крайна сметка Симеон, който привлича на своя страна печенегите и маджарите. Пред събраната в Константинопол огромна армия е отслужен молебен, по време на който всички византийски пълководци дават клетва, че ако трябва, ще умрат с цялата си войска на бойното поле. Начело застава пълководецът Лъв Фока, който навлиза в българска територия и на 20 август 917 г. среща българите начело със самия Симеон при реката Ахелой близо до черноморския бряг, недалеч от днешния Бургас. Според летописите в началото византийците имат превес и българите отстъпват, но впоследствие в редовете на ромеите настъпва разколебаване, което Симеон използва умело. Царят наблюдава битката от възвишение заедно с резерва на войската си. В сгодния миг, когато бойният ред на византийците се нарушава, той се спуска вихрено срещу тях и превръща смущението в редиците им в безредно бягство. Много византийци загиват от мечовете на преследващите ги българи, други са стъпкани от краката на другарите си. Главнокомандващият Лъв Фока с мъка успява да избяга. Както пише хронистът Лъв Дякон около половин век след събитията, "И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите." След победата при Ахелой българските войски преодоляват набързо организираната съпротива на византийците и отново се появяват под стените на Константинопол.
Блестящата победа на българите над основните сили на Византия и огромните загуби в битката предизвикват шок в империята. Византия никога вече не успява да противопостави на Симеон сериозна войска, а предпочита преди всичко да се осланя на внушителните стени на столицата си. Българският цар няма съперник на полуострова и без особени проблеми нахлува в континентална Гърция, завоюва и Сърбия и я присъединява към държавата си. На два пъти българите пак са пред стените на Константинопол. Ахелой наистина прави България доминираща сила в Югоизточна Европа. Но какви са реалните резултати? Самият мащаб на битката, пълнотата на победата на Симеон показват безизходицата, до която довежда липсата на реалистична цел във външната политика на българската държава. Фактически господар на полуострова след 917 г., през следващите десет години Симеон демонстрира военна мощ с походи в Южните и Западните Балкани, без да постигне практически никакви политически придобивки. Всички сили на държавата са хвърлени за постигането на химеричната лична амбиция на царя да завладее византийския престол, а териториалните завоевания, вместо да подсилят страната, се превръщат в бреме. В края на живота си Симеон става свидетел на първите си военни неуспехи и умира огорчен и неудовлетворен през 927 г., като оставя на сина си Петър държава, в която бързият политически упадък вече е започнал.
Личността на Симеон Велики остава спорна в българската история. Прославян за величието на българската държава при управлението си или обвиняван за кризата в нея след смъртта си, той остава една от най-значимите фигури в българското минало и битката при Ахелой е без съмнение най-бляскавият миг от неговото бурно управление. И ако годишнината от битката е повод да размислим за значението на този голям български владетел, то вероятно ще го намерим не толкова във военните успехи, колкото в културните постиженията по време на неговата епоха, наречена Златен век на българската култура."

Петър Къдрев http://www.bnr.bg

Hatshepsut

По време на царуването си Симеон е постигнал големи успехи във външната политика. Но не просто като постижение на геополитиката, равняващо се по византийски модел, а като върхов момент в нашата история. Това била епоха на най-голямо териториално разширение и политическо издигане по време на Първото Българско царство, а също и културно-просветно развитие, с които се намира във връзка и многогодишната борба на България и Византия за политическо надмощие, борба, която обхваща по-голямата част от царуването на Симеон. С този политически двубой е свързана и неосъществената (за съжаление, може би) идея на Симеон за създаването на Българо-византийска империя. Същността на тази идея е била унищожаването на Византийската империя като политическа формация, но вероятно запазването на същността на Империята, по-точно на конгломерата от народи и техните земи, както и евентуалното по-късно обединяване на всички бивши византийски земи с всички български земи, като столица на новата империя е щяла да бъде най-вероятно Константинопол.

II.Причините за появяването, или по-точно за възникването у Симеон на идеята за Българо-византийска империя се коренят най-общо в гръцкото му образование, т.е. произтичащото от това познаване на идеята за византийския ойкуменизъм (който е бил своеобразно преосмислен от царя) и римо-византийската държавническа традиция и дипломация. Това, което днес ние назоваваме Византийска империя, самите византийци смятали за пряк наследник на Римската империя. Те схващали себе си като поданици на същата държава и по тази причина е обяснима склонността на византийските императори да приемат властта си като наследство от старите римски императори. През VI в. Юстиниан доразвива тази позиция, пишейки в една новела за "преприятния нам Цезар", който "дал благочестиво начало на нашето единовластие". Римската империя според византийските исторически представи не е онази стара, обвита в древност и греховност империя, а една нова държава, в която християнството и неговото учение са създали ново духовно съдържание и насоченост.

По начин, достоен за възхита и удивление, Божият промисъл е уредил светските порядки така, че новата империя да се превърне в "избран съсъд" за разпростиране на християнското слово и за спасение на човешкия род. Още от времето на Октавиан Август вселената е обединена, варварите са подчинени, няма граници между народите, с други думи изградена е общността, където ще се роди Богочовекът и ще се разпространи учението Му. Съществуването на тази общност се подпомага и от повсевместната известност на един език, понятен за всички - гръцкия. Човечеството вижда как редът, предвиден от Божия промисъл, става действителност: съзижда се новата Римска империя, където съжителстват християнската вяра, християнският нравствен закон, духовното наследство на елинизма, римското право и римската държавна организация. Новата империя има за задача да отблъсква варварите, да пази мира, да налага всеобща справедливост и единство на догмата, да разпространява християнството така, че да се създаде "едно паство с един пастир" (Йоан 10,16). Това е новият християно - римски светоглед, който осигурява законно основание на всички претенции на Империята за световно господство.

Привързаността на византийците към изключителността на всеки атрибут на византийския император, както и постоянните упорити спорове с други владетели , които се опитват да си присвоят титли, ipso iure присъщи на императора на Византия, не трябва да бъдат възприемани като безплодна настойчивост върху мъртви порядки, а като защита на една идея, изразяваща същността на хилядолетната история на Византия. Ето защо представата за Империята е преплетена с т.нар. римска идея, а Константинопол е новият, втори Рим, независимо от това доколко названието се опира на явно подправения слух, че Константин Велики нарекъл столицата си Нови Рим. Главен отличителен белег на римската идея е, от една страна, дълговечността й, защото Рим е вечен град (Tibullus, II.5.23 : "Romulus aeternae mondum formaverat urbis moenia ..."), а от друга, непрестанното й обновяване и възраждане. С пренасянето на държавната столица от Рим в Константинопол градът на Константин става и Царстващ град - Василевус (откъдето идва и българското наименование Цариград), и естествено придобива отличията на стария Рим - aeternitas et renovatio (вечност и възобновяване). Ето с какви думи Константин Манаси, поет от XIIв., изразява това: "градът великоградният, градът Нови Рим, Рим непоклатимият, никога не стареещият, Рим - вечно младият, вечно възобновяваният". По този начин римската идея придобива почти мистично значение за верните си следовници. Християнската римска държава не може да погине. И в душите на византийците, дори и в най-страшните моменти на националното им битие, не угасва надеждата, че Божият промисъл бди над тях "за слава и възраждане на ромеите", както се молят византийците на дворцов празник (Конст.Порф."Peri Basileiou taxewV").

В хода на завоеванията си през I-III в. Римската империя подчинява почти целия за тогавашните представи цивилизован свят, т.е. Orbis romanis, адекватен на понятието Orbis terrarum. Подобна идея, наречена oikomenh, съществувала и в представите на елинистическия свят. Така че съгласно неоспоримия континюитет на културите, тази идея преминава и у византийците, като последователи на синкретичната римо-елинистическа византийска култура. Оттам, прочее, идеята прониква и у българския владетел. Както е известно, той е бил наричан hmiargo, т.е. полугрък, а това не е никак малко за сина на един доскоро варварски княз.

III. За разлика от причините, които се коренят в абстрактното понятие oikomenh, поводите за изявяването, или по-точно опитите на Симеон за реализирането на идеята за Българо-византийска империя, са били базирани на нещо съвсем конкретно. Териториалното разширение на българската държава, което довело до обединението на едноплеменните славяни на Балканския полуостров, политическият и икономически напредък, който извел България до положение на водещ фактор в югоизточна Европа, и културно-просветното развитие, което се изразява в създаването на национална славяно - българска книжнина, издигнали Българската държава до такава висота, че нейният владетел се почувствал достатъчно силен, за да бъде съперник на източно-римския император. След като владеел по-голямата част от Балканския полуостров и съзнавал своята политическа мощ, от една страна, а от друга - като му била добре известна слабостта на Империята, до която тя стигнала при император Лъв VI Философ поради външни несполуки и вътрешни размирици, Симеон се считал ако не по-високо, то поне равен на византийския император и поради това той не можел да се задоволи с титлата "княз" или "arcon" (букв. владетел, управител), както го титулували в Цариград. У него се зародила мисълта, че той не само притежава и политическото, и моралното право да носи титла, равна на императорската, но и че е дошло времето, когато трябва да заеме престола на източните императори, след като завоюва Цариград и го направи столица на обширната си държава, а себе си да провъзгласи за "цар на българи и ромеи" (basileuV twn boulgarwn kai rwmaiwn). Поне последното Симеон успява да реализира през 920 г., когато обявил, че узурпаторът (т.е. Роман Лакапин) "трябва да слезе от престола " и да остави царството, което по право принадлежи нему (т.е. на Симеон). Тогава Симеон си присвоил титлата "цар на българи и ромеи". Принципите на византийското самодържавие изисквали освещаването на неговата царска корона да бъде извършено от автокефална патриаршия. Тъй като нито Константинополската, нито някоя от останалите източни патриаршии били склонни да извършат такова нещо, Симеон решил да издигне българската архиепископия в патриаршия. Предполага се, че това е станало на специален събор в Преслав, където въздигнатият в сан патриарх Леонтий коронясал за цар Симеон. Този стремеж на българският монарх е изразен в печатите с формула "Симеон в Христа василевс на ромеите" и "Симеон василевс многая лета".

Евентуалното признаване на императорското достойнство на българския владетел обаче за Византия би било само феномен на необходимост, какъвто е случаят през 913 г., когато Симеон е признат за василевс на българите, но титлата се отменя още на следващата година (близо 6 месеца по-късно). По този начин се разрушават идеологическите устои на римо-византийската доктрина за властта: един бог на небето - един император на земята. Следователно ромеите, чийто император е единствен, са богоизбран народ. "Семейството на владетелите" губи своята пирамидална структура с появата на други реални претенции за върха, които искат да присвоят божествената роля не само за своя лична, но и на народа си полза. Титлата "цар", аналогична на "basileuV" и на "imperator", никога не е призната на Симеон от Византия, въпреки невероятните му усилия. През X в. България наистина става мощна монархия. Нейното място в тогавашна Европа се определяло от голямата държавна територия, многобройното население, развитото стопанство, и ред други неща, но не на последно място и от победите на Симеон Велики.

Претенцията на България да разруши и подмени като доминираща сила Византия в средиземноморския свят поставя статута на нейния владетел в съвсем друга светлина. Но както пише проф. Петър Мутафчиев "... мисията да замести Византия... тогава не бе по силите на никой от европейските народи". И наистина, би ли могла новопокръстената българска държава да замести наследницата на римо-елинистическата култура в каквото и да е отношение, било то политическо, икономическо или културно?


Римска Империя

https://www.vbox7.com/play:299b1085

и тук:

https://www.vbox7.com/play:bcf60c5d

Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Иван Богданов "Симеон Велики. Епоха и личност":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=tpmod;dl=item214