• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

20 October 2019, 09:30:13

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 10493
  • Total Topics: 1170
  • Online Today: 34
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 1
Guests: 22
Total: 23

Магичната огледалност на Веда Словена

Started by Hatshepsut, 18 August 2018, 14:57:13

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"

    През 1874 г. в Белград и през 1881 г. в Санкт Петербург излизат двата тома на "Веда Словена" - "Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха". Съставена от босненския сърбин Стефан Веркович, "Веда Словена" предизвиква фурор сред научния свят от Русия до Франция и влиза в историята като най-голямата фолклорна загадка, споровете около която продължават и днес.





    Сензацията е там, че тези и други публикувани от Веркович песни, "записани" в един забутан край на българска Македония, представят материал, който преобръща наопаки представите за предписмената история на Европа.  "Веди"-те, чието "индийско" название също не е случайно, не само съдържат предания за това как са възникнали ралото, сърпът, лодката, житото, виното, писмеността, но създават цяла легендарно-митологична концепция, в която фигурират индийският бог Вишну, тракийският певец Орфей, македонските царе Филип II и Александър Велики, Троянската война и т.н. При това, ако прочутият германски епос "Песен за Нибелунгите" съдържа "едва" 9776 стиха, то само двата тома на "Веда Словена" включват цели 23809, като самият Веркович твърди, че има на разположение поне още десет пъти по толкова.

    В разразилите се спорове в европейската славистика възникват два лагера  - "разобличители" и "апологети".  "Веда Словена" успява да спечели подкрепата не само на мнозина авторитетни чуждестранни учени, но и на немалко български фолклористи от самата Македония, които познават в тънкости местното народно творчество и диалекти. Френското правителство на два пъти изпраща свои инспектори, които да проверяват достоверността на епоса там, където е "открит": в югозападните Родопи, сред т.нар. помаци - българоезична етнографска група, която изповядва исляма. Нито френските, нито по-късните български анкети, дават еднозначни и убедителни отговори на въпросите около "Веда Словена".

    Онова, което се знае със сигурност, е, че загадката възниква благодарение на  българина Иван Гологанов (1839-1895 г.). Роден в съседство със споменатия помашки район, в село Търлис недалеч от град Валовища (днешният Сидерокастрон в Гърция), той прекарва  почти целия си живот като селски учител в родния си край. Именно той е човекът, който твърди, че е издирил и записал (срещу скромно заплащане от Веркович) песните от "Веда Словена". Това става в продължение на 12 години. Сърбинът Веркович издава под свое име събраните песни.

    Критиците на Иван Гологанов, предишни и настоящи, отричат достоверността на "Веда Словена". Техен аргумент е грубо казано, че Гологанов е бил "прост" и за това е "лъгал". Но такъв аргумент е некоректен. Гологанов трудно може да бъде причислен към безпросветното простолюдие.

    "Невзрачният" селски учител далеч не произхожда от случайно семейство. Единият му брат става академик, а също така и митрополит на Скопие, столицата на Вардарска Македония и днешна Република Македония. Другият му брат е игумен на Бачковския манастир, втората по важност българска обител. Самият Иван Гологанов владее старогръцки и новогръцки, познава в детайли елинската митология и негов кумир е безсмъртният Омир. Той познава перфектно неговото творчество.

    За "Веда Словена" и днес се спори кое е автентично и кое измислено от Гологанов. Дали всичко е фалшификация? Дали всичко е автентично?

    Сигурно е, че нито мащабите на "Веда Словена", нито художествените качества на песните, нито огромното им количество могат да бъдат дело на бездарен графоман. Освен това, както ще се види по-нататък, мотивацията за неговата удивителна работоспособност, ако той е съчинителят,  съвсем не се свежда само до едното свързване на двата края.

    Босненският сърбин Стефан Веркович (1827-1893 г.) също не е човек за подценяване. Бивш францискански монах, през 1850 г. той се установява в Македония, за да провежда като платен агент на сръбското правителство пропагандата му сред местното население. Историческият момент е такъв, че освободилите се в началото на века от четиристотингодишно турско господство Сърбия и Гърция кръстосват великодържавните си апетити в Македония. А в Македония, според османски и европейски стотистики,  преобладават българите. България все още е под султанска власт (нейната държавност ще възкръсне едва през 1878 г.)

    Всъщност в началото Белград иска да създаде южнославянска федерация под сръбско господство. Белград все още е далеч от идеята да  обяви македонските българи за "южни сърби" и още по-далеч да ги нарече "отделна нация". Напротив - в тези години Белград подпомага борбата на българите за откъсване от опеката на гръцката патриаршия и възстановяване на собствената църковна йерархия. В такъв смисъл дейността на Стефан Веркович е частен, но ярък пример за благородна дейност в името на Българското възраждане.

    Нещо повече: когато официален Белград променя своята политика и започва широкомащабна дейност в ущърб на македонските българи, францисканецът Веркович остава верен на морала на своя орден. Той не отстъпва от историческата и фактическата истина, противник е на политическите фалшификации и продължава упорито да служи на онова, което смята за вярно и справедливо. През дългогодишния си престой в Македония той се изявява като забележителен учен в областта на нейния фолклор, етнография и география. Освен това благодарение на колекционерската си страст Веркович спасява множество старинни ръкописи, монети, предмети на изкуството и др.

    Усилията на Веркович по проучването, съхраняването и популяризирането на македонската старина, както и дейността на неговия помощник Иван Гологанов имат и чисто практическа стойност за българите. По онова време в България (Мизия, Тракия и Македония) кипи трескава борба на два фронта - срещу националните  поробители- турците и Османската империя, и срещу църковните подтисници - гръцката църква и  духовенство. В такъв смисъл активността на Веркович и Гологанов е неделима от онзи мощен порив на тогавашна България към просветна, културна, религиозна и стопанска еманципация, увенчан с революционното движение и възстановяването на народностната държава.

    Но колкото и да са специфични всички тези процеси, те са в пряка връзка с тенденциите и промените в цяла Европа от края на XVIII- средата на XIX в. Това е епохата на могъщия европейски революционен романтизъм, който се стреми към реформи и социална свобода, а при поробените народи - и към национално освобождение. Разочаровани от съществуващата действителност, романтиците търсят опора за нейното отрицание и преустройство в живителните корени на традицията, в идеализираното минало на своите страни. Във всички области на мисълта и изкуство те се отказват от античните образци и рационализма на Просвещението, като търсят вдъхновение в историята, народното творчество, фолклора, музиката, архитектурата на своите народи.
    В идеологията нахлуват месинианските идеи, които възвеличават - естествено - своята собствена нация. Същевременно никоя друга културна епоха не е дала такива огромни натрупвания, проучвания и разработки на народен материал, както романтизмът. Макар и със закъснение от няколко десетилетия тази вълна залива и Балканите. Ако Германия има своите братя Грим, то българският им аналог са братя Миладинови. Навсякъде по Европа романтиците събират, преработват, обработват, авторизират народното творчество. Тъкмо на тази основа израстват гениите на Байрън и Пушкин, на Шопен и Лист.

    А там, където фактите или силите не достигат, романтиците често прибягват кога към по-безобидни, кога към не съвсем невинни фалшификации. Родоначалник на този "похват" е шотландецът Джеймс Макферсън, предшественикът на романтиците, издал през 1765 г. своите преработки на келтски предания и легенди като автентичен сборник от съчинения на легендарния воин и бард Осиан. От кръга на езиковеда Вацлав Ханка през 1817-1818 г. пък излизат нашумелите на времето си "древни" ръкописи, които се представят за оригинални творби от IX и XIII в. Целта на мистификацията е да се докаже старинността на чешката култура и да се активизира националното самосъзнание на намиращите се под австрийска власт чехи.

    Ако я сравним с тези примери, то по своите мащаби и размах "Веда Словена" надминава споменатите феномени. Нека предположим, че това произведение е фалшификат.
    Ако Веркович е въвлечен в неговото създаване  неволно, то българинът далеч не го прави случайно. Според свидетелство на един от синовете му основната подбуда на баща му е била патриотичната. За тази си дейност впрочем Гологанов е преследван и затварян от турските власти, както се случва и с други български "романтици". Ето защо не всички съвременници са склонни да го осъждат. Най-бележитият държавник на нова България, премиерът Стефан Стамболов (1887-1894 г.), предлага на Гологанов да се пресели в София, обещавайки му значителна пенсия. На упреците, че иска да възнагради един мошеник, Стамболов отговаря: "Всички европейски академии се заинтересуваха за родопските песни, та дали ги е събирал от чужди уста, или ги е измислял от своя глава, за нас българите е все едно..."

    Допускането, че "Веда Словена" е фалшификат, означава да признаем Иван Гологанов за поетически гении със свое място в историята на световната литература. Допускането, че това са автентични фолклорни текстове, означава необходимост от преразглеждане на културното развитие на цяла Европа. Тази дилема чака своя ред повече от век.

www.omda.bg

Hatshepsut

ФЕНОМЕНЪТ "ВЕДА СЛОВЕНА"

В далечната 1874 година в Белград излиза от печат една книга, която
               разбунва духовете в научните среди и не им дава покой до днес.
               "Авторът" й е босненският сърбин Стефан Веркович, а заглавието -
               "Веда Словена: Български народни песни от предисторическата и
               предхристиянската епоха". Това е един особен сборник с фолклорни
               песни и предания, събирани в продължение на дванадесет години
               сред българите - мохамедани (помаци) от Македония и Родопския
               край. Особен е защото изложените в него умотворения са с
               необикновена тематика и съдържание; говорят за езически богове,
               свръхестествени същества, митологически герои, древни царе и
               господари - знания, спомени формирани далеч преди
               насилственото потурчване на помаците и преди християнизацията
               на целокупния български народ, вечни истини, съхранени от
               езически времена, доказващи устойчивостта, дълбокия смисъл и
               високата културна стойност на езическите идеи, вярвания и
               философия. Именно затова, заради езическото си съдържание, "Веда
               Словена" бива отречена, обявена за "фалшификат и откровена
               измислица". Защото коя държавна научна институция, коя власт и
               кой закостенял "учен" мозък биха допуснали някакви си
               "съмнителни" народни песни да проповядват езическата правда, да
               мътят благоверното съзнание на едно "целомъдрено" християнско
               общество, пък били и тия песни проявление на хилядолетната
               езическа мъдрост на цял един народ.

               С какво е ценна за българите Веда Словена?

               1. Песните в нея са събирани сред родопските и беломорските
               българи - мохамедани. Съдържат огромен брой реминисценции от
               християнски и езически религиозни практики, характерни за
               българския народ. Така Веда Словена се явява неопровержимо
               доказателство за българската принадлежност на т.нар. помаци от
               Южна България и Северна Гърция. Тя доказва, че българите
               мохамедани в определен исторически период са споделяли с
               останалите българи славянските езически вярвания, а по-късно и
               християнската религия.

               2. Песните събирани сред македонските българи пък са на
               специфичен български диалект и на нито едно място не се
               споменава нищо, характеризиращо ги като "македонци". Самият
               сърбин Стефан Веркович издава Веда Словена под наслов "Обрядни
               песни отъ язическо время. Упазени со устно предание при
               Македонско - Родопски-те Българо - Помаци". Какво по-добро
               доказателство за бърския характер на "македонците" от това сам
               сърбин да събира български песни в Македония?

               3. Легендите във Веда Словена са записани в периода 1860-1870 и
               съдържат митологически спомен от езическо време, славят езически
               божества, езически герои, духове, самодиви. Т.е. езическите
               вярвания сред помаците са оцелели и след християнизацията (ІХ в.)
               и след ислямизацията им (ХVІ - ХVІІ в.), потвърждавайки дълбоката
               истина за света и голямата ценност за човека, които носят.
               Съществуването на тези легенди е доказателство, че езическата
               религия е била необходима на народа ни и продължава да
               съществува хилядолетия след опита за изтриването й от народната
               памет, живеейки на апокрифно ниво - сред обикновените хора в
               изолираните планински общности.

               4. Редица от сказанията говорят дори за предславянски
               митологически персонажи, познати специално на древните траки -
               факт, разобличаващ наложената в българската историография
               абсурдна презумпция, че във формирането на българския етнос
               участват единествено славяни и прабългари. Песните от Веда
               Словена показват, че във фолклора ни траките оставят мистично
               наследство, което доказва тяхното важно участие в изграждането на
               българската народност, култура и система от езически вярвания.
               Формалните доводи за оспорване автентичността на един неудобен
               писмен паметник могат да бъдат всякакви - диалектови
               разминавания, смислови несъответствия, необичайна стихотворна
               стъпка, "прекомерна" дължина на стиховете, неочаквано стара
               историческа памет, грешно поставени запетаи, нуместно
               употребени местоимения, сбъркано минало несвършено време и
               т.н, и т.н. По-важен е въпросът с какво е "неудобен" въпросният
               писмен паметник? На пръв поглед - с нищо, поне за обикновения
               българин. Но всъщност има твърде много хора, които са
               заинтересовани от пазенето му в тайна:
               - като Българската Православна Църква, например, с целия клир - те
               не желаят да съществува нещо, което напомня на българите, че
               някога са били езичници, че са имали своя лична (не еврейска, не
               гръцка) езическа митология, свой личен езически епос и
               хилядолетна родова памет, за тях е по-добре българите въобще да
               нямат история отпреди покръстването.
               - като редица учени, набедени професори и доценти, които не
               желаят да се занимават с проучване на нови, изцяло непознати им
               фолклорни монументи, които противоречат на показното им
               християнско благоверие и съдържат напълно непонятна им (поради
               слабите им познания за езическата религия) информация.
               - не желаят да съществува Веда Словена и някои политически
               анти-български елементи в България, които всячески се опитват да
               убедят българите-мохамедани, че всъщност не са и никога не са
               били българи и че са мюсюлмани от дълбока древност (!?).
               - подобни нечисти кроежи следват и учените във Вардарско, които
               ако признаят, че Веда Словена е автентична, автоматично ще
               признаят, че така наречените "македонци" са всъщност българи -
               идея табу отвъд югоизточната ни граница.

Георги Михов

Hatshepsut

П. Р. Славейков (1873 г.):
И това поканвание и насърчавание г. Веркович известява днес, че като бил честит да събере доволно еще таквиз стари български песни от предисторическото време и язическото време на нашите деди, които могат да разсветлят и обяснят тъмното преминало на наший род, що живее по наричанийт Тракийский полуостров (...)
(...) от своя страна ний умоляваме всички наши почитаеми родолюбци и учебни дружества да съдействуват за по-скорото издание на тази любопитна книга (...) да ся запишат спомоществователи и да изпратят честните си имена, с което ще да подпомогнат и те за излязването в свят на една книга, толкоз интересна за нашата тъй малко позната древност.


Любен Каравелов (1864 г.):

Ние казахме по-горе, че много се е напечатало досега на български език, но ако ни попитат: "Колко книги имате на езикът си?", тряба да му отговорим: "Имаме две книги!". И наистина две книги имаме за светът и само из тия книги можем да изчучим народният си език, народът си, неговата история и неговият дух - тия книги са безценните сборници от народни песни, които са събрани от Миладинова и Верковича.

Любен Каравелов (1875 г., за сборника на Огюст Дозон):
Между песните, които са записани от г-на Верковича, съществуват и такива, които са съвсем измислени. Така например песента, която е поместена на 126-а страница и в която се възпява някой си Александър (Александър Македонски), е измислена от някой наш учител, който желае от сичкото си невинно сърце да стане унука на великият македонски цар; а песента, която се захваща на 135 и се свършва на 140 стр., без никакво съмнение е измислена от някой свинарин, който има намерение да добие премия от г-на Милоша Милоевича и с-ие (г. Визанков не е сам). Но въобще песните, които са записани от г-на Верковича, нямат никакво значение, защото са или съвсем измислени, или са записани варварски.

Иван Шишманов (1925 г):
Но и тогава "Веда Словена", макар и окончателно развенчана, ще запази своята слава на първа българска книга, успяла да заинтересува живо европейския учен свят за България и нейното минало: първата българска книга от международно значение.

Каравелов не е единственият, който разрешава безапелационно въпросите кои песни са нужни и важни, кои са възможни (истински) и кои невъзможни (измислени), кои са автентични и кои - плод на желанията на невинното сърце да бъдеш внук на Александър Велики.
И макар по-късно самият Иван Шишманов да подчертава международното значение на книгата, като че ли е налице нежелание за допускане на възможните нейни смисли. Така животът на "Веда Словена" сякаш е изпълнен с повече беди, отколкото с откриване на нови познавателни хоризонти - тя е повече беда отколкото веда.
Фактът, че съзнателно или не книгата бива забравяна, без да е забранявана, бива скривана, за да се обсъди дали е възможна, т.е. дали да бъде допусната за публично (масово) прочитане, е сам по себе си знаменателен. И днес има отново книга* - освободена за читателя, придружена от текстовете по повод самата нея, но не скривана от и зад тях. Това уникално в своята отвореност издание предполага не само читателска добронамереност, но разчита и на връщане назад, вглеждане в песните - провокира към живот с книгата. Днес можем да вървим от книгата към метакниговия текстов блок, а не чрез споровете да разгадаваме какво представлява самата книга и в този смисъл днес е продуктивен сблъсъкът между представата за "Веда Словена" и самата нея.
"Веда Словена" е островна книга - книга от острова, очертан от и в диалектните карти, книга, откриваща някакви не(дотам) познати земи и времена, книга, съхранила някакви запомнености, които сякаш вече не са били нужни на Възраждането. Защото то с упоение е говорило за славното българско минало, докато миналото, за което проговаря "Веда Словена", е трудно поддаващо се на националноидеологически обработки и употреби. По времето когато Веркович заговаря за откритите песни далечното, но подлежащо на реконструиране минало, вече е постигнато и използвано в неговата сияйна слава и светлост - в това свое минало възрожденският българин е открил модела за своето бъдеще, запомнил е Чинтуловия стих: "Да бъдем пак каквито бяхме.", овладял (у-своил) е символния потенциал на това минало.
Веркович предлага образ на пред-миналото, което в онзи момент сякаш е ненужно, а и по-трудно може да бъде интегрирано в изкования образ на българското. И сякаш опитът на Веркович да кодира в Паисиевия шифър събирането и издаването (мотивите) и дори разбирането (четенето) на песните е предварително обречен, защото тезата за песни, съхранени в "устното предание на нашия прост неизопачен народ", сама по себе си вероятно прозвучава донякъде анахронично, тъй като веднъж вече е използвана, а на пръв поглед няма вече какво да се открива. Веркович предлага едно недотам нужно откритие, за чието осмисляне са необходими нови усилия. Така интересът на общността към "тъмното преминало" става изключително проблематичен от гледна точка на състоялото се вече възрожденско откриване на "славното (светлото) българско минало". И от позицията на конституиралите се (включително научни) представи за своето в неговата историческа разгърнатост тогава сякаш е било за предпочитане книгата да бъде върната в неизвестната или малко известната нейна земя, спорът да се затвори в записаността на песните и най-вече в писаното за тях. А сюжетът за откриването на песните, за тяхното подреждане-групиране, за тяхното оспорване и утвърждаване на основата на множество фактори, сред които Веркович и Гологанов стават и решаващи, е сам по себе си интересен, но той пак е насочен към забравяне на самите песни.
Затова окованите в графиката си песни, записани и вписани в друга култура и в друго съзнание, замлъкват в своята скритост.
Спорът за истинността е поне на пръв поглед естествена реакция спрямо предизвикания шок от открехването към ново, непознато до този момент измерение в хоризонта на миналото. Този спор, преминал вече през пет етапа, както сочи Иван Богданов, е сам по себе си правомерен, но в него аргументацията невинаги остава на равнището на научната овладяност и в противостоенето се разкрива едно допълнително негово измерение - охранително, блокиращо четенето на песните, а и всички опити за проникване отвъд тях, в живостта на тяхното изричане-изпяване. Спорът за истинността е и част от заявяването на коректно (неекзалтирано, т.е. анти-Раковски, дистанцирано, научно) отнасяне към словесната старина, основаващо се на определени разбирания и този спор е естествено длъжен да даде еднозначен отговор и да осигури или запрети публичното битие на събраните песни, т.е. да каже дали има смисъл, дали могат (и дори дали трябва) да бъдат четени. Дебатът, от една страна, следхожда четенето, осъществило се в научните среди, а от друга - предхожда друго, може би и ненаучно, четене, ала спорещите сякаш не са сигурни, че "любомъдрият читател" ще вземе под внимание самото съществуване на дискусията за истинността. Истинността на песните е оспорена, т.е. отречена още от Каравелов, тъй като, струва ми се, търсената истинност е в немалка степен полезната истинност на Възраждането, което е питало нееднократно - има ли смисъл (полза) да се четат неистинни писания?; принасят ли те, в своята неистинност, някаква полза? и т.н.
Идеята за допускането на неизкушения читател до неистинни песни е на пръв поглед кощунствена в гравитирането й към безполезността или безпоследствеността на акта на прочитане, защото четенето на неистинни, но претендиращи за истинност текстове трудно може да бъде употребено за и вложено в националното културно градителство. Така текстът на "Веда Словена", не само поради своя обем, трудно може да намери адекватно място по лавиците на възрожденската книжовност. А тя би могла да наложи размествания и дори преподреждания на българската библиотека.
По множество, включително технически и икономически причини, четенето на "Веда Словена" не се случва в последните предосвобожденски години, защото пред-освобожденските нагласи естествено загърбват вглеждането в пред-историческото битие. Последното възрожденско десетилетие има различни доминанти и е подвластно на различен сюжет. "Веда Словена", макар и българска, остава някак друга книга - издавана в Белград и Петербург (и посочените от Каравелов български книги "за светът" са издадени в Загреб и Белград), но и четена от други позиции и други хора. "Веда Словена" заговаря за някаква своя (българска, славянска) другост, която трябва да бъде разбирана и овладявана, с която трябва да се общува, за да се осъществи взаимопроникване на разновремията. Тя не може да бъде просто възторжено приета и монументализирана (хербаризирана в своя обем), или пък изтикана в сферите на забравата.
Мощни културни нагласи, стереотипи и авторитети поставят "Веда Словена" под въпрос. Отказват й право на пълноценно присъствие и вписаност в националния културен живот, независимо от рубриката, в която книгата попада (автентична или мистифицирана). Подобен отказ обаче изтрива не имената на Гологанов и Веркович, а имената на анонимните информатори, на тези, които са носели песните в себе си, за да ги споделят (изрекат и изпеят) извън полетата на забраните. Изтрива дори Петко-Славейковия баща, за когото в споменатия вече анонс Петко Славейков пише: "... баща ми, който беше съвършено безкнижен, но добър песнопоец, пееше някакви песни, в които споменуваше името Велик Александър, а от съдържанието дотолкози ми ся мержее през умът, че той имал брат, друг някой юнак, който отишел да го търси, защото го имал загубен. На баща си на живота аз не знаях от каква са важност народните песни и не записах нищо, а оттогаз не ми ся е случило да чуя нищо подобно."
"Веда Словена" е обгърната от множество втренчени в нея погледи, но от твърде малко вслушвания. Тя сякаш е текст на магичната огледалност, зад която не може или е ужасно трудно да се проникне. Погледите съзират в нея чужди познатости, вероятно отраженията от лицата на самите гледащи, но не проникват в дълбините й. Заслушаните в нея пък трудно отделят от шума на спора нейния собствен глас. Така пространствата около "Веда Словена" се насищат от драматичните напрежения между търсачествата (желания) и болезнените усещания за липси и празноти (травми), от културните рефлекси на познатото, добре усвоено отнасяне към подобен тип книги и от провокативната възможност да бъдат чути незаглушени от времето гласове и съхранени в спомена светове.
А за да може всичко това да се отлее в някакви културни жестове днес, един век по-късно, книгата трябва просто да бъде (пре?)прочетена.

Николай Чернокожев

http://www.kamaraden.narod.ru/veda.htm

Hatshepsut

«Загадката Веда Словена» - дългометражен документален филм

,,Загадката Веда Словена" е документален разказ за първата българска книга с международно значение, успяла да заинтересува европейския учен свят от XIX век за България и нейното минало. Епосът ,,Веда Словена" съдържа митически и обредно-битови народни песни на българите мюсюлмани от Югозападните Родопи. Текстовете са събрани от учителя Иван Гологанов по поръка на съставителя и издателя на сборника Стефан Веркович - босненец с уникална роля в историята на българското Възраждане. Първият том излиза в Белград през 1874 г. с финансовата подкрепа на сръбския крал, а вторият - в Санкт Петербург в 1881 г. - с участието на самата императрица, престолонаследника и други видни светски лица.
Появата на ,,Веда Словена" е една от най-интересните страници не само на българската, но и на европейската словесна култура. Като никоя друга книга тя поражда ожесточени спорове, обединява и разединява мнения - в нея участват много исторически лица, дават си среща и влизат в двубой много идеи. Този спор, макар и с малки прекъсвания, продължава и до днес. Това е и причината Националният филмов център, в сътрудничеството с Нов български университет и студио ,,Орфей" - София, да се обърнат отново към епоса.
Крайният резултат от реализирането на проекта ще бъде дългометражен документален филм. Разказът за съдбата на тази уникална книга и за живота на двамата герои, би представлявал интерес за българските студенти не само заради сложността на сюжета и множеството интригуващи въпроси, които поставя, но и заради някои непознати страни от историята на българската наука, които сценарият разкрива. Филмът ще се използва за работа със студенти по история, антропология, българска литература с права на тиражиране, разстространение и продажби. Ще бъде излъчен по БНТ и представен на наши и международни фестивали.

http://www.nbu.bg/index.php?l=2451


,,Загадката Веда Словена", 2012, документален, България, 63 минути, режисьор и продуцент - Анри Кулев, сценарий - Борис Христов, оператор - Светла Ганева, музика - Любомир Денев, звук - Ивайло Янев, Румяна Стоянова, монтаж - Бойка Попова, костюми - Марта Миронска, грим - Снежина Мерджанова. В ролите: Стоян Алексиев, Камен Донев, Емил Калев, Любомир Петкашев, Пламен Димитров, Мариян Бузуков, Петя Силянова, Валентин Ганев, Йоана Йорданова, Мартин Христов.
Филмът е на Кулев филм, подкрепен от НФЦ и произведен в сътрудничество с БНТ, НБУ и Студио «Орфей».
Премиера - 20 юни 2012 в кино «Люмиер» на НДК
 
Поредицата от документални филми е безпрецедентна в наблюдателската ми практика, но не и случайна - неизмеримо по-стойностни са от моловия репертоар. От лято на лято той става все по-кух, но кой го е еня...
А и «Загадката Веда Словена» не се вмества в дефинираните видови категории - той е документално изследване с игрални възстановки и актьорски превъплъщения, а тежкият архив се «разтваря» през комбинирани снимки, анимация, рисунки... И този експериментален микс е предизвикателство дори в контекста на все по-настъпателната видова алхимия в световното документално кино.
А и темата на филма е изключително важна - нескончаемият спор за автентизма на Веда Словенахъ. Обрядни песни отъ язическо время. Упазени со устно предание при Македонско-Родопските Българо-Помаци. Собрани и издани Стефаномъ Ил. Верковичемъ. Това е сборник народни песни, събрани в два тома от босненския сърбин Стефан Веркович, установил се у нас. Първият излиза в Белград през 1874 г. с финансовата подкрепа на сръбския крал, а вторият - в Санкт Петербург в 1881 г. - с участието на руската императрица и престолонаследника.
Песните за езически богове и Дунав, за свобода и криле, за обичаи и крале... са с предхристиянски произход и са събирани из Югозападните Родопи в продължение на 12 години от местния учител Иван Гологанов по поръчение на Веркович.
А и епосът ,,Веда Словена" е първата българска книга, не само фокусирала вниманието на Европа към страната ни и нейното минало, но предизвикала фурор и разделила светли умове във вражески лагери. Сред обвинителите във фалшификат са учени и ерудити от цяла Европа: Луи Леже, Йосиф и Константин Иречек, Иван Шишманов, Леополд Гайтлер, Ватрослав Ягич, Иван Вазов, Михаил Арнаудов... Независимо от дворцовото спонсориране на книгата и застъпничеството на братя Миладинови, Кузман Шапкарев или Пенчо Славейков, анкетите по стъпките на Гологанов и срещите с местни хора, скандалът от литературен прераства в криминален, а след заклеймяващия труд на Михаил Арнаудов ,,Веркович и Веда Словена" (1968) епосът е едва ли не табуизиран. Едва през 1997 излиза второто и луксозно издание благодарение на Борис Христов (изд. ,,Отворено общество").
В основата на филма е отново Борис Христов, а заглавието ,,Загадката Веда Словена" повтаря това на встъпителната студия на Богдан Богданов към новото издание. И е възможно най-точното - от една страна, на екрана се проследяват съдбите на ,,Веда Словена", Стефан Веркович и Никола Гологанов в приказно-мозаечна структура, а от друга - позициите на български и европейски авторитети в науката и литературата, в които се оглежда не само отношението към гореспоменатите и епоса, а и към културните традиции.

http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/19898


Стефан Веркович е босненец, който се отнася с голяма любов към славяните и славянството и с голямо уважение към събирателската дейност. Той посвещава последните години от живота си за събиране, издаване и налагане на песни и предания от Родопите, които квалифицира като най-старите обредни реликти.

Умотворенията говорят за езически богове, свръхестествени същества, митологически герои, древни царе. Дават сведения за исторически събития, които са далече преди ислямизацията на помаците, но и преди християнизацията на българския народ. И тези събития, описани в епос, са разказвани по спомени от наследници на стари помаци.

Веркович озаглавява сборника със събраните текстове "Веда Словена". ,,Веда" значи знание. Негов спътник в това дело, на когото той осигурява средства, за да обикаля Родопите и да събира по спомени на местното население този епос, е учителят Иван Гологанов. Оттогава до ден-днешен "Веда Словена" поражда спорове в средите на учените и повечето я определят като мистификация. Поради нежеланието да признаят, че това е възможно.

 Кой оспорва автентичността на епоса?

 Спорът започва от френски слависти, подема се от други учени, пригласят и известни имена от българската литература и история. Някои като Георги Сава Раковски са убедени, че древните българи са носителите на санскрит, но славата им бива приписана погрешно на други народи, но това не се харесва на европейците и руснаците и те изразяват съмнение в автентичността на текстовете във "Веда Словена". Обвиняват Веркович във фалшифициране и той е принуден да се защитава сам в съда. И тъй като той е босненец и не познава родния език на помаците, обвиненията към него отпадат. Тогава лавината от обвинения се изсипва върху Гологанов - че той е прибирал парите и сам е писал текстовете. Подозренията към него се засилват, когато става известно, че е учил в гръцко училище, има известни познания по митология, а вероятно е запознат и с трудовете на Раковски. Тази версия е подкрепена от българския литературен историк, критик и фолклорист академик Петър Динеков.

Да бъде обвинен един човек в написването на такъв обемен труд обаче означава да бъде автоматично признат за литературен гений. Прочутият с големия си обем немски епос ,,Песен за Нибелунгите" съдържа 9776 стиха, а само двата тома на нашенската ,,Веда" включват 23 809. Веркович дори твърдял, че е събрал още поне десет пъти повече стихове. Доста повърхностни са някои твърдения, че на народните певци не е присъщо помненето на дълги текстове, което многократно е опровергано от историята и учените. Мнозина индийски духовни водачи например, считани за живи светци, знаят наизуст четирите Веди. Казват, че в светогорския манастир Великата лавра на Света гора живее монах на име Абукум, който е наизустил Библията и може часове наред да реди цитати. Историята дава и други примери.

Учените са категорични, че текстовете на ,,Веда Словена" нямат характерната оразмереност на стиха, но имат художествена стойност, което е най-важното. Ако е фалшификат, то тя далеч надминава всичко известно до своето публикуване.

Всъщност последната дума все още не е казана и филмът на Борис Христов и Анри Кулев "Загадката "Веда Словена" би трябвало да ни напомни, че сме длъжници на историята си и че трябва да загърбим завистта, злобата и черногледството, когато става въпрос за издигане авторитета на нацията.

http://www.monitor.bg/article?id=351889

Hatshepsut

От нашата Download-сшекция може да свалите книгата на Стефан Веркович "Веда Словена. Обрядни песни от езическо време":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=tpmod;dl=item2388