• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

19 November 2019, 18:49:24

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 10814
  • Total Topics: 1180
  • Online Today: 158
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 25
Total: 25

Древни знания

Started by Hatshepsut, 13 August 2018, 06:41:46

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Механизмът от Антикитера се оказа още по-стар


Учени от университета Насионал де Килмес (Аржентина) и университета в Пюджет Саунд (САЩ) изясниха, че прочутият Антикитерски механизъм е почти с век по-древен, отколкото се смятало преди.

Антикитерският механизъм представлява своеобразен астрономически компютър от повече от тридесет предавки и циферблати със стрелки, с чиято помощ можело да се определи положението на Луната, Слънцето, Марс, Венера, Меркурий, Юпитер и Сатурн на определена дата, а също да се изчисли слънчево и лунно затъмнение.

Механизмът е открит през 1900 година от гръцки водолази в Егейско море до остров Антикитера на мястото на корабокрушение от I в. пр.н.е., и се смята за първото в историята аналогово изчислително устройство.

Механизмът е получил широка известност след статията ,,Древногръцкият компютър", публикувана през 1959 година в сп. Scientific American от Дерек де Сол Прайс.

Древното устройство се среща и в антични летописи, например при Цицерон в съчинението ,,За природата на боговете": ,,Топката, която наскоро изработи нашият приятел Посидоний, възпроизвежда това, което се случва на небето със Слънцето, Луната и пет планети в различни дни и нощи."

Самият Антикитерски механизъм и създадената от учените негова функционираща версия се съхраняват в Националния археологически музей в Атина.

Радиовъглеродният анализ на механизма определил неговата възраст в периода от 150 до 100 г. пр.н.е., а сега учените изследвали частта му, необходима за определяне на затъмненията. Теоретична основа на изследването бил цикълът на Сарос - период, в който редица слънчеви и лунни затъмнения се повтарят.

Сарос е равен на 223 синодични месеца на Луната, което прави 6585,32 дни, или почти 18 календарни години. На практика античните астрономи използвали Екселигмос (от гр. ἐξέλιγμος - завъртане на колелото) - период, равен на три сароса и удобен с това, че образува цяло число дни - 19 756.

Учените успели да изчислят, че механизмът за предсказване на затъмнения ще показва най-точни резултати, ако в качеството на ,,точка на отчитане" на сароса бъде избран 12 май 205 г. пр.н.е. Такова откритие би им позволило да направят извод, че уредът е бил изработен в края на III - началото на II в. пр.н.е.

И все пак изследователите отбелязват, че този факт може да определи не датата на сглобяването на механизма, а времето на разработката на неговата конструкция.

https://megavselena.com/mehanizmyt-ot-antikitera-se-okaza-oshte-po-star/

Hatshepsut

Древни постижения, които ни озадачават

Това е кратък списък на някои древни постижения, които ни е трудно осмислим как са били достигнати в древността. Някои от тях вече имат съвременни еквиваленти, но те са получени чрез новите технологии.

Гръцки огън

Византийците между 7 и 12 век хвърляли мистериозна субстанция по техните врагове при морските битки. Тази течност изливана през сифони горяла във водата и можела да бъде изгасена само с оцет, пясък или урина. Все още не знаем какъв е бил химическия състав на това оръжие известно като Гръцки огън. Византийците пазели настървено неговата тайна. Предполага се, че това знание е загубено с падането на империята.


Гъвкаво стъкло

В архивите съществуват три исторически сведения за субстанция наречена vitrum flexile или гъвкаво стъкло. Те обаче не са достатъчни за да се заключи, че тя наистина е съществувала.

Пръв за vitrum flexile разказва Петроний през 63 г.н.е. Той разказва за стъклар, който подарил стъклен съд на император Тиберий (управлявал между 14 и 37 г.н.е.). Той помолил императора да му подаде обратно съда, след което го хвърлил на земята. Той не се счупил, само се огънал, а стъкларят бързо му върнал формата. Тиберий обаче се уплашил, че това откритие, ще причини девалвация (обезценяване) на благородните метали от които към този момент се правили трайните съдове. Кой ще купува сребърни кани и амфори, когато ще са налични много по-евтини нечупливи стъклени съдове. Затова наредил да се отсече главата на стъкларя, за да не се разчуе как се прави това гъвкаво стъкло.

Следващият, който разказва тази история, е Плиний Стари (през 79 г.). Той обаче споменава, че може историята да не е напълно вярна. След стотина години историята отново е разказана от Дион Касий, но при него стъкларя вече е магьосник. Стъкленият съд се счупва, но магьосникът го поправя с голи ръце.

През 2012 компанията Corning представя стъкло, което може да се навива. Дали след близо 2000 години, човечеството отново се запознава с тази технология?

Универсална противоотрова

Твърди се, че тази противоотрова срещу всички видове отрова, е създадена от цар Митридат VI на Понт (управлявал между 120 и 63 г. пр. н.е.) и е доусъвършенствана от личния лекар на Нерон. Оригиналната формула е загубена, но според древните историци, тя е съдържала опиум, нарязани пепелянки и малки количества отрови и техните противоотрови.

Универсалната противоотрова е носела името на своя създател и се е наричала митридатиум. Твърди се, че през 1992 Сергей Попов, виден руски изследовател на биологическите оръжия, се премества в САЩ с цел да се опита да създаде съвременен митридатиум.


Митридат VI

Оръжието на Архимед

Твърди се, че гръцкият математик Архимед (починал през 212 пр. н.е.) е разработил топлинно/лъчево оръжие. То се състояло от полирани бронзови щитове, които отразявали слънчевите лъчи към вражеските кораби.

През 2004 телевизионното шоу "Ловци на митове" се опитва да пресъздаде това оръжие. Нямат успех и обявяват цялата работа за мит. На следващата година обаче студенти от Масачузетския технологичен институт се справят чудесно с тази задача, следователно е възможно историята за "лъча на смъртта" на Архимед да не е измислица.


Римски цимент

Запазените римски структури, оцелели хиляди години са доказателство за трайността на римския цимент. Днешният започва да показва признаци на деградация след 50 години. Дълги години учените са си блъскали главите докато намерят древната тайна, а тя се оказала проста - вулканична пепел.

Все пак древният цимент си има и своите недостатъци - макар да е по-издръжлив на времето, той е по-слаб от днешния, тоест не е толкова устойчив на удари.


Дамаска стомана

През средновековието в Близкия Изток са се ковали оръжия от толкова здрава стомана, че нейната твърдост ще бъде достигната отново едва по времето на индустриалната революция. За първи път изглежда дамаската стомана е била кована през 300 г. пр. н.е., а нейната тайна е загубена през 18 век. Една наскоро, чрез използването на електронни микроскопи, тя е разгадана отново. Става въпрос на практика за нанотехнология! По време на леенето на стоманата са добавяни определени материали, които са водели до химически реакции на квантумно ниво. Образували са се микроструктури в стоманата - кватнумни тръби от въглерод.


http://misterika.blogspot.com/2015/01/blog-post_8.html?m=1

Hatshepsut

Откриха записки с неизвестна до момента теория на Нютон


Британски учени съобщиха, че са открили непубликуван текст на английския физик Исак Нютон, посветен на движението на водата в дърветата. За находката съобщава сп. Nature Plants, а накратко за нея пише на сайта Science News.

Нютон води записките в бележника си през периода 1661-1665 година, по време на обучението си в Кеймбриджския университет. В него се съдържат наблюдения, размишления и разкази за различни опити в областта на математиката, физиката и метафизиката.

Наследниците на Нютон са сметнали, че съдържанието на бележника няма защо да бъде публикувано. През 1872 г. те го подаряват на Кеймбриджския университет. Работещи с архива учени са открили сега в него текст от половин страница с мисли на Нютон за това как водата се движи от корените до листата на дърветата.

Нютон пише за ролята на светлината и движението на частиците вода от напълнените с нея капиляри на растенията. Съвременното обяснение се основава на капилярния механизъм на вертикалното движение на течностите и на осмозата.

Научното обяснение на вертикалното движение в растенията се появява едва 200 години по-късно. Въпреки че Нютон не описва всички детайли на процеса, неговите мисли се оказват пророчески. Научната терминология на видния физик се отличава от съвременната, но основният механизъм на движението на водата е описано изключително вярно от Нютон.

Исак Нютон е английски физик, математик, астроном, философ, алхимик и богослов. Приносът му в развитието на математиката и различните области на физиката изиграва важна роля в Научната революция. Смятан е от мнозина за най-великия и най-влиятелен учен, живял някога на нашата планета.

В областта на механиката Нютон открива закона за всемирното привличане и чрез предложените Закони за движение поставя основите на класическата механика. Освен това формулира принципа за запазване на импулса и момента на импулса, пръв показва, че движението на небесните тела и на предметите на Земята се подчинява на общи закони, демонстрирайки съответствието между законите на Кеплер за движението на планетите и собствената си теория за гравитацията и премахвайки последните съмнения към хелиоцентричната теория.

Сред многобройните проблеми, които изследва Нютон, са също разлагането и природата на светлината, скоростта на звука, охлаждането, произходът на звездите. Той конструира първия действащ рефлекторен телескоп и развива своя теория за цветовете, основана на наблюденията на разлагането на бялата светлина с призма.

Работейки над проблемите на физиката, Исак Нютон поставя началото, едновременно и независимо от Готфрид Лайбниц, на математическия анализ, който е в основата на развитието на науката до наши дни. Той също така описва разлагането на бином, повдигнат на степен, създава числен метод за намиране на корените на функция и допринася за изследванията на степенните редове.

http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1391471

Hatshepsut

Средновековно лекарство се оказа по-добро от съвременните


Специалисти по молекулярна биология от Нотингамския университет са пресъздали лекарство по рецепта от средновековна англосаксонска книга.

Неочакваната ефективност на това лекарство е описана на сайта на университета - то се оказало прекрасно средство срещу един от най-резистентните видове бактерии.

Д-р Кристина Лий (Christina Lee), специалист по английска литература, се обърнала към своите колеги от Центъра за биомолекулярни изследвания и ги помолила да пресъздадат лекарството, което автор на рецепти от лекарска книга от Х век предлагал за очни инфекции. Когато лекарството било създадено, станало ясно, че то прекрасно действа срещу заболявания, свързани с мецитилин резистентен златист стафилокок (МРЗС).

Това откритие потресло учените, тъй като МРЗС се отличава с невероятно висока устойчивост към антибиотици, което силно затруднява неговото лечение. Когато биолозите опитали да лекуват със средновековното лекарство мишки, заразени с МРЗС, се оказало, че то убива до 90% от стафилококите. В състава на лекарството влизат чесън, лук, вино и говежди жлъчен сок.

Принципно голяма част от рецептите от старинните рицарски книги са насочени за лечение на бактериални инфекции и всички съставки, влизащи в това лекарство, са известни с антибактериалните си свойства, но никой не очаквал такъв мощен ефект.

Учените експериментирали с различни лекарства и изяснили, че то действа във всичките четири създадени от тях варианта, но успели да установят оптималния му състав.

Микробиолозите невероятно се вдъхновили от получените резултати и възнамеряват в състава на нов научен колектив - The AncientBiotics - да продължат изучаването на други средновековни рецепти.

https://megavselena.com/srednovekovno-lekarstvo-se-okaza-po-dobro-ot-syvremennite/

Hatshepsut

Най-древните карти останали до днес

Картите са се ползвали от хората в продължение на столетия и можем уверено да твърдим, че те са белегът, по който разпознаваме появата на цивилизован живот на Земята. Би било твърде елементарно обаче да кажем, че хората са създали картите поради опасенията, че могат да се изгубят.
 
Ако се замислим, картите предлагат комплексни и сложни системи от знания и са на практика контейнери с архивирана информация от отделни области на човешкото познание.
 
Няма да е пресилено ако кажем, че картите са толкова разнообразни, че видовете им варират от причудливи до странни и, че те са променили света и как ние гледаме на него. Затова предложенията на Top Tenz за най-древните карти останали до днес са от особено значение.

1. Туринският папирус (1150 г. пр.н.е.)

Туринският папирус е най-старата топографска карта, оцеляла до наши дни. Той е бил създаден, за да се ползва от Рамзес IV. На него са посочени първите рудници в Нубия завладени от египтяните. Точно в Нубия се добивали през древността най-големите количества злато. Може би именно по тази причина египтяните са наричали златото 'нуб'.



2. Карта на познатия свят на Ератостен (194 г. пр.н.е.)
 
Най-известната библиотека в историята е Александрийската библиотека. Нейната слава се дължи на факта че една от първите и най-големи библиотеки но и до голяма степен на това че много известни хора са я посещавали. През 2 век пр.н.е. неин главен библиотекар е Ератостен, който освен да реди книги по рафтовете е бил и учен, и философ.
Ератостен използвал достъпа си до библиотечните ресурси за да изчисли наклона на Земята около оста ѝ, както и продължителността на слънчевата година и разстоянието до Слънцето. После използвал тези изчисления за да създаде система, която по-късно става известна като система от ширини и дължини, за да отбележи относителната позиция на различните места и да изобрази света на карти.



3. Световната карта на Хайнрих Хамер (1490 г.)

Това е първата карта, на която света е изобразен като кръг, въпреки че както ще се убедите сами, тя не изобразява точно света такъв какъвто го знаем днес. Има една популярна теория, според която тази карта е била използвана от Христофор Колумб, за да убеди испанците че ще успее да стигне до Индия, ако плава запад.



4. Световна карта на Меркатор (1569 г)

Герардус Меркатор е фламандски картограф, известен с изработената от него карта на света в меркаторова проекция. Тя не е особено точна, но е била проектирана специално като помощно средство при корабоплаванията и като такава точността била жертвана в името на практичността.



5. Геоложка карта на Англия, Уелс и Южна Шотландия (1815 г.)

Уилям Смит е създателят на първата геоложка карта. През голяма част от историята, теолози и религиозни учени са настоявали, че светът е създаден някъде между 8000 г. пр.н.е. Теорията за нашата млада земя обаче не се приемала от учените.
Тогава геологът Уилям Смит създал геоложката карта на Великобритания която показва някои пукнатини в теорията за младата земя. Неговата карта разкрива, че основната скала на острова прилича на многопластова торта, която се е създавала милиони или дори милиарди години. Натуралистите като Дарвин се възползвали от това и създали свои теории на еволюцията.



https://www.digital.bg/novini/

Hatshepsut

Находките край Акамбаро


Валдемар Джулсруд

Тази изумителна история започнала през юли 1944 година. Валдемар Джулсруд (Waldemar Julsrud) се занимавал с търговия на железария в Акамбаро - малко градче на около 300 км. северно от Мексико сити. В едно ранно утро, разхождайки се по склоновете на хълма Ел Торо, той забелязал някакви парчета керамика, подаващи се от почвата. Джулсруд бил германец, заселил се в Мексико в края на XIX-ти век. Археологията била негова страст и още през 1923 година, заедно с отец Мартинес, извършвал разкопки край Чупикауро, в близост до Ел Торо. Той познавал добре древната мексиканска култура и затова веднага разбрал, че тези керамични фрагменти не може да се причислят към никой от известните периоди. Джулсруд, съзнавайки, че не е професионален археолог, наел местен селянин, обещавайки му по едно песо за всеки неповреден керамичен или издялан от камък предмет. По този начин принудил наетият пеон да бъде много внимателен при разкопките, стараейки се да не ги повреди. Така било поставено начло на прочутата колекция на Джулсруд, впоследствие попълнена от сина му Валдемар Карлос Джулсруд, а след това - и от внука му Карлос II. В крайна сметка колекцията наброявала около 37000 предмета (артефакти), разделени в три категории:

Най-многочислени били глинените статуетки, моделирани ръчно и изпечени на открит огън;
Другата група била съставена от каменни скулптури;
Третата - от керамика.


Удивителен е фактът, че в цялата колекция няма дублирани фигури - всяка една е уникална(!). Размерите варират от десетина сантиметра до 1 м. височина и 1,5 м. широчина. Освен това, в колекцията има и музикални инструменти, маски и предмети от обсидиан и нефрит. След смърттъа на Валдемар Джулсруд-старши, колекцията (в опакован вид) заемала 12 стаи в дома му. В колекцията имало множество статуетки, представляващи почти пълен набор на човешките раси - монголоиди, африканоиди, кавказки тип (в това число с бради), полинезийски тип и т.н. Но не това превърнало колекцията в сензация на века. Около 2600 статуетки изобразяват динозаври(!!!). При това разнообразието на типовете динозаври предизвиква истинско изумление. Всред тях са добре известните на науката брахиозавър, игуанодон, тиранозавър рекс, птеранодон, плезиозавър и много други. Има и огромно количество статуетки, които учените не могат да идентифицират - в това число и крилати динозаври-дракони. Най-поразително обаче е, че колекцията съдържа значително количество скулптурни изображения на хора, заедно с динозаври, което навежда на мисълта, че хора и динозаври са живяли заедно, в най-тесен контакт(!). Този контакт е показан в целия спектър на взаимоотношения - от стълкновения между двата вида, до използване на динозаврите, като опитомени животни. В по-малки количества са представени отдавна измрели млекопитаещи - американска камила, кон от ледниковия период, гигантски маймуни от плейстоцена и др. Групата скулптури, изобразяваща заедно хора и динозаври, била главна причина за премълчаване и дискредитиране на находката. Тези изображения не само опровергавали теорията за линейно-еволюционния произход на видовете, но влизали в непримиримо противоречие с цялата съвременна научна мисъл. През 1947 г. Джулсруд публикувал със собствени средства книга, описваща находката му. През март 1951 г. американският журналист Лоуел Хармър публикувал в "Los Angeles Times" репортаж за пребиваването си в Акамбаро и за разкопките на хълма Ел Торо. След него, през юни 1953 г. Уйлям Ръсел публикувал също материал за разкопките на Джулсруд, придружен от снимки, изобразяващи работния процес. При това Ръсел изобщо не се съмнявал в автентичността на намерените предмети. Независимо от това, академичният свят мълчал и не проявявал заинтересованост(!), използвайки универсалния довод: "Това не може да бъде, защото не може да съществува никога". Нещо повече, през 1952 г. от колекцията се заинтерсувал ученият Чарлз Дипесо и той пристигнал в Акамбаро. Пред Джулсруд изказал възхищение от откритието и даже пожелал да закупи отделни образци за музея на "Amerind Foundation", където работел. Но след като се върнал в САЩ, публикувал няколко статии, в които заявявал недвусмислено, че колекцията е фалшификат. Веднага след това обаче, професор Рамон Ривера от факултета по история на Висшата школа в Акамбаро, след едномесечни проучвания, констатирал, че през последните сто години в този район не е имало керамично производство в подобни мащаби. Нещо повече - част от колекцията се състояла от каменни скулптури със следи от силна ерозия, а да се фалшифицира ерозия е практически невъзможно. Всъщност всички доводи, приведени от Дипесо, били лесно оборими от гледна точка на здравия разум. Първо, никой скулптор, колкото и продуктивен да е, не е в състояние да изготви 37000 (а може би и повече), съвсем не малки скулптури от керамика и камък, да фалшифицира ерозия върху каменните повърхности и да закопае тези скулптури на прилична дълбочина. Второ, ако това не е дело на един човек, а на работилница, в изработването на колекцията би трябвало да се забелязва единен стил. Но в колекцията не само няма нито един дубликат, но керамичните скулптури са изготвени от различна глина, в различни стилове и с различна степен на майсторство. Трето, било установено недвусмислено, че керамиката в колекцията е моделирана ръчно и изпечена на открит огън. За такъв метод и за такъв обем, е необходимо огромно количество дървесина, която в сух и обезлесен район, като Акамбаро, винаги е била много скъпа. А и подобна мащабна дейност е невъзможно да остане незабелязана.

Доказателства за автентичност


Чак в 1955 година от колекцията се заинтересувал младият учен Чарлз Хепгуд. По това време той бил професор по история и антропология в университета Ню-Хемпшир. Когато пристигнал в Акамбаро, се договорил с местния шериф, майор Алтимерино и получил разрешението му да разкопае пода в една от стаите на жилището му. На дълбочина около 2 метра, открил 43 статуетки, аналогични по стил на тези в колекцията на Джулсруд. Тъй като било добре известо, че домът на шерифа бил построен през 1930 година, находката на Хепгуд отхвърляла автоматично всякакви твърдения, че колекцията е изготвена по времето на Джулсруд. През 1968 година Хепгуд изпратил за анализ няколко образци в лабораторията за изотопни изследвания в Ню-Джърси. Ето резултата от тези изследвания:

I-3842: 3590 +/- 100 години (1640 +/- 100 г. пр.Хр.)
I-4015: 6480 +/- 170 години (4530 +/- 170 г. пр.Хр.)
I-4031: 3060 +/- 120 години (1100 +/- 120 г. пр.Хр.)

През 1972 година Артър Янг изпратил две статуетки в Пенсилванския музей за термо-луминисцентен анализ, чрез който била определена възрастта им - 2700 г. пр.Хр. Всеки образец бил тестван 18 пъти. Решаващ прелом в признаването на колекцията на Джулсруд, настъпил благодарение деятелността на американските изследователи - антрополога Денис Суифт и геолога Дон Патън. През 1999 година те посетили Акамбаро пет пъти. При тези посещения, направили около 20000 снимки на образци от колекцията. Благодарение публикацията на снимките и активната им дейност, местните власти били принудени да открият специален музей и част от колекцията била изложена най-после, като постоянна експозиция. Така днес, изложените образци вече са достъпни за широката публика. Но кой е техният автор и къде е видял обектите, които е изобразил, остава загадка.

http://mitove-i-legendi.net/tajni-i-zagadki/nahodkite-kraj-akambaro/

Hatshepsut

Медицината в древна Месопотамия

Историческа обстановка


Името Месопотамия (означаващо ,,земята между двете реки") се отнася за географския регион, който се разпростира между реките Тигър и Ефрат, а не собствено към някоя отделна цивилизация. Всъщност, в продължение на хилядолетия, редица цивилизации са били във възход, падение или се взаимоизмествали в рамките на този изобилен регион. Плодородието на Месопотамия се дължи главно на спорадичното и често стихийното разливане на двете реки. И въпреки, че тези разливи улесняват земеделския труд, като добавят богати на минерали наноси всяка година, обработката на земята отнема внушителен човешки труд, за да

могат тези земи да бъдат успешно напоени и да бъдат защитени младите растения от прииждащите води. Имайки предвид комбинацията от плодородната почва и нуждата от организирани човешки усилия, може би не е учудващо, че първите цивилизации се развиват именно в региона на Месопотамия. Произходът на цивилизацията може да се съотнесе към група хора, живеещи в южна Месопотамия, наречени шумери. До около 3500 г. пр. Хр. шумерите вече са развили отличителните белези, които характеризират следващите цивилизации. Градчетата се разрастват до мегаполиси, използвана е ранната форма на пиктографска писменост, възниква металообработването, строят се храмове в монументални

мащаби. Общоприето е, все пак, че истинската цивилизация води началото си около 3100 г. пр. Хр. с развитието на клинописната система. Тя е установена от шумерите и въвежда употребата на гномон за отбелязване на клиноподобни отпечатъци върху мокри керамични плоскости, които след като изсъхнат, могат да бъдат съхранени, транспортирани и т.н. След своето развитие, клинописното писмо се превръща в доминираща писмена система около Месопотамия в продължение на над 2000 години. Дори след като шумерският изчезва като говорим език, много други близкоизточни култури продължават да използват същата клинописна система. Голям брой клинописни плочи са запазени в резултат на тази всеобща употреба в продължение на  векове и именно те предоставят възможност на историците да вникнат в културата на древните месопотамски цивилизации.

Медицината в Месопотамия: източниците


В по-голямата си част информацията, достъпна на днешните учени, идва от клинописни плочки. Изобразителни репрезентации от месопотамско изкуство не са запазени, нито пък до сега е изследван достатъчно костен материал. За нещастие, въпреки че изобилие от древни месопотамски клинописни плочки е оцеляло и до днес, броят на тези, които засягат медицински въпроси, е относително малък. Повечето от тези, които споменават медицински практики са запазени от библиотеката на Ашурбанипал - последният велик цар на Асирия. Неговата библиотека се помещава в царския му дворец в Ниневия и когато дворецът бил опожарен от чужди нашественици, около 20 000 глинени плочки се изпичат (и по този начин се запазват) в огромния пожар. В началото на двадесетте години на XXв. Кембъл Томпсън публикува шестстотин и шестдесетте плочки от двореца на Ашурбанипал. Други текстове, отнасящи се до медицината, са публикувани и по-късно. Пример за това са серия от издания, наречени Die Babylonishch-Assyrische Medizin, публикувани от Franz Kocher (не съм сигурен как се произнася на български).

Първите четири издания съдържат четиристотин и двадесет плочки, открити при различни археологически обекти, различни от библиотеката на Ашурбанипал, включително от библиотеката на един медик (ашипу) от неоасирийски Ашур, както и от други средноасирийски и средновавилонски текстове. Останалите две издания от труда на Kocher допълват този на Томпсън като предоставят нови сглобки на счупени фрагменти, както и допълнителни материали, открити в Британския музей. Известно е поне още едно издание с текстове от Ниневия, а освен това поредицата Spaet Babylonische Texte aus Uruk съдържа около тридесет медицински текста, които не са включени в труда на Kocher.

В по-голямата си част, това са плочки с рецепти и предписания, но съществува и малка серия от плочки с вписвания, които са директно свързани една към друга, и които са назовани ,,трактати". Най-пълният такъв трактат от древна Месопотамия е познат като Treatise of Medical Diagnosis and Prognoses. Текстът на този трактат се състои от четиридесет плочки, събрани и изследвани от френския учен R. Labat. Въпреки че най-старото запазено копие от този трактат е датирано от около 1600 г. пр. Хр., информацията, съдържаща се в текстовете е амалгама от неколковековно месопотамско медицинско познание. Диагностичният трактат е организиран от край до край на отделни подсекции, които покриват конвулсивни разстройства, гинекология и педиатрия. Злочестото в случая е, че остарелите преводи, които са достъпни днес за неспециалистите, карат древните месопотамски текстове да звучат като откъси от откъси от наръчник за магове. Всъщност, както показват и последните проучвания, описанията на болестите, описани е диагностичния трактат, демонстрират особено умела възможност за наблюдения и като цяло са изключително проницателни. На практика всички болести, за които бихме могли да си представим, могат да бъдат открити описани в различните части на диагностичния трактат, когато съответните му части са напълно запазени, разбира се, както е в случая с неврологията, треските, паразитните тении, венерическите и кожните заболявания. Освен всичко друго, медицинските текстове са и изключително рационални, а някои лечения, както е в случая за прекомерното кървене (където всички упоменати растения са лесно идентифицирани), по своята същност са абсолютно същите като съвременните методи за лечение на това състояние.

Месопотамските представи за болестта и лечението

В Месопотамия за болестите често са виновни божества, духове, призраци и т.н. Все пак, всеки един дух или бог е отговорен само за една от това, което ние днес бихме нарекли болест, във всяка една отделна част на тялото. В този смисъл, обикновено ,,Ръката на Божество Х" на стомаха отговаря на това, което ние наричаме стомашна болест. Друга част от заболяванията са просто идентифицирани чрез наименования, например ,,бенну". Също така се разпознава и фактът, че различните органи биха могли да не функционират добре, причинявайки една или друга болест. Божества също могат да са причинители, но на по-високо ниво, на болести или неизправност на органите, въпреки че понякога това е начин на изразяване, че симптом Х в случая не е самостоятелен, както обикновено, а е причинен от божество У. Може да се покаже, че растенията, използвани при лечение, са главно използвани за изцеление от симптомите на болестта, а не са използвани при магически свещенодействия, свързани с това божество. Предполага се, че специфични възлияния са принасяни на определено божество, когато то е смятано за причинител, но подобни възлияния не се споменават в медицински, а вероятно са откривани в други текстове.

Практикуващи лекари в Месопотамия

Чрез изследване на запазените медицински плочки става ясно, че в древна Месопотамия съществуват два отделни типа професионални практикуващи лекари. Първият тип е ашипу, който в по-старите записки често е наричан ,,маг". Една от най-важните роли на ашипу е да постави диагноза на болестта. В случай на вътрешни болести, това най-често означава, че ашипу определя кое божество или кой демон са причинителят. Ашипу също така се стреми да определи дали болестта е резултат от някаква грешка или грях от страна на пациента. Фразата ,,Ръката на..." се използва за индикация на съществото отговорно за въпросната болест, което след това би могло да бъде умилостивено от пациента. Ашипу може и да изцели пациента посредством магии и заклинания, които имат за цел да прогонят духа, причиняващ болестното състояние. Ашипу може също така да пренасочи пациента към различен тип лечител, наречен асу. Той е специалист по билкови отвари и в по-старите изследвания на месопотамската медицина често е наричан ,,доктор", тъй като се занимава с това, което често е класифицирано като практическо приложение на лечението. Например, когато лекува контузии или разкъсни рани, асу си служи с три фундаментални способа: промиване, полагане на извлеци и превързване. Тези три способа на асу са регистрирани в до момента най-стария познат медицински документ в света (ок. 2100 г. пр. Хр.).

Познанието на асу за приготвяне на отвари е от особен интерес. Много от древните извлеци (микстура от медицински съставки, прилагана върху рана и често задържана с помощта на превръзка) изглежда са имали в някаква степен ефикасен ефект. Някои от по-усложнените извлеци се нуждаят от загряване на растителна смола или на животинска мазнина в присъствието на съединения с алкален характер. Тази специфична микстура при загряване образува сапун, който спомага предотвратяването на бактериални инфекции. При все че връзката между ашипу и асу не е напълно ясна, двата вида лечители изглежда са работили съвместно за постигане на успех. По-заможните пациенти вероятно са търсили помощта и на ашипу, и на асу, за да се избавят от болест. Освен споделянето на пациенти, възможно е да съществува и застъпване в уменията на двата вида лечители: асу понякога може да изрича заклинания, а ашипу би могъл да предписва медикаменти. Доказателства за застъпване спрямо ангажиментите са открити в библиотека на ашипу, която съдържа фармацевтични рецепти. Други доказателства, отнасящи се за способностите на месопотамските лекари, под формата на текстови източник са открити върху Кодекса на Хамурапи. Текстът не е написан върху плочки, а е открит върху голям монолитен блок от полиран черен базалт. Той не представлява кодекс от закони в съвременния смисъл на израза, а по-скоро колекция от легални решения, взети от Хамурапи (ок. 1700 г. пр. Хр.) в ролята му на върховен съдия и публикувани да възтържествуват неговата справедливост. Няколко подобни колекции са познати от други периоди и тази на Хамурапи не може да бъде възприета като образец за месопотамската справедливост - всъщност тя се отличава с приложението на принципа ,,око за око, зъб за зъб", докато други позволяват парични наказания. Сред законите на Хамурапи има някои, които се отнасят за отговорностите на лекари, които извършват операции. Тези закони заявяват, че лекарите са отговорни за хирургически грешки и провали. Тъй като законите споменават отговорности, свързани само с ,,употребата на скалпел", може да се предположи, че лечителите в царството на Хамурапи не са отговорни за други грешки или неуспешни опити за излекуване на определена болест. Интересно е, също така, да се отбележи, че спрямо тези закони и възнаграждението за успешна операция, и наказанието за провалена такава се определят от статуса на пациента. Следователно, ако хирургът оперира и спасява живота на високопоставен човек, пациентът трябва да плати десет сребърни шикела. Ако хирургът спаси живота на роб, то той получава само два. Освен това, ако високопоставен пациент изгуби живота си, хирургът рискува да му бъдат отрязани ръцете, докато ако роб умре след хирургическа намеса, докторът трябва само да плати, за да бъде заменен роба. Употребата на социалния статус за определяне на наказанието не се открива в други подобни ,,кодекси".

Ако оставим рисковете от извършване на операции настрана, поне четири глинени плочки са запазени, които описват специфичните хирургически процедури. За съжаление една от четирите е прекалено фрагментарна, за да бъде разшифрована. От останалите три, една изглежда описва процедура, в която асу разрязва гръдния кош на пациент, за да освободи от плеврата натрупана гной. Други два хирургически текста принадлежат към колекция от плочки, озаглавени ,,Предписания за болести на главата". Единият от тези текстове споменава как асу остъргва черепа на пациента си със скалпел. Последната плочка описва постоперативните грижи за хирургическа рана. Тя препоръчва приложението на лек, който се състои главно от сусамово олио, действащ антибактериално.

Друго важно, което трябва да се вземе предвид при изследване на древната медицина в Месопотамия, е разпознаването на различните видове медикаменти, упоменати в плочките. Уви, голяма част от тях са трудни или дори невъзможни за точна идентификация. Често асу си служи с метафорични имена за най-употребяваните дроги като например ,,лъвска мас" (точно, както ние използваме ,,момина сълза" или ,,коледарче"). В по-голямата си част това са растителни извлеци, смоли и подправки. Редица от растенията, инкорпорирани в медицинския репертоар на асу, притежават антибиотични свойства, докато някои смоли и подправки имат антисептичен ефект и неутрализират миризмата на зловонни рани. Освен всички тези ползи, добре е да се запомни, че както прилаганите медикаменти, така и самите действия на древните лекари следва да имат изявен плацебо ефект. Пациентите вярват безусловно, че лекарите имат способността да ги изцелят и следователно поне самата визита при лечителя подсилва психологически идеята за здраве и благоденствие.

Други източници за здравни грижи

Освен ролята на ашипу и асу, съществуват и други начини за осигуряване на необходимите грижи за здравето в древна Месопотамия. Една от алтернативите е храмът на Гула. Гула, често визуализиран в кучешка форма,  е един от главните богове-лечители. Въпреки че разкопки при храмове, посветени на Гула, не разкриват признаци, че пациенти са приемани в храма за лечение (както е в случая с по-късни светилища на Асклепий в Гърция), тези храмове са предполагаемите места за диагноза. В своята книга  Illness and Health Care in the Ancient Near East: the Role of the Temple in Greece, Mesopotamia, and Israel Хектор Авалос заявява, че храмовете на Гула са не само места за диагнозиране на заболявания (жреците се консултирали с Гула за това кой бог е отговорен за определена болест), но също така тези храмове служат и като библиотеки  за запазване на редица ценни медицински текстове.

Основният център за грижа за здравето е домът, където ашипу и асу са наемани. По-голямата част от грижите за пациента се осигуряват там като членовете на семейството извършват, каквото знанието им позволява. Извън дома, други важни места за религиозно лечение са близките реки. Жителите на Месопотамия вярват, че реките имат силата да прогонват злите сили, които причиняват болестта. Понякога са строени малки колиби за засегнатите в близост или до дома или до реката, за да спомагат семейната централизация на домашната здравна грижа.

Заключителни мисли

Дали медицината на древна Месопотамия предава завещание, което в крайна сметка оказва въздействие върху лекари от последвалите цивилизации е въпрос, който вероятно никога няма да има еднозначен и завършен отговор. При все че някои от основните устои на медицината като превързването и акумулирането на текстове започва в Месопотамия, други култури вероятно развиват тези практики самостоятелно. Дори в самата Месопотамия някои от древните методи изчезват след хилядолетия. Изглежда египетската медицина е тази, която има най-голямо влияние в по-късното развитие на тази наука, преминавайки през древногръцката.

https://istorianasveta.eu/

Hatshepsut

Това странно съоръжение на почти 3000 години работи и днес


Когато говорим за Персия, често се сещаме за цар Ксеркс, който се сражавал с гърците по време на гръцко-персийските войни. По онова време персите представлявали доста развита цивилизация, чието наследство и до днес напомня за себе си.

Странните дупки в земята на снимката горе са на почти 3000 години и са построени още преди войната на персите с гърците. Това съоръжение се нарича кяриз, или qanat, и се намира в град Гонабад в съвременен Иран. Построен е от хора, а не от пришълци...


Схема на кяриз: 1. Водоснабдителен проход. 2. Водоотвеждаща галерия. 3. Водоприемен канал (водоем). 4. Наблюдателни кладенци. 5. Водоносен пласт.

Кяризът се смята за едно от най-великите изобретения на онова време. Тази водопроводна система е способна да събира подземна вода и да я транспортира в градовете и иригацинните канали. Благодарение на това Персия е съумяла да съществува и да се развива в условията на задушен климат.


Хидротехническата система включва основен кладенец, който получава вода от подземен хоризонт - система от тунели, по които водата се транспортира на определено място, и вертикални дупки за вентилация по целия маршрут, което също така позволява на влагата да кондензира. Освен останалото подземната система значително снижава изпарението на скъпоценната влага.




Дължината на този кяриз е 33,113 метра и съдържа 427 вдлъбнатини за вода. Съоръженията са строени с използването на законите на физиката, геологията и хидравликата. От 2007 година горабадският кяриз е включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.




https://drevnite.com/stranno-saorajenie-na-pochti-3-hil-godini-raboti-i-dnes/

Hatshepsut

Генетичният диск - един от най-загадъчните артефакти


Това е един от най-загадъчните артефакти в света. Диаметърът на каменния кръг, открит на територията на Колумбия и наречен генетичен диск, е 27 сантиметра, теглото - около два килограма.

Двете му страни са покрити с изображение на вътреутробното развитие на плода във всички стадии. Сега този процес се наблюдава от лекарите със специални уреди.

Но как подобни сведения са станали известни преди шест хиляди години? И какви още знания може да са притежавали представителите на неведома ни цивилизация?

Колумбийският професор Хайме Гутиерес Лета от години събира необясними древни предмети. Повечето екземпляри от неговата колекция са открити в малко изследвания и труднопроходим район Сутатауса, намиращ се в провинция Кундинамарка. Това са камъни с изображения на хора и животни, както и изделия с непонятни символи и надписи на неизвестен език.

Главните експонати от колекцията на професора са генетичният (също ембриологичен) диск и други вещи, изработени от лидит - камък, добиван първоначално в Лидия, древна страна в западната част на Мала Азия.

По твърдост този материал е сравним с гранит, но при изключителната си твърдост той притежава слоеста структура и е много труден за обработка.

Камъкът е известен също под названието дарлингит, радиоларит и базанит и има ярка окраска. Още от антични времена го използвали за производството на украшения и мозайки. Но изрязването на нещо от него, дори с използването на съвременни инструменти, било невъзможно.

Причината е слоестата му структура, която под въздействието на резците задължително се чупи. И все пак генетичният диск е изработен именно от този минерал, а рисунките върху него напомнят не резба, а по-скоро щампа.

Очевидно при обработката на минерала е прилагана неизвестна ни технология. Нейната тайна и до днес е загадка.

Друга загадка е мястото, в което е бил открит камъкът. Проф. Лета го намерил в един от местните жители, който твърдял, че е открил каменният кръг с надписите някъде около градчето Сутатауса.

Но някои изследователи (например писателят на научна фантастика Ерих фон Деникен) допускат, че дискът може да има отношение към рядка колекция на свещеника Карло Креспи - мисионер, работил в средата на ХХ век в Еквадор. За да подкрепя по някакъв начин своите енориаши, падре Креспи купувал от местните жители древни предмети, които те намирали по полетата или джунглите - от керамика на инките до каменни плочи.

Самият свещеник никога не е класифицирал своята колекция, но е известно, че в нея са присъствали изделия, които не се отнасяли към нито една от известните археологически култури на Южна Америка. Основно това били предмети от метали, но се срещали и каменни кръгове и таблички, покрити с надписи и рисунки.

След смъртта на свещеника някои ценни вещи от колекцията му били предадени на Ватикана, а други просто били изхвърлени.

По думите на самия Креспи местните жители намирали покритите с рисунки каменни изделия недалече от еквадорското градче Куенка - в разположени сред джунглите подземни тунели и камери. Падре също твърдял, че от Куенка към джунглите тръгва древна система от такива подземни тунели с дължина повече от 200 километра. По-късно за тази система от тунели писал и Деникен в своята книга ,,Златото на боговете".

Но може ли генетичният диск да е бил свързан по някакъв начин с хората, които са построили тези подземни съоръжения?

Рисунките на каменния кръг

Не по-малко въпроси предизвиква и това, което е изобразено на диска. По неговата окръжност от двете страни с ювелирна точност е показан целият процес на появата на човешко същество на бял свят - устройството на репродуктивните органи на мъжа и жената, моментът на зачеването, вътрематочното развитие на плода и раждането на бебето.



В лявата част (ако си представим кръга като циферблат на часовник - където се намира 11 часа) се намира ясна рисунка на сперма без сперматозоиди и до нея - със сперматозоиди (вероятно авторът е искал да покаже процеса по зараждане на мъжкото семе).

За сведение - сперматозоидите са открити от Антони ван Льовенхук и неговия ученик Йохан Гам чак през 1677 г. Както е известно, това събитие е предшествано от изобретението на микроскопа. Но рисунките на диска доказват наличието на подобни знания в дълбоката древност.

След това на диска, в посока цифрата 1, може да се видят няколко вече оформени сперматозоида. Следва непонятна рисунка - учените така и не са стигнали до единодушие какво означава тя. В района на цифрата 3 се виждат изображения на мъж, жена и дете.

На обратната страна на диска в горната част е изобразен зародиш в няколко стадия на развитие, които завършват с формирането на бебе. Рисунките показват еволюцията на вътреутробния живот. В района на цифрата 6 отново са изобразени мъж и жена.

Проведена експертиза е установила, че на диска действително са изобразени основните етапи от развитието на човешкия зародиш, които лесно могат да бъдат идентифицирани.

Други артефакти от колекцията

Освен диска в колекцията на Гутиерес има и други предмети, изработени от лидит. Очевидно и те са принадлежали на загадъчните представители на неизвестната цивилизация.

Например многофигурна статуетка, от едната страна на която са изобразени майка и дете, а от другата - мъж в снаряжение за лов.

Или доста необичаен нож. В горната част на неговата ръкохватка е изобразена глава на майка, а по-ниско - глава на дете, чиято шия е обвита в пъпна връв. Очевидно този нож е използван за отрязване на пъпната връв на новороденото.





Сред артефактите има множество други предмети, явно използвани за медицински цели. При малкия си размер те се отличават с необикновено съвършенство на формите.

Известният изследовател на археологически находки - професор Клаус Дона от Австрия, е ръководил проведената във Виена експертиза на тези инструменти. В редица статии той отбелязва, че те внимателно са огледани от най-добрите световни специалисти.

Никой не могъл да разбере как са били създадени тези предмети, но всички били единодушни, че в наши дни е невъзможно да се създадат толкова съвършени инструменти от този материал. Те са подходящи за ръце с всякакви размери - с такава точност са изработени.

Преди хиляди години

Към кой период принадлежат генетичният диск и медицинските инструменти от лидит?

Геоложка експертиза, проведена в Националния университет на Колумбия, показала, че те се отнасят към доисторическата епоха и възможността за фалшификация на дадените артефакти е изключена.

Тъй като те са открити в Колумбия (или в Еквадор, което не е изключено) и не принадлежат към нито една от съществуващите доколумбови култури на Южна Америка, изследователите определят тяхната възраст поне на шест хиляди години.

Засега никой не може да обясни какви технологии са използвани за изработването на подобни предмети. Но въз основа на изучаването на тези находки може да се направи извод: всички те принадлежат на неизвестна ни високоразвита цивилизация от миналото, за чието съществуване официалната наука засега нищо не може да каже.

Не е изключено в ембрионалния диск да са шифровани тайни на генетиката, които тепърва предстои да се открият от съвременните учени.

https://drevnite.com/genetichniyat-disk-edin-ot-naj-zagadachnite-artefakti/

Hatshepsut

Хипокауст - откъде започва подовото отопление?

Римската отоплителна система всъщност е измислена в Древна Гърция


Къде е изградено първото подово отопление в света? Вероятно най-старият първообраз на такова съоръжение е около ІV хил. пр. Хр. Той може да бъде видян в археологическия обект Älvnäset на територията на дн. Лапландия. Близо до шведското градче Вуолерим (Vuollerim) се намира възстановка на някогашен сборен пункт на ловци, в която се вижда как огнище е разпространявало горещия въздух от пламъка чрез топлоотводни канали.

В съвременния информационен поток понякога се появява думата хипокауст. Това е название на известна от векове отоплителна система, чиято конструкция и до ден-днешен се използва в конструкцията на някои решения на жилищно отопление. Малко хора са наясно обаче в какво се е състоял хипокаустът обаче и как точно е работел. Рядко се замисляме, че централното отопление на европейска територия е изграждано още в Античността.

Думата хипокауст на латински език изглежда като hypocaustum и е съставена от старогръцките думи hypo - "под" (наречие) - и корена caust-, който се свързва с горене (срв. сода каустик). В прастария вариант на античното централно отопление, за да се радваме на топли помещения, е нужно да се нагрее въздух или вода под една част от сградата и получената топлина да се разпространи из останалите части на жилището чрез вентилационни отвори в пода и стената. За нагряване се използва печка или огнище, разположено обикновено в средата на групата помещения, защото се е смятало, че така разпределението на топлината ще е най-равномерно. В древността тези системи са били доста ефективни, макар и да не могат да те сравняват с днешната климатизация на въздуха.

Двата основни метода за централно отопление в Античността са хипокаустът и системата с нагряване от слънцето. Древните гърци са използвали и двата варианта. При хипокауста печката се намира в мазето под пода на жилищния етаж и топлината, разпределяне чрез топлопроводни тръби или просто тесни тунели, нагрява помещенията. При древногръцката система за слънчево отопление пък жилището се проектирало и строяло по такъв начин, че да бъде огрявано от колкото се може повече слънчева светлина през деня. По този начин помещенията били максимално огрявани през прозорците и така температурата им се покачвала.

Първата сграда в Европа, за която има сведения, че е отоплявана централно, е Храмът на Артемида в древногръцкия град Ефес около 350 г. пр. Хр. Друг случай са баните в Олимпия, където, освен централното отопление, интересното е, че се е намирал и първият засвидетелстван случай на загряване на вода за къпане. Печката се поставяла под резервоар, пълен с вода, и се изчаквало, докато тя се нагрее до определена степен. След това тя се преливала в голям басейн, където хората влизали да се къпят. Това са и едни от първите известни обществени бани в историята изобщо.

За инженери на отоплителната система в Ефес се смятат Херсифрон и синът му Метаген - двамата архитекти, проектирали Храма на Артемида в Ефес. Те започват строителството му около средата на VІ век пр. Хр.

Около 15 г. пр. Хр. в съчинението си "За архитектурата" (De architectura) римският автор Витрувий подробно описва система за въздушно отопление, разпространена в Древния Рим. Според него римското централно отопление не е буквално копиране на гръцкото, а е доразвито и усъвършенствано от инженера Сергий Ората (Sergius Orata). Занимавайки се с търговия с риба, той построил ферма за стриди, където и приложил модернизирания хипокауст. Описаният от Витрувий римски вариант на централно отопление се състои също от печка, разположена леко встрани от отопляваните помещения, и топлопроводи. Нагретият от печката въздух отивал в прорязано от тухлени стълбове пространство и след това се изкачвал нагоре в стените, където за топлопроводи били предвидени канали от глина или (най-често) продълговати кухи тухли. По този начин помещението се отоплявало не само откъм пода, а и откъм стените. Топлинните тръби продължавали чак до покрива, където димът излизал. По този можели да се отопляват и сгради на повече от един етаж.

Витрувий дава съвети как може да се разпредели най-рационално топлинната енергия в комплекса на термите, като се изградят калдариите (помещенията с гореща вана) за мъжете непосредствено до тези за жените. Също така, е нужно тези два вида помещения да се разположат съвсем близо до тепидария (топло помещение, обикновено с малък басейн в центъра). Освен това, римският архитект описва регулиране на температурата в баните чрез бронзов вентилатор в тавана на купола.


Хипокауст в римски дом

Върху стълбовете в подземието с печката лежала цялата тежест на пода, затова обикновено те били изградени от големи тухли, а всеки стълб издържал плоча от печена глина. Над плочите имало слой бетон и така се образувал подът. Върху тях пък лягало основното покритие - мозайката. Стените се облицовали с мрамор или пък просто с мазилка. По подобен начин се отоплявали и някои средновековни замъци в Европа, а в някои сгради от античния комплекс Сердика също е открит хипокауст.


Стаите, предвидени да бъдат най-топли, се разполагали долу и най-близо до печката, чието топлоотдаване и производителност се регулирали от количеството дървено гориво, изгаряно в нея.

За построяването на хипокауст и неговото използване били необходими значителни финансови средства (напр. заради голямото количество необходим дървен материал), поради което такава система имало преди всичко в държавно строените едноетажни административни сгради и в центровете на римския обществен живот - термите. В частното строителство единствено най-богатите римски граждани имали централно отопление, ако не в градските си жилища, то поне в богато устроените си вили.




Хипокауст с останки от вътрешностенни глинени топлопроводи

Разширявайки владенията си през вековете, Римската империя способствала за разпространението на хипокауста в новоприсъединените към държавата земи. С особена популярност това отопление се ползвало в северните провинции и планинските региони, където зимата била сурова - Апенините, Алпите, Иберийските планини и Балканите. Археологически обекти с останки от хипокауст са открити и на територията на Кримския полуостров.

След слизането на Римската империя от историческата сцена, в нейните северни бивши провинции системата за подово отопление била много бързо забравена, докато в средиземноморския басейн тя се запазила и даже била осъвременявана. Така например, във Византия за отопление на обществени бани хипокауст се използвал до VІІ век, а в страните от Северна Африка - чак до ХІІ. В испанска Кастилия от хипокауста произлязла отоплителна система на име gloria, която в някои жилища старо строителство съществува и до днес.

https://nauka.offnews.bg/

Hatshepsut

Изумителни древни инженерни постижения

Постиженията на древните култури често остават недооценени - смятаме, че тези хора са били недодялани диваци, а когато някои внушителни инженерни чудеса ни опровергаят, правим документални филми за извънземни. Но първите инженери не са били за подигравка и някои от техните постижения правят нашите да изглеждат доста обикновени.

5. Огромният подземен град Деринкую

Деринкую е открит през 60-те години в Турция, по време на ремонти по модерна къща на повърхността. Скрит векове наред под носовете ни, Деринкую се оказва най-големият от стотици подземни комплекси, изградени от неизвестно кой някъде около 8-ми век пр.Хр.



За да разберете какво точно му е феноменалното на това инженерство, представете си как някой ви подава чук и длето и ви казва да изкопаете подземен лабиринт, в който да се поберат 20 000 души. Освен това не говорим за длето като днешните, а за нещо, което са ползвали преди 2800 години.



Градът вероятно е бил използван като огромен бункер, за да пази местните от война или природно бедствие, но архитектите явно са били решени да го направят най-удобният бункер на света. Имало е достъп до прясна вода - като кладенците не са излизали до повърхността, за да не бъдат отровени. В града е имало още индивидуални квартири, магазини, общи помещения, гробници, оръжейни, място за добитък и маршрути за евакуация. Открито е дори училище с голяма класна стая.

4. Хипогеум Хал Сафлиени притежава необикновени акустични качества

На остров Малта има огромна подземна структура, известна със страхотното име Хипогеум Хал Сафлиени, което малко звучи като следващия филм на Тери Гилиъм. Открита е случайно през 1902г от работници, които пропаднали през тавана. Натъкнали се и на 7000 скелета, всичките скупчени около входа. Доста зловещо.

Понеже у повечето хора липсва здравия разум, работниците решили да разгледат, вместо да избягат от онова, което е убило 7000 души. За техен късмет, лицата им не се разтопили като във филм с Индиана Джоунс, а открили нещо забележително.



Триетажната структура е съставена изцяло от мегалитни камъни и е построена неизвестно кога, вероятно около 3300г.пр.Хр. Още по-изненадващото е откритието, че мъжките гласове могат да бъдат чути в целия комплекс, ако човек стои на определено място. Ефектът обаче работи само, ако гласът е в диапазона межди 95 и 120 херца, затова при жените обикновено не се получава.

Нещата стават още по-странни обаче. Ако говори мъж на точно 110 херца честота, целият храмов комплекс отразява гласа и стимулира креативния център в човешкия мозък, създавайки нещо като транс.

Нямаме представа кой е създал Хипогеум Хал Сафлиени, нито как. Знаем само, че акустиката на комплекса озадачава учените до днес.

3. Древният язовир Мариб е съществувал 1000 години

Йемен е страна богата на пясък и бедна на вода, затова през 750г.пр.Хр. сабеите изграждат огромна язовирна стена.

Макар стената да не получава място сред официалните Седем чудеса на света, тя е известна като едно от най-великите инженерни постижения до индустриалната ера. Все пак да построиш язовирна стена не е като да подредиш 20 големи камъка в кръг. Трябват ви канали, шлюзове и преливници, а и всичко трябва да е водонепроницаемо.



Сабейците успяват да постигнат всичко това много преди да има бетон и въпреки това стената им устоява цели 1000 години. За сравнение, днешните язовирни стени, построени с най-напредналите ни технологии, издържат около 50 години, най-много 100.

Стената на язовир Мариб е била дълга около 600м (почти два пъти повече от Хувър Дам) и е превърнала Йемен в плодороден оазис. Понеже няма нищо вечно, стената най-после се пропуква около 600г, връщайки обратно мъчния вид на региона.

2. Изключително сложните камъни в Пумапунку

Пумапунку е град, построен от народа тиуанако в древна Боливия. Това, което го отличава от останалите древни градове е странната прецизност на каменните блокове, на която и модерните строители биха завидели.

Използвайки груба техника, тези хора са измислили начин за строене, използвайки стотици големи, идентични каменни блокове - както като при реденето на ЛЕГО. За да направим камъните прави и гладки, днес бихме използвали лазер. Едно време са имали само длето и линия.



За да стои всичко здраво на място, използвали са вид метални скоби, подобни на онези, които използваме днес при антиземетръсните дизайни.

Освен това не говорим за малки камъни. Най-големият от тях е дълъг 7.6м и широк 5м, като тежи около 130 тона. И въпреки това, по някакъв начин, без кранове или дори писмена система, древните хора са преместили гигантските блокове и са ги оформили перфектно.

Също като всяка добра загадъчна цивилизация и тиуанако изчезват необяснимо, но инженерното им наследство е толкова впечатляващо, че следващата империя, инките, ги смятали за богове, а Пумапунку - за центъра на света.

1. Гьобекли тепе е построен още преди хората да са знаели как да отглеждат храната си

През 60-те години по време на проучване е открит древен мегалитен комплекс, съставен от огромни каменни колони, подредени в кръг, като при Стоунхендж, само че някои от тях високи почти 10м. Най-изумителното обаче е, че това място е много по-древно от Стоунхендж - 6000 години по-старо.

Тези масивни, украсени каменни блокове са били внимателно издялани от близката каменоломна само с помощта на кремък и голи ръце.



Датиран от 9000г.пр.Хр. Гьобекли тепе е най-древният мегалит в света. Много по-стар е от всяка забележителност, за която сте чували в часовете по история. Всъщност е построен през Каменната ера, когато единствените неща, които хората са строели, са падали от най-лекия вятър.

Като направим прости сметки, комплексът изпреварва дори земеделието, което означава, че строителите му все още са бягали подир мамути, вместо да сеят пшеница. Да открием, че Гьобекли тепе е построен от кроманьонеца е като да открием, че някой е построил Боинг 747 в мазето си, използвайки макетен нож.

Във всичко това няма никаква логика, тъй като винаги сме смятали, че хората не са строели нищо, преди да се научат как да отглеждат храната си. Понеже тогава са можели да се задържат на едно място и са имали доста свободно време на разположение.

Гьобекли тепе вероятно ще продължи да ни изненадва, тъй като от него са разкопани едва 5%.

https://themainline.bg/61954/

Hatshepsut

Разкриха състава на древноримския бетон


Древни римски вълноломи и укрепления винаги са удивлявали специалистите със своя бетон, който споява камъни и скали и е издържал хиляди години, без да се разпадне и разруши. Досега наистина беше известно, че римляните са строили с вар и вулканична пепел, за да слепят камъните.
Сега учени успяха да открият всички елементи съставляващи римския бетон. Стана ясно кой елемент прави римските вълноломи устойчиви на морските вълни хиляди години след построяването им.
Откритието може да има влияние и върху съвременното строителство и използването на екологични материали.
Разбира се, най-впечатляващото при римския бетон е неговата устойчивост. Вместо да се разрушава и ерозира във времето от морската вода и ветровете, този материал става по-здрав от излагането му на природните стихии.

При досегашните тестове на римски укрепления, пристанища и вълноломи, изследователите бяха открили, че древният бетон  съдържа рядък минерал, наречен алуминиев тоберморит, хидратен минерал на базата на калциев силикат. Когато попадне в контакт с морска вода, този минерал кристализира във варова среда, като генерира топлина.
При най-новите тестове на древния римски бетон, учените са използвали най-съвременните техники за детайлен анализ на пристанищни стени и вълноломи, останали от римско време.  Използван е бил и електронен микроскоп, за да се види разпределението на елементите, както и рентгенова микро-дифракция и спектроскопия, за да се изясни напълно химическият състав на сместа.

Новото проучване е доказало наличието на големи части тоберморит, но той е бил свързан и с порест минерал, наречен филипсит (phillipsite), минерал от групата на зеолита. Изследователите са открили, че при дългосрочен допир до морска вода, тези кристали продължават да растат във времето, като правят древния бетон още по-здрав и запълват бързо появили се пукнатини в него.
,,Обратно на принципа при съвременния бетон правен на базата на цимент, древните римляни са създали здрав като скала бетон, влизащ в химическа реакция с морската вода", обяснява Мери Джексън, водещ автор в изследването. Подходът на древните е доста различен от този при производството на днешния бетон. Съставките на днешния цимент (варовик, пясъчник, пепел, креда, глина и др.) се смесват с камъни, пясък и вода, усилват се с желязо, за да се получи бетонната конструкция. Производството на цимент е доста негативен процес за околната среда, като в световен мащаб 5% от емисиите въглероден двуокис идват именно от тази дейност на човека.

Може ли древната римска техника за производство на бетон да се използва днес? Отговорът на проф. Джексън е положителен. Нещо повече, тя прави конкретно предложение за използването на римски бетон при изграждането на Лагуната Суонзи във Британия, където ще се произвежда енергия на базата на приливите и отливите. Проектът изисква огромни инвестиции, които ще бъдат върнати едва след 120 години експлоатация на обекта. Съвременният бетон съдържа желязо, което със сигурност ще корозира още след една трета от това време. ,,Римският бетон ще бъде вечен", казва Мери Джексън.
Разбира се, за масовата употреба на римския бетон има и някои ограничения. На първо място е ограничената наличност на вулканични скали. От друга страна все още не е ясно точното съотношение, в което древните римляни са бъркали сместа спояваща скалите. Ще са нужни още години опити за да се намери вярната формула.

https://megavselena.bg/razkriha-systava-na-drevnorimskiya-beton-ustoyal-hilyadi-godini-na-stihiite/

Hatshepsut

Гръцкият огън - адското оръжие на византийците


Гръцкият огън е една от най-увлекателните и вълнуващи технически загадки на историята. Това тайнствено оръжие имало удивителна според съвременниците ефективност и в продължение на няколко века осигурявало монопола на Византия като могъща средиземноморска империя. Именно той осигурявал византийското предимство над морските армади на всички останали опасни съперници на империята. Нещо повече - дори може да се каже, че поради специфичното географско положение на византийската столица Константинопол (точно на протока Босфор) Византия използвала гръцкия огън като своеобразна средновековна "сила на ядреното сдържане", успявайки да запази геополитическото статукво в Източното Средиземноморие чак то завладяването на Константинопол от кръстоносците през 1204 г.

И така, какво всъщност представлява т.н. гръцки огън? Най-общо казано, това е запалителна смес, изстрелвана през тръби, монтирани на плавателни съдове.

Още древните перси и асирийци са използвали запалителни стрели, потапяйки ги в смес от нефт и сяра. Първият случай на употреба на такова оръжие в древногръцкия свят е засвидетелстван в битката при Делион от 424 г. пр. Хр., водена между атиняните и беотийците. По-точно, това е станало при щурма на Делион, който беотийците осъществяват, за да унищожат укрилите се вътре атиняни. Както ни разказва древногръцкият историк Тукидид, използваната тогава тръба представлявала кух дървесен ствол на колелета, а запалителната смес вероятно се е състояла от суров петрол, сяра и масло (по този въпрос ще кажем повече по-нататък). Силно изхвърлената смес можела да достигне Делион и да застави намерилите убежище там хора да побягнат, за да се спасят от огъня.

По-късно, през Елинистическата епоха (ІІІ-І в. пр. Хр.), бил изобретен огнеметът, който стрелял не със смес, а с чист огън, примесен с искри и въглени. В нещо като мангал се пълнело гориво, вероятно дървени въглища. После с помощта на духало се нагнетявал въздух и в един момент с оглушителен рев от дулото излизал силен пламък. Далекобойността на това устройство не била голяма - не повече от 5-10 метра. Това обаче не било чак толкова малко - огнеметът бил доста полезен при морски бой, когато два вражески кораба се намират почти борд срещу борд, или при атака на обсадени хора срещу дървените обсадни кули на противника. По-късни византийски сведения съобщават за усъвършенствани версии на огнемета, на които ще се спрем по-нататък.


Византийски кораб атакува вражески с гръцки огън - миниатюра

Истинският ,,гръцки огън" се появил в Ранното средновековие. Изобретяването му се приписва на сирийския учен и инженер Калиник (Kallinikos), бежанец от Хелиопол (дн. Баалбек в Ливан). Византийският хронист Теофан Изповедник в съчинението си "Хронография" споменава това събитие и на пръв поглед ни позволява да определим с почти пълна сигурност и точната година - 673 сл. Хр.: "По това време Калиник, занаятчия от Хелиопол, избягал при римляните. Той измислил морски огън, който запалвал арабските кораби". Там е работата обаче, че в същото съчинение Теофан съобщава за използване от византийците на огнестрелни кораби няколко години преди това. Така че (както твърдят историците Джон Прайър и Елизабет Джефрис (John H. Pryor and Elizabeth M. Jeffreys), цитираното сведение може да означава, че Калиник просто е представил на императора усъвършенствана версия на същото оръжие. Историкът и химик Джеймс Партингтън (James Riddick Partington) смята, че "гръцкият огън не е дело на конкретен учен, а е изобретен от химици от Консантинопол, наследили откритията на Александрийската химическа школа". Съществуват, обаче, и историци, които допускат възможността Византия да е заимствала тайната на "гръцкия огън" от китайци или индуси, с които по това време империята имала широки търговски връзки (те са наследени още от римско време). В арабски трактат от ХII век с автор Марди бин Али ал-Тарсуси (Mardi bin Ali al-Tarsusi) е налице арабска версия на огъня, наречена naft, която имала нефтена основа с добавени сяра и различни смоли.

Самият термин "гръцки огън" не се е използвал нито в гръцкия език, нито в тези на мюсюлманските народи. Той се появил в момента, когато по времето на Кръстоносните походи с него се запознали западните християни. Впоследствие, след произведеното у рицарите ужасяващо впечатление, Западният свят започнал да нарича с това име и всякакви други бойни запалителни смеси, употребявани от различни народи (в т. ч. араби, китайци, монголци). Те, обаче, били съставени по други формули, различни от византийската, която, както ще видим по-нататък, е била строго пазена държавна тайна. Византийците и арабите наричали "своето" запалително оръжие по различни начини: горящ огън, морски огън, изкуствен или римски огън (да напомним, че византийците сами се наричали ромеи, тоест римляни).

Средновековният византийски "гръцки огън" се изхвърлял от специално разработени за целта метателни машини - сифони, а огнената смес горяла дори на водната повърхност. Както пише Анна Комнина в "Алексиада", сифоните се изработвали от бронз и понякога били позлатени. Дулото им се оформяло във форма на глава на лъв или друго голямо сухоземно животно. Как точно действали обаче никой автор не е оставил точно описание. Предполага се обаче, че за да се изстреля сместа, бронзовият сифон се е загрявал отдолу с печка и тогава огнената смес излизала от раззинатите пасти на бронзовите животни (първата употреба на така оформени огнени оръдия вероятно е билa през 1098 г). Друго инженерно решение е свързано с раздухване на запаления пламък чрез въздушни помпи. Вероятно далекобойността на оръжието е била не повече от 25 м. Това било даже предостатъчно! Гъсто скупчените кораби от една ескадра представлявали идеална цел за запалителната смес. И гръцките, и арабските историци са единодушни за неговото поразяващо действие.


Тази схема е дело на историка Джон Халдън и Морис Бърн (John Haldon and Maurice Byrne). Опирайки са на множеството византийски описания, те разработили модел на средновековно огнеметно устройство, състоящо се от три основни части: бронзова помпа, контролираща налягането на маслото; мангал, използван то да се нагрее, и дюза (дулото), покрита с бронз, от която излиза зарядът. Мангалът нагрява въздухонепроницаемия резервоар отгоре, в който по такъв начин може да се разтвори смола и други съставки, така че да се получи течна смес. Тя се намира под висока температура и е нагнетявана чрез помпата. След като се прецени, че е достигнато нужното налягане, клапанът, съединяващ резервоара с тръбната инсталация след него, бива открит и сместа бива изпусната докрай. При това тя излиза от дюзата със силен дим и унищожителен пламък. Високата температура от пламъка налагала нуждата от термозащитни екрани, сведения за каквито са намерени във флотски инвентарни списъци. Не е ясно обаче дали възстановката на Халдън и Бърн отговаря на византийския прототип, тъй като при експериментите, проведени от тях през 2002 г. за снимките на епизода "Огненият кораб" (Fireship) от тв предаването Machines Times Forgot, дори съвременните методи за заварка не могат да осигурят безопасността на бронзовия резервоар, когато той се намира под налягане. В същото време никъде в средновековните източници не се споменава за избухнали бронзови огнемети. При демонстрацията на Халдън и Бърн съображенията за безопасност наложиха преместване на помпата между резерваоара и дюзата. Устройство, построено по тази схема, установи ефективност на конструкцията на механизма, дори ако е изпълнен с прости материали и методи, предполагаемо достъпни за византийците. Във въпросния експеримент за сместа беше използван суров нефт и добавки като дървесни смоли. Беше достигната температура на пламъка повече от 1000° C и ефективен диапазон от 15 метра.

Нефтът е известен на човечеството от хилядолетни времена. Така например, археологически разкопки са установили, че по брега на р. Ефрат нефтена смола е добивана още между VІ и ІV хил. пр. Хр. Както узнаваме от древногръцкия историк Плутарх в биографията му на Александър Велики, народите, населявали южните брегове на Каспийско море, са използвали нефта за осветление на жилищата. Римският учен Плиний Стари съобщава как защитниците на обсаден град хвърляли по главите на обсадителите гърнета с горяща смес от нефт и сяра. Тук е мястото да споменем, че освен нефт, в състава на по-късния византийски "гръцки огън" вероятно е влизала и поне 10 % сяра. Древногръцкият стратег и военен писател Еней Тактик (лат. Aeneas Tacticus) от първата половина на ІV век пр. Хр. пише в съчинението си "Как да се издържи обсада" (лат. Commentarius de toleranda obsidione), че "за запалване на вражески кораби трябва да се използва смес от запалена смола, сяра, кълчища, тамян и стърготини от смолисти дървета".

Точната рецепта на сместа за средновековния византийски "гръцки огън" обаче си остава загадка до ден-днешен. В различните варианти се споменават вещества, измежду които можем да идентифицираме борова смола, сяра, дървени въглища, различни масла, първични фракции на нефта, селитра... В сборника рецепти за създаване на огнестрелни оръжия "Огнена книга" (Liber Ignium - ХІІІ век) от Марк Гръцки (Marcus Graecus) се дава следният състав: "1 част колофон, 1 част сяра и 6 части натрошена селитра се разтварят в ленено или лаврово масло; след това сместа се поставя в тръба или кух дървесен ствол и се запалва. Зарядът веднага излита в коя да е посока и изпепелява всичко".

В летописите на средновековните автори почти задължително присъства и някаква "тайна съставка", която вероятно е била византийска държавна тайна. Император Лъв VІ Философ заповядал огнената смес да се приготвя само в съвсем ограничен брой строго охранявани тайни работилници, а наследникът му Константин VІІ Порфирогенет предвидил драконовски наказания за издали тайната работници. Когато въоръжение е било предоставяно на съюзници на империята, запалителната смес им била давана в готов вид, за да се минимизира възможността от изтичане на информация. Като назидание към евентуалните предатели Порфирогенет пише в съчинението De administrando imperio, че държавен чиновник, подкупен от враговете и съгласил се да им предаде тайната, бил "ударен от небесни огньове" при едно свое влизане в църква. Независимо от явно хиперболизирания литературен изказ обаче, това ни дава сведения, че византийците все пак не успели да предотвратят разкриването на военната тайна. При управлението на хан Крум българите завзели византийските крепости Месемврия и Девелт през 812 г. Тогава те успели да пленят 36 сифона и голяма част от огнената смес, а през 827 г. арабите се сдобили с цял византийски кораб, пълен със запалителното вещество. Както установяват обаче горецитираните Прайър, Джефрис и Роланд, това било недостатъчно, за да успеят да го изкопират. Не става дума само за това, че арабите така и не успели да постигнат точно същия състав на сместа и използвали свои заместители. Мюсюлманите никога не овладели византийския метод на работа със сифони и затова използвали само катапулти и гранати.

Арабите не успели и заради друго. Независимо от това, че всички се опитвали да разберат преди всичко тайната на огнената смес, формулата на ефективността на гръцкия огън се кореняла в съвместната тайна на множество компоненти, като всеки един от тях трябвало да бъде налице, за да работи системата поразяващо. Това включвало и знанието за това как точно да бъдат разположени огнеметните устройства по корабните палуби, устройство за нагнетяване на въздух и нагряване на сместа, метализацията на сифоните, както и обучението на боравещите с тях воини. Всеки от висшите държавни военни служители се занимавал с отделна част от целия комплекс военни тайни, коеато гарантирало, че дори и при залавянето на един от тях противникът не би могъл да научи цялата информация. Това обяснява и факта, че макар българите да се сдобили със сифоните и огнената смес при завземането на Месемврия и Девелт, не успели да ги използват.

Цитираното по-горе съчинение на Константин VІІ е част от немалкото, опитвали се да разгадаят тайната на гръцкия огън. Множество автори привеждат какви ли не рецепти, с разнообразни съставки в различно количество. Изброяването им, вкл. тези на различните алхимици (като Винцентий - Vincentius - от ХІІІ век) и откровени шарлатани (като Людовик Лалан - Ludovic Lalanne - работил през ХІХ век във Франция) би било може би оправдано от гледна точка на пунктуалността, но със сигурност ще се стори досадно на читателите на тази статия.


Вместо това нека отбележим, че най-вероятният вариант е като че ли смес от вещества като негасена вар (според някои изследователи именно тя е "тайната съставка"), борова смола, сяра и първични фракции на нефта. Тайната на точната рецепта била изгубена след завладяването на Константинопол от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. Макар по време на тази обсада да е засвидетелствана употреба на импровизирани огнеметни средства, не се споменава за гръцки огън. Това може да се дължи на различни фактори: на постепенното отслабване и намаляване на военната сила на империята през двадесетината години преди падането на Града, на загубата на достъп до районите, откъдето се черпели основните съставки за сместа, а и на - най-простото - че строго пазената от малко хора тайна била загубена с времето.

Множество средновековни сведения отбелязват, че да се потуши "гръцкият огън" по традиционния начин - с вода - било невъзможно. Нещо повече - според някои това дори довеждало до повишаване температурата на запалителната смес! Едва в по-късен етап били изнамерени начини за противоборство с нея - чрез пясък, оцет и стара урина. Тъй като гръцкият огън бил по-лек от водата и можел да гори по нейната повърхност, за очевидците се създавало впечатление, че гори морето.

В началото метателните тръби с гръцки огън били монтирани на дромоните - основният вид византийски бойни кораби. Историкът Теофан Изповедник съобщава, че двата арабски нашествия през 673 и 711-718 г. били отблъснати по този начин, а арабите били потресени и избягали в безумен страх. Византийският император Лъв VІ Философ (866-912) пише: "Ние владеем различни начини - както стари, така и нови - за да унищожим вражеските съдове и хората в тях. Това е преди всичко огън, предназначен за изхвърляне от сифони, от които той излита с огромен шум и пушек и изгаря корабите, към които е насочен". В своя трактат "Тактика" той препоръчва на воините да използват неотдавна изобретените ръчни тръби - т.н. хиросифони - като изстрелват огъня от тях, прикривайки се с железни щитове. И Лъв VІ, и Никифор Фока потвърждават, че запалителното вещество в ръчните преносими огнетръби било същото като използваното в тези по корабите. Халдън и Бърн обаче са на мнение, че те представлявали "нещо като шприцове, които изхвърляли както течна огнена смес, която лесно да запали засегнатите обекти, така и отровни течности, които да засегнат вражеските войски".

В историята има и немалко примери, в които се показва как с помощта на гръцки огън е можел да бъде унищожен по-голям по численост противников флот. Споменатият по-горе император Лъв VІ Философ пише в същото съчинение "Тактика": "Според обичая на носа на кораба винаги трябва да има тръба, облицована с мед, за мятане на огън по неприятеля. От двама гребци на носа единият трябва да може да работи с тръбата". Освен носовия сифон, допълнителни такива можело да бъдат разположени и на други места по кораба.

За мятане на гърнета с гръцки огън били използвани също така въртящи се дълги прътове - т.н. жерави - закачени на мачтите на корабите:


Понякога по палубата на корабите се инсталирали и катапулти, които изхвърляли смъртоносни бъчонки с огнена смес. Нещо повече, в своята най-ранна форма гръцкият огън бил изхвърлян именно от машини, мятащи запалена тъкан, намотана най-вероятно около съд със запалително вещество. Тези метателни машини произлизат от римските леки катапулти. Можели да изстрелват леки товари - между 6 и 9 кг - на 350-450 м разстояние.

Не ще и дума, че с времето арабите разбрали, че психологическото въздействие на гръцкия огън е многократно по-силно в сравнение с действителната му боен коефициент на полезно действие. За да се запази корабът от унищожителното му въздействие, достатъчно било да се пази дистанция не по-малко от 40-50 м. Арабите това и започнали да правят. Само че нека не забравяме, че действието се развива в Средновековието, а тогава мюсюлманите не владеели особено ефикасни средства за далечен бой. В резултат да не се приближаваш до противника означавало практически да не се воюва. И ако в на суша (в Сирия и Мала Азия) византийците търпели от арабите поражение след поражение, то благодарение на огненосните кораби те успявали да удържат Константинопол и Гърция дълги векове.

Така например, през 872 г. били опожарени 20 арабски кораба, отплавали от завладения о-в Крит. Второ такова поражение последвало през 882 г. Силата на гръцкия огън изпитали не само арабите, но и руският флот - през 941 г. така била удържана победа над флота на княз Игор, доплавал съвсем близо до Константинопол. Подробен разказ за тази битка е оставил историкът Лиутпранд Кремонски (Liutprandus Cremonensis).

В епохата на разцвета на гръцкия огън той служел за ориентир как да се подреди самият флот. Самите специализирани кораби, носещи сифоните (тези съдове се наричали хеландиони) се смятали за най-малко ценни финансово, но конструктивно били най-приспособени за "изтребителна" функция. Дромоните и триерите действали като крайцери и линкори. Те се сражавали с неприятеля по класическия до появата на параходите начин - посредством таран, също така с обстрел на вражите съдове чрез тежести от различни метателни машини на борда и, като последно средство, чрез абордаж. За това било необходимо наличие на достатъчно жива сила.

Гръцкият огън бил използван и при отбраната на крепости. Долу можете да видите, например, едно изображение от издание на "Хрониката" на Георги Амартол, което показва воин с огнеметен сифон в ръка. Трябва да се има предвид обаче, че тези илюстрации към древните хроники често пъти имат само илюстративен или показателен характер - напр. да демонстрират на читателя как, в най-общи линии, става манипулацията с вид оръжие.

"Атомното оръжие" на Византия било използвано и в сухопътен бой. За целта огнеметните установки се монтирали върху бойни коли, най-често с форма на диви животни. Бутани от десетки воини, "огнените дракони" хвърляли в ужас враговете на империята. При обсади в действие влизали отново катапулти, разположени под крепостните стени. Снарядите представлявали или нажежени до червено каменни или метални топки, или запалени кълчища, омотани около стрели.

През 1106 г. гръцкият огън бил използван и срещу норманите по време на тяхната обсада на Дурацо (дн. Дуръс в Албания). По време на завземането на Константинопол от Четвъртия кръстоносен поход (1204 г.) обаче дори тайното оръжие не успяло да спаси града от чудовищното разорение. През ХІІ-ХІІІ век войските на монголския завоевател Чингис хан завладели крепостта Бухара, замеряйки я с гърнета с нефт и изстрелвайки горящи стрели, предизвиквайки множество унищожителни пожари.

Макар разрушителният ефект на гръцкия огън да е безспорен, това не правело византийския флот непобедим. По думите на военноморския историк Джон Прайър, огнеметен "кораб-убиец" е несравним с морския таран, който, впрочем, в тази епоха вече не е бил в употреба. Необходимо е да споменем някои от недостатъците на византийското огнено оръжие в сравнение с традиционните видове артилерия: във версията си със сифони гръцкият огън имал по-ограничен диапазон на действие и, за да се използва успешно, се нуждаел от спокойно море и благоприятни ветрови условия. В противен случай унищожителният му ефект твърде лесно би могъл да се прехвърли върху хората, които разчитали на него.

Последното сведение за използване за гръцки огън се отнася към 1453 г., когато султан Мехмед ІІ Завоевателя обсажда Константинопол и страшното оръжие се употребява и от византийци, и от турци. След масовото разпространение на барута обаче гръцкият огън загубил своето дотогава незаобиколимо военно значение, и към началото на ХVІ век бил забравен. Но пък станал основа на последващите оръжия от подобен тип (напр. напалмовите смеси и огнеметите).

https://nauka.offnews.bg/

Hatshepsut

Достойно за фараон: Походното легло на Тутанкамон е чудо на мебелния дизайн, твърдят експерти


Изследователи са провели анализ на реплика на походното легло, използвано от фараона Тутанкамон. Експертите са достигнали до заключението, че това е първото сгъващо се на три легло в историята. Освен това са убедени, че от леглото може да се придобие информация за най-съкровените желания на египетския фараон.

Проучването показва, че Тутанкамон вероятно е спал на най-ранната версия на добре познатото днес походно легло, сгъващо се на три части. Древният вариант обаче може да се похвали с наистина изобретателен за времето си механизъм за сгъване. Леглото е открито от Хауърд Картър през 1923 година, когато археологът за пръв път влиза в гробницата на фараона и открива там пълните със съкровища камери.


Учени от университета Мусашино в Токио анализират леглото и остават много впечатлени от това, колко удобно е то и колко майсторски е изработено за времето си. Наоко Нишимото, която е експерт по мебелен дизайн и дървообработка в университета Мусашино и участник в екипа, провел анализите, казва през Live Science: "Подробно проучване на този артефакт, откакто Картър го скицира за пръв път преди почти век, не е правено. А това е единственото древно походно легло, откривано досега. Никой друг фараон не е притежавал такова и това вече е интригуващ факт".

Анализът на екипа предполага, че двойно-сгъваеми легла са съществували и по-рано. Категорично доказателство е такъв модел сгъваемо легло, открито в Гебелин в Египет. Датирано е от периода на XVIII-тата династия и без никакво съмнение доказва, че двойно-сгъваемите легла са изработвани преди да се появи моделът на Тутанкамон. Тройно-сгъваемото легло на Тутанкамон обаче е наистина иновативно - вероятно е първото по рода си, заключават експертите. Те подчертават, че то освен това е и по-удобно, а и по-стабилно. "Следите от проби и грешки по артефакта ни подсказват, че занаятчиите, изработили леглото за фараона, не са разполагали с образец на тройно-сгъваемо легло, с който да сверяват изработката си", обяснява Нишимото.


"Нещо повече: убедени сме, че походното легло е изработено специално за фараона Тутанкамон", добавя експертът. Заключението е направено след внимателен анализ на техническите му "параметри". Леглото е с четири крака, резбовани като "лъвски" лапи, подсилени с дискове от медна сплав, които носят цялата тежест на конструкцията. Като се отчете сложната форма на краката на леглото, сгъването му не е толкова лесно решима задача (с подобен проблем се сблъскват и съвременните варианти на сгъваеми легла). Проектиралите и изработилите артефакта занаятчии са изобретили и пантите над опорите на леглото. "По този начин, когато леглото е разтягано за да се ползва, тежестта от пантите се е прехвърляла към краката на конструкцията", обяснява Нишимото.

А освен това, сложната система на тройно сгъване изисква и използването на два различни вида панти. За средните и крайните двойки крака на леглото са използвани единични панти с ограничители. За крайната двойка спомагателни крака пък са използвани двойни панти. "Двойно-шарнирните панти позволяват краката да се обърнат едновременно и навътре, когато леглото е сгъвано". Пантите на краката са укрепени и с трислойни шнурове, изработен от лен.

Около двойните панти има дупки, но изследователите смятат, че те не са служили през тях да минават шнуровете; или са били предвидени за това, но така и никога не са ползвани за тази цел. "Ако шнуровете са минавали през тези дупки, леглото не би могло да се сгъва. Процесът на проби и грешки категорично показва, че това е първото тройно-сгъваемо легло, изработвано някога", казва Нишимото.

В заключение изследователите изтъкват, че иновативния за времето си дизайн не само подчертава великолепната изработка, дело на древноегипетските майстори, но дава и представа за пристрастията и желанията на фараона. От по-ранни изследвания е ясно, че Тутанкамон, вследствие на прекарана малария, е получил изкривяване на крака. Куцането му го е принуждавало да си помага с бастун. Младият, крехък фараон не е можел да си позволи дългите разходки без чужда помощ. Не е можел да издържа продължителни натоварвания и не е участвал в дълги военни походи, но все пак е обичал да "къмпнигува" по време на ловни излети. "И разбира се, походното му легло за тези случаи е било подобаващо поетична изработка", казва в заключение Нишимото.

https://historynakratko.blogspot.bg/

Hatshepsut

9 неща, които древните цивилизации са правили по-дбре от нас

1. Акведукти и хидро технологии



Кой би си помислил, че правителството на страна от 21 век ще се обърне към 1500-годишни технологии, за да реши проблемите си с достъпа до вода? Точно това се случи в Лима, Перу през 2015 година. Перу страда от проблеми като замърсени водоизточници, както и запушване на каналите, по които чистата вода достига до населението. Проблемите обаче са решени, когато компанията ,,Sedapal" в Лима съживява канализационната система, изграждана от древните Уари през 500 година. Този древен народ е създавал напреднали водни системи, които пренасяли чистата планинска вода до населението чрез канали. Транспортираната вода поддържала и притока на реките по време на сухите сезони. Персите, римляните, гърците и набатейците също са правили напреднали цистерни, акведукти и канали.

2. Стомана



Преди повече от 2000 години древните народи от Левант коват стоманени мечове, които били толкова напреднали, че ковачите не могли да достигнат до нещо толкова качествено до скоро. Металът бил толкова силен, че мечовете можели да разрязват предмети, направени от други метали. Стоманата, известна като дамаска стомана, се произвеждала от суровия материал наричан вутц, идващ от Азия. За първи път тази технология е използвана през 300 година пр.Хр, но едва през 1100-1700 година е използвана за масови производства в Близкия изток.

3. Бетон



Днешните бетонни структури обикновено издържат между 100 и 120 години. Римляните обаче изграждали бетонни структури преди 2000 години, които са запазени и до днес. Каква е била тайната им? Римляните произвеждали бетон, смесвайки вар, вулканични скали и морска вода. Трите съставки, комбинирани заедно задействат химична реакция, при която в крайна сметка се получава изключителна издръжливост. Древният бетон е по-здрав и по-издръжлив от който и да е съвременен негов еквивалент. Освен това, римският бетон не е вреден за околната среда, за разлика от използвания от нас днес.

4. Изграждане на пътища



В днешно време сме доволни, когато е изградена качествена магистрала, по която да се движим безпроблемно. Древните народи обаче са осъзнавали важността на пътищата и свързаността между сградите и различните градове. И изграждали пътищата си бързо! Qhapaq Nan или Main Andean Road е огромна пътна мрежа, някога използвана от инките, която е повече от 30 000 километра. Тя е гръбнакът на политическата и икономическа сила на инките, свързвайки центровете на продукцията, церемониите и администрацията. Огромната пътна мрежа е създадена от тях за по-малко от век, разширявайки я до днешните Аржентина, Боливия, Чили, Колумбия, Еквадор и Перу. Римляните също са експерти в изграждането на пътища. Територия от 1.7 милиона квадратни километра е покрита с римски пътища, изграждани от чакъл, пръст и тухли, направени от лава. Много от древните пътища се използват и до днес.

5. Рязането на камъни



Почти навсякъде по света можем да открием многобройни примери за прецизното рязане на камъни от древните народи, които конкурират съвременните методи с напреднали машини. Един такъв пример е открит в Пумапунку - древен монументален комплекс в Боливия, който според археолозите е на 15 000 години. Камъните там са толкова невероятно отрязани, че изглежда, че древните цивилизации са използвали диамантени съоръжения, за да постигнат такава прецизност. Някои от огромните каменни блокове достигат до 800 тона и имат перфектно направени ръбове. Опитите днес да се възпроизведе точността на изпълнението са се проваляли.

6. Селско стопанство



Една от иновациите на ацтеките и други мезоамерикански култури е така наречената система ,,чинампа" или ,,плаващи градини". Системата се изгражда като се трасира правоъгълно ограждение във водата, което след това се свързва с колове. Ограденото място се запълва с гниеща растителност и кал. Каналите, които се намират около цялата система, създават илюзията, че растителността се носи по водата, от където идва и наименованието. За по-голяма стабилност, хората засаждали върби, които благодарение на гъстата си коренова система намалявали ерозията.

7. Стени



Цивилизацията на инките е известна с невероятните си зидарски способности, примери за които могат да бъдат наблюдавани днес в Перу. Техните стени показват колко внимателно са се изрязвали камъните така, че да паснат идеално един върху друг, без да има пролуки. Те са разположени толкова близо един до друг, че помежду им не може да бъде поставен дори лист хартия. Тази прецизност, съчетана със заоблените ръбове на камъните, разнообразието от форми и наклонението им навътре (за да се избегне разрушението при евентуално земетресение) очароват учените от десетилетия.

8. Градско планиране



Когато археолозите попадат на 5000-годишния Мохенджо-Даро в Пакистан, това, което откриват, ги стъписва. Градът е пример за изключително ниво на перфектно планиране. Къщите били с бани, облицовани с тухли, а много от тях разполагали с вътрешни тоалетни. Отпадъчната вода от санитарните помещения се пренасяла чрез канали, които били покрити с тухли и камъни. Цистерни снабдявали населението с чиста питейна вода. В миналото градът е бил дом на над 40 000 души. В същия период, но на друг континент, се е изграждал друг велик град - Карал. В него имало огромни обекти, включително пирамиди, площади, амфитеатри, храмове и градски зони. Хората имали развито селско стопанство, хранели се здравословно, използвали текстил и сложна система за смятане, изграждали водни съоръжения и имали комплексна система за иригация.

9. Астрономия



Съзвездия, изрисувани върху древногръцка керамика, примитивно изкуство, изобразяващо Слънцето, звездни карти, открити в японски гробници, отразяване на астрономически събития и 10 000-годишен календар в Шотландия - всичко това (и още много други) ни показва колко много са знаели древните цивилизации за космоса и движението на планетите. Но как са могли да описват знанията си толкова добре и какви точно технологии са използвали, учените все още не знаят. Това, което е сигурно обаче, е че древните народи не са били никак примитивни, както се считаше до скоро.

https://svetovnizagadki.com/