• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

08 December 2019, 16:51:58

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 55
  • Latest: dhp
Stats
  • Total Posts: 11009
  • Total Topics: 1188
  • Online Today: 286
  • Online Ever: 322
  • (05 December 2019, 07:02:22)
Users Online
Users: 0
Guests: 21
Total: 21

Византийска култура

Started by Hatshepsut, 12 August 2018, 19:54:04

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Византийска култура

Източник: http://www.kaminata.net/topic-t21450.html


Императрица Теодора и нейната свита. Мозайка от църквата Сан Витале, Равена

В продължение на цялото ранно средновековие Византийската империя — тази наследница на Рим и на елинистичните страни на Изтока — била център на ярка и своеобразна духовна и материална култура. Византийската култура за разлика от западноевропейската изпитала значително по-малко въздействие на варварските народи. Но тя не била култура само на гърците. Напротив, нейното своеобразие се състои именно в това, че в нея елинистичните и римските традиции се съчетавали с оригиналната, водеща началото си още от дълбоката древност култура на народите, населяващи империята. Византийската култура е създание не само на гърци, но и на египтяни, сирийци, на народите в Мала Азия и Задкавказието, на племената в Крим и заселилите се в империята славяни. Известно въздействие върху византийската култура оказали и арабите.
Цветущите градове на Византия си оставали огнища на образованост, където върху основата на постиженията на античността продължавали да се развиват науките н занаятите, изобразителното изкуство и архитектурата. Византийските търговци търгували далеч зад пределите на империята, установявали дипломатически връзки н се нуждаели от сведения за далечни страни, което стимулирало разширяването на географските и естественонаучните знания. Развитието на стоковопаричните отношения породило сложната система на гражданското право и съдействували за подема на юриспруденцията.

Цялата история на византийската култура е обагрена с борбата на идеологията на управляващите класи, която господствува във всички сфери на духовната и материалната култура, с опозиционните течения, изразяващи стремежите на широките народни маси.
В тази борба били изправени един срещу други, от една страна, идеолозите на църковно-феодалната култура, които защищавали църковно-аскетическия идеал — плътта да бъде подчинена на духа, а човекът — на религията — които прославяли идеите за силна монархическа власт и за могъща църква, от друга страна, представителите на свободомислието, облечено обикновено в одеждите на антицърковните еретически учения, които защищавали в известна степен свободата на човешката личност и се борели против деспо­тизма на държавата и църквата. Най-често това били хора, излезли от средата на опозиционно настроените градски кръгове, на дребните феодали, низшето духовенство и народните маси.
Особено място заема народната култура въз Византийската империя. Народната музика и танци, църковните и театралните представления, които запазили черти на античните мистерии, героичният народен епос, възпяващ подвизите на прославените воини, сатиричното творчество на басни, което имало остър изобличителен характер и осмивало пороците на ленивите и жестоки богаташи, на хитрите монаси и продажните съдии — такива били многообразните и ярки прояви на народната култура във Византия. Неоценим е приносът на народните майстори в създаването на паметниците на византийската архитектура, живопис, приложни изкуства и художествени занаяти.
През ранния период във Византия още се пазели старите центрове на антична образованост — Атина, Александрия, Бейрут, Газа. Но настъпването на християнската църква срещу античната езическа образованост довело до упадък на някои от тези центрове. През IV в. бил унищожен научният център в Александрия и по време на пожара изгоряла знаменитата Александрийска библиотека, а през 415 г. фанатични монаси убили видната жена-учен — математичка и философ — Ипатия. През 529 г. Юстиниан I (527-565) закрил висшето училище в Атина — последното огнище на античната езическа наука.
Впоследствие център на образоваността става Константинопол, където през IX в. се създава Магнаурската школа, в която наред с богословие се преподавали и светски науки. През 1045 г. бил основан Константинополският университет с два факултета — юридически и философски. Пак в Константинопол било създадено висше медицинско училище. Из цяла Византия имало низши училища — както църковноманастирски, така и частни. В големите градове и в манастирите имало библиотеки със скриптории, където се преписвали книги.

Господството на схоластичния богословски светоглед и преследванията от страна на църквата не можели да задушат във Византия научното творчество, макар и да спъвали развитието му. В областта на техниката, особено в занаятчийството — в керамичното, стъкларското, златарското, коприненотекстилното и други производства, в които се пазели антични рецепти и навици — Византия през периода на ранното средновековие значително изпреварвала западноевропейските страни. На относително високо ниво на развитие си оставали във Византия естествените науки. В математиката, наред с коментирането на древните автори (най-известни в това отношение са коментариите на Прокъл Диадох, математик и философ от V в., към първата книга на ,,Началата" на Евклид) се развивало и самостоятелното научно творчество, подхранвано от потребностите на практиката: от строителството, иригацията и мореплаването. През ІХ— XI в. във Византия започват да употребяват индийските цифри, написани по арабски. Към IX в. спада дейността на големия учен Лъв Математик. Широка известност му създала изобретената от него система на светлинния телеграф. Той пръв използувал буквените знаци за символи и с това положил основите на алгебрата.

В сферата на космографията и астрономията се водела остра борба между защитниците на античните системи и християнския светоглед. През VI в. Козма Индикоплевст в своята ,,Християнска топография" си поставил за задача да "опровергае космогоничната система на Птолемей. Цялата му наивна космогония била подчинена на библейските представи, че Земята има форма на плосък четириъгълник — ковчег, заобиколен от океана и покрит с небесния свод. Но античните космогонични представи се запазват във Византия и през IX в. Астрономическите наблюдения, макар и да се преплитали често с астрология, никога не преставали във Византия.
Нуждите на занаятчийското производство и медицината стимулирали развитието на химията. Наред с алхимията (заета с търсене на магически еликсири и начини за превръщане на неблагородните метали в злато) във Византия се развивали и наченки на истински химически знания. Тук се пазели антични рецепти за производство на стъкло, керамика, мозаични цветни камъчета и емайл. През VІІ век във Византия бил. изобретен ,,гръцкият огън" — запалителна смес, която причинявала негасим с вода пламък и нещо повече, дори се възпламенявала при допир с водата. Съставът на ,,гръцкия огън" дълго време бил държан в дълбока тайна и едва по-късно установили, че ,,гръцкият огън" се състоял от нефт, смесен с асфалт, не­гасена вар и различни смоли. Изобретението на ,,гръцкия огън" за дълго време осигурило на Византия надмощие в морските сражения и спомогнало много за запазване на нейната хегемония по море в борбата с арабския флот.

Значителни успехи достигнали византийските учени в областта на медицината. Византийските медици не само коментирали трудовете на Гален и Хипократ, но и обобщавали практическия опит.
Широките търговски и дипломатически връзки на византийците спомагали за развитието на географските знания. В споменатата по-горе ,,Християнска топография" на Козма Индикоплевст се запазили интересни сведения за животинския и растителния свят, за търговските пътища и населението на Арабия, Източна Африка, остров Цейлон, които Козма посетил по време на своите пътешествия, и за Индия, чиято природа той описал по разкази на очевидци. Ценни географски сведения съдържат съчиненията на византийски пътешественици и поклонници от по-късно време. Успоредно с разширяването на географските знания вървяло запознаването с флората и фауната на различните страни, обобщавано в трудовете на византийските учени естественици. Към Х в. спада създаването на селскостопанската енциклопедия ,,Геопоники", която обобщила постиженията на античната агрономическа наука. Същевременно във византийската култура все повече се проявява стремежът да се приспособят постиженията на емпиричната наука към религиозните представи.

С победата на християнството религиозно-догматическият светоглед станал господствуващ във Византия, ето защо видно място заело християнското богословие. През ранния период усилията на византийските богослови имали за цел да изработят система на ортодоксалното вероучение в борбата срещу ересите на арианите, монофизитите, манихеите и срещу последните привърженици на умиращото езичество. Богословите Василий Кесарийски и Григорий Богослов (ІV в.), Йоан Златоуст (IV—V в.) в многочислените си трактати, проповеди и писма се стремели да систематизират православното богословие.
За разлика от Западна Европа във Византия изобщо не се прекратила античната философска традиция, макар и да се подчинявала на църковната догма. Византийската философия в противовес на западноевропейската схоластика се градяла върху изучаването на античните философски учения от всички школи и направления, а не само на Аристотел. Философските произведения на византийците много често имали формата на коментари към съчиненията на античните автори.

През ХІ в. във византийската философия се възражда идеалистическата система на Платон, която обаче философите от онова време използували, за да обосноват правото на критическо отношение към богословските авторитети. Най-изтъкнат представител на това течение във византийската философия през XI в. бил Михаил Псел — философ, историк, юрист и филолог. Неговата ,,Логика" била разпространена не само във Византия, но и на Запад.
През ХІІ век чувствително се засилват материалистическите тенденции във византийската философия, отново се възражда интересът към материалистическата философия на Демокрит, и Епикур. Богословите от това време рязко критикували последователите на Епикур, които мислели, че не бог, а съдбата управлява Вселената и човешкия живот.

Борбата между реакционно-мистическото и рационалистическото течение особено се изострила през последните векове на Византийската империя. Мистическото течение се възглавявало от богослова Григорий Палама (около 1297—1360), подкрепян от фанатично настроеното атонско монашество. Основа на учението на Палама била идеята за пълното сливане на човека с божеството посредством мистическото озарение през време на молитва. Против мистиката на Палама започва активна борба калабрийският учен-хуманист Варлаам (края на XIII в. — 1348 г.) Варлаам защищава, макар и непоследователно, тезата за примата на разума над вярата. Господствуващата църква поддържала Палама и преследвала Варлаам.

През XIV—XV в. във Византия все повече се разпространява едно ново направление във философията и науката, социално и идейно близко до западноевропейския хуманизъм. То се проявява най-ярко у Мануил Хризолор, Георги Гемист Плетон и Висарион Никейски — учени, философи н политически дейци през XV в. Интересът към духовния живот на човека, проповедта на индивидуализъм, преклонението пред античната култура са характерни черти за светогледа на всички тези учени. Не случайно именно те били тясно свързани със западноевропейските хуманисти и по собственото признание на последните оказали върху тях голямо влияние.
Във Византия, както в никоя друга страна на средновековния свят, били здрави традициите на античната историография. Трудовете на много византийски историци по характер на изложението на историческия материал, по композиция, по обилие на антични реминисценции и митологични образи, по светското си направление и слабото влияние на християнството, най-сетне по своя език генетически водели началото си от класиците на гръцката историография — Херодот, Тукидид и Полибий.

Доста богата с големи имена е византийската историография през VI — началото на VII в., която ни е оставила редица исторически трудове от талантливи историци — Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Менандър, Теофилакт Симоката. Най-видният от тях — Прокопий Кесарийски, съвременник па Юстиниан I (527-565), историк и политически деец — в своето съчинение ,,История на Юстиниановите войни с персите, вандалите и готите" е нарисувал ярка картина на съвременния му живот. В този официален труд и особено в ,,Трактат за постройките" Прокопий възхвалява управлението на Юстиниан. Но своите истински възгледи, отразяващи омразата на опозиционните слоеве на сенаторската аристокрация към ,,парвенюто" Юстиниан, историкът, страхувайки се за живота си, изказва само в мемоарите, писани в дълбока тайна и затова наречени ,,Тайна история". Това произведение е по-скоро политически памфлет, ,,написан със злъч, а не с мастило", отколкото исторически труд.

През времето на император Константин VII Багрянородни (913—959) се правят опити да се приспособи културното наследство на античността към интересите на формиращата се феодална класа. За тази цел били съставени редица сборници с исторически и енциклопедичен характер. На самия Константин VII принадлежат съчиненията ,,За управлението на държавата", ,,За темите", ,,За церемониите на византийския двор", съдържащи ценни макар и тенденциозно подбрани, данни за живота на тази епоха и редица важни историко-географски сведения, отчасти за руските земи.
XI—XII в. е време на блестящ разцвет на византийската историография: появяват се плеяда видни историци — вече споменатият по-горе Михаил Псел, Ана Комнина, Никита Хониат и др. Видно място в историографията на тази епоха заема талантливото, макар и грубо тенденциозно съчинение на Ана Комнина ,,Алексиада" — панегирик в чест на нейния баща император Алексей I Комнин (1081-1118). В този исторически труд, който разказва за събития, преживени от самата Ана Комнина, особено се отделя картината на Първия кръстоносен поход (1096-1099), на войните на Алексей I Комнин с норманите и потушаването на въстанието на павликяните от него. Достоен съперник на Ана бил друг талантлив историк — Никита Хониат (края на XII — началото на XIII в.), който в своята ,,История на ромеите" описва с голяма реалистична сила трагичните събития, свързани със завоеванието на Византия от кръстоносците на Четвъртия кръстоносен поход.
Наред с описаното направление на византийската историография, което се базира върху преработването на античното културно наследство, във Византия имало и друго течение, намиращо се под влиянието на църковно-богословската догматика. Най-ярък израз на това направление са трудовете на византийските хронисти, пропити с християнско средновековно светосъзерцание. Автори на тези хроники в повечето случаи били обикновени монаси, които нямали критическо отношение към източниците, трупали на една купчина най-разнообразни, понякога легендарни събития и факти и съставяли в тишината на своите килии компилативни летописи на събития от сътворяването на света до техни дни. Същевременно тези хронисти, понякога влизайки в близък допир с живота на трудовия народ, попивали неговите помисли и въжделения, възприемали народния език, по-ярко и по-подробно от историците описвали най-важните събития от живота на народните маси. Най-видни византийски хронисти били Иоан Малала (VI в.) и Георгий Амартол (VIII—IX в.). Съчиненията на хронистите били популярни сред широките слоеве на населението и често се превеждали на езиците на съседните народи, отчасти на славяните.

Византийската литература е богата с различни жанрове и имена на талантливи писатели, ретори и поети. Както и в историографията, в литературата можем да набележим две основни направления — едното, базиращо се на античното културно наследство, второто, отразяващо проникването на църковния, светоглед в литературата. Между тези направления се водела ожесточена борба и макар християнското светосъзерцание да преобладавало, все пак във византийската литература никога не изчезвали античните традиции. През IV—VІ в. били широко разпространени античните литературни жанрове: речи, писма, епиграми, любовна лирика, еротична повест. От края на VI — началото на VII в. се зараждат нови литературни форми — църковна поезия — химнография, чийто най-виден представител бил Роман ,,Сладкопевец. За химнографията са характерни отвлеченият спиритуализъм и в същото време използуването на народната мелодика и ритмика и на народния език. Едновременно голяма популярност получава особеният жанр на назидателното четене с религиозен характер за широките маси, така наречените жития на светци — агиография. От VII до средата на IX в. агиографията била главна форма на византийската литература. В нея чуднсватв се преплитали легендарни разкази с религиозен характер за чудесата и мъченичествата на ,,светците" с реални битови детайли, взети от живота на византийския народ. В някои ,,жития на светци" намерили отражение реални исторически събития.
От втората половина на IX в. и особено през Х в. византийските писатели и учени започват да събират активно антични паметници. Патриарх Фотий, Константин VII Багрянородни и други направили значителен принос за запазване на паметниците на елинистичната култура. Патриарх Фотий съставил сборник от отзиви за 280 произведения на антични автори с подробни извадки от тях, наречен ,,Мириобиблион" (,,Описание на множество книги"). Много изгубени вече съчинения на антични писатели са стигнали до нас само от извадките на Фотий.

В придворните среди били широко разпространени прозаическите и главно стихотворните куртоазни романи, написани обикновено на теми от античната история и митологията.
През Х—ХІ в. във Византия върху основата на народните епически песни за подвизи на герои в борбата с арабите се създава знаменитият епос за Дигенйс Акрита. В този епос с необикновена поетическа сила се прославят воинските подвизи на знатния византийски феодал и неговата любов към прекрасната девойка Евдокия. Народният в основата си епос за Дигенйс Акрита е пропит с много черти на феодалната идеология. Запазил се е славянският превод на_този епос от XI—XII в. — ,,Девгениево деяние", който бил много популярен в Русия.
Византийското изкуство заема видно място в историята на средновековното художествено творчество. Византийските майстори възприели традициите на -елинистическото изкуство и изкуството на народите, населяващи империята, и създали върху тази основа свой собствен художествен стил. Но църковното влияние се отразявало и тук. Византийското изкуство се стремяло да отведе човека от страданията и бедите на земния свят в света на религиозната мистика. Оттук и постепенното тържество на отвлеченото спиритуалистично начало на живописта над реалистичните традиции на античността, които обаче никога не изчезнали напълно в нея. Византийският стил в живописта е характерен със съчетаването на плоските светли силуети и плавната ритмика на линиите, с благородната гама от краски с преобладаване на пурпурните, лилавите, сините, маслинено-зелените и златните тонове, което, общо взето, създавало произ­ведения с голямо емоционално въздействие. Главна форма на живописта във Византия била стенната мозайка и фреската. Била разпространена също нестенната живопис — иконописът — на дъски с темпера, а през ранния период (VI в.) — с восъчни бои. Голяма популярност имала и книжната миниатюра.

През IV—VI в. във византийската живопис личи още значителното влияние на античните традиции, което намерило отражение в мозайките, в украшенията на подовете на Големия императорски дворец в Константинопол. Тези мозайки със светски характер изобразявали в реалистичен античен маниер жанрови сценки от живота на византийския народ. Впоследствие във византийската живопис все повече започват да преобладават библейските сюжети и спиритуализацията на формата. През ІХ-Х век в монументалната живопис се създава строга система в разположението на религиозните сюжети по стените и сводовете на храмовете. Но и през това време византийската живопис още пази жива връзка с античните традиции. Един от върховете във византийската живопис са мозайките в храма ,,Света София" в Константинопол, овеяни с антични реминисценции, съчетаващи античния чувствен реализъм на формата с дълбоката одухотвореност. Във византийската живопис от XI—XII в. все по-силно се проявяват чертите на линейната сухота, на условната тържественост и стилизация; изображенията на светците се правят все по-сурови, аскетични, отвлечени, боите са все по-тъмни. Едва през XIV — първата половина на XV в. византийската живопис преживява последния си краткотраен, но ярък разцвет, наречен ,,Палеологов ренасанс". Този разцвет бил свързан с разпространението на хуманистичните тенденции във византийската култура от онова време. Той е характерен със стремежа на художниците да излязат от рамките на установените канони на църковното изкуство, да се насочат към изобразяване не на отвлечения, а на живия човек с неговите страсти, радости и скърби. Забележителни паметници от това време са мозайките и фреските в манастира Хора (сега джамията Кахрие-Джами) в Константинопол (XIV в.). Но опитите да бъде освободена човешката личност от веригите на църковно-догматичното мислене въз Византия били сравнително плахи и не­последователни. Византийското изкуство през XIV—XV в. си остава в рамките на църковното, то не успяло да се издигне до реализма на Италианския Ренесанс и продължавало формата на строго канонизираната иконография, все така се запазват в него чертите на спиритуализма, който отвежда зрителя от земния живот.
Голямо развитие във Византия достига приложното, изкуство. Византийските художествени изделия от слонова кост и от камък, от емайл и керамика, художественото стъкло и тъканите се ценели в средновековния свят и били широко разпространени извън пределите на византийската държава.

Приносът на Византия в развитието на средновековната архитектура също е внушителен. Византийските архитекти още през V—VI в. преминават към създаване на нова планировка на градовете, характерна за цялата по-нататъшна средновековна архитектура. В центъра на градовете от нов тип е разположен главният площад с катедралната църква, откъдето лъчеобразно са разположени улиците. От V—VI в. в Константинопол се появяват къщи с няколко етажа и с аркади на първия етаж. С развитието на феодализма замъците на феодалите все повече придобиват вид на крепости; крепостен вид имат дори къщите в някои градове, особено в Пелопонес през XIII—XIV в.. Великолепни паметници на светската архитектура във Византия са императорските дворци в Константинопол.
Високо развитие достига църковната архитектура. През 532—537 г. в Константинопол по заповед на император Юстиниан бил построен знаменитият храм ,,Света София" — най-великото творение на византийската архитектура. Храмът е увенчан с огромен, сякаш реещ се в небесата купол, поставен на специални подпори — пандантиви (диаметърът на купола е 31,4 м.). От двете страни на централния купол има сложна система от постепенно издигащи се полу-куполи. Особено поразява интериорът на ,,Света София", който се отличава с необикновена пищност и с най-тънък вкус при изпълнението. Стените и многобройните колони отвътре на храма били облицовани с разноцветен мрамор, който създавал благородна гама от цветове, и с чудесни мозайки.
Упадъкът на византийската държава през XV в. и тежките външнополитически несполуки се отразили отрицателно върху развитието на византийската феодална култура. Разпространението на реакционно-мистичните учения сложило отпечатъка си и върху изкуството на онова време, в което отново започват да преобладават чертите на схематизма, сухотата, подчиняването на живописните форми на определен канон. Турското завоевание станало преломен момент в развитието на културата на народите, населяващи Византийската империя. Литературното и художественото творчество, особено народното, не престанало, но в условията на турското господство приело своеобразни черти. То отразявало ярко борбата на народа срещу неговите потисници.


Използвана литература:

1.Ангелов, Д. Византия. Възход и залез на една империя. С., 1991.
2.Николов, Й. Увод в общата медиевистика. С., 1964.
3.Николов, Й. История на средните векове. Предварителни въпроси. С., 1994.
4. История на средните векове. Том 1, С., 1977.

Hatshepsut

12 August 2018, 19:55:03 #1 Last Edit: 12 August 2018, 20:24:36 by Hatshepsut
Облеклото във Византия


През 324 г. римският император Константин I (324-337) решава да изгради наново град Византиум (всъщност името на града е Византион, а Византиум е латинизираната форма на името му), дотогава гръцки център, разположен стратегически на Босфора, чийто тесен провлак свързва Средиземноморието с Черно море и е врата между Изтока и Запада. Константин нарича града ,,Новият Рим", който по-късно е наречен Константинопол (днec Истанбул) в негова чест. След падането на западната римска империя със столица Рим (по-късно Равена), от V век Константинопол става столица на християнска империя, която непрекъснато се стреми към разширение до рухването си през 1453 г. под ударите на турците.

Поради местоположението на своята столица, византийската империя е подложена на комплекс от влияния, които са най-ярко отразени в облеклото на управляващата класа. През вековете на своето съществуване, Византия познава два силно изразени периода на богатство и просперитет, които, както винаги се случва при такива събития, се отпечатват върху начина на обличане.

Първият такъв период е царуването на император Юстиниан I от 527 до 565 г.

По това време римското влияние е все още силно и модата се диктува от Рим. Носят се дрехи в драпиран стил от последните години на Западната Римска империя. Близостта на Византия до близкия изток дава своето отражение и там започват да се прокрадват нотки на влияние от Персия и Анатолия - появява се скрепване с шев, дрехите стават по-прилепнали към тялото с по-богати орнаменти върху тях и с повече бижута. Византийската дреха започва да се отличава с голям разкош, който до голяма степен се дължи на майсторството на арабските и източни занаятчии. Тези великолепни дрехи започват да предизвикват завист из целия, тогава цивилизован свят. Внасят се луксозни тъкани от Азия, Сирия и Египет, без да се жалят парите. Византийското текстилно производство също било стимулирано.

В началото, през първите години на своето царуване, византийският император Юстиниaн I се опитал да отклони пътя на коприната, който тогава минавал през Персия, но не успял.

По-късно той имал невероятния шанс срещу голяма сума да купи технологията на производство. Продали му я двама персийски монаси - мисионери в Китай. Те познавали технологията на добиване и обработка на коприна от копринената буба. В цената влизала не само метода на добив на коприна, но и доставка на копринени буби в Константинопол. От този момент в Европа започнало да се добива копринена нишка, която била суровината за изтъкаването на ценния копринен плат. Подобно на китайците и византийците строго пазили технологията на добив на копринена нишка и Византия бързо придобила голям разцвет в областта на текстилното производство. Тази тайна се пазила чак до ранното Средновековие, когато била разпространена първо в Анатолия и Сицилия, а след това из цяла Франция и Италия.

При царуването на Юстиниан I византийската текстилна манифактура произвежда бляскави тъкани предимно от коприна, с втъкани в тях златни и сребърни нишки и покрити със скъпоценни камъни и перли. Използването на тези тежки и лустросани платове определило и стила в облеклото: коравите и претрупани с орнаменти материи изисквали проста кройка - само с по няколко шева или закопчавания, за да не се прекъснат големите орнаментални мотиви, преминаващи през цялата дреха.

Както при мъжете, така и при жените, римската драпирана туника била заменена от по-удобна шита туника, която се пристягала в талията с богато декориран широк колан, а под нея се носела пола до коляното или до глезена. Богата и голяма декоративна яка, взаимствана от яката при древните египтяни, покривала раменете. Влиянието на християнската църква се вижда от факта, че крайниците вече се покривали от дълги тесни ръкави и памучни или копринени чорапи.

Наметала, закопчани на раменете, се носели на улицата. Облеклото в императорския двор се отличавало с извънредно много пурпур и злато. Дрехите на аристокрацията се боядисвали в ярко червено, жълто или зелено. Такова е облеклото, изобразено върху мозайките в Равена - Сан Витале и Сан Аполинаре Нуово.

Втория период на просперитет за Византия настъпил между IX-XI век.

Дрехите в двора били по-пищни от всякога. Те били инкрустирани със скъпоценни камъни и злато и оцветявани в много ярки цветове, предимно в пурпур и нюанси на червеното. Императорската туника включвала дълго правоъгълно парче плат, богато бродирано с злато, което се загръщало около тялото, а краят му оставал да виси свободно на едната ръка. През този период класическия стил на дрехите окончателно отстъпил на източния. Кафтанът започнал да се възприема като официална дреха. Отворено отпред, това облекло се обличало от към гърба. Комбинирало се с панталон. Панталонът за разлика от близкоизточните шалвари бил по-къс и елегантен. Крачолите се затъквали в ботушите или се спускали над обувките. Византийското облекло повлияло много силно върху начина на обличане в Източна Европа и особено много върху България и Русия, които били православни. Тъканите с втъкани в тях скъпоценни камъни и злато били възприети широко и в Православната църква.

Обувките на мъжете били предимно черни кожени ботуши. За двора те били червени. Жените най- често ходели с обувки до глезена, но понякога слагали и сандали.

Мъжете се подстригвали късо и били гладко обръснати. Ходели с шапки без периферия или с качулки. Жените се забулвали и често прибирали дългите си коси с мрежести кърпи от коприна, покрити с перли. Аристократите носели големи, тежки бижута. Те употребявали много парфюми и малко козметика.

https://jenabg.com/stil/istoriya-na-drehata/oblekloto-v-vizantiya

Hatshepsut


Hatshepsut

Характерни черти на византийската дворцова култура

Императорският двор в Константинопол

I.

Византийската дворцова култура е органично свързана с императорската институция, докато личността на отделния император може само да провокира или засили отделни явления, без да бъде изцяло техен носител. В резултат на това и византийската дворцова култура трябва да се разглежда във връзка с понятията на континуитета, на традиционните елементи на елинистичните царства и на римската императорска епоха, и от тази гледна точка се различава принципно от другите европейски дворове.

Въпросът за континуитета на римските институции в средно- и късновизантийско време се разглежда в научните изследвания доста противоречиво, особено през последните години. Но никога не е било оспорвано, че в литературата, изкуството и церемониала — елементи, които са изведени като характеристики на дворцовата култура — са запазени най-здравите връзки с гръцката и римската античност. Континуитетът обаче не означава неизменно съблюдаване на традицията, а промяна и приспособяване, при запазване на основните тенденции. Византийската дворцова култура в никакъв случай не се състои само от антични елементи, по-скоро в нея става все по-забележимо непрекъснато растящото влияние на християнството, започнало плахо още през IV в.: императорите участват както в светските, така и в църковните церемонии; заедно с грижата за светската антична литература се проявява и грижа за християнската книжнина. Поне до XII в. тези две тенденции в живота на двореца се развиват успоредно, а понякога дори се преплитат, докато в късновизантийската епоха християнският елемент доминира осезателно.

Дворцовата култура се характеризира най-общо с наличието на устойчиви центрове, защитени от военни интервенции, в които изкуството и литературата могат да се развиват за дълъг период от време. Това твърдение важи за Византия с особена сила: съществувал е един императорски дворец, в един град — Константинопол, защитен от отбранителната система и на античния, и на средновековния свят. При това почти от самото начало дворцовата култура е идентична с константинополската градска култура. Но преплитането отива много по-далеч: Константинопол не е бил обикновен град, той е бил неизменно — с изключение на прекъсването през XIII в. (1204 — 1261) — единствена столица на Империята, поради което се получава едно забележително уеднаквяване: дворцова култура — константинополска градска култура — византийска култура. Във всеки случай това уеднаквяване — което е поне отчасти теоретично изведено — засяга преди всичко византийската култура. Влиянието на дворцовата култура е намалявало с отдалечаването от Константинопол. След края на IV в. владетелският двор във Византия никога не е бил скитаща институция, както това е било в много западно-европейски държави. Повечето от императорите никога не са напускали столицата или само за кратко са били извън нея. А ръководенето на военните походи е било предоставено на пълководците. Наистина е имало, преди всичко в ранно- и средновизантийската епоха и предимно недалеч от града, вили и летни резиденции на императорите; но до XIII в. в рамките на империята не е имало обособени области, управлявани от васали на императора или от негови втори и следващи синове, които да създават собствени културни кръгове. Строгото съблюдаване на централизацията на властта в личността на императора намира конкретни проявления при разпространението на дворцовата култура. Византийската провинция е била откъсната от двореца, а понякога дори враждебна към него, което проличава в Епоса за Дигенис Акрит и в някои теоретични съчинения. В провинцията дворът е представляван от често сменящи се чиновници, които са възприемали своята дейност като някакъв вид заточение и не са допринасяли за утвърждаването на дворцовата култура. Нито един книжовник от средновизантийската епоха не е живял продължително време или дори само няколко години извън Константинопол. Колко плодотворно може да бъде влиянието на столицата върху провинцията показват примерите с Трапезунд, Епир и Мистра от късновизантийската епоха, но този проблем ще бъде предмет на отделно изследване.

Дворцовата култура е зависима не само от неизменните традиции на императорската институция, но и от личността на конкретния император. Той може да влияе по два начина: индиректно като меценат и пряко като книжовник. Грижите за развитието на изкуствата и литературата от страна на императора са постоянен елемент на възхвалата на императора в реториката и практиката, като наследство от времето на елинистичните царе и римските императори. Материална база на тази щедрост е имуществото на императорското семейство, попълвано от редовни парични постъпления. В цяла средновековна Европа подобна почиваща на парични основи дворцова култура е съществувала само във Византия. В много случаи императорите активно са участвали в създаването на дворцовата култура. Тук отново се откроява една основна разлика спрямо другите европейски владетели: от около 90 византийски императори само единици са били неграмотни. Тук бихме могли да приведем само някои примери за приноса на владетелите в дворцовата култура. Маврикий през VI в. създава трактат за военното изкуство, Лъв III е бил автор на унищожени по-късно богословски съчинения и писма, които са станали повод за иконоборската полемика, Лъв Мъдри е написал житие на своя баща Василий I, стихотворения, епиграми, проповеди, а вероятно и един наръчник по военно изкуство. Литературната дейност на неговия син Константин VII е издигнала писмената култура на недостигани дотогава висоти. Йоан VI Кантакузин е автор на едно историческо съчинение. През XV в. Мануил Палеолог написва многобройни писма и богословски речи срещу исляма, с които участва в религиозни дискусии.

Още по-голям е броят на членове на императорското семейство, които са се занимавали с литературна дейност, като например (през XII в.) дъщерята на император Алексий I, Ана Комнина и нейният съпруг Никифор Вриений, които са автори на исторически съчинения. Споменатите личности представляват върха на дворцовата култура. Във Византия обаче се срещаме с едно специфично явление: цялата светска литература на висок книжовен език — а отчасти дори и на народен език — е създадена от придворни. Би било трудно да посочим автор без титла или длъжност в двореца. При това става дума изключително за светски лица или хора, които късно са приели духовен сан и са заели църковна длъжност. Духовенството — митрополитите и епископите, а дори и дворцовият клир — почти не се проявяват като носители на дворцовата култура. В каква степен те са участвали в нейното създаване и разпространение е въпрос, който все още не е добре проучен, но е тясно свързан с отношението между дворцовата и църковната култура. Не може да се отрече, че манастирските скриптории в столицата също са допринасяли за разпространението на светската дворцова култура и че и тук църквата се проявява в известен смисъл като част от държавата, без да й е била поверявана някаква самостоятелна функция. Някои училища, свързани със столичните манастири (неправилно наричани патриаршески училища или патриаршески академии), също са допринасяли за разпространяване на светското образование и като цяло не са служили само на клира. Тясната връзка на дворцовите служители с литературата се корени в традиционната, т. е. антична, образователна система на enkyklios paideia. Основното образование на всеки византиец, който — казано по съвременному — се е стремил към висок пост, е предполагало овладяване до съвършенство на умението да се изразява устно и писмено, което се е постигало чрез продължително обучение по реторика. Именно то спомага за съхраняването на най-важните литературни жанрове и отделни произведения на гръцката античност. Отнесено към днешно време, това би означавало всеки държавен служител да има висше образование по германистика, и то по старогерманска литература.

Правителствените решения — грамотите и указите — също са следвали законите на класическата реторика и който ги е владеел заради службата си, често е имал леко перо и за лични нужди. Реторическите умения водят дотам, че научните трактати по медицина и право също са се писали в мерена реч. Много високопоставени държавни служители са били известни и като писатели: Никифор, по-късно патриарх, като главен секретар на императора през VIII в. е написал една хроника; Генезий, историк от X в., е бил началник на императорската канцелария; Михаил Пеел — най-разностранният и плодовит византийски писател — е бил всемогъщ министър при няколко императора през XI в.; Никита Хониат — хронистът на IV кръстоносен поход — е заемал поста велик логотет, една от най-висшите държавни длъжности.

Дворцовата администрация, която е била идентична с държавната администрация, се е нуждаела от допълнителни помощници за разработването на различни концепции и стратегии, както и за обичайната преписваческа работа. И хората от този кръг са имали своите литературни прояви, често само като анонимна, второстепенна дейност на някой преписвач на ръкописи, понякога автор на малки поеми, с които се е надявал да си спечели благоволението на двора.

Сега е моментът в тази връзка да направим кратка бележка за социалното положение на тази прослойка. Дворът е бил единственото място за изява на такива хора и чрез своята "второстепенна" административна работа те са били материално обезпечени. Липсата на наследствена аристокрация в провинцията, равнодушието на провинциалната администрация към културата, засвидетелствано през IX и X в., както и враждебността на Църквата към разпространението на античната традиция, довеждат във Византия до съвсем различна ситуация от тази на Запад най-общо и отчасти в съседните балкански държави. За разлика както от Античността, така и от западноевропейското късно средновековие, във византийските градове не е имало нито достатъчно материални средства, нито обществени прослойки, носители на традицията, които да позволят формирането на по-малки самостоятелни културни центрове. Това несъмнено е следствие на централизиращата функция на Константинопол, която е довела до първостепенното му положение във всички области. Тази теза важи преди всичко за литературното развитие, но както ще покажем по- късно, засяга в голяма степен и останалите изкуства.

II.

След тези по-скоро общи заключения за особеностите на византийската дворцова култура, трябва да илюстрираме някои от постановките с примери от областта на церемониала и дворцовите празници, литературата и изкуствата.

Като част от византийската дворцова култура, церемонията е онази идеална и лесно запомняща се форма на самопредставяне на императора, за която нейните съвременници са ни оставили едни от най-впечатляващите свидетелства. Книгата за церемониите от X в. представя повече от 150 церемониални действия с участието на императора, които в голямата си част са били извършвани публично, т. е. извън двореца. Тук се включват и църковните церемонии, които чрез присъствието на императора придобиват държавен характер. Императорското влияние върху църковния церемониал изобщо не бива да се подценява и изисква отделно изследване. В цяла поредица от церемонии — коронация на императора, раздаване на почетни длъжности, приемане на пратеничества — изцяло или частично се възпроизвеждат моменти от римската императорска епоха. Церемониалът не съществува изолирано сам за себе си, както ни изглежда днес на базата на запазените писмени извори. Негова рамка в голяма степен е императорският дворец, който вече не може да бъде възстановен изцяло, макар отделни негови части да са известни. Той в голяма степен е повтарял структурата на римския императорски дворец, вероятно е бил сходен с постройките от Диоклецианово време в Сплит. Многократно описваните самодвижещи се механизми в тронната зала имат свои непосредствени прототипи в елинистичната дворцова култура. Там — в източните области на Римската империя — трябва да се търси мраморният блясък и златото на вътрешната украса, оставили незабравими спомени у всички посетители на византийския императорски дворец.


Император Теофил и неговият двор
Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица

Императорският дворец е бил затворен свят, разбира се несравним с тайнствените палати на китайския император, но все пак достъпен само за определени кръгове. Там все още е живяла частица от античния свят. Тя намира израз в мимическите представления, анатемосани от Църквата през VII в., както е записано в актите на съборите, но продължили съществуването си поне частично на малкия хиподрум на императорския дворец. Също и аристократичната игра на поло, възприета от Сасанидите, е била ограничена в рамките на императорското обкръжение. Светът на императорския двор в тесен смисъл е бил изключителен във всяко едно отношение. Развлеченията на дворцовото общество са увличали и населението на столицата. Това важи не само за конните надбягвания, които са се провеждали до XII в. В още по-голяма степен се отнася за поддържането на традицията на езическите празненства, преди всичко на Брумалиите — късен античен вариант на Сатурналиите. Въпреки протестите на Църквата те са се празнували до XII век и дори в Книгата за церемониите има специални указания за тяхното провеждане. Според сведенията на един църковен автор от XII в. в празненствата са участвали и свещеници от "Св. София", които са обикаляли в процесия, маскирани като войници и животни. Според нашите съвременни разбирания бихме могли да определим този празник като антицърковен. Известен е и един конкретен случай, когато самият император организира публично подобен празник, за да провокира Църквата.

Става дума за Михаил III, който в средата на IX в. "избира" някой си Грилос (думата означава "свиня") за патриарх, а 11 негови сътрапезници-пияници за митрополити, които направили пародия на богослужението, напълнили светите утвари с горчица и пипер, и при срещата с процесията на истинския патриарх пели непристойни песни. Със сигурност тези примери не са показателни за ежедневния церемониал, но в тях личи едно езическо настроение, което е характерно за целия двор през дълъг период от време. Тук естествено могат да се приведат примери и от други области: църквата, е допусната до императорската коронация след почти тристагодишен бавен процес; първоначално Новата година (1. IX) се е празнувала на Форума на Константин и до IX в. не е засвидетелствана като църковен празник, което е пример за бавното проникване на Църквата в светския церемониал.

Населението на Константинопол се е наслаждавало на блясъка на дворцовата култура по време на многобройните църковни процесии с участието на дворцовия елит и на императорските празници: раждане, коронация, сватба, погребение. Като пример ще приведем описанието на сватбата на император Маврикий през 582 г.: "Градът празнува седем дни и беше украсен само със сребърни предмети: плата, паници, чаши, чинии, вази, подноси, и ромейското богатство се изливаше заедно с блясъка на златните украшения и невижданите дотогава съкровища на императорския дом; това беше един театър за всеки, който хвърляше поглед натам. Флейти, цитри и много други музикални инструменти звучаха за развлечение и отмора, много акробати и фокусници предлагаха на жадните за зрелища своето изкуство по цял ден... Бяха организирани конни състезания, а императорът угощаваше сановниците в двореца... И така тази блестяща сватба завърши."

Дори когато тайните на императорския дворец са оставали скрити, населението на Константинопол се е намирало в уникално положение — за разлика от западноевропейските столици участниците в такива тържества са били не хиляди, а стотици хиляди.

Определени области от византийската дворцова култура обаче остават достъпни само за един тесен кръг. Първият пример за това е от Хрониката на Михаил Псел: император Константин IX (1042-1055) отивал на театрално представление в двореца заедно с любовницата си Склерина, известна с красотата и образованието си. От двете страни на пътя им стояли дворцовите служители, а един от тях извикал към красивата метреса само две думи: ου νεμησις; (не упреквам). Склерина разбрала намека и благодарила с кимване на глава. Но Псел е изхождал от предпоставката, че читателите на неговата творба, които са били част от тесния кръг придворни, са разбирали този намек. Вторият пример ни дава представа за кръга на читателите. В Библиотека Лауренциана във Флоренция се съхранява един малък, грижливо изписан ръкопис от XII в., който съдържа късноантичния пасторален любовен роман за Дафнис и Хлоя. Текстът, който е изглеждал непристоен, е скрит грижливо в средата на ръкописчето, ограден от безобидни богословски текстове. Не е уместно тук да говорим за случайно съвпадение или по кодикологически сухо за конволют, тъй като има определена закономерност при комплектуването на ръкописа. Остава ни доста вероятното предположение, че тази книга е била притежание на някой придворен, който я е четял при прекалено дългите църковни церемонии! Но ние трябва да отдадем дължимото и на християнската литература в дворцовата среда. Ана Комнина разказва за майка си — императрица Ирина: "Аз си спомням, че дори когато храната беше вече поднесена на масата, тя не изпускаше книгата от ръцете си, за да чете внимателно догматичните съчинения на Светите отци, и преди всичко на философа и мъченика Максим (Изповедник)."

Приведените до тук примери се отнасят до текстове, написани на висок книжовен език. Погрешно е да смятаме обаче, че дворцовото общество си е служило само с него. Народната литература също е била популярна в тези среди, защото тя първоначално е създавана там. Не народът, а само книжовникът е бил писател. Хронистите никога не са се притеснявали да използват поговорки от народния език, тъй като самите те са ги употребявали в ежедневието си.

Видимото разграничаване на двете езикови равнища се появява в текстовете относително късно, през XII в., в произведенията на Михаил Глика. Той е бил секретар на император Мануил, арестуван за участие в заговор и затворен в тъмница. Там през 1159 г. създава своето известно "Стихотворение от затвора", в което книжовният и разговорният език са смесени. Явно това не е било направено в името на "l'art pour l'art". С тази своя творба затворникът моли императора за милост, като използва тази езикова форма, която е мила и скъпа на владетеля, а именно народния език. Въпреки това дворът никога не е дал пълен достъп на народната литература, тя е било по-скоро прищявка, понякога нещо тайно, и едва след падането на Константинопол през 1453 г. се постига истински пробив в това отношение. Трудно е да се каже защо тази тенденция, която през XII в. е ясно доловима, не стига до своя завършек. От една страна причина за това е относителната близост с високия книжовния език, който е бил разбираем в някаква степан за всички — не е имало такава голяма разлика, както на Запад между латинския и националните езици. От друга страна това са потребностите на двора, изискващи по традиция връзка с високия книжовен език и античните литературни жанрове. Тежко се отразява вероятно и културният срив след 1204 г. и възраждането на едно общество, което въпреки наличието на предпоставки за Ренесанс се връща назад към преосмисляне на старите ценности.

Остава да се каже още нещо за значението на двора за развитие на изкуството. Единството на светското и църковното изкуство във Византия е било изтъквано многократно. Самостоятелни стилови направления в отделени части на империята, или с други думи "провинциалното изкуство", се проявяват преди всичко в начина на изпълнение на произведенията, а не в избора на сюжетите. При всички големи паметници било на архитектурата, било на монументалната живопис, имаме работа с творци от столицата, или поне с такива, които им подражават. Във всеки случай доказателствата в тази област се ограничават само до наблюдения върху стила, тъй като не знаем имената на творците, а писмени документи за строежите и тяхната украса не са запазени. Решаващите нови импулси, често погрешно определяни като "Ренесанс", идват от Константинопол. Нормативната сила на столицата и заедно с това ео ipso на двора се разкриват в областта на литературата, но са характерни и за византийското изобразително изкуство. Доколко тя е била спирачка за развитието на нови явления, не е предмет на настоящето изследване.

III.

Влиянието на дворцовата култура в рамките на цялата Империя до XIII в. е въпрос, засяган многократно, и затова тук ще бъде представен само накратко. Празниците и церемониите остават приоритет на Константинопол, тъй като другаде не е имало нито повод, нито възможност да се провеждат. Възникналата в двора литература е била твърде сложна като език и съдържание, за да постигне голяма популярност извън столицата. Изключение от това твърдение прави Южна Италия през XII и особено през XIII в., където влиянието на дворцовата литература води до значителни творчески постижения преди всичко в областта на поезията, породени вероятно от плодотворната конкуренция с латинската култура и с дворцовата среда на норманските и немски владетели в този район. Идващите от константинополския двор образци продължават да определят стила в живописта и архитектурата, въпреки някои местни влияния, докато ръкописната украса се опитва по-скоро да се откъсне от столичните модели.

Влиянието на дворцовата култура върху съседните на Византия държави е въпрос с особено значение. Тази тема изисква отделно изследване и като страничен проблем на настоящата статия ще бъде спомената само накратко. Най-слабо е влиянието на дворцовата литература, тъй като е било трудно разбираема извън византийското езиково пространство и пренебрегвана поради своя светски характер. Изкуството достига до православните страни единствено чрез църквата.

Възприемането на елементи от константинополския двор на Запад е ставало при инцидентните политически контакти и във всеки случай е било избирателно. Церемониалният и дворцов апарат са имали най-силно влияние върху България и Сърбия, въпреки че и по този въпрос не могат да се правят категорични заключения. Естествено трябва да изтъкнем, че освен дворцовата култура са съществували и други "култури": народна, монашеска или манастирска, църковна, като последните две са много близо една до друга и често не могат да бъдат разграничени. Това изброяване изисква разширяване на понятието "култура" по отношение на даденото в началото определение на "дворцова култура". Освен това е необходимо да се изясни какво е влиянието на църковната култура върху дворцовата и как се е развивал този процес. Предложеното тук изследване се опита да разграничи наследените от Античността форми на дворцова култура, тъй като те са най-близко до византийската култура, както това ни е известно от запазените свидетелства и както се е проявявало пред очите на чужденците, съвременници на Византия.

http://istorianasveta.eu/pages/posts/mnogoobrazie-i-spernichestvo-426.php
http://istorianasveta.eu/pages/posts/mnogoobrazie-i-spernichestvo-2-429.php

Hatshepsut

12 August 2018, 19:57:59 #4 Last Edit: 12 August 2018, 20:23:23 by Hatshepsut
Културата на Трапезундския императорски двор и на деспотатите

1. Политически предпоставки

До XII в. византийската държава се характеризира със своето единство, което се проявява във функцията на Константинопол като център на държавата във всяко едно отношение. Още през XI в., но много по-силно през XII в., се изявяват центробежни сили. Провинцията започва да се вълнува и дa се съпротивлява на натиска от страна на столицата. Причините за това са обсъждани многократно и в никакъв случай не трябва да се разглеждат еднозначно и линейно. Тук не можем да ги дискутираме подробно. Почти в края на XII в. редица градове напускат държавното обединение и търсят начин да постигнат самостоятелност. Това са действия на местните управници, нито един член на двора не участва в тях и по тази причина те не водят до възникване на нови дворцови центрове. Но това е една вече ясно открояваща се тенденция, която при значително отслабване на централната власт довежда до разпадане на Империята и до увеличаване броя на центровете. Такъв момент настъпва с превземането на Константинопол през 1204 г. и този факт показва колко тясно са свързани столица и държава във Византия.


Държави, възникнали след разгрома на Византийската империя през 1204 г.

Възникват нови дворцови центрове, като някои от тях оцеляват повече от два века. Никея, със собствен патриарх и император, е бледа сянка на Константинопол, която престава да съществува като център веднага след освобождаването на столицата през 1261 г. Поради това тя може да остане встрани от нашето изследване. Вторият град в Империята — Солун — става самостоятелен, когато гръцкият владетел на Епир го превзема от латинците и се установява в него през 1224-1246 г. На запад — в Янина и Арта — възниква друго дворцово средище, чието самостоятелно развитие е проследено отделно. Най-дълго успява да просъществува (до 1461 г.) новообразуваният владетелски двор в Трапезунд. Примерът на Епир и вероятно на Солун са послужили за образци на двора в Мистра на Пелопонес, който е създаден от Константинопол в средата на XIV в. и от своя страна става модел за по-малките владения в Пелопонес и на о-в Лемнос, в Силимврия и Месемврия.

2. Императорският двор в Трапезунд

Възникването на Трапезундската държава не е последица от превземането на Константинопол, доколкото го изпреварва с няколко седмици. То става възможно поради отслабването на периферните области на Империята, за което вече стана дума. Дело е на братята Давид и Алексий Комнини, внуци на последния император от династията на Комнините — Андроник I († 1185). С помощта на един получичо (незаконен син на Андроник), женен за една от сестрите на грузинската царица Тамара, те се свързват с Грузинското царство, което им дава военна помощ за завземане на съседни византийски области. Тези два корена на Трапезундската държава имат своето значение за дворцовата култура. Отношението към константинополския двор има различни измерения. Двамата братя са непосредствените наследници на Комниновата династия,  изместени от Ангелите при свалянето на Андроник I. Те са можели да се представят като легитимни византийски императори, свързани чрез роднински връзки с многобройни видни византийски фамилии. Като наследство от миналото те са носели фамилията Комнини, възвеличена с прякора μέγας (Велики Комнини).

За разлика от дворовете, които ще разгледаме по-късно, Трапезунд не може да бъде определен като васал на Константинопол. От политическа гледна точка той е бил самостоятелна империя, отчасти дори конкурент, който през първите десетилетия на своето съществуване е имал намерението да освободи Константинопол и да възстанови там бившето господство на Комнините. Установяването на роднинските връзки с византийските императори след 1261 г. нормализират в голяма степен отношенията между двете страни. Това проличава и от титулатурата, която също е показателна за двустранните отношения — стига се до там, че трапезундските императори не се наричат василевси, а само деспоти, и с тази титла влизат в константинополския церемониал. В областта на външната политика и икономиката Трапезунд е бил напълно независим и никой в Константинопол не е мислил да си го връща отново. Съществували са две съседни гръцки — или по-скоро византийски — държави, които според мен са били най-тясно свързани чрез дворцовата си култура.

Трапезундският двор в етническо отношение е бил гръцки. Въпреки политическите връзки с Тбилиси, грузинският двор не е упражнявал никакво влияние върху него. Причина за това е голямата разлика в езика и преди всичко фактът, че точно 20 г. след основаването на Трапезунд — през 1223 г. — грузинското царство е завладяно от монголите. Влияние на съседното турско емирство се открива само в превода на някои дворцови титли на турски и в ономастиката, но те не променят сериозно гръцкия етнически елемент.

Голяма част от тази византийска по характер дворцова култура в Трапезунд се характеризира с подражаване на константинополските модели. Естествено не бива да забравяме, че малобройните писмени извори от там само бегло документират този факт.


Църквата "Св. София" в Трапезунд (Трабзон) - главен храм на Трапезундската империя

Императорският дворец е бил част от отбранителната система на града. В този смисъл той не може да се сравнява с Големия дворец в Константинопол, а по-скоро с двореца във Влахерна, който през Комниновата епоха е бил резиденция на императорите. Съвсем различната топография не позволява да се търсят аналогии в разположението на сградите. Тук дори можем да допуснем определено грузинско влияние в отделни архитектурни елементи. Вътрешността на двореца е описана от Висарион, по-късно римски кардинал. Характеризира се — както и в Константинопол — с голям брой вътрешни дворове, колонни зали и отделни салони, чиито стени са изписани с цветя и растителни мотиви, с подове от бял камък. В една от залите е бил нарисуван портрет на императора, а по стените се били изобразени неговите дела, както е било направено по заповед на император Мануил Комнин в Големия императорски дворец в Константинопол. Друга зала е служила за държавните приеми и банкети. В нея угощаваните сановници са били подреждани според ранговете си по системата на Палеологовия двор в Константинопол. Това ни е известно не само от хрониката на Панарет, имаме и едно почти неоспоримо доказателство за подражанието — един ръкопис с късновизантийския списък на длъжностите и званията на Псевдо-Кодин, запазен заедно с единствения ръкопис на Трапезундските анали на Панарет.

Церемониалното облекло на императора не се е различавало от това в Константинопол. Титулатурата в императорските грамоти е същата, макар че някои детайли издават влияние на образци от Комниновата епоха, а други са съвсем нови.

Животът в двора не ни е познат в подробности поради липса на достатъчно извори. По-малката площ на града в сравнение с Константинопол обуславя по-тясната връзка на императора с градския живот. И вероятно дворът не е бил толкова изолиран и затворен, какъвто е случаят във византийската столица. Разполагаме с описанието на празника на патрона на града Евгений, направено по конкретен повод в края на XIII или началото на XIV в. Начинът на протичане на празника е бил утвърден с императорска заповед. От нея се разбира, че за радост на Църквата, всички разходи са били поемани от императорската хазна. На книжовника Григорий Хониат — който ще бъде споменат и по друг повод — е било поръчано написването на специални химни. По време на самия празник е било показвано богатството на града от дрехи и съдове — една картина, която отчасти напомня описанието на императорската сватба в Константинопол.

Що се отнася до духовния живот в императорския двор, разполагаме повече с хипотези, отколкото с конкретни примери. Дали в двореца е имало библиотека, е трудно да се установи. Добре известният Висарион е получил (или е могъл да получи) тук във всеки случай само основното си образование, след което се е отправил в Константинопол в търсене на по-добри условия. Известният астроном Григорий Хониат по всяка вероятност е получил образованието си в манастир, а не в двореца. Но изглежда дворцовата култура и културата на градските манастири в Трапезунд трудно могат да бъдат разделени. В лицето на Константин Лукит, Стефан Сгуропул и Михаил Панарет виждаме трима висши дворцови сановници, които се изявяват същевременно и като книжовници.

Не може да се установи влияние на трапезундската дворцова култура извън границите на страната. Константинопол не се е нуждаел от такова влияние, а в Грузия и турския емират за подобни факти няма никакви свидетелства. Колкото стопанството на малката трапезундска държава е имало международно значение, толкова в дворцовата си култура тя остава атрактивен реликт от времето на Комнините във Византия (XII в.).

3. Императорският двор в Солун

Трудностите в тази глава започват още със заглавието, с което е свързан и въпросът за континуитета. Солун за първи път става столица на кралство и резиденция на владетели при Бонифаций и Димитрий Монфератски след падането на Константинопол и разделянето на Византийската империя. Епирският деспот Теодор Ангел превзема града през 1224 г. и го прави столица на своята империя до 1246 г., когато Солун пада в ръцете на никейския император. За двора по това време не знаем нищо. Между 1303 и 1317 г. го управлява и живее там Йоланта Монфератска, жената на Андроник II, а в периода 1319-1328 г. го управляват с чести смени и прекъсвания синовете на Андроник. След продължителна пауза някъде около 1350-1365 г. в Солун резидира императорската вдовица Ана, а през 1371-1372 и 1382-1387 г. — Мануил Палеолог, син на Йоан V. След освобождаването му от турците през 1403 г. до предаването му на венецианците през 1423 г. градът непрекъснато е резиденция на синове на византийския император.

Тези дати от политическата история на двора в Солун показват, че никой от владетелите и тяхното обкръжение не са могли да установят някаква приемственост в развитието на града. Поради географската близост с Константинопол и връзките по суша и по море, които неизменно са били характерни за двата града, е трудно да допуснем дори възможността за някакво самостоятелно развитие. Изглежда че присъствието на владетелски двор в Солун не е имало голямо значение, доколкото за него не са запазени никакви описания. Дори предположението, че дворецът се е намирал близо до базиликата "Св. Димитър", е доста съмнително. По тези причини е изненадващо, че през XIV в. градът се радва на голям културен разцвет, който по нищо не отстъпва на столичния, особено в областта на литературата. Остава открит въпросът за двигателя на този процес. Със сигурност трябва да изключим двора. Не е достатъчно също така да се позоваваме и единствено на близостта с Константинопол, тъй като през този период Солун е всичко друго, но не и обикновен имитатор на столицата. Най-вероятно трябва да насочим вниманието си към определени градски слоеве, към които да причислим и едрите собственици от околностите на града. Изследователите на дворцовата култура все още са в дълг към Солун. Но трябва да подчертаем, че културните достижения на Солун в областта на изкуството по нищо не отстъпват на високата дворцова култура.

4. Деспотският двор в Мистра

За разлика от двора в Трапезунд, който въпреки имитацията на константинополските отношения се проявява в значителна степен като самостоятелен, и от този в Солун, чиято същност трудно може да бъде определена еднозначно, дворът в Мистра представлява една васална форма, която в много отношения се доближава до западноевропейските княжески дворове. Той е бил предназначен за братята или синовете на императора, които са се радвали на широка икономическа самостоятелност, но във външната си политика са били изцяло зависими от Константинопол. Континуитетът е дълбоко присъщ на двора в Мистра. За първи път през 1349 г. там е изпратен един императорски син — Мануил Кантакузин — останал в Мистра до смъртта си през 1380 г. Следващият владетел на деспотата — Теодор I Палеолог — живее там през 1383-1407 г., а неговият наследник — Теодор II Палеолог — остава в Мистра без прекъсване 35 г., като през 1428-1443 г. управлява заедно с братята си Константин и Тома. До турското завоевание през 1460 г. е имало различни по продължителност (от 5 до 12 години) периоди на владетелско управление.


Дворецът на деспотите в Мистра

Политическите и културни връзки между Мистра и Константинопол никога не се прекъсвали и винаги са се развивали на най-високо равнище. След своето сваляне през 1354 г. император Йоан VI Кантакузин е живял ту в Константинопол, ту в Мистра. Като личност, тясно свързана с културния живот на византийската столица, той има голям принос за културния възход на двора там. През периода 1414-1416 г. почти без прекъсване в Мистра пребивава император Мануил II. Освен това той и наследникът му Йоан VIII посещават владенията си в Пелопонес по време на пътешествията си на Запад (1399-1403 г. и 1437-1439 г.), като оставят да живеят в тях членове на императорската фамилия. Ако по мъжка линия дворцовата култура е свързана предимно с Константинопол, то по женска линия се проявява един друг акцент. Първият деспот на Мистра Мануил Кантакузин е женен за дъщерята на владетеля на Киликийска Армения Ги дьо Лузинян, наследникът му Теодор I Палеолог — за принцеса от фамилията Ачайюоли, племенникът му Теодор II — за Клеопа Малатеста от Римини, а брат му Константин (последният византийски император) — за Магдалена Токо.

Най-често изтъкваната и важна характеристика на двора в Мистра е неговото влияние в областта на изкуството и литературата, което през този период дори надминава константинополското. Това става възможно благодарение на непрекъснатото управление, на стопанския просперитет и на благоприятното географско положение — като фактор за защитата от военни нападения. Всички тези фактори допринасят за превръщането на Мистра в литературен и художествен център.

В областта на литературата и изкуствата Мистра е най-близо до столицата. Типичната за Византия разлика между столица и провинция тук не се проявява. Естествено не бива да забравяме, че тук са дошли много образовани хора от столицата, други са получили образованието си на място и са останали завинаги в Мистра. За творците на изкуството (чиито имена не знаем) положението не е било по-различно. Освен това Мистра не бива да се разглежда отделно от Константинопол. Решаващо в началото е било присъствието на бившия император Йоан Кантакузин и неговия преписвачески кръг. Няма друга област на Византия — като изключим Константинопол — от която да са известни толкова много имена на преписвачи и да са запазени толкова много ръкописи. Библиотеката на един от най-образованите хора в Мистра от първата половина на XV в. е наброявала 20 заглавия, сред които 8 антични автори. Интелектуалният блясък на двора е свързан с една уникална личност — Георги Гемист Плетон. Той работи в Мистра почти половин век (1409-1452 г.) и създава философска школа с античен характер по образец на Платоновата академия, в която са учили още двама видни църковни дейци: Висарион (по-късно римски кардинал) и Георги Схоларий — първият патриарх след падането на Константинопол.

Традицията и новаторството в областта на дворцовата култура могат да се онагледят с два примера: дворецът на деспота и един илюстриран ръкопис. Дворецът се състои от три части. Началото е положено с една правоъгълна постройка, която сигурно е строена около 1260 г., още от Гийом Вилардуен. Прозорците в готически стил съответстват на съвременната западна архитектура. Около средата на XIV в. е построен дворецът на Мануил Кантакузин. Смяната на владетеля е довела и до постройки с по-голяма представителност: една от тях е на четири етажа, всеки от които заема около 350 кв. м. Запазената архитектурна структура не дава основание да се предполага наличие на голяма централна зала. Разположението на прозорците показва близост с готическата архитектура на съседната постройка и с архитектурните традиции на латинския Западен Пелопонес. Вероятно едва през XV в. е построено напречното крило с голямата тронна зала на горния етаж (около 230 кв. м.). Прозорците там са подражание на италиански образци, рамкирани от бял варовик, който вероятно е докаран от Италия. Постройката разкрива роднинските връзки на Теодор II със северна Италия, както и духовните интереси на Плетон, прекарал известно време в двора на Медичите във Флоренция.

Освен в дворцовите постройки връзката между византийските и западните традиции в двора на Мистра се проявява и в един илюстриран ръкопис. Той съдържа катени към Книга на Йов и е преписан в Мистра от Мануил Цикандилис през 1361/62 г. Тъй като този писач е работил по поръчка на бившия император Йоан Кантакузин, няма съмнение за възникването на ръкописа в дворцовата среда. Редица примери показват, че неизвестният миниатюрист е използвал западен (вероятно италиански) образец, вплел е в него византийски елементи и е преобразувал западните по такъв начин, че в крайна сметка сме убедени в неговия гръцки произход. Сцената с пиршеството ни показва един западен град, облеклото на присъстващите не е по византийската мода, а кучето край масата и печената кокошка на шиша спадат към западната традиция. Картината пресъздава прием в двора на Мистра, а не в Константинопол. На друга миниатюра в центъра на западен град е изобразена византийска куполна църква.

Тези миниатюри са израз на едно космополитично съзнание, каквото не е възможно в привързаната към традициите столица на Империята. Те показват взаимното преплитане на гръко-византийския и романския свят, което в Пелопонес е осезаемо както на езиково равнище, така и в браковете на владетелите. Дворът в Мистра не е бил затворен в своето непосредствено обкръжение, а открит към културното пространство на северноиталианския Ренесанс.

5. Малките деспотски дворове във Византийската империя

Политиката на последните византийски императори Мануил II и Йоан VIII е било насочена към това да държи възможно най-далече от двора в Константинопол синове и братя, като ги компенсира чрез поверяването за управление на отделни части от страната. Току-що разгледаната Мистра е най-значителният и най-добре представен откъм извори пример за това. Императорът често е сменял управителите по места, за да не позволи на принцовете да си извоюват трайни позиции в съответната област. Такива владения в Пелопонес (с изключение на Мистра) са Хумуцион, Калавратя и Кларенца, а в останалата част на Империята — о-в Лемнос, Силимврия и далечна Месемврия. Те не са били постоянни деспотати. В случая с Пелопонес това са бивши крепости на латинците, които са служили като "дворци" и резиденции, а при останалите (Лемнос, Силимврия, Месемврия) дори не можем да кажем къде се е намирала дворцовата постройка.

Свидетелства за дворцовия живот се намират още по-трудно, но не можем да се съмняваме в съществуването на дворцова култура, защото принцовете са имали макар и малка свита, след като са прекарвали като Димитър Палеолог 20 г. на о-в Лемнос и като Константин 11 г. в Месемврия.

6. Обобщения и типологични заключения

Дворът в Трапезунд не е бил васален спрямо Константинопол в политическо отношение, но в своята структура и в културното си развитие показва голяма зависимост от столицата, главно от нейното минало пред XII в. С Трапезунд византийската култура постига крайната точка на своето влияние на изток. Въздействие върху Грузия и турските емирства не е засвидетелствано. Със сигурност обаче някои научни знания от персите са проникнали най-напред в Трапезунд. Като цяло трапезундската дворцова култура е била твърде затворена.

Дворът в Солун се характеризира със силен дисконтинуитет и остава проблематично дали е допринесъл съществено за културното значение на града през последните две столетия.

В Мистра от една страна личи тясната персонална връзка с Константинопол, а от друга чрез браковете и отчасти под влияние на латинското обкръжение виждаме творческо възприемане на елементи от италианската култура. Тази близост с Италия става основа за разпространение на Запад на създадените в Мистра образци на византийската литература и изкуство.

Обща база на дворцовата култура на деспотствата в провинцията си остава моделът на литературата и изкуството, изработен в Константинопол. Това е една култура, създавана на книжовен език, която също като константинополската не е позволявала скъсяване на дистанцията с различните други езикови обкръжения. Затова написаната на говорим гръцки език версия на Морейската хроника не може да се свърже с двора, а официалните текстове, писани в Трапезунд, не допускат влияние на понтийския диалект. Византийската култура запазва определена езикова чистота. Всички владетелски дворове са се стремили да бъдат "Константинопол извън Константинопол".

Все пак тези дворове правят и значителни промени. До 1200 г. дворът в Константинопол е бил единствен център; всеки ценител на образованието и на изящния "дворцов" живот е трябвало да живее там, защото с отдалечаването от столицата тази култура се е усещала все по-слабо. След 1204 г. Империята се свива в териториално отношение. Това малко пространство, където се е говорело само гръцки, е било разпределено между новосъздадените владетелски дворове: Трапезунд в Черноморския район, Солун в Македония, Янина и Арта в западната част на континентална Гърция, и Мистра в Пелопонес. През периода между 1350 и 1450 г. не е имало област, отдалечена на повече от 150 км. от някакъв дворцов център. По този начин константинополската култура получава разпространение в ширина и дълбочина, за разлика от предходните столетия. Доколко обикновеното население е участвало в този процес е все още дискусионен въпрос. Във всеки случай столицата се приближава до народа, макар и не пряко и не по пътя на сляпото подражание, а чрез многобройни варианти. Често подчертаваният културен разцвет от късновизантийската епоха на фона на политическия упадък, вероятно в най-голяма, степен се дължи на тези многобройни дворове, където в известен смисъл се размиват и границите с църковната и народната култура, характерни за Константинопол от ранната и средната византийска епоха.

http://istorianasveta.eu/pages/posts/mnogoobrazie-i-spernichestvo-3-430.php
http://istorianasveta.eu/pages/posts/mnogoobrazie-i-spernichestvo-4-431.php

Hatshepsut

Византийска култура

Какво означава Византия?

Византия (Византион) е античното име на онзи град на Босфора, който след обновяването му от Константин Велики (324 г.) получава името Константинопол; едва от 1930 г. той се нарича Истанбул. Византия е същевременно съкратеното и обичайното за научните изследвания название на Византийската империя, която нейните съвременници са наричали τό κράτος των 'Ρομαιών или държава на ромеите. Политическата идеология, чиито носители са императорът и дворът, прави възможно запазването на приемствеността с Римската империя дори след приемането на християнството. Византия е империя без начало, която в един почти тристагодишен процес, продължил от IV до края на VI в., е добила онзи облик, който с множество външни и вътрешни промени остава характерен за нея чак до падането й през 1453 г. - християнска империя с преобладаващо гръцкоезично население, което в по-голямата си част вече е загубило връзката си с античната културна и образователна традиция.

Централизираният характер на Византийската империя

Византийската империя винаги е била централизирана държава, каквато западното средновековие никога не е познавало. Императорът и патриархът са пребивавали постоянно в Константинопол, а в провинцията са били представяни от високопоставени чиновници, респективно митрополити, означавани от столицата. Със сигурност е имало постоянни стремежи да се отхвърли опекунството на столицата и в отдалечените и недостъпни части на страната влиянието на нейния апарат е било слабо доловимо. Честите нападения на многобройните врагове и тяхното установяване на византийски територии (в хронологическа последователност: авари, славяни, араби, българи, различни тюркски народи и накрая след 1204 г. — латинци) в повечето случаи са прекъсвали контактите с центъра и тогава населението се е обръщало още повече към свещениците и особено към монасите като към помощници, съветници и закрилници в общите и личните беди. Прогонването, бягството или поробването са били ежедневие за обширни части от страната в нейната хилядолетна история. Още повече, че империята поне по отношение на политическите си граници, се е намирала в постоянен процес на свиване от средата на XI в. (ил. 1). Извън границите на държавата също е имало гръцко население, което търпеливо и продължително се е приспособявало към новите условия, доброволно или насилствено (Южна Италия) или е съхранявало езика и православната си традиция в пълна изолация (османотурска Мала Азия).


Реконструирана част от Теодосиевите стени, Константинопол

Форми на византийската култура

Когато се говори за "византийска" култура, трябва да се разбира начинът на живот и мирогледът на всички части от населението в рамките на някогашните имперски граници. Населението и неговият бит представляват във Византия такова "единство", че византийска култура "изобщо" не съществува. По-скоро трябва да се говори за три нива или кръгове: дворцова култура, народна култура и църковно-монашеска култура. Те са — както по- късно ще се покаже — свързани помежду си чрез съответните групи от населението, но представляват и corpora sui generis. Познаването и изследването на една култура са тясно свързани със запазените извори, поради което са необходими и няколко думи за тях. Информацията се извлича както от писмени свидетелства, така и от паметници на материалната култура. Докато текстовете хвърлят светлина преди всичко върху отношенията между хората, запазените предмети отразяват по-скоро техния начин на живот. Византийските дадености по отношение на двете групи паметници значително се различават от тези в Западна Европа. Споменатата по-горе централизация на Византийската империя около едно средище — Константинопол — поставя императора в центъра на всички процеси в държавата. Голяма част от творците са живели в двора и говорейки за него, те говорят за себе си. Животът извън дворцовите среди — особено този в провинцията — се споменава само случайно и като резултат на периферен интерес. Провинцията и животът на хората там присъстват в малкото жития на светци, които не са станали жертва на стереотипа или на последвала преработка в Константинопол (края на XI в.), и са представени сравнително точно в епистоларната литература. Към това се прибавят допълнителни трудности: характерното за изворите стесняване на кръга от представяни личности, засилено от реторическата им езикова форма, близка до класическия гръцки (неразбираема за 90 % от населението); загубата на изключително голяма част от писмените извори. Самата столица Константинопол два пъти е разрушавана до основи (1204 и 1453 г.), при което са били унищожени архивите и библиотеките. Последиците от това стават ясни когато припомним, че повечето писмени извори са се събирали и съхранявали именно в Константинопол. Разбира се, и в провинцията са били съхранявани архиви на държавни и църковни институции, които имат значение за опознаването на византийската култура като цяло. Но тези места в провинцията са понасяли по-често от столицата тежките удари на съдбата (в споменатите по-горе конфликти с авари, славяни и тюркски народи), докато османското завоевание през XIV-XV в. не унищожава напълно почти всички следи от византийската култура и особено писмените паметници. На това обстоятелство, което винаги е удивлявало западния наблюдател, разполагащ с богатата и разнообразна традиция на средновековния Запад, трябва да се обърне по-голямо внимание.

Това твърдение засяга и паметниците на материалната култура, съхранявани в музейни сбирки, а също така и запазени in situ. В голямата си част те спадат към църковно-манастирската култура, тъй като става дума да запазени църковни сгради, тяхната вътрешна украса (включително стенописи) и църковна утвар. Доколкото са запазени в добро състояние под закрилата на църкви и манастири, те до такава степен определят образа на византийската култура сред широки кръгове, че често се възприемат като нейни единствени форми. Като изключим отбранителните съоръжения и руините на дворците, материалните свидетелства за византийската дворцова култура не са in situ, a се намират в музеи и колекции по цял свят. Дворцовата култура е една област, която на теория лесно се дефинира (както ще бъде показано по-долу), но нейните конкретни образци в по-голямата си част са загубени. Останали са малко подаръци, донесени от византийски пратеничества, които са били приспособявани за църковна употреба, а сега се съхраняват в западни сбирки.

Срещат се и предмети, плячкосани от завоеватели и обикновени разбойници. Богатството и значението на дворцовата култура се извежда предимно от писмените сведения. Предмети от бита на народа до сега рядко са били обект на голямо внимание и поради своята скромна материална и художествена стойност се намират по-често в депата на музеите, отколкото по техните витрини. Във всеки случай стъклото и керамичните съдове са събуждали интереса на колекционерите, особено в миналото (ил. 3). Критериите за разграничаване на византийската от различните други култури (на славяни и средиземноморски народи) все още не са точно определени. Това важи на първо място за предметите, познати ни по описание, но не достигнали до нас, като домове, стопанства, дрехи, оръжия или музикални инструменти. В съвременното изкуствознание материалните свидетелства за бита на народа играят все по-малка роля, тъй като те са обект по-скоро на етнографията и на историята на културата. От друга страна, широката градска култура, която придобива голямо значение в западните държави предимно през късното средновековие, във Византия ни е позната главно от нейния начален период на развитие — като късна форма на античната градска култура през VI и VII в. и само фрагментарно през XIV и XV в., предимно свързана с новите дворцови центрове, за които ще стане дума по-долу.

Многократно са дискутирани причините и следствията от упадъка на градовете във Византия около 600 г., както и частичния, спорадичен, кратковременен и без сериозни последици техен стопански разцвет през следващите векове. Това са част от факторите, които не позволяват развитието им да бъде паралелно със западните градове. Но изключителната централизация на държавата около императорската институция в много по-голяма степан пречи на възникването на самостоятелни прослойки със собствена култура в провинцията. Там се задоволяват с това да се обезпечат материално, като остават изцяло зависими от Константинопол по отношение на отбраната и административното управление. Всеки, който е имал възможност, се е отправял към столицата, за да направи там кариера и да спечели власт и богатство. Константинопол — а заедно с него от XIII в. и Трапезунд, вторият императорски град — са единствените центрове, развили самостоятелна култура, носител на която е тяхното население (съзнателно избягваме употребата на понятието граждани). Тя обаче стои в тясна връзка с дворцовата култура поради пространствената близост и социалните размествания, в резултат на което особено константинополската градска култура представлява един своеобразен, трудно дефинируем обект, и във всеки случай не може да се подведе под общото понятие за градска култура. Затова и занапред ще продължим да говорим за три културни кръга.

Дворцова култура

Дворцовата култура обхваща съвкупността от литературни, художествени и церемониални изяви на владетелския двор и неговите васали, която при по-широка интерпретация включва и административните центрове в провинцията, където императорските чиновници са били представители на централната власт. Византийската дворцова култура е неделимо свързана с императорската институция, която обединява елементи на елинистичните царства и на Римската империя. Личността на конкретния император би могла да провокира или засили определени процеси, но никога не е била изключителен носител на дворцовата култура. Последното се обуславя от континуитета (независимо от естествената или насилствена смяна на императора), като тук това понятие не означава неизменно и сляпо спазване на традицията, а промяна и приспособяване. Византийската дворцова култура в никакъв случай не се състои само от антични елементи, защото от края на IV в. в нея се забелязва нарастващо влияние на християнството. Участието на императорите в църковните церемонии се увеличава — една тенденция, която в своята същност се оформя през IX в.10 - и заедно с поддържането на светската антична литература се развива и християнската. До XII в. двете тенденции се развиват успоредно, като се преплитат в отделни моменти, докато след XIII в. християнският компонент доминира осезателно. Ако дворцовата култура се характеризира с постоянни центрове, в които литературата, изкуствата и церемониалният живот се развиват защитени от военна интервенция, то това с особена сила важи за Византия: съществува само един императорски дворец само в един град, защитен от най-здравата отбранителна система на античния и средновековния свят.


Графична реконструкция на Константинопол

Влиянието на двореца е намалявало с отдалечаването от столицата и не е имало здрави основи в далечните и нестабилни във военно отношение административни центрове. Повечето императори никога не са напускали  столицата или са правили това само за кратко време, като са пребивавали в  полеви лагери, където за "дворцова култура" е трудно да се говори. Но и никой от византийските книжовници не е прекарвал дълго време извън  Константонопол. По-голямата част от населението, за което отново ще стане дума по-долу, никога не се е докосвало до аурата на дворцовата култура и я е възприемало като далечен приказен свят.

Дворцовата култура е зависила не само от неизменната императорска институция, но и от личността на конкретния император, който е можел да оказва влияние по два начина: индиректно като меценат и директно като автор.

Развитието на изкуствата и литературата с помощта на императора е наследство от елинистичните царе и римските императори. Това е намерило     израз както в реторическите похвали, така и в практиката. Според изворите всеки византийски император е поръчвал строежа на църковни и светски сгради, за които после е дарявал скъпоценни предмети (ил. 6). Материална база за тази щедрост е личното имущество на императора, което се е попълвало от редовни парични постъпления. За разлика от владетелите от ранното и зрялото западно средновековие, византийските императори са участвали активно в създаването на дворцовата култура. Личности като Отон III или Фридрих II, които за съвременниците си са били редки образци на знания и начетеност, във Византия са били нещо обичайно. От около 90 византийски императори само двама са били неграмотни, а мнозина са били автори на светски и богословски произведения. Още по-голям е броят на членовете на по-близкото или по-далечно императорско обкръжение (всички те живели в Константинопол), които са се занимавали с литературна дейност или са били основатели на литературни или художествени кръжоци. От социална гледна точка те са върхът на дворцовата култура. Във Византия се срещаме с уникално явление — цялата светска литература на висок книжовен език, част от богословската книжнина и повечето от текстовете, писани на народен език, ca били поръчвани от дворцовите сановници или писани от самите тях. Почти всички византийски хронисти са били част от този кръг и би било много трудно да намерим автори, който да не са били дворцови чиновници или носител на високи титли. В рязък контраст с положението на Запад, във Византия това са изключително светски лица или такива, които едва късно са приели духовен сан и още по-късно са заели църковен пост. Тази тясна връзка на литературата с дворцовото чиновничество е обусловена от традиционната, възприета от античността, образователна система, задължителна за всеки, който се стреми към висок държавен пост. Най-важна част от тази система е било овладяването до съвършенство на умението да се изразяваш устно и писмено, което се е постигало с продължително обучение по риторика, понякога и при необходимост допълвано с познания в областта на правото. Всеки, който е можел да използва такива умения в службата си, не е бил затруднен да прави това и в личния си живот. Дворцовата администрация, която е била идентична с държавната администрация, се е нуждаела от допълнителни помощници за разработването на различни концепции и стратегии, както и за обичайната преписваческа работа. И този кръг от хора има своите литературни прояви, често само като анонимна, второстепенна дейност на някой преписвач на ръкописи, понякога автор на малки поеми, с които се е надявал да си спечели благоволението на двора. Във византийската държава бюрократичните изяви са били тясно свързани с книжовността, което намира външен израз в литературните интереси на дворцовото общество.

Церемонията е неотменна част от дворцовата култура. Тя е онази идеална и лесно запомняща се форма на самопредставяне на императора, за която нейните съвременници са ни оставили едни от най-впечатляващите свидетелства. Книгата за церемониите от X в.  представя повече от 150 церемониални действия с участието на императора, които в голямата си част са били извършвани публично, т. е. извън двореца3. Тук се включват и църковните церемонии, които чрез присъствието на императора придобиват държавен характер. Церемониите в императорския дворец, понякога в музикален съпровод, са се провеждали до падането на града през 1204 г. в разкошно украсени зали, чиито приказен блясък е оставял у чуждестранните гости незабравими спомени и една преувеличена представа за дворцовата култура.

Струва ни се, че точно тук е мястото да кажем няколко думи за значението на двора за развитието на изкуството. То също може бъде разгледано от две страни: на първо място дворецът е обект на създадените в и за него произведения на изкуството; на второ място той задава нормите на изкуството за цялата империя. С основание може да се говори за един неизменен в продължение на столетия дворцов стил по отношение на сюжетите и тяхното изпълнение, използващ изцяло езическото наследство с неговите ловни и батални сцени, музика, игри и еротични мотиви. Дворцовият стил обаче включва такива мотиви дори и там, където религиозната тематика е на преден план, което се вижда особено нагледно в украсата на ръкописите - библии и осмокнижия. Църковната утвар и литургичните книги, използвани в тържественото богослужение в "Св. София" и в другите църкви, официално посещавани от императора, също са дело на дворцовите ателиета. Покрай това е съществувал, в някаква връзка с двора или поне на територията на столицата, един "по-скромен" начин на живот. Въпреки това единството в изкуството е определящият момент, пред който дори отделните периоди (IX-X в. — изкуство на Македонската династия; XI-XII в. — изкуство на Комнините; XIII-XV в. — изкуство на Палеолозите) отстъпват на заден план и датировката на различните произведения може да бъде направена единствено след продължителни и детайлни анализи.

Изкуството на двореца и на столицата е и образец за провинцията по отношение на сюжетите и тяхното изпълнение, независимо че по-новите изследвания вече говорят и за "провинциални стилове". По-голямата част от архитектурните обекти и тяхната декоративна украса са дело на столични майстори (които най-вероятно са били организирани в пътуващи групи) или на такива, които са им подражавали. Тези факти обясняват поне до някъде външно единния характер на византийското светско изкуство.

Досегашните ни наблюдения се отнасят предимно за времето преди 1204 г. Падането на столицата представлява един драматичен срив в развитието на дворцовата култура и изкуство. След политическото разделяне на Империята (Трапезунд, Никея и Епир) възникват три дворцови центъра, като един от тях — Епир — бързо загубва своето значение. "Новите" дворове се ориентират към старите образци от Константинопол, независимо че изворите премълчават много подробности. Дворът в Трапезунд дори надживява този в Константинопол (1461 г.), но без да създаде оригинални достижения в изкуството, като изключим повлияните от съседна Грузия. В областта на политиката обаче там винаги се е запазвала осезаема дистанция по отношение на Константонопол. Административното разделяне на Византийската империя в средата на XIV в. довежда до създаването на зависими от Константинопол владения — първоначално в Мистра на Пелопонес, а през XV в. и на други подобни дворове в Хлумузион, Калавратя, Кларенца на Пелопонес, в Солун, на о-в Лемнос, в Силимврия, Месемврия (сега Несебър на Черно море), в Янина и Арта в Епир. Докато Мистра в културно отношение се изравнява напълно с Константинопол, то за тези процеси в останалите малки дворове не се знае нищо конкретно. Новата ситуация се отразява благотворно върху развитието на дворцовата култура. До 1204 г. дворът в Константинопол е бил единствен център, и който е ценял образованието и лукса, е трябвало да живее там. От средата на XIV в., когато и територията на Империята намалява, тя се разпределя между новите дворцови центрове. Между 1350 и 1450 г. не е съществувала област, отдалечена на повече от 150 км. от някакъв владетелски двор. По такъв начин, за разлика от предходните столетия, константинополската култура се разпространява не само в ширина, но и в дълбочина. Съответно "народът" (не само жителите на Константонопол) е получил възможност да влезе в пряк контакт с тези културни явления. Многократно подчертаваният културен разцвет през късновизантийската епоха се дължи предимно на тази мрежа от владетелски дворове, която създава много по-големи възможности за взаимодействие както с църковно-манастирската, така и с народната култура.

Въпреки че когато се говори за "Византия" се имат предвид формите на дворцовата култура, нейните проявления са били ограничени. Празниците и церемониите до края на XII в. са оставали затворени в рамките на Константинопол. Литературата е била твърде трудна като език и съдържание, за да има голямо въздействие извън столицата. Голяма част от народа не е имал достъп до библиотеките и изобщо не я е разбирал. Дворцовата култура става достъпна за широки слоеве от населението само чрез архитектурата и живописта.

Въздействието на дворцовата култура върху държавите извън Византия също трябва да се разглежда диференцирано. Най-слабо е влиянието на дворцовата литература, която поради езика си е била понятна само на малцина, а и често пренебрегвана поради светския си характер. Най-силно е било влиянието на церемониала и дворцовия апарат върху съседните България и Сърбия, а по-късно и по-слабо върху влахо-молдавските княжески дворове и върху Руското велико княжество. Прекалено обобщени изводи тук са излишни, защото това влияние се установява само в детайли и най-често е било само повод за развитие на собствени образци.

Възприемането на Константинополски дворцови елементи на Запад е зависело от инцидентните политически контакти и от географската отдалеченост, но във всеки случай е било избирателно.

Народна култура

Тук най-напред ще поставим въпроса какво се включва в понятието "народ" във Византия и доколко хората са имали съзнанието за принадлежност към този народ. За разлика от средновековния Запад, където нациите и националното съзнание се формират много късно, във Византия понятието за "народ на Империята" и съзнанието за принадлежност към него е налице още от VI в. на базата на общия гръцки език, общата вяра и единния център на Империята — Константинопол. Законите са важали за всички в еднаква степен, дори самият император е трябвало да ги спазва. Поне на теория императорското семейство (дори императрицата) са се подчинявали на закона по същия начин, както свещениците и монасите. Византийските автори разделят обществото на прослойки според размера на собствеността и приходите: върхушка (магнати), средни собственици и бедни. Изворите не ни дават точни сведения за границите между тях. Византийските автори показват, че хората с антично светско образование са заемали особено място в обществото. В крайна сметка те са можели да разказват за "другите" в своите произведения и по този начин да станат част от дворцовата култура, независимо от своя социален статус. В това отношение византийското общество — което не е било организирано по западната феодално-йерархична система — е било много по-податливо на размествания. Поради особеното си социално и духовно положение свещениците и монасите образуват отделна прослойка в рамките на народа. Тя ще бъде разгледана подробно по-долу. Благодарение на тази диференциация можем да определим по-точно какво ще разбираме под понятието "народ" в тесен смисъл. В него няма да включваме представителите на господстващата прослойка в държавата и Църквата, както и техните висши служители в столицата и провинцията, определяни като елит и съставляващи едва един процент от населението на Византия. Естествено, принадлежащите към тази прослойка са били свързани в ежедневието с по-нисшите слоеве, като понякога това се е отнасяло и за самия император. Народната култура се разкрива най-добре в ежедневието, а нейните носители по правило съставляват "онази част от населението, която не определя хода на историята, а понася неговите последици".

http://istorianasveta.eu/pages/posts/mnogoobrazie-i-spernichestvo-5-466.php