• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

23 August 2019, 17:11:18

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: deevska
Stats
  • Total Posts: 9749
  • Total Topics: 1133
  • Online Today: 36
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 2
Guests: 10
Total: 12

Османските архиви

Started by Hatshepsut, 11 August 2018, 22:54:11

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Османският архив - шифрованото богатство


Достъпът до третия по големина османски архив в света минава през една врата в дъното на читалнята "Проф. Марин Дринов" в Националната Библиотека "Св. св. Кирил и Методий". В тази малка стая четиримата души, работещи в отдел "Ориенталски сбирки", често правят открития за събития от преди стотици години.

Османските документи като исторически извори

Ориенталският отдел съществува в Националната библиотека още от нейното основаване през 1879 г. Създаден като "Източен отдел", той е имал за цел да съхрани документите на османската администрация, останали след Освобождението в административни центрове като Русе, Пловдив, Кюстендил, София.

Историята за това как т.нар. истанбулски османски архив е пристигнал в България е известна като "Аферата с вагоните". Тя гласи, че през 1931 г. България купува от Турция хартия за претопяване. Хартията пристига у нас с няколко вагона, а впоследствие български учени разбират, че това е важна документация за държавните дела на Османската империя.

Тези документи от вагоните обаче са само част от целия османски архив, който се състои от ръкописи, старопечатни книги, султански фермани, държавни отчети, кадийски сиджили /съдебни регистри/, дефтери /данъчни регистри/ и документи на османотурски и арабски език. Повечето от тях са открити в България.

Архивът разполага с 3800 ръкописни книги на арабски, персийски, османотурски. Всички те са били съхранявани във вакъфските библиотеки в български земи и датират от XV - XIХ век. Това са средновековни научни, астрономически, философски, литературни текстове, тълкувания на Корана.

Известно е, че част от ръкописите са изнесени от България от руските войски в хода на руско-турската освободителна война.

В архива се съдържа един от четирите пълни преписа на географията на Ал Идриси, писана в средата на XII век по поръчка на краля на Сицилия Рожер II. Преписът в архива датира от края на XVI век.

Във фонда се съхраняват и 2000 тома изключително ценни старопечатни книги. Сред тях са и съчинения, отпечатани в печатницата на Ибрахим Мютеферика, създадена през 1726 г. , която е първата в Османската империя.

Дигитализираните регистри

Изключително ценни са и кадийски сиджили, които са изцяло дигитализирани. Те са богат извор за историята и културата на населението, икономическото и социалното му състояние, данни за събития, политически промени.

В архива се пазят и 731 дефтера, като част от тях са дигитализирани. Те съдържат и голямо разнообразие от данни от различно естество, като например всички финансови отчети и регистри на империята за издръжката на военни подразделения, приходно-разходни книги, описи на населението, имотни описи.

На стената срещу вратата е окачено копие на фермана на султан Махмуд II, с който през 1836 г. узаконява текстилната фабрика на Добри Желязков в Сливен. Красив документ, богато украсен. Оригиналът му се съхранява в архива.

Документите са изключително ценни източници за българската, османската и световната история. Те се отнасят до територията на цялата Османска империя и са свързани с икономическата, политическата социалната история през цялото й съществуване. Днес тези документи са организирани в 328 селищни фонда. Често краеведи търсят информация за градове, села и родове в османските документи. Също така и любопитни граждани.

Богатство за малцина

Има един основен проблем пред това богатствата на този архив да бъдат използвани пълноценно - езикът. Макар османисти да има в Българската академия на науките, Софийския Университет, Великотърновския университет, пречката остава труднопреодолима.

Много историци, водени от научния си интерес, посещават частни уроци по османотурски. Студентите по тюркология в Софийски университет изучават османотурски два семестъра, "което им дава една нелоша основа, но това само по себе си не е достатъно. Необходими са години, за да бъде обучен един специалист", както казва ръководителят на отдела Милена Колева-Звънчарска.

Османотурският не е единствената пречка. Например дефтерите са написани на специално измислен за целта език - сиякатно писмо. На него били обучавани единствено онези, които ще работят с тях. Съответно и днес всеки, който ще работи с дефтерите, трябва да бъде специално обучен.

Османистиката у нас и другаде

Изготвянето на тематични описи започва след Втората световна война, както и подробното разработване на теми - за национално-освободителните и църковните борби, стопанската история, развитието на занаятите. Сред тях са и документи от Априлското въстание, преведени през 1955 г.

В края на 60 -те и началото на 70 -те години школата по османистика в България е била водеща в света. По същото време ежегодно 20 студенти били изпращани в чужбина на специализация. Но това е минало. "Днес например стотици български студенти ходят на специализация в рамките на европейски програми. Въпросът е, че в миналото са изпращани студенти в чужбина за обучение по османистика", казва Колева-Звънчарска.

Често архивът е посещаван от чуждестранни изследователи. В последните шест месеца в отдела са били двама японци, владеещи османотурски. "Единият дори беше специализирал в България и знаеше и български", добавя Савдийе Али от отдела. Идвали учени и от много европейски страни, както и студенти от САЩ - документите и предполагаемият брой от 1 милион страници от османския архив са важни за изследвания в областта на историята, демографията, етнографията, правото, международните отношения в периода 15-20 в.

Достъпът до архива може да се улесни чрез преводи и дигитализация. Това ще зависи от новия директор на библиотеката, университетите и министерството на културата.

https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2016/04/16/2739161_osmanskiiat_arhiv_-_shifrovanoto_bogatstvo/

Hatshepsut

Турско робство, османско владичество или просто присъствие? Какъвто и да е отговорът на историците, аргументите са почерпени от османските архиви - едно от културните богатства на България. Пак те са изворът за публикации, според които ислямът не е бил налаган чрез масови насилствени акции. Според други учени обаче българи са били избивани заради вярата им и са били принуждавани да сменят християнската си религия. И те също се позовават на старите документи. А те в голямата си част са слабо проучени. Често това са счетоводни статистики, но скучните за неизкушения сведения разкриват на познавача как е изградена Османската империя и как е действал огромният пазар на нейната територия.

Сега, когато е на път да завърши описът на истанбулския архив, изучаван в България вече близо 65 години, и се обмисля издаването на каталози за него, от Турция дойде информация, че Анкара може да поиска връщането на обвитите в мистична слава документи. Описването и работата по "старата хартия" продължава толкова дълго заради трудоемката техническа дейност по разчитането и квалифицирането на документите. Все пак 76 години след като през българската граница влизат вагоните, купени за хартиените фабрики в Костенец и Княжево, по-голямата част от съществените исторически материали в тях са прегледани. Неотдавна Ориенталският отдел към Народната библиотека е спечелил и проект на Министерството на културата за над 100 хил. лв., с които да се реставрират предимно османски документи.

За т.нар. истанбулски османски архив, пристигнал в България през 1931 г., както и за действията на българската държава да го запази, дори след като Анкара разбрала какво всъщност е продала като хартия за вторични суровини, има не един и два разказа, които звучат като легенда. Историците дори не са на общо становище колко точно са въпросните вагони. По-разпространено е мнението, че става въпрос за три вагона, или около 200 бали документи. Други обаче разказват, че всъщност вагоните били 4, но единият е върнат (според някои дори още на границата), след като в Турция се разбрало, че "старата хартия", купена на истанбулското тържище, всъщност са ценни свидетелства за миналото.

Част от платените по 3 гроша и 1 пара за оката документи обаче действително изгарят в пещите на хартиените фабрики. Как българското правителство е разбрало какво точно е попаднало в страната и колко голяма е ценността на материалите също граничи с мистерията. Обикновено се разказва за студенти в Турция, които сигнализирали, че от криворазбрани републикански подбуди по тържищата се разпродават архиви на Османската империя. Други пък твърдят, че към заводите е имало хора, които са контролирали какво се гори. В крайна сметка след разкарване на вагоните от гара на гара, съхраняването на документите по мазета до 1943 г. и усилията на изненаданото от находката правителство документите да бъдат спасени те стигат до архивния фонд на държавата.

В целия този сюжет историците в България са единни по един въпрос: Турция няма основания да претендира за връщането на оригинали, защото става въпрос за търговска сделка на частно лице - хартиените фабрики. От официалните институции, съхраняващи османските архиви - Главно управление на архивите и Народната библиотека, посочиха също, че нито в официална писмена форма, нито устно от Анкара е идвало подобно искане. Още повече, както пише в научната си статия за комплектуването на османския архив доц. Светлана Иванова от Историческия факултет на Софийския университет, трудно може да се разграничат материалите "от вагоните" от останалите османски документи, които България е имала и преди 1931 г., а и е набавяла след това. Между България и Турция има спогодба още от 1993 г. за размяна на копия и документи на микрофилм, на базата на която до момента в страната са постъпили над 20 хил. материала, а турски учени са проучили и взели около 25 хил. копия.

Същинското проучване на истанбулските османски документи, които са изключително важна по значение част от съхраняваните в Народната библиотека около 800 хил. архивни единици за Османската империя, все още предстои, казват османисти. В първите години след като материалите попадат в България, историци и експерти търсили в тях главно данни за Левски и в крайна сметка в началото на 50-те години именно от тези архиви излизат сведенията за процеса срещу него. Информациите от документите обаче трудно ще предизвикат родолюбиви пориви - единствено Левски обявява "сам съм, други няма". Архивите за следствието показват, че останалите революционери се издават едни други пред османските власти. Затова и в България историците като че ли по-скоро избягват да говорят за тези данни.

От османските архиви тръгва и спорът за принудителната смяна на християнската вяра. Докато едни историци описват унищожавани с десетки манастири и църкви, насилствено помюсюлманчване, ангария, позовавайки се на написаното в летописната бележка "Потурчването на Чепино" на Методий Драгинов (чиято автентичност някои отричат), други предизвикаха възмущението на "патриоти" с много по-нюансирани тези. Проф. Цветана Георгиева разказва за "Еничарите в българските земи", като застъпва схващането, че български семейства доброволно са давали децата си за еничари по икономически и социални причини. Османисти, позовавайки се именно на истанбулските документи и засичайки с тях информациите от летописа на поп Драгинов, изтъкват: "Сухите статистики на силно развитата администрация в Османската империя не могат да лъжат - за унищожаването на население, църкви и манастири не може да се говори, тъй като в документите не е записано дори съществуването на толкова християни и на манастири."

Дефтер за всички приходоизточници от началото на XVI в. пък показва прилични темпове на демографско развитие на българското население и на неговото производство, отбелязва ст.н.с. д-р Румен Ковачев от Ориенталския отдел на Народната библиотека, който е ангажиран с размяната на документи между България и Турция и е един от малкото османисти, които умеят да разчитат османо-турски. През 1526 - 1528 г. в Родопите дори няма мюсюлмани и това е едно от ярките доказателства, че не може да се говори за помюсюлманчване, още по-малко насилствено, посочва той. Както според него, така и според проф. Евгений Радушев, използвал истанбулските документи за своята книга "Помаците", преминаването на християни към мюсюлманството пак е заради икономически облаги, а не принудително.

Какво още ще излезе от т.нар. истанбулски османски архив тепърва ще се разбере, тъй като османистите все още приключват техническата работа по анотиране и систематизиране на документите. Въпреки че паралелно с чисто архивистката дейност историци четат и анализират по същество някои от документите, голяма част не са изследвани. А от тях може да се види в пълни подробности как са живели хората в Османската империя, какъв е бил битът им, тъй като освен изчерпателните общи дефтери за финансовите отношения, приходоизточници и т.н. администрацията е водила статистика и в най-малките селца - население, етноси, религия, производство, плащания. Наред с над 700-те дефтера от по 700 - 800 страници, които се пазят в библиотеката (само преди месец колекцията е попълнена с още 3 копия на дефтери, получени от Турция), османският архив съдържа и справочници, финансови документи, молби, прошения.

В България обаче не са много историците османисти, умеещи не само да разчитат османо-турски, но и да анализират информацията. Повечето от тях са научили необходимите около 150 - 200 думи и символи за четенето на сухата статистика и счетоводна информация в архивите. Неразбираема за повечето, също както и за турски историци, обаче остава информацията извън воденето на регистри. Дори и тези пък, които могат поне частично да дешифрират данните, се броят на пръсти. Според Румен Ковачев това са не повече от 20 учени. Далеч по-малко специалисти - около 10, пък изброиха от Главно управление на архивите. Подготовката на един османист за пълноценно боравене и анализ на материалите изисква между 10 и 20 години, дотогава младите могат само
да сричат и да анотират, да извършват техническата дейност, посочват експертите. Тази трудоемка задача не се струва особено привлекателна на завършващите османисти. За да завърши поне техническата обработка на документите в Главно управление на архивите, където са само малка част от материалите от османския период, институцията ще обяви в близките дни конкурс за двама млади специалисти с османо-турски, съобщи председателят на архива д-р Боряна Бужашка. И в Народната библиотека са към края на систематизирането на архивите, научи "Дневник" оттам. Обмисля се да се направят каталози-описи на материалите, каквито до момента няма.

Верни на стила на приказката "Цариградски архив", всяко лято османистите продължават да ходят на десетина командировки в съседни до София градчета, където в стари училища и читалища се съхраняват необработените документи от вагоните, и да "изстискват последните, дори минимално полезни" материали, казаха от библиотеката. След приключване на тази дейност, османистите очакват и подем в същинската работа. Тя е извънредно трудоемка, необходими са дълбоки познания, време, колектив, а след като едни и същи хора са ангажирани както с архивистика, така и с анализа, възможностите за по-конкретна работа по документите съвсем се свиват, обясняват османисти.

Става дума за статистика - в кое село, в коя година, колко християни и колко мюсюлмани имаш - важна подробност, щото плащат различни данъци. И сега, ако в една година имаш рязък спад на християните и рязко увеличаване на мюсюлманите, правиш си едни изводи. Aко виждаш, че такава рязка смяна няма, а тая година две семейства станат мюсюлмани, другата - още две, третата - 5, правиш си различни изводи;
истината е както в архивите, така и извън тях - архивите са само част от историята. Една история се пише от архиви, от археология, от анализ на фолклора от всичко свързано с този период. Истината няма да излезе само от османския архив дори той да се преведе изцяло,защото той е отражение на гледната точка на османските държавни чиновници.

Големият спор винаги е бил свързан с определението за тия пет века - робство, геноцид, присъствие, владичество... Истината обикновенно е свързана с обективните факти за разглеждания период. Всеизвестните на всички ни исторически факти показват, най-общо, че е имало няколко пика на жестоко насилие в определени райони. Но същевременно българите са си имали формално право на собственост и са могли да се обръщат към съдебни институции за решаване на спорове.
Преекспонирането на един от двата и опита да се наложи като модел или описание на ситуацията за целия период води до изкривяване. Когато един историк започне да манипулира едностранчиво, излага и себе си и науката. А ние като общество не печелим нищо. Темата е сензитивна и безспорно нараняваща самочувствието на всеки българин. Но историята е такава, каквато е, а начина на нейното представяне лежи на съвеста на историците. Изграждането на национално самочувсвие чрез манипулиране на исторически факти не е в полза на нито една нация. Една нация не може да просперира ако не е в състояние да вземе поука от своето минало.

https://www.dnevnik.bg/

Hatshepsut

В неочаквани моменти от историята ни, когато всеобщите социални и политически нагласи клонят в модерни посоки, изведнъж се повдигат въпроси, които в напрегнатото ежедневие са потънали в забвение. Най-неочаквано за всички ни, в лето 2005-то, 132 години след обесването на Апостола, Турция си поиска обратно архивите, свързани с делото на Васил Иванов Кунчев - Левски.
И точно сега му е времето да разкрием един срамен и тъжен факт от историята ни, която поради всякакви причини от столетия скъсяваме и унищожаваме.

През 1979 г. народният лечител Петър Димков разказа пред магнетофона ми как са били докарани в България ценните турски архиви, сред които са и документите за следственото дело на апостола Левски. И... как след това по-голямата част от тези архиви са били унищожени. Ето и неговия разказ

Моят сродник е инж. Никола Димков, който пръв още в 1916 година пише книжка и развива идеята за Световен съвет на нациите. По това време живее в Истанбул и помага на българите с каквото може. И ето че получава молба от българското правителство и от БАН дали е възможно да се докарат в България някои ценни документи от турския архив. Никола Димков им казва да не вдигат никакъв шум по тоя въпрос и да оставят на него да издебне момента.
И през 1934 г. не знам защо, но в Турция настанала голяма криза за хартия: халваджи-бозаджийте нямало с какво да си увиват стоката. По тая причина турците решават част от негодната според тях архива да разпродадат на халваджи-бозаджиите. Димков веднага използва случая, идва при проф. Владимир Хиндалов - най-известния тогава турколог. "Слушайте - казва - назначете една комисия така за прикритие, проформа и нека тя, начело с вас, г-н професоре, да дойде в Истанбул." Казал им още, че с него трябва да поддържа връзка само Хиндалов, другите от комисията да разглеждали музеите през това време.
Идва комисията, но само Димков и Хиндалов отиват в Тефтер-хането, дето предварително знаели, че се намира търсената архива. Димков казал на архиваря: "Слушай, бе чоджум, научихме, че разпродавате част от архива на халваджи-бозаджиите. "А, няма такава нещо, отвърнал турчинът, то е държавна работа, не може! "
" Хайде, бе чоджум - рекли нашите - недей така. Сега не сме ваши вече, не сме роби, равни сме и нека си бъдем приятели... Защо ви е нашата архива: е там какво станало по селата, вас какво ви интересува?" Архиварят пак им отказал, но ги завел в една голяма стая. На вратата пишело: "Булгар вилает". Не било стая, ами цяла зала, пълна с документи, по-голямата част били изпратени на Шуменския  вилает и както обяснил турчинът, сред архивата имало документи за движението на богомилите, от което се интересувал лично султан Баязид II. Това, казал е важно за вас, но е важно и за Европа.
Като виждат, че турският чиновник се дърпа, вуйчо ми Никола намига на Хиндалов да излезе. Останал с турчина, рекъл му: "Хайде бе, било каквото била, казвай колко за държавата и колко - за тебе." И се разбрали така: никой не трябвало да знае. И условието било само едно - до заранта архивата трябвало да се изнесе. "Стиска ли ти? - попитал турчинът - иначе на заранта идват други хора да питат."
Никола Димков отива веднага при работниците във фабриката си, вика баш хамалина и му поръчва да свърши работата до сутринта, обещал му не една, а  по пет надници на работник. Наредил им да откарат архивата направо на гарата. През това време той уговорил и началникът на гарата да му даде няколко товарни вагона за същата вечер. Добре, ама турчинът казва, че няма хамали. Димков му отвръща да бъде рахат, че и хамалите ще докара. Той само да се съгласи да пусне вагоните през границата. И му дал там, каквото трябва за да се уреди работата.
И хамалите се скъсали от работа, натоварили пет вагона, запечатват ги и цялата тази архива пристига в България.
Никола Димков написал писмо по проф. Хиндалов до БАН, в което съветвал никой да не знае за тази операция, да скрият добре архивата и да я пазят, да мълчат и да работят.
Пристигат тука, всички ги прегръщат, целуват ги, изкарват ги герои, сравняват ги с Паисий. В това време министър-председателят Андрей Тошев вика Хиндалов, благодари му  и казва, че сега вече ще имаме по-пълна история, ще се прави не от отделни парчета, а с пет вагона документи.
По нареждане на премиера Тошев оставили вагоните в глуха линия на гара Побит камък. От тях вземат една малка част и започват да я обработват. Сред тази архива намират документите от следствието на Левски, на Велчовата завера и много други събития. Оказало се, че турците запазили документите на Велчовата завера по-добре, отколкото у нас съдиите запазват делата в свободна България. Към делото на Левски имало шест тетрадки - петте били по-същество за Левски и организацията му. Но  шестата тетрадка бил с имената на шпионите - българи и гръкомани, които съобщавали на турските власти. И при работата върху тази част от архивите, някой изследователите и сътрудниците намират имената на дядовци и на бащи сред тия шпиони. Видели се в чудо какво да правят. В това време турското правителство се усетило и праща нота: по погрешка била предадена архивата, молят да се върне обратно и сетне ще ви се даде възможност да я ползвате. Такава била нотата до външното ни министерство.
И тогава проф. Хиндалов идва при мене. "Лоша работа - казва - турците се сепнали, искат си архивата обратно!" Отвръщам му следното: "Ние казвам, сме я чакали тази архива стотици години е сега да я върнем - това ще бъде голямо престъпление. Вземете я, не я карайте в Княжево, ами я докарайте на съхранение в казармата, тука в погребите, при нас, да я пазят войниците и лично аз. Що ще я връщаме, нали сме платили, купили сме си я? Имам тука и пет-шест кучета и място не за пет, а за петдесет вагона, да разтоварите. Тука ще си работите по-спокойно.  Само че Хиндалов ме предупреди, че някои искали да я палят. Това е лудост, казвам, какво палене, по-добре я върнете там да се пази за някое време."
Но Хиндалов през това време заминал някъде, надделяло мнението да се изгори другата част от архивата, за да не се върне на турците и да заличат следите.
И един ден идва професорът, ама залита като пиян. "Чакай бе - питам - какво става с тебе, инфаркт ли имаш пиян ли си?" "Не - вика - къде да беше инфаркт, да не съм жив да чуя видя какво са направили? Изгорили я, изгорили архивата на гарата, четири вагона и половина българска история изгорили, запалили са я..." И тогава още ми казваше, че не можел да се начуди откъде са подушили сърбите, гърците, турците? Защо нашите са решили, че е по-добре да я изгорят архивата, а не да я върнат? И от тази среща с Хиндалов, след онези няколко минути, той вече не се оправи. Ходеше като луд.
И моят вуйчо инж. Никола Димков едва понесъл новината. Каза че това е позор, да сме имали историята в ръцете си и да я изгорим. Само един мерзавец Херострат си е позволил да гори такива чудеса, но след това си посипал главата с пепел и го запалили да изгори сред опожарения Ефески храм.
Моят шурей Харалампи поп Анастасов казва на Никола Димков, че ще открие престъпниците. Отива при Хиндалов и му поръчва да си напише мемоарите. Хиндалов ги пише и не след дълго умира. И когато дошъл моментът да се търсят тези мемоари, Харалампи поп Анастасов отива в дома на Хиндалови. Там го изслушват и му казват, че мемоарите са откраднати. Дошли трима души, направили обиск, взели му писанията и изчезнали. Това става през 1936 г. Архивите са докарани в България през 1934 г. и следващата година са работили върху тях. И вече през 1936 година изгарят 4-те вагона и половина на гара Побит камък в не знам коя си глуха линия.
Знам тази история отчасти като очевидец и от това, което двама други очевидци и действуващи лица ми разказаха. Но какви са били заговорите и предателствата, може би други са разказали и трябва да се потърсят.

Милко Кръстев

Hatshepsut

Третият по големина османски архив или ,,Историята с вагоните"

Едно от големите богатства, с които българската държава може да се похвали, е Ориенталската архивна колекция, съхранявана в Национална библиотека ,,Св. св. Кирил и Методий". След истанбулския архив и този в Кайро, това е третият по големина архив в света, съдържащ документи на османо-турски, арабски и персийски език. Архивът в Кайро например, пази документи, свързани с живота единствено в Египет през тези векове, докато българският разполага с материали за цялата Османска империя, с фондове за всички днешни арабски страни, както и на редица европейски държави. Архивът хвърля светлина както върху историята на Османската империя през XV-XIX в., така и върху историята на народите свързани с нея.

Комплектуването на ориенталски сбирки започва през 1880 г., като част от архива стават библиотеките на Осман Пазвантоглу от Видин, на Хюсрев паша от Самоков, а също и различни архивни и ръкописни материали, изоставени от бившата турска власт.

Към днешна дата можем да кажем, че в отдел Ориенталски сбирки се намират около 500 000 архивни единици на арабски, турски и персийски език. Колекцията разкрива прекрасни образци на източната калиграфия с богато орнаментирани и подвързани с кожа корици, които свидетелстват за високо художествено майсторство.

Най-ранният ръкопис датира от 1017 г. и представлява препис от най-почитания в мюсюлманския свят сборник - хадиси. Това са разкази за словата и делата на пророка Мохамед.


Телеграма от каймакама Ахмед Адип по повод революционно движение (1875)

В архива има документи, съдържащи информация за делата на Индже войвода, Раковски, Любен Каравелов, Хаджи Димитър и други видни български революционери. Особено ценни са разпитните протоколи на Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Значими са и документите на арабски за похода на Наполеон Бонапарт до Египет и Сирия (1798-1799). Французите достигнали чак до крепостта Акя (днес в Израел), където изпращали български заточеници. Архивът пази много ценни сведения и за първите стъпки на съвременната династия на Саудитите в Саудитска Арабия, както и за преселенията от Кавказ към Балканите.

Тук са и ръкописната и старопечатната сбирки от библиотеката към Томбул джамия в Шумен, основана през 1744 година от родения в града Шериф Халил паша. Тя включва около 800 тома ръкописи на арабски, османотурски и персийски език и около 1500 тома старопечатни арабски книги. Всички те оформят т. нар. ,,стара наличност", преди НБКМ да е успяла да се сдобие с прочутия Цариградски архив.

Именно покрай този Цариградски архив се носят и много легенди. Историята по сдобиването с този архив е забулена в мистерии, а разказите са няколко. Една от версиите, е че през 1931 година след революцията на Кемал Ататюрк новата власт, желаейки да освободи място или пък, както след всяка революция, искайки да се освободи от всичко, свързано със стария режим, обявява търг за продажба на стара хартия. В България влизат 3 вагона с архивни материали, отчислени като нямащи стойност за Османската империя, предназначени за претопяване, и откупени от български търговец. Турските власти си дават сметка какво са направили и правят опит да си върнат архива. Докато се разрешава този въпрос документите се местят от гара на гара, докато накрая през 1943 г. архивът е пренесен в Съдебната палата в книжни чували. По-късно стават притежание на Национална библиотека ,,Св. св. Кирил и Методий".

Друга версия разказва за двама български османисти работили в турските архиви, които били наясно, че става дума за безценни сведения за бившата вече Османска империя, които засягат и българската история. Така страната ни купува няколко вагона хартия, за да я претопи във фабриките в Белово и в Княжево. Интересно е, че част от архива в Османската империя и особено документите от султанската канцелария са на много плътна хартия, която се произвежда от парцали, и е много лесна за рециклиране. В България обаче веднага се изяснява, че тези ценни документи се отнасят не само до българската и балканската история, а са част от султанския архив, който засяга всички провинции на империята.


Рамазан 14.01.1704 г., Изложение относно поправка на разрушена джамия ,,Гази Худавендигяр"

Съществува и още един вариант, който разказва за попадането на третия по големина в света османски архив в България. Архива на Османската империя бива обявен за продажба на търг за стара хартия, а българското разузнаване научава този факт и един офицер купува четири вагона. Така архивът попаднал у нас е един от най-големите успехи на културно-историческото разузнаване. По-късно съдържанието на вагоните е предадено на тогавашния директор на Народната библиотека. Натъпкан в чували и прибран за дълго той е бил голяма част от архива. Когато години по-късно вече била потвърдена ценността на материалите, започва и обработването им. Към днешна дата тези архивни единици все още се обработват и само част от тях е влята в Ориенталската сбирка, притежание на националната ни библиотека.

Коя от трите версии е вярната? Може би по-важно е не това как е попаднал безценният архив у нас, а това че в България се съхранява третият по големина в света ориенталски архив. Много се спекулира с това, че Турция си иска обратно архива. Разбира се, той е изключително ценен и със сигурност не им е приятно да е притежание на българската държава. Но въпреки това, не могат да имат претенции към него, защото това безценно съкровище е законно притежание на България.

https://bulgarianhistory.org/tretiat-po-golemina-osmanski-arhiv/