• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

16 October 2019, 03:11:50

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 10425
  • Total Topics: 1165
  • Online Today: 27
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 18
Total: 18

Момчил Войвода - закрилникът на Родопите

Started by Hatshepsut, 09 August 2018, 21:41:49

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Момчил Войвода - защитникът на Родопите


Hatshepsut

Момчил войвода


Дружината на Момчил в битка

Момчил войвода (ок. 1305 г. - 7 юли 1345 г.), български феодален владетел в Родопите и в Беломорска Тракия, загинал геройски на бойното поле срещу турските нашественици.

 Севастократор Момчил или Момчил войвода, Момчил юнак (в гръцките източници се среща и като Мимитил) е българин роден около 1305 г. в Родопите, възможно между Пирин и Западните Родопи. Поразявал с физическите си качества. Не е известно да има знатен произход. Бил толкова висок и снажен, че бил "колкото двама души", "всички се дивели на величествения му вид", а турският поет Енвери пише: ,,...приличаше на минаре!" Първоначално бил "хонсар" (разбойник) сформира чета в граничната област на България с Византия и/или Сърбия, за което е преследван от българската власт.

 Около 30 годишен, няколко време преди 1341 г., той преминава във Византия и постъпва да служи при Андроник III Палеолог (имп. 1325-1341) като стратиот - прониар т.е. земевладелец, който срещу дадения му поземлен имот се задължава да служи във войската. Така Момчил преминава в съсловието на дребната служебна поземлена аристокрация, поел задължението да охранява някакъв периметър от византийската граница с България, но започва на своя глава да нахлува в българската държавна територия. Византийските власти настояват да прекрати разбойничеството защото застрашава мирният договор с българското царство, обаче Момчил упорства. Вероятно България се домогва византийците да предадат размирника, това слага край на прониярството и той бяга в Сърбия.

 Отивайки на служба при крал Стефан Душан, сформира дружина от 2.000 българи и сърби привлечени от личността му. По думите на Енвери бил прочут "в сръбската страна". Отряда му се ръководел от принципа "малцина заради мнозината и мнозина заради едного", а хората му били фанатично предани, готови "по-скоро да сложат костите си в бой, отколкото да го предадат на погибел". Възможно е в двора да са се запознали с Кантакузин, който също идвал там. Управлява, според местната легенда, като васал Пирот и околната българска област. Средновековният Пиротски замък, много близък като архитектура до Видинския замък Баба Вида и днес е обозначен на картите като исторически паметник "Момчилов град".

 Момчил през 1343 г. заедно с дружината си е привлечен от великия доместик, провъзгласил се за император Йоан VI Кантакузин за съюзник в Гражданската война във Византия 1341-1347. Кантакузин пише, че когато напредвал с войските си към Солун, неочаквано в лагера дошъл Момчил, начело на малка армия и се поставил в негова услуга. Съвсем "случайно" по същото време при пристигнали и пратеници от Родопите, които щели да му се покорят, но само ако Момчил бъде техен управител. Така според хрониката Момчил получава от императора като негов васал областта "Меропа" . Западните и Средните Родопи и части от Беломорието между р. Места и Гюмюрджина и в Родопите по течението на р. Арда до Чепеларска река с крепостите Света Ирина и Подвис (при дн. Смолян), последната става първата му столица. Войводата разполага със сериозни за времето си въоръжени сили. Първоначално има 5 000 пехотинци и 300 конници, набирани най-вероятно само от Меропа (Родопа).

 Скоро след като получава крепостите в централните Родопи (Меропа) Момчил слиза и заема Ксанти, установява там своя дворец, "дом" според летописите, прави го истинска своя столица и разширява територията си до Бяло море с дн. Порто Лагос и крайбрежието, включвайки силната крепост Перитор (Буруград) на северния бряг на беломорското езеро. През 1345 г. има 4000 конница и поне още 5000 меча пехота! С тези значителни за епохата военни сили Момчил участва в походите на Кантакузин и турския му съюзник Умур паша, от които понякого страда и българската държавна територия.
 В май 1344 г. великият дукс Алексий Апокавк от името на императрицата Анна Савойска търси съюз с Момчил. Момчил бил много ценен и за Кантакузин, който за да надмогне съперницата си го провъзгласил за "севастократор" най-високата титла след тази на царя според пловилата давана на неговия брат. Съперничеството с Йоан Асен, управител на "Мора" - източните Родопи по р. Арда, част от дн. Кърджалийска област c крепостта Перперек син на Андроник Асен и шурей на Йоан Кантакузин и c подвизаващия се в около Момчиловите владения Матей Кантакузин, син императора, но най-вече поради назряващото противоборство с най-близките съюзници на Кантакузин - турците на Умур бег, които чийто нашественически орди нападат българите и безчинстват в момчиловите земи, кара Момчил да скъса съюза си с Кантакузин който "заплащал" за услугите на турците по най-лесния начин, с плячка, като ги оставял да грабят в Тракия и Беломорието т.е. в ,,Момчиловите български земи", там те се отдавали на разюздан грабеж и отвличали в робски плен огроем брой хора и добитък. Момчил се чуствал длъжен да защити от турските вилежи своите хора, пък и гърците които били негови поданици и се нагърбва с непосилната задача да спре наплива на турското нашествие през морето.

 Владетелят освен това не се покорява и на Цариград и приема севастократорската титла от Кантакузин, но и него не признава за сюзерен. Фактически от васален става напълно самостоятелен български владетел в Беломорието и Родопа, противопоставящ се и срещу двете византийски страни, и срещу турците. Момчил вече е бил сила, с която балканските владетели трябвало да се съобразяват. Известните Влахо-български грамоти го величаят като "Непобедимият и изкусен във войната" Момчил, човек, "...когото храбростта не напускала никога". Така едновременно откъснал се както от Кантакузин, така и от Анна Савойска, воювал непрекъснато срещу единия и другия, "превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим". Присъединил нови части от Беломорието, нещо особено важно за прехранващите се със скотовъдство българи от планината, създава своя феодална държава с център град Ксанти, една от многобройните наследнички на разпокъсаната българска империя по времето на цар Иван Александър и води самостоятелна политика. Във войската му се служило без заплащане, да е под неговото знаме му било въпрос на чест и защита на родните земи за всеки. Впечатлението и споменът за нея е толково силен, че столичния ѝ град столетия след 2-3 годишното ѝ съществуване е наричан от местните българи дори когото вече са част от тях потурчени не Ксанти, а Царево.

 През юни 1344 г. защитавайки владенията си от турските набези Момчил напада и запалва турския флот в битката при Абдера при Порто Лагос изгаря 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага, разбива охраняващия ги турски отряд позволил си да се дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци. Така започва войната с Умур бег и византийският му съюзник императора Кантакузин. Те с големи сили веднага нахлуват в беломорската държава на Момчил, но той не не се стряска, а маневрирайки с дружината си успява да изненада в началото на юли 1344 императора отделно от турските му съюзници, докато е на лагер при Гюмюрджина до развалините на Месина (Миноспол) и да му нанесе силно поражение . Византийците са разбити, Кантакузин е ударен с меч по главата, конят му е убит и той по чудо се спасява от плен. Поражението кара византийците да се изтеглят от Момчиловите владения. Българите разбили турците при Порто Лагос-Абдера и византийците при Гюмюрджина печелят войната през 1344 г.
 Както допуска Пл. Павлов, вероятно същата година или в началото на следващата се Момчил жени за знатна българка от Търновското царство, което го прави съюзник на цар Иван Александър (1131-1371). Фолклорът я нарича Рада и Видосава, но исторически сведения как се е казвала не са открити. Според Пламен Павлов между Момчил и българския цар съществува определена координация на действията.

 През май 1345 г. предводителят на селджукските турци емира на Айдън - Умур бег пристига от Мала Азия на Балканския полуостров повикан от Йоан VI Кантакузин и след голяма подготовка войските им се отправят срещу Момчиловото царство. Този път силите им са още по-многобройни само турците са 20 000 меча, срещу тях Момчил може да противопостави свиканите свои 5000 български конници. Той разчита на яката крепост Боруград (Перитор) недалеч от Бяло море и от столицата му Царево (Ксанти), но гърците в нея извършват предателство и отказват да го пуснат, приемат само съпрутата му ескортирана от братовчед му Райко с 50 български войника. Момчил подведен от дързосста си и храбростта на своите родопски войни допуска стратегическа грешка, отказва се от донеслата му успех в предходната война тактика на маневриране и изненадващи нападения срещу разединени сили на противника и решава да приеме боя срещу многократно превъзхождащи го сили. Няма обяснениет за това негово решение. Ако би се отказал от сражение в равнината където обединените сили на турците и византийците могат свободно да се развърнат и стоварят своята съкрушителна сила върхи марлата му елитна войска, и би направил нужното да ги привлече в преследване към теснините на неговите родопски планини, изходът за нашественика при една засада и сражения там щеше най-вероятно да е катастрофален, но неизвестно на какво надявайки се той избира друго плащайки вероятно дан на неразумната си храброст. Развръща отряда си пред стените на крепостта защитаваки се от обход и удар в гръб с нея и очаква нападението на противника.

 На 7 юли 1345 строеният пред стените на Буруград отряд на Момчил е атакуван е от многочислени турски предени сили който отхвърлят българите, разрушеват стената и убедени че са победили се пръскат да мародерстват в околността. Когато присигат главните сили водени от императора и Омур бег те изненадани виждат пред себе си строена в пълен боен ред уж разбитата българска войска и са принудени също да се строят за бой. В центъра са елитните турски и ромейски части командвани лачно от имрератора, дясното крило от леко въоръжени турци комантда Умур бег, а на лявото са лековъоръжените византийци. Противно на очакванията атаката започва не огромната турско-ромейска армия, а войните на Момчил. Те удрят с голама енергия центъра и се врязват в противниковата войска, но подавляващото числено превъзжходство си казво думата и далбоко ешалонираните редове на противника макар да се огъват не са пробити и устояват на удара. Те на свой ред се опитват да настъпят, но сега българите твърдо и дълго устояват на техния многочислен натиск. Сражението е продължително и много ожесточено, дълго не е ясно кой ще надделее, постепенно обаче българите са изтласкани в към стените на Буруград където не могат да водят бой в конен строй. Момчил пръв слиза от коня и както винаги лично повежда поредната атака като се хвърля пеша извадил меча си срещу приближаващия противник, изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете "Деянията на Умур паша" на Енвери и хрониката на Кантакузин. Боят е ожесточен и никой от българите не мисли да отстъпва пред пълчищата турци и византийци, но Момчил пада в боя и това окончателно решава изхода му. Войните му са сломени. Дори врагът му императора споделя в писанията си, че плакал над посеченото му тяло оплаквайки непоколебимия му дух и изключителната му личност. Тай заповядва жената на Момчил ескортирана от Ройко и българите да бъде пропусната свободно със всичките си скъпоценности до границата с търновското царство откъдето явно тя е родом.

 Севастократор Момчил пада в сражението срещу турците като обикновен воин, подвигът му е повторен след това от последният ромейски император, когато турците превземат и Константинопол. Храбростта на Момчил е отразена в летописите и епоса на балканските народи. Йоан Кантакузин освобождава Райко и съпругата на Момчил, но отнема владението им и включва областа Меропа в своите земи. Дали обаче извън тясната ивица по крайбрежието е имал реална власт във вътрешноста на Родопите при Подвис, където според преданието се установява с част от оцелелите войни войводата на севастократор Момчил и негов братовчед Райко и с тях и рода си прави селото Райково (дн. част от Смолян) е трудно да се каже. Турците победили опасен противник като българския владетел и защитник на Беломорието здраво се вкопчват в европейските земи. Гражданската война между ромеите продължава, а балканските владетели все още не приемат азиатската заплаха достатъчно сериозно, което допълнително улеснава техните нападения и завоевания.

 Съществуват легенди за потомци на севастократор Момчил. За потомци се сочат: българските революционери Стефан Караджа, легендарния последен владетел на Добруджа - Вълко Добруджански и Бинбеловия род, от който е близкият на Карл ХІІ Шведски Маринчо Страшния

 Връх Момчил, намиращ се на остров Гринуич, Антарктида.
 На връх връх Момчил (наричан и връх Свобода) в Родопите е издигната плоча в памет на Момчил войвода.
 На Момчил е кръстен Момчилград.
 На Момчил е кръстенo cело Момчиловци.
 Хижа Момчил юнак до с. Славейно и много различни други обекти също са кръстени на Момчил войвода.

https://bg.wikipedia.org/wiki/

Hatshepsut

Момчил брани българщината в Родопите


Крепостта в Перитеорион, Гърция, където се състои последната битка на Момчил и неговата смърт през 1345 г.
   
Преди 680 години, през 30-те години на ХV в. се води династична борба за трона в Константинопол между Палеолозите и Кантакузините. В нея Йоан V Палеолог привлича за съюзници турците, а Йоан Кантакузин се обръща към независимия български владетел Момчил.

Той разполага с 5-хилядна войска, в която всеки е подбран лично от него и специално обучен. Всички са въоръжени с лъкове, в колчаните си носят по 75 стрели, имат по два меча, две копия и щит. Освен това владеят старобългарското бойно изкуство ето. С това въоръжение и подготовка всеки един от Момчиловите воини може да се сражава с трима или четирима вражески войници. А столнината си Подвис (при днешен Смолян) Момчил е укрепил с яки стени и тя е превърната в непревземаема крепост.

Когато Йоан Кантакузин му предлага съюз, Момчил дълго се колебае. Решаваща роля изиграва фактът, че той се влюбва в доведената сестра на Йоан - Ксантиса, и иска да му я даде за съпруга. Иначе е женен за Иванина, но тя получава умствено разстройство и затова е изпратена в манастир. От нея има двама сина близнаци - Асен и Иваница, които са на по 20 г. и са стотници във войската.

Искането му е прието от Кантакузин и Ксантиса пристига в Подвис със скъп чеиз, осигурен от побратима й. Венчавка и сватба обаче не правят, защото бракът на Момчил с Иванина не е разтрогнат. Съюзът обаче е сключен и през септември 1344 г. византийско-българската войска влиза в сражение с византийско-турската. За да не се бият ромеи с ромеи, Момчил и Йоан се договарят българите да се сражават с отряда на Палеолог, а този на Кантакузин - с турците.

Само за по-малко от час воините на Момчил, водени лично от него, разгромяват 15-хилядния отряд на Палеолог и го преследват до стана му, където оцелелите се предават в плен. В този момент идва пратеник на Йоан с веста, че неговата войска е претърпяла поражение и спешно моли за помощ. Момчил оставя сина си  Асен с неговата стотна да пази пленниците, а той с войската си тръгва да помага на своя съюзник. По пътя си срещат бегълци от отряда на Кантакузин, успяват да ги спрат и да ги върнат в строя.

След 2 км от храсталаците излиза Йоан в изпокъсани дрехи и благославя Момчил за навреме оказаната помощ. Нападат турците, когато те плячкосват стана на Кантакузин, избиват една част от тях, а другата преследват в бягството им. Малцина успяват да се спасят на корабите, с които са дошли.

Радостта от победата обаче се оказва краткотрайна. Решени да си отмъстят за поражението, в началото на октомври турците правят десант с 30-хилядна войска. Стигат до новата столица на Момчил - Царево (до днешно Ксанти) и обсаждат крепостта. Защитниците убиват много от тях със стрели и копия, но турците сякаш извират от земята. Тогава през една нощ Момчил изпраща сина си Иваница с неговата стотна до брега на морето, където на 150 м са турските кораби, от които е стоварен десантът. Рибарите им дават лодките си, поставят на вяка една от тях засмолен прът и когато стигат до корабите, ги запалват.

Огънят се прехвърля върху турските морски съдове и те пламват, а заревото им осветява нощта. Обсаждащите крепостта го виждат и голяма част от тях се втурват към морето.
Точно такава реакция е очаквал Момчил и затова е устроил засада. Пътят на турците е преграден с дена (стена от дървета, камъни и пръст), каквато се използва още от хан Крум при Върбишкия проход. Достигнали до нея, турците са нападнати по двата им фланга и в тил, започва безпощадна сеч. След това победоносната войска тръгва към крепостта и изпраща уговорения сигнал - три запалени стрели. Портите се отварят и 10 стотни нападат останалите обсадители, а завръщащите се от победната битка ги атакуват в тил.

Но веднъж тръгнала, турската напаст не спира. Все нови пълчища заливат Тракия и Беломорието, превземат крепости, опустошават градове и села. Хиляди българи,  а и ромеи търсят спасение  в недостъпните за турците владения на Момчил в Родопите. Подчиняват му се доброволно почти всички обявили се за независими владетели, възползвали се от междуцарствието в България и раздорите във Византия. Предлагат му да се провъзгласи за български цар и ромейски василевс, но той решително отказва. В народните предания е останал като символ на  последния защитник на българщината в Родопите.

http://www.desant.net/show-news/31010/   

Hatshepsut

В съюз турци и византийци убиват последния пазител на Родопите и Беломорието

Славният Момчил юнак е възпят като герой в народния фолклор


Паметна плоча на Момчил войвода на вр.Свобода в Родопите

Днес се навършват 670 години от героичната съмрт една особенна личност в драматичната българска история - Момчил юнак. В съзнанието на много българи Момчил е фолклорен герой, юнакът защитник на Родопите и Беломорска Тракия от турското нашествие.

Една от най-популярните песни, посветена на героя е "Женитбата на крал Вълкашин". В нея епосът разказва как Момчиловата жена Видосава, го е предала в ръцете на Вълкашин, който го е убил пред собствената му крепост. Когато Вълкашин искал да нарами като плячка доспехите на Момчил, установил, че са прекалено големи за него, и се обърнал към Видосава с думите: "Ти предаде такъв юнак, мен ли няма да предадеш...", след което я убил и взел за жена сестрата на Момчил - Евросима. От техния брак пък се родил друг народен герой Крали Марко.

Но отвъд митовете Момчил юнак е напълно реална историческа личност, за която има запазени достатъчно сведения във византийски и турски летописи.

Роден е около 1305 г. Поразявал с физическите си качества. Не е известно да има знатен произход. Бил толкова висок и снажен, че бил "колкото двама души", "всички се дивели на величествения му вид", а турският поет Енвери пише: ,,...приличаше на минаре!" Първоначално бил "хонсар" (разбойник) сформира чета в граничната област на България с Византия и Сърбия, за което е преследван от българската власт. По-късно става около 30-годишен преминава във Византия и постъпва да служи при Андроник III Палеолог. След това служи с дружината си при крал Стефан Душан. По думите на Енвери бил прочут "в сръбската страна". Отрядът му се ръководел от принципа "малцина заради мнозината и мнозина заради едного", а хората му били фанатично предани, готови "по-скоро да сложат костите си в бой, отколкото да го предадат на погибел".

През 1343 г. Момчил заедно с дружината си е привлечен от великия доместик, провъзгласил се за император Йоан VI Кантакузин за съюзник в Гражданската война във Византия 1341-1347. Кантакузин пише, че когато напредвал с войските си към Солун, неочаквано в лагера дошъл Момчил, начело на малка армия и се поставил в негова услуга. Съвсем "случайно" по същото време пристигнали и пратеници от Родопите, които щели да му се покорят, но само ако Момчил бъде техен управител. Така според хрониката Момчил получава от императора като негов васал областта "Меропа" - Западните и Средните Родопи и части от Беломорието между р. Места и Гюмюрджина и в Родопите по течението на р. Арда до Чепеларска река с крепостите Света Ирина и Подвис (при дн. Смолян), а последната става първата му столица.

Скоро след като получава крепостите в централните Родопи (Меропа) Момчил слиза и заема Ксанти, установява там своя дворец, "дом" според летописите, прави го истинска столица и разширява територията си до Бяло море до днешния Порто Лагос и крайбрежието, включвайки силната крепост Перитор (Буруград) на северния бряг на беломорското езеро. През 1345 г. има 4000 конница и поне още 5000 меча пехота! С тези значителни за епохата военни сили Момчил участва в походите на Кантакузин и турския му съюзник Умур паша, от които понякога страда и българската държавна територия.

Но владетелят се покорява за кратко и на Цариград, приема севастократорската титла от Кантакузин, но не го признава за сюзерен. Фактически от васален става напълно самостоятелен български владетел в Беломорието и Родопа, противопоставящ се и срещу двете византийски страни, и срещу настъпващите турци. Момчил вече е бил сила, с която балканските владетели трябвало да се съобразяват. Известните Влахо-български грамоти го величаят като "Непобедимият и изкусен във войната" Момчил, човек, "...когото храбростта не напускала никога". Така едновременно откъснал се както от Кантакузин, така и от Анна Савойска, воювал непрекъснато срещу единия и другия, "превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим". Войводата присъединил нови части от Беломорието, нещо особено важно за прехранващите се със скотовъдство българи от планината, създава своя феодална държава с център град Ксанти, една от многобройните наследнички на разпокъсаната българска империя по времето на цар Иван Александър и води самостоятелна политика. Във войската му се служило без заплащане, а за чест. Впечатлението и споменът за държавата на Момчил е толкова силен, че столетия по-късно столичният град е наричан от местните българи дори когото вече са част от тях потурчени не Ксанти, а Царево.

През май 1344 г. великият дукс Алексий Апокавк от името на императрицата Анна Савойска търси съюз с Момчил.

През юни 1344 г. защитавайки владенията си от турските набези Момчил напада и побеждава турците в Битката при Бистонското езеро (Порто Лагос) като запалва турския флот - изгаря 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага, разбива охраняващия ги турски отряд, позволил си да се дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци. Така започва войната с Умур бег и византийският му съюзник императорът Кантакузин.

През май 1345 г. предводителят на селджукските турци емира на Айдън - Умур бег пристига от Мала Азия на Балканския полуостров повикан от Йоан VI Кантакузин и след голяма подготовка войските им се отправят срещу Момчиловото царство. Този път силите им са още по-многобройни само турците са 20 000 меча, срещу тях Момчил може да противопостави свиканите свои 5000 български конници. Той разчита на яката крепост Боруград (Перитор) недалеч от Бяло море и от столицата му Царево (Ксанти), но гърците в нея извършват предателство и отказват да го пуснат, приемат само съпругата му ескортирана от братовчед му Райко с 50 български войника.

На 7 юли 1345 строеният пред стените на Буруград отряд на Момчил е атакуван от многочислени турски предни сили, които отхвърлят българите, разрушават стената и убедени, че са победили, се пръскат да мародерстват в околността. Когато пристигат главните сили водени от императора и Омур бег те изненадани виждат пред себе си строена в пълен боен ред уж разбитата българска войска и са принудени също да се строят за бой. В центъра са елитните турски и ромейски части, командвани лично от императора, дясното крило от леко въоръжени турци командва Умур бег, а на лявото са лековъоръжените византийци. Противно на очакванията атаката започва не огромната турско-ромейска армия, а войните на Момчил. Те удрят с голяма енергия центъра и се врязват в противниковата войска, но числено противникът превъзхожда българите, които твърдо и дълго устояват на техния многочислен натиск. Сражението е продължително и много ожесточено, дълго не е ясно кой ще надделее, постепенно обаче българите са изтласкани в към стените на Буруград където не могат да водят бой в конен строй. Момчил пръв слиза от коня и както винаги лично повежда поредната атака като се хвърля извадил меча си срещу приближаващия противник, изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете "Деянията на Умур паша" на Енвери и хрониката на Кантакузин. Боят е ожесточен и никой от българите не мисли да отстъпва пред пълчищата турци и византийци, но Момчил пада в боя и това окончателно решава изхода му. Войните му са сломени. Дори врагът му императорът споделя в писанията си, че плакал над посеченото му тяло оплаквайки непоколебимия му дух и изключителната му личност. Тай заповядва жената на Момчил ескортирана от Райко и българите да бъде пропусната свободно със всичките си скъпоценности до границата с Търновското царство, откъдето явно тя е родом.

Съществуват легенди и за потомци на севастократор Момчил. Като такива се сочат българските революционери Стефан Караджа, легендарният последен владетел на Добруджа - Вълко Добруджански и Бинбеловия род, от който е близкият на Карл ХІІ Шведски Маринчо Страшния.

http://www.faktor.bg/novini/balgariya/49562-v-sayuz-turtzi-i-vizantiytzi-ubivat-posledniya-pazitel-na-rodopite-i-belomorieto.html

Hatshepsut

Севастократор Момчил запалва като факла османския флот


Руините на Момчиловата крепост

Той е пълководецът, с когото трябва да се гордеем, защитавал земята ни от османските нашественици до смърт.

Могъщ български феодален владетел в Родопите и в Беломорска Тракия, живял през четирнадесети век. Още няколко като него и навярно нямаше да бъдем поробени.

Дързък и страшен мъж, който не признавал задълго ничия власт, спечелил си с меч ранга на самостоятелен владетел на Родопа планина, той се е превърнал в част от нейната същност, история и душа.

Яростен борец срещу надигащата се вълна на нашествието, той не скланя глава, като намира смъртта си в бой, за разлика от други "юнаци", които в песните са едни, а историята ги е запомнила други. Като прототипа на Крали Марко, който е съюзник на турците.

Народът го помни дълги векове, завинаги всъщност, като го нарича нежно Момчил юнак, Момчил войвода, Момчило или просто Момчил, тачи го като защитник на бедните и отчаяните, запазил е спомена за него в песните и преданията си, докато на уж "селския" цар Ивайло например не е посветил нито дума.

В историята е известен като Севастократор Момчил (на латински: Momchil; на гръцки: Μομ[ι]τζίλος или Μομιτζίλας; в гръцките източници се среща и като Мимитил).

За Момчил летописите са запазили сведението, че не е от знатен род, най-вероятно роден като селянин около 1305 г., той в разцвета на живота си е провъзгласен за "севастократор", титла, над която са само царската в България и императорската във Византия.

Селякът дели мегдан с могъщи владетели.

Нещо невероятно, направо немислимо за Средновековието, през което родовата аристокрация държи в безпрекословно подчинение селячеството. Единици са хората през всички векове, които са направили нещо подобно. Византийските летописци му признават титлата севастократор, защото му е дадена не от друг, а от самия им император, но често го наричат и разбойник. Момчил си е такъв, поне в началото на "кариерата си".

Като съвсем младо момче той събира чета в Родопите, по онова време гранична планина на България с Византия. За кратко време името му става прочуто.

Византийският летописец Никифор Грегорас споменава, че има братовчед Райко, който е верен негов другар по оръжие до края на живота му. От мемоарната "История" на император Йоан Кантакузин (1341-1354 г.) се знае, че българското царство погнало четата и я прогонило.

Момчил избягал във Византия, където император Андроник III му дал земя и го причислил към военното съсловиe на империята, т.нар. "стратиоти". Тогава Момчил е около тридесетте. Наема се да служи с оръжие на знатен константинополски сановник, а той се задължил да го посвещава в науките и в мъдростта на древните. Сърцето юнашко обаче не трае дълго.

Не е Момчил човекът, който ще се рови в пергаменти и ще пише калиграфски. Хуква обратно към Родопа планина.

В България се възцарява цар Иван Александър (1331-1371 г.), който разгромява император Андроник III в битката при Русокастро на 18 юли 1332 г., като великодушно го оставя да се прибере в Константинопол.

Византия и България се съюзяват, за да уловят Момчил.

Той този път бяга при сръбския крал Стефан Душан, където събира дружина от над 2000 българи и сърби под пряпореца си. Името му вече е прочуто. Междувременно Андроник III предава богу дух.

Във Византия избухва гражданска война Вдовицата му Анна Савойска става регент на малолетния им син Йоан V Палеолог заедно с военачалниците Йоан Кантакузин и Алексий Апокaвк. Императрицата Анна обвинява първия в опит да заграби властта, докато той отсъства от столицата. Обявен е за враг на империята и го лишават формално от командването на войските в Тракия. Никой обаче не е питал самите бойци, а те побесняват, когато научават, че пълководецът им е унизен така.

Обявяват го за император на 26 октомври 1341 г. в Димотика, под името Йоан VI Кантакузин. Той приема с неохота, но друг изход няма. Скоро е разбит и прогонен от легионите, верни на малолетния василевс, под командването на Алексий Апокавк. Кантакузин също намира убежище в Сърбия, но на следващата година тръгва на поход през Македония и Тесалия, съюзява се с Момчил, който се връща в Тракия, като така печели надмощие.

През 1344 г. Кантакузин отстъпва на българина голяма част от Родопа планина, като на важен съюзник. Момчил се бие ту за него, ту за противника му. От страна на малолетния василевс, майка му и Апокавк получава титлата деспот. В началото на 1344 г. Момчил пък скъсва с тях, като пак се съюзява с Кантакузин, който го прави севастократор. През пролетта обаче картината отново се променя.

Зверствата на турците, които са съюзници на Кантакузин, отвращават Момчил и той къса съюза. Обявява се за независим владетел, като превзема Ксанти и градът става негова столица. Под владичеството му пада и Анастасиопол.

През юни 1344 г. е нападнат от селджукските турци, съюзени с Кантакузин, но една нощ запалва като факла турския флот

Корабите, закотвени при Абдера, недалеч от Порто Лагос, изгарят до един. Момчил избива и 250-те охраняващи ги на брега войници. Предводителят на турците, емирът на Айдън - Умур бег, и Кантакузин нахлуват със силна войска в беломорската държава на Момчил, за да го смажат. Севастократорът обаче успява да раздели силите им чрез изкусни маневри.

През юли 1344 г. Момчил напада императора, докато е на лагер при днешна Гюмюрджина, като го разбива жестоко. Кантакузин е ранен в главата с меч, конят му е убит, само случайността го спасява от плен.

Ромейската войска напуска позорно Момчиловите владения. Още същата година или в началото на следващата Момчил взима за жена видна българка от Търновското царство, като така се съюзява с цар Иван Александър, твърди историкът Пламен Павлов. Това именно е жената, наричана в песните Рада или Видосава, но исторически данни за името й няма. През май 1345 г. от Мала Азия на Балканския полуостров се връща Умур бег. Войските му заедно с тези на Кантакузин пак нахлуват в Момчиловите владения.

Българинът разполага с малко над 5000 бойци - конници и пешаци, срещу поне десеторната мощ на врага. Гръцкото население на столицата му Царево (Ксанти) не го пуска вътре. Отварят вратите само за жена му, придружена от братовчед му Райко и 50 български стражи. Момчил се затваря в родопската крепост Буруград (Перитеорион) в Североизточна Гърция. На 7 юли 1345 г. вражеската войска е пред стените и влиза в схватка с една от българските дружини, надделява и се впуска да граби, което обърква дисциплината.

Тогава Момчил строява всичките си момчета пред крепостта. Неговата войска се врязва първа в противника, въпреки своята малобройност. Сражението продължава часове, българите се бият като побеснели, везните на победата се накланят ту в едната, ту в другата посока. Накрая нашите все пак се уморяват. Те са притиснати към стените на Буруград, където е невъзможно да използват конницата си. Момчил скача от коня, вади меча и се хвърля в тълпата от врагове. Не след дълго е посечен и се свлича мъртъв, а това решава и битката. Йоан Кантакузин пише в спомените си, че е плакал като дете над тялото на изключителния воин.

http://no-comment.bg/bg-face/sevastokrator-momchil-zapalva-kato-fakla-osmanskiia-flot.8697

Hatshepsut

Момчил юнак - защитникът на Родопите


През 40-те години на XIV век в продължение на 2 години между 1343 г. и 1345 г., Момчил управлявал в началото като васал на Йоан Кантакузин, а после като независим владетел. Той е владял района на средните и южните Родопи и част от Беломорието. Загива в битка, борейки се срещу османските нашественици едва 40-годишен, на 7 юли 1345 г. Според историческите извори, в сражението срещу обединените сили на турци и византийци той проявява голям героизъм. След завладяването на Балканите от османците хората са имали нужда от герои, които да им бъдат за пример и поради тази причина в паметта на населението на Родопите се запазва легендарният образ на войводата.

Момчил получава две висши византийски титли. През 40-те г. на XIV век във Византия се води гражданска война. Враждуващите лагери са на регентите на малолетния наследник Йоан V Палеолог - от една страна майка му Анна Савойска, а в другия лагер е самопровъзгласилият се император Йоан Кантакузин, който назначава Момчил за управител на Родопите, разказва Николай Бояджиев. За да привлече Момчил на своя страна, през 1344 г. императрицата Анна Савойска го удостоява с една от висшите византийски титли по онова време - деспот.  От своя страна, Йоан Кантакузин също търси съюз с Момчил и го удостоява с втората по ранг след императорската титла севастократор. В крайна сметка, обаче, никой не успява да го спечели на своя страна. Той следва своите си интереси и враждува ту с едната, ту с другата страна. Момчил получава във владение две крепости в Родопите, една от които - Подвис. Разширява владенията си, превземайки крепостта Ксанти и я прави своя резиденция. В борбата си с османските нашественици печели битката при Абдера (в днешна Гърция). През ранното лято на 1345 г. византийците на Йоан Кантакузин и неговите турски съюзници успяват да унищожат войската и самия Момчил. Това се случва на 7 юли 1345 г. при крепостта Перитор, на брега на Бяло море.


Крепостта Перитор до ез. Порто Лагос в Беломорска Тракия, полесражение на последната битка на Момчил, където загива в 1345 г.

Историческата личност Момчил войвода и легенарният образ на Момчил юнак тясно се преплитат, разказва Николай Бояджиев:

Той е бил доста харизматична личност, едър, снажен мъж. Османският хронист Енвери пише за него, че бил висок, колкото двама души, и наподобявал минаре. При обсадата на Комотини всички, които го видели, се смаяли от външния му вид. Освен неговия героизъм, външният му вид също допринася за превръщането му в легенда. Изворите споменават, че хората, които следвали Момчил, по-скоро биха предпочели да умрат, отколкото да го изоставят. В битката при Перитор, в която той загива, неговата армия се държала здраво на бойното поле, докато той бил жив, въпреки многократно превъзхождащия я противник.


Дружината на Момчил в битка, средновековна миниатюра

Днес сред следите от дейността на Момчил по нашите земи, е Момчиловата крепост край село Градът в община Смолян. Д-р Бояджиев е сред нейните изследователи:

Момчилова крепост има два периода на обитаване. Единият е в края на V - началото на VI в., в ранновизантийския период, когато е изградена, най-вероятно по времето на император Анастасий I или на Юстиниан, но след това е опожарена от славяните. През ХI в. крепостта е възстановена, след което функционира до османското нашествие през 70-те години на ХIV в. Тя е позната сред местното население като Момчилова крепост. В един от писмените извори - ,,История" на императора Йоан Кантакузин, една от крепостите, дадени във владение на Момчил, е спомената под името Подвис. Оттам е дошло името на село Подвис, което се намира в подножието на Момчиловата крепост, от южната й страна. В паметта на местните хора, от XIV век досега е останало в народната памет, че тя е била владяна в даден период от Момчил.


Момчилова крепост

През 1966 г. крепостта е обявена за археологически паметник на културата с национално значение. Споменът за Момчил, както пише чешкият изследовател Константин Иречек в своята ,,История на България", е запазен и в херцеговинския Пирлитор, и в Пирот, днешна Сърбия, където поради съзвучие на имената се е пренесло мястото на легендата от забравения крайморски Перитор. Няма как да посетите Пирот, без да видите символа му - крепостта Момчилов град.


Момчилов град - средновековната крепост на Пирот

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100802208/momchil-unak-zashtitnikat-na-rodopite

Hatshepsut

България до Бяло море в средата на XIV век

Българското население в района на Родопите и Беломорска Тракия през XIII-XIV в. е доминиращо


Паметник на Момчил войвода в Момчилград

Момчил е роден в България като поданик на търновските царе

На 7 юли 1345 г. загива храбрият Момчил, историческа личност и легендарен юнак, чието име е увековечено в народната памет. Съвременниците ясно посочват, че Момчил е българин, но и дори и днес в чужди научни и пропагандни писания се лансира твърдението за неговото уж сръбско потекло. Византийският император Йоан Кантакузин категорично твърди: ,,беше по потекло от мизите (българите)" Казва го човекът, който назначава Момчил за управител на собствените му ,,съплеменници" в Родопите, години наред се сражава с него, най-накрая оплаква загиналия прочут воин пред стените на крепостта Перитеорион (Буруград, при дн. с. Амаксадес в Гърция)

Наред с конкретните исторически събития през драматичния XIV век случаят с Момчил ни дава още един донякъде неочакван поглед към българските етнически и държавни предели. Ако по традиция свързваме мотива за ,,трите морета" с владетели от ранга на Борис-Михаил, Симеон Велики, Самуил, Иван Асен ІІ, възможно ли е Българското царство да се е простирало ,,от море до море" дори и в навечерието на своя залез? Колкото и необичайно да изглежда, това е исторически факт, който се свързва именно с Момчил и с ,,в Христа Бога благочестивия цар" Иван Александър (1331-1371).

Момчил е роден в България като поданик на търновските царе. Издигането му в тогавашното общество го сближава с Ивайло и неговите съратници, за които си струва да разкажем някой друг път в нашата поредица. До около тридесетата си годишнина Момчил е ,,професионален" разбойник нейде по българо-византийската граница. Преследван от българските власти, преди 1341 г. бяга във Византия и постъпва на служба като стратиот - през XIV век с това понятие се обозначават прониарите, които срещу поземлен имот служат във войската. Заедно с охраната на определен периметър от границата, Момчил не се отказва напълно от стария си занаят и често нахлува в българската държавна територия. Византийските му ,,колеги" без особен резултат го съветват да изостави разбойничеството. Скоро в България на Момчил е наложена най-тежка присъда, а византийските власти поемат задължението да го арестуват и предадат. Търсейки спасение, дръзкият българин отива да търси късмета си в Сърбия. Крал Стефан Душан (1331-1355), независимо от приятелските си отношения с цар Иван Александър, приема беглеца, който вече е известен с военните си умения. Със своя гигантски ръст (,,приличаше на минаре!" - възкликва турският поет Енвери), военен опит и необуздана смелост Момчил е особено ценен за балканските владетели през размирния XIV век. Крепостта в Пирот е наричана ,,Момчилова", което най-вероятно отразява легендите за славния юнак по цялата българска земя. Днес в Пирот това се използва за ,,сърбизирането" на Момчил, но по онова време градът е в територията на Българското царство, да не говорим, че е с българско население.

През 1341 г. във Византия избухва гражданска война. Претендентът за престола Йоан Кантакузин търпи неуспех и се налага от Източна Тракия да бяга в Сърбия, търсейки помощ от Стефан Душан. Със или без разрешението на сръбския крал Момчил преминава на страната на византийския узурпатор. През 1343 г. Кантакузин назначава Момчил за управител на родния му край областта Меропа (по течението на Арда до Чепеларската река), където са разположени крепостите Света Ирина и Подвис в района на Смолян. Под негова власт попада и Ксанти, превърнат в своеобразна столица на ,,малката България" в Родопите и Беломорието. Решението на Кантакузин обаче не е необичайно - българското население в района на Мосинопол (Гюмюрджина/ дн. Комотини) и Беломорска Тракия през XIII-XIV век е доминиращо, поради което Византия често делегира местната административна и военна власт на първенци от неговата собствена среда. Показателен е случаят с Никола Мито от 1294 г. - местен болярин с титла ,,протосеваст на българите", който е граждански и военен управител на Мосинопол и неговата област.

Момчил създава сериозни за времето си въоръжени сили. Отначало това са 300 конници и 5 хиляди пехотинци, но две години по-късно само конницата му е от 4 хиляди бойци! Той участва в походите на Кантакузин и турския му съюзник Умур паша от Айдън срещу цариградското правителство, при които се стига и до набези на територията на българската държава. През май 1344 г. регентството начело с императрица Анна Савойска, майка на малолетния Йоан V Палеолог, предлага на Момчил съюз, както и най-високата дворцова титла  ,,деспот". Последното задължително изисква близко родство, което означава, че с Момчил е уговарян политически брак. Кантакузин на свой ред му обещава титлата ,,севастократор". Лавирайки между цариградското правителство и Кантакузин, Момчил става практически независим, завладявайки земи, принадлежащи и на двата лагера във византийската гражданска война. Ориентацията на Момчил съвпада с онази на Иван Александър, което надали е случайно. Българският цар е противник на Кантакузин и още през 1341 и 1342 г. се опитва да превземе Одрин, а по-късно и Димотика - основната база на узурпатора. През юни 1344 г. българският цар навлиза в областта Мора (по река Арда, в дн. Кърджалийска област) и завладява Перперикон. При проучванията на проф. Николай Овчаров бяха открити доказателства за включването на средновековния град в живота на Българското царство. След известно време Кантакузин с помощта Умур си връща крепостта. Независимо от това, между земите на Иван Александър и онези на Момчил има достатъчно здрава териториална връзка. Няма да преразказваме ,,историята" на Момчил, анализирана от акад. Васил Гюзелев и други автори. Нека обърнем внимание на стратегията, следвана от него през 1344-1345 г. Действията на родопския господар срещу ромеи и турци се отдават на решимостта му да защитава своите земи и живеещото в тях българско население - представа, която е вярна само отчасти. Промяната в поведението на Момчил явно има връзка с политиката на цар Иван Александър, като вероятно е била договорена и обща стратегия за защита от презморските ,,варвари". Както знаем, при една от своите акции родопският господар успява да опожари част от турската флота при Авдира на Бяло море. ,,Непобедимият и изкусен във войната" Момчил, човекът, ,,когото храбростта не напускала никога", загива на 7 юли 1345 г. в бой с турците на Умур паша и ромеите на Кантакузин. Надмощието на противника и измяната на ромейските жители на Перитеорион обричат на гибел смелия българин и неговата войска. Когато разказва за гибелта на Момчил, Кантакузин съобщава, че на съпругата му е позволено да се завърне в Мизия със своите богатства. Към нея императорът проявява по-специално внимание като към чужда високопоставена поданица. ,,Мизия" у Кантакузин, подобно на повечето византийски историци, съответства на държавата България със столица Търново, а не просто на българските земи в етнически план. Макар Родопите по собственото му признание да са населени с българи, за него те не са ,,Мизия", а част от Византия. Съпругата на Момчил е не просто българка (от Родопите, Беломорска Тракия или Македония), а от държавата България. Самият факт, че няма данни Момчил да е имал деца, показва, че между брака и смъртта му е изтекло сравнително малко време, т.е. въпросната женитба е била през 1344-1345 г. Очевидно става въпрос за политически брак на родопския господар със ,,знатна дама" от Търново. Така, отхвърляйки предложенията на Анна Савойска и Кантакузин, Момчил приема онези на цар Иван Александър. Със сигурност е получил и висока титла, за която обаче нямаме никакви данни. Привличайки Момчил, Иван Александър, макар и в по-особена форма, разпростира българските предели до Бяло море! Колкото и да е куриозно, партньор на българския цар става бивш ,,разбойник", с произнесена по-рано присъда от същия Иван Александър. От друга страна, и двамата владетели на ,,официалната", все още голяма българска държава, и на ,,малката България" в Родопите и Беломорието, проявяват зрелост. Ако от днешна гледна точка съюзяването им изглежда ефимерно, дали през 40-те години на ХІV век е било така? За съжаление, на това интересно българско обединение не e съдено да просъществува в размирните условия на балканския XIV век.

https://trud.bg/българия-до-бяло-море-в-средата-на-xiv-век/