Константинъ Павловъ

[Hatshepsut]

Константин Павлов

Константин Мирчев Павлов е български поет и киносценарист.

Роден е на 2 април 1933 г. в бившето село Попово, Пернишко (днес територията му е част от дъното на язовир ,,Студена"). Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в Софийския държавен университет. Редактор в Радио София (1957 – 1959), в издателство ,,Български писател" (1961 – 1962; 1964 – 1965), вестник ,,Литературен форум" (1963) и ,,Мултифилм" (1965 – 1966). От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. През 1975 г. получава разрешение за работа в ,,Българска кинематография". През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е избран за член на Съюза на българските писатели. През 1983 г. по повод 50-годишнината от рождението му е издадена книга със заглавие ,,Стари неща", включваща стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във вестник ,,Литературен форум". Напуска СБП на 3 февруари 1989 г. Никога не е членувал в други организации или партии.

Умира на 28 септември 2008 г. в София. Погребан е в Централните софийски гробища.

Корица на четвъртия брой на консервативното списание ,,Разум" за 2003 г. Броят е посветен на Константин Павлов

Константин Павлов е признат като оригинален творец със силно влияние върху модерната българска поезия и култура. Той е между най-значителните български поети на XX век. Оригиналността му намира високо признание в чужбина още от края на 60-те години. Тогава Анна Ахматова искрено възкликва: ,,Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!" Стиховете на К. Павлов са преведени на френски, английски, испански, немски, полски, руски, сърбохърватски, унгарски и други езици. По негови сценарии са създадени едни от най-известните експериментални български филми. Носител е на националната награда за поезия ,,Никола Фурнаджиев" за принос в българската поезия (2000), Националната литературна награда ,,Христо Г. Данов" (2005) за принос към българската поезия и драматургия и към развитието на гражданското общество в България и на Националната награда за поезия ,,Иван Николов".

https://bg.wikipedia.org/wiki/Константин Павлов

Павлов, Константин Мирчев (с. Витошко, Софийска обл., дн. изселено, 2.04.1933 – София, 28.09.2008). Завършва гимназия в София (1952), следва право в Софийския университет (1953–1955). Редактор в Радио София (1957–1959), изд. ,,Български писател" (1961–1962, 1964–1965), в. ,,Литературен фронт" (1963), в ,,Мултфилм" (1965–1966), консултант и редактор в ,,Българска кинематография" (1973–1991), главен художествен ръководител на Канал I в БНТ (1992). Заради независимото му поведение и творчество е преследван и уволняван, често е безработен.

За първи път печата стихотворение във в. ,,Септемврийче" през 1947. Сътрудничи на в. ,,Стършел", ,,Литературен фронт", ,,Народна младеж", ,,Вечерни новини", ,,Работническо дело", на сп. ,,Пламък", ,,Наша родина", ,,Младеж", ,,Родна реч", ,,Български воин". Участва в сборниците ,,Смяна" (1955, 1956) и ,,Поезия" (1962). Превежда от руски език.

Константин Павлов започва творческия си път с хумористични стихове и епиграми предимно на обществено-политически теми. Поезията му от периода на зрелостта е на границата между лириката и сатирата, отличава се с активност на авторовата позиция, нюансирано преливане на самоирония, ирония и сарказъм, споени от многозначни алегории. Тя е нравствен протест срещу насилието върху човешката личност при тоталитарната система. Творбите на Павлов са неподражаем реализъм на абсурда: психологическото и социалното проникновение на поета представя духа на времето, в което кошмарът измества естественото битие. Стиховете му провокират интелектуалното познание на духовно освободения читател. Павлов е между най-значителните български поети и кинодраматурзи през втората половина на ХХ в., автор с релефно очертана физиономия и оригинална стилистика. Има значителна роля за формиране на съпротивата срещу официозността на изкуството по време на комунистическия режим. Павлов изгражда един гротесков свят, в който човешкият дух е окован от невъзможността да направи своя избор. Поетиката му е новаторска – органично синтезира пародийното и сериозното, художествена условност и натурализма, притчовото и злободневното. Оригиналността на Павлов намира високо признание в чужбина още в края на 60-те години. Официалната литературна критика в България се нахвърля необуздано върху поета и предизвиква забрана върху неговите творби за повече от 20 години. Първата му книга ,,Сатири" излиза през 1960, втората – ,,Стихове" – през 1965, а третата – ,,Стари неща" – през 1983 по повод 50-годишнината на автора. Павлов е автор на пиеси, повечето от които не са получили разрешение за поставяне на сцена в продължение на десетилетия до 1990 – ,,Табу" (в съавт. със Стефан Цанев, 1968), ,,Стари неща" (1968), ,,Древна трагедия" (1970), ,,Бунт в неделя" (1971), ,,Птици" (1971). По някои от сценариите на Павлов са заснети филми, други са били спирани – ,,Ние не се предаваме" (1962), ,,Птици" (мултфилм, 1966), ,,Данил" (1967), ,,Проводник" (1967), ,,Алфонс" (1967), ,,Софрониада" (1968), ,,Двама майстори" (1973), ,,Село в равнината" (телевизионен сценарий в 6 серии, заснет от режисьора М. Андонов, но забранен за излъчване, 1973), ,,Масово чудо" (1974), ,,Спомен за близначката" (1977), ,,Чуй петела" (1978), ,,Илюзия" (1980), ,,Бяла магия" (1982), ,,Зла памет" (1984), ,,Без драскотина" (1986).

Стихове на Павлов са преведени на англ., исп., нем., пол., рус., сърбохърв., унг. и др. ез.

https://dictionarylit-bg.eu/

[Hatshepsut]

Константин Павлов: той пишеше, пушеше и тровеше властта


Константин Павлов, на когото фалшивата народна власт нахлузи усмирителна литературна риза

Мрачно. Жестоко. Сиво. Безжалостно. Ужасът и доносниците дебнат зад всеки ъгъл. Всекидневен ужас, безобиден наглед. Глупави доносници, охранени видимо. Офицери от ДС, които се преструват на златни рибки. Паяци-пропагандисти, които озвучават Пантеона на България.

Така животът в НРБ се оглежда в стиховете на може би най-талантливия поет от онези времена: Константин Павлов. Поета, на когото фалшивата народна власт нахлузи усмирителна литературна риза. Защото неговите безмилостни стихове казваха всичко за онази задушна, лепкава и грозна несвобода, в която живееха хората. А той седеше в утробата ѝ и пушеше цигари. Пушеше, пишеше и тровеше властта.

"- Къде беше -
питат ме -
повече от три десетилетия?

- Бях в утробата на Кита.
Всички виждате,
нарочно питате.

(...)

- Страшно ли ти беше -
питат ме -
толкова десетилетия?

- Страшно беше,
скучно стана -
пушех и мълчах,
мълчах и пушех...

- А сега какво ще правиш -
питат ме -
следващото тридесетилетие?

- Аз ли?
Аз не знам,
но знам, че Кита
фасове ще плюе
три десетилетия
и ще замърсява океанската среда."

Това е част от стихотворението на Константин Павлов "Интервю в утробата на Кита", писано вероятно през 1966-а година, когато властите в НРБ му забраняват да публикува. Забраната важи близо десет години, а поетът остава дори без "парче хляб", както сам разказва по-късно.

Потискащото чувство, че си глътнат от Кита, клаустрофобията на безизходността - Константин Павлов с уникална поетическа енергия описва затвора "НРБ". "Омръзна ми да бъда нощна смяна", пише той в своето "Второ капричио за Гойя", в което с малко думи ни помага да усетим мрака на онези години и смътното очакване за светлина и славеи:

"... Иска ми се бодър да посрещам слънцето.
Може в първия миг да зажумя.

Ще свикна.

Някаква си птица сутрин пеела -

славей ли, какво ли го наричали...

Казват, че било приятно."

Онези, които помнят НРБ, и онези, които вярват, че тогавашната комунистическа държава е работела за благото на хората - нека да прочетат Константин Павлов. А за познавачите на поезията тази препоръка е безпредметна: те знаят, че стиховете му са забележителни, дори отвъд всякакви политически послания.

"Много е важно хората да го четат днес", казва и Румяна Таслакова, дългогодишна ръководителка на Българската редакция на ДВ, която със собствени средства учреди Национална награда за поезия на името на Константин Павлов. Официалното представяне на наградата ще се състои на 27 януари, а партньори в инициативата са дъщерята на поета Донка Павлова и БТА. В журито, което ще присъжда наградата, влизат поетесата Мирела Иванова, литературният историк и критик професор Михаил Неделчев и писателят Ани Илков.

А защо точно на името на Константин Павлов? Румяна Таслакова ни казва какви са аргументите на организаторите и на журито: "Константин Павлов несъмнено е едно от най-необичайните и знакови явления в българската поезия - немногословният автор, чиито забранени "Стихове" (втората книга на поета) се преписваха на ръка, разпространяваха се и се превръщаха в символи на литературния и човешки стоицизъм, на свободния и неустрашим дух, на високия смисъл да останеш верен на Словото и истината."

Да, стиховете му наистина се преписваха. И се четяха. Четете ги и днес!

https://www.dw.com/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите Списание ЛИК - БТА (април 2023), брой посветен на Константин Павлов:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7081

[Hatshepsut]

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА СКОТОВЪДНАТА
ФЕРМА НА ПОЕТА

Като необяздени коне
препускат
образи и мисли пред очите ми.
трудно ми е да ги уловя.
трудно ми е да ги обуздая.
Профучават покрай мене и изчезват.
Бели и черни.

Дълго, дълго след това се вслушвам -
неритмичният им тропот глъхне
някъде зад хоризонта.
Дълго, дълго след това се взирам -
равнина...
триста пъти да съм ослепял,
триста пъти да съм полудял,
ако не дочувах този тропот,
пълен с обещания неизпълними.
... Идват хората и се оплакват:
"Твоите коне ще стъпчат нивите!
Обуздай ги!
Иначе..."

Какво?

Мили хора,
дето ме ругаете,
вашите коне са обуздани.
Впрегнати в колата на живота,
влачат хиляди неща полезни,
а с подрязаните си опашки
бият конските мухи
и кротко цвилят.
Честна дума, почвам да завиждам -
вашите хамбари са препълнени,
а главите ви спокойни.

Аз не мога да ги обуздая.
Мога само
да се метна
на гърба на най-необуздания
и да полетя след вятъра.
Дълго време няма да ме виждате!
Дълго време няма да ме чувате!
Но когато тръгнете по нивите,
за да приберете житото,
някъде,
до някой слог ще ме намерите.
На главата -
удар от копито,
а в ръцете -
кичур от развята грива...
Запазете кичура.
За вас съм го отскубнал.
Стават много хубави рогозки!

[Hatshepsut]

НА ЕДИН ПРЕДАТЕЛ

От живите не се плаши -
те могат да забравят,
да простят. -
Несдържаната радост от живота
ги прави добродушни егоисти...
Но мъртвите!
О, паметта на мъртвите!
Гневът на мъртвите!

Благословени да са мъртвите!...

Аз чувам стъпките им.
Идват те.
Стани! -
стани и събуди петлите!
Накарай ги да пеят посреднощ!
Уви,
петлите непробудно спят...
Стани! -
стани и кукуригай сам! -
дано прогониш гневните видения...

О, паметта на мъртвите!...

[Hatshepsut]

СЛАВЕИТЕ ПЕЯТ

Посветено на славеите
от Западния парк

О, колко много славеи!...

Вървя и слушам,
забравям се
и се препъвам
в изстинали човешки трупове.

Кои са те?
Как стана туй?
Кажете ми!

Над всеки труп
възторжен славей пее...

Млъкнете, славеи!
Проклети славеи!
Дано в настъпилата тишина
един-единствен гарван се обади,
за да ми каже истината.
Страшната!

[Hatshepsut]

КУЧЕШКА ПСИХИКА

То трепна,
неспокойно се огледа
и към гората гневно заръмжа;
че вятърът, пребродил планините
и тъмните гори,
с безброй неуловими миризми
на свой език му заговори:
- В гората има вълци и сърни,
в гората има врагове и жертви -
под кожата им блика топла кръв,
а в жилите - опиянение.

Това му каза вятърът
и отлетя.
То трепна,
неспокойно се огледа...
Но дворът беше пуст,
а пустотата
усилваше събудената страст.
О, ако господарят му сега
опиташе с протегнати ръце
по тъмните уши да го погали,
то щеше да ги сграбчи и разкъса,
за да усети в челюстта си топла кръв
и в жилите - опиянение.

Но дворът беше пуст...

Ни врагове, ни жертви, ни приятели.
Тогава, ненадейно озарено
от някаква спасителна идея,
то втренчи поглед в своята опашка
и с нервен лай се спусна върху нея;
препъна се и падна в прахуляка
и в омагьосан кръг се завъртя,
и виеше от злоба и безсилие,
като че всички смъртни врагове
в опашката му бяха се събрали;
и то ги гонеше през планини,
през долини и храсталаци
и виеше от злоба и безсилие...

Последни сили и последен скок -
зъбите му отчаяно се впиха...
В устата си усети топла кръв,
а в жилите - опиянение...

И заквича
от щастие и болка...

[Hatshepsut]

ИНЦИДЕНТ

Както си бяхме -
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, -
ние влязохме на събрание.

Ораторът влезе след нас.

Отначало ни беше криво
от умората и от грижите;
но увлечени от речта му,
всичко друго забравихме.

До един се разнежихме,
като чухме, че ние сме:
най-добрите,
най-честните,
най-щастливите,
най-героичните.

И както си бяхме -
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, -
без да си плюнем на дланите,
изведнъж изръкопляскахме.

Лошо стана:
прахът от ръцете ни,
от лицата ни
и от дрехите
полетя към трибуната.

Мина миг на мълчание...

И тогава ораторът,
като бършеше с кърпа лицето си,
се усмихна
и каза приятелски:
- Мийте си ръцете преди ръкопляскане!

[Hatshepsut]

ОТМЪЩЕНИЕТО НА МЪДРОСТТА

Чаках с нетърпение смъртта на дядо си. -
Исках пръв да вляза в стаята,
за да му открадна броеницата
с тежките зърна,
тежки като воденични камъни.
Тази броеница е магическа;
ненапразно я наричаха
броеницата на мъдростта.
Само от едно докосване
ставаш познавач на тайните.

Дядо ми умря.
Откраднах я.
Като черно стогодишно вино,
като бързодействаща отрова
мъдростта нахлу в кръвта ми.
Крачех развълнувано по двора.
- Хора! - исках да извикам, -
аз съм кръвен брат на мъдростта! -
Връвта изпука...
Кожената връв се скъса.
Разпилените зърна проблеснаха
и безпомощно се пръснаха
като непопаднало в браздите жито.
Чух свистене над главата си.
Свраките от бряста долетяха
и помамени от слънчевия блясък,
изкълваха всичките зърна.
Помъдряха изведнъж очите им,
почнаха да грачат афоризми.
После пак разпериха крила,
но
напразно се напрягаха -
тежки бяха изкълваните зърна,
тежки като воденични камъни. -

И тогава котката
с грациозни скокове
се нахвърли върху тях
и ги изяде.

[Hatshepsut]

ЛЮБОПИТНИТЕ

Те са най-невинните престъпници -
без коварство,
без жестокост.
Винаги ще си неуязвим -
само трябва:
да не бъдеш много интересен,
да не бъдеш много умен,
остроумен,
да не бъдеш непонятен.
Съблазниш ли погледа им жаден -
о, тогава! -
техните "защо?", "дали?", "навярно..."
с хиляди конци ще те опашат
и ще те съборят на земята.
Като малки пъргави човечета
ще се покатерят по гърдите ти
и ще пуснат сонди до сърцето ти,
до сърцето ти, което ги привлича
с неспокойното си "туп, туп, туп..."
Ако кръв избликне по ръцете им
и започнеш да крещиш от болка,
те ще те погледнат изненадани
и ще те запитат прелъстително:
- Кръв ли?
Що е кръв?
Не те раазбираме -
щом цветът е огненочервен,
значи, е малинов сок. -
Може даже да оближат
пръстчетата си невинни.
Ако умреш в ръцете им
с изтърбушено сърце,
не се сърди -
те страдат също.
Ще си тръгнат смръщени, обидени,
с чувството,
че пак са изиграни,
с чувството, че пак са ги излъгали:
- Едно сърце,
което правеше "туп, туп"
и нищо повече.

[Hatshepsut]

ЕДНО ПОГРЕБЕНИЕ

Гледах го. -
Дори в смъртта си
беше с нервно и изострено лице,
сякаш се напрягаше да разбере
искрено ли плачеха познатите...

Аз самият гледах с подозрение
тяхното тържествено мълчание
и при всяко сдържано ридание
пламвах от несдържана омраза.

Този плач добре ми е познат.
Най-невинният му смисъл е такъв:
- Мъртвецо мил,
благодарим ти, че умря!
Смъртта разтърсва,
но пречиства духовете.
Омразата и суетата
се смъкват от душите като змийски кожи.
В такива мигове усещаме отново,
че добротата ни не е отровена.

Този плач добре ми е познат.

Мислех си:
да можеше сега да стане чудо -
мъртвецът да се вдигне изведнъж
и с весела усмивка да им каже:

- Приятели,
другари,
не тъжете!
Налейте в тази чаша!
Аз съм жив!

О, ако можеше да стане чудо!

Те щяха да наскачат с озлобление,
те щяха да го сграбчат с настървение:
- Измамнико!
Назад!
Легни в ковчега!
Нима си жив?
Отговорѝ!
Кой ще плати сълзите и скръбта ни?

О, ако можеше да стане чудо!

Със собствените си ръце ще го разкъсат
и втори път ще го положат
на погребалното му ложе.

... Тогава пак
ще станат кротки и добри.
Сълзи отново всеки ще намери.
Но и смъртта
ще гледат вече с недоверие.

[Hatshepsut]

САМОТА

Той дойде
и без да ме погледне,
заговори с глухия си глас:
"Моля те,
вземи от нежността ми!
Не за себе си,
заради мен вземи!
Сам не бих понесъл тежестта й.
Никое човешко престъпление
не е смазвало така плещите ми.
Моля те,
вземи от нежността ми.

Капчица по капчица я сбирах,
пазех я,
не зная за кого я пазех.
Гордостта и злобата ми бха
съдове, в които я затварях.
Тя кипи,
кипи, коварната,
и ето -
обръчите и дъгите пукат...
Страх ме е -
вземи от нежността ми."

Станах мълчаливо и с погнуса
гневно го изблъсках през вратата.
И тогава някъде от двора
чух отчаян и прегракнал вой.
Скочих и го зърнах в полумрака -
сграбчил здраво сухото дърво,
виеше протяжно
към луната.
Какъв е този вой?! -
извиках грубо.

Той замълча
и чух от тъмнината
гласа му грапав и измъчен:
- Попитай вълците -
от тях съм го научил.

[Hatshepsut]

РАЗХОДКА СЪС САКАТИЯ ЧОВЕК

На Дамян

Щастливецо сакат!
Поете!
Преди да стигнем до поляните,
ще прекосим десетки тротоари.
По път ще ни срещат хората;
които ни познаят, ще се спрат,
защото знаят колко е богато
сърцето на един поет.
Раздай сърцето си!
До късче го раздай!
А множеството ще расте край теб.
Ще идват и добри, и лоши хора.
Един глупак високо ще запита:
- Какво раздават тук?
Защо се трупат? -
А някой духовит циник
ще му отвърне троснато:
- Сакатият раздава милостиня!

[Hatshepsut]

ПАК ЗА СЛАВЕЯ

Мили славею,
ще затворя прозореца.
Съмнителни са тези оди,
с които ме преследваш всяка нощ.
О, аз отдавна щях да ти повярвам,
ако не беше толкова настойчив.
Но днес в един-единствен трепет
на най-любовната ти песен
като светкавица ме хрясна
несбъднатият ти копнеж
за хищни нокти и железен клюн.
Мили славею,
ще затворя прозореца.
Прекланям се пред песента ти -
но се плаша,
че в някоя безлунна нощ,
когато изведнъж ти израстат
орлови нокти и железен клюн,
ще влезеш тихо в романтичната ми стая
и ще изтръгнеш от гърдите ми
размекнатото ми сърце.

[Hatshepsut]

РАЗГОВОР С ТЕНДЕНЦИЯ

От строгостта
лицето ти е по-красиво;
и бръчките на мисълта не го грозят.
Красива си,
но тази красота
отблъсква и смущава
с претенциозния копнеж
на някакво библейско съвършенство.

Като кристал
си чиста - и студена.
Мургавостта единствена издава
вълнението на кръвта. -
Ти сигурно завиждаш на светците
за бледостта и светостта им...
Не им завиждай -
тази бледост
е бледост от несподелено сладострастие.
А светостта...
О, ако могат да научат
какво е светост
и какво позор,
те ще захвърлят своите сияния
и ще ги стъпчат с отвращение...

Дай сега да те целуна!

[Hatshepsut]

СТАРОТО КУЧЕ

Изгуби се предишната му сила. -
Страхливо гледа мътният му взор;
сега лежи, опашката подвило,
на сянка край високия стобор.

Сковала го е старческа умора
и службата не му е по сърце;
не скача с бяс, щом минат чужди хора,
а дрезгаво пролайва, за лице.

Все пак, за да не кажат, че е старо
и хляба незаслужено яде,
понякога се хвърля много храбро,
за да ухапе някое дете.