• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

25 August 2019, 04:12:53

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: deevska
Stats
  • Total Posts: 9767
  • Total Topics: 1135
  • Online Today: 31
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 22
Total: 22

Както има забравени Западни покрайнини, така има и забравени Южни покрайнини

Started by Hatshepsut, 08 August 2018, 07:29:00

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Кметският наместник на село Сливарово Мара Жекова: Както има забравени Западни покрайнини, така има и забравени Южни покрайнини

Село Сливарово се намира на 500 м от българо-турската граница, има 11 постоянни жители. Някои от тях са потомци на българи - преселници от Одринска Тракия след 1913 година. Как живеят в Сливарово, където няма българска телевизия, радио и мобилни оператори, пред Агенция ,,Фокус" разказва кметският наместник Мара Жекова.

Фокус: Колко жители има село Сливарово?
Мара Жекова: 11 - 12. Прииждат, отиват си, но постоянните сме 11 души. Пръснати сме из селото, има такива, които идват отвреме - навреме, поддържат си къщичките.

Фокус: На какво разстояние сте от българо-турската граница?
Мара Жекова: От границата няма и 500 метра. Особено там, откъдето пълним вода, от чешмата на извора, е съвсем близо до границата. Имаме църква, ,,Свети Панталеймон", най-старият лечител, а Света Марина е най-младият лечител. И ние имаме това щастие, да са на наша територия и единият, и другият. Имаме параклис ,,Свети Георги", ,,Света Богородица" също. Черквата ни е обградена от многогодишни стари дъбови дървета, натоварени с жълъд тази година. Има много жълъд, обаче овошки няма, нищичко няма. От много години не са подрязвани, не са поглеждани и така...

Фокус: Казвали сте, че в Сливарово въздухът е много хубав и може да се направи санаториум, да идват, да се лекуват...
Мара Жекова: Заставата не трябваше да се изостави така. Тя си е готова сграда, беше оборудвана сграда, имаше всичко. Доскоро тук бяха и посудата в кухнята, и столовата, голямата зала, която навремето наричаха Димитровска. Има и жилища за семействата - два или три апартамента. Имаше и за персонала, и за деца за лечение. Можеше да стане и зелено училище, както в Малко Търново. Тук му е мястото на едно зелено училище, защото е тихо, спокойно за децата, няма коли, няма за какво да се притесняват родителите. Малко Търново е на 17 км и е далечко, има и други отдалечени села, но те поне са на път.

Фокус: Кога се обезлюди селото?
Мара Жекова: `60-те години вече. 1968 година се изселиха последните семейства, кой в Малко Търново, кой в Бургас.

Фокус: Как се казва турското село отсреща?
Мара Жекова: Караджадая му е турското име, българското - Цикнихор. Това отсреща е Камила. Ей тези ниви отгоре са наши, на моите деди. До 1913 година това е българско. Моите чичовци са били 13, 14, 15-годишни, баща ми е бил бебе, когато са ги изгонили през `13-та година. Като са ги изгонили, спират с колата с багажа в Малко Търново, пет деца, четири момчета и едно момиче (навремето са имали деца, не като сега - по едно и нито едно). Баба ми е имала първа братовчедка в Малко Търново, която ги е приютила в една стаичка, те са без багаж, без дрехи, без нищо, как ще се изхранват зимата, как ще живеят... Това е било октомври - ноември 1913 година. Баща им е казал тогава - аз се връщам, да взема багаж. Познайте какво става като се връща! Все едно тази къщичка сега я оставяме така на турците пълна с посуда, хамбарите пълни с царевица. Като се връщат го пребиват, връща се - черен от бой. Почива в Малко Търново и там е погребан, баща ми не го помни. Това е история, която трябва да я знаят и децата ни.

Фокус: Как живеете на ръба на границата?
Мара Жекова: Както имаме Западни покрайнини, тук имаме и Южни покрайнини. Защото много от българите са си останали там, не са си оставили нивите и земята, не е имало къде да дойдат. Нашите са си отишли в Каблешково, Поморие, Несебър, където имат братовчеди, братя, сестри. Моята баба остава вдовица, идва тук - отникъде - никой, остава тук, намира един дядо, чиято жена е починала, той довежда свое дете. И са оцелели, оттук са си гледали нивите с тенденция и намерение да се върнат. Още се връщат, още чакат, погребани са тук, на гробищата. Сега и ние си гледаме тук. Зад тези ниви е Керациново, откъдето е на баба ми потеклото. По-натам - Мъглаид, откъдето е дядо ми, който е бит и умрял. Оставили са над сто декара земи, къща в центъра на два етажа с пълни хамбари. Колко може да вземеш с една волска каручка? Нищо. Вляво е Камила - връх Махиада, най-високият връх сега в турска Странджа, тогава - в българско.
 
Фокус: Разбрахме, че нямате българско радио и телевизия тук?
Мара Жекова: Антените им са много силни, радио не можем да хванем, с телевизията е много трудно. Обясниха ни, че спътниците били пет и при лошо време, а и при други обстоятелства, техните оператори надделяват над нашия, защото са по-силни. И ни смачкват нас, веднага ни превключва на Анкара. Даже първият път, когато ни превключи така, помислихме, че е станало преврат и вече сме в Турция. До такава степен се бяхме уплашили с мъжа ми, той е полковник Жеков, бивш командир на заставата, от Кости е, завършил е в София Военна академия, в СССР - Генералщабна академия. Бяха много подготвени кадри. Казвам - дайте да направим нещо, има мобилтелски, глобулски, вивакомски телефони, нито един не се чува. Казаха ми, че знаят за проблема тук.

Фокус: Колко души беше заставата?
Мара Жекова: Сто и отгоре души. Заставата ни беше по-надолу, но я обстрелваха турците и нашите се принудиха да я изместят, сега е нова. А там имаме един стар пост, който ни е срещу черквата, беше ни пробита старата камбана от обстрела. Била е обстрелвана, ние сме били малки, но аз го запомних, майка ми общуваше с офицерските съпруги, но тогава имаше много хора. Цялото ни село беше заставата, семейства в блокчета, с жилища... Беше много хубаво, аз запомних, бяхме толкова хубаво облечени, защото те идваха от вътрешността и плетяха много. Бяхме с много хубави плетени поли, с плетени рокли облечени. Заставата беше оазис, направо красота. С овощни дървета, с всичко необходимо. Беше направена с алеи, с улички до стола на войниците, беше направено по много хубав начин, сега не е така.

Фокус: Имаха ли добри кучета, следови?
Мара Жекова: Много добри кучета имаха, кучкарниците още стоят. Но всичко се руши, цигани влизат и крадат, но и не са само цигани, и българи крадат.

Фокус: Знамето вие ли го държите тук?
Мара Жекова: Знамето, докато военните бяха тук, го качихме на този пилон. Но вече четири - пет години няма военни, нямам подкрепа, отникъде няма помощ и се измести горе въжето на пилона, нямам стълба, а и не мога да се кача да го поправим. Няма кой. Обещаха ми като дойдат да правят водата, заместник-кметът Илиян Янчев каза - ще го направим. Съпругът ми донесе този прът и аз закачих знамето, българското, а европейското ми го подариха артистите Юрий Ангелов и каскадьорът Павел Дочев. Юрий Ангелов играе в бургаския театър, беше и в ,,Иван Вазов".

http://focus-news.net/?id=f15861

Hatshepsut

Българо-турската граница и забравените южни покрайнини

16 януари 2011 | 14:17 | Агенция ,,Фокус"

Както има забравени Западни покрайнини, така има и забравени южни покрайнини, казват местните хора в Странджанско, които живеят на самата българо-турска граница. Българо-турската граница е дълга 259 километра. Започва от устието на р. Резовска, преминава по билото на Странджа и Дервентските възвишения, пресича р. Тунджа и при Капитан Андреево достига р. Марица. България и Турция имат три гранични контролно-пропускателни пункта, като най-големият от тях е ГКПП Капитан Андреево - Капъкуле, откъдето е пътят за Одрин. Вторият е Лесово - Хамзабейли и най-малкият - Малко Търново - Дерекьой. През българо-турската граница преминават транзитните превози от Западна Европа за Близкия Изток, заради което тя често попада в новинарските емисии с опашките от ТИР-ове. Променящото се устие на р. Резовска пък е една от точките, по които заседава българо-турската смесена комисия. През годините се е родил и фолклорът, как в зависимост от коритото на реката, българо-турската граница може да се мести от Варна до Истанбул.
В последните месеци заради заявеното желание на България и Румъния да влязат в Шенгенското пространство, българо-турската граница попадна в европейските доклади с критики заради нелегалните емигранти. Прогнозите са, че притокът от нелегални емигранти ще се увеличи. Когато пък в село Кости, Община Царево, избухна взрив от заболяването шап по животните, се оказа, че липсата на телени преграждения по границата позволява свободното движение на животни, а с това расте и рискът от заразата. Заболяването шап в България досега обикновено е пренасяно от Турция, сочи практиката, тъй като изолираният вирус се среща по животните в Мала Азия. От НВМС препоръчаха общините и областните да се погрижат за възстановяването на откраднатите мрежи по българо-турската граница, за да спрат добитъка.
С годините са ликвидирани много от граничните поделения по българо-турската граница, като процесът се засилва особено след влизането на България в НАТО. За това как се е охранявала българо-турската граница, днес свидетелстват изоставените казарми, разбитите сгради на гранични войски, разкъртените складове и помещения, използвани от войската, старата и ръждясала техника, все още неопоскана от крадците на желязо, скромните паметници, най-често морени с плоча на загинали войници, затънали в храсти и трева, които са по-високи от тях. В последните години някогашните гранични зони се отварят и стават достъпни за исторически и археологически проучвания, но с изчезването на поминъка, изчезват и хората. Без хора не става нищо. В Странджанско са затворени всички цехове за работа, затворени са мините и рудниците, няма пътища, закрити са всички селски училища, ликвидирани са здравните пунктове. По морското крайбрежие залагат на туризъм и строителство, във вътрешността на планината обаче, се борят както могат. Как изглежда днес българо-турската граница, свидетелстват няколко истории от последните три години, по време на летния университет ,,Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток - Запад". Обходът на терен и пеша на различни обекти в района на българо-турската граница даде възможност за прекия досег с разрухата и обезлюдяването на този район.

В Звездец на пътя от Бургас за Малко Търново казармите и общежитията на военните са като декор от филм за най-бедните и пропаднали държави от Третия свят. В тях са се заселили цигани, които нямат преброяване. Сградите са разкъртени и разбити, площадът - също. Колите не спират в Звездец, хората ги е страх. На сградата на общината, с мръсна и разкъртена фасада, е каменната плоча с имената на Смъртната дружина на местните участници в Преображенското въстание през 1903 година. В най-силните години на Звездец, поделението е наброявало до 1200 войници от гранични войски, събрани от всички краища на България. Много от тях са били тук с жените и децата си, за тях е имало детска градина, училище, здравен пункт, както и цехове за работа. Днес казармите край пътя Звездец - Малко Търново са една от най-жалките картини. Няма здрав прозорец, няма греда от дограмите на прозорците, вратите зеят изкъртени, по терасите висят мръсни дрехи и всевъзможни боклуци. Поляната непосредствено зад общежитията е превърната на сметище. Разбити са долмените - един от символите на Странджа. До десет години, заради дейността на иманяри и ромските набези, в българска Странджа няма да остане здрав долмен, прогнозират специалистите.

В Малко Търново е пунктът на ,,Гранична полиция", откъдето се взимат разрешенията за влизане до обекти като култовия комплекс ,,Мишкова нива", основите на римската вила, както и светилищата Индипасха, пещерата на Света Марина, село Сливарово. Малко Търново. Възрастните помнят най-силните години на града, когато в училището е имало до 700 - 800 деца и как районът прогресивно обезлюдява, особено в последните 20 години.
Ликвидиран е кучкарникът в Малко Търново, където са били най-добрите следови кучета, в продължение на десетилетия. В края на града, към българо-турската граница, са останали няколко полуразрушени тухлени сгради, с избити прозорци и откраднати дограми. Местните разказват, че следовите кучета, които са си отглеждали в Малко Търново, са ги селектирали и обучавали сами. В най-добрите години на кучкарника кучетата са участвали и печелили и международни състезания. А когато граничарското куче се пенсионира, имало опашка пред поделението - кой ще си го вземе за домашен любимец. Най-често кучето отивало при неговия водач, който работил с него. За останалите, които са се сдобили с пенсионирано граничарско куче, помощта им и при отглеждането на добитък била неоценима.
Вместо следови кучета, за да пазят границата, получили бинокли за нощно виждане. На практика - неизползваеми в гората на Странджа, където заради преплетените храсти и тръни, се виждат трънките едва на няколко метра. Но с биноклите - в червено. Историите за кучета, помогнали за разкриване на нарушители на границата, са безброй. За много от по-младите, особено тези, които никога не са виждали границата, те днес са в графата на подигравките за казармения фолклор.

В Сливарово, най-южното село в тази част на българо-турската граница, някога Кладъра, живеят без български мобилни телефони, без българско радио и телевизия. Границата е на 500 метра от последните къщи на селото, ниско в дерето. На хълма срещу Сливарово е турското село, някога Камила. Най-голямата забележителност, която се вижда от българска страна в турско, е местният краварник, новоизграден, с огромни помещения, обори, пасища. Виждат се хората, които работят в него. От другата страна нашето село умира и е само въпрос на административна реформа, да се заличи от картата. Огромните някога сгради на казармите са разрушени и окрадени до степен в тях да няма нищо. От българи или от цигани, никой не коментира.
В Сливарово постоянните жители са около 11 - 12 старци. Повечето от тях са потомци на тракийските българи, преселени от тази страна на българо-турската граница след войните за национално обединение през 1912 - 1913 година и Първата световна война. Децата им пък са отишли по-навътре в страната - най-често Бургас, Царево, Ахтопол и Малко Търново. Сливарово, чието старо име е Кладъра, е имало застава с до сто души граничари. Днес няма никой. В селото магазинът работи само през лятото и продава лимонада и още два - три вида стоки. Циганите - дървосекачи, за които винаги се подчертава, че не са местни, а са пришълци от Северна България, влизат в магазина и си взимат каквото искат, без да плащат. В края на месеца, старците събират пари от пенсията си и плащат на продавачката и техните сметки, за да имат все пак магазин. Никой не смее да им каже да си платят - ще го пребият.
В Сливарово няма покритие на български мобилни оператори. Местните хора не дават да се звъни от мобилния телефон - ,,няма да им плащаме по 7 лева на минута на турския оператор". Един кабелен оператор от Бургас е опитал да им прекара кабелна телевизия, за да гледат програмите на БНТ и БТВ, но сигнал има само при хубаво време и за кратко. Когато прекъсне програмата на БНТ и се включи телевизия Анкара и днес възрастните казват ,,помислих, че е станал преврат и тук вече е турско".
По инициатива на местни родолюбци, преди 15 години е възстановена църквата ,,Свети Лука" в Сливарово. След филма за рушащия се храм по БНТ, са се обадили потомци на сливаровци чак от Австралия, за да изявят желание да дадат пари за храма. Тогава е изградена и камбанария - преди това камбаната е била закачена на едно дърво. Когато дойдат гости, удрят камбаната, както казват местните хора - да ни чуят отсреща, че още сме живи, че не сме умрели, че гости са ни дошли. На къщата на някогашното кметство, на прозореца, е сложено българското и европейското знаме. На един кол до къщата също се издига българското знаме, кметският наместник Мара Жекова разказва как допреди няколко години, когато са имали граничари, знамето се е веело на петметров пилон. Сега вече нито има кой да го постави, нито кой да го поддържа.

В село Визица минава училищният жълт автобус, който вече кара децата на училище в Малко Търново. Никъде в Малкотърновската община не е останало училище по селата - всички са в зеленото училище в Малко Търново и ходят на училище в града, или сутрин ги кара училищният автобус, даден на общината. При спирането на жълтия училищен автобус в центъра на Визица, с който се придвижваме, две циганчета на по 8 - 9 години идват до автобуса. Познали са си и шофьора, и автобуса. Той ги пита - тази година ще те карам ли пак на училище. Отговорът е не. Другите - поне 20 ромски деца - се кривят и плезят встрани от пътя. Някои от тях въобще не са ходили на училище, няма и да отидат. Не говорят български. На някои от тях родителите им са наети от дървосекаческите фирми. В Странджа в последните години дейността на турските дървосекачески фирми е пагубна. Никой не знае откъде дойдоха и кой ги пусна, но през 2010 г. турски дървосекачески фирми са на път да направят планината ,,да отглеждаме слонове в нея", както казват местните пенсионирани граничари.

Порталът на българо-турската граница, през който се отива до кльона, е толкова живописен, какъвто сме свикнали да го възприемаме от книги и филми от `80-те години. Телени мрежи, телени заграждения, ръждясал портал, два катинара, ключът се взима от ,,Гранична полиция", влиза се по списък с разрешение и т.н. В миналото е трябвало групите да бъдат придружавани задължително от гранични войски. Заради набезите на крадци, атмосферните условия и преминаването на диви животни, е разкъсана телената мрежа по границата. На практика изглежда, че няма никакъв проблем да се преминава българо-турската граница, не само от животни. На въпроси като има ли каналджии, никой не би отговорил никак.
Сред стотиците устни истории на местните хора са и тези как в най-горещите години на Студената война и при най-лошите отношения между България и Турция, буквално всеки ден им се е внушавало, че трябва да бъдат бдителни, че трябва да следят за преминаващи границата, че трябва веднага да сигнализират на граничните войски. Има стотици истории - някога смятани за героични, а днес от тези, на които най-често съвременниците ни се подиграват, за граничарите, които са спрели незаконно преминаващите границата, за хора, които са платили с живота си охраната на границата. Има няколко паметника на граничари - затънали в храсти и трева, с едва четящи се букви. Днес няма кой да следи за незаконно преминаващите границата - не са останали хора. Малко Търново е имало до 14 000 жители в цялата община, градът със селата, пише в книгите си местният краевед Илия Петков, който си отиде преди година и половина. Днес населението на общината е около 4500 души. За сравнение - на около 47 километра от Малко Търново в Турция е другият град Къркларели (някогашният Лозенград), който от по-малък град, днес е с 64 000 души население и става университетски център.
Пътят от граничния контролнопропускателен пункт на Малко Търново до града е в отчайващо състояние. Още стоят табелите за европейската програма, по която е трябвало да бъде възстановен, и не е завършен. От турска страна е направен чисто нов път, с нова маркировка, с дренаж за оттичане на водата, с укрепления на пътя, за да се предпази от свлачища и срутища. От българска страна пътят е с разбит асфалт, огромни дупки, извива се в гората. Турските казарми край пътя за селото Дерекьой стоят. Според местните, които са преминавали и преди години тук, премахнати са някои поделения и са разредени военните сгради и складове. Край пътя обаче често се виждат казарми с войници, които дават наряд край порталите. На самата българо-турска граница, от турска страна постовете на войниците са на видно място, покрай пътя, с пълно въоръжение и униформа. От българска страна тази гледка е напълно забравена.

Царевското село Кости не е само шап. Прочуло се печално с шапа, заради който изтребиха всичкия добитък в селото, Кости има една от най-красивите църкви в този край на Странджа - църквата ,,Св. Св. Кирил и Методий". Храмът е огромен, с великолепна дърворезба, с уникални икони. Заради малкото хора и липсата на свещеник, църквата се отваря от местните при молба на преминаващите туристи. Кости, което всички съжалиха заради драмата със заразното заболяване, е нестинарско село. В него има нестинарски конак ,,Свети Константин", където се съхраняват иконитена нестинарите на Свети Константин и Елена. Още са живи и спомените за баба Злата, най-известната нестинарка в този край, починала през `60-те години, спомените за виденията й, за нестинарските танци, крайно различни от днешните огнеходци в хотелите пред дъвчещите кебапчета туристи. В коначето иконите са подредени на столнина на източната стена. В него се намира аязмото, като сега водата е каптирана и отива в селото, а преди е минавала под прага като поточе. На североизток от конака се намирало хорището, където се кладял огънят и се играело върху жаравата. През `80-те години още се правели жертвоприношения на бик. В коначето са иконите на Свети Свети Константин и Елена и Света Марина, които през годината не се изнасят. Под тавана е и въжето, с което се връзва жертвеното животно - бикът. Селото Кости е едно от гръцките села в Странджа, населено с гърци до Балканската война. От тях са останали самобитните постройки на къщите, които са осигурявали осветление чрез т.нар. ,,подвижна керемида" на покрива.

В последните десет години Летен университет ,,Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток - Запад" прави опит да бъде своеобразно продължение на изследванията, започнали по време на експедициите в рамките на програма ,,Странджа - Сакар" от `70-те и `80-те години на миналия век. Тогава са направени комплексни проучвания в българската територия на Странджа планина от геолози, биолози, историци, специалисти по хидрология, етнолози и много други. Територията на турска Странджа и територията около българо-турската граница, дълги години беше недостъпна за проучвания, до влизането на България в НАТО. Много от обектите, които посещават сега студенти и преподаватели, за първи път се виждат и от турски историци, тъй като това е било военна зона. Летният университет се появи като едно своеобразно продължение на нашите изследвания по време на експедициите Странджа и Сакар. ,,Ние стигахме до границата, не знаехме какво има от другата страна, четяхме Шкорпил и Богдан Филов и си представяхме. Турските колеги също не можеха да влизат в тази територия, обявена за ,,изгорена земя". Тогавашната доктрина гласеше - при един сблъсък между военните сили на Варшавския договор и НАТО, територията, която обхожда маршрутът на Летния университет, трябваше да бъде ликвидирана заедно с населението. Тези хора, които са тук, граничарите и войските от Звездец, където днес е една тъжна картина, заедно с населението на Малко Търново, трябваше да задържат войските два часа. Тогава ходихме тук и знаехме, че тези хора живеят, чувствайки се обречени - войниците на границата и тези в Звездец. Нямаше пътищаи до ден-днешен ги няма, а тогава ги нямаше, за да не могат танковете да минат бързо, както и камионите на войските", разказва проф. Валерия Фол, един от участниците в експедициите през `80-те години на ХХ век и днес основен организатор на летния университет заедно с общините Малко Търново и Къркларели.
Освен ловджийския фолклор в Странджанско, хиляди са историите от този период - разказвани само устно - за живота край границата. Имало е случаи на нарочно пуснати кучета, заразени с бяс, на нарочно пускани животни, заразени с шап. Местните са били толкова наблюдателни, че са разпознавали дори и добитъка си, който са срещали в гората, както и бездомните кучета, които са се скитали. ,,Това куче не е българско", казва бай Илия, който придружава археолози и историци по пътя за Мишкова нива, когато по пътя си в гората срещат бездомен пес. Пенсионираните преди десетилетия служители на гранична полиция и на гранични войски си разказват историите - какво е трябвало да направи войската, в случай на нападение, за колко време - докъде се стига, и коя част - как реагира. Спомените на някои от тях са събрани в книги, които излизат от местни издателства и в ограничени бройки.