• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

17 September 2019, 06:29:29

Login with username, password and session length

Theme Selector





Recent

Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10051
  • Total Topics: 1154
  • Online Today: 30
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 1
Guests: 15
Total: 16

Нестинари

Started by Hatshepsut, 08 August 2018, 06:28:55

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Нестинари от Странджа събраха десетки в двора на музея в Кюстендил

Десетки кюстендилци се събраха в двора на музея снощи, за да видят на живо ритуала нестинарство. Изпълни го нестинарска група от ансамбъл "Странджа", специално поканена за традиционната "Нощ на музеите" в Кюстендил.

Танцуването върху жар, наречено нестинарство, представлява мост между миналото и бъдещето и показва един малък фрагмент от културното наследство на нашата нация. То е нещо уникално и почти непознато, въпреки че е съществувало в сърцето на Европа в продължение на векове. Този феномен е все още неразкрит - загадка, поставяща много въпроси без отговор. Нестинарството е един от най-древните езически обичаи на Балканите. То се е преборило с гоненията както от страна на християнството, така и от страна на комунизма, за да продължи да съществува през хилядолетията. В състояние, подобно на транс, местните жители на малкото странджанско село Българи все още танцуват боси върху горящите въглени така, както са го правили техните предци преди хиляда години. Те казват: "Човек не може да се научи да танцува върху въглени, освен ако не е роден, за да бъде нестинар. Трябва да вярвате, че Господ ще ви опази, трябва да сте много добри и на никого да не желаете лошо. Тогава няма да чувствате топлината.". Също така те вярват, че духовната подготовка и студените крака заедно със звучната монотонна музика на гайдата и тъпана, са ключът към успеха. Изпълнението започва по залез слънце, когато главния нестинар, мъж, който носи бяла риза и червен пояс през кръста, разпръсква въглените в кръг. Първоначално той чертае кръст от жаравата, а след това слънце, което показва, че обичаят е езически и води началото си от култа към слънцето.  Нестинарите танцуват около кръга с икони на Св. Константин и Елена в ръце, като внезапно навлизат в жарта. Понякога краката им едва докосват земята, друг път натискат въглените с твърди кръгови движения, докато ги изгасят. Лицата им са бледи, а очите им притворени. Нестинарите казват, че изпадат в състояние на духовен транс по време на танците и се вярва, че могат да предсказват бъдещето.

 Етнолозите смятат, че нестинарството е тясно свързано с екстатичната религия на траките, тъй като произхожда от Дионисиевите ритуали. Те отъждествяват виковете и възгласите "их" и "ех", които нестинарите издават по време на танца върху жаравата, с възклицанието "иакхе" на участниците в Дионисиевите мистерии и извеждат названието "нестинари" от гръцкото "анастеназо" (възклицавам, дишам). Нестинарите в Българи обаче казват, че са наследили обичая от своите баби и дядовци като чисто християнско задължение - ако го спазват, са здрави и жънат богата реколта, ако не - настъпва период на болести и бедност за тяхната общност.

Снощи нестинарите понесоха над огъня и деца - за драве и късмет.

/0/]http://knnews.bg/index.php/кюстендил/item/8001-нестинари-от-странджа-събраха-десетки-в-двора-на-музея#!prettyPhoto[gallery5f128477ab]/0/

Hatshepsut

Сведения за нестинарството от края на XIX и началото на XX век


 Нестинарски игри се срещат в някои села около Малко Търново и Василико, в полите на Странджа планина. Такива игри е имало в българските села: Блаца, Мъжера, Режово. Мързево, Перигопуло, Пенека, Ургари, Коланджа, (Лозенградско) Граматиково и в гръцките села: Бродилово, Дгио - Стефани, Кимер-Бургас, Яна и Кости, имало ги е и в Мидийските села: Дкзими, Ургас, Пруля, също ги е имало и в селата: Варвара, Урумбеглий, Ятрос и др.

 Днес обичаят в повечето от тия села е западнал, притискан от една страна от църквата, която счита игрите в огъня за грях, а от друга - войните накараха много от местните жители да се изселят и по тоя начин ярките представители на тоя тъй странен обичай в България намаляват и самият обичай изживява вече своите последни дни. Все пак до ден днешен, обичаят се тачи още в с. Кости и с. Бродилово.

 Нестинарските игри не стават по всяко време. Обикновено се празнува и то с особена тържественост 21 май (3 юни н.с.), празникът на Св. Константин и Елена, и затова целият май се нарича Константиновския месец. Празнуват още св. Пантелей (27 юлий), и св. Илия. Според проф. Арнаудов някои села празнуват още св. Георги и св. Марина.

 Tе почитат и играят, но не в огъня и при следните празници: св. Ефтим, св. Иван, св. Борис, който те наричат св. Атанас - летен ден, в който се отваряли аязмите, ден, от който започва Константиновския месец. В Перигопулово играят в огъня и на св. Троица (50 дни от Великден). В други села са кладели огньове и на Еньов ден. Според Славейков и др. местните жители, особено тия на Кости и Бродилово са по-особени, не общували с другите села наоколо. Те се отличавали, както по своето облекло, нрави и език, така и по своите религиозни вярвания. Те, напр., нито вземали, нито давали жени на околните села. Някога са горили мъртвите си (Според Славейков (1866 г.) и отец Дионисий (1903 г.). Този факт не се е потвърдил с положителност. Те не са и ,,яко църковни", не зачитат много празниците, работят и в неделя, проповядват никога да не се ходи на църква.

 Според някои автори (Дионисий), те и физически се отличават с особени белези. Те имали широки глави, лице грозно, тежка походка и били едри хора, ходели без капи, с рошави коси и бради, били повече червенокоси и в носията им личал конопът.

 Нестинари биват и мъже и жени, но главно жени. Обикновено старци и деца не играят в огъня. Някога в огъня са играли 10-15 души, днес само 2-3 души. Често се случва нестинари да бъдат близки роднини като: баща и син, майка и дъщеря, брат и сестра и затова някои автори считат, че нестинарите имат някакви наследствени особености, местното население ги смята да са от особен ,,джинс".

 Това последно твърдение повечето изследователи и наблюдатели са склонни да отхвърлят, не намирайки обективни данни за наследственост. Има случаи такива посвещения да получат някои нестинари след тежка болест. Такъв е случаят с нестинарката от Мадзура, после нестинарят от Пенека и др.

 Ето и мнението на проф. Арнаудов за самите нестинари:

 ,,Честни в мисълта си, искрени във вярата си, нестинарите не злоупотребяват със своето положение. Ни веднъж не е отбелязан случай на користолюбие, на груба материална заинтересованост и ако някои мошеници, за да постигнат пакостната си цел, се преструват на ,,прихванати", като се вмъкват между екзалтираните огнеиграчи, това не говори нищо против последните роби на религиозния си дълг". (Проф. Арнаудов: ,,Студии върху българските нрави и обичаи", стр. 79.)

 И по-надолу казва още: ,,Нестинарите не са нито пияници и вулгарни лъжци, нито безнравствени пророци, и всички обвинения в тази посока, поддържани от студени скептици или от зломислени хора, говорят само едно - колко малко са вникнали в религиозно-психологическите предпоставки на нестинарството някои наблюдатели отдалеко".

 Иначе нестинарите не водят някакъв особено различен живот от другите селяни. Те се отличават само по това, че са по-големи въздържатели, честни и умни. През останалите дни те си гледат полската или други работи. Само в празничните настроения, когато ги ,,прихване ,,Св. Костадин", те предсказват за болно, загубено, женитба, плодородие, умряло и пр. Семейният им бит, обаче, не се отличава по нищо от живота в другите села.


 П. Р. Славейков през 1866 г. сам е наблюдавал тия игри в с. Мъжера и дава за тях следното описание:

 ,,На Костадинов ден тези села имат сборове, събират се и на определено място в селото или край селото наклаждат един буен огън от 40 най-малко до 50 кола дърва; насядат тогава на трапезата от страни огъня, ядат, пият, и гайди свирят. Като изгори огъня да няма и пламък, а стане жар добра и хване от горе малко пепел, тогава стават от трапезата, палят вощеници и се кръстят и се молят, като държи в ръка всеки домашната си иконичка - изображение на Св. Константин и Елена с дръжка отдолу. В това време, когото, според тяхното казване, хване св. Костадин, рипва и като държи иконичката в една ръка хваща да си къса дрехите и тича та скача в огъня, играе в него с боси крака, или с калцуни и чорапи, но без други обувки и като кръстоса няколко пъти през него хваща тогаз гората тичащ или се връща в селото.

 ,,Когато аз обходих тези места случих се при такъв един обред в Мъжера. Като бяхме на трапезата отстрани огъня и се хванаха някои, та взеха да се хвърлят в огъня да играят. Аз седях до домакина на къщата, в която бях влязъл и насреща ни седеше невестата му и майка му. Бях се загледал в огнеиграчите, когато ме потупа домакинът и ми кимна да се вгледам в невестата му: Тя държеше детенцето си, но когато я погледнах, вече беше пребледняла, изстинала и студена пот беше я побила. След това тя взе да почернява и завчас хвърли детето си пред свекърва си и викна ,,ту-ту-ту, ето го. ту-ту-ту"; рипна, завтече се и скочи в огъня да играе с другите и от там отиде си в село. Свекървата взе детето и ние седяхме на събора до вечерта комай; защото подир разотиването на огнеиграчите стават всички други по-млади, улавят се на хоро и играят около огъня."[1]

 В 1875 год. П. Р Славейков дава нови подробности по нестинарските игри, публикувани в ,,научно-политическото" списание ,,Ден", издавано в Цариград през 1875 год.[2] Тук той съобщава, че нестинарите в тия покрайнини горели до скоро мъртвите си от страх да не ,,вампирясат".

 Докато натрупаните дърва прегорят на жерава, всички се събират около огъня, дето имало и тъпан ,,да думка". Самата игра в с. Кости става при заход на слънцето, срещу ,,Костадиновден".

 ,,Когато огънят захване да прегаря, пише Славейков, има нарочно настанени люде, които с дълги прътове разриват и разстилат жаравата що се е негоряла. В това време ще видиш, че измежду тия що са насядали наоколо, някой като стои така, захваща да подвиква ху-ху-ху и то е белег, че го прихваща св. Костадин. Като доземат това тъпанарите, отиват към него да думкат; той захваща най-напред да се съблича и ху-ху-ка. Една бабичка ще дойде при него с ручка тамян да кади около него, и като се съблече тъй да остане само по риза и бели гащи, бабичката му подава една икона св. Константин дървена и голяма колкото четвъртина от голям печатен лист хартия, с дръжка отдолу и обнизана със сребърни синджири и ризни бабки.

 ,,Като вземе иконата, прихванатий става като луд, захваща да се клати насам натам и да се полюлява на дясно и наляво, подскача и играе без такт. Подир такова едно кратко предисловие, при думкането на тъпаните, нагазя в разстланата жарава, кръстосва натам насам, тропащ и подскачащ, после излязва от жаравата и ходи тук там, та обикаля повън, като се клати, полюлява и играе пак както по-напред, а бабичката го следи с ручката и най-после или се връща пак в жаравата, та я кръстосва веднъж, дваж, или си отива право у дома си, като предава иконата на бабичката".

 Според Славейков, някога играят в огъня по 10 и повече души между които повече жени и то най-вече моми. Обикновено газенето в жаравата трае от 10 до 15 минути." Когато вече жаравата захваща да загасва, тогава се разотиват по къщята си, дето на сутринта през целия ден ядат, пият и лежат, а вечерта при захождането на слънцето, пак наклаждат такъв огън на мегдана и тогава пак или същите или други някои ги прихваща, та влязват в жаравата със същите обрядности. Това е следвало някога седем нощи наред и така се е свършвал сборът им".

 През 1891 г. С. Русев[3] дава някои нови подробности :

 ,,За пръв нестинар, пише Русев, се счита този, който може най-продължително и най-хубаво да играе в живия разгорял огън и да предскаже най-много и най-точно бъдещето на частно лице и на цялото село." Първа нестинарка до 1884 год. се считала баба Кальо от село Мързево, а през 1891 г. баба Кùца от с. Ургари.

 Според Русев около разгорелите се въглища селяните сипвали вода. Това, обаче от другите наблюдатели не се потвърждава. Когато си изиграе обикновеното хоро, гайдите засвирят тъй наречената ,,нестинарска свирня", също хороводна песен, тогава онзи когото ,,прихване св. Костадин", сбърква хорото, посинява, разтреперва се като лист, очите му се размътват, погледът му става разсеян. Може да стане същото и с нестинарите, макар те да не са се хванали на хорото. Хорото се разваля и хората си избират удобни позиции, за да наблюдават играта в огъня. ,,Тогава най-буйния нестинар грабва иконата с две ръце с обърнат образ към публиката, и бос нагазва разгорелия огън. Гайдите свирят, тъпаните гърмят и нестинарите скачат по такт из огъня. Ако иска да предскаже нещо, смахва с ръка да спрат гайдите и тъпаните". Нестинарят играе докато лицето му почне да добива обикновеното си изражение и ,,почне да му припаря". Тогава, според Русев, той тайно излизал от огъня и нагазвал калта с разлятата вода. През целия м. май (ст. стил), кой когато и да засвири ,,нестинарската свирня", нестинарите искат огън, думайки, че ги ,,прихващал Св. Константин". ,,През друго време на годината те губят тази страст и не могат да газят огъня".

 По късно Ст. Шивачев в 1895 год. също дава едно описание на тоя обичай, съвсем независимо от своите двама предшественици. На 21 май (ст. стил) след отпуск на черква, свещеникът заедно с млади момци, които носят ,,опашатите" икони на Св. Константин и Елена, повеждат народа към мястото, гдето са Параклисът и ,,аязмото" и гдето в една малка ограда стоят свързани биковете (за курбан). Като се поръсят хора и животни със светена вода, животните биват заклани. След това свещеникът обикаля по къщите, благославяйки домашното вариво и прибирайки кожите и плешките. В това време, младежите, които носят иконите, водени от ,,Светому тъпанът" (този тъпан се употребява само през време на нестинарските игри, а в другото време се държи окачен в ,,женската църква" или в църковната килия, (конакът на нестинарите) отиват у главната нестинарка. У нея става целуването на ,,светците" като приближават иконите с лицата им една до друга. Тук нестинарката, след известни обреди, почва да предсказва за болно, за загубено, за женитба и прочее. После пак заедно с нестинарката отиват на аязмото, дето попът отслужва литургия и поръсва всички и благославя сварените вече курбани. Често през това време, водени от нестинарката, останалите селяни играят хоро, други скачат от връх на връх по високите от 20-30 м. ,,буки и трепетлики", трети се събират около паднал в ,,несвяст" нестинар, четвърти наблюдават друг нестинар, който мислейки се за грешен, се подлага ,,на разни изтезания и мъки". В с. Влахово самия Шивачев е видял един нестинар от с. Пиргопулово обесен за двата си крака, с глава надолу на едно чепато дърво високо 2-3 метра. Когато освободили нестинаря от това положение, той продължавал да лежи почти в несвяст, съвършено омаломощен и изнурен. След това дошла нестинарката, прикадила го, поръсила го със светена вода, умила челото му, той станал и олюлявайки се, си отишъл при домашните. Обикновено по това време пристига и някой ,,светец", гост от близкото село и всички излизат да срещнат светеца и гостите. Понякога за горната цел се образува цяло религиозно шествие: със слънцата, кръста, хоругвите и др. и сред тях свещеникът, пеещ ,,светому тропарят", след това настъпва свиждането на двамата светци. Най-първо се ,,сдумкват" тъпаните: ,,няколко токмака земат да удрят на един тъпан от двете му страни, че по този начин заглушават въздуха". Сетне се целуват двете най големи, най-стари и най-много украсени икони, а след тях се целуват всичките други. След туй зурлите или гайдите свирят за борба и тогава двата светци се борят. Често ,,борията" се свършва с отчаян бой, при което нерядко имало пукнати глави, при това настъпвало с атака и с думи, при които често се пропускали и такива, които ,,никак не отговарят на целта и на светостта на празника ..."

 Според Шивачев (лично наблюдавал игрите на 21 май 1871 г. в с. Вурари) игрите стават вечер. Посреднощ обаче, е ,,пълното огнеигране". След като заспи всичко в селото, от черквата излизат нестинарите, олюлявайки се и викащи ух! ухнавлизат в огъня. Нестинарите подскачали в огъня, бърборейки нещо, след което свършвали с възклицанието ух! ух!

 Едновремешните нестинари, според Шивачев, не само играели в жаравата, но се разхождали по-дълго време из нея, сядали и нито нозете, нито дрехите им горели.

 Отец Дионисий, като всеки черковник, вижда в тия игри едно ,,преструване" и една измама, един езически култ. Но все пак и той признава, че игрите в огъня стават и то с боси крака ,,Понякога, пише той, току видиш, че паднал някой хороиграч, и такъв син и бледен, от устата му пяна тече, че би си помислил човек, че е паднал от някой смъртоносен удар. Сетне той се вдига, грабва иконите и започва да играе в огъня викайки: ,,ху-ху-ху мили свети Костадине!" Играе - докато се умори и падне. Тогава другарите му тутакси го изваждат от огъня; който устои най-дълго в свещения огън, бива най-почетния приятел на Св. Константин. Нестинарите вършат нощно време игрите си в лесовете, а понякога и в селото".

 Това са първите сведения дадени за нестинарите. Както се вижда от досега изнесеното, тоя нестинарски обичай представлява едно твърде интересно явление от всяка гледна точка. Нито черквата, нито науката не са се показали достатъчно прозорливи, за да вникнат в този обичай и основно да го проучат. Тук, безспорно и фолклористът ще намери извор за твърде интересни и ценни наблюдения, и физиологът ще открие странни положения не попадащи под общата класификация на физиологическите закони, и психологът би намерил един извор на ценни психологически моменти, и теолозите биха могли да черпят много материал за изучаване, въобще тук тоя край със своите старинни обичаи би могъл да представлява ценна област за изучаване. Но нашите учени не можаха да проучат тия явления. По голям интерес към тях прояви само проф. Арнаудов, който може да се каже, ги изучи всестранно от битова гледна точка. Той сам е посетил тия краища и макар лично да не е видял самите игри, защото не е ходил на самия празник, а през лятото, все пак е направил една доста ценна анкета по тия явления.

[1] Сп. Гайда III, брой 12, стр, 194-5.
[2] Статията е препечатана в ,,Българска христоматия" на Ив. Вазов и К. Величков ч. I. Пловдив 1884 г. с променен правопис.
[3] Сб. H. H. У. VI. 1891 г. стр. 224-227

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=2888

Hatshepsut

Нестинарството

Източник: http://library.thinkquest.org/C0130033/d4_bg.html


Снимка: http://nestinari.eu/

Разпространение

Нестинарската обредност обхваща територията между Василико (дн. Царево) в България и Люлебургаз-Виза-Сарай в европейска Турция. В тази област селата могат да бъдат групирани според езика (диалекта) им:

· чисто гръцки села - Кости, Бродилово, Агио Стефана, Каланджа, Аксиджим, Агио Яни, Трулия, Ургас
· чисто български села - Ургари (дн.Българи), Мързево, Дерекьой, Варвара, Резово (във вътрешна Странджа), Блаца, Маджура, Пиргоплу, Урумбеглу, Ятрос, Пенека, Ченгер
· смесеното село е Бунархисар

 Резово е едно от селата, хората от които се събирали при свещената пещера на света Марина в землището на село Сливарово. Пещерата е наричана по традиция "манастир". На това място ходели българи и гърци от селата Кости, Граматиково, Сливарово, Ахтопол, Резово, Българи, Цикнихор, Маджура, Синеморец, Бродилово, Кондолово, Камила, Блаца, Карациново, Стефаново, Корфу-колиба, Агио Стефанос, Курколиба, Малко Търново и от цялата т. нар. Хасекия.
Трудно е да се очертае територията на нестинарската обредност по села, особено като се има предвид, че сведенията са с малки изключения след 1878 година. Не бива да се забравя, че още през 20-те години на 19 в. по време и след Кримската война (1833-1856г.) и преди Освобождението големи групи от Източна Тракия и специално от вътрешна Странджа мигрират към Русия, Бесарабия, Влахия и в дълбочината на българските земи. Нестинарите, които се появяват през 20-те и 30-те години на 20 век в селища, в които този обред е бил непознат, са преселници от вътрешна Странджа.
 Преселилите се от Странджа в северна Гърция гръкоезични нестинари/анастенария (на съвременен гръцки език), са били заселени на компактни групи - селата Агия Елени, Лангада, Мавролевки и Лимнохори. Техните селища са в една област (регионите на Драма и Солун) и обредността, след дълго скрито съществуване, отново е в силата си, макар и с някои иновации. Потомците не нестинарите, които по различни причини живеят в други райони на Гърция или в чужбина, винаги се връщат в нестинарските селища при своя тиас за "панагира на Св.Св.Константин и Елена". Мнозина от тях идват и за обреда на деня на Св. Атанас през зимата.

 Нестинарите-гърци и до ден днешен наричат вътрешна Странджа "родината". Когато имат възможност, те се връщат да играят там, в земите на предците си, при своите "братя", българоезичните нестинари. Те помнят от кои селища са се изселили дедите им, но сега паметта им съхранява едно общо месторождение."Голямата аязма"("Влахово", "Одърчетата", "Припор" или "Трипори") е "родното място". Всички села от района, както тези, които извеждат произхода си от легендарното селище, така и останалите, са ходели в неделята преди деня на Св.Св.Константин и Елена на панагир на Голямата аязма. Преустановили играта върху огън на товя място през 1931г. Там правели водосвети пиели от свещената вода, колели курбани - бикове, овце, овни, борели се момчетата и младите мъже, ядели, пиели и след обяд се завръщали в селото водени от шествието на нестинарите. Всяко село имало своя аязма и свое "одърче" в местността и терен за общата трапеза.

 Легендарното село е център на обредните изживявания на нестинарите и източник на енергия за цялостния им мироглед. Именно поради факта, че е обредно и верско селище, Голямата аязма/Влахово е осмисляна в преданията на нестинарските села като тяхно родно място. Там се е зародила вярата в Св.Св.Константин и Елена и огнената й обредност - на това място светците били намерени мъртви, Бог там избрал своя заместник на земята и еленът дошъл, за да почисти свещения извор с рога и да бъде жертвопринесен. Първото жертвоприношение на бик било извършено пак там. Голямата аязма/ Влахово винаги е осмисляна като светая светих на района. Българите и гърците вярват, че там имало селище с хилядолетен живот, от което те са се разселили. Много е важно да се подчертае, че вярващите не се определят етнически в разказваната легенда като българи или гърци, които обитават селището. Те са "братя", каквито "братя" са иконите им - според легендата изработени от едно дърво, три за с.Българи и три за с.Кости, изписани на едно и също място.

 Всички, които са имали досег с поколенията, родени преди 1878г., твърдят, че т. нар. нестинарски села са били двуезични, т.е. говорели са български и особен архаичен гръцки диалект, неразбираем за гърците от крайбрежните градове. Тук се добавят и изричните свидетелства, че нестинарите не са встъпвали в брак с жители от села, в които не е позната огнената обредност.
 
Празници

Денят на Св.Св.Константин и Елена е най-важният религиозен празник на нестинарите. Той е тридневен (21, 22 и 23 май) и е дал название на целия месец - "Костадинския"(имента Константин и Костадин се отъждествяват). Жителите на с. Българи и на околните села и сега го отбелязват по стария календар на 3-5 юни (поне от тридесетина години обредността всъщност е двудневна - на 3 и 4 юни, но се знае, че трябва да бъде тридневна). Нарича се панагир и е един от многобройните пролетно-летни храмови празници-сборове в Странджа планина.

 Обикновено общоселският сбор и храмовият празник на селището съвпадат. Те заемат много важно място в традиционната култура на православното население на Югоизточна Европа. Религиозното им значение постепенно отстъпва пред стопанското, особено в големте селища и средищни центрове. Най-често като изключим църковната литургия, основни елементи са семейно-родовите курбани, трапезите и гостуванията, общоселските хора и пазарището. По-рядко се правят общоселски курбани. В отдалечените от градските центрове и големи пътни артерии планински райони обаче, тези празници, до скоро, а в някои райони и до наши дни, са запазили силното си религиозно значение. Такъв район е вътрешна Странджа.

 И в странджанските села на панаирите идват гости-другоселци, правят се курбани, вият се общоселски хора. Дотук няма нищо по-различно от известното ни за панаирите не само у българите, но и у другите православни народи от Югоизтока. Благодарение на сборовете и панаирите става онази обмяна на традиции и навици, която е толкова важна за поддържането на специални етнографски области.

 В Странджа планина панагирите са главно през летните месеци, но зимните покровители Св.Атанас и Св. Никола също са били чествани. В нестинарските села най-тачените светци са Св.Св.Константин и Елена, Св.Илия, Св.Марина, Св.Пантелеймон, Св.Богородица (Голяма Богородица), Св.Дух, Спасовден, Света Троица (Петдесетница), Еньовден, Св. Георги и Св. Димитър. Панагирите в Странджа не се наричат на селата, примерно "сборът/панаирът на село...", както е прието в други краища, а на светеца, примерно "панагирът на Св. Марина", "панагирът на Св.Св.Констнатин и Елена".

Кои са почитаните от нестинарите светци, на дните на които те са извършвали и извършват своята обредност?

• Св. Николай, Св. Никола, Никулден (06.12)
• Св. Модест (18.12)
• Св. Васил (01.01)
• Ивановден, Кръщение Господне (06.01)
• Св. Атанас, Атанасовден (18, 19 и 20.01)
• Св. Евтим (20.01)
• Кукеров ден (понеделникът на Сирната неделя, седем седмици преди Великден, една седмица след Месни заговезни)
• Великден, Възкресение Христово (първият неделен ден след пълнолунието на пролетното равноденствие)
• 01.05 Събират се в дома на първия нестинар. Начало на "Костадинския месец". Отваряне и почистване на аязмите на Св. Константин и Св. Елена
• 02.05 - почистване на аязмата на Св, Св. Константин и Елена
• Св. Георги, Гергьовден (06.05)
•  Панагир на "Голямата Аязма" (в неделята преди Св. Св. Константин и Елена)
• Св. Св. Константин и Елена (21,22,и 23.05 или 3,4 и 5.06)
• Спасовден = Възнесение Господне (40 дни след Великден)
• Св. Троица, Петдесетница (50 дни след Великден)
• Св. Дух (понеделникът след Петдесетница)
• Еньовден, Рождение на Йоан Кръстител (24.06)
• Св. Марина (17.07., третият ден на Горещниците)
• Св. Илия, Илинден (20.07. или 02.08)
• Св. Пантелеймон (27.07)
• Преображение Господне (06.08.)
• Голяма Богородица, Успение Богородично (15.08.)
• Св. Димитър, Димитровден (26.10.)

От този календар, съставен по различни сведения, вече са направени някои изводи, но могат да се добавят и нови.

 Годината се дели на две от най-свещените за нестинарите дни. Те са тридневният празник на Св.Св.Константин и Елена и тридневният празник през зимата, който съвпада с дните на Св.Атанас и Св.Евтим. Трябва да се отбележи, че през лятото се играе в жарава на Еньовден, Св.Марина, Св.Илия, Св.Панаталеймон, но тези свещенодействия са еднодневни. През зимата се играе в конака на жарава от свещеното огнище, а през лятото - на открито.

 Особено място в този календар заема обредността, която е извършвана на Голямата Аязма, не е именувана по ден на светец и е обща за всички нестинари от вътрешна Странджа. Най-пълен календар е регистриран у нестинарите-преселници в северна Гърция, които не са прекъснали традицията, макар че доста дълго време са я скривали от външни хора. Има вероятност събирането в храма/конака на Преображение Господне да е нововъведение, но други отклонения не са забелязани. Прави впечатление че нестинарите не отбелязват Рождество Христово.

 Календарът на нестинарите може да бъде конструиран и дефиниран и по още един начин. Той разделя годината на два периода по позициите на слънцето. През зимата обредността, включетилно и огнената, се изпълнява през първите дни, в които денят постепенно започва да нараства след зимното слънцестоене - Васильовден, Св.Иван, Св.Атанас, Св. Евтим. През пролетта - лятото, в зависимост от храмовия празник, обредността се спазва в дните преди и по време на лятното слънцестоене, но до есенното равноденствие. В периода на пролетното равноденствие, на първият понеделник на Сирни Заговезни, обредниците изиграват "кукера без маска", чието лице е намазано с пепел от слама. Между есенното равноденствие и зимното слънцестоене нестинарският тиас не се събира.

 Нестинарите са построили своя двуциклов календар около персонификацията на Сина, но тои не е Христос, а Светокът/Св. Константин. Празнуват се Синът и неговата Майка, както и гласят названията на трите нестинарски икони - "Св. Константин", "Св. Елена" и "Майката на Св. Константин". Женският образ е в две хипостази - на жената/сестрата на Светока и на Майката.

 Специално внимание заслужава Еньовден, рожденият ден на Йоан Кръстител, на Учителя, който въвежда в тайнството. Еньовден се пада през лятното слънцестоене и бележи най-дългото светло време. Еньовденската обредност сред населението на Странджа е една от най-архаичните. Тя е инициационна моминска, но изразява и почит към слънцето, което откраднало непорочно заченатата Св.Марина. На Еньовден се берат лековитите билки.

 Нестинарите не желаят да се делят от другите християни, макар набожността им да се различава от тяхната. Тези хора са искрено вярващи, те не само мислят себе си за християни, а и подчертават, че са по-православни дори от самите духовници и от християните. Те вярват, че са праведници и че тяхното общение с бога е възможно най-истинското.
:arrow:

Hatshepsut

:arrow:
Свещеното пространство

Невъзможно е да се разглежда нестинарството и въобще обредността на хората в Странджа планина без да се обърне специално внимание на пространството, очертано от храмови постройки, пътища, извори и участъци, както и от движението на вярващите в него.
Изворите

 На най-тачените светци-патрони са посветени свещени извори, които се посещават на празника им. Пътят до извора и обратно обикновено не е един и същ, но шествието в двете посоки винаги е водено от иконата. Много често начело, пред иконата, вървят музикантите. Целият обред при извора и при т. нар. Манастирче край него се ръковди от висията на светеца, т.е. от наследствения жрец. Там, край извора, се принасят кървавите жертви, обречени през годината по различни поводи. Край свещения извор се извършват и безкръвните жертвоприношения. Отклонение от пътя до извора и обратно не се позволява и се наказва от почитания светец/светица. В определени дни преди празника висията и подбрани вярващи - в зависимост от това дали обредът е посветителен или инициационен - отиват да почистят пътя и извора.

 Изворите играят важна роля в културата на населението. В съня си вярващите намират извори-аязми и отделят около тях свещен участък за курбани и за дуги обредни действия (раздаване на обреден хляб, игра на хора и пр.). За патрон на свещените лековити извори се избира някой от особено почитаните светци, който в съня си е дал указание къде да се търси. Народното обяснение за почитането на изворчето е, че водата му е лековита, но вярващите понякога свързват мястото с живота или със смъртта на светеца-патрон. Този мотив е опит да се уредят отношенията с църквата, която забранява издигането на олтари и таченето на свещени места, открити чрез съновидение и нарежда разрушаването им. При теренни проучвания са регистирани вярвания, че събраната във вдлъбнатините на мегалитни олтари вода, е аязма, т.е. светена, лековита. Упованието на населението в Странджа планина във водата и скалата се дължи на изцелителната сила, която те обладават. Смята се, че дори може да се зачене с пиене на вода и с ядене на камъчета от тези места. Почти всички извори са край скала, върху която се лепят запалени свещи, а някои от тях обикновено посветените на Св.Марина са в пещера.

 Обредното измиване на тези извори е не само пречистване, но и представа за осъществено ново раждане. Това се препотвърждава от преобличането с нови дрехи при лечението с аязма и от окачването на старите дрехи (дрехите символизират болестта) или на части от тях по дърво. Когато те се хвърлят във водата и са понесени от течението й, болестта не може да бъде "намерена и върната". Обличането с нови дрехи и бягството от извора, при което болният не бива да се обръща назад, показват страха към това място като вход към света Отвъд. Споменът за такова лечение-раждане е съхранен както за аязми, чиито патрони са Св.Св.Константин и Елена, така и за свещените извори на другите светци от нестинарския календар.

 Тези свещенодействия са, разбира се езически, но намират равнозначност и в християнската ралигия. Пречистването с вода е кръщение. Още първите християни са се кръщавали с течаща вода или чрез поръсване, т.е. приемали са нова вяра, която за тях е и ново раждане.

 В контекста на казаното досега, трябва да се разглежда и древното схващане за лечението на очи и на кожни болести с вода от свещените извори. Ослепяването (слепотата) е синоним на смърт, а възвръщането на зрението е равнозначно на проглеждане след посвещение, на ново раждане. Болестите по кожата означават накърняване на човешката цялост, сакрална нечистота, синоним на смърт, а излекуването им нов живот и възвръщане в социума.
 
Пътят

 Отиването до всеки един от разположените в мислимия идеален кръг свещени извори сакрализира постепенно духовната територия на селището. Така се осигурява защитата на селото и на землището от светците-покровители, на дните на които всяка година се извършва движение-освещаване и в двете посоки.
 
 То е вписано в календарната обредност. За тази сакрализация на пространството говорят и данните, че ако се пресече пътят на две шествия от различни села, всяко тръгнали към своя извор, непременно се извършва "сборване" на иконите за да се види кои светец е по-силен.

 Иконите носят моми на име Елена и ергени на име Константин, следвани от други младежи в предбрачна възраст. По протежение на целия път те играят. Движението на шествието е много бързо, участниците почти тичат до свещения извор и обратно. В наблюдавани шествия жените и момите се движат боси по традиционно установения път. Движението до границата на организираното свещено пространство и обратно, от неговия център до периферията му и назад към нестинарския конак или църквата, където домуват иконите, е наситено с вяра. Тя се изразява в представата, че се отива към белязаното начало на хаоса равнозначен на смърт, и че завръщането от там е успешно, благодарение на светеца-пазител. Движението на нестинарската общност, на т.нар. тиас, се извършва обаче в сложен ред, заради развитата вътрешна йерархична структура от жреци, посветени, вярващи, невярващи, а напоследък и от публика. Всяка една от посочените групи заема различни пространствени позиции в обредността и, следователно, в шествието.
 
Одърчета
 
По свещеното нестинарско пространство, в непосредствена близост до аязмите, винаги се открива дървена конструкция, която се нарича "одърче". Тя се сковава, за да се поставят на нея иконите на светците-покровители на извора.

 В средната част на четири скулптурирани от дърво вертикални колони, които бележат върховете на квадрат, е прикрепена платформа от греди, ориентирана по посоките на света. Винаги, когато теренът позволява, тя е издигната над поточето, което се излива от свещения извор, или до него.

 Платформата е оградена с парапет. Достъпът до нея, без или с едно-две стъпъла, е от северната страна, а южната е оформена като столнина (иконостас). В хоризонталната полица са пробити дупки за дръжките, за да се подреждат "опашатите" икони прави. "Светците трябва да стоят изправени и да гледат" е задължителното правило, помнено от най-старите жители. На столнината около иконите жителите поглеждат обредните хлябове и даровете. По металната украса с кръстчета (наричана манал) на столнината се лепят запалените свещи. Свещи се лепят и по цялата дървена конструкция, а по парапета, ограждащ платформата, се закачат дарове - кърпи, ризи. На него болните, които идват за лечение на извора, завързват дрехите си (или части от тях), които събличат, за да се преоблекат след измиването си с вода.
 
Конаците

Конаците са храмовите постройки на нестинарите. Те са напълно отделени и независими от църквата и се намирали в центъра на всяко село. Някои изследователи ги определят като "частна църква".

Конакът е храмова постройка, която е сакралният център на обредността на селището и на прилежащата му територия. По-старите конаци, които се намирали в домовете на главните нестинарки, са били и средища на общността. Те са се местили с избора на нова нестинарка.

Огнището

В някои села огнището се намира в ъгъла, който сочи изток. Пламтящата жарава в огнището на храма е еквивалент на зимното слънце. Трите дни, празнувани през зимата (от Св.Атанас до Св.Евтим), когато се играе в жаравата от огнището, съвпадат с постепенното увеличаване на светлото време. В това огнище се приготвя и обредната храна на нестинарите. През трите зимни дни тя е постна, а на 21 май там се вари курбанът, месото на жертвопринесения бик/мъжко агне.

 В старите конаци огнищата са в ъгъл. Ъгълът е вярната метафора на начало, на стабилност. На други места огнището е изградено на източната стена - като компромис с църквата най-вероятно.
Столнината/Иконостасът

- поема иконите. В миналото, когато конакът е бил в дома на главната нестинарка, те са стоели там през цялата година. От това място те участват във всички обредни действия. С тях се играе пред и в жаравата на огнището, те присъстват на обредната трапеза, "получават" подаръци и си "почиват", след като са "ходили" до свещения извор и са "обикаляли" домовете, където им е било оказвано гостоприемство. От столнината до конака иконите отиват "да играят" в огъня носени по пътя от момчета, а в огъня - от нестинарите. Именно такива столнини се подготвят в предварително посочени от главната нестинарка (по-късно от викилина) къщи, за да могат "кумизмите" да си почиват. Да окажат гостоприемство на "светците" е най-голямата чест за стопаните.

Светокът/Великият баща

Може би един от най-трудните въпроси при изследването на нестинарството е образът на техния бог. Нестинарите са православни христяни и са силно вярващи, но за тях Исус Христос не е живо присъствие. Персонификацията на реалната божествена сила, която управлява целия техен живот, е наместникът на Бога - Св. Константин, наричан най-вече Светока и Великия баща. Във вярата на нестинарите Бог и Св.Константин много често се припокриват. Върховната роля на Св. Константин е обяснена чрез неговия избор за наместник на бога на земята. Легендата е разказана от главната нестинарка на с. Ургари/Българи през 1924г.:

 "Когато някога светът се размножил много и за да може по-добре да управлява този свят, Бог намислил да намери между хората някои свои помощници. Но за да открие кой ще бъде достоен за тази работа, сам наклал всред селото Припор голям огън и казал, който момък може да го прескочи, той ще бъде негов заместник. Тогав един момък не само че прескочил огъня, но почнал да играе в него. Тогава Бог казал:"Този момък да се казва Константин". Но момъкът казал на бога, че без една сестра не ще може да управлява правилно. Една мома играла и я нарекли Елена. От тогава в огъня почнали да играят и жени."

 В друг вариант на легендата, Елена е жена на Св.Константин. "Гръцкият цар и жена му" намерили смъртта си в местността "Голямата аязма", открили ги жителите на с. Кости. Според друга версия , Св.Константин, преди да бъде обявен за светец, е царувал в Юрта (Голямата аязма).
 
Иконите

Иконите са най-важните свещени предмети в нестинарската обредност. Иконите били наричани още "светици" и "кумизми/кунизми", което регистрира и особеното отношение на нестинарите към тях, а именно като към идоли, а по-късно като към персони - живи и одухотворени. Иконите на българските и на костийските нестинари са "братя", защото са направени от едно и също дърво, което се е намирало в най-свещеното място за нестинарите - "Голямата аязма" / "Влахово". Самите икони са в своя йерархия , независимо , че имат еднакви изображения и най-често еднакви размери. Най-свещена е "Голямата икона", наричана още "Св.Константин", след нея е "Средната икона" или "Св.Елена", а където са три (с.Българи) "Малката икона" - "Мaйката на св.Константин". Новите икони са "деца" на "бащата", на "Голямата", а всички образуват семейство. Предполага се, че гръкоезичните нестинари играят с икони донесени от "родината".

 Всички нестинарски икони са "облечени" с червени (Червеният цвят в Балканския фолклор е символ на огъня и на неговата сила, както и на женското начало) "ризи, редби", които представляват калъфи с отвор отпред, за да се вижда изображението. Иконите са украсени със сребърни вериги, към които са прикрепени звънчета, парички и други украшения. По "ризите" се закачат нестинарски кърпи. Всички нестинарски икони са "опашати", т.е. имат дръжка отдолу, за да стоят прави на столнините, "за да гледат".
 
Когато всекидневните "редби/ризи" се събличат, иконите се "къпят", обличат им се обредните "дрехи", украсяват ги с накити и живи цветя. Светците "трябва да са хубави".

 Всички тези действия се извършват от викилина/телетарха на обеда.Само той има право да пипа и мести иконите, да ги подава и поема от нестинарите по време на игра. Иконите се обслужват от него, а в по-стари времена са били обслужвани от най-старата нестинарка.

 Иконите на нестинарите в Агия Елени и Лангада намат обредни "ризи". След като ги съблече и поръси с аязмата, телетархът украсява иконите с нестинарски кърпи, но не им облича специални дрехи за обреда.
 
Тиасът

Носителите на нестинарската обредност са си изградили своя организация, отделена от църковната, със свои свещени места и постройки, икони, свещени предмети и имущество. Общността разполага със свое стадо, за което наема овчар. Цялата социална уредба и обредността в нестинарските села е подчинена на "нестинарския закон". У нестинарите е запазена древната структура на тиаса и те най-вероятно са били автокефален орган в рамките на православната църква. В случая терминът тиас не се използва в новогръцкия му смисъл на "театрална група". Тиас е подходящ тук заради древногръцките си значения, които са "религиозно братство, общност", преди всичко Дионисова, така също "пир, угощение". Като общ технически термин, тиас може да се отнесе към всяко сдружение, организирано на основа на споделяна вяра и обедност.

 За наличието на организация при нестинарите говори системата от свещени места (манастирчета, аязми, конаци), които те поддържат, изборът на главна нестинарка/нестинар, посещението при него, събирането на "Голямата аязма" на няколко села, срещите и гостуванията на нестинари с цел да се изпълни обредът. Те наричат вярата си "закон" и тази вяра се поддържа от определени родове.

Главаната нестинарка e пазила знанието и ръководела обредността.Всяка пролет при нея отивали нестинарите от различните села за да им каже какво да правят. Посещението при нея било церемониално. Тя посрещла нестинарите с даровете, канила ги у дома си и ги въвеждала да се поклонят на иконите.

 През 1945г. вече има епитроп/викилин на обредите, който е от нестинарско семейство и е женен за нестинарка. Наблюденията след този период, показват, че в сегашната йерархия на нестинарския тиас на преден план е изведена фигурата на викилина/телетарха, както при останалите в "родината", така и при изселените. Той е поел всичките фукции на главната нестинарка/нестинар.

Икононосците са момчета, които се избират за всеки празник от ръководителят на обреда, за да носят иконите. Тези момчета имат право да присъстват на обредната трапеза на нестинарите след играта в жаравата. Изборът им за икононосци е чест.

 Според някои стари анкети, имало е "специални хора", които са се занимавали с огъня и са разстилали жаравата. Възможно е тази длъжност да се е предавала по наследство заради свещеността на огъня.

 В нестинарската общност, очевидно се включват, на едно от най-ниските равнища, хора, които са обрекли себе си на бога/богинята, за да му/й служат. Това се прави поради нуждата от изкуплението на греховете и е практика, която е широко разпространена в древния свят спрямо всички основни местни богове, а по-късно е преминала и в християнската религия. Не е ясно дали след периода на изкуплението вярващият може да бъде приобщен към посветените, но такава стъпка е допустима.

Подготвящите се всъщност са онези, които очакват да бъдат обсебени, "прихванати" съгласно нестинарския жаргон, т.е. "богът да влезе в тях", за да изстрадат присъствието му и да се освободят от него чрез отдаването си в танца-тъпкане в жаравата.

Инструменти и мелодии

 Панагирските/нестинарски свирни са образци на източнотракийския (Странджански) инструментален стил. В този край мелодиите се изпълняват на ,,жора" гайда (гайда ,,за сватби"), наричат я още ,,тънка", ,,висока" и тъпан.
 
И в миналото и днес инструменталните мелодии, които трябва по традиция да звучат на панагира на Св.Св.Костадин и Елена са четири. Първите три от тях, носителите определят като ,,нестинарски", а целия цикъл като ,,панагирски". Названията на свирните са според мястото и действието в обреда, което предопределя и продължителността на тяхното изпълнение.

,,Скопосът" (наричат я още ,,на тръгване") - най-звучаща и многократно повтаряна мелодия. Оглася пътя на отиване към свещените места и връщане от тях; при обредното обхождане на къщите в деня на Св.Елена и на Св.Атанас. С тази мелодия е изминаван пътя и на панагирите на Св. Илия, Св. Богородица, Св. Троица, до аязмото Влахово и пр.

,,В огъня"- свири се докато трае играта в жаравата, някога и при играта на нестинарите в конака на Св.Костадин. С настъпване на пророкуването е прекъсвана по техен знак.

,,Около огъня" или ,,Хоро, начело с питропа" - и в миналото и сега питропът повежда хоро на аязмите на Св. Костадин и на Св. Елена (след водосвета); около жаравата (след играта на нестинарите); вечерта на Св.Костадин - от конака на светеца до мегдана (след играта в жаравата).

На борба и при жертвопринасяне - по стари данни, борба /единоборство и жертвопринасяне / са протичали едновременно в деня на Св.Елена - пред - и в двора на конака на Св. Костадин. Днес, мелодията звучи докато се принася курбан в двора на конака и при борбата на другия ден. Позната и изпълнявана при единоборство свирня в целия район.

 В четирите панагирски свирни се повтарят и импровизират по няколко и повече мелодически мотива, подредени в определен ред. Между тях се случват и свързващи интонационни звена, най-често в рамките на два - три такта. Всяка от мелодиите отговаря по продължителност на съответното действие и се прекъсва без значение докъде е свирена. При различните селищни изпълнения на този цикъл има незначителни тонови изменения в гайдарската мелодия. Най-често те се изразяват в подмяна на отделни тонове, в добавяне или отнемане на група кратки тонове или орнаментални фигури. Рядко има промяна в дължината на мелодическите мотиви.
:arrow:

Hatshepsut

:arrow:
Ритуалът

Нестинарството е неповторимо явление, изпълнено с много мистика, което и до днес не е разкрило своите тайнства.

 В Странджа честването на Св.Св.Константин и Елена започва още в неделята преди празника им.

 В миналото жителите на няколко селища правели сбор на Голямата аязма в местността Влахов дол, наричана още одърчетата поради наличието на пет отделни одърчета за петте села, които най-често практикували този обред: Граматиково, Сливарово, Българи, Кости и Кондолово.

 Сега рутуалът също включва ходене до аязмите на светците, носене на иконите на двамата светци, курбани и обредни хлябове. Дошлите се качват на одърчето, обръщат се на изток и се прекръстват, запалват свещ и я залепват на железният кръст на одърчето. Много хора оставят и дарове - обикновено тъкани кърпи, като ги завързват на парапета. Понякога нестинарите още тук ги "прихваща".

 В четвъртъка преди 3 и 4 юни в нестинарските села се чества т.нар. "Малък Свети Костадин", наричан още "Курбането". На този ден сутринта епитропът (викилинът) на светията отива на параклиса му и заколва с още двама-трима мъже агне, което се вари на курбан. Когато курбанът е готов, епитропът удря черковното клепало и цялото село се стича на параклиса. Започва почистването на аязмата на Свети Константин, а после и на другите близки аязми на светци-патрони:запалват се свещи и се измита с букова шума. Едва след това епитропът отваря капака на Свети Константиновата аязма, пуска вътре пара "за хубаво" и започва да налива съдовете на дошлите - да пият и да се мият за здраве. После на всички се раздава по малко от курбана - "за здраве".

 На самия ден на Свети Константин започва нова поредица от обрени действия: рано сутринта начева обличането на нестинарските икони - "опашатите кунизми/кумизми". През цялата година те стоят в църквите на нестинарските селища. Едва преди празника ги пренасят в конака - специална малка сграда в центъра на селото, служеща като общ параклис на двамата светии, независимо че в края на селото всеки от тях си има свой отделен параклис с аязмо.

 "Ризите" на иконите са ушити обикновено от главната нестинарка в селото. Ритуалът по обличането е следният: нестинарката ги "опушва" на тамянен дим, подава ги на епитропа, който ги надява на иконите. Едва след това се устройва шествие до аязмата на Свети Константин, където "се къпят кунизмите"- умиват се ритуално дръжките им в свещената вода на аязмата. Там се стича цялото село, играят се хора и се пеят специални за този ден песни. Раздават се и обредни хлябове, които са със сравнително семпла украса: кулак с дупка в средата и с тестена пръчица, която описва пълен кръг по периферията на хляба.

 При шествието по пътя за параклиса и обратно към селото, както и на самата аязма, нестинарите често ги "прихваща".
 
 Още от обяд започва и кладенето на нестинарсия огън. Според стари предания нестинарите не влизали в огъня, преди да са изгорени 12 коля (волски каруци) дърва.

 Сега количеството на изгорените дърва е значително по-малко.
 
 Вечерта по мръкване, започва кулминационният момент на нестинарския сакрален комплекс. Нестинарите или в по-късно време единствената нестинарка, отива в конака на Свети Константин и Елена заедно с eпитропа. Там те започват да вдишват начесто от тамяновия дим, молейки се пред иконите на двамата светци. Вече по тъмно пред малката сграда се събира цялото село, идват и музикантите - задължително гайдарджия и тъпанджия, които засвирват специална мелодия.

 Вече в състояние на прихващане, нестинарите определят кога точно да тръгне шествието, при което се спазва строг ред на вървящите: най-отпред върви eпитропът и три момчета с иконите. Задължително изискване в миналото било икононосците да бъдат негодени момци. Непосредствено след тях вървят нестинарите. Следват ги музикантите и накрая - останалите участници в обредното шествие.
 
 След пристигането до огъня и оформянето на шествието като кордон около жарта, разстелена предварително в правилен кръг, нестинарското прихващане достига своята кулминация. За това допринася и засвирването на музикантите на вече т.нар. "скопус".


 С подвиквания нестинарите навлизат в огъня, като задължително първият път го прекосяват накръст и едва след това започват едно по-безредно преминаване през него.
 
 Нестинарското ходене в жарта е много особено, наричат го плещене или типане - ситна, умерено бърза, равна стъпка с цяло стъпало.
 
При особено силно прихващане нестинарите грабват иконите на светците, навлизат с тях в огъня, пророкуват или... вземат жарта в ръце и я хвърлят над главите си.

След приключването на нестинарската игра в огъня около него се извива Костадинското хоро, на което се хваща цялото село - за здраве.

Нестинарите постепенно излизат от състоянието на прихващане и се прибират в конака заедно с епитропа, където вечерят на специална трапеза, приготвена за тях още през деня, която задължително включва курбан.

 На следващия ден е празникът на Света Елена. В миналото се е правел нощен ритуален обход на цялото село (практика, която е изоставена през 60-те години на нашия век) с опашатите кунизми. Иконите били внасяни във всяка къща, с изключение на тези, в които скоро е имало смъртник или лехуса - родилка. Цялото семейство целувало иконите, а над спящите малки деца или бебета ги стръсквали - за здраве и за измолване благословията на светците, а икононосците били черпени, най-често с ракия или вино. На няколко места иконите били оставяни да отпочинат. Вечерта пак се кладе огън и отново се извършва огненото чудотворство на нестинарите.

Прихващането и пророческия дар

Способността за контакт със светеца-покровител, с други светци, с предците в състояние на транс и в съновидения, е главният белег на нестинарството. Нейният краен изказ играта в жаравата е присъщ, но не и постоянен компонент на обичая, както и на панагирите в нестинарските села. Тази способност и пророкуването в унесено състояние (прихващане) са насочени към участта на селището, града, държавата, човека.

 Поради богоугодния си живот и дарбата да предсказват нестинарите и в миналото и сега са уважавани от хората. Селяните се обръщали целогодишно за помощ и съвет към тях. Някои били прочути гледачки - баели против уроки и главоболие, врачувли на боб. Така те вещаели и в деня на Св. Атанас Зимни (или в деня на Св. Ефтим). Нестинарските наставления внушавали, че болният или постигналият го нещастие може да се надява на помощ ако отдаде и дари нещо от себе си.

 Първото влизане в жаравата по принцип се предхожда от неопределен период на ясновидения, съновидения и физическо страдание, което с влизането и играта в жаравата постепенно преминава. Носи се преданието, че в миналото Св. Костадин се присънил на една болна жена и й казал: ,,Ако играеш в огъня ще оздравееш". Отначало тя само предсказвала, а на следващата година започнала да играе в огъня.

Прихванатото състояние е състояние на болка и страдание: нестинарите почерняват, викат с всичка сила с тънък и протегнат глас "ихъ-ихъ" или "въх-въх" и пляскат с ръце. В жаравата имат вид на полумъртви.

 Специфичен симптом на прихващането е падането на тесната температура. Нестинарите пребледняват, изстиват и студена пот ги облива. ,,Часът на освобождението" при нестинарите настъпват със стабилизирането на психофизичното им състояние и телесната температура.

 ,,Болестта" ги прихваща с приближаването на панагира на Св.Св. Костадин и Елена. "Прихванати" нестинари играят и без огън.

 В състояние на транс или не, нестинарите винаги вещаят от името на някой светец. Те добиват сила от Св.Илия, Св.Иван, Св.Ефтим, Св. Троица, Св.Богородица, Св.Атанас, Св.Димитър. По думите на нестинарката Злата Стамова: най-голямата сила идвала от Св. Константин. Другите били по-слаби.

 Дните на светците, ентусиасмичните състояния се провокират и от звука на гайдите и тъпаните, от интензитета и продължителността на музикалното звучение. Изказ на прихващането е и бързината на двигателното начало - в изминаването, търчането по пътя, ускорението на музикалното темпо и честотата на ритъма в ударните инструменти по подкана на самите нестинари.

В този обред, самото ,,унесено състояние", някои характерности на музикалната образност, затворените очи са форма на проникване и пребиваване в ничия земя, на общение със светеца.
 
Ходене в жаравата

Като най-впечатляващо и важно умение на нестинарите се счита способността им да ходят по жаравата, без да се изгорят. Медицински лица са установили, че кожата на стъпалата на повечето нестинари е нежна, без слин и въпреки различната по продължителност игра в огъня (не по-малко от 10 мин), те не получават никакви, дори бегли следи от изгаряния. Но е доказано, че слинът не от голямо значение, тъй като при играта в огъня те често се заравят във жаравата до глезените и въглените се посипват и върху горната част на ходилото им. Някои учени обясняват това явление с психологията, но не всичко е психология. Известният български медик д-р Гарвалов твърди, че закоравялата кожа на краката е рогово натрупване, а то гори много по-бързо от обикновената кожа. Освен това закоравяването се получава само на петата и предната част на стъпалото, но другаде то не се появява - нито в дъгата и между пръстите, нито върху горната част на стъпалото.

 Друг интересен факт е и този, че паднали от нестинарите предмети - кърпи и допирът на рокли в жаравата не изгарят. За такива случки си спомнят все още живите свидетели на ритуалите на предишното поколение нестинари в селата Българи и Ново Паничарево. Свидетели твърдят, че има случаи, когато нестинарите сядат в огъня, облечени в обикновени дрехи, а дори се е случвало и да лягат.

 Много учени са категорични, че при температура над 70°С човешкият белтък денатурира, а температурата на жарта е минимум 400°С. Освен това те смятат, че особеното психическо състояние, в което изпадат нестинарите, може да обясни нечувствителността към болка, но не и фактът, че изгаряне въобще не настъпва.

 Но това у самите нестинари и за съпричастните към нестинарите селяни не предизвиква никакво учудване. Те възприемат чудесата като феноменални, но съвсем естествени от гледна точка на фолклорното мислене проява на харизмата. Самите нестинари също не могат да дадат обяснение за способностите си, но също ги приемат като дар. Те са убедени, че силата им идва от силната им вяра и упование в покровителстващите ги светци.

И както един гръцки нестинар някога е казал: "Вярвай и не задавай въпроси!"

Hatshepsut

Нестинарството - духът на вековете


Пренасяме се стотици, стотици години назад във времето за да ви разкажем за един от най-интересните обичаи който и до ден днешен живее по българските земи. Обичай, който често е свързван с езичеството, с окултното, недолюбван от православната църква и все пак - по свои начин изключителен, вдъхновяващ и пречистващ. Спираме дотук с лирическия увод за да ви запознаем по отблизо със същността на тази вековна традиция. В средите на историците и етнографите често възниква спор кога точно е възникнало нестинарството и откъде произхожда. Повечето изследователи се обединяват около теорията, че то е наследството на древните траки, един народ който е бил наистина близък с нематериалното, отделял е истинско внимание на човешкия дух. Корените на този уникален ритуал обаче е трудно да се определят, макар историческата логика да сочи най-вече към неговия тракийски произход. Интересен е коренът на самата дума - нестинарство. Някой специалисти твърдят, че тя произлиза от гръцкото "анастенагмос" - дишане, въздишане, заради поведението на самите нестинари по време на обреда. Други го свързват със значението на думата "хестия" - огън, или "анастено" - възкръсване. Когато човек слуша разказите на българските нестинари той може да намери връзката между всички тези твърдения, всички те изглежда правилни. Въпреки всичките неясноти около произхода и семантиката на ритуала, неговото съществуване е факт.

Още Петко Славейков документира тази уникална проява на българското население през далечната 1862г. Големият български писател и етнограф също поддържа твърдението, че корените на духовен обичай са наследство от Тракия. С танцуване върху горещата жарава те изпадали в транс и възхвалявали бога Слънце. Те му се молели да ги надари със здраве и да направи годината им плодородна. След идването на българите те твърде вероятно възприемат ритуала от останалите на Балканите траки. Когато държавата приема християнството по времето на княз Борис, според много учени нестинарството е анатемосано и обявено за еретическо поклонничество, наследство от езически религии. Митове и легенди се носели за хората, които боси ходели по нагорещената от огньовете жар и излизали от нея без рана. Преданията за съдбата на нестинарството от онова време са много. Говори се, че възраждането на нестинарството започнало с началото на Османското робство. Когато турците нападнали днешното село Българи, те подпалили къщите на хората, а покрай тях пламнала и църквата. Легендата гласи че тогава, една стара женя видяла горящия божи храм и се разплакала. Тя се затичала и влязла в горящата сграда по боси крака. От огъня тя успяла да спаси само една икона - тази на светците Константин и Елена. Тя излязла от църквата, сякаш в транс, преминавайки през нагорещената жарава. Хората изгледали старицата удивени и учудени от нейните премеждия. Това предание разбира се не е достатъчно исторически издържано, но старите нестинари останали и до днес вярват истински в него. Вярват че тогава започва възраждането на техния ритуал, а в негови покровители се превърнали именно светците Константин и Елена.

 Именно затова за своеобразен празник е избран техния ден, който се пада на 3-ти срещу 4-ти юни. През деня на 3-ти започва "обличането" на иконите - те се обгръщат с огненочервен плат, обшит със стари монети. Следвани от цялото село, те се отнасят към аязмото(чешма намираща се край храм) на Св. Константин и Св. Елена, където държалките им се измиват ритуално. Подготвянето на жаравата започва на същия ден преди обяд, тя се разстила в правилен кръг, около който по-късно се събират всички. Привечер нестинарите се отправят към параклиса на Св.Св. Константин и Елена, където се молят пред техните икони и кадят тамян. Вечерта около храма се събира цялото село,  като задължително има гайдар и тъпанджия, които свирят три специални за случая мелодии. Шествието тръгва от храма към жаравата и тогава започва кулминацията на празника. Изпаднали в транс, нестинарите влизат в кръга крещейки. Първият преминава като описва кръст, след което го последват останалите. Танцът започва и духът на традициите сякаш оживява. След като приключи, събралите се около жаравата започват традиционно хоро. Описаният ритуал е съхранен истински в село Българи - Странджа, където на 3-ти юни вечерта се стичат всякакви хора, които в края на вечерта са запленени от мистиката и магията на една уникална традиция.

Нестинарите вярват, че огънят пречиства, "възкресява" душата. Той отблъсква злините човешки и лошите духове, лекува болестите, а нещастието се изпарява от сърцата, опрощава греховете на присъстващите. Изпаднали в транс, нестинарите пренасят през жаравата малки момчета и момичета за дълголетие, както и болни за да ги излекуват. Сред обществото голям спор възниква около това кой може да стане нестинар. Някои казват, че за да ходиш по жаравата трябва да ти е дадено по рождение, да искаш и да вярваш. Други твърдят, че нестинар се става само когато истински такъв ти го "предаде". Истината разбира се е твърде трудна за отмерване. Този древен ритуал е обгърнат с мистерии и дух, които са необясними. Ходещите по огъня обаче са истински, те са едно от чудесата на майка България, толкова истински, че са обявени от ЮНЕСКО за нематериално културно наследство. Както българи, така и чужденци се радват ежегодно на тази удивителна традиция.

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Обидиш ли нестинар, раняваш и Бога


Несгодени младежи носят иконите на светците

За мнозина нестинарството се свежда до танца върху жарава. Той обаче е само един елемент (вярно, кулминационният и най-впечатляващият) от целогодишния и твърде сложен нестинарски обреден календар.

В миналото традицията е разпространена в много села на Странджа, особено в районите на Малко Търново, Люлебургаз, Виза и Сарай (днес в Европейска Турция). В Северна Гърция пък я пренасят преселените от Странджанските села Кости и Бродилово гръкоезични нестинари (анастенария на гръцки), които били заселени на компактни групи край Драма и Солун. Петте села у нас, смятани за изконни носители и пазители на традицията, са Българи, Кости, Сливарово, Граматиково и Кондолово. За разлика от нестинарството, което като цялостен обреден комплекс е балканско явление, практиката да се ходи върху огън я има например и в Индия.

За нестинарството се научава много от проект на ученици от варненската английска гимназия, реализиран със съдействието на големите познавачи на нестинарството проф. Валерия Фол от Института по тракология и доц. Ружа Нейкова от Института по фолклор към БАН. Проектът е достъпен в интернет. За настоящия текст са използвани материали от него и публикации и коментари на проф. Валерия Фол. Тя подчертава:

"Българските и гръцките нестинари говорят на различен език, но се наричат братя. Между тях няма етническо разделение."

Нестинарите и у нас, и в Гърция вярват, че произхождат от едно място, наричано от тях Родината. Това е Влахов дол, известен в района и като Влахово, Одърчетата, Припор, Трипори край Голямата аязма (свещени лечебни извори) в Странджа, където според легендата преди много години е имало селище, родно място на всички нестинарски колена. Всички села от района ходели в неделята преди деня на св.св.Константин и Елена на т.нар. панагир на Голямата аязма. Там всяко село имало свое "одърче" (олтар за иконите) с място за обща трапеза край него. Но през 1931 г. игрите върху огън там са проеустановени. След повече от 70 г.прекъсване обредът отново се изпълнява.

Нестинарите са силно вярващи православни християни, но за тях светът се управлява от наместник на Бога на земята и това е св. Константин. Наричат го Светока. Според Валерия Фол нестинарите не слагат ясна граница между този светец, Бога и Сабазий. Нестинарите са свръхчувствителни хора.

Играта им в огъня е в името на това да има добро за цялата общност. Затова, ако някой ги обиди, те схващат обидата като насочена към всички, включително към Бога.

Цялата социална уредба и обредността в нестинарските села е подчинена на "нестинарския закон". Най-важните предмети в обредността са иконите (наричани "светци", "кумизми" или "кунизми"). Отношението към тях е като към одушевени същества - обличат ги, къпят ги, хранят ги. Иконите на българските и гръцките нестинари се смятат за "братя", защото били направени от едно дърво, расло в най-свещеното за тях място край Голямата аязма на Влахово.

Макар да са с еднакви изображения, иконите са в йерархия - най-свещена е Голямата икона, после е Средната, а новите икони са техни деца. Всички заедно са едно семейство. "Обличат" ги с платнени червени калъфи с отвор отпред, наречени "ризи, редби" и ги украсяват с парички и звънчета, по тях се закачат нестинарски кърпи. Наричат иконите опашати, защото имат дръжки отдолу, за да стоят изправени, та да "гледат".

Някога за иконите се е грижила главната нестинарка, която ръководела обредите. Днес това прави викилинът (питропът, епитропът) - мъж от нестинарски род или женен за нестинарка. Избира го общността. Иконите се носят от несгодени момчета, които също ги избират, и това се приема за голяма чест.

Инструменталните мелодии, които трябва по традиция да звучат на панагира на св.св.Константин и Елена, са непроменени открай време. Те са четири. "Скопосът" ("На тръгване") звучи по пътя на отиване и на връщане до свещените места. "В огъня" върви, докато трае играта в жаравата, някога и при играта на нестинарите в конака на св.Костадин (така наричат светеца там). "Около огъня" или "Хоро начело с питропа" звучи, когато питропът повежда хоро на аязмите на св. Костадин и на св. Елена, около жаравата след играта на нестинарите и вечерта на Св.Костадин, когато шествието отива от конака на светеца до мегдана.

В свирните се повтарят и импровизират няколко музикални мотива, подредени в определен ред. Всяка мелодия отговаря по продължителност на съответно ритуално действие и се прекъсва без значение докъде е свирена. Например когато нестинарката реши, че й е дошъл моментът да пророкува, тя дава знак и музиката спира.

Валерия Фол подчертава, че правилното изпълнение на нестинарската обредност, извършвана по традиционния за общността календар, е начин да се подпомогнат космическите сили в осъществяването на дневния и на годишния природен цикъл.

В нестинарския календар годината се дели на две от най-свещените дни. Това са тридневният празник на св. св. Константин и Елена и тридневният празник през зимата, който съвпада с дните на св.Атанас и св.Евтим. Зимата се играе в конака на жарава от свещеното огнище. През лятото също се играе в жарава на Еньовден, св. Марина, св. Илия, св.Панаталеймон, но на открито и свещенодействията са еднодневни. В днешно време по-пълен е календарът на нестинарите, преселени в Гърция.

Календарът на нестинарите разделя годината на два периода по позициите на слънцето. През зимата обредите са през първите дни, когато денят постепенно започва да нараства след зимното слънцестоене - Васильовден, Св. Иван, Св. Атанас, Св. Евтим. През пролетта-лятото - в дните преди и по време на лятното слънцестоене, но до есенното равноденствие. Между есенното равноденствие и зимното слънцестоене нестинарската общност не се събира.

Най-голям религиозен празник за нестинарите е Св.св.Константин и Елена. Според изконната традиция той трае 3 дни, но в последните години е 2. Чества се по стария календар на 3 и 4 юни. Наричат го панагир.

В деня на св. Константин обредните действия започват от сутринта с обличането на иконите. После ги внасят в "конака" - специална малка сграда в центъра на селото, служеща като общ параклис на двамата светии. От там шествието ги понася към Голямата аязма и обратно, като множеството минава пътя по различен маршрут на отиване и връщане.

Когато започне да се мръква, нестинарите отиват в конака на Св.св. Константин и Елена заедно с eпитропа. Вдишват начесто от тамяновия дим, докато се молят пред иконите на двамата светци. Вече по тъмно пред конака се събира цялото село заедно с музикантите (задължително гайдарджия и тъпанджия), които засвирват специална мелодия. Когато усетят, че започва да ги "прихваща", нестинарите нареждат шествието да тръгне в точно определен ред - отпред са епитропът и момчетата икононосци, след тях са нестинарите, водени от музикантите, и накрая селяните.

Кладенето на нестинарския огън започва още от обяд. Според предания нестинарите не влизали в огъня, преди да са изгорели 12 волски каруци дърва. Хората се пръсват във верига около разстланата в кръг жарава. Нестинарите вече са почти в транс, когато зазвучава "скопус". С подвиквания те влизат в огъня, като задължително първия път го прекосяват на кръст, чак след това започват да сноват безразборно. Нестинарското ходене в жарта се нарича типанеили плещене- с умерено бърза, равна ситна стъпка на цяло стъпало. При особено силно прихващане нестинарите грабват иконите, влизат с тях в огъня. Някои вземат жар в ръце и я хвърлят над главите си и даже пророкуват.

След приключването на нестинарската игра в огъня около него се извива Костадинското хоро, на което се хваща цялото село.

На следващия ден е празникът на св. Елена. Иконите се внасят във всяка къща. Пропускат се само тези, в които наскоро някой е умрял или има родилка. Вечерта нестинарите пак играят.

"Не е толкова важно дали има, или няма нестинар, който да мине по огъня, защото убеждението е, че такъв рано или късно ще се появи. Ако в момента няма, явно Светокът не отваря път никому", обяснява проф. Фол. Тя разказва за грък, на когото св. Константин отворил пътя на Голямата аязма цели 14 години след като за последен път бил влизал в огъня. Това станало 2008 г. в неделята преди Св. Константин.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=243259

Hatshepsut

Да разкриеш тайните на нестинарите


Боси крака. Тлеещи въглени. Обсипаното със звезди небе на Странджа. Датата е 3 юни. Мястото - село Българи. Под звуците на тъпана и гайдите в жаравата пристъпват нестинарите. От хиляди години те пазят тайните на своя мистичен ритуал - още от времето, когато тракийските жреци търсели връзка с божествата си.

Как се става нестинар
 
  Нестинарството не е просто танц в жаравата. То е събрало легенди, обреди, спомени и предсказания за бъдещето. Какви са тайните на нестинарите и какво се случва в началото на юни в сърцето на Странджа - тръгнете с нас на пътешествие из тайнствата на древните ритуали.

Петте нестинарски села в Странджа

  Кости, Кондолово, Българи, Граматиково и Сливарово - това са петте нестинарски села в Странджа. Хората от тези села всяка година отнасяли с тържествено шествие иконите на свети Константин и Елена до местността Влахов дол (намираща се почти в центъра на Странджа). Всяко село имало своя дървен одър, на който била оставяна иконата, след като бъде ритуално измита. След това правели курбан и накрая танцували в жарта. За съжаление, тази традиция била прекъсната през 1941 г.

  Днес последното място, на което се извършват нестинарски игри в България, е село Българи. От няколко години са възродени шествията от петте нестинарски села до Влахов дол (през последната неделя преди 3 юни), но танцът върху жарава може да бъде видян единствено в Българи.

  Малцина знаят, че в миналото нестинарският ритуал е продължавал цели седем дни. Заради преследването на нестинарите той бил съкратен на три дни, а днес е само един ден.

Нестинарството не е танц върху огън

  Ако нестинарството беше просто игра върху огън, всяка атракция по заведенията по морето щеше да е нестинарството. От най-древни времена в основата на нестинарството стои пророкуването. Нестинарската общност имала свой таен живот, ръководен от главния нестинар. Водела се по специален нестинарски календар, като през цялата година извършвала мистични обреди и предсказания за бъдещето. Върховият момент бил денят на св.св. Константин и Елена - 3 юни.

А всичко започва преди хиляди години...

  Никой не знае точно кога за първи път нашите предци са танцували в огъня. Известно е, че преди хиляди години древните траки изпълнявали ритуали в огъня като част от своя култ към слънцето. Огненият кръг на земята бил отражение на огненото кълбо в небето. По онова време само царят-жрец имал право да стъпва в жарта и да влиза във връзка с боговете.

...от езическите танци към култа към Свети Константин

  Постепенно от езически ритуал нестинарството започва да се християнизира. След като през 4-и век римският император Константин Велики обявява християнството за равноправна религия, в знак на уважение нестинарите посвещават танца си в жарта на него и майка му Елена. Постепенно танцът приема някои християнски елементи, но никога не е признат от църквата.

Какво всъщност се случва на 3 юни?

  На деня на св.св. Константин и Елена (3 юни) рано сутринта иконите на светците се изнасят от църквата и се занасят в сградата на конака в село Българи (малка постройка, в която главната нестинарка се подготвя за танца). След това ги обличат в червен плат и нестинарската процесия се отправя към параклиса на свети Константин, който се намира в гората край селото. Там процесията обикаля три пъти параклиса обратно на часовниковата стрелка, хората си наливат лековита вода от аязмото и иконата се връща в конака.

  Главната нестинарка (или нестинар) прекарва целия ден в конака, където се вглъбява, моли се, подготвя се да влезе в транс. След като падне мракът, под звуците на тъпана и гайдата тя започва да издава звуци (наричани ,,въхкания"), чрез които контролира дишането си и, твърди се, прави връзка с космоса. В тържествена процесия нестинарите тръгват от конака и правят три обиколки на църквата и три обиколки на жаравата.

  След това започва самият танц, който продължава около 5-10 минути. Нестинарите преминават босоноги с иконата в ръце през огнения кръг, като пръв в жаравата влиза най-старият нестинар. Накрая около огъня се играе нестинарското хоро, в което освен нестинарите, могат да се включат и всички други, които знаят стъпките.

Нестинарските мелодии и танци

  Всички нестинарски ритуали се изпълняват под звуците на свещения тъпан (който целогодишно стои в конака) и гайда. Нестинарските мелодии са три. Първата се свири, когато се вземат иконите от църквата сутринта на 3 юни. Втората - когато нестинарите се подготвят да навлязат в огъня. Третата - по време на самия танц в жарта. Интересно е, че нестинарското хоро започва с левия крак - в Странджа само две хора започват с левия крак, като и двете са обредни.

Последните нестинари

  В миналото нестинарството е било потомствено. По време на комунизма то е забранено от властите и традицията е прекъсната до началото на 90-те. Въпреки това през 1964 г. е заснет филм за последните две нестинарки - Бабини Слатини (филмът се пази в кметството на село Българи).

  Днес танците в село Българи не се изпълняват от наследници на нестинарски родове.

  През 2009 г. ЮНЕСКО вписва нестинарството в Списъка на нематериалното културно наследство.

Музей на нестинарството

  През 2014 г. в село Българи беше открит посетителски център ,,Пътят на нестинарството", в който архивни снимки и предмети разказват за миналото на традицията.

http://www.peika.bg/statia/Da_razkriesh_taynite_na_nestinarite_l.a_i.90129.html

Hatshepsut

08 August 2018, 06:51:45 #23 Last Edit: 06 August 2019, 08:39:31 by Hatshepsut
Огънят пленява Динко от дете


Познава го цяла Странджа. Носи името на светеца, който дава сила на нестинарите. От години той е най-младият сред тях, като засега няма признаци някой да го измести. Запознайте се с Костадин Михайлов от Бродилово, или просто Динко нестинаря, както го наричат всички. В Странджа обичат да го слушат как пее, бабите се надпреварват да го заприказват, а пък със своята младост е събирал погледа на не един, когато влиза с иконата в жаравата.
Огънят го влече от малък. Отраснал е с него. Къщата на нестинарката Веселина Илиева е срещу неговата. Винаги е носил иконата й, когато тя е влизала в огъня. "От малък си е такъв. Все искаше да влезе в огъня, дори веднъж

с приятели бяха събрали дърва и запалили огън в гората, за да влизат в него"

разказва леля му Валя.
"Тогава бях на 11. В интерес на истината, исках това да се случи по-рано, но леля Веса не ме пускаше, за да не се изгоря. В голям огън влязох на 14. На рождения ми ден - 9 август, на нашия панаир, когато тук, в Бродилово, почитаме свети Пантелеймон. Носих иконата на Пресвета Богородица и влязох в жаравата. Няма нищо случайно", спомня си Динко.
Никой не се изненадва, когато го виждат бос в огъня. За хората в Странджа нестинарството се възприема нормално. От малък ходи по манастири, а и дълго време се грижеше за църквата в Бродилово.
Вероятно обаче много хора са се изненадали, че вчера Динко не влезе в огъня в Българи, а само би тъпана. "Всеки нестинар усеща дни преди празника или пък на самия ден дали ще влезе в огъня. Като имам някакви съмнения, изобщо не го правя, защото мога да се изгоря. От няколко дни знаех, че няма да вляза", казва той.
Влизането в огъня е последната стъпка от целия нестинарски цикъл през годината, който включва почитането на по-големите светци, без значение дали е летен или зимен период. "Да си нестинар, не е само да влизаш в огъня. Смисълът е по-голям. А иначе желанието да влезеш в огъня е много силно. Седмица преди това настроението се мени. Започва нестинарската мъка. Ту изпадаш в отчаяние, ту си весел в очакване на играта", уточнява той.
За десет години нестинарският огън не го е изгарял. За сметка на това в ежедневието му се е случвало неведнъж. "Всяка година. Или като пека чушки, или пък от някое малко въгленче", споделя с усмивка Динко.
В семейството му няма нестинари.

Родителите му даже не са вярващи

Отгледали го баба му и дядо му. Най-голямата му опора е леля му Валя, която е навсякъде с него. "Нестинарството не се учи. Или го имаш, или го нямаш. Предлагали са ми пари, за да играя в огъня. Отказвал съм. Не мога. Това на мен ми е дадено и аз се страхувам дали няма да ми бъде отнето. Гледал съм нестинари, които просто си танцуват или вървят по огъня. Не мога да ги съдя. Кой съм аз?

Всеки си носи кръста

Не съдя, но казвам грешките", споделя Динко.
Завършил е народно пеене в Бургас, откъдето пази хубави спомени от професионализма на преподавателите. След това е следвал "Културно и историческо наследство" в УНИБИТ в София. Преподава история и музика в училище "Васил Левски" в Костинброд и ръководи фолклорна група в Чепинци. Председател е на сдружение "Пазители на българското", което включва студенти, интересуващи се от всичко родно, и се занимава с благотворителност. "Аз съм доволен от работата, която върша. Пък който каквото иска да казва".
За него Странджа е всичко. Често когато е в София, тъжи за планината. "Лягам си и сънувам Велека, сънувам, че бродя из горите на Странджа. Неразделна част е от мен. Неведнъж съм казвал, че Странджа ми е майчица, а Велека ми е сестра", завършва разказа си Динко.

https://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/oganyat_plenyava_dinko_ot_dete-287491.html

Hatshepsut

08 August 2018, 06:52:16 #24 Last Edit: 06 August 2019, 08:40:17 by Hatshepsut
Изповедта на една нестинарка


Знаете ли къде е родината на нестинарите? Точно от там, Голямата аязма в Странджа, започва специалната рубрика на "Стандарт", която ще разбули всичките им тайни. Ще ви разкажем за легендарните нестинарки от миналото и за посветените в огнения ритуал днес. Кой е най-младият танцьор върху жарава в Странджа? Как е "прихванала" една от най-известните нестинарки? И всичко за празника на 3 юни в село Българи, когато в Странджа по стар стил почитат Свети Константин и Елена - четете в репортажите на специалния ни пратеник Иван Филчев.
Не вярвала, че ще влезе в огъня, възкръсвала винаги
Ако съм правила зло, Господ досега да беше ме смачкал, казва леля Веска от Бродилово

За първи път я срещнах преди 5 години. В средата на септември беше. Отидох в къщата й в странджанското село Бродилово. На вратата излезе синът й. "Не се чувства добре, не може да излезе", каза той. Помолих му се и той склони да я пита отново. Излезе. Облечена в черно, смазана от мъка. Беше си отишъл мъжът й, отнасяйки с него нейната жизненост. "Сух клон беше, но можех да се опра на него", каза с изкривено от болка лице Веселина Илиева, нестинарката от Странджа.
Отказа да я снимам, душата я болеше
Видях я онзи ден, след нестинарското поклонение във Влахов дол. Пак в Бродилово ни срещна животът. Дойде с баба Милка Богословова, за която се грижи. Усмихната и лъчезарна беше. Може пак да я е боляла душата, но пък се смееше и грееше. "Никой не може да ти отнеме това, което Бог ти е дал. Смятам, че всички сме дошли с мисия на този свят и всеки носи нещо, което трябва да покаже. Няма случайности в живота. Каквото ти е драснато, това става. С кой да се събереш, с кой да се скараш, къде да идеш". Така започна изповедта на леля Веса, както я наричат в Бродилово, а и по цяла Странджа.
В огъня влиза на днешния ден през 1986 г. в село Българи. "Стана ми лошо в Ургари /старото име на Българи/. Умирах! Беше страшно! Играеха нестинарите, а аз като повечето задавах въпрос с какво се мажат, за да влизат в огъня. В този момент ми стана лошо и започнах да потъвам. Казвам на жените, че ми е страшно зле, а една от тях ми отвръща, че като ми изплеска една, ще се оправя. Умирах! Извикаха лекар. Не можех да говоря даже. Дойде лекарят, който каза, че има нещо ненормално. Телесната температура ми била паднала и
толкова съм изстинала, че все едно са ме изкарали от хладилник
Закараха ме до аязмото на света Елена. Измих си лицето с вода, която тече извън аязмото. По едно време дойде една възрастна почернена жена до мен и ми каза: "Вах, дятето ми, ти каквато си студена, ти ще станеш нестинарка". Пипа ми ръцете. Тогава проговорих. Казах на Марияна, която беше с мен: "Викни тази жена да ми каже какво значи студени ръце". Марияна каза, че такава жена не е идвала. Дали тази жена наистина е дошла или е било видение, и до днес мога да си го обясня", спомня си първото влизане в огъня нестинарката.
"Има нещо, което не мога да си обясня, не мога да го покажа, не мога да го докажа. Но когато влизам в огъня, си имам нещо, което си е лично мое. Какво е това? Не знам. Когато засвири музиката, особено Гошо Ургарски. Той е майстор. Той ти казва стъпката. Гайда и тъпан се допълват. Получава се едно гъгнене, нещо като втори и първи глас.
Музиката я чувстваш с тялото си
и се откъсваш от всички хора. За нестинарството трябва да си глух и да не чуваш какво говори този и онзи. Не трябва и да ти ръкопляскат", продължава тя.
"В огъня не съм себе си. Все едно заспиваш и се събуждаш, но не знаеш, колко си спал. Необяснимо е. За здраве и за щастие се молиш. "Боже, Господи, дай на всички здраве и щастие!". Ако някой от внуците на двете баби Злати влязат в огъня, аз ще им предам много неща. Ако пък стане така, че си отида от този свят, то може да се присъни на някой друг", добавя тя.
Веселина Илиева не е познавала легендарните нестинарки Злата Стамова и Злата Даскалова от Българи. "Бабите Злати не ги познавах, защото съм била много малка. Познавах дъщерята на Злата Даскалова - баба Кирики, която беше в конака. Тази жена не даваше интервюта,
но когато ме прегърнеше, ми шепнеше
Какво ми шепнеше тази жена, не можех да разбера. Но като че ли ме благославяше, зареждаше ме. Има много неща, които са ми идвали в просъница и искам да ги предам на нейните внуци", казва тя.
"Прекланям се пред ургарци, защото успяха да съхранят нестинарството, да го запазят и да го предадат. Имаше една година, когато църквата беше закована. Попът тури два катинара. Толкова години съм играла в огъня, ако аз съм правила зло, Господ досега да ме беше смачкал. Той изглежда ме обича и все ме спасява. При нестинарите най-напред са иконите, следват кръстът, светената вода, тамянът. Къде е логиката, че не си обичаме Бог? Какво лошо правим ние? Винаги сме преглъщали, винаги сме прощавали, въпреки че не забравяме", казва нестинарката.

Леля Веска признава, че е ранима душа. Споделя, че твърде късно е разбрала, че приятел е не този, който бърше сълзите, а онзи, който не те кара да плачеш. Имала е нелек живот, но все се е справяла. От няколко години вече не влиза в огъня, но и днес ще бъде в Българи.
На 70 съм вече, нека младите поемат
казва тя. "Едната ми баба е гъркиня, другата - българка. Никога не съм предполагала, че ще играя в огъня. Родена съм на Възкресение Христово и съм възкръсвала винаги. Весел човек, съм. Дори, когато на душата ми е било черно, съм се смяла и пяла", завършва тя своята изповед, като подхваща веднага весела народна песен.

https://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/izpovedta_na_edna_nestinarka-287393.html

Hatshepsut

08 August 2018, 06:54:19 #25 Last Edit: 06 August 2019, 08:41:19 by Hatshepsut
Баба Злата Даскалова - последната истинска нестинарка от село Българи


Ниските ридове на Странджа и необятният лес на планината от векове крият китни селца, в които легендите и сказанията се сливат с историята като в красива приказка. Тук през османско време хората са успявали да укрият от турците най-хубавите си моми.

Една от тях била Нуна. Харесал я обаче турски военачалник, който по случайност минал през селото на път за Малко Търново. Той я пожелал и решил да я отведе в харема си. Нуна не се съгласила и го подложила на изпитание: ще бъде негова, ако той мине оттам, откъдето тя би могла. Ако се провали, ще остави нея и селото на мира. Запленен от красотата ѝ, военачалникът се съгласил. Нуна събрала мъжете от селото, наклали огън и пръснали жаравата, а момата минала през нея. Турчинът се опитал, но не успял. Въпреки това удържал на думата си и оставил девойката и селото на мира.

Легендата за Нуна се разказва в село Българи. Сгушено между лъките на река Велека, то и до днес е съхранило мистичния танц на нестинарите. Съхранило е и споменът за баба Злата - внучката на Нуна. Баба Злата била последната истинска нестинарка от селото.

Златка Даскалова, както е истинското ѝ име, се споменава често от местните жители. Наричали я така не заради възрастта ѝ, а в знак на почит и уважение. Запомнена е като слаба възрастна женица с бяла риза, черна забрадка и черна носия. По времето, когато тя играела, за огъня се изгаряли 12 волски каруци с дърва, които горели по три дена, а жарта била повече от педя.

Баба Злата влязла за първи път в огъня на Голямото аязмо - най-старото, тачено и мистично аязмо на Св. Св. Константин и Елена, най-святото място за нестинарите. То се намира южно от Граматиково, на около 6-7 км над река Велека в местността Влаховски дол. Нарича се още Родината и се вярва, че мястото е свещено, защото на неговата поляна (хорище) за първи път са се провели нестинарски игри.


Баба Злата по време на нестинарски танц. Снимка: Регионален исторически музей Бургас

Още по-мистично било прихващането на баба Злата - състоянието, което я обземало преди игрите. Нейният внук разказва, че когато наближавал празника на Св.Св. Константин и Елена (3 и 4 юни), жената започвала да изстива. Обземала я треска три дни преди празника. И въпреки че било лято, тя искала да ѝ палят 2 печки с дърва - едната да ѝ топли гърба, а в другата си е слагала краката, за да ги стопли. На самия празник тялото ѝ ставало ледено студено. Баба Злата винаги танцувала с пуснати краища на забрадката си (долбена). Случвало се по време на игрите забрадката ѝ да падне в жаравата и тя да я вдигне след 2-3 обиколки. По кърпата ѝ нямало никакви следи от изгаряне. Ето какво е обяснението на местните хора за този феномен:

Св. Константин минава напреж и гаси огъня. И тя минава след това, и нито я пареше, нито нищо. На сутринта си ходеше да си копае. Има някаква сила.

Баба Злата не е запомнена само с танците си. Тя имала съществена роля и в малкото затворено общество на нестинарите. В началото се приемало, че в огъня могат да играят само жени, които с танците и с босите си крака изкупват греховете на всички в селото. Една от тях бивала определяна като Главна. Това обикновено била най-възрастната жена, която притежавала най-добрите умения и имала дарбата да предсказва бъдещето. С нейното мнение се съобразявали всички в селото. Нейно задължение било да ушие ризите, с които се обличат иконите, преди да бъдат взети за игра в огъня. Най-съществената ѝ роля обаче била да определи Епитропа на селото измежду най-честния и отдаден на бога мъж. Волята и решението на Главната нестинарка се изпълнявали безпрекословно. Последната Главна нестинарка на с. Българи била именно Баба Злата Даскалова. Жителите на с. Българи твърдят, че нейните предсказания за бъдещето на България от 1940 г. досега са се сбъднали.

Няколко години преди смъртта си баба Злата спира да играе в огъня поради старост. Последните ѝ нестинарски игри са били през 1964 г. Последната нестинарка от с. Българи умира на 31 януари 1970 година. За съжаление нито едно от петте ѝ деца не наследява традициите от нея. И до ден днешен къщата ѝ - сега вила ,,Нестинарка", може да се види в югоизточния край на селото, откъдето се открива великолепна панорама към мистичните гори на Странджа планина.

http://www.tsarevo.info/istoriq/baba-zlata-daskalova-poslednata-istinska-nestinarka-ot-selo-balgari/

Hatshepsut

Днес е денят на Огъня!


Празникът на светите равноапостолни Константин и Елена в народните представи е известен и като ,,денят на огъня", на нестинарите. Чрез целия празнично-обреден комплекс се отбелязва краят на пролетта и началото на лятото - именно в периодите на прехода се активизира хтоноса и с поредица от обредни практики трябва да се подсигури здраве, плодородие и благополучие. В народния обичай някои изследователи откриват елементите на древнотракийските езически култови ритуали, свързани с култа към огъня и Слънцето, а според други са налице и остатъчни елементи на раннохристиянската религиозна обрядност, свързана с Благодатния огън и идеята за Възраждане, при която се носят запалени свещи в процесия. В християнството Благодатният огън е свещен, той има видоизменени характеристики и изразителни съзидателни функции - той не отделя топлина и не причинява изгаряния. Доминиращо негово качество е излъчването на светлина, а тя е един от водещите символични материални елементи на християнската религиозна обрядност и богослужението. Празникът се отбелязва на 21 май - денят на игрите в огъня е намерил своята приемственост и е постигнал календарната си адаптация към Празника, отбелязван в чест на светите равноапостолни Константин и Елена. Идеите за приемственост и интеграция между културните пластове, за хармонично единство между езическа ритуална обрядност и християнски обреден комплекс се потвърждава и от факта, че нестинарите играят в огъня, носейки в ръцете си икони на свети Константин и Елена. Отдаването на почит на двамата светци е свързано и с факта, че те имат изключителен принос към историята и развитието на християнството. Император Константин Велики извършва революционни промени в устройството на Римската империя с издаването на Миланския едикт от 313 г., по силата на който християнството се признава за официална религия, равнопоставена на всички останали вероизповедания на управляваната от него територия.

Подготовката за празника започва няколко дни предварително - събират се средства за общ курбан, на мегдана се подготвя кладата, почистват се всички кладенци и извори в населеното място и околността, след което се пие вода от тях, момите и момците връзват люлки, на които се люлеят, извива се обредно хоро, начело с иконите на свети Константин и Елена, под звуците на тъпана нестинарите играят своите ритуални танци в огъня, обкичени със златни и сребърни монети...

- Присъствието на ВОДАТА в религиозната обрядност на празника не е случайно - освен че е символ на живота с неговата неизчерпаемост и необятност, едни от основните функции на водата са съзидателната и очистителната и именно те са предпоставка за наличието й в повечето очистителни ритуали. Колективното почистване на кладенците и изворите в населеното място и околността представлява своеобразно маркиране на територията, отделяне на урбанизираното пространство от чуждото, неусвоеното.

- Ритуалният ОГЪН е езическа култово-обредна практика, която има пряка връзка както с култа към Слънцето, така и с покровителите на домашното огнище. Огънят е символен елемент, който има две естества, две функции - разрушителна и съзидателна. Подобно на водата, той има способността да пречиства. В подготовката на жертвената клада участие взимат всички, тя се изгражда с общи средства. Във вечерта на Празника дървата се запалват и всички се събират около кладата, слушайки ритъма на ритуалния, свещения тъпан и хороводните напеви. Когато огънят стихне, жаравата се разстила във формата на кръг, който символизира пламтящия слънчев диск и изразява съвършенството, божественото начало. Около него се извива обредното хоро, начело с иконите на светите равноапостоли Константин и Елена. В жаравата боси влизат нестинарите - пътят им върху пламтящите въглени е една доброволна саможертва, целяща изчистване на всеобщите грехове. Техният обреден танц е една временна смърт, един опит за надникване в отвъдното, където има неизползвани все още познания и възможности за ново начало, за по-добър живот.

- За първи път НЕСТИНАРСТВОТО като народен обичай е описано от Петко Р. Славейков през 1862 г. Според легендата, първата нестинарка се появила, за да изкупи греховете на жителите на с. Българи. Счита се, че това е божия дарба, призвание, което се предава по наследство. Нестинарите имат функциите на медиатори, на посредници между нашия свят и отвъдното. По време на свещенодействието си, на своя обреден танц, те изпадат в състояние на транс и нерядко изричат пророчески думи, отнасящи се за бъдещето, за здравето и благополучието в селото. В много голяма степен ритуалният танц е насочен и към преодоляване на злото, към осигуряване на покровителството на свръхестествените сили при постигането на здраве, плодородие и благоденствие в новия аграрен цикъл. Една от предпоставките за обредно посвещаване е спазването на строг пост и въздържане от всякакви лоши мисли или действия. Нестинарите обикновено са хора, живеещи в уединение, откъснати от суетата на околния свят. Най-често са жени, имащи по-изострена сетивност и изразителна емоционалност. Съществуват много и различни схващания за етимологията на думата ,,нестинар" - според някои, името произлиза от гръцкото ,,анастенагмос" (въздишане, пъшкане), което издават нестинарите по време на ритуалния танц. Според други е възможно да произлиза от гр. ,,анастено" (възкръсване), което да навежда на мисълта за дълбока връзка с раннохристиянския обичай, свързан с Благодатния огън , при който се носят запалени свещи в процесия. Според трети източници, наименованието произлиза от гр. ,,(х)естия"  (огън, огнище), което подсказва връзката на нестинарите с древните божества-покровители на домашното огнище и функциите им на медиатори, на сакрални лица при осъществяването на комуникация с тях. Така нестинарите продължават традицията на първожреците, които владеят, притежават и управляват  магическата мощ на социума в древните мистерии на траките. В наши дни, обаче, нестинарството е само туристическа атракция. Изпълнителите на танца биват наричани ,,огнеходци" и те не притежават качествата и митологизираните дарби на старите нестинари, на тяхната самобитна природа.

- Един от задължителните елементи в облеклото на нестинарите е присъствието на златни и сребърни монети - с блясъка и формата си те наподобяват слънчевия диск, изразяват съвършенство и божественост. ЗЛАТОТО и СРЕБРОТО са не само символ на благополучие, те имат и апотропейна функция - да предпазват от зловредни влияния. Повечето древни общества възприемат златото и среброто като символни елементи, като неизменна част, присъстваща в ритуалната обрядност на цялостния култово-религиозен комплекс. Нерядко се приемат и като символ на отвъдното и това обуславя присъствието им в нестинарския обреден танц . В народните представи златото и среброто са нетленни и непреходни - всичко нетленно и непреходно е свято.

- Около нестинарския огън се извива ХОРО, начело с иконите на светите равноапостоли Константин и Елена. Хорото е сакрален, небесен танц на българите и означава ,,единство от много танцуващи". По своята същност то представлява вид имитативна магия за предизвикване на плодородие, при която човек прехвърля своите положителни качества върху природата и явленията. Изборът на танцуващите не е случаен - обикновено това са жени, което говори за връзка с култа към богинята-майка, към пораждащото начало. Важно е те да имат много деца, да се радват на дълъг живот и добро здраве. Хорото е отворено, което говори, че участниците са отворени за социума и осъзнават важността на мисията си. Подскоците, които танцуващите правят, са своеобразна магия за растеж на житото, трикратното въртене носи в себе си енергията и посланието на числото 3, а движението наляво има пряка връзка с нощния завой на Слънцето към нов ден, ново начало, към пролетното пробуждане на природата за нов живот. Древните българи са считали, че когато танцуват ритуалното хоро на Танг-Ра, те са ,,рат", т.е. постигат ниво на духовно сходство на всички участници, на единство. Хороводните напеви на участниците в ритуалния обряд са вид вербална магия за плодородие, но и същевременно подпомагат нестинарското навлизане в състояние на транс. Понятието ,,хор" изразява единство, постигнато чрез участието и съвместяването на група хора. При пеенето е ,,хор", при танците е ,,хоро", при множество човеци е ,,хора", при говоренето е ,,хоратя" (от ,,хортуваме си"- ,,говорим си"). Хоровото пеене произхожда от древен Шумер, от възхваляващите химни в чест на Божествата.

- Особено важно място в ритуалната обрядност на Празника заема нестинарският,СВЕТИЯТ ТЪПАН, който се съхранява в дома на главния нестинар при иконите на св.Константин и Елена. Обикновено се предава по наследство. Магията на звуците и ритъмът на тъпана трябва да подпомагат навлизането на нестинарите в състояние на транс и в осъществяването на връзката им с отвъдното. Според много от изследователите на народния обичай музиката може да се възприема като космичен ритъм, като сакрална ос, по която се осъществава посредничеството между световете.

-  СВИРАЧЪТ също заема ключово място в ритуалната обрядност на празника. Неговият избор не е  случаен - владеейки магията на музиката, той също има функциите на медиатор, на посредник между световете. Народът ни има една прекрасна поговорка, според която: ,,Както от всяко дърво свирка не става, така и от всеки човек свирач не бива.". Нерядко свирачът е овчар или пастир, което говори за прерогативите му на водач, на лидер, а оттам произхождат и функциите му на жрец.

http://newsbp.com/

Hatshepsut

Нестинарски тайнства на св. св. Константин и Елена


Месец май в района на Странджа се нарича ,,Костадински месец". В някои тамошни села като Кости, Бродилово, Българи и Резово от незапомнени времена е имало има един род хора, които според вярването на местните получават от родителите си тайно наследство - праведност, която им се предава чрез св. св. Константин и Елена и която ги подтиква да танцуват върху жива жарава, на 21 май - празникът на светиите (3 юни по стар стил). Тогава тези хора, наричани нестинари, са сякаш упоени от неизвестна сила, която ги учи да предсказват бъдещето и ги предпазва от горещите въглени.

Днес този обичай се е запазил до голяма степен в автентичния си вид в селата Българи и Кости. Нестинарството се практикува (или се е практикувало - бел. ред.) и в Гърция - в няколко села в Егейска Македония, населени от потомци на тракийски бежанци, като Каракавак (Мавролевки) в Драмско, Бутково (Керкини) и Какараска (Агия Елени) в Серско, Лъгадина (Лангадас) в Солунско и Мелики в Берско.

Всъщност празненствата по традиция започват още на 1 май, когато нестинарите от всяко село отиват на гости при главния нестинар (или често нестинарка) - най-праведният, който умее най-продължително и хубаво да играе върху въглените и да предскаже най-подробно и точно бъдещето на определен човек или на цяло село. Носят му бъклици вино, ракия, баници, кокошки, патици и други вкусни подаръци. Тя пък (или той) ги черпи от своите гозби, между които почетно място заема котлето със зеле, стара сланина и булгур. Гостуването на нестинарите у ,,първата" нестинарка е за да вземат позволение и наставления за пречистване на светите извори в околните местности, където ще се празнува предстоящия ден на св. св. Константин и Елена, на 21 май.

В този ден, още с изгряването на слънцето всички пременени се събират пред църквата приготвени за голямо увеселение - един млад нестинар изнася иконата с образите на св. св. Константин и Елена и повежда цялото село към някой извор в гората, където се срещат с хора от другите села, за да се веселят заедно с гайди, тъпани, курбани и игри.

Междувременно на мегдана във всяко нестинарско село се натрупват дърва и се запалва голям огън. След веселбите извън селото множеството се връща при огъня и тогава гайдарите засвирват една особена, ,,нестинарска свирня" и хорото продължава. В този момент се познават истинските нестинари - те се разтреперват като лист, очите им се размътват и погледите им стават разсеяни. Най-буйният от тях грабва иконата с две ръце и бос нагазва в огъня... Ако иска да предскаже нещо, махва с ръка да спрат гайдите и тъпаните. Танцът продължава, докато изражението на нестинаря стане обичайно - тогава жаравата започва да го пари, той излиза от огъня и нагазва в калта от разлятата около кладата вода.

Св. св. Константин и Елена се празнува три дни - до 23 май, като през втория и третия ден нестинарите и други съселяни се събират у главния нестинар на селото с подаръци и там продължават веселбата, яденето, пиенето и танците. През целия месец май, когато и да се засвири нестинарската музика, нестинарите искат огън - казват, че ги ,,прихващал" св. Костадин. През останалото време на годината те губят тази тайна сила.

Източник: Сборник за Народни умотворения, наука и книжнина на Министерство на народното просвещение, книга VІ, 1891 г.

http://www.menumag.bg/za-hranata/statii/nestinarski-tainstva-na-sv-sv-konstantin-i-elena

Hatshepsut

Аз не смятам, че нестинарите са подтиквани и обладавани от зли духове, както твърдят християнските фанатици, да си припомним максимата "По делата им ще ги познаете"... Светокът никога не е подтиквал нестинарите да вършат зло или да призовават към вършене на зло, на мен не ми е известен нито един такъв случай. Не всеки може да бъде нестинар - лоши хора, злобари, престъпници и развратници НЕ могат да бъдат нестинари и не могат да бъдат обладани от Светока.
А ако ме питате в личен план как мисля, дали бих могъл аз самият да бъда нестинар, отговорът ми е, че едва ли бих могъл, така го чувствам, може би съм прекалено злобен или не влизам в категорията на добрите хора, но не мога да си се представя в такава роля. Освен това не бих допуснал такова състояние да бъда неадекватен и да бъда обладан от някакви духове (въпреки силната ми вяра в боговете и богините)  :nerd-1:

Искам да засегна и един друг въпрос, става дума за т.нар. огнеходство и за разликата му от нестинарството. Огнеходството е популяризирането на ходенето по огън с комерсиална цел или като туристическа атракция. Огнеходците са се научили по някакъв начин да ходят в жаравата, но при тях и дума не може да става за възвишени религиозни чувства, за обладаване от Светока или за лична връзка с него. Предполагам, че не е и задължително огнеходците да бъдат добри хора.
Моето мнение за огнеходството не е негативно, въпреки че по своята същност то представлява профанация на нестинарството. Аз допускам, че някои от огнеходците биха могли да станат истински нестинари, а дори и представяйки обичая под формата на атракция, те спомагат за популяризирането на нестинарството сред българите и чужденците.
Между другото, аз не се виждам и в ролята на огнеходец   :tongue:

Hatshepsut


Автор:    Рени Караилиева
Година на създаване:    2011
Наименование:    Нестинарка
http://www.artonlinebg.com/bg/catalog/category_id/6/id/1272.html


Худ. Васил Горанов


Картина "Нестинарка" на Илия Илиев