• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

20 September 2019, 03:03:42

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10086
  • Total Topics: 1153
  • Online Today: 23
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 19
Total: 19

Нестинари

Started by Hatshepsut, 08 August 2018, 06:28:55

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Нестинарството е много стар български обичай, който се е практикувал в няколко села в Странджа планина. В началото на 20 век ритуалът се разпространил и в някои северни гръцки провинции при преселването на хора от района на Странджа.


За пръв път нестинарството е документирано през 1862 г. от П.Р. Славейков. Според някои етнографи и историци, ритуалът има езически корени, въпреки че при неговото изпълнение танцуващите носят икона. Дълги години православната църква преследва нестинарите и ги заклеймява като обладани от дявола.


Самият ритуал в автентичния му вид се извършва в деня на Св.Св. Константин и Елена 21 май или на 3 юни /по стар стил/. Понякога нестинари танцуват и на други църковни празници, а в наши дни и за атракция на туристите.

Само определени хора могат да танцуват върху жаравата - обикновено те принадлежат към стари нестинарски фамилии, а нестинарството се предава с поколенията. Главният нестинар обикновено получава тази титла от своя баща или майка след тяхната смърт или когато вече остареят и не могат да танцуват.

В деня на празника след църковна служба нестинарите се събират в малък параклис, където се пазят иконите на Св.Константин и Св.Елена. Параклисът може да се намира в къщата на главния нестинар или извън селото, край извор, чиято вода се счита за лечебна. Там главният нестинар прекадява иконите и останалите нестинари и им предава силата и вдъхновението, които сам е получил от Св. Константин. След това с тъпан и гайда се свири специална нестинарска мелодия, която подготвя просветените и нерядко те изпадат в транс от ритъма.

В някои села нестинарите стоят затворени цял ден в параклиса и слушат ритъма на тъпана, а в други те излизат и заедно с останалите хора отиват при аязмото извън селото и правят курбан.

Цял ден на главния селски площад гори огън и хората го поддържат, за да не изгасне. Привечер, когато огънят вече угасне, жаравата му се разстила в кръг с диаметър 2 метра. Пръв танца започва главният нестинар или нестинарка, като преди това обикаля три пъти около кръга. При танца винаги се държи с две ръце икона на Св Константин и Елена.

Нестинарите нерядко изпадат в транс по време на танца и предсказват бъдещето. Най-интересното е, че никога не нараняват краката си и не получават изгаряния. Подобни ритуали се изпълняват и на други места по света.

Hatshepsut

Танцуването върху жар, наречено нестинарство, е един от най-древните обичаи в Югоизточна Европа. Този танц представлява мост между миналото и бъдещето. Той е част от богатото нематериално културно наследство на нашите земи. Нестинарската традицията е уникална и почти непозната, въпреки че съществува в продължение на векове. Все още е загадка как нестинарите танцуват боси върху горещата жар без да се изгорят.
Нестинарството се е преборило с времето, за да продължи да съществува през хилядолетията. И до днес всяка година на празника на Св.св. Константин и Елена на 21 май нестинарите от малкото село Българи, сгушено в мистичната планина Странджа, танцуват боси върху горящите въглени така, както са го правили техните предци преди хиляда години.


NESTINARI-THE FIRE MYSTERI

Hatshepsut


Hatshepsut

Обожественият танц на нестинарите

Християнски и езически елементи се преплитат в магическия танц върху жаравата,
запазен в автентичния си вид единствено в странджанското село Българи

Село Българи! Освен че носи най-българското име, то е известно и с нестинарството - местен обичай, вплел се неизкоренимо в християнската обредна традиция на селото, останал в битието му най-вероятно от траките и древните източни народи, населявали Мала Азия, Месопотамия и Персия, като далечен отглас на култа към огъня. Няма съмнение, че този култ е рожба на доисторическата епоха, когато древният човек е обожествявал природните явления, превъплъщавайки ги в богове.


Баба Кали Николова разказва

Самото старогръцко/тракийско наименование на нестинарите, дошло от ,,хестия" - огнище, и преминало в българския език като ,,несия" - нестинар, носи ярък суеверен оттенък. Този елемент в съзнанието на обикновените хора е спомогнал християнските игри да се приобщят към обредния календар на християнската религия в миналото на странджанските села Кости, Бродилово и Българи (Царевско) и в някои селища на Малкотърновско, Лозенградско, Манджура, Пиргопло, Дерекьово и др. Но днес неговото традиционно съществуване се е наложило само в Българи. Защото тук местният празник - денят на св. Константин, неизменно се съчетава с игрите на нестинарите в огъня. Затова и неслучайно в утрото на 3 юни започват молитвите в черквата ,,Св. Константин", след което иконите на светиите се пренасят в Конака на нестинарите или така наречената ,,Столнина". Фактически това е ,,домът-параклис" на танцуващите върху жаравата, техният ,,свет олтар - свято място". Оттук в началото на празничния ритуал християнският и езическият елемент тръгват в процесиите слети заедно.
В Конака иконите се обличат в червени калъфи, откъдето присъстващите, предвождани от свещеника на Царево и епитропа на Българи Киро Димитров, под звуците на нестинарската мелодия от гайда и два тъпана, обредното шествие се отправя към параклиса на св. Константин. Скромната му сграда се намира ниско, в самата дълбочина на стръмното и полегато дере, извиващо се западно от селото. Тя е с тристенни зидове, в чийто център се намира изворът (аязмото). Епитропът с калайдисано менче загребва от аязмото светена вода и я плисва в предверието. А свещеникът с китка в ръка ръси приближените до него с благослов за здраве и дълголетие.
Докато трае церемонията, кънти музика, хоро се вие. Но веселието свършва и процесията е отправя за селото, където иконите отново се оставят в Конака. Те престояват там, докато падне мрак и нестинарският огън на мегдана е готов. Насред село през целия ден се разнасят песни и веселия. В това време баво догарят дърветата, струпани в очертаното огнище за нестинарската жарава.
Всичко това, което ни заобикаля като празнична атмосфера, неволно ни връща години назад в годината, затова и търсим миналото в спомените на 85-годишната старица баба Кали Николова Тодорова. Откриваме я седнала до прозорчето на къщата си, скръстила ръце със смирен и тъжен поглед. ,,Какво да ви кажа за празника, сине. Беше много голям и хубав, да ти е драго на сърцето. Да гледаш, да се ненагледаш. Някогашните нестинари бяха истински, а сегашните са лъжовни - унася се в спомените си тя, редейки напевно думите в уникалния странджански диалект. - Помня баба Нуна. Тя беше много възрастна. Помня и двете Злати. Златка Стамова и баба Златка Георгиева Даскалова. Тя беше огън. Като щеше да наближи св. Константин, ,,префаташе е болест" - силата на светеца. Лицето хи ставаше жълто като восък и влизаше в огънет като фурия. Току щеше да се завърти с кунизмата и завика: въх, въх, въх! Тя си беше най-личната. На св. Константина идваха нестинарите от Кости. Ония от Кости и наште тука. Срещаха се накрай селото в поляната с гайди и тъпане. Там почваха да играят, като си разменяха иконите, защото наште и техните били братя, от едно дърво правени - орехово. Сега тия икони ги откраднаха разбойници, а те бяха големи и хубави... Сега вече в селото нестинаре нема. Последната бе баба Злата Даскалова. Тя бе вдовица д пет дяца, но не я помясаха, не станаха нестинари".
Настъпва вечерта. Тълпата се струпва около огъня. От Конака се задават нестинарите. Гръмва нестинарска мелодия и в ситни стъпки нестинарите започват своя танц. Те ту обикалят, те нагазват боси в разстланата жарава. Танцува семейната двойка Иванка и Жеко Жекови от Бургас и с тях още двама непознати - мъж и млада жена в бяла рокля. Неочаквано се появява и познатата на всички Веселина Илиева от близкото село Бродилово. С динамичните си движения тя възбужда зрителите, които й ръкопляскат и викат: ,,Браво! Браво!"
Танцът не продължава дълго. Музиката секва. Играта спира. Търпата се юра около нестинарите и ги отрупва с въпроси. Всеки иска да чуе от тяхната уста отговора на най-вълнуващия го въпрос: Кой ги закриля в огъня? Някои вярват в намесата на някаква ,,божествена" сила. Други се колебаят да повярват в обожествяването на нестинарския танц. А за нас той си остава една ритуална проява на местен обичай, свързан с обредното свещенодействие към св. св. Константин и Елена в село Българи.
По-скоро възприемаме танцът върху живата жарава като психологическа нагласа на нестинарите. Те отдавна са преодолели страховата бариера на огъня и сега, под влиянието на нестинарската мелодия, обладани от кратката омая на атракционния апломб, нагазват без задръжки в жарта. При днешните нестинари липсва ,,измислената екстаза", с която често се спекулира. Защото какво всъщност е нестинарската игра, ако бъде извадена от нейната ,,привидно обожествена магическа нагласа"? Няма съмнение, че огънят като атрибут пробужда ,,чудодейното" и ,,невероятното" в съзнанието на зрителя и го кара да се замисля върху божественото начало в нестинарската игра като нещо възможно и допустимо. Но то не съществува...

http://www.desant.net/show-news/20417/

Hatshepsut

08 August 2018, 06:31:30 #4 Last Edit: 08 August 2018, 06:33:32 by Hatshepsut
Нестинарството - странджанска мистика
 или отзвук от Древен Египет

Автор: Стефан Симеонов

Източници: http://d3bep.blog.bg/history/2010/10/11/  и  http://www.desant.net/show-news/21471/


Снимка: http://nestinari.eu/

Да поговорим за... странджанската мистика - нестинарите.
Днес нестинарските танци са вплетени в ежегодният празни на едно село - Българи, общината на което се опитва да спечели от тях като туристическа атракция. Няма лошо.

Приписват се на свети Константин и Елена. Има легенда за тях, както и легенда как една нестинарка спасила иконата им от горящата селска църква.

Пак не е дотам страшно, макар че нестинарството го е имало преди св. Константин и Елена.

И в интерес на истината е добре да кажем, че, не без помощта на християнството, то почти беше унищожено. Нестинарите бяха преследвани, обявявани за магьосници и езичници и столетия то се е практикувало само в затворени кръгове и е оцеляло в планината. Макар и нестинарите никога да не са отричали християнството или друга религия и никому да не са правели зло, точно обратното, днес то е в това нещастно и безпомощно състояние и заради официалната религия.

Не съм и не ставам апологет на някаква антихристиянска теория, затова спирам дотук. Още повече че лесно могат да му бъдат опровергани християнските символи и принадлежността на Константин, но това са отделни теми.

Но е най-малкото несправедливо в момента, когато нестинарството върви към изчезване, заслугите за съществуването му да се припишат на християнството, и то точно на лицето Свети Константин, императорът, първи закривал и унищожавал или променял езически храмове и реликви.

Нестинарството е едно от най-мистичните свещенодействия. Последната истинска нестинарка, баба Злата Даскалова, вече е покойница и днес няма кой да разкрие тайните на тази древна тракийска традиция. Но съществуват митове, които ни навеждат на мисълта, че то е отглас на нещо много по-голямо...

В текстовете от пирамидите, и в тези от саркофазите, и при Плутарх, се среща една стара легенда. Тя е древноегипетска и касае дните на боговете. Както и народ отвъд границите на Египет.

След като Ра напуснал земята, при човеците дошъл Озирис. Той започнал да им дава закони, забранил им човекоядството. Оженил се за сестра си, по-голямата от двете, богинята-майка Изида.

Но брат му Сет му завидял. Той искал да владее хората. Поканил го на гости и показал красив саркофаг. Обещал го подарък, ако му е по мярка. Озирис се излъгал, полакомил се и влязъл. Саркофагът бил правен по него, а брат му го тръшнал, заковал и хвърлил в Нил. Душата на Озирис напуснала тялото.

Изида разбрала какво станало и дълго търсила любимия си. Питала растения и животни за него. И накрая го открила. Саркофагът бил изхвърлен от Нил чак до финикийското крайбрежие, град Гебал[1]. Заплел се в кореняка на един тамариск[2]. Озирис бил бог и на плодородието  и растежа на всичко, което никне от земята. Кедърът порасъл гигантски и обхванал ковчега отвсякъде.

Владетелят на Гебал харесал огромното дърво и наредил да му го отсекат и обработят.

Изида, встъпвайки в града, заварила кедъра на колона, вградена[3] в двореца на царя[4]. А в колоната разбрала, че е саркофагът с нейният любим. Тя не искала да употреби сила, и мъката й да предизвиква още мъка. Затова първо се сближила със слугините, после с царското семейство.

Накрая я цанили за дойка на невръстния царски син.

Вероятно от мъка по загубения любим тя се привързала много към детето, за което се грижела като за свое. И решила да даде на него и потомците му най-големия дар.

Безсмъртие.

Хранела го вече не от гърдите си, а от пръста. Малко по малко превръщала плътта му в безсмъртна[5].

И, подчертавам:

Всяка вечер, когато всички спели, тя вземала бебето с пелените, разравяла жарта на огнището и го поставяла както си е на светещите въглени. Детето не се запалвало и не горяло, а като привикнало, тя започнала дори да го слага голичко в жарта. А Изида го оставяла и вземала с голи ръце от жаравата, без да се опари.

И докато чакала да мине времето, в което детето седяло в огнището и гукало, тя се превръщала на лястовица и кръжала около колоната и тъжно чуруликала.


Докато една от слугините една вечер не я проследила. И я издала на царицата.

Царицата не повярвала и решила да изчака. Та детето изглеждало толкова добре! Скрила се зад вратата. Но когато видяла Изида да поднася телцето му в жарта, изкрещяла и се хвърлила отгоре й. Дръпнала детето, пеленката пламнала и изгорила ръцете й. Тя се разбесняла на Изида.

Вместо това Изида й се усмихнала тъжно. Глупава жено - казала й тя - Аз съм дъщерята на небето, Нут! Аз се грижех за твоя син като мое дете. Не нещо опасно, а чудо щеше да му се случи. Аз щях да направя синът ти безсмъртен и родоначалник на велик род.

Като разбрала кой седи насреща й, царицата горчиво съжалила, опитала да върне детето на Изида или дори в огъня, но Изида й рекла - Ти развали обреда. Не мога да продължа. Сега той пак ще е необикновен, но ще бъде само герой сред хората....

Разказала й историята и царицата я предала на царя, който пък извадил колоната от двореца си и я предал на Изида с кораб.

Вариант на тая история имат и гърците, но там Изида е Деметра, подземното царство вече съществува, затова дъщерята на Деметра слиза там като отвлечена съпруга.

Как се почита Изида?

Изида е първата известна ни персонификация на богинята-майка.

Изида се почита и с храмове, и с фестивали.
Храм на Изида е имало дори чак на Темза, в съвременен Лондон.
Първожреците на Изида са обикновено жрици. Рядко са мъже.
Те според поверието имат магическа власт над времето и стихиите.

Фестивалите й се провеждат с огън, най-често факли, символ на нейната светлина.

Има няколко дни на подготовка преди фестивала - жриците постят и спазват определени ритуали. Задачата им е инициация - сближаване с божеството, съединяване с него предварително, призоваването му.

На самият ритуал те четат молитви, а главната жрица се свързва с божеството, изпадайки в транс. Жрицата обикновено е и пророчица.

На фестивала се използват свещените музикални инструменти - систрум и менат. Систрумът е нещо като малка дамска версия на арфа, която обаче вместо струни (които са доста къси при мената) има жици, на които малки метални обкови предзвикват музикални звукове при  клатене. Менатът е подобен в принципа инструмент, който се носи и като огърлица.

Те се измиват с чиста вода, също и жриците.

При свещенодействието се кади и тамян.

Инструментите са свещени и не се ползват за забавление. Египтяните са вярвали, че някои неща от нашия свят могат да преминат в света на духовете. Такова е било виждането за ароматите, с кото са погребвали мъртвия. За систрума се вярва, че също отзвучава в този свят и дори вика съпруга й, Озирис.

За Изида може да бъде принесена и жертва, обикновено бял бик.

Добре е да споменем и египетските фестивали: ,,Сватбата на Изида с Озирис", ,,Изида търси тялото на Озирис", ,,Изида намира тялото на Озирис", ,,Пир от светлината на Изида", ,,Рожденният ден на Изида". Сред тях няма такъв, който да е посветен на случката с детето в Гебал. Нормално, египтяните тачат и извеждат царете си от сина й Хор, не от първият й храненик.

Всички фестивали са в периода юли - декември. Фестивалите й обикновено са двойни; макар и посветени на нея, в тях се отделя място и за съпругът й - Озирис[6].

Произхода на самия култ не се знае, свързват го с градеца Бузирис, но има доста съмнения дали там му е произхода.

Какво е общото с нестинарските танци?

Били ли сте на нестинарски танци? Аз - няколко пъти. Ще ви напомня как стават нещата. По протокол.

По принцип се е играло в няколко села. Сега фестивалът там е отмрял, остава ни само село Българи. Датата се приема за 21 май.

Според нестинарите началото трябва да бъде на легендарна местност - Аязмото. В миналото е имало претенции за няколко и не е съвсем ясно за кое Аязмо става дума, но то значи ,,свещен извор" Ще е от значение на по-нататъшните ни изследвания.

За предпазване от стихии там се принася курбан - овен или бик, като се предпочитало да е бял.

Има и поверия, че преди на аязмото е идвал сам елен, който се е оставял да го принесат в жертва[7].

Съборът почва вън от селото, при извора, където ги чака главният нестинар, най-често нестинарка. Те са такива по призвание, врачуват, възприемани са като светици и често се предава от майка на дъщеря главното нестинарство.

Нестинарите пият вода от извора и мият иконите.

Главната нестинарка е постила и е кадила тамян в столнината - тяхното обиталище, на определени дни. При това тя от няколко дена е в едно свръхестествено състояние, позволяващо й да влезе в контакт със светока - свръхестествено същество, което закриля хората и им помага да врачуват. Там я посещават, покланят й се и палят свещи молители и питащи.  По време на танца тя се счита обладана от светока.

Тръгват, носейки икони на светците, най-често на св. Консантин и Елена, свети Пантелеймон и прочие. Понякога практикуват срещи на светците, в които дори ги ,,сбиват" и чупят иконите. Факт, който е трудно да се обясни[8].

Основният музикален инструмент е ударен - тъпан. Тъпаните за нестинарския танц се ползват само за него, висят по цяла година на стената. По правило.

Като стигнат до огъня, им се кади тамян. После започват да танцуват около огъня, да се молят и да призовават различни светии, които сякаш виждат.

Междувременно най-старият мъж им заравнява жаравата и я чисти от живия огън, оставя само светещи въглени. След което идва специфичният момент - ,,Прихващането". Те го описват като обладаване, духът на светиите влиза в тях. Въртят се около и влизат в огъня[9]. Пресичат го и пак се връщат. Винаги бъркат с ръце в жаравата и дори пълнят с ръце съдинки с въгленчета. Огънят не ги изгаря, не оставя следи. Ако допрат дрехата си до него, се твърди, че тя не пламва. Дори има свидетелства, че главната нестинарка пускала в огъня бяла кърпа, която не горяла[10].

Над огъня са се пренасяли деца, но не малки деца, а бебета. За здраве. Днес това не се прави и вероятно много от обредите не се спазват, но така се е правело преди. Така е запомнен и запазен обреда.

За здраве казват... Дали е само за здраве?

А аз си пиша ли, пиша...
Но съм безвъзвратно закъснял... Пиша си от... графомания?
Закъснял съм с има-няма 40 години.

Последната истинска, наследствена нестинарка, баба Злата Даскалова, жената, която е врачувала, която е спазвала всички обреди, давала е опрощение и е лекувала и е била ,,свързана със светока" я няма. Не е оставила наследничка. В днешният забързан свят, жажда за пари и стремеж към големи градове никой не иска да се посвети на духовното и святото. Материалното смачква духовното.


Последната истинска нестинарка - баба Злата Даскалова през 1968 г.
Снимка: Иван Бубалов

Тъй умря една българска традиция, живяла може би повече от писаната история. Да, и днес има нестинари. Повечето от тях участват и в групи, които ще ви изпълнят китния обред в задния ви двор на барбекюто, срещу 50 лв.

Не го казвам, за да ги обидя. Но сами направете разликата. Вярно, причината не е в тях.
А в нас.

Лотосите на Странджа

И още една тайна крие мистичната Странджа. Намиращата се в непосредствена близост до разгледаното място река Ропотамо има водни цветя, известни ни като бели водни лилии. Нашенско име, защото целият свят ги знае като бели лотоси.

Белите лотоси цъфтят в края на май. Всяка сутрин се разтварят, със слънцето. По принцип живеят в езера или блата, но тук по някаква причина са "избрали" реката. Никъде в района в околните реки ги няма, нито във Велека, нито в близките реки на Турция. Сякаш са били изкуствено разселени в реката. И при това чисто бели. Дивите обикновено са по-дребни и шарени. При това се размножават предимно със семена, които плуват по течението на реките, не против него. Т.е. от околните водоеми (които не са много близки, мястото е сравнително безводно) те трудно биха навлезли през морето по течението във планинска река - защото макар и да има спокойни и блатисти местности, Ропотамо си е малка, изолирана планинска река. Не е Нил, нито Тигър или Яндзъ.

Не казвам че са нестинарките. Може и да са древна популация, но определено приличат на ,,вносни". На ,,засадени", а не диворасли. И са само там. Гордостта на Странджа.

Защо го казвам ли?

Какво знаете за култа на Изида?
Знаете ли например това:


Белият лотос е цветето на Изида. Който отива при нея, й го носи. Тя е господарката на трона и лотоса.
Виждате да й го носи Нефертари, Рамзес. Виждате го и врастнало в трона на Озирис и Изида с боговете от канопите на него.

На мъртвия се оставяли бели лотоси, за да ги подари на Изида. Всички, дори и боговете понякога й носят такива. Възможно, тъй като благородничките в Египет са й подражавали, оттам да идва обичаят на жените да се подаряват букети цветя. Със сигурност оттам идват белите рози и карамфили за мъртвия.

И така, в лицето на нестинарството откриваме една прастара традиция на поклонничество към Изида - великата майка. Но, макар че тя е обща с египетската, не трябва да се бърка с нея. Защото египтяните почитат Изида като майка на бог Хор - нейният непорочно заченат син, първият фараон. А ние я почитаме като кърмилница на тракийските царе, каквато е била докато е пътувала извън Египет - по времето, когато в земите египетски все още е нямало държава.


[1] Гебал е Библос, градът, който се свързва с книжнината и най-старото финикийско фонетично писмо.

[2] Дървовиден папрат, прочутият ливански кедър, най-търсеното корабно дърво в древността.

[3] Възможен източник на легендарния мотив за вграждането в строеж? Обърнете внимание: богът на растежа, един почти младоженец, е трагично вграден в колона в дворец и е придал на колоната божествена здравина, големина и устойчивост. Паралелът с типично бъларският мотив за вграждане в зид не е ли твърде близък?

[4] Обърнете внимание: Египет е в преддинастична фаза; управляват го космогонични - всеобщи - божества, първият му цар е синът на Изида (Исет) - Хор (Херу), който още не е роден и от когото фараоните си извеждат родословието. Преди него друг космогоничен ,,владетел" ще бъде Тот и отчасти - Сет. До времето на първия фараон според египетската традиция има още поне векове. А Гебал вече има официално държава.

[5] Спомнете си мита за Ахил и Тетида, и уязвимата му пета.

[6] Намек за двойният характер на патроните и на българскяи фестивал - Константин и Елена като "маска" на Озирис и Изида.

[7] Древно такова поверие има в култа за Великата майка, еленът не се бои от хората, защото идва по нейната воля и отива пак при нея. Великата майка е безспорно проявена в Изида - най-старата й персонификация.

[8] Освен ако не го отнесем към легендата за Озирис, който след като е убит от брат си Сет и намерен от Изида, бива накълцан и разкъсан на парчета от брат си, който отново го намира, докато Изида търси магия да го съживи и при все това пак бива съживен. Подобно ритуално чупене е характерно и по нашите земи при орфиците - вратите на гробницата на Севт и тази в Мезек са ритуално счупени, а за самият Севт се твърди че е бил нарязан. Възможно е ако спекулираме и оттук да идва идеята за изображение на мъртвите в бюст без ръце или само глави.

[9] Като птици около стълб - пак спекулация.

[10] Като детска пелена? Малка спекулация  :smile-1: Всъщност не, точно такава е символиката на нестинарите. Бялата кърпа и ръцете в огъня...

Hatshepsut

21 май - Свети равноапостолни КОНСТАНТИН и ЕЛЕНА


Снимка: http://nestinari.eu/

   Това е денят на игрите по огън (нестинарството), запазени и досега в някои райони, но почти само като атрактивно представление. 
   Празникът започва няколко дни преди денят на св. Константин и Елена - със събиране на средства за общ курбан, а също и за почистване и поправяне на изворите и кладенците на селото. 
   На мегдана предварително е приготвена и голяма клада от няколко товара дърва. Вечерта те се запалват, а междувременно всички са се събрали около кладата и слушат ритъма на ритуалния тъпан, по-късно - и хороводните мелодии, предназначени за обреда. 
   Когато огънят стихне, останалата жарава (живите още въглени) се разстилат в кръг. Около тях се извиват хората, а начело се носят иконите на св. Константин и Елена. 
   В жаравата влизат боси нестинарите; това са само прихванатите, откъсналите се от околния свят, и най-често са жени. Те са като че ли в несвяст, в унес. Вярва се, че иконата на светеца, която държат, ги запазва от огъня. В това състояние нестинарите понякога изричат пророчески думи, гадаят бъдещето или общуват с умрели предци. Трансът и ритуалният им танц траят няколко минути. 
   След нестинарските игри всички се събират на общата трапеза с приготвения курбан. 
 В по-голямата част от българската етнотеритория на този ден моми и момци връзват люлки и се люлеят. Вярва се, че харесаната на 21 май мома ще бъде добра домакиня и ще роди много момчета. На курбана се събира цялото село (махала), а именниците посрещат гости.
  Езическата обредност на празника "приема" календарното си адаптиране към деня на св. Константин и Елена. 
  Вероятните й древни корени са в култовете към огъня (и слънцето) и в античните мистерии - древногръцките (за спечелване на земеделски блага), но и в християнските първоначални обреди (за възраждане чрез носене на запалени свещи в процесия). 
  Празникът на 21 май отбелязва края на пролетта и прехода към лятото, следователно в аграрен план именно това е времето, през което магически трябва да се осигури бъдещо плодородие и здраве. Обредните практики, насочвани всякога към божествата на огъня и слънцето, сега "минават" под патронажа на св. Константин и Елена: посещение на църквата (запалване на свещи); почистване на свещените извори (и пиене на вода от тях, т.е. ритуално очистване); обредно хоро начело с иконите; играта в огъня (чрез която се "проверява" благоволението на светеца); курбанът-жертва.
 
  Нестинарите (от гр. език "естия" - огнище) са посредници, медиатори между висшето и низшето, между небето и земята, с чиято помощ се увеличава магическата мощ на социума. Самата етимология на думата подсказва връзката на нестинарите като сакрални лица с древните божества на домашното огнище и огъня-закрилник. Те осъществяват и връзка с отвъдното, с мъртвите, с чиято помощ и предсказания ще осигурят успеха в новия аграрен цикъл. Така нестинарите продължават традициите на първожреците в древните мистерии; независимо че в по-късни времена "прихващането", трансът се схваща като "изпълване от духа на християнския светец".
 
  Задължителното жертвоприношение и обредното раздаване на курбана, общата трапеза и връзването на люлки от момците и момите също свързват празника с идеята за преходност. А това  е период, в който силите на хтоноса се активизират. Значителна част от обредно-магическите практики е насочена към омилостивяване на злото и осигуряване на покровителството на свръхестествените сили. 
                                                                   
к.ф.н .Томислав Дяков "Празници и вярвания на българите"

http://margaritta.dir.bg/04konst_elena.html

Hatshepsut

Легендите


Снимка: http://nestinari.eu/

Има много легенди относно възникването на нестинарството. Една от тях гласи, че когато някога светът се размножил много и за да може по-добре да управлява този свят, Бог намислил да намери между хората някои свои помощници. Но за да открие кой ще бъде достоен за тази работа, сам наклал всред селото Припор голям огън и казал, който момък може да го прескочи, той ще бъде негов заместник. Тогав един момък не само че прескочил огъня, но почнал да играе в него. Тогава Бог казал:"Този момък да се казва Константин". Но момъкът казал на бога, че без една сестра не ще може да управлява правилно. Една мома играла и я нарекли Елена.
Друга легенда разказва за странджанската девойка - Нуна, чиято красота омагьосала сърцето на един турчин. Дни и нощи той я следял и уговарял да стане негова, но тя не желаела да остави българското и да се ожени за турчин. Накрая му рекла, че ще бъде негова само ако той изиграе танц с нея в огъня. Влязла тя сред жаравата и започнала да танцува, а турчина не могъл да се престраши и засрамен си тръгнал от селото.
До ден-днешен тази легенда се разказва в с. Българи. Където е живяла внучката на Нуна - Злата. Жителите и нея споменават често. Наричат я Баба Злата. Но не заради възрастта й, а като знак на най-голяма почит и уважение. Защото смятат, че това е последната, голяма, безспорна, истинска нестинарка... Баба Злата е играла за последен път в огъня през 1964 г. И това, че хората не забравят тази година, изтъквайки я едва ли не като исторически факт с огромно значение, е смайващо. Защото, напук на превратностите на времето, традицията "нестинарство" не умира. Независимо дали ни родее с обичая, наричан по света "игра по огън". Има го в Китай, някъде в Африка, в Океания, по-малко из Европа... Има го и в с. Българи  столицата на българското нестинарство. Единственото в България място, където наследената вероятно от траките обредност не угасва. 150 са къщите в Българи. Една от постройките обаче има особено значение за местните жители. Наричат я "Конака". Отключва я само един човек. Сякаш посветената в някакво вълнуващо тайнство възрастна жена - Дулина. На пръв поглед вътре няма нищо особено. Пристъпваш прага обаче и осъзнаваш, че попадаш в храм. И не е случайност другото популярно име, с което го наричат - Параклис. Той е съвременна легенда на нестинарството. Отвън изглежда като невзрачна, ниска, паянтова постройка. Отвътре си е с атрибутите на ортодоксално светилище. Можеш да се помолиш. Да помълчиш. Да се вглъбиш. Да се заредиш. Ако искаш, можеш да спазиш християнския обичай - да запалиш свещичка за здравето на близките си. Или за покоя на отишлите си от този свят и попаднали в света на невидимото и легендите... Тук се пазят светините на нестинарството - празничните премени, тъпанът, наричан "свещен", гайдата иконите.... Невидим е единствено странният заряд на нестинаря, правещ го в мига на танца "прихванат", прифатен", "обхванат от духа на светеца, с иконата му в ръце... Зарядът, водещ до транс, както е съвременната думичка...


Денят на светците Константин и Елена, е свят празник за нестинарите. Ергени изнасят иконите от Конака и се знае, че това тяхно действие им носи здраве. Иконите ги "обличат" на този ден, т. е. увиват ги в специални кърпи-ризи. Израз на по-голямо уважение и почит.И не случайно-голяма мощ и святост лъха от тях. Слагат им и дръжки, откъдето идва и прозвището "опашати", освен "облечени". След което забива тъпанът. Няма думи, с което да може да бъде описан звукът произвеждан от нестинарският тъпан. Изригва, разнася се през цялата Странджа планина, събира от нейната красота и мистицизъм, прониква дълбоко в недрата и, откъдето с огромна мощ минава през теб и отлита в небето. Биещият свещения тъпан трябва да е задължително здрав човек. Ако пък се разболее ­ сигурно е, че ще оздравее. Цялата процесия начело с Питропа, момците си иконите и нестинарите, тъпънджията и гайдаря, Елените и Константиновците, хората от с.Българи и околните села и техните близки и гости с радост и оживление преминава през отрупаните с цевтя поляни, навлиза във вековната странджанска гора където митове и вълшебства оживяват на полянката пред свещенното Аязмо. Тук на специален трон, вече осветените икони се поставят за поклонение и съзерцание-миг в който нестинарите влизат във връзка със своите светци, мистично единение целящо да ги потготви за основната им мисия-да бъдат проводници между небето и земята.
Следва връщане в селото за курбан и ритуално запалване на огъня, който до вечерта придобива смайващи размери.

"Краката на нестинарите не изгарят, защото в тях се вселява духът на Св. Константин. Той ги води", твърди Румяна Урумова, директор на Етнографския музей в Бургас. "А те го виждат, изпадайки в транс. Светецът направлява действията им през горящия огън и им помага, като излива пред тях вода в жарта, която на места достига височина до 30 см." По време на танца в огъня - те, нестинарите, гадаят. Защото той, светецът, им говори - кое и как ще се случи. На селото. На отделни хора. Независимо дали са от Ново Паничарево, от Кости, от Бродилово, от Българи... Села с нестинарска памет.

В огъня нестинар не може да влиза току така. От векове се знае  в жарта се влиза с пречистено тяло, душа, уста. В действия, в помисли, на думи - зло не бива да се мисли, изрича и върши никому - това е неписаният закон на нестинарите. "Върху жаравата играят само посветените, които се оставят да бъдат обсебени от духа на Бога. Между тях единствено главният нестинар или нестинарка, носейки иконата на умрелия цар Константин може да встъпи в контакт с Бога и да отправи молбите на хората, той предава и отговорите на тези, които ги чакат. Той е възкръсналият тракийски цар-жрец в ролята си на медиатор - посредник между двата свята (на живите и на мъртвите) и главен прорицател." Твърди го Даниела Егре, член на Секцията по тракийска археология.

http://lioncheto.blogspot.com/2008/06/blog-post.html

Hatshepsut


Nestinari (Bulgaria Traditions - Part-1)

Hatshepsut

Тайнственият танц върху жарава - нестинарството

Автор: Албена Безовска
© Снимки: БГНЕС


Подобно на много други езически ритуални практики, нестинарството е свързано с голям християнски празник. На 21 май православието почита духовното дело на светите Константин и Елена. На същия ден в няколко села на Югоизточна България играят древен танц върху жарава. През 2009 г. Междуправителственият комитет на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство на човечеството, обяви вписването на нестинарството в представителния списък на организацията. Съхраняван и предаван от поколение на поколение, този хилядолетен обичай се изпълнява и до днес по нашите земи.

Император Константин Велики [324-337 г.] влиза в историята с официалното признаване на християнството като религия, равноправна с останалите религии в Римската империя. Независимо от факта, че народът ни свързва нестинарството с деня на Светите Константин и Елена, православната църква никога не е приемала това. Хората, изпълняващи ритуала, били подложени на гонения чак до началото на ХХ век. Това в известен смисъл ограничава практикуването на традицията. Нестинарството оцелява в странджанските села Кости и Бродилово. А според местните жители оттам е пренесено и в други странджански села. Култът към огъня и играта върху жарава са били известни на много древни народи - елини, римляни. Както и при индуси, китайци, перси и редица други. Паленето на огън предпазва от зли сили хората, природата, дори и самото слънце. Огънят увеличава божествената сила на слънцето. Хората, които танцуват боси върху жарта, трябва да бъдат чисти - във физически и духовен смисъл. Изпитанието с огъня отваря врата към другия свят, а нестинарите добиват силата да предсказват бъдещето. Играта върху огън винаги е под съпровода на гайда и тъпан. Звукът на тези инструменти се счита за част от магията на ритуала. А тъпанът се съхранява в селския храм цяла година и се изнася оттам специално за танца.


Според някои учени произходът на думата ,,нестинари" идва от ,,ищинари" или ,,нещинари" - т.е. човек, който е вещ, знаещ. Названието се свързва и с гръцките думи за пост - "нестеа" и за огън ,,естиа". Както е характерно за фолклорните практики, нестинарството се предава по наследство. В йерархията главният нестинар е този, който избира своя наследник. Когато усети, че житейският му път е към своя край или по някаква причина вече не може да танцува, той събира всички нестинари от селото. В тяхно присъствие казва кой ще го замести в тайнството. Обикновено това е синът му. Ако няма син, предава първенството на дъщеря си. Счита се, че само така се запазвала способността да се предсказва бъдещето.

В ранното утро на 21 май ритуално се отваря аязмото (извор, който е в двора на храм, манастир или друго свято място). Иконите на светците Константин и Елена обикновено са направени със специални дръжки. Един от основните моменти в началото на обичая е обхождането на свещените места в селището и домовете на неговите жители, където се изпълняват обеди за пречистване и освещаване. Задължително се прави общоселски курбан. От храната се раздава на всички. През цялото време звучи музика. Нестинарите започват своите танци, а привечер всички отиват на селския мегдан. Там през деня е горял огън, който вече се е превърнал в жарава. Разстлан е на голям кръг - истински огнен харман. Хорàта, които се играят около огъня винаги описват три или девет кръга. Както в цялата ни фолклорна култура, и тук кръгът се асоциира със слънцето. Огънят също е символ на слънцето, наричано от народа ни ,,небесния огън". Идва време за тайнствения нестинарски танц върху жарта. Под омагьосващите звуци на тъпана и гайдата нестинарите изпадат в екстаз. Според народната терминология те стават ,,прифатени" (прихващане). Нестинарите влизат в огъня с иконата и танцуват. Главният нестинар прави своите предсказания за общността, както и за отделни хора. Обичаят привършва. Иконите и тъпанът отново се прибират в параклиса, а определени хора придружават главния нестинар до дома му. Колкото и да е странно, краката на нестинарите остават здрави, без следа от изгаряния. А свидетелствата за това, че предсказанията се сбъдват, никак не са малко. Дали е така - всеки може да провери. Стига да намери малките села в югоизточния ъгъл на България. И да попадне там точно в деня на Константин и Елена.

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100229497/tainstveniyat-tanc-vyrhu-jarava-nestinarstvoto

Hatshepsut

Нестинари в Струмяни

Няма да пиша академични трактовки, нито ще преписвам интересни и мистични факти от Интернет. Ще се опитам да ви предам усещането, извисяването на духа в ритъма на гайдата и тъпана, насред смълчаната и екзалтирана тълпа посипана с пепел и взираща се в живото трептене на въглените и нервните движения на босите крака в жаравата. ,,Нестинари" - знаех всичко преди това, виждал съм и филмчета по телевизията, но натрапчивото усещане за горещина, дим и пепел, и ритмичното потропване на детските крака по живите въглени ме пренесе в света описван от изследователите. В този момент наистина се почусвстах част от едно тайнство, част от огнения кръг защитаващ посветените от беди и природни бедствия. Пристигнахме по обяд в Струмяни. Имаше празник. Разбрах, че освен в селата от Странджа планина нестинарството е било практикувано и в други райони на патронния празник на местните храмове в чест на Св.Константин и Елена. В малка градинка непосредствено до селския площад гореше огромна клада от няколко кубика дърва. Младежите ги подминаваха и бързаха към гърмящите на площада колони и поклащащите знойни деколтета ,,фолк диви". Бабите се спираха да ударят по един прав кръст и бързаха към сергиите с дефицитна в магазините стока - гумени галошки и забрадки. Започна да се смрачава. Огъня продължаваше буйно да се извива към небето, лампите на площада грейнаха а хорото беше изместило сълзливите любовни изповеди на червенобърнестите чалгаджийки. И така увлечен в разговори с баща и дъщеря нестинари за огъня и гадаенето, за традициите и бизнеса не усетих кога се е стъмнило. Двамата отидоха да се подготвят а скоро след това някой обяви по микрофона края на танците и не след дълго в далечината се чу провлачения писък на гайдата и във въздуха затуптя сърцето на нестинарския тъпан. Звуците се чуваха все по-близо и скоро от тъмнината изплува множеството от хора предвождани от тъпана и гайдата и нестинарите - бащата с бяла риза и шаечни панталони и дъщерята с пусната до кръста буйна коса и бяла роба (за момент се сетих за българската телевизия и постоянното присъствие на самодиви с бели роби и ми стана смешно, но само за миг). Множеството наобиколи огъня и зачака с GSM-и в ръка. Тогава галвният нестинар разпръсна жаравата в кръст, после още веднъж и още... И тогава през дима и белите прашинки пепел в средата на поляната грейна магическият кръг на прабългарите, символ на защитената от бедствия територия, границата, която трябва да прекоси върховния жрец на траките за да се срещне с боговете, огненият меч на свети Илия, олтарът пред образа на цар Константин на ,,светока"... Кръгът на спасението от хиляди живи въглени носещи в себе си тайната на предсказанието. И после танцът. Отначало по-бавно, по-кратко. После по-бързо и бързо докато накрая и последния GSM не увисне в ръцете на изумения зрител. А малката фея сякаш лети в нагорещените въглени бледа и красива обърнала гръб на болката... Това е!

Църквата отрича православния характер на нестинарсвото независимо от това, че е облечено в канон: ,,Водещата роля на ,,светока" (св. Константин) дублира ролята на Бога. Иконите на светците се превръщат в идоли. Мястото на храма се измества в конака на водещата нестинарка а тя се превръща в медиатор измолващ благоденствие от светията."

Погърчването на български села в Странджанско по времето на Турската империя дава основание на гръцките изследователи да го определят като гръцки ритуал, идващ от култа към Дионисий (който обаче елините взаимстват от траките). До средата на XX век традицията е подложена на насилствено изкореняване. След смъртта и на последната нестинарка някои ,,модерни" критици го оприличават на цирково изкуство практикувано в ресторантите по Черноморието. Само че традицията е жива. В Германия вече официално изучават този чисто български народен ритуал.

http://balkanite.net/index.php?b=soc&soc=74&biz=0&natur=0

Hatshepsut

Нестинарите предсказвали бедствия, болести, дори война

Култът към св. Константин и св. Елена е най-развит в Странджа

У нас народният култ към св. Константин и св. Елена е много силно развит в Странджа планина, където празника им наричат Костадиновден. За него е характерен един много интересен обичай - игра върху огън, наричана нестинарство. Обичаят редовно се изпълнявал от българското и гръцкото население в Странджа до 1912-1913 г. До 60-те години на ХХ в. се среща в с. Българи в източната част на Странджа планина, където в наши дни се възобновява. Нестинари ставали и мъже и жени (последните трябвало да бъдат на възраст, на която вече не могат да раждат). Те обикновено са от едни и същи родове, т.е. нестинарството се предава по наследство. За главна нестинарка се избира най-възрастната жена, чиято къща наричат "конак" или "столнина". Там в червени калъфи, наричани ризи, се пазят свещените икони на св.Константин и св.Елена. Там е и свещеният нестинарски тъпан, който се използва само при игрите върху огън.

Сутринта на празника на св.Константин и св.Елена нестинарите, заедно с тъпанджиите, се събират в конака. Главната нестинарка ги гощава и ги отвежда в параклиса при иконите, които прекадява. После шествието тръгва към аязмото на светците край селото, като най-младият нестинар носи иконата на св.Константин, окичена с цветя. Носят и църковните хоругви и другите икони. Шествието се придружава от тъпана и гайдата. Когато стигнат определеното място, свещеникът отслужва литургия и благославя донесените курбани - обреден хляб, сирене, печени овни, шилета. Започва веселие, "панагир"- извиват се хора, пеят се песни, организират се борби и състезания.

Когато се мръкне, всички се връщат в селото, където на мегдана през целия ден е горял огън, от който е останала само жаравата. Гайдата и тъпанът засвирват "нестинарска свирня" и в такт с нея нестинарите обикалят около огъня. Един по един биват "прихващани", "прифащани" (изпадат в екстаз) и нагазват с боси крака в жаравата. Пред себе си държат иконата на св.Костадин, стъпват ситно-ситно и от устата им се отронва "въх-въх". У нестинарите желанието да влязат в огъня и да играят било толкова неудържимо, че ако някой се опитвал да ги спре, те се поболявали и скоро умирали.

По време на танца "прихванати" от светците, нестинарите установявали контакт с тях. Така придобивали способност да разговарят с мъртвите и да правят пророкувания. Старите хора си спомнят как по време на играта върху огън нестинарките са предсказвали бедствия, болести, дори война. Самите нестинари разказвали, че когато стъпват върху жаравата, виждат пред себе си св.Костадин, който със стомна в ръка гасял въглените под краката им. Удивително е, че след края на танца участниците в него нямат изгаряния или рани по ходилата. След като играта свърши, нестинарите връщат в конака иконите и тъпана, за да ги извадят пак след една година.

Произходът на този интересен обичай и до днес остава неизяснен. Има предположения, че българите са го възприели от гърците, както и че е остатък от обичаите на късноантичното тракийско население или идва от прабългарското шаманство.

 В Южна България св.Елена се приема за повелителка на градушката и се почита за предпазване от това природно бедствие. Според народните представи "Еленка носи в ръкава на бялата си риза градушката", а според друг вариант на този мит - под престилката, в пояса си, в чувал или в кошове и я пуска оттам тогава, когато иска да накаже хората за това, че не я почитат. Смята се, че ,,Елена и Костадинка са две сестри". В Родопите знаят, че града: "Сирница го подсирва, Тодорица го мята, а св.Елена в ръкава го носи". На Костадиновден се обръщат към светицата с молба:

 "Елено, Елено Костадинова,
 сестро си роспри поли
 спри облако,
 носи го в зелена гора".


 Денят на св. Елена и св. Костадин се смята за хаталия, за лош ден и на него нищо не трябва се работи, за да не се разсърди светицата. В Родопската област Костадиновден е празник, почитан от овчарите, и се нарича Предой, Мандра или Отбив. На този ден доят овцете и отлъчват агънцата от майките им. Устройват се общи трапези край къшлите. Костадиновден е известен в тракийските села като Кърчана и се знае, че на този ден слънцето пече много силно. Затова прибират добитъка в оборите, за да не "кърчаняса", т.е. да не слънчаса.

На 21 май имен ден имат всички, носещи имената Константин, Костадин, Костадинка и Елена, Еленко.

http://novinar.bg/news/nestinarkite-predskazvali-bedstviia-bolesti-dori-vojna_MzU3Nzs1.html

Hatshepsut


Нестинари с. Българи 03.06.2011, репортаж на ТВ СКАТ


Нестинари с. Българи 03.06.2011

Hatshepsut

Обредната игра по огъня — нестинарство


Обредната игра по огъня — нестинарство — е безспорно един от най-интересните и загадъчни културни феномени в живота на населението на Странджа.
     Според легенда нестинарството води своя произход от с. Припор (гр. Трипори), чиито развалини са между селата Граматиково, Малко Търново и Кости, до река Велека. В местността Влахово се намира ,,Далечната" или ,,Голямата аязма", където според поверието всяка година идвал елен рогач. Той разчиствал с рога извора и доброволно се принасял в жертва.

Основният смисъл на обредното обхождане с иконите е създаване на магическа защита и по този начин осигуряване на здраве и плодородие.
Нещо повече, шествието на св. Константин и Елена възпроизвежда движението на слънцето (икононосци и нестинарки вървят много бързо, почти бягат, нестинарките подскачат напред-назад, има и конни надбягвания). Тези движения символично въздействуват върху космическите сили, върху ускоряването на слънчевия ход и обредно отбелязват настъпването на новия сезон.

Отбелязването на промяната в календарното време се осъществява и чрез други действия — отваряне, изнасяне. Например: иконите се изнасят от църквата преди изгрев слънце, само на този ден се отваря аязмото. Обреди със състезателен характер и гадания, които съпровождат празника, се прикрепват към дни, отбелязващи смяна на годишния сезон.
 
      При нестинарската обредност огънят изпълнява няколко роли. Сред тях е катарктическата, залегнала в най-старите магически практики (слагане три въглена във водата, поливане върху огнище, газене на жарава, хвърляне на въглени от нестинарката). Играта около огъня на празника на св. Константин и Елена, всяка вечер срещу неделя през м. май, на Еньовден, на Паликош трябва да се разглежда като вид слънчева магия. Играта с иконите подсилва сакралния смисъл на действието — ограждане на земния огън, еквивалент на небесния огън — слънцето, от зли сили, които могат да унищожат или намалят светлината. Чрез хорото вдясно и напред-назад, играта на нестинарката с кръстосани ръце — всичко това възпроизвежда слънчевото движение, пулсациите на слънчевите лъчи. Движенията на ръцете на нестинарката напомня получаването на огън по най-примитивен начин.

Огънят изпълнява и функцията на посредник между двата свята — небесен и земен. Като цяло, ритуалното обхождане и митологическите представи за огъня и слънцето са свързани с важни космически промени. Обхождането на иконите става на Атанасовден, средата на зимата, когато според народните представи слънцето нараства колкото отскока на тригодишен елен, и на св. Константин и Елена, когато е началото на лятото.

Смисловата насоченост на обредите се допълва и от числовата и цветова символика на обредните предмети и действия. Преобладаващ е червеният цвят, който в българската народна култура е апотропеен. Наред с него белият цвят е също ритуален. До началото на века в Странджа траурният цвят е белият.

Според българските народни представи св. Константин и Елена са съпружеска двойка, избрана от Бога. Според народна легенда Бог си търсел помощник. Той наклал огън до небето и събрал всички момци — който играе в огъня, той ще е помощникът. Играл само един - Константин. Когато Константин поискал да се жени, по същия начин Бог му избрал жена — Елена.

Според народните поверия св. Константин е слънчево божество, а св. Елена наред със соларни черти показва връзка с божествата на гръмотевицата и бурята — почита се за предпазване от град, "носи градушката в ръкава си".
По своята структура празникът на св. Константин и Елена възпроизвежда древен езически празник, свързан със Слънцето и космическите промени. В него са залегнали обожествяването на Слънцето и на неговия земен еквивалент огъня, на водата и на дървото като космически модел.


Да напомним и за култа към слънцето и огъня в районите, населявани от траките. Чрез огъня най-силно се изразява соларно-хтоничното начало на тракийската религия.
Тракийското население от Странджа е било материалният носител на една хилядолетна културна приемственост, предадена и запазена от българи и гърци през Средновековието.

(По материали на Ал. Фол. Тракийският античен културен субстрат. В: Странджа — древност и съвремие)


Преди повече от две хилядолетия тракийските царе, които са били и върховни жреци, единствени имали право да встъпват в контакт с боговете, да отправят към тях молби и питания, а след смъртта си да се обожествяват. Преди да влезе в свещеното място, царят-жрец танцувал заедно с най-приближените си аристократи - неговите мисти, но само той играел върху жаравата на огъня, горящ пред вратата на хероона (храм на хероя - царския предшественик). Влизането в огъня го свързвало с боговете, за да се допита до тях. След този контакт той излизал пред народа си и оповестявал божествената воля и промисъл.

Отгласи от този ритуал се наблюдават при съвременните нестинарски игри в Странджа. Върху жаравата играят само посветените, които са обсебвани от духа на светеца. Между тях единствено главният нестинар или нестинарка, носейки иконата на обожествения цар Константин, т.е. на хероя, може да встъпи в контакт с него и да отправи молбите на хората. Единствено той може да предаде и отговорите за тези, които ги очакват. Той е възкръсналият тракийски цар-жрец в ролята си на медиатор - посредник между двата свята и главен прорицател.

Днес в село Българи изумителният танц върху жарава е само един отглас от онези древни тържества и ритуали. Въпреки това  великата огнена мистерия пази притегателната си сила и до сега.

Южно от с. Граматиково, на около 6-7 км над р. Велека, в местността Влаховски дол, се намира Голямото аязмо - най-старото и тачено аязмо на Св.Св. Константин и Елена. Това е най-святото за нестинарите място. Наричат го Родината - мястото, откъдето са се разселили нестинарите, което било свещено за влизане в огън и на чиято поляна (хорище) са играли първите нестинари. Точно тук малката баба Злата, последната легендарна нестинарка на Странджа, за първи път влиза в огъня. Преди десетилетия хора от пет странджански села (Граматиково, Сливарово, Кондолово, Българи и Кости) тръгвали на нестинарско шествие в последната неделя през Костадинският месец (май), за да се съберат при Голямото аязмо. Стигали до него танцувайки, а пътя им на отиване никога не съвпадал с този на връщане - извършвали свещеното движение в кръг, обратно на слънчевото движение. Легенда разказва, че денят на шествието по мистериозен начин бил свързан с езическите времена - на същия ден ставало "откриването" на аязмите, т.е. свещените извори започвали да текат.

http://bkks.org/forum/index.php/topic,236.msg1263.html#msg1263

Hatshepsut


Hatshepsut


Nestinarstvo, messages from the past


Nestinarite


Нестинари - уникалните енергии на хората и жаравата