Дисидентското движение въ България

Hatshepsut · 11 Юни 2023, 20:21:10

Дисидентското движение в България

За разлика от другите социалистически страни, дисидентското движение в България се разбира не като политическо движение, а като движение за екологични и религиозни права. Българските дисиденти организират неформални организации само една или две години преди действителното рухване на социализма и тоталитарната държава, ръководена от Тодор Живков.

Формално, т.нар. Юлска концепция от 1987 г. е разработена и приета от комунистическата партия и дава право на гражданите да създават неформални организации. Това дава възможност да бъдат създадени първите български дисидентски организации за неполитически дейности като например опазване на околната среда и зачитане на религиозните и етнически права.

Дисидентството в България няма ясна идеологическа основа. За разлика от страни като Полша или Чехословакия, където в основата на повечето неформални професионални или политически организации стои идеята за премахване на тоталитарната социалистическа система като цяло, дисидентството в България е разпокъсано.

Има два основни идеологически лагера. Първият е сформиран от хора, свързани с комунистическата партия, които са били репресирани от правителството по различни причини. Тази група от хора е известна с положението си в обществото и с периодичното си противопоставяне на управляващите в един или друг момент. Тя има съвсем различни идеи за вида на необходимите промени в системата, доста по-меки в сравнение с тези на мощните дисидентски групи в други централноевропейски държави. В повечето случаи, тези противници на Живковия тип комунистическо управление не търсят радикална промяна, а поддържат един неясен вид ,,хуманизация" на системата по линия на ,,перестройката" на Горбачов в Съветския съюз.

Втората група е тази на идеологическото противопоставяне на комунизма и на съществуващата социалистическа система в страната. Повечето нейни членове са бивши политически затворници и хора, жестоко преследвани и потискани от системата. Те обаче са сравнително по-малко известни в България и по този начин сформират организации, които остават в периферията на обществото, само с няколко члена и са сравнително отхвърлени.

Има няколко примера за такива организации. През януари 1988 г. се създава Независимото дружество за защита правата на човека в България, оглавено от Илия Минев. Около една година по-късно е сформиран Комитетът за защита на религиозната свобода, свободата на съвестта и духовните ценности, ръководен от Христофор Събев, който е свещеник. В началото на 1989 г. д-р Константин Тренчев създава първия независим профсъюз, наречен ,,Подкрепа". Сред най-популярните дисидентски движения в края на осемдесетте години е екологичната организация, основана, за да се предпази населението на Русе, което периодично се обгазява с хлор от румънския химически завод в Гюргево на отсрещния бряг на река Дунав. Отчаяни майки са начело на протестите през есента на 1987 г.

Протестите им са официално подкрепени от хора, които желаят да променят социализма; да го направят по-хуманен; истинска ,,перестройка" на стария съветски модел. Националната преса реагира със серия от публикации, с които се осведомява обществеността по въпроса за високите нива на замърсяване на въздуха в Русе.

През март 1988 г. е показан документалният филм, ,,Дишай" на режисьора Юри Жиров посветен на майките и децата от Русе, . След прожекцията на 8 март 1988 г. се създава първата неформална организация в България, наречена Обществен комитет по опазване на околната среда на Русе. В ръководството участват популярни личности от онова време - писатели, актьори, художници, журналисти и спортисти - при това всички произхождащи от самата комунистическа партия. След този първи акт обаче Русенският комитет не предприема никакви по-нататъшни действия. Партийните структури и силите за сигурност принуждават основателите да спрат.

Едно голямо предизвикателство към властта на правителството е поставено през ноември 1988 г. Това е един клуб, наречен ,,Гласност и преустройство в България". Въпреки че целите му са обявени за политически, призовавайки за промяна в управлението на страната, те не оказват влияние върху основите на политическата система. Причината за това отново e, че клубът е създаден от членове на съществуващата комунистическа система. В Софийския университет, около 81 членове на клуба се събират и обсъждат вижданията си за промяна. Сред тях са видни комунистически интелектуалци: поетът Христо Радевски, филмовият режисьор Дучо Мундров, философът проф. Кирил Василев, химикът академик Алексей Шелудко, поетът Радой Ралин и други. Сред основателите на клуба са и интелектуалци, които са видни опоненти на управляващата партия: поетесата Блага Димитрова, философът Желю Желев и други. Основателите заявяват, че програмата на клуба излиза извън обикновената демонстрация на несъгласие и предлагат конкретно решение на проблемите, пред които е изправена страната. То разглежда шест теми: 1. Състоянието на икономиката; 2. Правата на човека и гражданските свободи; 3. Демографски проблеми; 4. Екологични проблеми; 5. Проблеми в българската култура; и 6. Нерешени въпроси, свързани с историята на България. Въпреки че тази организация твърди, че подкрепя радикалната политическа промяна, нейната програма е обвързана със съществуващите социалистически правила и задачите й не надхвърлят плана за ,,хуманизация" - нещо, което е постигнато в Унгария много по-рано - през 1956 г., а в Чехословакия през 1968 г. Клубът има за цел да подготви българското общество за смяна на режима (смяна на Живков) и за демократизация на социализма, но далеч не постига действително изкореняване на тогавашната политическа система.

На 11 април официално e създадено друго неформално сдружение - Независимо сдружение ,,Екогласност" на базата на вече популярния Русенски комитет, което призовава към ,,хуманизация и демократизация на социализма", но не поддържа конкретна политическа програма. Фактите сочат, че българските дисиденти са сравнително слаби и разделени. Търсят морална и идеологическа подкрепа от създателите на движението запреустройство в Съветския съюз и наистина получават (макар и не очевидна) политическа подкрепа от страна на управлението на Горбачов.

По този начин неформалните групи, създадени в края на осемдесетте години, остават популярни само сред интелектуалците в по-големите градове и на практика не оказват влияние върху обществото. Те са признати само като опозиция на Тодор Живков и неговия режим, но не и на социализма като политическа система. Това създава явна разлика между дисидентските движения в България и тези в страни като Полша, Чехословакия и Унгария. Относително краткият жизнен цикъл на движенията в България означава, че не се успели да създадат истинска опозиция на системата и реална промяна в политическата идеология. Това се оказа безспорна слабост на българския преход. Липсата на квалифицирани специалисти с конкретно виждане за замяна на отиващата си социалистическа система подпомага групи като тайните служби и подкопава пътя към прехода, оставяйки видими белези в по-новата история на страната.

Въпреки че не оцеляват повече от година, дисидентските движения в България стават основа за създаването на политически съюз на демократичните сили, известен като СДС. Именно тази коалиция поставя началото на една плуралистична политическа система в страната. Дори и като политическо движение обаче ранното СДС и неговите лидери дават да се разбере, че не искат радикална промяна, нито фактическа власт за себе си. Минават месеци преди партията да промени програмата си и да започне да обсъжда възможността за сваляне на властта и алтернативна програма. Въпреки че често участват в чуждестранни и предварително планирани сценарии, политическите партии, създадени от дисидентските движения, все пак прокарват някои промени в българската политическа система. Въпреки че процесът е труден и болезнен, СДС успява да денонсира социализма в началото на деветдесетте години, което в крайна сметка поставя организацията от дясната страна на политическия спектър. Формата на неговото дисидентско движение обаче е основната причина СДС да бъде нестабилна и идеологически нехомогенна организация, което в крайна сметка довежда до постепенното му отмиране и почти изчезване днес. Във всеки случай най-голямата заслуга на дисидентското движение е ролята му за формирането на плуралистична партийна система в началото на деветдесетте години на миналия век.

https://www.thetransitionthatneverhappened.info/book/the-dissident-movement-in-bulgaria/

Hatshepsut · 11 Юни 2023, 20:25:44

Защо нямаме дисидентско движение след Пражката пролет

Интелигенцията ни протестира скрито и на маса, а не пред обществото

Свободата сред младежите прониква в облеклото, косите, брадите и външния вид

Интервенцията на войските на пет страни от Варшавския договор (Съветския съюз, Полша, ГДР, Унгария и България) в Чехословакия в нощта на 20 срещу 21 август 1968 г., разтърсва европейските социалистически страни, цяла Европа и света. Това е първата и за щастие си остава единствената военна операция на ръководената от Съветския съюз военно-политическа организация. А като се има предвид, че в нея участват 225 хиляди военни, тя минава почти безкръвно (загиват 108 граждани на Чехословакия и 24 военни от интервентите). Затова най-важни са не военните, а политическите й последици. Те са мащабни. Една от най-незначителните тогава, но превърнала се в огромен проблем за властите години по-късно, е раждането на източноевропейското дисидентство.

Действително, иманентно съществуващото обществено недоволство както в Чехословакия, така и при интервентите, се превръща в организирано движение, което отрича системата от позициите на собствените й идейни принципи. Дисидентството е точно това: открита борба със системата чрез нейните идеи, а не просто антикомунистически действия. Никак не е случайно, че произходът на думата идва от историята на църквата.

Но в България не е така. Не че няма протестни групички в столицата и в страната, не че няма интелектуално недоволство. Но те не се превръщат в огранизирано дисидентстско движение. И това ще стане, но две десетилетия по-късно. Затова въпросът ми е защо българското дисидентство не се ражда тогава.

Обществените нагласи в България се отличават преди всичко с народната русофилия, родена от ролята на Русия в Освобождението. Тя помага на комунистите да се утвърдят във властта по-лесно и отслабва съпротивата. Унгарската революция от 1956 г. за кратко събужда опозиционните нагласи, но те бързо са потиснати. Нещата започват да се променят едва през 60-те години, когато разведряването предизвиква либерализация, а икономическите трудности карат управляващите да помислят за промени. Такава е картината в цяла Източна Европа, довела до Пражката пролет в Чехословакия, а в България до новия икономически механизъм и интелигентското раздвижване.

Пражката пролет събужда критичния дух на младите българи, израснали в системата и оценяващи я критично. Новата вълна свободомислие идва с IX Световен фестивал на младежта и студентите (28 юли – 6 август), за участие в който българските младежи с трепет очакват Бийтълс. Е, това не става, но концерти правят унгарската рок-група ,,Сириус", чешката ,,Фрамус Файв", югославската ,,Елипсите", Спайдърс (от ФРГ), предизвикали възторг сред младежта. Свободата прониква в облеклото, косите, брадите и външния вид.

Младежите реагират най-бурно на повратния 21 август. Най-ярка е акцията на трима студенти историци от Софийския университет – Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев. В началото на септември те изработват 200 позива с текст ,,Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!", които пускат в пощенски кутии в София и Пловдив. В средата на октомври се опитват да повторят операцията, като този път показват съпричастие със съветските дисиденти с текста на позивите: ,,Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад, какво правиш ти?" и ,,Тежки присъди получиха петима съветски граждани, изразили солидарност с ЧССР. Хора бдете!". Тук всичко приключва, защото тримата са арестувани, а през 1969 г. са осъдени на затвор (от 3 години до година и два месеца).

Отново в Историческия факултет на СУ през септември преподавателят по съвременна история доц. Христо Несторов заявява в лекции пред студенти-задочници, че интервенцията е недопустима за комунистически държави. Той е бивш партизанин и активен борец, което не пречи да го изключат от БКП, само че по-късно изключването е отменено заради намесата на Людмила Живкова, бивша студентка във факултета.

Малко по-различна е дейността на групата на Петър Бояджиев и Алфред Фосколо (с баща французин). Те подготвят позиви още през 1966 г. във връзка с IX конгрес на БКП, в които призовават за ,,свобода, равенство и национална независимост" и за излизане на България от Варшавския договор. Тогава това им се разминава, но на 15 август 1968 г. първо Бояджиев, а после Фосколо и техните приятели са арестувани и осъдени на различни срокове затвор, от които четиримата излежават общо 21 г. След което емигрират.

В крайдунавския град Русе протестна група създават синът на известен анархист Жерминал Чивиков и морякът Любомир Собаджиев. През 1969 г. и те са арестувани за разпространяване на позиви с ,,клеветнически твърдения срещу народната власт". Зад тази формулировка се крие осъждането на окупацията на Чехословакия от социалистически страни, на ,,червената буржоазия", привилегиите на активните борци и липсата на демократични свободи. И те са осъдени на от 3 до 5 години затвор.

Организирано недоволство през 1968 г. има и във Видин (Г. Малтезос), Казанлък (Методи Ташев), Разград (И. Марков), Димитровград (М. Челебиев), Лом (Е. Трайков). Общото между всички тях е, че недоволството е изразено от младежи, които критикуват т.нар. реален социализъм от леви позиции, защото българските реалности не отговарят на идеите за свобода и равенство, на които са ги учили. Тези прояви отговарят на принципите на дисиденството, но всички протестиращи са арестувани и осъдени, което не им позволява да създадат дисидентско движение.

Почти сигурна съм, че в архивите на Държавна сигурност могат да се открият още случаи на протест срещу потушаването на Пражката пролет. Защо тогава говорим за дисидентско движение в България едва през 1988 г.? Според мен, защото в България има различна обществена атмосфера от тази в страните от Централна Европа. Достатъчно е да прочетем спомените на войниците от двата български полка, участвали в интервенцията в Чехословакия, да видим снимки от тържественото им посрещане в България след мисията, за да открием разликите. Нашите войници вярват, че отиват да спасяват социализма в Чехословакия, а посрещачите ги посрещат с цветя и усмивки като победители. Такива са настроенията на повечето българи.

Още по-важно е поведението на българската интелигенция, възприемана като съвестта на нацията. Характерни за това са реакциите на речта на зам.-председателя на Съюза на чехословашките писатели Петер Пуйман на 20 май по време на Първия конгрес на българските писатели. Когато Пуйман обявява, че в Чехословакия се борят не за капитализъм, а за демократизация на социализма, официалният президиум (ръководството на писателския съюз) мълчи, публиката ръкопляска, но нищо повече.

Не че редица български писатели не се вдъхновяват от Пражката пролет, но всичко остава в рамките на разговорите, плановете за заминаване за Прага (правят ги например Георги Марков–Джери и Стефан Цанев). След 21 август въодушевлението е заменено от възмущение, но осъдителните думи на Стефан Продев на събрание на Писателския съюз си остават там. По-късно той си спомня: ,,Не бях сам, през 1968 г. хиляди почтени хора заявиха тихо, полутихо или силно своето несъгласие с агресията срешу Дубчек и неговата пролет". Само дето извън ограничения кръг на софийската интелигенция, не се чува нищо. Дори и поетичната реакция – Валери Петров със ,,Самоизгаряне", ще си остане в чекмеджето до 1989 г.

Дисидентското движение навсякъде в Източна Европа е създадено от интелигенцията. И у нас много нейни представители мислят също като източноевропейските си събратя, но го правят скрито и на маса, а не пред обществото. Затова българското дисидентство не можа да се роди след 21 август 1968 г.

https://trud.bg/

Hatshepsut · 11 Юни 2023, 20:27:22

Дисиденти на тъмно и наяве

,,Люти чушки" на Ралин и Димовски е определена като ,,нагла диверсия"

В Източна Европа е невъзможно поради репресивния характер на тоталитарната система

Неотдавна ,,Труд" публикува коментар на проф. Искра Баева , към която изпитвам огромен респект, за това имало ли е дисиденти у нас след Пражката пролет от 1968 г. Бих искал да направя някои допълнения към нейния текст.

Непосредствено след Пражките събития от 1968 г. в никоя източноевропейска страна, включително в самия Съветски Съюз, няма организирано, активно и открито дисидентство. То просто е невъзможно поради репресивния характер на тоталитарната политическа система в тези страни. Изключение са отделни личности, които проявяват кураж да критикуват властта и системата, и някои заплащат скъпо за това. Като Александър Солженицин, който през 1974 г. е лишен от съветско гражданство и изселен.

У нас през 1968 г. Радой Ралин издава сборник с епиграми ,,Люти чушки" с илюстрации от Борис Димовски, които имат неприкрит дисидентски характер. Това личи от съдържанието им: ,,Битата крава, мляко не дава", ,,Който дрънка е за вънка", ,,Дума-лумба два дни, а година - гладни" и ред други. Сборникът поражда невидим интерес, непродадените още бройки са иззети и унищожени. Срещу Радой Ралин и Борис Димовски се организира кампания на най-високо партийно ниво, ,,Люти чушки" е определена като ,,нагла диверсия", издаването й е осъдено като"политическо късогледство и безотговорност" и то ,,точно, когато все повече се надигаше контрареволюционната и ревизионистична вълна в Чехословакия". Заедно с Ралин и Димовски, на критика са подложени и Кунчо Грозев за неговите афоризми ,,Пресовани мисли", и Георги Тихолов за стихосбирката ,,Горчиви хапчета".

По това време в литературата вече се изявява изключителният поет сатирик Константин Павлов, чийто хаплив езоповски език съдържа критика на системата - затова и през 1966 г. на него му е отнета възможността да публикува. Три години след Пражките събития у нас през януари 1971 година Валери Петров е изключен от партията, след като отказва да подкрепи при гласуване в СБП Декларация срещу присъждането на Нобелова награда на Солженицин. Дисидентски прояви под една или друга форма има и в областта на киноизкуството. Още през 1966 г. филмът на Ирина Акташева и Христо Писков ,,Понеделник сутрин" по сценарий на Никола Тихолов е забранен от цензурата. През 1967 г. е произведен филмът на Бинка Желязкова ,,Привързаният балон" по сценарий на Йордан Радичков, който веднага след премиерата си е забранен за показване. През 1970 г., две години след Пражките събития у нас, по екраните излиза сатиричната комедия ,,Кит" на режисьора Петър Василев по сценарий на Черемухин, която е показана в ограничен брой киносалони и без реклами.

Малко известен е фактът за една важна дисидентска проява у нас далеч преди Пражката пролет от 1968 г. На 1 юни 1960 г., осем години преди това, седем души изпращат писмо до ЦК на БКП, в което критикуват политиката на Тодор Живков и неговото обкръжение. Това са Никола Куфраджиев, антифашист, политзатворник, концлагерист, партизанин; Веселин Дашин - антифашист, журналист и общественик, концлагерист, Георги Милев - антифашист, концлагерист, журналист и общественик, доцент Бенжамен Варон, антифашист, политзатворник, ръководител на катедра по политическа икономия във ВФСИ – Свищов, Христо Проданов – антифашист, партизанин и стопански деятел, Илия Гатев – антифашист, партизанин, полковник от запаса, и Иван Дионисиев – антифашист, политзатворник, стопански деятел и общественик. В писмото се заявява, че в България е установен модел на ,,бюрократичен държавен социализъм", в страната се установява диктат и лична власт на шепа хора, че социализмът се изражда в своя карикатура и постигането му се намира задънена улица. Тези смели хора, които си слагат главата в торбата, казват това, за което осем години по късно се борят в Чехословакия - че социализмът, за да е е приемлив, трябва да има човешко лице. Незабавно се провежда пленум на ЦК на БКП, посветен на ,,антипартийната дейност на фракционна група членове". Те са изключени от партията и изселени със семействата си в провинцията.

През 1968 г. бях вече дипломиращ се студент на 26 години и мога да кажа като свидетел на тези събития, че военната интервенция срещу Чехословакия и прекършването на крилете на Пражката пролет масово не беше одобрена от българското студентство и младеж. Същото настроение съществуваше и сред българската интелигенция по онова време. Но по-голямата част от населението беше безразлично. Това бяха хора, живели в бедност до и преди войната, но на които властта успяваше да осигури хляб, покрив, работа, безплатно здравеопазване и образование за децата, това в онзи период им беше достатъчно, за тях демокрацията беше чуждо понятие, а и за това имаше исторически причини - от Освобождението в новата история на България до 1944 г. не е имало истински демократични режими, бунтуващите се интелектуалци - дисиденти и противници на авторитарните власти и военните диктатури, често са били ликвидирани и интернирани. От времето на турското робство в народопсихологията е заседнало убеждението, че е опасно и е по-добре да не се рита срещу властта, и това е особено ясно изразено от Иван Вазов, който пише през 1884г.: ,,Преклонената главичка/ остра сабя не сече"... Както всички умни хора/ аз не ритам тръна бос,/ с големците се не бора/ и им ставам сявга мост". Осемдесет и четири години след него Радой Ралин пише в ,,Люти чушки": ,,Да ти е мирна главата, недей я слага в торбата".

Да, около и след 1968 г. в България го няма онова дисидентство, като това в Чехословакия, където то не само не е подтиснато от тамошната партия и правителство, но и добива израз в официално провъзгласения лозунг за установяване на ,,социализъм с човешко лице". Но разликите между Чехословакия и България са огромни. Чехословакия пред Втората световна война е развита икономически държава с висок жизнен стандарт и с утвърдени демократични традиции. Там съществува базата, която поражда силната надстройка в лицето на местните дисиденти и склонните към реформация партийни и държавни лидери. Това у нас го няма.

Има и друго. След военната интервенция в Чехословакия през 1968 г., дори и да има предпоставки, организирано и политически активно дисидентство у нас е невъзможно. Индивидуални изяви - да, допустими в някаква степен, за всеки е ясно, че с едно организирано дисидентство ще има безпощадна разправа. Освен това България е управлявана от хитър и далновиден управник. В годините преди и след 1968 г.Тодор Живков търпи отделни дисидентски прояви на интелектуалци и творци, но не желае да ги прави герои, като ги вкарва в затвори или в лагери. Той прилага към тях тоягата, но и моркова. Валери Петров е изключен от партията, но той се радва на народна любов, и властта не го пипа, има работа и публикува. На Радой Ралин изземват стихосбирката ,,Люти чушки", но е известно, че той има достъп до Тодор Живков, срещи с него, на които е изразявал свои позиции, и е на творческа работа в Киноцентъра. Константин Павлов през 1975 г. е назначен в ,,Българска кинематография", приемат го за член на Съюза на филмовите дейци и по-късно и в Съюза на българските писатели. Не може да се оплаче от живота, но в годините на демокрацията и след пенсионирането си, споделя съдбата на трудно преживяващите български пенсионери. Затова и с горчивина в интервю пред Румен Леонидов, публикувано на 28 декември 2008 г., казва: ,,Лично аз мисля, че през цялата ми биография съм се чувствал по-добре в диктатурата, отколкото в свободата, защото тогава имаше кой да се грижи и за плесниците, и за глада, и за униженията".

По време на демокрацията Радой Ралин живее с мизерна пенсия, но той не се оплаква, а яростно обвинява нововластващите – тези, които го използваха като знаме, при смяната на комунистическия режим - за бедствено положение на българските пенсионери. Дисидентът си остана дисидент и при едната, и при другата власт. Подобно на големия писател Александър Солженицин, който след заселването си в САЩ, започна да критикува американските власти. И беше обвинен в местната преса ,,че хапе ръката, която го храни".

Бих казал в заключение - ние имаме с какво да се похвалим по отношение на дисидентското у нас. Имало го е и в годините преди и след Пражките събития от 1968 г.

https://trud.bg/

Hatshepsut · 11 Юни 2023, 20:29:40

Едуард Генов - автентичните дисиденти и страхът на старите мишоци от службите

С мащабната разработка ,,Преход" ДС запази цялото си влияние във властта и се опита да игнорира подвига на истинските антикомунисти

След близо три десетилетия повечето трезво мислещи и ляво необременени българи разбраха, че сме били свидетели на може би една от най-мащабните разработки на Държавна сигурност, която, за да може да бъде по-лесно обществено преглътната, е наречена ,,Преход". Навярно след години архивите ще разкрият подробности за огромната измама, която по модела на перестройката успя не само да съхрани комунистическия елит, но и да му позволи да продължава да владее и се разпорежда с икономическите лостове. Така се родиха червените капиталисти, а днес вече никой не се съмнява, че закваската е от съвсем не митичните червени куфарчета, които се раздаваха още от 80-те години на миналия век. Така Войникът на партията –Държавна сигурност запази и до днес кадровото си влияние на всички равнища. И независимо от извършените стотици хиляди престъпления и от комунистическия режим, и от неговите служби , няма нито една осъдителна присъда. За разкаяние – да не говорим.
Пиша всичко това в навечерието на 50-годишнината от Пражката пролет, в потъпкването на която Живковият режим даде своя ,,принос". В скоба се питам: дали другарката Корнелия Нинова слага цвете във венците, които ежегодно поднася на паметника на Тато, за да му благодари за смазаните по негово нареждане от български танкове разбунтували се чехословашки демократи? Един въпрос, който родната ни демократична журналистика никога не е задавала и едва ли ще зададе. Като се има предвид Кой е собственик на свободните медии у нас.
Същите тези медии, който не посмяха дори да съобщят в кратка информация, че на 1 юли имаше възпоминателно шествие в памет на Едуард Генов – един от автентичните дисиденти, който не се уплаши от Живковия режим да разпространява позиви срещу потъпкването на Пражката пролет. А подвигът на Едуард Генов не само, че трябва да бъде припомнян, но и никога не бива да позволяваме да бъде забравен. Защото
Страхът на старите мишоци от ДС от автентичните родолюбци и антикомунисти е кодиран в гените им и до днес не им дава покой
Не случайно те се опитаха да затворят устата на всеки демократ, като по време на комунистическия режим след лагерите и затворите дори изгониха от родината смелите й синове като Едуард Генов. Затова и до днес същите се стряскат и на сън от възможността истинските демократи да разкажат историята такава, каквато е.
Защото отвъд всяко съмнение е,

ДС-разработка е идеологемата, че в България нямало съпротива срещу комунистическия режим

Целта е ясна – да се вмени и на новите поколения чувство за вина и да се приспи съзнанието им, че нещо може да бъде променено. Те просто трябва да си казват: така е било и така ще бъде и да си налягат парцалите, както се казва. Да не мислят за гражданско общество и съпротива. Съвсем друго щеше да бъде, ако младите поколения учеха за горяните, които организираха едно от най-мощните съпротивителни движения срещу сталинско-червенковския режим. Или ако знаеха, че е имало студенти, преподавали, артисти, писатели, работници и селяни, които са се осмелявали да говорят открито против режима, въпреки угрозата да бъдат изпратени в лагерите на смъртта в Белене, Куциян, Богданов дол, Ножарево... И че стотици от тях са оставили здравето, силите и живота си там.
Устата на голяма част от медиите бяха запечатани от новите им собственици. И схемата беше затворена. Завесата трябва да бъде дръпната и на сцената да започне поредното действие на путинизацията на България. За патриоти и антикомунисти като Едуард Генов явно не трябва да се говори много-много. Истината трябва да бъде заровена – както впрочем се опитаха да направят преди години във Велико Търново - на лобното място на 204 избити от комунистическия режим демократи беше изградена кучешка градинка!
И трябваха дългогодишни усилия на хора с чиста съвест и памет, за да бъде премахната тази обществена гавра.
Затова и окопалите се навсякъде във властта стари мишоци със зъби и нокти се опитват да не позволят да се възкресяват спомените за автентичните дисиденти, които платиха високата цена за съпротивата. Пример за това е Едуард Генов.
Преди 50 години Пражката пролет е смазана от танковете на варшавския договор. На 21 август официозните вестници в България се хвалят, че и нашите войски са влезли в Чехословакия.
Премазването на Пражката пролет е най-голямата военна акция след Втората световна война
Като в нея участват 300 000 войници , 6000 танка, 3000 оръдия и 1000 бойни самолета от СССР, Унгария, ГДР, Полша и България с два мотострелкови полка с над 5000 войници и офицери. Още преди да започне агресията на Варшавския договор, ДС вече събира донесения за ,,Някои нелоялни прояви и идеологически отклонения на преподаватели и студенти във висшите учебни заведения у нас". Строго секретната информация под № 255 от 18 април 1968 г. описва подробно действията на преподаватели и студенти, които агитират против комунистическата власт. Месец по-късно

ДС вече е готов с план за провеждането на Операция ,,Удар"

която активира резидентите извън и вътре в страната. Интересно е, че ,,Строго секретната" разработка от 30.7.68 г. още в самото начало поставя като задача на Второ управление ,,Да се вземат мерки за изтеглянето на всички оперативни материали, намиращи се Чехословакия или подсигури своевременното унищожаване". Планът предвижда – по образец от КГБ – агентите да бъдат сформирани по тройки. Да се засили дейността на агентурата в чуждите капиталистически страни, да се предотвратят евентуални демонстрации от страна на чехословашки, румънски и югославски туристически групи - особено по морските курорти. Да се организира своевременно долавяне на всякакви сигнали за вражески прояви в армията - е вменено на Трето управление. И още: да се заглушават вражеските радиостанции, да се засили контролът върху личната кореспонденция на гражданите. Четвърто управление трябва да постави пълен режим на движението на представителите на Китайското посолство. Били са организирани и повече нови помещения за арестувани, както и са били ,,профилактирани" в лагери и интернати и въдворявани ,,неблагонадеждните" за властта българи.

Всички мерки на ДС обаче не могат да спрат възмущението и недоволството на хората, повечето от които от страх шушукат под юрганите, а малцината автентични дисиденти надигат високо глас в подкрепа на Пражката пролет, възмущавайки се от наглото вмешателство във вътрешните работи на Чехословакия от страна на Съветския съюз и сателитите му като България, които извършват въоръжена интервенция.
Валери Петров, Блага Димитрова и Биньо Иванов написват ,,Самозапалване", ,,Клада" и ,,Пражки бензин". А трима студенти по история в Софийския университет - Едуард Генов, Валентин Радев и Александър Димитров - разпространяват в пощенски кутии позиви с текст

"Вън войските на марионетката Живков от ЧССР"

На позивите пише още: ,,Група съветски граждани протестираха на Червения площад срещу агресията в ЧССР. Какво правиш ти?"
На 19 и 20 септември тримата са разпространили 267 позива и възнамеряват да продължат акцията в Пловдив. Дейността им, претърпява провал, след като към Генов, Радев и Димитров се присъединяват и други студенти и .... сътрудник на ДС. Бунтарите са заловени, откарани на разпит, разпитвани, с известните ,,методи" на ,,народната" милиция и осъдени по бързата процедура . Известно е, че Едуард Генов се е старал да поеме цялата отговорност. Затова има и най-голяма присъда - 5 години затвор, които с вътрешни присъди прерастват в 12години. Димитров е осъден на 3 години, а на Радев - година и половина.
Генов прекарва 12 години в затвора в Стара Загора, но бунтарският му дух не е сломен.
След като излиза от затвора, му е забранено да продължи образованието си и е интерниран в родопско село. Въпреки голямата мизерия, в която живее със семейството си, Генов е несломим и през 1986 г. е един от шестимата български дисиденти, които подписват Апел до Виенската конференция в защита на човешките права в България. За това има специално донесение от ДС до Милко Балев, че е установено от кого е подписан Апелът. Изброяват се имената на Илия Минев и Едуард Генов. ,,От страна на Министерството на вътрешните работи се предприемат комплексни мерки за разлагане на групата и неутрализиране на евентуални нежелани последици.", пише в строго секретната информация №501 от 12.5.1987г.
,,Мерките" явно не успяват и Генов заедно с Илия Минев учредяват Независимото дружество за защита правата на човека. Въдворен е от комунистическия режим в село Михалково. Страхът на ДС от истинския дисидент е толкова голям, че в края на 1987 г. Едуард е

принудително изгонен от Държавна сигурност от България

Той издъхва на 63-годишна възраст в Сакраменто, Съединените щати от сърдечна недостатъчност. Един от най-автентичните борци срещу комунизма - Едуард Генов се пренесе в отвъдното с българското знаме, обвило ковчега му и под звуците на химна "Мила Родино".
Целият му живот е белязан от мръсната ръка на Държавна сигурност и болката, че родината му не е част от демократичния свят.
,,Едуард не беше желан в България", казва в специално интервю, само часове след смъртта му съпругата на Генов Събина Генова. И още: ,,Това, което се случи в България по време на прехода нямаше нищо общо с идеалите, за които младостта му премина по затворите. Беше в известна степен разочарован, като него мислеха и други дисиденти.
Реално комунистите запазиха за себе си цялата власт, смениха само икономическата структура. Едуард разбираше, че тази промяна е фалшива. Преди години му бяха предложили от България да издигнат кандидатурата му за депутат, но при условие, че си затваря устата. Отговорът му беше категоричен:

"Не съм от хората, които си затварят устата"

Това е показателно за случилото се в България – затвориха устите на хората... Държавна сигурност никога не забрави за неговото съществуване, включително и сега след смъртта му... До края на живота му неговото присъствие в България не беше желано. Той беше неудобен, защото беше в състояние да говори само истината. Казваше: "Аз съм изгонен и съм в изгнание. Никое правителство не си направи труда да ме извика обратно, а се сменяха най-различни – демократи, царе", казва Събина Генова.
И това е достатъчно показателно за режисирания преход.

https://faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/eduard-genov-avtentichnite-disidenti-i-strahat-na-starite-mishotsi-ot-sluzhbite

Hatshepsut · 11 Юни 2023, 20:32:46

Сбърканите дисиденти на Изтока

Доц. Александър Сивилов

На 14 ноември 1982 г. Лех Валенса, един от най-известните дисиденти и опозиционни лидери на Полша, е освободен от затвора след амнистия, която засяга всички дейци на създадения антиправителствен профсъюз ,,Солидарност". Мустакатият образ на на полския дисидент се превръща в една от иконите на прехода на Източна Европа, а Полша и ,,Солидарност" стават един от маяците на промените. Днес, 31 години след падането на Източния блок, все повече се налага митологията на политическите реформи и отмирането на социалистическата система, а нейните мъченици и пророци са дисидентите.

Странно е колко малко знаем за тях извън излъскания образ на борци за свобода, който вече се налага дори и в учебниците.

Валенса е известен със скромния си произход и дейността си на синдикален деец. От 1970 г. се включва в работническите стачки в пристанището в Гданск. През 1980 г. основава независимия профсъюз ,,Солидарност", а после е арестуван. Излизането му от ареста го изстрелва в центъра на политиката. Основната идея, която води Валенса, е крайният католически антикомунизъм. В този момент вече е забелязан и от световната общественост, а през 1983 г. получава Нобелова награда за мир. Той е в основата и на победата на опозицията на първите свободни избори. На 9 декември 1990 г. печели президентския вот и става първият свободно избран президент на Полша от цели 63 години. В неговото управление се осъществяват приватизацията, неолибералните реформи и се очертава влизането в НАТО, както и пътят към ЕС.

България също има такъв образ. Президентът Желю Желев. В днешните учебници за гимназиите той е представен като дисидент. Също като Валенса е със скромен произход. Учи философия и се сблъсква със системата, когато се опитва да защити за първи път своята дисертация. В нея критикува марксизма, заради което е изгонен от столицата. През 1983 г. е иззета книгата му ,,Фашизмът". След промените Желев става първи лидер на СДС и първият свободно избран президент на страната. В периода на управлението си той пледира за влизане в НАТО и ЕС.

Дотук чухме написаното в учебниците. Само че събитията имат и друга страна. По време на престоя си в с. Грозден Желев създава книга, която копира идеите на известния философ Хана Аренд. Тогава нейните трудове са недостъпни в България. По спомени на учените от това време книгите ѝ се намират само в библиотеката на политбюро. Как дисидентът стига до тях, е трудно да обясня. Странно е, че след сблъсъка с партията пред 1965 г. кариерата на Желев в социалистическа България не спира, а напротив. През 1974 г. защитава докторска дисертация, на следващата година започва работа в Института по културата, като от 1977 до 1982 г. дори ръководи секцията ,,Култура и личност", а през 1988 г. защитава и голяма докторска дисертация. Книгата му ,,Фашизмът" е приета за печат и достига тираж 10 хиляди броя в тази социалистическа България, която той оприличава на фашистка диктатура.

Нека се върнем и към Валенса. През 2016 г. се появиха документи на полската система на държавна сигурност, които доказаха, че за периода 1970-1976 г., докато е опозиционен лидер, той е сътрудничил на тайната полиция. Специално изследване потвърди автентичността им.

Може ли такива хора да бъдат ,,дисиденти", несъгласни с властта? Мисля, че отговорът идва сам. Истината е, че те са удобните дисиденти, защото са антикомунисти и лесно могат да бъдат насочвани поради спорното си минало.

Истинските несъгласни са други – например анархистът Георги Константинов, който през 1953 г. взривява паметника на Сталин в София. След това лежи в лагери и затвори почти десет години, а накрая е принуден да избяга във Франция, за да се спаси от нов процес. След 1989 г. той е изгонен от СДС, защото има собствено мнение и не се поддава на наставления, идващи от новите неолиберални ментори, които са заменили предишните от Москва.

Друго голямо име от несъгласните е д-р Петър Дертлиев. Той е социалдемократ още по царско време и е преследван тогава. След 9 септември участва във Великото народно събрание, но заради политическата си позиция е изпратен в лагер. Дертлиев е един от основателите на СДС, но после е изгонен от партията, защото търси самостоятелно и социално развитие на България.

Оказва се, че в учебниците си нямаме място за идеалисти. Създаваме новата митология на псевдо-свободата, пълна с антикомунисти, родени в семейства на активни борци, и пишем новата си история. История, която претендира, че е истинска, но всъщност е само поредната пропаганда.

https://bnr.bg/post/101373582/sbarkanite-disidenti-na-iztoka

Hatshepsut · 11 Юни 2023, 21:00:13

Почина дисидентът Янко Янков - ''политически затворник №1 на България''

Янко Янков (дясно) с Николай Колев-Босия на протест в София

Починал е дисидентът Янко Янков, който бе сред основателите на СДС.

Трагичната вест съобщи неговият приятел Вихрен Михайлов. Янков е сложил сам край на живота си на 4 юни.

Янко Янков бе професор по право, преподавател в Пловдивския университет и бивш политически затворник. Роден е през 1944 г. в село Клисурица, Монтанско.

"Стих в памет на моя приятел, правозащитник, рицар – Янко Янков (...)! Той системно публикуваше истини – парчета от своя злощастен живот, с вечното мото: "Свят изтъкан от несправедливост, няма място за съществуване!", пише Михайлов.

През 1982 г. е уволнен по политически причини и изселен в родното си село. 1984 г. е арестуван и осъден на 12 години затвор.

Само две седмици след арестуването му Държавният департамент на САЩ излиза със специален доклад (прочетен на 6 юни 1984 г. по Радио ,,Свободна Европа"), в който името на Янко Янков е посочено като име на български гражданин, лишен от човешки права, а след това правозащитната организация ,,Амнести Интернешънъл" го обявява за лице, намиращо се под нейна закрила, и за затворник №1 на България и №3 на Европа.

От затвора излиза през октомври 1989 година. На 30 март 1990 г. Върховният съд постановява, че поради липса на доказателства е осъден невинен.

През 1990 г. става член на БРСДП и почти веднага – заместник-председател на партията. Влиза в остър конфликт с Дертлиев, напуска БРСДП и през февруари същата година основава Социалдемократическа партия-немарксисти. Депутат в 7-то ВНС. Януари 1991 г. – СДП-немарксисти се преименува на Партия Либерален конгрес.

За кратко той и партията му членуват в СДС.

https://offnews.bg/politika/pochina-disidentat-ianko-iankov-politicheski-zatvornik-1-na-bal-802612.html

Hatshepsut · 08 Авг 2023, 22:43:12

Георги Заркин: ,,Изчезна българският дух, потиснат под ботушите на поробителите"

Заркин като репортер на "Земеделско знаме" и посмъртната му снимка в затвора в Пазарджик

46 години от убийството на поета, произнесъл думите: "Бих предпочел най-страшен звяр да бъда, но никога, о хора, комунист"

На 7 август 1977 в килията си в Пазарджишкия затвор по особено мъчителен начин е убит журналистът, поетът и политически затворник Георги Заркин.

Кой е Георги Заркин?

На 15 юли 1968 г. Георги Заркин, 28-годишен политически затворник, пише остро разобличително писмо до Тодор Живков:
"Ако Данте беше жив и живееше в съвременна България при условията, в които живеем ние, работниците и селяните, той би разбрал, че картините, които е описал в неговия ,,Ад", са истински рай в сравнение с днешната горчива комунистическа действителност.
Преследват се всички ония, които в борба за издигане на нацията разголват робската действителност. Как може един български гражданин да защитава своя народ, когато няма право на собствено мнение, свобода на словото и печата?
Зад фасадата на ,,демокрацията" в България е създаден един диктаторски режим със система от закони и съдилища, задушаващи осеммилионния народ.
Защо след като ръководителите на българското правителство са подписали Общата декларация за правата на човека в ООН на 10.XII.1948 г. и сега се чества Двадесетгодишнината от подписването й, не спазвате нито един от 30-те члена, залегнали в нея?"

С това писмо - изключителна проява на смелост и на достойнство, Георги Заркин обявява гладна стачка като протест срещу суровия режим в затворите и ненамаляването на присъдите след приемането на нов наказателен кодекс.

Потъпкването на Пражката пролет

През есента на 1968 след смазването на Пражката пролет, Заркин отказва да работи и изпраща протеста си писмено до заместник началника на Старозагорския затвор:
,,Изчезна българският дух, потиснат под ботушите на поробителите.
Ако трябва да вярвам, че Русия е ,,освободител" на България, то все едно да повярвам, че вълкът е тревопасен.
От кого освободиха петте варшавски армии Чехословакия?
Да! Те наистина я освободиха от Свободата".
За тези протести и за стиховете си, писани в затвора, Заркин получава вътрешна присъда от 5 години затвор.
След още една вътрешна присъда от 1974 г. той е преместен в ,,прославения" с убийствата на политически затворници Пазарджишки затвор.

Мъката на майката

Всяка сутрин по изгрев слънце майката на Георги Заркин неизменно заставала с поглед в посока към Черната скала, където заедно с други невинни българи е хвърлен и зловещо убит съпругът й Атанас на 1 октомври 1944 година и нареждала:
"Атанасе, ти знам, че няма да си дойдеш...".
И после повтаряла в унес като заклинание:
"Георги, поне ти си ела, сине, изгладила съм ти ризите, чакам те, пазя ти мед, чакам те"...
Не го дочаква жив милата му майчица. Не й дават дори тялото му - за да не се види и разчуе за садизма, с който е убит синът й.
Баба Гена погребва затворническите дрехи на сина си под овошката до чешмата и там му пали кандилце, докато е жива.
В писмо до майка си, Георги Заркин пише:
"За мен честта и достойнството са по-скъпи от всичко друго. Знам, че ти не би се съгласила да стана подлец, но все се молиш да мина между капките. А това може да стане, ако съм по-дребен от самите капки..."

Заркин не е бил дребен, бил е духовен гигант

Достойнството му и куражът му вбесяват комунистическите палачи и те го погубват по най-мъчителен начин в килията му в Пазарджишкия затвор.
Малкият му син остава без баща. Неописуема е мъката на двете му сестри, на брат му и на майка му.

Как се стига до убийството му?

През пролетта на 1975 Георги Заркин трябва да бъде освободен, но за Държавна сигурност е ясно, че не е пречупен.
На 9 март 1974 председателят на Комитета за държавна сигурност ген. Григор Шопов дава указание:
"Със Заркин следва да се проведат сериозни мероприятия. Очертава се като заклет враг и непоправим бандит." Държавна сигурност започва разработка, която да доведе до нова вътрешна присъда. През юли 1974 Заркин отхвърля поредния опит на началника на затвора да го вербува за агент на ДС. В края на август след обиск на личния багаж на Заркин, при който в цигарена кутия са намерени негови стихотворения, Държавна сигурност започва следствие. Заркин е обвинен за това, че е създал в затвора контрареволюционна група и е разпространявал своите стихотворения.
Пред съда прокурорът прави литературен анализ на стихотворението "Присъда":
"Какво говори и пише Заркин, другари съдии?
Той пише, че "Русия ни доведе до просия"...
А нима този стих на Заркин не говори за известни и определени антинародни отношения към известни политически тенденции? А народът на СССР ни помага и неслучайно Георги Димитров е казал, че: "Дружбата ни със Съветския съюз е тъй жизненонеобходима, както слънцето и въздуха за всяко живо същество."

На 23 декември 1974 старозагорският съд осъжда Георги Заркин на още 8 години лишаване от свобода.
В началото на 1975 по искане на Шесто управление на ДС Георги Заркин е преместен в Пазарджишкия затвор.
Първоначално е в V отряд, а от юни 1975 по докладна на началника на затвора Ангел Топкаров е строго изолиран в единична килия, в която имат достъп само определени от Топкаров надзиратели.
В тази килия е садистично убит на 7 август 1977.
Едва 37- годишен...

Присъда
Георги Заркин

Бих предпочел най-страшен звяр да бъда,
но никога, о хора, комунист.
По-страшна няма, зная, от това присъда
да ме наричат комунист.
Привет, о братска нам Русия,
що ни доведе до просия.

1968, Старозагорският затвор
*
...
"Нам нужни са ни храбреци -
...
Поне станете, вие, мъртъвци,
защото живите са мъртви..."

https://faktor.bg/bg/articles/politika-na-vseki-kilometar-georgi-zarkin-izchezna-balgarskiyat-duh-potisnat-pod-botushite-na-porobitelite

Hatshepsut · 30 Авг 2023, 07:53:53

Почина Николай Колев-Босия

Почина общественикът, дисидент, поет и журналист Николай Колев-Босия. Тъжната вест беше съобщена във Фейсбук от психолога Вихрен Михайлов, с когото го свързваше приятелство.

,,Днес почина моят приятел, съмишленик и непримирим боец Николай Колев-Босия! Почивай в мир, приятелю - ти живя Достойно до край! Ще се видим някога в по-чист свят..." – написа Михайлов.

Николай Колев-Босия ни напусна на 72-годишна възраст
Той е роден на 4 май 1951 г.
По време на комунистическия режим неколкократно е изпращан в Старозагорския и в Софийския затвор за дейност, неодобрявана от властите. Автор е на вицове и епиграми за Тодор Живков. Известен е с непоколебимата си гражданска позиция и многобройните си гладни стачки.

В средата на юни 2018 той обяви гладна стачка, против корупцията в Министерството на транспорта, включително в най-високото ниво. Протестът му продължи 83 дни. На 25 юли 2018 той беше приет в Правителствена болница в състояние, застрашаващо живота му.

Николай Колев-Босия е автор на 4 книги и множество публикации в пресата.
Той е баща на 5 дъщери.

https://faktor.bg/bg/articles/pochina-nikolay-kolev-bosiya