• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

12 July 2020, 18:26:09

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10944 Posts

Шишман
2620 Posts

Panzerfaust
453 Posts

Лина
432 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 15893
  • Total Topics: 1262
  • Online Today: 35
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 22
Total: 23

Софроний Врачански – духовникът, оставил следа в историята

Started by Hatshepsut, 06 August 2018, 20:27:37

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Софроний Врачански – духовникът, оставил следа в историята


Днес ние от екип "Българска история" ще ви разкажем за историята на една твърде интересна личност. Името му вероятно ще предизвика у вас хубави, или пък не чак толкова хубави спомени от часовете по история. Човекът за когото ще ви говорим е роден под името Стойко Владиславов но в историята определено остава със своето духовно наименование –  Софроний Врачански. Информацията с която разполагаме за него е твърде оскъдна, но ще се постараем да разкажем максимално подробно. Бъдещият духовник е роден в Котел в семейството на търговец на добитък. Макар и в неподходяща за това среда, Стойко развива интерес към образованието. Учи в килийното училище в родния си град по славянски и гръцки черковни книги. Като поотраства е принуден да работи като абаджия, но се забелязва и стремежът му към духовни занимания. През 1762г. е ръкоположен за духовник и приема да служи на светата църква. Вече достигнал известни познания, той намира нов поминък в живота си  – става даскал и книжовник в Котел.  Именно в това градче, през 1765г. съдбата среща Стойко с една твърде интересна личност – монахът Паисий. Двамата веднага намират общ интерес, а Софроний е пленен от това което новодошлия му показва. Отец Паисий представя на духовника своята "История славяноболгарская", която в близките години ще изиграе ключова роля за историческото развитие на България, както и за бъдещето на нейния изтерзан и поробен народ.

Котелският светец е толкова впечатлен от огромния труд, който Хилендарският монах е положил, че решава да направи нещо също толкова историческо. Софроний прави първия препис на книгата, известен като Софрониев препис и започва да се занимава сериозно с нейното разпространение. В следващите години духовникът предприема пътуване до Света гора, а  през 1792г. напуска родното градче за да  служи в енорията в Карнобат. Отива в с. Арбанаси в манастир, а на 17 септември 1795-та е ръкоположен за епископ във Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди. Все по-трудни стават епископските му задължения, след случили се размирици във Враца (от войските на видинския паша Осман Пазвантоглу – 1797) напуска града и се скита из Северозападна България. За три години се задържа във Видин, където пашата Пазвантоглу управлява града като полунезависим владетел. Този период е много важен за изясняване на целите на Софроний. През 1803 г. духовникът заминава за Букурещ – отново по народополезни дела. Там служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански.


Софрониевият препи сна "Часослов"

От 1806 г. до 1812 г. е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след руско-турската война. Той, заедно с капитан Георги Мамарчев организира във Влашко военен отряд, който нарича "Българска земска войска". Частта е съставена от български доброволци, ръководени от гърка Димитриос Ватикиотис. Земската войска взема участие във войната между османците и царска Русия, като българите се бият изключително смело срещу своите дълговековни поробители. Софроний Врачански прекарва последните години от жизнения си път в манастир край Букурещ. Там остава до смъртта си. Историците и до днес изказват различни мнения за точната дата, на която си отива големият български светец. В науката най-прието е  да се датира по последния подписан от духовника документ, сиреч на 2 август 1813 г. Същата година Д. Попски пише ода в памет на котленския светец. Освен преписите на паисиевата "История славянобългарская" Софроний Врачански оставя зад себе си и много значимо за родното Възраждане творчество. Голямата част от него той  пише по време на периода на престой в Румъния. Емблематичен е  "Кириакодрумион, сиреч Неделник"  – сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на славянски и гръцки източници – единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Сборникът има историческо значение – поставя началото на новобългарската печатна книга – и налага говоримата реч като език на книжнината.


Корица на ,,Неделника"

Тя е широко популярна сред народа под името "Софроние". Пише и друг сборник "Неделное евангелское толкование". В историята остава и неговото лично житие, което пише сам – "Житие и страдания грешнаго Софрония". Показателен е фактът, че в заглавието на последната творба той сам се нарича грешник, макар делото му да е било изключително свято за майка България. Най-голямо признание светецът от Котел получава през 1964 г., когато на 31 декември е канонизиран от Българската православна църква. Паметта на духовника официално се чества на 11 март.

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Житието на Софрониевите книги е по-заплетено от житието на техния създател


Софроний Врачански

Старите българи обичали да ходят на Света гора. След завръщането си от Атон дълго разказвали какво са видели. Само едно нещо помрачавало настроението - споменът за разбойниците, които дебнат по пътищата. Измъквали се внезапно от гъсталаците - диви, рунтави, с кръвясали очи, - изправяли се пред конете с насочено оръжие и властно нареждали на пътниците да хвърлят на земята всичко ценно, което носят. Тежко ти и горко, ако си сиромах и нямаш нищо - озверелите бандити удряли където завърнат, зверски кълцали жертвите.


Светогорски монаси. Гравюра от списанието ,,Le monde illustre", 31 март 1866 г.

През март 1775 г. по пътя от Атон към Солун пътували двама мъже на коне. Единият бил Микаел Себастаци от научния център на острова Сен Лазар край Венеция. Другият е поп Стойко Владиславов, познат от учебниците с името Софроний Врачански. Говорели си за история и философия на гръцки език. Себастаци с удивление отбелязва, че поп Стойко говорел така за Франция и Австрия все едно е живял там години, а всъщност дотогава не бил напускал родния си град Котел. Българинът имал обширни познания по различни въпроси, а за историята на Византия, Турция и Влахия говорел като специалист. По едно време, тъкмо навлезли в някакво дълбоко дере, зачул се страховит вик. Станало това, от което най-много се страхували - срещу тях се изпречили трима разбойници. Изплашен, конят на Стойко Владиславов се изправил на задни крака. В този момент нещо проблеснало върху гърдите на свещеника и спътникът му с удивление забелязал златен кръст, обсипан с рубини и диаманти. Главатарят на бандата веднага поискал кръста, поп Стойко го ударил на молба. Ядосан, един от главорезите извадил ятагана, срязал ланеца и грабнал скъпата вещ, която струвала цяло състояние. След това разбойниците започнали да претърсват багажа на пътниците. На изпроводяк единият бандит ударил с бич българския свещеник, а другият пробол ръката на Себастаци, за да го накаже, че не носи нищо ценно в дисагите си.

Отминала опасността и Стойко Владиславов обяснил на спътника си, че кръстът на гърдите му е фалшив. Нарочно го поръчал такъв, за да привлече бандитите. А истинския кръст той скрил на друго място. За уверение поп Стойко показал една тънка връв, завързана за опашката на коня. За нея под корема на животното имало закрепена торба. Там било златото на българина. Знаел той, че разбойниците веднага ще се нахвърлят върху фалшивия кръст, а после, доволни от богатата плячка, няма да ровят толкова настървено за други ценности.

Едва след това бъдещият врачански епископ Софроний разказал на Микаел Себастаци своите патила. И преди го били хващали разбойници. По лицата им разбрал, че няма да го оставят жив. Коленичил, извадил храната и виното от дисагите си, поканил бандитите да се угостят. После се примолил да го пуснат по нужда, че от страха му станало зле. Слязъл няколко метра по-надолу, нагласил расото си върху един храст, все едно, че още си върши работата, припълзял настрани и се хвърлил в реката.  Така се спасил. В доклада си до Сен Лазар Микаел Себастаци подробно описал случилото се с него, а за българина уточнил - ,,той е един изключително безстрашен, съобразителен и хладнокръвен човек."

Тези, които познават Софроний Врачански само от учебниците, трудно ще по-вярват на този разказ. В представите си те виждат един кротък книжовник, човек на молитвите, но не и на делото. В самия край на XVIII в. точно благообразният и хрисим на вид архиерей излязъл на бойната позиция, за да оглави защитата на Враца срещу ордите на Осман Пазвантоглу. Вера Мутафчиева твърди, че именно Софроний е първият идеолог на национално-освободителното ни движение, а неговият престой във Видин е свързан с опасна тайна мисия в името на българската свобода. Когато турците го разкрили, архиереят съобразително се измъкнал през многобройните постове и успял да се спаси в Букурещ. В румънската столица той обсъждал с прославения военоначалник Кутузов възможностите за едно българско въстание. Дори разработил план как да бъде уредена свободната българска държава. През 1810 г. разпространил възвание към българите да грабнат оръжието в името на България. Той създал и първата българска тайна организация, която си поставила за цел освобождението на отечеството. По идея на Софроний Врачански през 1811 г. бил съставен един доброволчески отряд, известен под името Българска земска войска, който наброявал около 2500 души. Отрядът участвал с успех в няколко сражения. Когато войските на Наполеон застрашително приближили границите на страната, руското правителството побързало да подпише мирен договор с Турция. Така пропаднал планът на Софроний за възкресението на българската държавност.


Видинската крепост. Австрийска гравюра от средата на XVIII век

На пръв поглед далеч повече е известна книжовната дейност на Софроний Врачански. Неговата книга ,,Кириакодромион, сиреч Неделник" е първото печатно издание на  новобългарски език. В същото време малцина знаят, че най-известната му творба ,,Житие и страдание грешнаго Софрония" е открита кажи-речи половин век след смъртта на книжовника. По щастлива случайност ръкописът попаднал в Георги Раковски. Имало и други съчинения, подготвени за печат, но те се разпилели, преди да стигнат до читателите. През 1878 г. свещеникът Кръстьо  Кръстев от с. Клисура купил от някакъв мюсюлманин една дебела книга. Явно произлизала от селище, ограбено след Априлското въстание. Оказало се, че това е сборник на  Софроний Врачански от 1802 г. Ревностният изследовател на Софрониевото книжовно наследство проф. Боньо Ангелов години наред преглеждаше ръкописните сбирки из страната и постоянно публикуваше известия за направените от него открития. Един от тези новонамерени ръкописи се съхранява в Пловдивската библиотека ,,Иван Вазов"...

Оказва се, че житието на Софрониевите съчинения е още по-заплетено от житието на техния създател. Книгата ,,Кириакодромион, сиреч Неделник" е една от най-търсените в региона  през първата половина на XIX век. От това ценно издание в Пловдив се съхраняват близо десет екземпляра. Някои от тях са в частни сбирки. В единия е приложен редкият списък на ,,родолюбивите спомоществователи", помогнали за отпечатването на сборника. Малко се знае за старите притежатели на ,,Софронието". Но за възторга, с който са били прелиствани страниците на книгата, има достатъчно свидетелства - датирани и недатирани бележки, анонимни или подписани. Някъде са отбелязани само имената на читателите (хаджи Янчо, хаджи Симеон, Алекси Милчов), а другаде има посочвания, може би малко странни за  съвременника, но с голямо значение за нашите възрожденци. Така  йеромонах   Партений   от   Калофер през  1817 г. описал в собствения   си  екземпляр   на   ,,Неделника" как е станал монах и кога е купил "Неделник"-а. В   друга книга срещаме подпис на  жител от село Ведраре, а в екзепляр от една частна пловдивска сбирка  има цяла автобиография: ,,Свещеник Юрдан   С. П. Кънов. Роден съм   на 1850 год., ноември  19-й. След осмата ми година постъпих в училището Брациговско и при распита тогавашни   учители  едва   сполучих  да   прочитам твърде слабо, и то като съм посещавал   4—5   години.   На   12   ?  години заминах като за класен ученик  при   учителя   Еню   Маринов   от  Г.   Конаре,   учител   при   Брациговското училище..."

Подвързани с кори от букови дъски, обвити с орнаментирана кожа, грижливо пазени и прелиствани от множество ръце, тези книги били онова свято място, върху което жителите на  Пловдив, Брацигово, Панагюрище, Брестовица, Копривщица, Сопот, Аджар (Свежен) или Карлово оставяли бележки, отправени към деца, внуци и правнуци. Така незнаен читател от началото на XIX век написал: ,,Това толкование, сиреч Неделник, що толкосва просто и чисто, който го прочита, да й благословен нине и довека. .."' А в стихотворение от третото издание на ,,Неделника" се отправя предупреждението:
И затуй много са сиромаси
кои нямат тас книга в дома си. ..

https://podtepeto.com/besedka-za-grada/chuzhdenec-ot-nauchniya-centr-na-ostrova-sen-lazar-kraj-veneciya-tvrdi-che-sofronij-vrachanski-e-izklyuchitelno-bezstrashen-sobrazitelen-i-hladnokrven-chovek/

Hatshepsut

280 г. от рождението на Св. Софроний Врачански


Свети Софроний Врачански (известен и със светското си име Стойко Владиславов, по-късно поп Стойко, и Врачански епископ) е български народен будител, духовник и първи последовател на делото на Св. Паисий Хилендарски. В началото на XIX век той е приеман от руските и румънските власти за основен представител на българската общност. Канонизиран е за светец от Българската православна църква с писмен акт на патриарх Кирил през 1964 г.

Стойко Владиславов е роден на 11 март 1739 година в Котел в семейството на заможен търговец на добитък. Самият той се венчава с Ганка Хаджиатанасова, с която имат четири деца: Цонко; Владислав; Мария и Ганка. Цонко се оженил за Гана Хаджи Танасова и е баща на бъдещия княз Стефан Богориди (Стойко Цонков Стойков) и Атанас Богориди (Атанас Цонков Стойков). Мария е майка на бъдещия епископ Поликарп Патаролийски.

Софроний Врачански учи в килийно училище в родния си град по църковнославянски и гръцки църковни книги. Работи като абаджия, но се забелязва стремежът му към духовни занимания. През 1762 година е ръкоположен за свещеник, работи и като учител и книжовник в Котел. Голямо влияние върху дейността му оказва срещата с Паисий Хилендарски през 1765 година в Котел. Отец Паисий му показва "История славянобългарска", от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис. Самият Стойко Владиславов пътува до Света гора през 1770-1775 година.

През 1792 година напуска Котел, служи в енорията в Карнобат. Пътува до Цариград, Света гора, Анхиало, Арбанаси и през 1794 година става монах в Къпиновския манастир, а на 17 септември същата година е ръкоположен за епископ на Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди, посещава и манастира "Седемте престола" в Стара планина, който е във Врачанска епархия. След случилите се през 1797 година размирици във Враца с участието на войските на видинския паша Осман Пазвантоглу напуска града и пътува из Северозападна България. За три години се задържа във Видин, където по това време управлява като полунезависим владетел Пазвантоглу. Този период е важен за изясняване на целите му като писател.

През 1803 година Софроний Врачански заминава за Букурещ, където служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. От 1806 до 1812 година е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след тогавашната руско-турска война. През последните си години се оттегля в манастир край Букурещ.

Най-добрите свои творби Софроний Врачански пише в букурещкия си период. "Кириакодромион, сиреч Неделник" е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на църковнославянски и гръцки източници — единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Отпечатан е в град Ръмник-Вълча през 1806 година. Сборникът има историческо значение — поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Книгата става широко популярна под името "Софроние". Пише и друг сборник — "Неделное евангелское толкование" (1805, Регионален исторически музей, Шумен). "Житие и страдания грешнаго Софрония" и "Възвание към българския народ". Творбите превръщат Софроний в най-видния представител на българската литература от началото на XIX век.

Неизвестна е датата на смъртта на Софроний (датира се по последния подписан документ от него – 2 август 1813 година). Същата година Димитър Попски пише за него ода. Канонизиран е за светец на 31 декември 1964 година от Българската православна църква.

https://dobrotoliubie.com/


Даровитият възрожденски книжовник и будител Св.Софроний Врачански (със светско име Стойко Владиславов) е роден през 1739 година в старопланинския град Котел. Там, в местното килийно училище, получава основното си образование. Известен е като автор на първата българска автобиографична творба "Житие и страдание грешнаго Софрония", с която полага основите на съвременната българска литература. Негов е и първият препис на "История славянобългарска" от Паисий Хилендарски, изиграла забележителна роля за националното ни Възраждане в периода на петвековното османско владичество.



"Обич, преданост, саможертвеност за род и родина – това е неговият живот. – така Никола Хаджиев, директор на Националния църковен историко-археологически музей, описва Софроний Врачански – Остава без майка на 3 години, а на 11 – без баща, съвсем сам. Местните жители котленци, които забелязали дарбите и интереса му към духовното, го склоняват да се задоми още на 18 години, след което го избират за енорийски свещеник. Той бил добър и внимателен, възпитан, с готовност на всеки във всичко да помогне. Невероятна е срещата му с Паисий Хилендарски. Има много предпоставки Паисий да бъде убеден, че точно там трябва да занесе своя труд "История славянобългарска". През 1765 година той почуква на портата на отец Стойко Владиславов, представя му се и му показва какво е направил. Отецът от Котел му благодари за голямото доверие и с изключително старание и интерес започва да преписва книгата му. Тази работа възпламенява у него силно патриотично чувство. Той толкова е впечатлен от съдържанието на Паисиевата история, че целият му живот оттук нататък придобива нов смисъл, ново изражение. Софроний се посвещава на каузата да служи на народа си с цялата си всеотдайност. Учи децата, проповядва в църквата и дори се включва в подготовката на национално-освободителното движение."

Отец Стойко прави два преписа на "История славянобългарска" и сякаш за да почувства силата на авторовото вдъхновение, на два пъти посещава Света гора, където я създава Паисий. Завистта на местните първенци в родния му град обаче го прогонва и той отива да служи в друга епархия. През 1794 година, под името Софроний, е ръкоположен за епископ на Враца, където развива широка обществена дейност. Размириците в страната го карат да замине за Букурещ. Там продължава да служи като висше духовно лице. В Букурещ активно се включва в дейността за освобождение на България. В хода на Руско-турската война от 1806-1812 той съдейства за формирането на Българска земска войска от българи доброволци, сражаващи се на страната на Русия. Софроний Врачански изготвя и т.нар. "Молба" от 15 точки до главнокомандващия руската армия. В нея разкрива необходимостта от изработване на програма за решаване на Българския национален въпрос. Най-добрите свои творби Софроний Врачански пише по време на престоя си в Букурещ. Сред тях е сборникът "Кириакодромион, сиреч Неделник", който съдържа поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината. Вдъхновен от църковнославянски и гръцки източници, той е единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Именно той поставя началото на новобългарската печатна книга. "Сборникът е толкова силен и актуален за времето си, че просветените българи започнали да го именуват "Софроние". И днес дори той продължава да звучи съвременно – отбелязва Никола Хаджиев – Той пише и много други неща, но това си остава неговият капитален труд. Личността на Софроний Врачански е изразител на тогавашното българско самосъзнание и родова принадлежност. Живял е при неимоверно тежки условия. Той наистина е страдалец, затова и озаглавява своята автобиография "Житие и страдание грешнаго Софрония". Тя е важен исторически документ, който рисува живо положението в България в края на XVIII - и век като една изповед на поробения българин. Св. Софроний владее перфектно гръцки език и превежда много свещени книги. Наред с това той е и много добър рисувач, украсява художествено всички книги, които е написал. Рисува природата, както и автопортрет, портрети на някои от нашите възрожденци. След Руско-турската война от 1806-12 г. Софроний остава до края на живота си в Букурещ. Една година преди да си отиде от този свят, му е направен маслен портрет. Художникът е неизвестен, но е датирал творбата си в 1812 г. Това е единственият оригинален портрет, който е запазен, и за наша гордост се намира в Националния църковно-исторически музей. Картината постъпва в музея през 1929 година. Същият този портрет днес е в читанките на нашите първолачета."

На 31 декември 1964 година Българската православна църква канонизира Софроний Врачански за светец.

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/100228871/sofronii-vrachanski-edin-ot-golemite-bylgarski-vyzrojdenci

Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите сборника "Софроний Врачански - книжовник и политик от Новото време":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=264

...както и книгата на Александър Теодоров-Балан "Софроний Врачански":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=263

...и едно произведение на самия Софроний Врачански - Изповедание на трите вери:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=265

Hatshepsut

Св. Софроний Врачански - народен будител и архиерей Български


Hatshepsut

Св. Софроний Врачански – живот и книжовно дело


На 11 март Българската православна Църква празнува паметта на Христовия угодник, духовник, проповедник, книжовник, радетел за българска свобода, почитан като закрилник на град Враца и цяла България – св. Софроний Врачански.

Св. Софроний Врачански – живот и книжовно дело

Иконом Димитър Йорданов

І. ЖИВОТОПИС

Обилните сведения за живота на видния възрожденец, архипастир, книжовник и обществен деец свети Софроний Врачански се съдържат в автобиографичната му творба ,,Житие и страдания грешнаго Софрония".

Роден е през 1739 г. в Котел. По времето, когато българите тънели в най-тъмна робия, Котел, прикътан в котловината между Ветрила, Разбойна и Юрушки връх, се ползвал с известни свободи. Срещу задължението да пазят пътници и кервани в прохода, котленци ползвали някои привилегии. Селището било управлявано от свои първенци. Предприемчивите котленци, които се заели с джелепчийство (търговия на едро на добитък), се замогнали. В семейството на Владислав Джелеп се родил първороден син, когото нарекли Стойко. Бащата възлагал на него надеждата си, че ще го отмени в занятието и ще умножи богатството на дома. Но момчето било слабовато, болно и мечтателно. Когато Стойко бил на три години, починала майка му. Не след дълго време овдовелият баща повторно се оженил. Една млада чевръста мащеха, чорбаджийска дъщеря, шетала и властно се разпореждала в богатия дом. Тя оспорвала на завареника си правото на първороден. Седем години момчето търпяло гневния вик и тормоза на мащехата – една стръвна война, която ограбила сиротното му детство. Със закъснение деветгодишният Стойко постъпил в местното килийно училище. Там под ръководството на учените котленски духовници поп Мирко, поп Велико, поп Георги и поп Тодор той се научил да чете и да пише. С голямо усърдие продължил на гръцки език да изучава някои от църковните книги. През 1750 г. починал и баща му Владислав. Стойко останал кръгъл сирак. С много мъка и горестни сълзи той бил принуден да напусне бащиния дом. Това изтръгване от корена било първото душевно срутване. Момчето било осиновено от бездетния му чичо, също джелеп, съдружник на баща му, след което загубило възможността да учи. ,,Дадоха ме на занаят" – така примирено и меланхолично е отбелязал това поп Стойко в ,,Житие"-то. Това било второто още по-страшно душевно срутване, което едва ли не затрупало слабоватото будно момче, упоено от сладостта на учението. Подир смъртта на осиновителите върху крехките плещи на невръстния юноша се стоварила тежката отговорност да урежда задълженията им. В подялбата на имуществото се намесили алчни роднини, обиграни чорбаджии и коварни лихвари, които се наговорили да съсипят седемнайсетгодишния сирак. Едва навършил осемнайсет години, Стойко бил задомен. На 1 септември 1762 г. по настояване на котленските първенци той бил ръкоположен за свещеник от Преславския владика Гедеон. Преломен момент в живота на младия котленски свещеник представлява срещата му с преподобни Паисий Хилендарски през 1765 г. Значително влияние за духовното му възрастване оказват и двете му посещения в Света Гора – най-голямото книгохранилище на поробените Балкани.

Свещеническото служение на поп Стойко Владиславов не било леко. Наред със служебните си задължения той жертвоготовно е трябвало да носи и бремето на общественик. Като представител на християните и техен духовен пастир плахият свещеник трябвало да излезе от сянката си, колчем господарските власти го призовавали. Щом над селището в прохода надвисвала опасност, пресметливите котленски чорбаджии закопавали тежко златно имане и се скривали вдън гори, като оставяли безпомощния поп Стойко да ги представлява пред паши и везири и със свито сърце да отстоява общоселските интереси, много пъти обиждан, заплашван, затварян и изтезаван. Трите десетилетия свещеническа, учителска и обществена дейност на поп Стойко в Котел представляват тъжна равносметка за един предан на дълга, полезен, но неоценен човек. Самотен и отруден, ограден от ненавист, лишен от правото да свещенодейства, поп Стойко решил през 1792 г. да напусне Котел. Принудителното му изгнаничество било облекчено от обстоятелството, че овдовял. Навършили се трийсет години от оня есенен ден, когато Преславският владика ръкоположил един млад мъж, крилат от желание да се посвети на всеотдайно църковно-обществено служение. Сега от Котел си отивал един състарен и огорчен човек.

Храбър ще да е бил поп Стойко в решението си да напусне закътания Котел и да се упъти към равнината, за да заеме новата си съставна енория – Карнобат с 12 близки села, която Анхиалският гръцки владика му предложил. Балканът – вековен неизменен страж и закрилник, извисил горда снага, бил непревземаемата гранитна крепост посред поробена България. В духовно-сиротното поле на Румелия духали много противни ветрове. В диоцеза на Анхиалската епархия с присъщото им азиатско буйство вилнеели кримските ханове. Пред очите на тия озверели татарски чифликчии не смеел да се мерне никакъв свещеник. Този епизод от служението си, свързан с безброй страхотии, безчинства и издевателства, поп Стойко покъртително е изразил в своето ,,Житие" – картина на най-черно робство в неговата делнична безнадеждност. Една сравнително спокойна година той прекарал като свещеник в Карабунар (Средец), който напуснал през пролетта на 1794 г., изпратен от християните с трогателна обич.

Житейските битки прибавили не една болест към вродената телесна немощ на поп Стойко. Той решил да се прибере при своите замогнали се синове в Арбанаси – близо до старата престолнина – селище, което деляло с Котел славата на най-лично село... Не е известно кога поп Стойко се замонашил с име Софроний. Вероятно това е станало през лятото на 1794 г. За малко време той бил игумен на Капиновския манастир ,,Св. Никола". След смъртта на епископ Серафим, на 17 септември 1794 г. Софроний бил хиротонисан за Врачански епископ от Търновския митрополит Матей.

Архиерейското служение на епископ Софроний във Врачанска епархия протекло във времето на бурните кърджалийски размирици и бунта на видинския паша Осман Пазвантоглу. Този самозванец се провъзгласил за независим владетел на Видин и на цяла Северозападна България. Враца и околността станали арена на ожесточени стълкновения и кървави войни между вироглавия отцепник-узурпатор и централната власт на султан Селим ІІІ. В жестокото съперничество за власт с наемни войски се биели помежду си и аяните – едри земевладелци и лихвари. Над Румелия настъпил хаос и пълно безвластие. През такова смутно време, при невероятно тежки условия и несгоди, с риск за живота си епископ Софроний обикалял ограбените и опожарени селища на разорената си епархия, ревностно служел и проповядвал. Тези шест най-тежки и тревожни години от живота на Софроний представляват най-големия му дял на съпричастие във всенародните страдания. Сред люта зима Софроний бил непрекъснато в принудителни странствания между Дунав и Балкана: бягане, криене в пещерите на Искърския пролом, приютяване в манастирчета и овчарски колиби, безчет предрешования и преправяния – една дълга и опасна одисея и безропотно кръстно мъченичество, една тежка човешка Голгота!

При едно от пътуванията си по заповед на Пазвантоглу той бил задържан и отведен във Видин, където прекарал като пленник три мъчителни години. През май 1803 г. Софроний получил разрешение да напусне Видин. Той емигрирал във Влашко – отначало в Крайова, а сетне в Букурещ, където прекарал последното десетилетие от живота си. Приет бил радушно както от владетеля на Влахобогдания княз Константин Ипсиланти, така и от угровлахийския митрополит Доситей, който му предоставил килия в митрополията и често го канел на архиерейската си трапеза. По тяхно застъпничество пред цариградския патриарх по каноничен ред Софроний се сдобил и с редовна оставка. В Букурещ наред с плодотворната си книжовна дейност Софроний развил и активна обществена дейност. По време на руско-турската война (1806-1812) той води разговори с руското военно командване и пише ,,Обръщение към българския народ", в края на което се подписва: ,,Софроний, архиерей Български". Това е позив, с който приканва сънародниците си да посрещнат радостно и да подпомогнат руските войски. Като духовен първенец сред българската емиграция той се застъпва с трогателни грижи за своите хиляди бежанци във Влашко.

В края на живота си св. Софроний бил честит да изживее два върховни момента. През юни 1811 г. във Влашко била учредена българската земска войска – първата бойна единица след четиристотингодишно робство и безправие. Този ден бил знаменателен за България, за нейните синове, застанали под първото българско бойно знаме, доживели да се видят вече войници. На Софроний като на всепризнат народен водител, символ на поробената Родина, се полагало да премине пред строените войнишки редици, да ги благослови и да ги вдъхнови за саможертва. През май 1812 г. били прекратени бойните действия с Турция. Замлъкнали оръдията. Предстояло в Букурещ да бъде подписан мирният договор. Прославеният руски пълководец генерал Кутузов, главнокомандващ Дунавския боен фронт, трябвало да се върне в родината си, за да оглави Отечествената война срещу Наполеонова Франция. Преди да напусне Влашко, той отишъл в близкия букурещки манастир, за да се сбогува със св. Софроний. Това била една трогателна прощална среща. Тия два вълнуващи мига озарили залеза на Софрониевия живот. Те укрепили вярата му, че с помощта на велика Русия българският народ ще извоюва свободата си, за която той цял живот бе страдал и се бе борил. С този заветен блян св. Софроний завършил земните си дни на 25 септември 1813 г. на чужда земя. Нямало кой да отбележи с камък мястото, където великият страдалец най-сетне намерил покой.

ІІ. ТВОРЧЕСТВО

Съществени моменти в духовната и творческа биография на свети Софроний Врачански са: срещата му с преподобни Паисий Хилендарски в Котел през 1765 г., двете му посещения в Света Гора (1770-1775) и престоите му във Видин (1800-1803) и Букурещ (1803-1813).

В ,,Житие"-то си св. Софроний не споменава нищо за своите книжовни занимания в Котел. В килийното училище при поп Марко прилежният Стойко се научил да преписва и подвързва църковни книги. През дузината чирашки години будният ученолюбив юноша продължил да се самообразова и да се усъвършества в тия умения. Като млад свещеник в Котел той преписал Дамаскин от 1865 г., Молитвеник (недатиран) и два Часослова (единия – недатиран, а другия – от 1768). В Котел с много любов и художествен похват поп Стойко направил и двата преписа на Паисиевата ,,История славянобългарска". Първият – през 1765 г. – бил предназначен за котленската църква ,,Св. ап. Петър и Павел". С известната приписка-заклинание и всеобхватна анатема той го оградил от унищожение. Във втория препис, който направил за себе си през 1781 г. след второто си завръщане от Света Гора, той значително осъвременил текста на оригинала. Тази книжка станала съкровена част от него. Тя го съпровождала през цялото време на страдалческия му живот и била намерена между оскъдните вещи на покойника, завършил земните си дни на чужда земя.

В шейсет и първата година от живота си св. Софроний се упътил към Видин, където прекарал три изключително драматични години. Но принудителното му затворничество в обсадената крепост се оказало твърде благоприятно за плодотворна книжовна дейност. Столицата на самозванеца Осман Пазвантоглу била богата с гръцки и славянски ръкописи и печатни книги. Те идели от Сърбия, от Влашко, което по това време още си служило с кирилица, и най-вече от Русия, където през ХVІІІ век процъфтяла книжовността. Тук Софроний не само преписвал и превеждал; той бил и съставител. Плод на тригодишните му книжовни занимания са написаните от него осемстотин листа. Във Видин св. Софроний съставил два обемисти сборника, които работил успоредно. ,,Поучения и словосказания праздников Господних..." представяла 79 слова, преведени от църковнославянски език, поместени в Първия видински сборник (1802 г.). Вторият видински сборник (1803 г.) съдържа: ,,Разкази и разсъждения" предимно с белетристичен характер, източната повест ,,Митология Синтипа Философа" (преведена свободно по новогръцкото издание от 1744 г.), Езопови басни (преведени по изданието на Йоан Патутас от 1752 г.) и ,,Философски мъдрости" (откъси от съчинението на А. Марлиан).

Букурещкият период, който обхваща последното десетилетие от живота на св. Софроний, се оказал най-плодоносен за творческата му дейност. В Букурещ около 1804 г. Софроний написал своята автобиографична творба ,,Житие и страдания грешнаго Софрония". Това е първата оригинална новобългарска книга. Тя е венец на цялото му творчество. Това е първото новобългарско произведение, написано в художествена проза. В него Софроний прераства вече в писател. Тази реалистична жаловита повест представлява покъртителна картина на поробена България през ХVІІІ век. В Букурещ през 1805 г. св. Софроний пише ,,Неделное евангелское толкование" – първа редакция на ,,Неделник". Тук било съдено да се появи и първата печатна новобългарска книга – ,,Неделник", излязла в Римник през 1806 г. Тя представлява сборник от 94 празнични слова и е новогръцка обработка на словата на патриарх Никифор Калека от ХІV век в сборника му ,,Кириакодромион". Написан на достъпен и увлекателен език, този сборник е получил широко разпространение под името ,,Софроние" (свободен достъп на новобългарски език – ТУК) и е станал настолна книга на няколко поколения български свещенослужители през миналия век (19 в. – бел. гл. ред.). След издаването на ,,Неделник" св. Софроний залегнал над своя голям ръкопис ,,Исповедание православныя веры християнския", известен още като ,,Книга за трите религии" (1805 г.) При съставянето на този преводен и компилативен труд, в който се разглеждат религиозно-нравствените системи на трите основни религии: християнска, юдейска и ислямска, св. Софроний е използвал най-съвременните произведения по разглежданата тема, които е намерил в богатите букурещки библиотеки. Целта му е била да опровергае исляма като мироглед и обществен строй и да изтъкне нравственото превъзходство на Православието. Тази книга съдържа горещ призив за вярност към праотеческата вяра. В Букурещ Софроний съставил и сборника си ,,Гражданское позорище" (1809 г.). Този обемист труд, съдържащ 350 ръкописни страници, представлява пълен превод на трактата на видния италиански общественик от ХVІІ век Амвросий Марлиан ,,Theatrum politicus". Св. Софроний ползвал съчинението в гръцкия му превод ,,Театрон политикон" от 1802 г. С този съставен труд св. Софроний целял българите да придобият политическа грамотност, макар че народът ни още не е притежавал дори сянка от граждански права. На преден план в него се поставял за разглеждане проблемът за свободния човек. В него се обсъждали моралните норми за поведението на гражданина и на християнина. С това съчинение св. Софроний предлагал модел за съвременна държава – просветена монархия. Понякога той се отклонявал от превеждания текст, за да допълни със собствени мисли и лична интерпретация Марлиан там, където считал за необходимо. Например по въпроса за Русия италианският мислител нямал отношение. С възторжени думи св. Софроний изразил преклонението си пред величието и могъществото на Русия като просветена православна монархия.

Книжовното творчество на св. Софроний е наситено с религиозно-нравствени и дидактически мотиви.

Св. Софроний се изявява преди всичко като просветител. /.../ Основната идея, която издига и брани в произведенията си, е нуждата от просвета. Св. Софроний ратува за широка просвета на сънародниците си като средство за пробуждане на народностно съзнание и създаване на национална култура. Само просветеният човек е свободен. С паисиевски жар той порицава тъмното и безропотно невежество, което води до робство.

Неоценима е заслугата на св. Софроний като радетел и строител на новобългарския книжовен език. ,,Ранният български писател, заключен в подземията на робството, е разполагал със съвсем оскъдни средства за книжовен изказ". Изправен пред повелята да твори, св. Софроний с непосилен труд, усърдие и рядко умение е създал и утвърдил новобългарския книжовен език. За онова време това е представлявало един изключително труден творчески процес. Върху основата на живата народна реч, при плодотворно смесване и творчески синтез на езикови елементи от различни наречия той изградил един сравнително съвършен новобългарски книжовен език.

Свети Софроний Врачански е крупна фигура на националното Възраждане. Той е приемник и достоен продължител на родолюбивото дело на преподобни Паисий Хилендарски. Както беше споменато, св. Софроний е първият строител на новобългарския книжовен език, автор на първата оригинална новобългарска творба, съставител и издател на първата печатна новобългарска книга, първият наш възрожденец-белетрист, който твори художествена проза. Със своето значително по обем и жанрово разнообразие книжовно творчество той проправи пътя и тласна напред новобългарската литература.

Нравственият образ на свети Софроний Врачански се откроява с цялата си пленителна красота: дълбоко благочестие, природна доброта, затрогващо простодушие, кристално чиста архипастирска съвест, жертвоготовност и будно съзнание за дълг.

И над всичко – този величав и обаятелен образ в непомръкваща слава блести с нимба на светостта. Ярък лъч от великото слънце на родната святост, свети Софроний Врачански винаги ще запленява сърцата и ще буди в тях чувства на преклонение, признателност и обич!

,,Църковен вестник", бр. 10 и 11/1996 г.

https://www.istorici.com/

Шишман

В Книгата на Вера Мутафчиева "Смутни времена" пише за него.