Явор Цанев

[Panzerfaust]

Явор Цанев е роден през 1971 г. в град Русе. Завършил е „Книгоразпространение” – Колеж по библиотечно дело – София; „Библиотечно-информационни дейности” – Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий” и „Медии и реклама” – Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”. До 2009 г. работи в Регионална библиотека “Л. Каравелов” – Русе на различни длъжности. Собственик е на издателство „Гаяна“. От 2012 г. издава периодичното издание за фантастика, фентъзи, крими и разкази на ужаса “Дракус”, в което се публикуват основно българскии автори.



Организира няколко национални литературни конкурса, включително за разкази, вдъхновени от Стивън Кинг, Рей Бредбъри, Едгар Алън По, Лъвкрафт.

Публикувал е в различни регионални и национални медии – традиционни и електронни. Включван е в национални антологии. Заемал е призови места в конкурси за проза. По-значими негови отличия са Специалната награда за разказ до 1000 думи на името на Агоп Мелконян (за разказа „Селцето”), 2013; Наградата „Светлоструй” за проза (за сборника „Вино за мъртвите”), 2014; Номинацията за Литературна награда “Елиас Канети” 2015 г. за “Вино за мъртвите”; Номинациите на Евокон 2017 за „Най-добър писател“, „Най-добър популяризатор“ и „Гранд майстор на фантастиката“.

Автор е на няколко стихосбирки и сборници с разкази: “Траурни кристали” – стихове (1994); “Избраникът” – разкази (1996); второ издание (2016); “Икон” – стихове (1999); “Необходими ангели” – стихове (2009); “Четиристишия” – стихове, букарт миниатюра (2009); “Необходими ангели”, второ допълнено издание – стихове (2012); трето (2017); „Странноприемницата” – разкази (2013), второ издание (2017); „Вино за мъртвите” – разкази (2013), второ издание (2015); „Слънчогледите” – разкази (2014); „Home, sweet home!” – разкази (2015); „Целунат от Бога“ – разкази (2018), “Злостории” – детски хорър роман (2018).

https://tetradkata.com/yavor-tsanev/

[Panzerfaust]

Натежават дните, нощите,
животът трупа своите товари,
плътта сънува вече мощите,
но от духа светец не ще направи.

Не може той да се преструва –
като жребец потропва, грива тръсва
и е свободен вечно да пътува,
да се изгубва, после да възкръсва.

И както жилите изсъхват,
а ставите се вкаменяват,
с невидими пера облъхват
крилете му, щом се разтварят.

[Panzerfaust]

Защо ли идва пролетта, като я дебнат знойно лято,
протяжна есен, зима зла и песента й сякаш е изпята?

Защо ли мисля за това, като е свежо утро вън
и зимата е избеляващ сън на хладната си белота?

Дали защото тази белота обагрила е цветовете
и клоните отново светят като от скреж изваяни сега?

Дочувам – шепне пролетта, че винаги ще има лято,
а после есен, зима зла, но тя ще се завръща – като ято.

[Panzerfaust]

Щом твой образ
и подобие съм,
искам да попитам:
Кой те измъчва,
като наранява мен?
Кой забива иглите
в плътта ми?
Кой е направил
твоя вуду кукла
от мен, смъртния,
Господи?

[Panzerfaust]

ШЕСТИЯТ ДЕН

Уморен и отчаян, е обронил глава.
Изсъхнала кал от ръцете се рони.
Когато си бог, всяка твоя мечта
е в комплекта и с шепа пирони.

Твърде човешки изглежда сега –
вгледан в калните пръсти и длани,
а божествено лее се само скръбта
и преливат от гъстата лава вулкани.

Океани се вдигат и шепнат слова,
че отмиват следите човешки
и не трябва, не трябва да страда така –
просто шестия ден е допусната грешка.

[Panzerfaust]

Изкачвам се на своя хълм,
където ме очаква кръстът,
където всички се боим
и всички мислим, че е късно.

Едната длан държи чука,
от другата стърчи пиронът
и сам се приковавам аз,
като в объркана икона.

[Panzerfaust]

НАКУЦВАНЕ

Имаше някога хора –
думата им тежеше…
Днес като ти говорят,
през джоба се чешеш.

На един нивата крива,
на друг – на баир лозето.
Трети врата си разтрива,
че пак някой извозил го.

Все виновни са другите,
в кофти време живеем…
А на кого е заслугата,
че като агънца блеем?

Ако всичкото мрънкане
впрегнем някак в каруца,
ще запалим асфалта, бе!
А пък цял живот куцаме.

[Panzerfaust]

Загубени, залутани в пустинята,
керваните на мислите вървят.
Сред пясъка на спомени отминали,
оглозгани, делата ни лежат...

Безкрайно уморени са камилите,
на свършване е ценната вода,
а някъде далече лае кучето
с осъждащия глас на съвестта.

[Panzerfaust]

Кантарче. Старец със балтон.
Ръми и никой не минава.
Потъва залезът – жетон
за старт на нощната забрава.

Той бавно ще се наведе,
кантарчето в ръка ще вземе
и тежестта ще отнесе
на скритото в балтона бреме.

[Panzerfaust]

Като хладна земя
се изрони от шепите лятото
и накрая замря
под постелята есенно злато.

Бързат късите дни
и кръвта се отдръпва от вените,
сякаш за да проспи
тези есенни пръсти студени.

Без да гледам назад,
знам цвета на небесната стряха
над заспалия свят,
в който дните ни летни горяха.

Нещо сякаш пълзи
и сред шумата тихо провира
люспестите следи
на изчезваща в нищото диря.

[Panzerfaust]

Ако летиш – лети високо!
Ще има кой по теб да стреля,
защото ненаситно е окото
на завистта в бодливата постеля.

Ако летиш – лети високо!
Над тебе слънце само да остане.
Дори когато напече жестоко
и заболят предишните ти рани.

Ако летиш – лети високо!
Крила ще срещнеш, станали на прах,
но те са горе именно защото
летят високо. Другото е страх.

[Panzerfaust]

на Далчев

Часовникът ми е останал без стрелки,
в петна е целият му циферблат –
достигнал дъното на своя собствен ад,
е спрял отдавна часовете да брои.

По дървения под със тебешир
е очертан на тялото ми силуетът
и помни само въздухът в ателието
как чужд ми беше всеки панаир.

Шумът от улицата не затихва –
колите продължават да фучат,
от кръчмите наздравици звучат
и грехове свенливо се усмихват.

Не заглуших във себе си скръбта –
тя вечно ще извира през прозореца
и ще докосва непонятно хората,
които знаят: наша е смъртта.

[Panzerfaust]

БОЖА РАБОТА

Миналата седмица баба Мария стана на сто години, но не празнува. Нямаше с кого. То кокошките не се броят, козата... вярно че е дружка, ама какво отбира от рождени дни.
Къщурката стои прихлупена в края на махалата, ама то и махала е силно казано, щото кой ти брои празните къщи. Само в още една живее човек, чак на другия баир. И той пък един... не си спомняше какво точно му е кривото, но още от едно време не беше от приятните. Сърдит такъв, намусен, не говори... пък и с кого да говори – да ѝ подвиква от неговия баир към нейния? Вятър работа.
Обаче на другия ден, след рождения, стана една работа. Чудо не можеш да я наречеш, щото не е баш чудо, ама малко чудна все пак – в кошарката, при козата, се появи козле.
То хубаво, ама козата пръч не беше виждала. Това козле...
Зачуди се баба Мария, после си каза: „Божа работа“. И се захвана да се грижи и за козлето. Но като мина седмица – ето, днес – ново чудо – козлето го няма! Козата си стои в кошарката, зоба от накъсаните пресни клони и нищо не обажда.
– Де е козлето ба?
Нищо. Все едно козле не е имало. Пък и то, като се замислиш, преди седмица нямаше.
Зачуди се баба Мария, ама то като се чудиш, че голяма полза. Все тая. Каквото ти поднесе животът – такова. На сто години няма какво да му се чудиш – всеки ден ти е дар от Бога. Виж я козата – все едно нищо не е станало.
Когато след още една седмица на двора се появи агънце, вече не беше нещо ново, ама пак малко на чудо приличаше. Едно такова чисто, бяло, едва си стои на крачетата, пък с вървичка, закачена на стобора, сякаш може да избяга.
Позачуди се пак баба Мария, после отведе агънцето при козата и като нямаше на кого, на нея заговори:
– Ето, изчезна козлето, ама пък агънце ти водя...
Козата не обърна внимание на думите, само побутна агънцето, колкото да е ясно, че е разбрала: агънце – агънце.
Обаче след няколко дни агънцето също изчезна, така както се бе появило. То да кажеш, че има хора в махалата – да ти го откраднат, ама то – няма. Е, оня, кривия, ама той не говори, камо ли да се вдигне дотук и да прави поразии. Пък и отде ще знае за агънцето – то нали само се появи?
Зачуди се баба Мария, помисли и в стогодишния ѝ мозък се завъртя една мисъл. Това ще е само Божа работа. Стана на възраст, праведно живя, Бог ѝ ги праща тия животинки. Обаче защо си ги взема? Не ѝ се вярваше да е грешна. То и да е била някога... забравено е вече. Уж Господ не забравя, ама пък как да ти помни толкова народ? Иначе какво да е? От небето не падат козлета и агънца. Освен ако Бог не ги праща.
И реши баба Мария, че това е знак, пак от Господ.
Явно не ѝ достига нещо, за да е съвсем чиста пред него, и затова ѝ подсказва, че го има, че може да прави чудеса, а тя сама да се сети по-често да пали свещ и да казва по някоя молитва. Отсега нататък по-грешна и да искаше, нямаше как да стане. То колко сила за грехове има в нея... Обаче вярно, свещ палеше само на гробищата, на Задушница, а молитва не бе казвала скоро.
Изрови от скрина, изпод подготвените за собственото ѝ погребение вещи, стар молитвеник и реши, че ще казва по една молитва сутрин и вечер. И по една свещ ще пали, но ще я нареже на малки парчета, че да стигне за по-дълго.
Така изкара близо година.
Нищо особено не се случи, но тя свикна и малките ритуали запълваха времето ѝ. То не че тук времето имаше значение. Колкото ти е дал Господ – толкова. На сто години всеки сезон е минал вече сто пъти. Няма какво да му мислиш.
И ето че един ден баба Мария пак намери агънце на двора.
Зарадва се тя. Даже цяла свещ запали.
Пък тя, тая работа, за свещ си беше.
На колко хора Господ праща дарове, макар и за малко?
Прибра пак агънцето при козата. Зачуди се дали тоя път ще ѝ го остави Той, или пак ще си го прибере. Продължи да казва молитвите и да пали свещ. Но това не помогна. След десетина дни агънцето изчезна.
Много неща бяха минали през главата на баба Мария, но това истински я натъжи. Не беше чак като да си е отишъл някой близък, но пък тъгата по агънцето бе съвсем чиста. Това бе дар Божи, който ти се дава и се взема. Не можеше да няма причина.
Напираше я отвътре да сподели с някого. Ама то – с кого? Само оня – кривия – на другия баир. Върви му обяснявай! Или ще те нахока, или ще се смее на бабешките ти приказки.
И тогава на баба Мария ѝ хрумна нещо. Помисли, помисли, зачуди се дали трябва, дали не е грешно... и се реши: Ами да, ако приема дара, а го отнемат от друг… То не че друг много имаше, ама и онзи щеше да свърши работа. Ако е рекъл Господ, ще ѝ даде знак, че греши. Защо да се изпълва с тъга? Тя ще дари своя дар и това няма да я направи по-грешна, напротив. Пък Той – като иска – ще си вземе дареното от него!
Когато след няколко дни се появи козле, баба Мария се усмихна със сто и една годишна усмивка. Знаеше какво да прави, а знак, че е грешно, не бе получила. Значи – на прав път беше. Че и по-чиста пред Господ ще стане.
Рано сутринта, още по мръкнало, поведе козлето през махалата, а то вървеше кротко с нея и въобще не се дърпаше. Прекосиха пустия мегдан, заизкачваха се нагоре по отсрещния баир и баба Мария усети някаква сила, която сякаш помагаше на старите ѝ крака да вървят по-бързо. Сигурна беше, че така трябва, че право прави.
Тихо се приближи до стобора на едничкия друг жител на махалата и закачи на него вървичката на козлето. После го помилва по главата, точно между рогцата, прекръсти се и тръгна обратно към дома си.
Като се прибра, запали свещ и си каза сутрешната молитва.
.
Киро Кривия се събуди и се надигна с обичайната си сърдита физиономия. Знаеше, че така му викат – то не че тук имаше кой да му вика. Едно време беше това. Ама пак му беше криво. То целият свят крив се пада. Каквото да пробваш – все не ти излиза сметката. Все нещо ще стане наопаки.
Облече набързо дрехите си и отвори вратата. Още няколко дни и ще е пазарен ден. Трябваше да слезе в града и да продаде козлето.
Подсмихна се. Крив, крив… ама тарикат!
Тогава козлето изблея.
Кривия се втрещи.
Извърна се и го видя, вързано за плета.
Ей, крива работа пак! Как все на него такава крива работа...
Стоеше като треснат. Не можеше да повярва, че изкуфялата баба Мария, дето е вече над стогодишна, го е разкрила. Че някак е разбрала кой оставя животните в двора ѝ, за да ги храни тя, докато стане време да се водят в пазарния ден за продажба.


От сборника с разкази "Гроб съм"