• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 
avatar_Hatshepsut

Македония (1913-1941)

Започната отъ Hatshepsut, 05 Авг 2018, 22:58:08

0 Потрѣбители и 1 гостъ преглеждатъ тази тема.

Hatshepsut

Забравеното Тиквешко въстание

Неготин и Кавадарци, заедно с близкото село Ваташа, са главните средища на героичното Тиквешко въстание от юни 1913 г. Подигането на българите по десния бряг на р. Вардар е първата масова съпротива срещу сръбската окупация на части от Македония след Балканската война (1912 г.); Алманах "Македония", 1931 г.; В средата - знаме с надпис "Свобода или смърт", извезано върху знаме от Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). Точно такъв символ е извезан и върху знамето на Тиквешкото въстание, по спомените на съвременниците. След погрома знамето на тиквешките въстаници е отнесено в Белград, където изчезва по обясними причини

Изгубена задълго сред водовъртежа на големите исторически събития около Междусъюзническата война, тази героична страница в българската история едва наскоро бе отворена наново.

Със завземането на земите по десния бряг на Вардар от сръбската войска в края на Балканската война започва усиленото етническо претопяване на българското население там. И ако за южните части на Македония, завзети от гръцката войска, по-подходящото понятие е все пак "етническо прочистване", поради наличието и на етнически гърци в завзетите земи, то за сръбската окупационна зона "етническо претопяване" си е съвсем на място, според преобладаващата част от етнографски изследвания до началото на 1912 г. сърбите в Македония са само крайно незначителна част от обитателите на областта.

Веднага след прогонването на вековния поробител от Македония, българите там пристъпват към изграждане на местни органи на властта. На свиканите събрания присъства цялото население , там са избрани първите органи на местната власт. Веднага след навлизането на гръцките и сръбските войски точно тези истински народни избранници, образуващи действително самоуправляващи се общини, са първият им прицел, първи те са задържани, преследвани, пребивани, премахвани физически заедно с целите им семейства, а къщите им изгаряни. Особено сръбската власт се сблъсква с огромни трудности, тя не е в състояние първоначално да намери даже отговорници за градските квартали, назначените на тези постове сърбомани изобщо не се явяват на работа.

Скоро, много скоро македонските българи ще трябва да научат сред убийствата, боя и пълното безправие, че вековният поробител е сменен с нов, не по-малко озлобен и жесток. Гръцките и сръбските чети налагат неограничен тормоз за сплашване на македонските българи, масови са убийствата, терора, грабежите. Същевременно се назначават гръцки и сръбски съответно, окупационни власти. Изгонени са насилствено учителите в българските училища. Българските свещеници ги последват малко по-късно. Всички те са сменени със сърби. Списъкът с безчинствата на окупаторите - убийства, грабежи, изгорени къщи, насилени млади жени може да е безкраен.

Първоначално се пишат писма и прошения до правителството в София с молби за помощ за присъединяване към България. Скопският мирополит Неофит пише прочувствено изложение даже до руския император Николай II (10 април 1913 г.), в което известява, че сръбските окупационни власти разглеждат българското население като поробено. Известяват се и чуждите дипломатически мисии, но така наречената Европа, разбира се, е винаги глуха за всичко, което не й носи пряка изгода. Бързо става ясно, че само с ново подигане македонските българи могат да разчитат на освобождението си.

Разделянето на Македония, чието население е предимно българско, остава недопустимо за македонските българи както в края на 1912 г., така през първата половина на следващата 1913 г., запазването на целокупна Македония и естественото й присъединяване към България е цел, която никой даже не помисля да оспори (вж. Извори).

Още от октомври 1912 г. ВМОРО започва практическа подготовка за противодействие на гръцките и сръбските окупационни власти. Войводата Кръстьо Льондев обобщава тъжно, че изглежда "ние всички трябва пак да хванем гората" (Д. Гоцев, 1981). След 1 декември 1912 г. ВМОРО е принудена да прекрати легалната си дейност, спрени са всички български издания. Така става ясно, че друг път освен въоръжения отпор срещу издевателствата на новите поробители, всъщност няма.



* * *



Решителната промяна настъпва на 11 май 1913 г., тогава става ясно, че пасивната съпротива на македонските българи, макар и всеобща, няма да е достатъчна. Сръбската власт забранява отбелязването на деня на светите братя Кирил и Методий, празник честван тържествено в цяла Македония, като нарежда населението да работи ангария по пътищата. Нито един българин обаче не отива на работа, работилниците и търговете са затворени, всички българи в Македония са облечени в празничните си дрехи.

От втората половина на май зачестяват въоръжените сблъсъци на българските чети със сръбската войска във Велешко, Скопско, особено в Щипско и в областта Тиквеш. През юни зачестяват убийствата на цели български семейства, за да се сплаши населението. Българските първенци в Битоля семейството Стамболжиеви са избити до крак, всичките 8 души, а труповете им изложени на чаршията. Така е в цяла Македония, окупирана от сръбските и гръцките войски.

В края на май няколко български чети се насочват към Кавадарци. На събранието в с. Бегнище (29 и 30 май), всички представители на селищата в Тиквеш се изказват за вдигане на въстание, избран е и щаб.

На 15 юни, ден преди избухването на Междусъюзническата война, четите на Дончо Лазаров и на Михаил Шкартов нападат сръбската войска в Неготино и освобождават града. Въстаниците се насочват бързо към близкото Кавадарци, освободен на 19 юни, сръбската войска не издържа на напора. Пристигат и още български чети, но от редовната българска войска няма и помен. В същото време почти 30 хилядна сръбска войска се насочва към размирните Неготин, Кавадарци и Ваташа. След денонощни сражения, четниците трябва да отстъпят Кавадарци на 25 юни. Градът е подложен на невиждан погром. В Неготино са изгорени почти всички къщи. Започват масови убийства. В Тиквеш до цялостното потушаване на въстанието са избити почти 1000 българи, над 2700 души са затворени и подложени на изтезания.

Така започва всъщност насилствената промяна в народностното самосъзнание на македонските българи. През следващото столетие погромите ще продължат с нова сила, за да се изтръгне всеки спомен за българщината в Македония. Неуспешно, впрочем.



* * *



Ако чрез присвояването на грамадни парчета от същинската българска история скопската история-пропаганда се сблъсква обичайно само с насмешливи усмивки сред изследователите на съответните исторически периоди, то изопачаването на българския характер на относително близки героични исторически събития като Тиквешкото въстание, в което са избити стотици българи, може да буди единствено погнуса. В югославската историография това събитие отсъстваше нацяло. Дори в наши дни за Тиквешкото и за съседното му по време Охридско-Дебърско въстание също се пише и говори с половин уста.

В българската историография през втората половина на миналия век също не се споменава много-много за въстанието, макар и по други причини. Съвпадането по време на Тиквешкото въстание с големите събития около Междусъюзническата война, донесла толкова злочестини на народа ни, остави този героичен, но кратък епизод от национално-освободителните ни борби( в сянката на мащабните събития. Понеже днес, след столетно усилено обсъждане, вече е трудно да се каже и напише нещо ново за войните от 1912-1913 г., започна вглеждането и в събитията от "масовката". И това трябваше да се очаква, България не бива никога да забравя героите, които са загинали с нейното име на уста, те са същинските български светци.



Извори



"Този въпрос [за народностния състав на населението в областта Македония] за нас, българите, отдавна е решен. Населението в Македония е в болшинството си българско, тъй както в Стара Сърбия е сръбско, а в Епир, Тесалия и островите е гръцко. Българските земи в Европейска Турция са тези, в които напоследък се твореше българската история. Това са местата, където българите водят от двадесет години непрекъсната революционна борба. Това са местата, където действаше две десетилетия ВМОРО, а тя е организация българска . . ."

В. "Българин", издаван по решение на ЦК на ВМОРО в Солун, 9 ноември 1912 г.



"За цялостна и неразделена българска Македония ние твърдо държим. В противен случай ние бихме били изменници пред паметта на хилядите загинали борци в Македония, ние бихме били изменници пред целия български народ . . . Чуждото ние не желаем, но и своето не даваме. За сметка на нашето българско тяло друг не може да се увеличава. Това е желанието на всички българи . . ."

В. "Българин", 25 ноември 1912 г.



"Без да прави разлика между съюзниците [от Балканския съюз] нашата организация подпомагаше с всички средства и на сърби, и на гърци. Ала за голяма наша жалост едвам що се свърши окупирането на нашите български земи от сръбската и гръцка армия и вече се явиха признаци, които ни вдъхват страх за нашето национално бъдеще. Сръбските власти почнаха открито да съветват българина да се отрече от своето име, от своя род. Правят се приготовления, които сочат, че чуждата окупация не е само временна. Народът ни в Скопие, който геройски досега е поддържал революционната борба, вече основателно подозира, че може би ще бъде оставен под чуждата власт. Радостта почва да се смесва с отчаяние . . .

Затова вътрешната организация, вярна на своя скъп завет да работи за свободата на целокупна Македония, . . . осмелява се да поднесе от името на измъчения ни род молба да се застъпи Ваше Величество с всички средства докрай, за да се избегне каквото и да е разпокъсване [на Македония] . . ."

Из меморандум на ЦК на ВМОРО до цар Фердинанд, началото на декември 1912 г.

http://www.segabg.com/article.php?id=655715

Hatshepsut

Тиквешкото въстание във Вардарска Македония - 1913 г.


Hatshepsut

#2
Забравеното Охридско-дебърско въстание

Охридско-дебърското въстание е организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация въстание на българи и албанци в западната част на Вардарска Македония срещу новата сръбска власт.

Въстанието избухва 2 месеца след края на Балканската война в Дебърско, Стружко и Охридско под водачеството на Милан Матов, Петър Чаулев, Павел Христов и Антон Шибаков. След четиридневни сражения с редовна сръбска войска въстанието е жестоко потушено.

Ето и позицията на Христо Матов, син на воеводата Милан Матов – почетен председател на Съюза на Македонските Организациии:

,,ОБЩЕСТВЕНА НЕМЪРЛИВОСТ ИЛИ ПРЕМЪЛЧАНА ИСТОРИЯ"

(по спомени на воеводата от Струга Милан Матов)

През месец септември 2013 г. се навършиха сто години от най-голямото по последици за Балканите въстание дело на македонци – българи и албанци – по повод заробването и безчинствата на сръбския кралски окупатор, настанил се по силата на Букурещкия мирен договор, с който приключва Междусъюзническата война – плод на болезнената грандомания на Фердинанд и на недомислието на военния му министър генерал Михаил Савов.

Всичко започва през лятото на 1913 г. в района на Тиквешията – Македония когато народът се вдига на бунт срещу господството и безобразията на сръбския окупатор. Начело на въстаниците са войводите Дончо Лазаров, Тане Измирлиев, Михаил Шкатров и други от ВМРО, които разбиват и прогонват сърбите и превземат Кавадарци и Неготино, но само за няколко дни, след което идва кървавото отмъщение на сръбските гренадири.

Само след два месеца в югозападните краища на Македония избухва нов подобен бунт и то в много по-голям мащаб и с прякото участие на цялото местно население и по-конкретно на българи и албанци. В случая е била извършена сериозна предварителна подготовка от албанеца Ирфан бей, войводата Милан Матов и с пряката помощ на младата албанска държава.

Бойните действия започват в местността Люзана близо до Дебър и постепенно се разрастват по посока на Струга, Охрид, Ресен, Галичник, Кичево и други околии – общо девет и всички те за броени часове биват освободени от сръбския окупатор. Във водените сражения участват и много местни чети и отряди на албанското население, начело с войводите албанци Дам Цам, Спасе, Юсуф бей, Бекир и други, както и постоянните чети на ВМРО начело с войводите Милан Матов, Павел Христов, Андон Шибаков, Димитър Иванов – Таки, Лев Огнянов, Петър Чаулев и др.

Проведен е граждански събор в правителствения дом на Дебър и е избрано и сформирано първото временно правителство на Македония начело с албанския старейшина Сефедин Пустина и с военоначалник Милан Матов.

Сраженията са повсеместни, но основните се водят при селата Петрино и Буково като навсякъде сърбите са разбити и обърнати в бягство.

Кралство Сърбия изпада в смъртна тревога и за часове мобилизира стохилядна армия, придружена от многобройни артилерийски части, които нахлуват в освободените територии, придобиват с артилерията военно превъзходство и за дни разбиват бунта. Те биват улеснени и от някои грешки на въстаниците като неприемане на заповеди, а само по сговор, липсата на подмяна в състава на ранените и убитите, някои лични разправи и несъгласия между ръководителите и др. И започва жестока и кървава саморазправа от страна на сръбските кралски сили като цели села са разрушени или опожарени, а населението безогледно изклано или разстреляно. Дори родната къща на Милан Матов не е пожалена и е срината до основи, а болната и престаряла майка на воеводата –  баба Петра, е пребита и изхвърлена на бунището.

Край село Велгощи, близо до Охрид, е била разстреляна цялата чета на младия войвода Димитър Иванов – Таки, за което сега там е издигнат скромен паметник.

Страшни са битовите и демографски последици от станалото, като се образува един емигрантски поток от повече от 70 хиляди души, насочен предимно към майка България, Албания и далечни страни.

Народите на Македония и Албания честват този най-голям бунт и се прекланят пред подвига на тези светци-герои, а у нас нито с дума не го споменават, дори и на вековната годишнина, въпреки заръката на писателя Антон Страшимиров, който поръча да не се забравя, че и в Македония се гради историческата същност на българщината.

Hatshepsut

Тиквешко въстание

Тиквешкото въстание е въоръжен бунт на Вътрешната македоно-одринска революционна организация срещу сръбската власт във Вардарска Македония. Тиквешкото въстание е първият масов въоръжен протест на македонските българи срещу новия сръбски режим във Вардарска Македония. Въстанието избухва на 15 юни 1913 година, ден преди началото на Междусъюзническата война, като са освободени Неготино, Кавадарци и Ваташа, но не обхваща и други селища в района, защото българските войски не успяват да се притекат на помощ. На 25 юни четите се оттеглят от завзетите селища и в следващите дни въстаналите райони са подложени на жесток терор от сръбската власт.
Причина за въстанието са насилията, извършвани от сръбските административни и военни власти в тиквешкия край. Още в началото на декември 1912 година сръбският комендант на Кавадарци събира видните българи и ги уведомява, че българското общинско управление се разпуска и той лично ще управлява града, като им заявява:
,,Вие сте стари сърби. Българите ви асимилираха. Сега, когато ние сме тук, ще си бъдете отново сърби. Ако не се съобразявате с това, което ви казвам, ще ви избия всички. "
Те са изгонили всички български свещеници и учители от Тиквешко и на тяхно място довели сръбски свещеници. Изгонени са били и всички учители и са заменени със сръбски. Тези, които искали да останат, трябвало да отидат на курс в Белград да изучат сръбски език. Архиерейският наместник Григорий Лазаров е пребит, защото се опитва да причака своя митрополит на железопътната гара в Криволак, а къщата му е съборена. Извършили са и много насилия - убит е един младеж - Александър Видов, който на въпрос сърбин ли е, той отговоря отрицателно. Убита е и майката на войводата участник във въстанието Димитър Пинджуров - Наца Пинджурова. Изнасилена е Мария Тодорова на втория ден след нейната сватба от един сръбски поручик. Зарко Илиев от Ваташа бива пребит, също и много други жители на Тиквешко.
Централният комитет на ВМОРО изпраща в Кавадарци члена си Петър Чаулев, който провежда тайно събрание в дома на Йовче Шкартов, бащата на Михаил Шкартов, на което е решено незабавно да започне подготовка за въстание. На Дончо Лазаров и Михаил Шкартов е възложено да организират и въоръжат местната милиция.
През април и май 1913 г. ВМОРО е готова да вдигне въстание в Тиквешко срещу сръбските окупационни части. На 26 май ръководството на организацията в Кавадарци получава окръжно №57 от Централния комитет че към Тиквешко се придвижват четите на Марко Иванов, Милан Матов, Панайот Карамфилович, Петър Чаулев, Милан Гюрлуков и други. На 29 и 30 май е свикано събрание в село Бегнище, на което присъстват 60 души представители на почти всички села в Кавадарска околия. За вдигане на въстание се изказват единодушно всички делегати. Избран е революционен щаб, в който влизат Михаил Шкартов, Лазар Банянски, Христо Михов, Коце Сеизов, Атанас Мурджев, Тодор Камчев, Пано Измирлиев, Мело Янев, Тодор Мицев, Глигор Линин, Евтим Монев, Дончо Лазаров, Васил Саздов, Димитър Пинджуров, Атанас Божков, Трайчо Трушията, Гошо Голев, Йованче Шошев, Милан Атанасов и Милан Ацев.
На 13 юни е свикано второ заседание в село Ваташа, което решава щом се получи известие, че българските войски тръгват от Щип, Радовиш и Струмица, четите и милицията на ВМОРО веднага ще се вдигнат на повсеместно въстание в Тиквешко като ударят в гръб сръбските войски, окопали се по десния бряг на Вардар и по височините при селата Пепелище и Мужанци.
На 15 юни 1913 г. обаче четата на Дончо Лазаров е открита във Ваташа и започва сражение. Заедно с четата на Шкартов нападат сръбските войски в Неготино и още същия ден ги прогонват. В селището се установява българско управление. Сръбските власти изпращат войски и турски чети от околните села, но всички техни пристъпи са отблъснати. От Неготино българските въстаници настъпват към Кавадарци, където сърбите успяват да арестуват множество легални дейци на ВМОРО. Избухналото въстание хвърля в тревога сръбското върховно военно командване, което изпраща още войски. На 19 юни обаче те са разбити и отстъпват към Велес. Кавадарци е освободен, като над града се развяват български знамена. На 20 юни на тържествено събрание е избрано българско управление, съставено от 12 души от града и околията.
На 20 юни настъпва около 30 000 сръбска войска, начело с войводите Василие Търбич и Йован Бабунски и други. Въстанниците са подкрепени от пристигналите на 22 юни чети на Христо Чернопеев, Чаулев и Васил Чекаларов. Сръбската армия започва да изгаря масово българските села, като селяните бягат към Кавадарци. Въстанниците водят ожесточени сражения при височините на село Паликура и от река Черна до река Луда Мара. На 23 юни Щабът на въстанието отправя апел до българското главно командване да изпрати помощ. Но получава заповед четите да се оттеглят, тъй като българската армия отстъпва на изток.
На 24 юни въстанниците напускат организирано позициите си и сръбските войски влизат в Кавадарци. Цялото население и всички бежанци от околните села бягат към планините. По улиците на града се водят боеве през цялата нощ срещу 25 юни. Рано сутринта и четите и милицията на ВМОРО се оттеглят къв Бегнище. Градът е разграбен и опожарен. 60 къщи и дюкана са изгорени, а заловените 24 души са разстреляни на място. Неготино пострадва по-силно - от 800 къщи и дюкяни са изгорени 750.
На 27 юни щабът на въстанието решава невоъоръжените хора да се върнат в домовете си. Сръбският комендант на Кавадарци гарантира чрез свещеник Григор Хаджийорданов живота и имота на завърналите се. Въпреки това над завърналите се започват масови насилия - в Моклище са убити 18 души, в Корешница - 19, в Рибарци - 16. В Кавадарци 150 души са завързани на колове, държани 30 часа без вода и накрая избити и оставени непогребани. На 12 юли, Петровден всички жители на Кавадарци са принудени да присъстват на молебен за крал Петър I, като окръжният управител заявява, че ,,тук в Сърбия може да живее само оня, който е прави сърбин". На 20 юли всички граждани отново са събрани и обградени от войска, жандармерия и сръбски четници. Окръжният управител заявява, че населението на Кавадарци е от памтивека сръбско, и кара гражданите да гласуват декларация, с която се отказват от българската си народнос и се обявяват за сърби. Общо жертвите в Кавадарци са 363 души, в Неготино - 230, а във Ваташа – 40 души. 2700 души са арестувани, инквизирани и затворени. По данни на Карнегиевата комисия броят на жертвите на Тиквешкото въстание е над 1000 души.
През септември същата година срещу сръбските власти избухва Охридско-Дебърското въстание.
В горната част на знамето на тиквешките въстаници имало надпис Тиквешки революционерен окръг. Под него пишело ,,Свобода или смърт". В центъра му имало жена, която държи развято българско знаме и е стъпила с единия крак върху тялото на убит войник. Знамето е правено от учителки от Кавадарци под ръководството на Пане Иванов, учител в Кавадарци, който е роден в Кюстендил. Знамето изгаря при немските бомбардировки на Белград през 1941 година.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B8%D0%BA%D0%B2%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%BE_%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5

Hatshepsut

#4
Потушаването на Охридско-дебърското въстание – едно от големите зверства на сръбската армия

Ако Тиквешкото въстание не получава напълно статут на отделно историческо събитие и много често бива разглеждано като част от военните действия, което намалява политическото му значение, то Охридско-Дебърското избухва няколко месеца по-късно, след подписването на Букурещкия мирен договор.

Преди да се стигне до него ВМОРО решава да работи по мирен път за ревизия на договора и иска автономия на Македония. За целта проф. Ал. Балабанов, проф. Ив. Георгиев и Тодор Павлов са упълномощени да търсят решение на въпроса чрез серия срещи с пълномощните министри на Великите сили в София и посещения на техните столици. Във Виена външният министър Л. Бертхолд дава обещание за съдействие, но както и в Петербург, Берлин и Лондон делегацията не получава нищо повече от съчувствие.

Друг лост за влияние върху Великите сили и Сърбия е движението за приемане на католицизма. При затварянето на българските, влашките и албанските училища, вече съществуващите преди войните униатски в районите на Битолско, Скопско, Гевгелийско в които се преподава на български език продължават своята дейност. Това течение обхваща още Гевгелийско и Дойранско, като в Битоля цели 250 семейства се обявяват за униати. Съзирайки заплаха и в този опит за запазване на българската народност, новата власт забранява и униатските училища.

Така въоръжената съпротива се оказва отново единствената възможност пред революционната организация. Репресиите на сръбската власт не са насочени само срещу българите в мултиетническата Македония, поради което въстанието се организира съвместно с албанския революционен комитет, а в бойните действия взимат участие и много турци. Българските активисти, сред които се открояват имената на Петър Чаулев, Милан Матов, Яне Сандански, Лев Огненов и албанският революционен комитет, начело със Сефадин Пустина, се договарят в албанския град Елбасан то да избухне на 13-и октомври 1913 година.


Петър Чаушев е сред главните действащи лица във въстанието

Както музата на историята Клио често в подобни случаи постъпва, и този път под формата на непредвидени обстоятелства осуетява плановете на въстаниците. Димитър Гоцев описва ситуацията така: ,,на 7-и септември 1913 Долнодебърският байрактар Селим ага е открит и заграден от сръбски войски в с. Епишкопия. Селската полиция (българи и албанци) се явява в гръб и се завързва сражение. Така пламва целият край ..."

Два дни по-късно българо-албанските чети освобождават Дебър, прогонват два сръбски полка и пленяват 420 войници. Установено е временно управление в състав С. Пустина, Хр. Атанасов и Риза бей. След това сръбските окупатори са прогонени от Струга, а на 12-ти септември П. Чаулев и П. Христов влизат в Охрид. Тук въстаниците прекратяват преследването на отстъпващите сръбски войски и заемат отбранителна позиция.

Едва на 17-ти септември съзаклятниците продължават настъплението си, но не както е планирано към Битоля, където вече са концентрирани многобройни сръбски сили, а към Кичево. След ожесточени сражения край село Иванчища четата на Чаулев разбива опонентите си и превзема Кичево. Още на следващия ден тя е принудена да отстъпи града без бой.

Сръбската власт обвинява българската държава, че изпраща офицери, които да ръководят бунта. Коренно различната гледна точка, от която изхождат нашите съседи става причина за кървавото потушаването на въстанието, което надминава всичките им жестокости в Македония до този момент.

При потушаването на въстанието гръцки войски се притичат на помощ на сръбските и близо две седмици след началото на сраженията, българските чети отстъпват и Охрид. Над 100 села са опожарени, а над 30 000 българи и албанци бягат в Албания. Дебър е почти сринат с земята. Според Карнегиевата анкета Охрид са убити трима свещеници, 5-ма учители, около 150 български граждани и 500 турци и албанци.

Въпреки че моментът за въстанието не е най-подходящият и невъзможността за получаване на външна подкрепа от българската държава и Великите сили го обрича на кървав провал, въстанието в най-отдалечената от българската граница част от Македония е недвусмислено доказателство за преимуществото на българския етнически характер на областта, независимо от всички репресивни мерки, целящи да променят този факт.

Съвпадащите българо-албански интереси, намерили израз в тяхното обединение, също е интересен и непознат исторически факт, който заслужава много повече обществено внимание, отколкото получава днес. Основната слабост и на двете въстания е, че обхващат малка територия и не запалват околните региони.

Сръбската окупация на Вардарска Македония приключва с обявяването на война от страна на България на 14-ти октомври 1915 година и българското настъпление по Поморавието и към Вардарска Македония. За този 3-годишен период равносметката е над 10 000 убити и над 150 000 българи, прогонени от родните им места. След излизането от Първата световна война на България през 1918 и напускането на окупираните от българската армия райони, политиката на дебългаризация в района продължава.

https://bulgarianhistory.org/ohridsko-debursko-vustanie/

Hatshepsut

Панче Тодоров - Борец за свободна от сърбите Македония

Страхил Топуков от Кратово, Вардарска Македония - "Бунтът в Крагуевац на младите българи от Македония, взети да служат в сръбската армия", публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 145, София, 4 октомври 1942 година


През пролетта на 1932 год. случаят ме срещна в Кюстендил с Панче Тодоров, от Щип, активен член на македонското освободително дело, който беше един от инициаторите на бунта, който направиха македонските новобранци в Крагуевац при полагането на войнишка клетва. В разговор с него за това събитие, станало в сърцето на Сърбия, което твърде ясно характеризира борческия дух и националната принадлежност на населението в Македония, ми съобщи следните подробности:

- През 1914 г. сърбите ме взеха новобранец. Това беше през пролетта. Редом с мен от Щип бяха взети около 40 души младежи. Според наредбата в Щип се събраха всички новобранци от Радовишко, кочанско, Кратовско, Щипско и др. места и се образува така наречения Брегалнишки полк. От Щип потеглихме за Велес. Във Велес ни качиха на трена. Брояхме около 1000 души. Из пътя прекарахме доста весело. Стигнахме в Крагуевац, където ни настаниха в казармите. На населението от Крагуевац беше поръчано да излезе на гарата, за да посрещне първите македонски новобранци. И действително, на гарата беше дошъл множество народ, който се мъчеше да даде израз на някакви радостни чувства.

Още от първия ден офицерите в казармата се мъчеха да бъдат много внимателни с нас и се стараеха изобщо да ни угаждат. Нито веднъж някой от нашите хора не беше натоварен с хамалска работа. Не ни караха даже да чистим казармата, нещо, което е в реда на нещата, а тази работа се вършеше от старите сръбски войници. Ние веднага разбрахме, че с това тяхно необикновено внимание се цели "нещо". Те гледаха по този начин да ни предразположат, та постепенно да пристъпят към претъпяването на националното ни съзнание и ни асимилират. За тая цел те - офицерите, прибягнаха и до друго едно средство. Раздадоха плочи на всички новобранци, както това правеха нашите учители, когато бяхме ученици от I-во отделение, и почнаха да ни учат на сръбски език, като ни караха да пишем многократно: "Аз съм сърбин, сръбски син", "Име ми е Радивой" и др. Също така ни караха да научим и пишем клетвата.

ЯСНО РАЗБИРАХМЕ КАКВО ЦЕЛЯТ СЪРБИТЕ с тия си похвати и решихме да се противопоставим енергично. Първи ние, шипяни, подкрепени от гражданите и от ония селяни, които бяха грамотни, заявихме на дежурния офицер, че не желаем да учим онова, което още в първо отделение сме учили. Офицерът се мъчеше да ни убеди, че тогава сме били учили друг език и че сега трябвало да научим литературния сръбски език. Това той ни говореше със спокоен, наставнически тон. Недоволството отново се изрази най-ярко, когато счупихме плочите. Инициатори за тази постъпка бяхме аз и Панчо Янев от Щип, който сега е в Кърджали. За тази ни постъпка не последва никакво наказание.

По едно време почнаха да ни дават само чорба, която се приготвяше от грис. Това беше ядене, което се даваше на цялата армия. Ние заявихме, че тая помия не можем да ядем. И един ден се съгласихме всички да не приемаме храната, като казахме, че такава храна у нас дават на свинете, а ние сме хора и искаме да ни дават сносна храна. Тогава мен арестуваха като инициатор. Викаха ме на следствие при генерал Калафатрович. Той беше много внимателен и кротко ме запита защо правим това. Заявих му, че тая храна не можем да я ядем. Тогава той ме запита колко души сме и ми обеща, че ще нареди на нас да се дава друга храна. Така и стана. Изобщо до клетвата ни гледаха много добре.

Обученията правехме без пушки. Всички македонци бяхме на едно място - в едно помещение. В нашата казарма сърби бяха началниците от капрала до офицера. Може би затова, че войските им бяха ангажирани на фронта с австрийците и другите граници. Така че войската в казармата ни се състоеше само от македонци. Незаклети в казармата стояхме около един месец. Когато се съобщи датата, когато трябваше да дадем клетва, каза се, че и кралят щял да присъства.

В НАВЕЧЕРИЕТО НА КЛЕТВАТА аз съобщих на най-близките си другари: Панчо Янев, Панчо Кръстев, Стойчо (и тримата щипяни), Блажо Нешков и на неколцина още, че в България нашите македонци не са приели клетва (това аз го измислих с цел да ги подготвя и ние да не приемем клетвата). А бяхме подразбрали още по-рано, че сърбите пред чужденците са ни представили като доброволци. Като съобщих това на другарите си, те още повече се възбудиха и всички единодушно решихме да отхвърлим клетвата, та каквото ще да стане с нас. Нито един изменник не се яви. Всички бяхме готови на крайни жертви, но клетва за вярност на сръбския крал и държава да не даваме. Удивително твърдо се държаха и гражданите, и селяните.

В деня, когато щяхме да полагаме клетвата на определеното място - в казармата, беше дошло цялото гражданство на Крагуевац. Кралят не дойде. Генерал Калафатрович ни държа реч, в която изтъкна, че ние, македонците, още отпреди много векове сме били сърби. Всички слушахме мълчаливо, без никой да му възрази. След него говори владиката и направи водосвет. Но тъкмо започна да изрича думите: "Заклевам се в името на краля, че ще служа честно и вярно на отачбину" и пр., още не произне[с]л[и] никаква дума, след един миг мълчание, щипяни, както бяхме наредени в един взвод, единодушно извикахме: "Не приемаме клетвата". Нашите думи се подеха от останалите взводове и така непрекъснато всички новобранци, 1000 души, викнахме: "Не приемаме клетвата". По едно време от отсрещната страна се чу гръмогласно от мнозина "ура", а след това всички в едно гърло викахме: "ура", "Да живее цар Фердинанд", "Да живее българският народ", "Да живее Македония".

Сръбските офицери, които бяха в средата, където се отслужваше молебенът, и народът, който се бе натрупал, се силно смутиха и не знаеха какво да правят. Не след дълго един майор измъкна шашката си и се спусна към нас с цинични думи и псувни. При тия думи на майора от нас никой не мръдна, а всички спокойно наблюдавахме какво ще правят той и останалите сърби. Народът се изплаши и се разбяга. Срещу нас се спуснаха неколцина сръбски подофицери и офицери и с прикладите на пушките си и шашките си почнаха да ни бият. Тогава ние се пръснахме, извадихме поясоците си и почнахме да се самоотбраняваме, като нанасяхме удари на офицери и подофицери.

МНОЗИНА ОТ НАС ИЗВАДИХА И НОЖОВЕТЕ СИ. Тогава сърбите се изплашиха и побягнаха. Когато народът бягаше в панически страх, викаше: "бежите, македонски комити идат". Всичко това стана много набързо. Нямаше никаква стрелба. Може би сърбите нямаха време да обмислят дали да ни стрелят, изобщо те не знаеха какво поведение да държат. След бягащото население хукнаха да бягат офицери и подофицери. Нашият полк стана господар на казармата и тръгнахме на групи из улиците, пеейки български патриотични песни - "Жив е той, жив е" от Хр. Ботев, "Тих бял Дунав" и др. Понеже беше празник всички дюкяни бяха затворени. Иззатвориха се и къщите. Едни от нас искаха да разбият склада и да вземат пушки, но други от другарите се противопоставиха, за да не се дават излишни жертви от нас, понеже складът се пазеше от сръбски войник. Разхождахме се из града до късно вечерта, без да знаем какво да правим. Не се събрахме и нещо да обмислим по-нататък. Ако имахме пушки, можехме да държим града в обсадно положение понеже нямаше никаква сръбска войска, а ако искахме, можехме целия полк да се отправим през границата в България.

Вечерта всички се прибраха в казармата, но аз, Стойчо, трима от Радониш и двама от Кочани, решихме да избягаме от Крагуевац. Отидохме на гарата, качихме се на трена и слязохме на една гара близо до Куманово. Панчо Янев се отдели с друга група, а аз със Стойчо тръгнахме сами. На сутринта те бяха хванати и върнати в Крагуевац, а ние продължихме за Щип. Преди още да пристигна в Щип, сърбите ме вече потърсили у дома. Отидохме в Ново село в Йордан. Седяхме три дена при него. След това тръгнахме за Виница. Там ни дадоха един селянин куриер, който през "Сива кобила" ни преведе през границата в България.

ОСТАНАЛИТЕ ОТ КРАГУЕВАЦ МАКЕДОНЦИ, наши другари, вечерта се прибрали в казармата за спане. Сърбите чак на следващия ден се явили при тях и почнали да издирват инициаторите за бунта. Голяма част от тях са били арестувани, а другата част са били пръснати из разните сръбски полкове, като във всяка рота не са останали повече от 5-6 души. Откритите инициатори са съдени и осъдени. Те лежаха известно време в затвора, след което сърбите ги освободиха и пръснаха по разните войскови части. При тоя бунт имаше повече ранени от сърбите, а от нас бяха ранени само неколцина.

Заключавайки, Панче Тодоров ми съобщи следната подробност:

- Малко преди да ме вземат войник сърбите, аз се срещнах с Тодор Александров - това беше, когато ни гледа комисия и ни одобри за войници; питах го дали да бягаме, или да служим. Той ми каза, че когато дойде време да тръгнем, ще ни съобщи какво да правим. Преди тръгването ни  за Крагуевац, получих писмо от Тодор, който ми нареждаше да не бягаме, а да служим. Същевременно ми даваше напътствие как да постъпим, за да се възбунтуваме в Сърбия, да не ес съгласяваме с нищо със сърбите, особено тия, които, като мен, вече бяха служили като доброволци в българската армия и пр. Обръщаше ми вниманието това обстоятелство да се използва като повод за протест, че веднъж сме служили в армия, втори път не желаем да бъдем войници. Тия наставления на Т. Александров аз имах на ум при организирането на бунта в Крагуевац.

Панче Тодоров, родом от Щип, падна убит една година след като бяха записал спомените му.

Стр. Топуков


БЕЛЕЖКИ


1. Оригиналния документ можете да видите ТУК

2. Още документи: http://pavelnik.esy.es/Biblio/Dokum/Dokum.htm

3. ЗА АВТОРА: Страхил Топуков е ВМРО деец и български журналист. Син е на Зоица Топукова – сестра на видния ВМОРО войвода Славчо Абазов. Войводата Абазов прибира в София племенника си Топуков и го посвещава във дейността на ВМРО. Именно в стаята на Топокув (на ул. "Веслец" 55 в София) стават много от частните срещи на Славчо Абазов с други дейци на организацията. Страхил Топуков става и член на централно управително тяло на Съюз на македонските младежки организации, а по-късно и репортер на вестник "Македония". Участва в убийството на Васил Пундев, но е оправдан и освободен.

Hatshepsut

Освобождаване на Македония 1916 г.
Художник: Васил Маринов


Hatshepsut

Тиквешко въстание, 1913 г.: Българи срещу сръбски войски, и паравоенни формирования на четници, и албански и турски башибозук


Hatshepsut

Тиквешкото въстание – българският отговор на сръбските репресии

Борбата за освобождение на българите в Македония е ожесточена, непримирима и водена срещу различни противници. Извоюваната независимост на българската църква от фанариотите не би била възможна без активното участие на Македония – един от центровете на борбата за създаване на българска екзархия.

След Освобождението на България, дейността на ВМОРО срещу остатъците от Османската империя на европейския континент е широко известна, а върховните ѝ проявления-Илинденско-Преображенското, Кресненско-Разложкото и Горноджумайското въстания са познати на всеки съвременен българин, героите в тях са тачени и възпявани и до днес.

След Балканските войни обаче Вардарска Македония остава под сръбска власт, а Егейска – под гръцка. Новите окупатори не подобряват по никакъв начин живота на българското население в Македония, ограничавайки още повече техни фундаментални човешки права. Българите отново не се примиряват с тежката си участ, а най-яркият израз на тяхната непримиримост са бунтовете срещу новите им нежелани господари – Тиквешкото и Охридско-Дебърското въстания. Именно за първото ще ви разкажем в следващите редове.

Широко известен е фактът, че след сключването на Балканския съюз обединените балкански сили са разпределени така: българите изнасят основната тежест на източнотракийския фронт, докато гръцките и сръбските войски се заемат със значително по-леката задача да прогонят османците от второстепенния македонски фронт.

С напредването на войната това се оказва стратегическа грешка. Периферна територия за Османската империя, военните действия на македонска територия не представляват непосредствена заплаха за султан Мехмед V. Но за разпределението на силите между съюзниците след приключване на военните действия тя има стратегическо значение. Веднъж окупирали територията на Македония, сръбските и гръцките войски изхождат от своята привилегирована позиция.

Още по време на войната от т. нар. Стара Сърбия са изпращани цивилни кадри, които да оглавят местната администрация. Те дават неограничени правомощия на новопостъпилите окръжни управители неограничени права върху живота и имота на местното население, създавайки една значително етнически и конфесионално по-нетолерантна среда, отколкото при досегашната османската власт.

В комбинация с друга много важна грешка при сключването на съюзните договори – липсата на териториални договорки между България и Гърция, както и неясната подялба на Македония, изразена в тайната притурка към договора между България и Сърбия, разделящ я на спорна и безспорна зона, последвалите събития биват предпоставени още преди началото на войната. В условия на застъпващите се териториални претенции на съюзниците, това се оказва пагубно за устойчивостта на така или иначе крехкия съюз.

В началото подводните камъни не могат да препънат балканския устрем и войната започва повече от обнадеждаващо. Подпомагана според договорните спогодби от сръбски и гръцки войски, Българската армия започва уверено своето мащабно настъпление. С безусловната подкрепа на Македоно-Одринското опълчение, съставено местни българи и четите на ВМОРО, както и на подчинената на Втора сръбска армия 7-ма Рилска дивизия, сърби и гърци и един по един освобождават македонските градове.

Някои от тях – например Крушево са освободени от българските чети, които установяват временно българско управление. Източната част на Македония е под контрола на българските войски. Българското население посреща войските като освободители, независимо дали са сръбски или български. Скоро обаче става ясно, че нито гърците, нито сърбите имат намерение да отстъпят завзетите през октомври и ноември 1912 година територии в Егейска и Вардарска Македония, включително и тези, които попадат в т. нар. ,,безспорна зона".


През Балканската война сърби и българи са съюзници, макар по всичко да личи, че скоро след военния конфликт отношенията им ще се обърнат на 180 градуса. Както се и случва.

Окупацията сама по себе си се оказва най-малкият проблем за населението, определящо се като българско. Закриването на български училища или преструктурирането им в сръбски, преследване на българските учители и свещеници, освен ако не се обявят за сърби, забрана и преследване на всяка проява на българско национално чувство, обезоръжаване на четите и агресивна асимилаторска политика съпътстват живота на местното население още преди разкола на Балканския съюз.

Мерките за сърбизиране на населението в териториите, окупирани от сръбската власт далеч не се ограничават с тях. Изхождайки от тезата, че населението на Македония се състои от стари сърби, които под влияние на ВМОРО са българизирани, те не се свенят да си служат с всякакви средства за постигане на целта. ,,Черната ръка" е тайна организация, която се намесва там, където държавната пропаганда не е достатъчна и трябва да се действа с най-твърди мерки, които не изключват физическо насилие и дори убийства.

Това враждебно отношение към местното население не е продиктувано от разпада на военния съюз, както бихме предположили в опит да намерим причина. Множеството обръщения, в които българите излагат своето тежко положение на министър-председателя Иван Гешов, част от които датират от 1912 година, преди България да обяви война на съюзниците си са неотменимо свидетелство за това. В кичевско например ,,... българите, начело с учителите си, постоянно търпят ругатни и заплашвания с побой, защото не пишат на края на фамилните си имена сричката ,,ич" ... След преживените разорения ... най-после посрещнахме с цветя и приветствени викове настъпващата освободителна армия. Ние спотаихме нашето безпокойство, когато не видяхме между пристигналите войски нито един български войник и се утешавахме с мисълта, че делото е съюзно и всичко върви към реализирането на един план, по който Кичево не може да бъде осъдено на национално заличаване", пишат те.

Както става ясно от обръщението на централния комитет на ВМОРО към Гешов отношението не се различава и в окупираните от гръцката войска райони: ,,Гърците се стараят да погърчват  и постъпват като че ли няма да изпразнят  заетите от тях български околии: Костурска, Кайларска, Леринска, Воденска, Енидженска и част от Солунската." За апетитите на Сърбия към Македония те директно обвиняват Австро-Унгария: ,,Австрия, за да отклони Сърбия от естествения ѝ стремеж да обгърне в своите граници Босна и Херцеговина, хитро я тласна към Македония. Така щото и братска Сърбия стана враг на Сан-Стефанска България."

Междувременно  на 15-ти май министър-председателят Никола Пашич официално обявява в Скупщината съюзния договор с България за ревизиран. В тези условия съвсем логично ВМОРО предприемат и най-крайната мярка в защита на изконното право на своите сънародници да се самоопределят като българи – въоръжения бунт. На 14 юни в Неготино, Кавадарци и Ваташа, намиращи се в македонската историко-географска област Тиквеш, българите ясно показват на своите окупатори, че освен договорните отношения като български съюзници на бойното поле, сърбите им и чисто морални ангажименти към цивилното население с българско самосъзнание, за което третирането като враг не е приемливо.

Развитието на събитията носи типичните за повечето подобни въстания белези – преждевременно избухване, първоначално настъпление, кървави сражения и жестоко потушаване. На 26-ти май ВМОРО уведомява околийското ръководство на Кавадарци, че четите на Марко Иванов, Милан Матов, Панайот Карамфилов, Петър Чаулев, Милан Гюрлуков и други са се запътили към града. На същия ден на тайно общо събрание единодушно е взето решението за вдигане на въстанието. Идеята е то да бъде съгласувано с българската войска, която се намира в Щип, Струмица и Радовиш. На 13-ти юни четата на Дончо Лазаров е разкрита и планът е осуетен.


Мемориална плоча за Тиквешкото въстание в Кавадарци на старата кула в града

На 15-ти от Неготино вече са прогонени сръбските части и е установено българско самоуправление. Кавадарци освободен четири дни по-късно, на 19-ти юни. Българските войски са на 15 километра от града, когато на 24-ти главното командване нарежда на четите да се оттеглят, тъй като военните действия се пренасят на изток.

Населението на Кавадарци и околните български села, повечето от които са опожарени от сръбските войски по време на българската окупация на града, се изтегля в планините, а войводите продължават сраженията. Същата участ сполетява и града, когато неизбежното се случва и четите отстъпват. Жертвите в града са 363 души. След утихването на вълненията, окръжният управител дава ясно да се разбере, че българският бунт по никакъв начин не променя сръбската позиция – ,,Тук, в Сърбия, могат да живеят само прави сърби."

Знамето на въстаниците, на което грее познатият внушителен надпис ,,Свобода или смърт" е пленено от сърбите и отнесено в Белград, където изгаря през 1941 година при нацистките бомбардировки над сръбската столица.

https://bulgarianhistory.org/tikveshkoto-vustanie/

Hatshepsut

Владо Перев: Русия не е освобождавала Македония, като български войници се бихме срещу нея


Русия не е освобождавала Македония от българите по време на Първата световна война, защото ние се сражавахме в българската армия срещу тях. Това се казва в статия на македонският журналист и публицист Владо Перев, публикувана в портала ,,Трибуна.мк".

Повод за неговия коментар е пост в социалната мрежа на руския посланик в РС Македония Сергей Баздникин. Руският дипломат е поднесъл цветя на военното гробище край Прилеп по случай 1 август, който в РФ се отбелязва като ден на загиналите в световните войни. По този повод той отбелязва: ,,От 1916 до 1918 г. на Солунския фронт загиват 5 хиляди руски войници и офицери, освободили македонската държава в състава на 2-та и 4-та специална бригада от армията на Източна Антанта".

Владо Перев отбелязва, че тази трактовка на трагичните събития отпреди 100 години робува на невярна информация и изопачава историческата истина. Македонският публицист подчертава, че по онова време населението на Вардарска Македония е било свободно и се е сражавало на страната на Царство България и Централните сили срещу Антантата, в която са били Руската империя и нейният съюзник Кралство Сърбия.

,,Историята казва, че по това време ние бяхме свободни, повечето от предците ни бяха офицери, подофицери и войници в Българската царска армия на Солунския фронт, а техните потомци и до днес живеят тук, на македонска земя, и много от тях в Прилеп. Когато нашите майки и баби отиваха на гробището за Свети Дух, те оставяха хляб, сладки и преливаха вино върху плочите на входната врата на гробището, като казваха: ,,мъртвите германски деца и български войници"!", пише Владо Перев.

,,Не е ясно дали посланик Сергей Баздникин лекува своите ,,български комплекси" поради членството на България в НАТО, или не може да преживее, че вече го няма Варшавския договор... Припомняме на посланика, че България и Русия се сражават един срещу друг по време на Първата световна война на два фронта, Добруджански и Солунски, а Руският флот многократно обстрелва Варна, перлата на Черно море", заявява още македонският журналист.

По време на Първата световна война малко известен факт за широката българска общественост е, че Русия изпраща армия на Солунския фронт в помощ на англо-французите и остатъците от разгромената от българите сръбска армия. Тези руски части се бият срещу нашите войници и германски съюзници повече от две години.

https://bgnes.bg/news/vlado-perev-rusia-ne-e-osvobozhdavala-makedonia-kato-b-lgarski-voinitci-se-bikhme-sreshchu-nea/

Hatshepsut

Сензационно видео от Скопие отпреди 106 години разбива манипулациите срещу България


Известният медиен адвокат Цветан Цветанов изпрати в редакцията на "24 часа" следното писмо: ,,Предлагам на потенциалното внимание на вашата аудитория информация, с линк към сензационен според мен и твърде любопитен ретро видео материал от 1916 година, с документални кадри, заснети в Скопие през времето на Първата световна война.

Филмовият видеозапис от 1916г. е с текстово съдържание на български език, надписи и пояснения, написани на използвания в началото на ХХ век, тогавашен български (известен още и като Дринов) правопис. Видеозаписът е със заглавие на английски: Bulgarian and Austria-Hungarian troops in Skopje (Skopie) during World War I е качен в световната платформа You Tube на 4.03.2014 г от носителя на правата за неговото ползване и разпространение - Critical Past.

Това е една от най-големите колекции на архивни исторически кадри и ретро видео клипове в света със седалище в САЩ с известни публични условия, които трябва да бъдат изпълнени за тяхното ползване от медии и организации, ако преценят да правят това в съответствие с изискванията на носителя на правата върху тези колекции.

В документалните видео кадри с продължителност 5 минути и 27 секунди са включени текстове с пояснения на български език, написани на споменатия вече правопис. Да споменем част от тях: "Картини из улиците на Скопие; турски касанници и зарзавочийници. В картините германски, австрийски и български войници": "Скопие...Живот и движение върху моста, който свързва турската махала с новия квартал": "Германски войски на път към фронта в Моравската долина. В задната част почива български обоз": "Колоните, които отиват към фронта срещат големи трудности в лошите пътища в Сърбия":" Претоварване на полската поща в станцията в Предъяне" (Предејане е градче в Сърбия) "На гара Предъяне, германски и български дружини отпочиват от военния си поход. Раздавани на обеда в полската кухня.":

Иначе на част от самите документални кадри е заснета обстановката в един ден на улиците в Скопие през Първата световна война. Улична среда с търговски сергии, която показва хора от различни националности, включително турци, български, австроунгарски, германски войници в Скопие. Редица магазини, с изложени стоки, включително месарница и зарзаватчийница. Документалната заснета сцена се измества към това, което се описва като нов квартал. Виждат се старият каменен мост (Камени мост) над река Вардар в центъра на града, където местните хора са заснети в ежедневните си професионални занаяти и занимания, движещи се каруци, пренасящи материали и стоки по улицата и над моста. Войници и граждани се струпват около будка в подножието на моста. Друга сцена показва войски, влизащи в зона на лагер покрай река. Някои копаят окопи. От лагерните огньове се издига дим. Вагони с военни припаси, теглени от коне и волове се събират на железопътната линия (вагоните се показват на заден план). В района влиза щабна кола,с германско знаме на капака си и герба на немския орел на вратата. Припаси се товарят в железопътни вагони под надзора на немски офицери. Войски маршируват в лагер, където се сервира храна от немска полева кухня. Пушките са подредени в голяма могила. Войниците се нареждат в опашка и получават заплатата си на гише в една сграда. Кадри със заснети военни части в пълно полево снаряжение маршируващи, в свободна колона, извън лагера. Германска пехота с остри шлемове (Pickelhauben), маршируваща, извън лагера, през кал към фронта.

Особено са интересни за нас кадрите със заснети български войници и офицери и тяхното облекло.

Какво обаче крайно любопитно и може би и сензационно от днешна гледна точка на историческия контекст за заснетото през 1916 година се открива още в документалните кадри на този над сто и пет годишен видео материал. И което дава повод за размисъл върху заснетите безспорни факти за живота по това време и за ползвания език на който са изписани надписите над магазините по това време на улиците в Скопие. Казано другояче по обективен безспорен начин се доказва общо историческо минало и братска близост на хората и народите на днешните съседни страни България и Северна Македония.

Както е известно до 13 октомври 1912 година Скопие е в пределите на Османската империя, а след това в продължение на три години до октомври 1915 година е в придобитата след Междусъюзническата балканска война територия от Кралство Сърбия. Докато на 22 октомври същата година, 24-и Черноморски полк от 3-а дивизия на Българската армия влиза в града.

Краткият документален филм, заснет през 1916 г.с текстово съдържание на български език, дава възможност основателно да се предполага, че в създаването му има важно българско творческо участие. Това е напълно допустимо, като се има в предвид, че година по рано през 1915 година е създаден и заснет първият български игрален филм ,,Българан е галант". С него талантливия режисьор Васил Гендов поставя основите на българското кино, а преди дни българската филмова и интелектуална общност чества професионален празник – на датата 13 януари 1915 година е първата публична прожекция на филма на легендарния български кинопионер.

Най-любопитното и с важно документално и историческо фактологично значение, е че на заснетите кадри са документирани много ясно надписите на български език,които са на*д магазините (според текста във видео записа - турски касанници и зарзаводчийници) на улица в Скопие. Ето видим текст във филма на един от надписите ,,Зарзаратчи Аметъ".

Да подчертаем, че заснетите остарели и неизбледнели на български език надписи са в така наречената турска махала в града. Въпреки че градът е бил до годината на заснемането -1916 г. само в пределите на Османската империя, а след това на Кралство Сърбия, заснетите надписи показват че публично ползваните език и писменост на местното население, независимо от националностите, които го формират са ползваните и в България по това време. Фактите през безпристрастния филмов обектив на камерата говорят сами. Най-добре е да оставим аудиторията сама да преценява каква е духовната близост и общата историческа съдба на хората живели тогава и днес в България и Северна Македония. Може би изводът ще е положителен за хората и в двете страни и за стремежите им да бъдат не само географски в днешна Европа.



Bulgarian and Austria-Hungarian troops in Skopje (Skopie) during World War I. HD Stock Footage

https://faktor.bg/bg/articles/senzatsionno-video-za-makedoniya-ot-predi-106-godini

Hatshepsut

99 години от клането в Гарван – как сърбите превърнаха Македония в кървава долина


Докато във Вардарска Македония има българи, ще се лее кръв. Да се откажат от своето самосъзнание и да станат ,,прави" /истински/ сърби. Под този лозунг действа сръбската власт между двете световни войни срещу българите в Македония.

Гарванската голгота

И наистина сърбите изпълняват тези свои обещания и потичат реки от българска кръв.

Пример за това е трагедията, която се разиграва преди 99 години в радовишкото село Гарван.

На 2 март 1923 г. сърбите извършват едно от най-жестоките масови кланета на българи в поробената от тях Вардарска Македония. 28 мирни жители на село Гарван, включително три деца на 13 и 18 години, са избити от сръбската армия, предвождана от щипския жупан Добрица Маткович. Телата на невинните българи са оставени непогребани в продължение на шест дни. Виждайки зловещата гледка, една възрастна жена, 65-годишната Цвета Томева, умира на място и с нея броят на жертвите нараства на 29.

Ето какво разказва един очевидец:

,,Когато сръбската потеря дойде в селото извикаха всички селяни – мъже и жени, млади и стари – за да ни съобщят някакви наредби. Работно време беше и затова мнозина бяха на полето и не се явиха. По тази причина сърбите много се разсърдиха и започнаха да бият и жени, и мъже...

След това отделиха няколко млади жени. Мъжете вързаха и изведоха вън от селото на половин час далечина. Началникът на потерята попита къде са комитите и ако не знаят скривалищата им ще бъдат избити като кучета. Селяните отговориха, че никакви комити не знаят, нито някога са имали работа с тях.

Началникът с мръсни псувни даде заповед да бъдат наредени всички вързани и заповяда на войниците да стрелят..."

Терор, убийства, асимилация

,,Клането в Гарван е трагедия, която разтърсва тогавашното българско общество. В цяла България се провеждат демонстрации. В София се събират около 40-50 хиляди души, които участват в шествие пред посолствата на Великите сили, носейки плакати с имената на убитите", заяви пред БГНЕС историкът проф. Димитър Гоцев.

Той подчерта, че сърбите изпращат най-свирепите дейци, членове на тайната организация ,,Черна ръка", да безчинстват срещу българското население.

,,Особена бе ролята на жупаните /местните управители – бел.ред./, които имаха неограничена власт над живота на българското население. Македония беше превърната в долина на сълзите, кръвта и смъртта, както написаха тогава европейските вестници", каза проф. Гоцев.

За съжаление, трагедията на село Гарван е непозната за днешното население на РС Македония, където сърбите са представени за братя, а българите – смъртни врагове.

,,Въпреки терора и масовите убийства, като това в село Гарван, което бе снимка на издевателствата в цяла Вардарска Македония, сърбите не успяха да асимилират българите. Тяхната асимилаторска политика претърпя пълен провал", каза историкът.

Нещо повече македонските българи се противопоставиха на сърбизирането и изтреблението с въоръжена борба, водена от ВМРО на Тодор Александров и Ванче Михайлов.

И оценката за сръбския провал бе дадена от самото население на Вардарска Македония след разпада на кралство Югославия.

,,През април 1941 г. българското население създаде собствена българска власт под формата на акционни комитети. Т.е. преди българската армия официално да влезе в Македония, там вече имаше българска власт, която я посрещна. Ако това население във Вардарска Македония не беше българско, то едва ли щеше да установява такава власт. Местните хора и българската войска създадоха управлението на свободна българска Македония", заяви проф. Гоцев.


На снимката: проф. Димитър ГоцевЗабранената истина

Забранената истина

До освобождението си през 1941 г. македонските българи се борят за правата и свободите си като българи, да имат своя българска църква и училища.

Всичко това обаче е забранено в България и Вардарска Македония след 1944 г.

,,Всичко това беше забранено от Югославската комунистическа партия и политиката на диктаторите Тито и Сталин. Българите бяха обявени за македонци, защото нямаше как да ги превърнат в южни сърби. Сърбите ликвидираха по най-бързия начин всичко, което беше свързано с националната кауза на македонските българи. С масови убийства и терор беше унищожена българската интелигенция, формирана между двете световни войни, за да не поведе битка за правата на българите", подчерта проф. Гоцев.

В Титова Югославия всичко българско беше поставено извън законите, а България беше парализирана, тя не можеше да си отвори устата. Тито и Сталин принудиха и българското правителство да поведе борба срещу македонските българи.

След 1945 г. Македония даде многобройни жертви, написвайки история на съпротива срещу македонизма.

,,Трябва да помогнем на нашите братя да разберат тази истина", категоричен е проф. Димитър Гоцев, който по произход е от Вардарска Македония – наследник на българи, които не прекланят глава пред сръбския/югославски окупатор. /БГНЕС

https://bgnes.bg/news/99-godini-ot-klaneto-v-garvan-kak-s-rbite-prev-rnakha-makedonia-v-k-rvava-dolina/

Hatshepsut


Macedonia after WW1 and its liberation in 1941

За тези, които не разбират английски:
След ПСВ по-голямата част от Македония е дадена на Гърция и кралство Югославия въпреки неоспоримият български характер на населението. Земята страдала под ново иго, по-жестоко и от османското. Опитите за денационализация се превърнали в царуване на убийства и терор. От името на българското население възстановеното ВМРО обявява война на Югославия. Лидерът на организацията Тодор Александров твърдял:
"Жадни и гладни сме за мир. Принудени сме да използваме тези методи, просто защото Гърция и Сърбия не ни позволяват други за защита на човешките ни права и националност"

От 1919 до 1934 са убити над 185 сръбски чиновници отговорни за много убийства и изтезания. През 1934 самият Югославски крал е достигнат от дългата ръка на ВМРО. За да спре прииждащите отряди на ВМРО и постоянния приток на бежанци към България, Югославските власти издигат ужасни съоръжения по границата между двете държави. Въпреки това, те дори не забавят германските войски, които нападаг Югославия на 6 Април 1941 година. Само за 11 дни добре въоръжената, но проядена империя се сгромолясва. Войниците от Македония не искат да се бият за Югославската армия и се предават на германските войски. След намесата на Българската държава са освободени 12 669 военнопленника и са върнати невредими по домовете им.

По същото време хората в Македония формират широка мрежа от комитети които оглавяват администрацията. Комитетите отправят изявление към народа:
"Българи, Македония е свободна, свободна завинаги. Краят на управлението, от което Македония страдаше доскоро, свърши! Македония е свободна и вече присъединена към България! Да живее свободата! Всички българи от региона ще бъдат информирани веднага, за да участват в официалното посрещане на нашата армия. Така че всички българи трябва да са готови за този велик момент"
И българската армия дошла! Великден 1941 година. Възкръсването на Христос - възкръсването на Македония!
Много от българските войници били родени в тези новоосвободени територии и след дълго изгнание те най-сетне отново могли да се завърнат при семействата си и да им донесат свободата...
На тях посвещаваме това видео.

Hatshepsut

Ослободување или окупација: македонски деjци волонтери во Бугарската армиjа во Балканската воjна

"Хора Реликви" е документален филм от 1982 г., който показва малкото останали живи опълченци, участвали в Балканската война.

Разказите са на:

1) Кръстьо Баковски от Дебър, Вардарска Македония
2) Асен Костов от София
3) Марин Димов от с. Петково, Смолянско, Тракия
4) Георги Вецов от Разлог, Пиринска Македония
5) Тодор Аврионов от Неврокоп, Пиринска Македония
6) Георги Милев от с. Гърмен, Неврокопско, Пиринска Македония
7) Иван Николов от с. Гайтаниново, Неврокопско, Пиринска Македония
8) Никола Александров от с. Марчево, Неврокопско, Пиринска Македония
9) Иван Колчагов от Банско, Пиринска Македония
10) Иван Перков от Неврокоп, Пиринска Македония 
11) Панчо Кочарапов от Скопие, Вардарска Македония 
12) Коста Димитров от с. Неред, Леринско, Егейска Македония 
13) Иван Бакарджиев от с. Ловча, Серско, Егейска Македония 
14) Тръпчо Самарджиев от Воден, Егейска Македония 
15) д-р Михаил Янов от Прилеп, Вардарска Македония 
16) Делчо Хубчев от с. Полковник Серафимово, Смолянско, Тракия
17) Елена Бизева от Банско, Пиринска Македония 
18) д-р Спиридон Генев от София (син на генерал-майор Генев)

Сценарий Нели Цонева, режисьор Кирил Илинчев, оператор Димитър Дермански.


Hatshepsut

Тиквешкото въстание – бунт на българите срещу сръбските окупатори


Когато средностатистическият българин чуе Тиквеш, вероятно се сеща за прочутата им и наистина качествени ракия и вино. Малцина обаче знаят, че този български край е бил един от първите, които се вдигат срещу чуждата окупация от страна на сърбите.

На 15 юни 1913 г. българите в района на Тиквеш първи се вдигат с оръжие в ръка срещу сръбския окупационен режим във Вардарска Македония, след заграбването ѝ през Балканската война. Те са недоволни от включването на областта в границите на Сърбия, вместо към България и от унизителното отношение на новата власт към тях.

Срещу въстаниците е изпратена 30-хилядна редовна сръбска войска, която заедно с въоръжени местни турци (доскоро част от османския башибозук), сломяват съпротивата с рядко срещана жестокост. Град Неготино потъва в пепелища, десетки жени са изнасилени, а стотици мъже намират смъртта си от уж братската православна сръбска ръка.

Организирани са публични екзекуции, в които са разстреляни 363 души от Кавадарци, 230 от Неготино, а борческото село Ваташа дава 40 души убити.

Причина за въстанието са насилията, извършвани от сръбските административни и военни власти в тиквешкия край. Още в началото на декември 1912 година сръбският комендант на Кавадарци събира видните българи и ги уведомява, че българското общинско управление се разпуска и той лично ще управлява града, като им заявява:

,,Вие сте стари сърби. Българите ви асимилираха. Сега, когато ние сме тук, ще си бъдете отново сърби. Ако не се съобразявате с това, което ви казвам, ще ви избия всички." [1]

Изгонени са всички български свещеници и учители от Тиквешко и на тяхно място са доведени сръбски свещеници. Изгонени са и всички учители и са заменени със сръбски. Тези, които искали да останат, трябвало да отидат на курс в Белград да изучат сръбски език. Архиерейският наместник Григорий Лазаров е пребит, защото се е опитал да причака своя митрополит на железопътната гара в Криволак, а къщата му е съборена. Извършени са и много насилия – убит е един младеж – Александър Видов, който на въпрос сърбин ли е, той отговоря отрицателно. Убита е и майката на войводата участник във въстанието Димитър Пинджуров – Наца Пинджурова. Изнасилена е Мария Тодорова на втория ден след нейната сватба от един сръбски поручик. Зарко Илиев от Ваташа бива пребит, също и много други жители на Тиквешко.


Мемориална плоча за Тиквешкото въстание в Кавадарци на старата кула в Кавадарци

Spoiler
Маркова кула е средновековна отбранителна кула в град Кавадарци, днес Северна Македония. Кулата е единственият запазен средновековен паметник в града и в цялата община.



Кулата е разположена в центъра на града – в така наречената Кулевска махала. Изградена е вероятно във втората половина на XVII век. Кулата има четвъртита форма и е висока около 20 m. Изградена е от камъни, споени с хоросан, като стените достигат дебелина от 1 m. Има пет етажа – като единствената врата, оформена с камъни, е на втория етаж, на третия етаж има малко прозорче, а на четвъртия и петия има по три прозореца с железни решетки. На южната стена на четвъртия етаж има бойница, а на петия отход на мръсната вода. Във вътрешността е имало дървена стълба. Покривът е повреден.

Кулата е отбранителна, като точният период на създаването ѝ е неизвестен, като има данни, че е от предосманския период.
[затвори]

Друг сръбски офицер се обръща към местното население със следното откровение:

Море майку ви бугарску, ми знамо да йе Тиквеш мала Бугарска, Кавадар мала София. А тиквешани сте сви булгари..."[2]

След края на въстанието повече от 2700 души са арестувани, инквизирани и съдени[3], а няколко хиляди предпочитат да емигрират в България, вместо да бъдат третирани като роби[4].

Поклон пред мъчениците!

Бележки
[1] Македония. История и политическа съдба, Том II, 1912 – 1941 г., Колектив, Издателство ,,Знание" ООД, София, 1998 г., стр. 30.

[2] ЦДНА, ф. 1932 г., оп. 4, а.е. 12, л. 35

[3] Македония. История и политическа съдба, Том II, 1912 – 1941 г., Колектив, Издателство ,,Знание" ООД, София, 1998 г., , стр. 35

[4] ,,Тиквешкото въстание в юли 1913 година", Благой Видов от Кавадарци, Спомени

https://voinaimir.info/2018/06/tikvesh-vastanie-1913/

Hatshepsut

Кадрифаковско клане

Кадрифаковското клане е убийството на мирни сръбски колонисти в щипското село Кадрифаково от страна на чета на Вътрешната македонска революцинна организация, начело с войводата Иван Бърльо, извършено на 16 януари 1923 година с цел сплашване на сръбските колонисти и прекратяване на сръбската колонизация в попадналата под сръбска власт Вардарска Македония.

След Първата световна война сръбските власти полагат целенасочени усилия за колонизиране на Вардарска Македония с цел ликвидиране на опората на българското съпротивително движение. Колонизацията е особено интензивна в източната част на региона, тъй като властта се опитва да създаде буферна зона отделяща го от България. На колонистите се дават големи парцели плодородни земи, често отнемани от местното население, държавата им предоставя къщи, сечива и кредити. Колонистите са задължавани да извършват и контрачетническа дейност.

ВМРО многократно отправя предупреждения към сръбските власти да спрат докарването на колонисти в Македония.

На 16 януари 1923 година 20-членната чета на Иван Бърльо внезапно напада Кадрифаково. Двадесет и трима заселници и част от техните семейства са убити, селото е запалено, а всички сръбски заселници го напускат. Четата не дава жертви, тъй като изненадата на нападението е пълна и сръбските власти не успяват бързо да изпратят войска от Щип. Според лидера на ВМРО Иван Михайлов целта на нападението

,,бе да спре по-нататъшното заселване на сърби от северните краища на Югославия"

След клането властите арестуват много селяни от околните села, които са съдени в Щип на базата на фалшиви и изтръгнати с насилие свидетелски показания. Защитникът на селяните заявява, че

,,Тези, които съдите са невинни. Отговорността за убийствата от Кадрифаково пада върху властите.   "
Един от обвинените е осъден на смърт, двама по на 20 години затвор, а един на 5 години.

На 2 март 1923 по нареждане на щипския велик жупан Добрица Маткович в радовишкото село Гарван без съд са застреляни 28 селяни, между които и три деца от 13 до 18 години. Клането предизвика реакции не само в Европа, но и в самата Югославия. Въпреки тази разправа с мирното население след нападението на Кадрифаково от 59-те сръбски колонистки семейства се връщат само 19 и сръбската колонизация в Щипско на практика спира. Според Иван Михайлов:

,,Всеки колонист знаеше занапред, че животът му е винаги в опасност... Цялото селско население беше доволно от тази мярка на ВМРО. Повечето от пришелците се завърнаха там, откъдето бяха дошли."

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кадрифаковско клане



Кадрифаковско клане. Поробена Македония 1923г. ВМРО избива село на сръбски колонисти.

Similar topics (5)

436

Отговори: 36
Прегледи: 4993

2133

Отговори: 8
Прегледи: 179

872

Отговори: 2
Прегледи: 825

844

Отговори: 45
Прегледи: 1793

1601

Отговори: 92
Прегледи: 3434

Powered by EzPortal