• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

19 September 2019, 02:04:36

Login with username, password and session length

Theme Selector





Recent

Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10072
  • Total Topics: 1153
  • Online Today: 33
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 29
Total: 29

Традиционни български занаяти

Started by Hatshepsut, 05 August 2018, 09:24:24

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Калоферската дантела


Когато се спомене за изработване на дантела, много хора си представят плетиво на една кука. Малцина обаче са посветените в занаята за изработване на традиционната калоферска дантела, която се появява у нас в края на XIX век. Технологията за плетене на калоферската дантела е същата като за т.нар. ,,брюкселска" совалков тип дантела. Различното при изработването на нашата дантела е включването на орнаменти от природата - рози, лалета, слънчогледи, еделвайси, житни класове. Те й придават типично български облик.

В Калофер я наричали ,,бялата магия", защото в миналото продажбата на дантелите осигурявала поминък за целия град. След като Калофер бил опожарен и оставен в разруха през Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), дантелата се превърнала в основно средство за препитание.

През 1910 г. в Калофер се открива първото и единствено у нас дантелено училище ,,Трудолюбие". Двугодишният курс на обучение там преминали около 1800 жени и момичета. Умението да се изработват дантели е запазено в Калофер и до днес. На този уникален занаят е посветен дори местен празник, за който в Калофер се събират майсторки на дантели от цялата страна.

За да се запази и популяризира калоферската дантела, на 15 август т. г., в града отвори врати творчески център, където ще се събират модели и документи, свързани с изящното плетиво.

Целта, която сме си поставили, е да представим дантелата като съвременно изкуство, но и като поминък за калоферци -- казва Антоанета Първанова, председател на читалище ,,Христо Ботев-1869" и допълва:

Решихме, че си заслужава дантелата да има свой дом в Калофер. А фондацията ,,Пловдив 2019" ни подкрепи за създаване на визуална идентичност на Центъра за калоферска дантела. Всички дейности и материали, ремонтът на сградата, са направени от дарения на граждани и с помощта на бюджета на читалището. Много доброволци вложиха труд, всичко тук е създадено от калоферци с много любов, желание и всеотдайност.

За да бъде оценено това изкуство, трябва хората да са запознати с технологията и начина на изработване. Иначе правят аналогия с машинното плетиво и плетенето на една кука. А когато видят колко бавно и трудно се плете тази дантела, тогава истински оценяват нейната красотата и изящество. Центърът дава възможност за демонстрация на плетене, показва и готови изплетени модели на старите майсторки, които са изложени в експозицията ,,Златен фонд на калоферската дантела". Експонатите са дарени преди години от граждани на Калофер, тогава е имало кампания, но никой не е събрал информация за авторите на моделите и годината на тяхното създаване.

В Калофер никога не е имало носии. Откакто съществува този град, хората са се обличали в градски стил и по западен образец: Всички снимки, с които разполагаме, никъде не представят жените ни с носия. Тези неща обаче малко се забравят и сега залитаме по новите тенденции. Сега национализмът е много модерен, но е в изкривен вариант - казва Антоанета Първанова.

Истината е, че калоферската жена е била много елегантна и е ценила външния си вид. Целият град е свързан с плетенето на дантела. След Освобождението през 1878 г., инициативата да се изплитат дантели и да се изнасят на пазари в Западна Европа, където е била изключително ценена и скъпа, е спасила града от следвоенната разруха.

Жените са плетели, а мъжете са изработвали от стомана и дърво совалките, стойките и всичко, необходимо за плетенето. Благодарение на масовия труд, от Калофер са тръгвали цели каруци с дантели за пазарите. Изработката на дантели, и то в големи количества, доказва, че българинът е намирал начин да оцелее и в най-тежките времена. Каквото и да се случи, въпреки всичко ние оцеляваме. Това важи за всички българи. Успели сме да се справим с всичко, щом е така, ще продължаваме напред.





https://www.pbnovini.com/gradat/2019/kaloferskata-dantela-simvolizira-volyata-na-naroda-ni-da-otselee-v-trudni-vremena-snimki/

Hatshepsut

Папукчийство


Папукчийството е занаят от групата на обущарството. Това е един традиционен стар български занаят, насочен към изработването и производство на папуци (обувки). Предимно предназначени за вътрешния пазар, различните видове папуци са съобразявани с местните вкусове. Хората овладели тънкостите на занаята се наричат папукчии (ед.ч. папукчия). Разновидностите на обувки, които папукчиите са изработвали са цървули, чехли, калеври, шити обувки и други. Интересен факт, е че цървулите са главно носени като част от работния костюм.

Папукчийството започва да набира скорост по времето на Османското робство, но най-силното му развитие е през XIX век. Този занаят продължава и до днес, но е все по-рядко срещан.

Материалите използвани за различните типове обувки биват няколко вида. За пантофите предимно са се използвали тъкани. Папуците се произвеждат от кожа за горната част, както и за подметката, конците в повечето случаи са от памучни прежди, восъка предимно се е използвал за смазването им, а хумата за подсилване и лепене на подметката.

Друга превратна точка в папукчийството е навлизането на кондурите. Този тип обувки става изключително популярен, което е една от причините за залязването на този занаят. През втората половина на XX век, масовото внасяне на машини за шиене става факт, което слага и края на този традиционен занаят.

http://balkansko-shops.bg/


Открай време българинът е свързан с цървулите и те са част от традиционното облекло. Поговорки имаме много, както и интересни и пиперливи истории. Но малко са останали тези, които с труда си съхраняват колорита на този занаят и му придават съвременен облик. Папукчийството се учи трудно. Голямо търпение и внимание са необходими в работата с изключително острите инструменти. Тя трябва да е и прецизна, за да върви шилото в права линия и да се получи красив шев.
Силвия Ценкова от Бистрица поема занаята от баща си. Ученето става бавно, а Силвия се заема с него още от дете. Работата и носи удовлетворение и срещи с много хора с различни предпочитания. От баща си наследява и специалните инструменти, необходими за изработванто на специфичните български цървули.
   
В началото майсторите-папукчии изработвали папуци, цървули, пантофи, калеври от кожа, прежди и платове, уякчавайки конците чрез восъчно покритие. След 1850 година в Габрово били внесени машини от Австрия и Германия, с помоща на които започнало производството на кондури, разказа Силвия пред Радио София.  В днешно време за изработване на цървули се използва обработена кожа - свинска, телешка или говежда. Връзките може да бъдат от плат, но може да са и от кожа. На времето пък било модерно сред девойките бащите да им правят връзките "на чекме", което означавало по странен вид нанизване. Други любопитен факт, е че някога цървулите от сурова кожа се изработвали с противоположно разполагане на космите - левия напред, десния назад, като по-този начин се засилвало съпротивлението и при изкачване по баирите, и при слизане.

Правенето на отвори за връзките на цървулите пък се оказва доста трудоемка работа, преди всичко заради големия им брой. В един цифт цървули има около 300 - 350 дупки, които се изработват със секач, а след това връзките се нанизват с игла. Нареждат се пеперудки, дръжки, цървулите се намокрят и се оставят да съхнат, за да придобият специфичната рогообразна форма.
   
Клиентите на Силвия Ценкова са различни. Някои си поръчват, за да ги използват за танцуване, други за подаръци, трети - за окачване на стената като украса. Тя си спомня и как преди десетина години нейният баща изработва голяма поръчка специално за традиционна българска сватба в... Австралия, в която младоженците настоявали всички гости да са с цървули. През последните години занаятът се развива, категорична е Силвия. Определящо е търсенето, в голяма степен дължащо се на много фолклорни състави в страната. Майстори на цървули вече има в редица градове - Пловдив, Благоевград, Велинград, Шумен, Варна, Плевен.

http://bnr.bg/sofia/post/101084623/carvulite

Hatshepsut

Чипровският килим


1 кв. метър се прави за 10-12 дни от опитен тъкач и струва 650 лева

Поредицата, посветена на българските занаяти, днес в Радиоприемница ни среща с майстора на чипровски килими Велика Стоева.
Най-старото сведение за текстилна килимена орнаментика в България датира от края на ХІ в.
По българските земи килимарството достига своя разцвет през епохата на Възраждането (ХVІІІ - XIX в.).

Славата за килимарски центрове са спечелили Сливен, Габрово, Самоков, Панагюрище, Чипровци и Котел.
Най-известни са котленските и чипровските килими.

Днес чипровските са част от културното наследство на ЮНЕСКО.

Чипровските са гладки, ръчни килими - обясни в студиото на Радио София Велика Стоева (четвърто поколение в занаята, в който са въвлечени цялото нейно семейство, съпруг, родители, сестра, деца ...). Нишките на основата са много гъсти. Двулицеви са.
Основният елемент в шарките е триъгълникът. На неговата база се изграждат всички останали фигурки. Други мотиви се заемат от флората и фауната.

Навремето килимът е бил подарък от момичето, което се задомява, обясни още Велика Стоева. В самите изображения са се вграждали посления и пожелания към съпруга и бъдещото семейство. И символиката обикновено е свързана с това - възпроизводството на рода изхранването и благополучието.

Първоначално багренето е било само с природни бои (от лук, коприва, орехи например). Химичните багрила навлизат и в този занаят в началото на ХХ век.
Хармонията се създава от личното усещане на създателя-тъкач.

Червеното се е наложил като основен цвят за чипровския килим, но в началото е имало охра, зелено, керемидено червено и бялото (естествения цвят на вълната).

Техниката на тъкане е различно, за килимите се използва вертикален стан.

Велика Стоева е оптимист за занаята. Обучава желаещи, чиято възраст варира от 11 до 75 години. И добавя: Важното е да има желание...

http://bnr.bg/sofia/post/101083534/velika-stoeva-chiprovskiat-kilim-e-stoka-za-ceniteli

Hatshepsut

Тайните послания на българските пафти


Един от най-красивите елементи на народния костюм на българката несъмнено са пафтите. Изящни, изкусно изработени от различни метали, украсени с причудливи фигури и плетеници, тези токи за колан са смятани за символ на женствеността. Първоначално обаче пафтите са били атрибут на мъжкия костюм.



В българското Средновековие пафтите са бележели социалния статус на мъжа. Носили са ги военачалници, а според вида и украсата на катарамите се определяло, какъв чин са имали - разказва Грозделина Георгиева от Регионалния етнографски музей в Пловдив. - След падането на България под Османско владичество (14 в.) българите загубват държавата и, съответно, воинската си част. По тази причина през Възраждането пафтите постепенно стават част от женския костюм, превръщат се в пазители на най-важната част от тялото - предната, детеродните органи. Мъжете изгубват социалната си роля на защитници, и жената е тази, която трябва да донесе новия живот и да продължи рода, чрез нея да се съхранят държавата и народът.



Пафтите са знак за социален статус и определят преминаването на девойката в нова социална група - на омъжените жени. Подарявани са от семейството на момчето в момента на сгодяването, но за разлика от накитите за гърди и глава, гривните и пръстените, които също са част от даровете за бъдещата невяста, пафтите са задължителен елемент, който тя носи впоследствие, показвайки, че вече е омъжена. Затова неомъжените момичета нямат право да носят пафти. С едно изключение:
Преди това пафта може да сложи само лазарката. Това е инициация за младото момиче - когато стане на възраст за женене, тя трябва да се облече за първи и единствен път като лазарка, майка ѝ да ѝ даде нейния набор от накити и момичето да се накичи с тях, за да покаже, че е готова да стане съпруга и майка. - обяснява г-жа Георгиева.



Както и всички накити пафтите имат магическо значение за българката. Неслучайно те са метални, а майсторите са предпочитали да работят със сребро, защото е бяло и като огледало отблъсква лошия поглед и го връща обратно.

Разнообразна е и формата им - кръглите и правоъгълните са познати още от Средновековието, а листовидните, със заоблени или извити нагоре краища са привнесени от Изтока. За разлика от националния костюм накитите нямат тясно обособяване по региони.



Ако можем да говорим за специфика, това са македонските пафти - изключително големи и тежки. Това се е наложило заради факта, че костюмът на македонката е обемен, с богата везба, и големите пафти могат да се отличат върху костюма. Пафтите, освен чисто апотропейна /защитна/, имат и декоративна функция. защото жената винаги пази зрънцето красота и суета у себе си. Тя трябва да бъде и видяна, и харесана, и отличена - отбелязва г-жа Георгиева.

Впечатляващо е разнообразието на мотиви и сюжети, изобразени върху пафтите.



Живеейки в Османската империя, българите са приели част от елементите на костюма и украсата - подчертава Грозделина Георгиева. - Затова в пафтите могат да се срещнат както позволените от Османската иконография растителни орнаменти - цветя, листа, гроздове, плодове, плетеници, така и типично българските животински мотиви - пауни, гълъби, змии, геометрични елементи. През втората половина на 18 век можем да видим дори елементи на стила барок, който прониква през източните пазари.

Много интересно е навлизането на седефените плочки върху пафтите с изображения на светци и християнски празници.



Донасяни са от поклонници от Светите места и често са дарявани на свещениците, които носят пафти под расата си. Затова големите български манастири, като Рилския и Бачковския, се отличават с изключително разнообразни колекции от пафти.

Един от любимите мотиви върху седефа е двуглавият орел, който е символ на Цариградската патриаршия. Това показва, че изработваните в монашески работилници към манастирите пафти са били под егидата на църквата - казва г-жа Георгиева и посочва още един интересен факт:



По пафтата можем да познаем, дали носещата ги жена е с български или мюсюлмански произход, защото в Корана се забраняват животинските изображения. Жените с българско вероизповедание са носили пафти с птици и животни. Но при изследване на българо-мохамеданските краища се вижда, че и там са поръчвали пафти със символи, забранени от Корана, което подсказва, че жените там не са усвоили изцяло мюсюлманската религия.



С навлизането на градската мода още преди Освобождението в големите градове - кръстопътни места със смесица на различни култури, пафтите биват изместени, защото градската рокля изисква други аксесоари. Коланът вече е изключително фин, от сребро и злато, токата отпред е с формата на панделка или спирала. На някои места се носят и пафти, но и те започват да се променят, стават по-умалени, придобиват формата на красиви токи, със седеф и инкрустации. Какви други тайни крият пафтите?

Може би най-голямата тайна е вярата, че накитът ще те запази. Вярвало се е, че човешкото тяло е разделено на горна и долна част, а най-уязвимата е средата, където се слага поясът, коланът. Жената е трябвало да пази собствените си накити, защото се е смятало, че ако попаднат в лоши ръце, с тях могат да се направят най-лошите магии. Може би трябва да запазим тази вяра, че накитът е нещо, неизменно свързано с човека, което има силата да го предпази от всяко зло.

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/101157456