• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

17 July 2019, 18:15:10

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 37
  • Latest: Gemeto
Stats
  • Total Posts: 9366
  • Total Topics: 1117
  • Online Today: 46
  • Online Ever: 157
  • (17 May 2019, 10:41:46)
Users Online
Users: 0
Guests: 25
Total: 25

Пейо Яворов

Started by Hatshepsut, 05 August 2018, 06:27:02

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Сафо

   "Най-сетне, Аттис!... Тук, сред тия мраморни колони,
аз пях в копнение с наведена глава;
под сянката на тия пеноцветни клони
аз шепнах на любов заветните слова
тъй дълго - и едно ги ехото повтори.
Най-сетне! Моя... Нека те света съзре!
Сияние - далечни арфи: то в простори
сияй и пей под ласка огнена море.
Приплисва доле там, на първото стъпало,
и в немощ гине уморената вълна.
Какво ли нея из безкрая е подбрало?
Предчувствие за тебе може би - една,
единствено свещена цел за смърт... Ревниви,
долитат, гинат уморените вълни.
Но ти си в моите обятия щастливи
и в тях ще те огряват всички дни!"

- Сафо, божествена...

   "И, Аттис, - ето, що ли,
кажи, що друго като твоята коса
би могъл смъртен от безсмъртните да моли?
Кълна се в тебе, нивга утренна роса
не е по-светли на зората отразила
припламналите къдри. И ръце кои
за покривало на богиня тая свила
тъй нежна са изпрели? Свилени струи:
сред тях две бели гълъбици са заспали...
Гърдите ти на Афродита са олтар:
две гълъбици... Кръвоцветните корали
на техните глави - един достоен дар
за нея, Знойнобедрата. Но ръф жадува
една вълшебна роза: май е - тя цъфти -
и, Аттис, дал е Олимп всичко ономува,
комуто я в забрава днес отдаваш ти!"

- Сафо, как страдаш -!

   "Не. Не си ли тук - и моя?
Една за друга две земята ни роди.
И как мъчително те дирех сред безброя
по гмежни пътища, по глъчните стъгди!
Ти бе на утрото в усмивката прозрачна
и цял ден аз те дирех, до последна мощ;
ти гледаше през погледа на вечер здрачна
и аз безсънна те сънувах цяла нощ...
И стах ме е, дете! - Дете благоуханно,
нима си вече яв, не си ли още сън?
Усещам твоя дих - и колко ми е странно,
че трепетна сега гориш от мене вън...
Но ти си моята душа! Аз знам: душата
представа в сетен час пред взора поразен.
О Аттис, о измама дивна на мечтата...
Че ти си моята душа - и ти си в мен!"

- Сафо...

   "Аз искам поглед в погледа бездънен
и до безчувствие приплетени ръце -
словата, медените капки в шемет сънен,
риданието на примиращо сърце! -
Не... В тъмен взор светкавици внезапни; пламък
на кръвоцъфнали страни; отчаян мах
за глътка въздух; от гърди оттласнат камък;
мъгли - и освежителния техен прах!
Отгатната стократно плът - и все незнайна, -
безбрежна нощ и неочаквана зора...
И сепването на продумалата тайна:
на вечността полуразкритите недра...
Мечта, душата ми лежи пред мене нага,
попукали са устните й жад и зной;
душа, мечтата ми е облак, пълен с влага -
и нека те удави нейният порой!"...

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=130&WorkID=3418&Level=3

Hatshepsut

05 August 2018, 06:37:45 #16 Last Edit: 17 October 2018, 08:28:49 by Hatshepsut
Срещи с Яворов


,,Яворов е едно голямо чувство. Всичко и него е стихийно и първично и неговата жизнена енергия не се изразява като съзнателна, просветлена воля, а като органическо желание, на което той безропотно се подчинява." - споделя за него в дневника си, близкият приятел на Пейо Яворов, Боян Пенев.

Яворов е от типа хора, към които никой не остава равнодушен. Покорява не едно женско сърце, печели си близки приятели и заклети врагове. Въпреки това нерядко той се чувства самотен, отхвърлен, неразбран: истинска загадка за запленените от личността и от творчеството му. Неслучайно в есето си, посветено на Яворов, Николай Лилиев ще напише: ,,Да разберем Яворов е наш дълг. Разберем ли го, ще го обикнем. Той ще ни открие много тайни и през океана на своето страдание ще ни изведе към едно ново небе."

Яворов непрекъснато се лута в търсене на гениалното. През 1911 г. пред Тодор Н. Караваневски ще изповядва:

,,- Слушай, Тодоре, поезията никога не е изпълвала с доволство душата ми. Аз жадувам за нещо голямо - за една борба, в която да се хвърля с цялото си същество и ако е необходимо да изгоря в нея. Знаеш ли, има моменти, когато поезията, която съм дал, ми се струва нищожна, никому ненужна.
- Какво говориш - посякох го аз. - Твоята поезия е гордост за родината ни, бисер в нашата бедна литература, а ти я наричаш нищожна!
Яворов не ми отговори нищо. Дълго мълчахме и двамата. Когато се разделихме, стисна ми ръката и каза:
- И все пак една велика борба ми е на сърцето!"

Предвид Яворовата биография, не е трудно да се досетим коя е тази велика борба, която му е на сърце. В друг разговор с Караваневски споделя:

,,Когато се освободи Македония, ще отида там да живея, на нея ще отдам и творчеството си."

По време на Балканската война Пейо е в Серес. Среща се с Паисий Рилски: ,,Препасал патрондаш и револвер, кривнал кепе, изпод което се подава кичур черна коса, преметнал през рамо късата си манлихера, със святкащи от радост големи, черни очи, Пейо беше истински войвода! Първите му думи бяха:
- Най-после, отец, свободата дойде! Защо не е жив Гоце, колко щастлив щеше да бъде! Бедният Гоце, как жадуваше да види свободна Македония!"

Яворов в различни периоди от живота си е поддържал близки контакти с всички видни борци за свободата на Македония - Гоце Делчев, Яне Сандански, Тодор Александров. Неговата страстна натура търси поезията навсякъде около себе си: а каква по-голяма поезия от тази, да се отдадеш от душа на един красив идеал. До 1903 г. неговият идеал носи името Македония.

След което в живота му навлиза Мина.

,,Мина Тодорова е детето с ,,две хубави очи", ,,вълшебницата" с коса ,,като здрачния воал на късна вечер", която накара да зазвучат най-нежните струни в душата на Яворов и поетът изпя за нея най-трепетните химни на любовта, чистотата, младостта и невинността." (Милка Марковска). Владимир Василев, много близък до поета, ще отбележи: ,,Пред това ,,дете", както го нарича в песните си, душата му се превръща в сребърна струна - копнееща и ридаеща за сливане някъде в ,,звездни" висоти... И може би защото бе толкова неземна, тази любов не можа да се осъществи."

Кръщелното име на Мина Тодорова е Мария, но близките я наричат Минка. Родена е на 4-ти юли 1890 г. в град Елена. Баща ѝ Юрдан Тодоров е градски първенец, участвал и в политическия живот на страната, а брат ѝ е Петко Тодоров - един от четворката в кръга ,,Мисъл" (д-р Кр. Кръстев, П. П. Славейков, П. К. Яворов). Двамата с Пейо се запознават в дома на брат ѝ на 25-ти март 1906 г., на Благовещение, когато тя няма още и 16 г. Срещата ще остане паметна за Яворов, по-късно той ще я опише:

,,То беше денят Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми, подобна на лилия сред поле през май, покрито с цветя, подобна на лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица...
Тя радваше очите ми и опияняваше душата ми..."

Вдъхновен от срещата с нея, още същия ден Яворов пише стихотворението ,,Благовещение":

,,Прохладен лъх от ангелско крило,
о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън..."

Двамата започват да поддържат редовна кореспонденция. Запленен от Мина, Яворов трескаво твори. Изпод перото му излизат: ,,Две хубави очи", ,,Вълшебница", ,,Сън", ,,Ела"... Мина е очарована от ,,Две Хубави очи".

Райна Тодорова си спомня: ,,Вечерта тя ми чете стиховете на Яворов ,,Две хубави очи". Тя ги чете с възторг и беше поласкана, че той ѝ оказва такова внимание и че тя го вдъхновява да напише толкова хубави стихове."

По-късно Яворов ще разкаже в анкета пред Михаил Арнаудов: ,,Ей на, тези очи са реални за мене. За тях съм се трепал, безпокоил съм се... Знам ли? В даден момент две очи, два въглена се залепят за душата ти и парят или замръзват; или, ако бъдат две звезди, ти правят светло на душата. Това прави едно настроение. Потърсяш думата за своите видения..."

А в поетическия си дневник по-късно, след смъртта на Мина, ще напише: ,,И ето аз не помня нищо повече освен тия две хубави очи, в чийто поглед тънеше погледа ми, и тия две малки ръце, които се топяха в ръцете ми.
И нищо друго.
Когато я гледах, аз гледах само нейните очи, които ме обливаха с топлината на майското слънце."

Въпреки писмата и прелестните стихове, семейството на Мина е против отношенията им. Мина ще изкаже колебанията и тревогите си в писмо: ,,Всички тук са зле настроени против Вас. Не зная... Много неща не мога да си обясня, а само се лутам ту тук, ту там. Не мога да си дам сметка що ще излезе от всичко това. Аз съм толкова млада, а Вий сте поет" (писмо на Мина до Пейо 29-ти септември 1906 г.)

Яворов ще се отзове на това със стихотворението си ,,Пръстен с опал":

,,Мечтата ти е очарована робиня
на моята душа, която те зове;
ще дойдеш ти накрай световната пустиня,
отсам преградни бездни, върхове.

Кристално чиста, като висините сини,
намериха те спяща жаждащи мечти, -
в съня на твоите шестнадесет години
душа те възжела и похити.

На бездни, върхове, неведоми пространства
мечтата ти лети - прелита в бодър сън -
и чуя аз, в нощта на тъмни окаянства,
спасителния предразсветен звън.

Ще дойдеш ти, заря-невинност всепобедна,
в одеждата на своя ароматен свян
и то ще бъде час на изповед-последна,
сияние в един вълшебен блян.

Душата ми над тебе бисер ще поръси,
че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май.
И ние ще горим унесени в съня си -
и като дим в небето ще намерим край."

В писмо от 11-ти октомври ще допълни:

,,И ако ти беше пред мене и ми задаваше същия въпрос, аз щях да те притисна до сърцето си и щях да ти повторя хиляди и милиони пъти, че ти си моя и ще бъдеш моя - на този и на оня свят!"

Участта на Мина е трагична. Тя напуска този свят покосена от туберкулоза едва двадесетгодишна. Съдбините на двамата с Пейо поотделно са трагични, каквато и не по-малко трагична е невъзможната им любов. Милка Марковска ще отбележи справедливо за Мина: ,,Неизживяла своя млад живот, тя и днес продължава да живее своята неувяхваща младост в безсмъртните творби на големия поет, вплела навеки името си с неговото."

Хубава оценка за Яворов, по-късно след неговата смърт, ще направи братът на Мина, в писмо до д-р Кръстев:

,,И сега възкръсват пред очи ми онези хубави дни, които сме прекарвали двама заедно, и виждам го, горкия - със своите нежни чувства, с правдивата си и честна душа как се мъчи да нареди живота си съгласно с тях и как някакъв проклет инстинкт отвътре парализира всичките му пориви и излиза тъкмо обратното на това, което е искал и което му се е щяло."

http://bulgarkamagazine.com/

Hatshepsut

Напред!

Уви! Кой може да търпи
да гледа със скръстени ръце,
когато има във гърди
човешки чувства и сърце?! -

Как тича с ножа да мъсти
в борба и огън клетий роб,
без жал полага си кости
и среща гордо смърт и гроб!

А днес? - Зад сините гори
наш брат въстанал е с меч
за чест, свобода... там гори
борбата с пламен; там картеч
и жупел носи вярна смърт:
там меч с меч се е преплел,
там, там героите днес мрът
в борба с врага побеснел.

Пет века робство, тъмота!
Пет века варварства, ужас,
най-грозни мъки, теглила,
в зверски нокте, зверски бяс
пълни се чашата - преля,
търпение всяко се свърши,
в кокал ножът веч опря!
"Съдбата ножът да реши",
прошепна робът и пламна.
Пламна, възкръсна мощен дух
във таз измъчена страна,
обляна с кърви; в тоз край глух -
"Или свобода, или смърт!" -
повтаря днеска горский ек.
"Или свобода или смърт!" -
робът проглася се човек.

Там братска помощ се ище,
подкрепа в святото дело,
там дълг човешки ни зове
да мрем за общото добро!
Позор! Позор ще е зарад нас,
ако оставим наший брат
в този грозно-свещен час
да падне - втором превий врат.
Ще ни потомството презре,
ще се отвърне настрана,
историята нас ще прикове
в век на позорната стена.
О, трижд свещено е дело
за чест и волност да умрем;
нек викнем с роба наедно:
"Ах! Долу турския ярем!"

Hatshepsut

В тъмницата

Вехне младост, чезнат сили
под тъмничний мрачен свод,
тук в гърдите ми изгнили
няма искрица живот.

Скоро, зная, ще престане
в мен сърцето да тупти;
вам - и вам ще край настане,
мои пламенни мечти...

Ах, мечти!... Родино клета,
щастье тебе съм мечтал:
твойта волност и просвета
беше моя идеал.

Тебе гази крак тирански -
в твойте дивни широти
глас един е - страшен кански
плач отчаян там ехти.

Там палачът звер е гладен,
там золумството цари
и... и там народ е страден:
мойте братя и сестри.

В тебе раснал несвободен,
орисията ти зла
беше в мене червей злобен
зарад мъки и тегла:

гледах твоето страданье -
бяс ми късаше сърце,
чуях твоето стенанье -
срам ми палеше лице.

Гледах, тъжях... и завета -
сладкият священ завет:
да умра за тебе клета,
стана ми душа и свет.

Освети ме дух божествен,
кръв по-нова кипна в мен...
Чаках веч деня тържествен -
в робството последний ден.

Чаках... Робското мъченье
все цареше: сълзи, пот
бе на роба назначенье
в окървавений хомот.

Чаках... А горите тъмни
на злочестата страна,
те - синееха се пълни
с слава, с чудни имена...

И доде денът бурливи
след вековна робска нощ
за разплатите гръмливи...
Килна в мене бяс и мощ.

Гръм ехтеше в планините:
там въстаналият роб
диреше си правдините
и нахождаше си гроб.

"Там! Там!... Там в горите дето
днес е кървава борба,
де на знамето развето
бляска: "Смърт за свобода!"

Тъй си думах, тъй с другари
ний решихме в нощ една
и ни слънцето завари
под юнашки знамена...

Но не паднах аз в борбата,
там не найдох своя гроб;
тъй ми е била съдбата -
свършвам пленник, свършвам роб.

Свършвам с мисъл безутешна:
в робство черно йоще трай,
след борбата безутешна,
родний ми страдален край.

В бой въстаник, лев беше,
смел, чутовен бе герой,
на уста с усмивка мреше,
но надви поганский брой.

Що би могъл и орела,
ако с врани стотна сган
влезъл би в разправа смела,
сам посреди жалък стан?

И кръв много се пролея...
Но нима нахалост е?
Кръстената с кръв идея
по-стремително расте!

От кръвта ни жертви редки,
жетва славна ще избий;
тъй и пролет всяка капка
злато чисто в себе крий.

В края бащин безвъзвратно
мракът ще се разпилей,
свободата - слънце златно,
там широко ще огрей...

Често в нощите досадни,
тука в безпросветний мрак,
чувства тъжни, мисли ядни
в мене будът се рояк.

Но измежду тях мечтата
пак отскубне се - лети
все нататък, към полята,
дето майчин плач ехти;

сред напразните вълнения,
ме нападне дремота,
оживлят във рой виденья
таз тъмнична пустота...

Ти, далеч! Съзнанье болно
на тъмничните тегла; -
понесе ме леко, волно,
сън на своите крила.

Между близки и познати
пренесе ме бързо той -
виждам ги аз вси благати,
волни радостни в покой.

Вредом виждам друг живота,
вредом шум и свобода!
Де следите на хомота
и на робската съдба?

Всъде волно неуморно
благодатен труд кипи,
а за робството позорно
споменът в забвенье спи.

Градове светливи, чисти,
мирни радостни села,
широки - нивя златисти,
де пълзят безчет рала...

Леко дишам и в гърди ми
пламък чуден загори -
стане радост за очи ми
всеки камъчец дори...

Стресна се... Тъмата крие
всичко в таз килия - ад;
тихо - чуя кат се бие
в мен сърцето с злоба, с яд.

Тъжно песен меланхолна
се навремени извий -
стражът дремката неволна
с нея иска да надвий.

Или жалостно смешенье
крито, грозно проечи -
клетник някой в отчаянье
болките си с рев мегчи.

И настръхнат ми космите,
бясно се сърце забий,
кръв премреже ми очите,
страшно свят ми се завий.

Пламня в треска, яд ме трови,
махня злобно с пътний звон
на ръждивите окови
се сгласява моя стон...
........................................................
Свършвам аз... Смъртта ме кани
на покой... Пред мен тъмней...
Вам проклятие, тирани!
Македония, живей!

Hatshepsut

Мечта

Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,
наяве ли - не зная; а беше нощ година,
че мъка, като огън, самотен ме гореше.
Тогава ми се мярна... Така на бедуина,
в пустинята изгубен, се мерне палма млада
и мисли той: при нея кристал-вода извира
и бърза той към нея на отдих и прохлада,
а то мираж - от палма следа се не намира.
И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз
и мисля те, и мисля - и чезна оттогаз.

По кротък лик те имам сестрица на луната,
зора през май нарекох усмивката ти блага,
да помня твоя поглед - аз гледам небесата,
гласа ти за да чувам - запрях си птичка драга...
На розата обикнах мириса ароматен,
че в него има нещо от твоя дъх небесен;
пленява ме зефирът - и как е той приятен,
как сладичко ми шепне за тебе мит чудесен.
А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,
но всякога и всичко на питане мълчи.

Реша да те подиря. Залутан сред тълпата -
на страстите житейски попаднал в маскарада,
аз искам да узная под маските лицата...
Но ти ли там ще бъдеш? И мъка ме напада,
змия сърце ми гризе, че пак не те намирам.
Сред весели другари от чашата кипяща
тогаз утеха искам... но сякаш те съзирам
изправена край мене замислена, скърбяща -
и бягам аз разкаян; и само господ знай,
какво в безсънни нощи тогава ме терзай...