• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 

Other Sections

Welcome to Guest. Please login or sign up.

20 January 2021, 02:51:37

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
12206 Posts

Шишман
4132 Posts

Panzerfaust
659 Posts

Лина
650 Posts

sekirata
264 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 19320
  • Total Topics: 1318
  • Online Today: 37
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 21
Total: 22

avatar_Hatshepsut

Българската Бойна Слава

Started by Hatshepsut, 21 September 2018, 05:52:09

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Генерал-майор Христо Петрунов


Генерал-майор Христо Петрунов (1859 – 1939) е роден на 14 октомври 1859 г. в Самоков.
🔹 Той завършва Военното училище в София през 1879 г. и Офицерската кавалерийска школа в Санкт Петербург през 1884 г.
Служи в 1-ва софийска конна сотня (1879), като адютант-ковчежник в Конвоя на княз Александър І (1880). Ескадронен командир е в 1-ви конен полк (1885).
🔹 По време на Сръбско-българската война (1885) командва 1-ви конен полк, с който се сражава при Цариброд и Пирот.
След войната е назначен за почетен флигел-адютант на княз Фердинанд І (1888 – 1890) и зачислен завинаги в списъците на 1-ви конен полк.
🔹През 1890 г. става първият инспектор на Конницата в българската войска.
🔹От 1892 г. поема командването на Кавалерийската дивизия.
🔹 В Първата балканска война (1912 – 1913) е заместник-инспектор на Конницата, а във Втората балканска война (1913) – командир на Македонската полева подвижна конница, с която воюва при Пирот и Ниш срещу сръбските войски.
🔹 През Първата световна война (1915 – 1918) командва 3-та дивизионна област (1916).

Hatshepsut

Христо Бърдаров – незабравимият герой от кота 1704


http://www.desant.net/show-news/54453

Той е българският офицер, пред когото румънските парламентьори предлагат капитулацията на Тутракан през септември 1916 г.

Първата световна война. Атаката на крепостта Тутракан (2-6 септември 1916г.). В този бой Шуменски пехотен полк и още 4 полка изпълняват една от най-тежките задачи – да атакуват и овладеят централните фортове №5 и 6. Най-модерната крепост не устоява пред щурма.

Срещу румънските батальони във взаимодействие с картечната рота на 47 полк  на помощ на пехотата се притичват картечарите от ротата на капитан Христо Бърдаров. В острието на щурма ротата му първа се изкачва на втория отбранителен пояс, което донася развръзката на сражението – той е българският офицер, пред когото румънските парламентьори предлагат капитулацията на града.

След победата в Добруджа, полкът му воюва в Македония на позиции край Охрид, на Мокра планина, откъдето 3 години брани Охрид.

На 20 октомври 1917 г. противникови части – френски и  колониални полкове,  след неколкочасова артилерийска подготовка успяват да преминат телените мрежи при кота 1704, след което на предния край три български пехотни роти са разбити. Когато сражението изглежда изгубено, една безпределна смелост и саможертва обръща хода му. Тази на капитан Христо Бърдаров.

Храбрец – винаги на първа линия, раняван неколкократно през войните. В Балканската война ранен при пробива при Караагач през октомври 1912 г. Кавалер на ордена ,,За храброст". Освен обаятелен командир, той е и изключително човечен. Издейства помощ от полковите лекари за местните хора в момент на нужда. Населението на Охрид и Струга му се възхищава, а младите момичета въздишат по него...

За жертвите в апогея на битката за тази безименна кота на войната свидетелства написаното на гърба на една снимка, запазена от оцелял войник – Григор Неделчев: ,,Спомен от Кота 1704, западно от Охридското езеро... многобройните фугаси и шрапнели на 19/20 октомври 917 г. много майки и жени разплакаха на Шуменци. Нека спомена да бъде вечен! Гледайте и споменувайте нашата 1704, Мокра планина, младо поколение!"

Макар командир на рота за огнева подкрепа на пехотата, от позиция в дълбочина на отбраната отново капитан Бърдаров повежда своите картечари в безумно смела контраатака, подпомогнат от две пехотни роти. Начело на войниците си, той нахълтва в превзетите от врага окопи и закипява свиреп и жесток ръкопашен бой, в който командирът е смъртно ранен.

Завинаги спира да бие едно голямо и силно сърце на достоен офицер.

Българската артилерия открива преграден огън и французите не могат да се изтеглят назад. Избити са до последния човек от озверелите от смъртта на Христо Бърдаров Шуменци.Боят е спечелен.

Посмъртно Бърдаров става с чин майор. Войнишкият му гроб е в двора на църквата ,,Свети Георги" в Струга. Когато почват да зариват гроба, според преданието конят на капитана започва да рие с копито и да плаче със сълзи. Години наред на кръста му обикновенните българи от Охрид, Струга и околните села коленопреклонно палели хиляди свещи.

Храбрецът намира гибелта си в битка и по-сетнешните управници на изгубената за нас Македония смятат, че паметта за него е заличена. Но се случва нещо изключително. Няколко дена след кончината му, войниците съчиняват простичка фронтова песен за него, музицирана от полковия капелмайстор, която се запява от целия полк. Песента ,,Наш капитан Бърдаров".

И всичко може би е щяло да остане само дотук. Но не – войната трае още година, после свършва, а тази песен, чута от войниците, запява народът на Охрид и Струга, останал отново под сръбско владение.

Още след отстъплението през 1918 г. гробът на младия герой е поруган и заличен, а песента за капитан Бърдаров е забранена. За пеенето на тази песен присъдата е била седем години затвор. Въпреки това, българите в Стружко и Охридско са я пели в къщи, на празници, по кръщенета и сватби, винаги тайно, песен за този смел юнак, на която пригласят и тихите вълни на Охридското езеро...

Песента е пята със сълзи в очи като страшна закана към сръбските потисници, един народ оплаква тайно своя герой. Можете и днес да я чуете, ако ходите до тези градове. Едва ли има друг случай в световната история, в която народът сто години да пее песен за офицер от една ,,окупаторска" армия, за каквато е представяна българската армия от сръбския режим, независимо дали в монархическата му или в републиканската му премяна.

Христо Бърдаров е син на Лазар Иванов Бърдаров от Разград, едно от осемте деца в семейството с двама братя и пет сестри. Завършва през 1912 г. Военното училище. Зачислен в 19 пехотен Шуменски полк, с който участва във трите войни за национално Обединение.

При обявяването на Балканската война баща му и двамата му братя Иван и Марин също са в армията, като най-малкият му брат – малолетният Марин бяга от къщи и се записва доброволец в Македоно-Одринското опълчение.

Жестоката съдба връща само бащата в родния дом в края на войните. Марин Бърдаров е пленен през 1913 г. и остава десет години в гръцки плен, завръщайки се чак през 1922 г., когато всички са го мислели за загинал. Христо и Иван остават завинаги по бойните полета на войните за национално обединение.

Капитан Бърдаров не е забравен в родния си град – през 2002 г. разградчани поставят негов барелеф, чиито автор е Лиляна Георгиева. Не е забравен и в Охрид – израз на голямата обич на охридчани е  паметната плоча, изработена със средства на македонски българи по инициатива на Любчо Куртелов от Охрид и поставена в родния град на капитан Бърдаров – Разград, през 2004 г.

Думите на нея са разтърсващи: ,,Ни Господ не ги слуша молитвите на робовите. Се кланяме пред твоята жъртва за обединена България. Благодарни охригяни".

Споменът за Христо Бърдаров е все още жив! Затова отваряме дума за неговия обикновен и необикновен  войнишки подвиг на 20 октомври и така да бъде всяка идна година. Днес повече от всякога имаме нужда да го помним един от многото наши герои от войните за национално Обединение. Тяхната вяра и техният подвиг могат и трябва да бъдат наша морална опора и ориентир.

Казано е ,,Човек е жив, докато го помнят!" Така и падналият в бой остава редом с живите, в техните сърца и родова памет, за пример и кураж, да могат да преминават през всяко размирно и жестоко време и изпитание и да крепят България. Нашата България, за която даде живота си Наш капитан Бърдаров!

Hatshepsut

Боевете при Кочмар и Карапелит – имена на славата


Hatshepsut

Боевете при Кубадин – трите щурма на честта


Hatshepsut

Генерал-лейтенант Никифор Никифоров (1858-1935)


Източник на снимката: Янко Гочев

Никифор Петров Никифоров е български офицер (генерал-лейтенант), командир на 6-и пехотен полк през Сръбско-българската война, военен министър в периода (1911 – 1913), включително по време на Балканската война (1912 – 1913).

Роден е на 12/24 април 1858 г. в семейството на богат търговец в Ловеч. Учи в родния си град, а после в Германия и Австрия. Завръща се в Ловеч и помага на баща си в търговията.
Никифоров завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). През ноември е произведен в чин подпоручик и зачислен първоначално в 13-а пехотна плевенска дружина, а след това в 1-ви пехотен полк (1881 – 1884), където е ротен командир. На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик, през 1883 г. е изпратен на практическа служба в Одеса в руската армия. През 1884 г. завършва Офицерска стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан. На 16 септември 1885 г. е назначен за командир на дружина в 1-ви пехотен полк.

През Сръбско-българската война (1885) година е командир на 6-и пехотен търновски полк, с който участва в боевете при Драгоман, Цариброд (11 – 12 ноември) и при овладяването на Пирот (14 – 15 ноември). Награден е с орден ,,За храброст" IV степен.

През 1886 г. командва 10-и пехотен полк, който участва в потушаването на проруския преврат срещу княз Александър I Батенберг. На 1 април 1887 г. е произведен в чин майор и назначен за командир на 9-и пехотен полк и 4-та пехотна бригада (1887 – 1890).

От 1890 до 1894 г. Никифор Никифоров е инспектор на пехотата, на 2 август 1891 г. е произведен в чин подполковник, а през 1895 г. командва за кратко Четвърта пехотна преславска дивизия. На 3 август 1895 г. е произведен в чин полковник и назначен за началник на Административния отдел и на Канцеларията на Военното министерство (1895 – 1904), като през 1900 г. е произведен в чин генерал-майор. От 1904 до 1910 г. е дипломатически агент (след 1909 г. – пълномощен министър) на България в Германия и Сакс-Кобург-Гота със седалище в Берлин.
След завръщането си в България Никифор Никифоров става военен министър в кабинета на Иван Евстратиев Гешов (1911 – 1913), а в навечерието на Балканската война е произведен в генерал-лейтенант. След Междусъюзническата война на 4 август 1913 г. преминава в запаса. Той е и деятелен член на Ловчанското културно благотворително дружество в София.

На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Никифоров е сред тях. Това е първият случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенант е дадено на действащи офицери. Дотогава е давано само на офицери от запаса.
Генерал-лейтенант Никифор Никифоров умира на 12 август 1935 година в София.

Hatshepsut

Генерал-лейтенант Петър Тантилов


Генерал-лейтенант Петър Тантилов (1861-1937) е наричан ,,баща на българската артилерия".

Роден е на 15 ноември 1861 г. в Карлово. Той завършва първия випуск на Военното училище в София през 1879 г. и Офицерската артилерийска школа в Царское село, Русия през 1884 г.

🔹 По време на Сръбско-българската война (1885) командва 5-а батарея от 1-ви артилерийски полк при отбраната на левия фланг на Сливнишката позиция и овладяването на Пирот.
🔹 След войната е командир на 2-ри и 3-ти артилерийски полк, от 1887 г. – инспектор и началник на артилерията. Под негово ръководство се въвеждат на въоръжение 12-см полски гаубици ,,Круп" и 57-мм куполни оръдия ,,Грюзон", създаден е Софийският арсенал за поправка на материалната част, съставя се първият устав на български език за строева служба в артилерията (1892).
🔹 От 1893 до 1899 г. е в запаса по собствено желание, след което командва новосформирания Планински артилерийски и 7-и артилерийски полк.
🔹 Като инспектор на въоръжението в Българската армия (1908 – 1912) лично проверява познаването на оръжието от всички офицери, подофицери и войници.
🔹 През Балканските войни (1912 – 1913) е началник на артилерията в 3-та армия и участва в боевете при Ериклер, Лозенград, Бунархисар, Чаталджа и срещу сръбските войски.
🔹 В Първата световна война (1915 – 1918) заема длъжностите началник на 1-ва софийска дивизионна област, на Нишкия укрепен пункт и на Главното тилово управление, български представител при военното управление в Румъния.

🗝 За големите си заслуги в създаването и укрепването на артилерийските войски е наречен ,,баща на българската артилерия".

🎖Кавалер е на военен орден ,,За храброст" ІІІ степен 2 клас и ІV степен 2 клас.

Hatshepsut

Генерал Иван Фичев


В днешния ден си припомняме за един бележит военен, оставил ярка следа в българската история и военнотеоретичната мисъл. Генерал-лейтенант Иван Фичев (1860–1931) е  внук на възрожденския архитект и строител Никола Иванов Фичев (Уста Колю Фичето), но животът му неизменно е свързан с българската военна история.
❗ Още на 17-годиша възраст се записва като доброволец в 8-а дружина на Българското опълчение и взема участие в Руско-турската война (1877–1878). През 1882 г. завършва Военното училище в София, получава първото си офицерско звание и е зачислен в 20-а пехотна варненска (1882–1884), а между 1884 и 1885 г. – в 17-а пехотна търновска дружина. По време на Сръбско-българската война (1885) командва 2-ра рота от 5-а запасна дружина от 5-и пехотен дунавски полк при отбраната на Видинската крепост. След войната Фичев е върнат на служба като началник на Търновското военно окръжие (1885–1886), а от април 1886 г. е командир на рота в 6-и пехотен търновски полк (1886 – 1887). По това време в страната стават драматични събития. Детрониран е княз Александър, а два дни по-късно председателят на Народното събрание Стефан Стамболов извършва контрапреврат. В него участва и поручик Фичев, който печели доверието на бъдещия министър-председател.

➡По-късно Иван Фичев продължава обучението си в Академията на Генералния щаб в Торино, Италия и след завръщането си е назначен за адютант на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1891–1892). През 1893 г. е назначен за началник на Учебното бюро при Военното министерство, предназначението на което е да подпомага обучението на войските. Наред с обнародването на трудове по военна история и изкуство и изнасяне на лекции по тактика във Военното училище, той преминава през различни длъжности – командир на дружина в 16-и пехотен ловчански полк (1894–1897), инспектор на класовете във Военното училище и преподавател по военна история и тактика (1898–1899), офицер в Оперативното отделение на Щаба на армията (1899–1900), командир на 6-и пехотен полк (1900–1902), началник на Оперативното отделение в Щаба на армията (1902–1903), началник-щаб на 1-ва пехотна софийска дивизия (1903–1905), помощник-началник на Щаба на армията (1905–1907) и командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1907–1910).

💡 Съвсем закономерно през 1910 г. той е назначен е за началник Щаба на българската армия, а от 22 септември 1912 г. – за началник на Щаба на Действащата армия. Под негово ръководство се изготвя оперативен план за водене на Първата балканска война (1912–1913) с ясно изразен настъпателен характер. През януари 1914 г. е назначен за началник на Трета военноинспекционна област, а на 1 септември 1914 г. – за министър на войната в третото правителство на Васил Радославов.

➡ В началото на Първата световна война търновският генерал отново проявява своята далновиност, като не споделя желанието на управляващите за обвързване с Централните сили и изтъква аргументи, с които мотивира мнението си, че тази война не може да бъде спечелена от Германия и съюзниците ѝ. Затова по собствено желание от 17 август 1915 г. Фичев е уволнен от военна служба и е зачислен в запаса на армията.
➡ За големите му заслуги в областта на военнотеоретичната мисъл Иван Фичев е избран за академик (1898) и член на Българската академия на науките (1900).
 
📖 Автор е на  ,,Военноисторически очерк за Сръбско-българската война" (1888), ,,Военната история и методът за нейното изучаване" (1897), ,,Висшето командване през Балканската война" (1927) и др. Въпреки напредналата си възраст и влошено здравословно състояние до края на живота си генералът не престава да пише. Умира на днешния ден през 1931 г.

Hatshepsut

ЦАРСКИ ВОЕННИ МАНЕВРИ ПОПОВО - 1937г.


Hatshepsut

Генерал-лейтенант Никола Генев


Генерал-лейтенант Никола Генев. Оцветена фотография от Royal Bulgaria in color

Никола Генев е роден на 18 януари 1856 г. в Севлиево. Любопитни факти за неговия професионален път прочетете в следващите редове.

🔹 Участва в Априлското въстание (1876) и Руско-турската война (1877 – 1878).
🔹 Сражава се при Стара Загора, Шипка и Шейново като доброволец от 3-та дружина на Българското опълчение. За проявена храброст е повишен в младши подофицер и отличен с ,,Георгиевски кръст" IV ст.
Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и служи в 3-та пехотна радомирска дружина.
🔹 По време на Сръбско-българската война (1885) командва 3-та дружина от 2-ри пехотен струмски полк, която забавя настъплението на Моравската дивизия към Сливнишката позиция.
🔹 До 1904 г. е командир последователно на 19-и пехотен шуменски полк, на 7-и пехотен преславски полк и на 1-ва бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия, след което преминава в запаса.
🔹 На 23 септември 1912 г. поема командването на Македоно-одринското опълчение. Първа и 2-ра бригада са в състава на частите, обсаждащи Одринската крепост, а 3-та бригада подсилва новосформирания Кърджалийски отряд, който завършва освобождаването на Източните Родопи. При Момчилград и прохода Маказа отрядът разгромява корпуса на Явер паша и го принуждава да се оттегли на юг. След съвместни действия с част от Родопския отряд и Сборната конна бригада оцелелите турски сили са обкръжени в района на с. Мерхамлъ (днес с. Пеплос, Гърция) и принудени да капитулират на 14 ноември 1912 г.
🔹 Командваните от ген. Генев дружини на МОО отбиват турския десант при Шаркьой (8 – 10 февруари 1913 г.) и само за две денонощия, въпреки численото превъзходство на противника, отхвърлят обратно в Мраморно море частите на 10-и турски корпус.
🔹 След Втората балканска война (1913), в която ръководи бойните действия на МОО срещу сръбските войски при Кочане и Царево село, ген. Н. Генев излиза в запаса. Умира през 1934г.

🎖 Кавалер на военен орден ,,За храброст" ІІІ степен 2 клас и ІV степен 2 клас. С президентски указ № 452 от 20 декември 2012 г. е награден посмъртно с орден ,,Стара планина" І степен с мечове за големия му принос в победите на Българската армия през Първата балканска война.

Национален военно-исторически музей