• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

08 December 2019, 21:48:48

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 55
  • Latest: dhp
Stats
  • Total Posts: 11018
  • Total Topics: 1191
  • Online Today: 286
  • Online Ever: 322
  • (05 December 2019, 07:02:22)
Users Online
Users: 3
Guests: 32
Total: 35

Чехословакия, 1968г. - "Пражката пролет"

Started by Hatshepsut, 24 November 2018, 06:33:38

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Тази информация е от 2008г.

Архиви от Москва ще пренапишат историята на Чехословакия от 1968 г.


 
24 Часа
 
     Тодор Живков е първият от лидерите в бившия социалистически лагер, който издига идеята за изпращане на войски срещу реформите в Чехословакия през 1968 г.
     Това разкриват продължили 2 г. нови проучвания на архиви в Москва от австрийски и руски историци. Учените наричат Живков най-мрачния деспот в източния блок. Щефан Карнер от Грац и екипът му от института "Болцман" за изследване на последиците от войните прегледали заедно с историци от Руската академия на науките купища папки с гриф "Строго секретно". Това съобщава австрийското онлайн списание "Профил".
     За първи път са проучени протоколи от заседания на Политбюро на КПСС, кореспонденция на ЦК, записи на разговори от срещи на върха на Варшавския договор и докладни на посланици. Когато бъдат публикувани, резултатите от тези най-нови изследвания ще пренапишат историята на Пражката пролет и нейното потушаване, убедени са изследователите.
     През февруари 1968 г. компартията на Чехословакия начело с Александър Дубчек приема програма за реформи. На 4 март е отменена цензурата на пресата. Два дни по-късно в Москва за първи път се обмисля възможността за военна интервенция в Чехословакия. Живков е този, който развива идеята пред Леонид Брежнев. Такъв подход не е необичаен, както става ясно от протоколите на тайните им срещи. Освен Живков полякът Владислав Гомулка и Валтер Улбрихт от ГДР настоявали да има удар. Те се опасявали, че вирусът на демокрацията ще засегне и техните страни. По това време Брежнев още търсел политическо решение.

Hatshepsut

40 години от Пражката пролет

В нощта срещу 21 август 1968 г. войските на СССР, Полша, ГДР, Унгария и България пресякоха чехословашката граница. В края на 60-те години на ХХ век ръководството на Чехословакия проведе реформи за демократизацията на обществото - внедряват се пазарни елементи в управлението на икономиката, отменена е цензурата, разрешени са политическите клубове. Лидерите на останалите социалистически страни оценяват започнатите преобразувания като проява на ,,контрареволюция", за потушаването на която на разширено заседания на Политбюро на ЦК на КПСС от 16 август и на съвещание ръководителите на страните от Варшавския договор в Москва от 18 август е взето решение за изпращане на войски на Варшавския договор. Като повод за изпращането на войски послужи писмото-обръщение на група партийни и държавни дейци на ЧССР до правителството на СССР и другите страни от Варшавския договор с молба за оказване на интернационална помощ. 24 дивизии преминават държавната граница на Чехословакия, на базите на ВВС е извършен въздушен десант. Превзета е Прага, Александър Дубчек и редица други чехословашки ръководители от висшия ешалон са изпратени в Москва. Трябва да се подчертае, че САЩ и техните съюзници от НАТО са били осведомени за подготвяната операция още през юни, но в условията на ,,блокова дипломация" се ограничават със сдържана критика на Варшавския договор. По случай 40-та годишнина от събитията чешкият Институт за изучаване на тоталитарните режими подготви специална монография, в която отново се повтарят основните факти, включително броят на загиналите и ранените. В нея се посочва - 108 убити /с 14 по-малко в сравнения с по-раншните данни/ и 505 ранени. Изследването се основава на документи от службите за сигурност, прокуратурата, болниците. Съвременна Русия призна действията на СССР, чиято първоприемница е, в Чехословакия за погрешни. През миналата година, по време на посещението на чешкия президент Вацлав Клаус в Кремъл, Владимир Путин заяви следното: ,,Ние не само осъждаме всичко, което е било негативно в миналото, имам предвид 1968 г., ние имаме чувство за морална отговорност за това минало".

Hatshepsut

Пражката пролет и истинското лице на комунизма

 На 5 януари 1968 г. Александър Дубчек е избран за лидер на Чехословашката комунистическа партия (ЧКП). Възползвайки се от рядката възможност, Дубчек бързо стартира серия реформи, които да доведат до т.нар. "социализъм с човешко лице". Премахната е цензурата в медиите, освободени са политическите затворници. Започва Пражката пролет.

На 5 април същата година, Дубчек разгръща програма за цялостна либерализация на режима. Дадена е пълна свобода на пресата, нуждите на потребителите стават приоритетни пред индустриалните (въвежда се пазарен елемент в икономиката), допуска се и сформирането на на по-демократично многопартийно правителство, което да прекрати съветския контрол над Чехословакия. Планира се и федерализация на страната с две равноправни части - чешка и словашка.
През пролетта и лятото либерализацията набира скорост, като в пресата се появяват и откровено антисъветски публикации, което било абсолютно немислимо преди. Възникват и множество независими политически сдружения, докато в останалите стрни под съветски контрол, подобно нещо е строго забранено.

Всичко секва в утринта на 21 август. Инвазията на Варшавския договор водена от СССР плюс още пет социалистически страни (без Румъния), донася "нормализация" на дулата на огромните зелени тежко въоражени машини.
Дисиденти и творци, на които известно време е давана повече свобода, отново са преследвани и арестувани. Избухват бунтове, протестите и насилието стават ежедневие, но постепенно всичко затихва и в крайна сметка цензурата и тоталитарния контрол се завръщат.

Началото на края

Наблюдавайки случващото се в Чехословакия, Брежнев и останлите лидери на комунистическия блок са обезпокоени, че идеите на Дубчек за либерализация могат да се разпространят и в техните страни, като да предизвикат бунтове, които да остранят управляващите върхушки (политиците се страхуват най-много от перспективата да загубят властта си - винаги е било така и не се е променило и до ден деншен). Съществуват и опасения, че промените в Чехословакия ще отслабят позциите на СССР и съюзниците му в Студената война.
Преди да пресигнат танковете, серия от срещи на най-високо ниво между ЧССР и СССР се провеждат през юли 1968 г. Дубчек защитава плана си за реформи, като в същото време препотвърждава ангажиментите на Чехословакия към Варшавския договор и СИВ. Брежнев първоначално в склонен на компромис. Чехословашките комунисти обещават да прекратят "антисоциалистическите" тенденции" и да контролират пресата и дисидентите "по-ефективно", като в замяна руснаците изтеглят частите си от страната.

На 3 август, представители на СССР, ГДР, Полша, Унгария, България и Чехословакия се събират в Братислава и подписват т.нар. Братиславска декларация, която потвърждава лоялността им на комунизма и пролетарския интернационализъм. Заявява се непримиримост в борбата срещу "буржоазните идеологии" и класовите врагове. Чрез този акт, СССР официално анонсира намеренията си да окупира всяка социалистическа страна отклонила се от "правия път". След конференцията в Братислава, съветските войски формално напускат територията на Чехословакия, но остават в готовност в близост до границите и.

В нощта на 20 август, между 5 и 7 хил. танка нахлуват заедно с над 200 хил. армия на Варшавския договор. Танковете окупират улиците, докато войниците издирват "вражески елементи". Акцията довежда до смъртта на 72-ма чехи и словаци, а ранените са стотици. Дубчек, заедно със съратниците си е отвлечен в Москва, където за изненада на всички избягва най-тежкото наказание и по-късно дори е възстановен за кратко на длъжност. Пражката пролет завършва с огромна емигрантска вълна, като стотици хиляди чехи и словаци бягат на Запад. Сред тях са режисьора Милош Форман, писателя Милан Кундера и тенисистката Мартина Навратилова.
През април 1969 г. Густав Хусак заменя Дубчек като ген. секретар на ЧКП, с което започва т.нар. "период на нормализиция". Хусак отменя всички реформи извършени от Дубчек и прочиства редовете на партията от всички негови поддръжници. От обществени позции са отстранени представители те на професионалния и интелектуален елит, които открито подкрепяли либерализацията. Така ситуацията остава непроменена до Кадифената революция от 1989 г. Участието на България в потушаването на Пражката пролет е едно от най-срамните петна лепнати на страната ни от престъпната комунистическа върхушка. Според някои свидетелства дори инциативата за окупация е дошла от Живков. При това става дума за един традиционно приятелски народ, помогнал много за културното и политическо израстване на младата ни следосвобожденска държава. Какво друго ни остава днес освен да кажем: Prosim, odpusťte nam přátelé... (Моля приятели, простете...)



 Ян Палах е чешки национален герой. Роден е през 1948 г. в семейството на фабричен работник и продавачка в магазин. Родителите му са дълбоко религиозни евангелисти.
Завършва гимназия в гр. Мелник. От 1966 г. е студент в Стопанското училище в Прага. През 1967-1968 г. в Чехословакия се разгръща широко движение за реформи, подкрепено с ентусиазъм от студентските и ученическите среди. Ян Палах също се включва в движението. По време на двете си летни ваканции той излиза на два пъти в чужбина - първия път на бригада в СССР и втория - на работа във Франция.

През драматичната есен на 1968 г., когато войските на Варшавския договор смазват т.нар. Пражка пролет, Ян Палах се прехвърля в историко-политикономическия факултет на Карловия университет. Тук той взема дейно участие в ноемврийските стачки срещу чуждата окупация.

На 16 януари Ян написва прощалното си писмо, като изпраща единия от четирите му екземпляра до Съюза на писателите. Около четири часа следобед на същия ден той застава пред Националния музей на Вацлавския площад в центъра на Прага, залива се с бензин и се самозапалва. Това е неговият самопожертвувателен протест срещу окупацията на Чехословакия. Трамваен ватман успява да хвърли върху него палтото си и да загаси огъня, но е вече твърде късно.

Откаран в болница, студентът агонизира в продължение на три дни. Изгарянията са засегнали 85 процента от тялото му, като в преобладаващата си част са от трета степен. Ян Палах умира на 19 януари и е погребан в Прага на 25 същия месец.

Мястото на самозапалването му на Вацлавския площад е място за поклонение за чешкия народ.


Hatshepsut

21 август 1968 г. -    Колкото повече времето ни отдалечава от този ден, толкова по-ярко изпъква неговото огромно историческо значение


Колкото повече времето ни отдалечава от този ден, толкова по-ярко изпъква неговото огромно историческо значение. Защото не става въпрос за едно от многото нашествия на една държава в друга държава, нито за насилственото събаряне на режима, нито за логичен ход в политическа игра. В своето полувековно съществуване съветската система преживя не една и две конвулсии, но на 21 август 1968 година се случи нещо непоправимо страшно — идеологията отрече идеалите, в името на които съществуваше, или както вечерта на същия ден един български комунист каза отчаяно: ,,Днес погребаха Октомврийската революция." За всички ония, които бяха приели залпа на ,,Аврора" като рожден момент на идеали, надежди, илюзии, мечти за някакъв неясно красив, нов човешки живот, за ония, които фанатично бяха съхранили това чувство през толкова мъчителни години, датата 21 август беше краят.

В София хората бяха изненадани и попарени. В първите часове на всички ни се струваше, че става някакво недоразумение. Вестниците излязоха със закъснение, защото, както по-късно се разбра, е трябвало да променят напечатаното съобщение за нашествието. В първата редакция е било съобщено, че войските влизат по покана на новото правителство на Чехословашката народна република, а след това беше променено в смисъл, че влизането става по покана на работнически и партийни колективи. Недоразумението беше произтекло от неочаквания факт — че нашествениците не успяха да намерят 14 чехословаци, между 14 милиона граждани на страната, за да съставят така необходимото им правителство, за което да може да се каже, че ги е поканило. Един факт, който не само наложи пренабирането на вестниците в 4 часа през нощта, но смути дълбоко и най-послушните партийни редици.

По-късно същия ден зазвъняха телефони по домовете на по-видните граждани, разтичаха се журналисти, репортери — било от радиото, било от вестниците, — за да намерят неизбежните ,,изказвания", които да подкрепят военната акция. За чест на българската интелигенция може да се каже, че не се намери нито едно уважавано име, което да откликне положително на българската намеса в Чехословакия. По-късно се разказваха почти анекдотични случаи как известни писатели, артисти, художници са отклонили въпросите на журналистите, но като че повечето от половината отговаряха много сполучливо: ,,Какво да кажа, когато нищо не знам, никой няма представа какво всъщност става в Чехословакия, никой не е информиран."

Това, че никой не беше информиран, си оставаше най-основателен отговор. До началото на 1968 година отношението в много партийни кръгове към онова, което ставаше в Чехословакия, беше почти позитивно. Никому и през ум не минаваше да види в чехословашкия процес нещо повече от постепенно демократизиране на страната. В края на зимата се появиха първите критични мнения, главно в тясно просъветските среди и, разбира се, Държавна сигурност. Но като цяло партийното отношение все още беше неясно, толкова повече, че известни общественици, посетили Чехословакия през пролетта, се изказваха подчертано ласкаво за новия курс на Дубчек. Едва през април се установи генерално критично отношение, разбира се, изключително под съветски натиск, което започна да се изразява в работата на пропагандната машина. Започна се с подмятанията, че ,,чехословашките другари" отиват ,,твърде далече" и се завърши със заклеймяването на ,,контрареволюционните сили". През май 1968 година човек можеше да чувствува в София усиленото сърцебиене на стреснатата и уплашена върхушка от вечни сталинисти, която неврастенично подвеждаше по-уморените и по-демократични кръгове на партията и властта. От друга страна, сред обикновените хора се появи онова топло вълнение на последната и може би най-голямата надежда, че пролетният чехословашки вятър ще разлисти и нашите дървета. Човек често можеше да чуе въпроси като: ,,Вярно ли е, че са отменили паспортните ограничения?", ,,Казват, че можеш да дадеш под съд милицията за неправилни действия!", ,,Наистина ли ще въведат истински избори, когато няма да избираш само един, а много кандидати?"... и т.н. Не един и двама комунисти от поколението на идеалистите смятаха, че Дубчек се опитва да намери действителния път към комунизма, като изтръгва страната си от джунглата на сталинистката варварщина, като реабилитира хуманното лице на идеала от кървавите ръце на идеологията. Оптимистите вярваха, че той ще успее. Песимистите смятаха, че в края на краищата ще се стигне до куриозен компромис между източния и западния начин на живот, но че при всички случаи експериментът е интересен.

Може ли наистина да се осъществяват комунистическите идеи без помощта на милицията?

А какво всъщност ставаше?

Бях в Прага през лятото на 1967 година — по време на знаменитото сблъскване между събранието на писателите и човека на Новотни, секретаря Хендржик; бях там, когато всичко започна. В паметта ми се е запазило усещането за една магическа атмосфера на радостна възбуда, на разпалено брожение на духовете, на всеобщо вдъхновение, в което никога преди не бих повярвал. Ние винаги смятахме чехите за хора прекалено реални и прекалено пресметливи, за да приемем в един момент, че те са народ от поети. И тъкмо поезията предшествуваше стъпките на Александър Дубчек, тъкмо поезията направи от него знаме на всички надежди. Тая поезия човек можеше да срещне в тълпите по Вацлавски намести, в театрите и младежките клубове, в телевизията и радиото, в тихите улички на стария град или в кръчмата, която съхраняваше вечния дух на Ярослав Хашек.

Не зная друга страна, която с такова възхитително единство да е преживявала по-красиви и по-вълнуващи моменти на радостно предчувствие. Като че идваше денят на дългоочакваната амнистия и всички хора-затворници живееха само с това, което те вярваха, че ще намерят отвъд стените. Дори нормалният човешки скептицизъм и цинизъм се беше стопил пред прага на всеобщата илюзия. Никой не знаеше какво точно ще стане отвъд стените, достатъчно беше, че няма да има повече стени. За мнозина западни граждани това чувство ще си остане дълбоко непонятно.

Авангардът на разкрепостяването бяха чешката култура и изкуство. Всеизвестни са наистина великолепните постижения на чешкото кино, които си останаха в историята като ,,чешкото чудо", в театрите човек можеше да види пиеси, за които ние в София и не подозирахме, телевизията и радиото някак отведнъж загубиха своя досаден до смърт съветски първообраз, поеха от светлината на хората и сами станаха източници на нова светлина, цялата чешка литература тръпнеше от поривите на този нов дух и начело на обновлението стояха писатели, истински писатели, а не организационни мижитурки. Завиждам и винаги ще завиждам на чешките писатели за тази година — от август 1967 до август 1968.

Пак в същата тази година в България се беше надигнал страшен вой срещу един западногермански телевизионен филм за Лайпцигския процес и Георги Димитров, който, според Тодор Павлов и хората около него, осквернявал образа на Димитров. Този филм беше в Чешката телевизия и приятели ме поканиха да го видя. Присъствуваха хора от посолството и други българи. Всички видяхме, че това беше най-достойно направен филм за Димитров, позитивен, с човешко отношение към образа му, много по-вълнуващ и сериозен, отколкото многото българо-съветски оперети за него. Чешките ни домакини ни гледаха с усмивка. ,,Очевидно вашите хора в София са сбъркали" — казаха те. Не знаеха, че ,,нашите хора" в София въобще не бяха видели филма и че целият шум във вестниците беше резултат на недопустимо невежество. По-късно в София видяха филма, но никой нито се поправи, нито се извини. Само този случай ни показва разликата между два партийни свята — чешкия и българския.

Ако Хрушчов ликвидира в най-голяма степен култа към Сталин, без обаче да засегне сериозно сталинисткия характер на партията и на страната си, Александър Дубчек се опита да направи тъкмо това — да преодолее жестоката дистанция между партия и народ, между партия и човек. Корумпираното отношение на Сталин и неговите хора, естествено основано на марксизма, противопоставя партията на народа и на човека, при което нейната дейност не само се обезсмисля, но и нанася страшни поражения. Така за половин век в съветския свят се оформиха трите групировки, пълно копие на структурата на феодалното общество: партийната аристокрация с нейните дворци, с нейните най-скъпи автомобили, с нейните царски привилегии, с нейния затворен кръг от взаимни назначавания, преназначавания, женитби, сродявания и т.н. Второ: партийният апарат от безотказни, верни функционери, вечните служители на всяка власт, вечните слуги — изпълнителни, инициативни, плашени от всеки жест и благодарни от всяка милост, жестоки и безогледни кариеристи, които за една звездичка повече на пагона си биха продали и майките си, и бащите си. И трето: масата, синоним на стадо, чиято инертност се подхранва с всички средства, стадо, което няма право да бъде нищо друго освен производител на обществени блага, стадо, което няма право да мисли, да преценява, да избира, да се отклонява.

Тази съветска структура, която връща човешките взаимоотношения с около хиляда години назад, беше наложена след Втората световна война във всички източни държави, макар и дълбоко неприсъща на демократичните им традиции, на културното им ниво, на свободолюбивия характер на хората там. Но тя толкова се услади на новопроизведените партийни барони, маркизи и херцози, че те я циментираха с вграждането на безброй човешки сенки и създаването на може би най-съвършената полицейско-милиционерска организация в света. В края на краищата първата мечта на всеки простак е да бъде аристократ.

Това беше светът, на който Дубчекова Чехословакия посегна. При това от позициите на истинския, първородния комунизъм, от позициите на идеалите за справедлив и достоен човешки живот. Четиринадесет милиона души казаха ,,не" на крепостните стени, ,,не" на дворците и чайките, ,,не" на обидата да бъдат смятани за безмозъчно стадо, ,,не" на функционерчетата, върху чиято дейност се крепеше феодализмът, ,,не" на всички ония, които удовлетворяваха собствените си първични комплекси за сметка на цял народ. ,,Не" на цялата система. Спонтанно, единодушно отрицание на дълбоко погрешен път в името на посоката.

Всеки, който познава донякъде живота в страните от съветския блок, знае, че при конкретните съвременни исторически условия промяна там може да стане само по вътрешнопартиен път. Защото партията е единствената сила във всяка от тези страни и само чрез силата на партията могат практически да се осъществят промени. И тъкмо тук е значението на чехословашките събития, където самата партия се опита да се преобрази по силата на самоосъзната необходимост. И тъкмо тук е и причината за гибелта на Чешката пролет.

Мнозина са си задавали и си задават въпроса — какво би станало, ако експериментът на Александър Дубчек успееше, ако върху разрушения съветски феодализъм на Новотни израснеше нова, процъфтяваща форма на управление, в която не фикциите, а човекът бъде поставен на пиедестал? Нали този успех щеше да бъде фатален за първообраза, нали щеше да унищожи толкова удобната на всички източни феодали лъжа — че другояче не могло, че единственият път към социализма бил съветският път. Всички народи от Източна Европа следяха чешките събития с най-жив интерес, защото в Прага се правеше опит да се намести върху нови релси отдавна дерайлиралият влак на комунистическата идея.

Всички приказки за надигаща се контрареволюция, за добре организиран преврат от чужди разузнавания, целият арсенал от обвинения, познат от времето на унгарските събития, който ,,братските" страни употребиха като основание за нашествието си, бяха толкова плитка лъжа, че едва ли някой е повярвал.

Помня добре първото обяснение, което се даваше на едно събрание в София. Един полковник от Държавна сигурност обясняваше, че според най-точни сведения контрареволюцията в Чехословакия била организирана не от американското разузнаване, не от западногерманците, не от китайците, а от... Интелиджънт Сървис. Обяснение, на чиято глупост дори не можеш да се усмихнеш. Бих посочил на този служител на правдата днешните процеси в Чехословакия, в които подсъдимите са преди всичко членове на комунистическата партия. В Чехословакия нямаше и не можеше да има никаква контрареволюция, защото тя беше извършена преди много години в Съветския съюз, защото тая контрареволюция изврати идеали и принципи, за да доведе до най-антихуманната и безправна обществено-политическа структура, позната в съвременната история. Демократизацията край бреговете на Вълтава уплаши властвуващите партийни върхушки във всички подчинени на Съветския съюз страни, тя беше обявена за опасна зараза и половинмилионна армия беше изпратена, за да я ликвидира. Всички знаем как се развиха събитията. Мисля, че това е една от най-тъжните страници на човешката история днес, пред очите на цял свят танковете стъпкаха идеалите, за да дадат своя принос към позора на Съветския съюз и към болната съвест на човечеството.

И както винаги става във всички източни страни, датата 21 август послужи като повод за настъпление срещу всеки полъх на свобода и надежди. За часове изчезнаха и най-мъничките процепи на светлината, появили се след Двадесетия конгрес, с един замах бяха ликвидирани всички тенденции за една макар и много бавна промяна, беше въведен жесток контрол върху цялото изкуство и култура, предприеха се огромни чистки на културния фронт, призовани бяха отново да заемат местата си поставените временно в глуха линия Сталинови последователи; всичко, което имаше и най-малкия дъх на свободомислие и неортодоксалност, беше етикетирано с нова дума — ,,чешко". Хора, филми, пиеси, книги, мнения, отношения и какво ли не бяха дамгосани с думата ,,чехски" или ,,чешки". Пази Боже в днешна България да бъдете уличен в нещо ,,чешко".

Така диктаторите и техните слуги превърнаха името на Чехословакия в синоним на свободата и достойнството.

Изчезна чудната атмосфера на Пражката пролет, изчезна опиянението на невероятно единния народ, изчезна още една надежда на човека да намери нов път към по-достойно бъдеще, изчезна поезията.

А какво остана? Полуумъртвена страна, тъпкана от железните вериги на танковете, народ, обречен на дълъг затвор, и възстановени феодални стени, които искат да ни декларират, че нищо не се е променило.

Но тъкмо тук собствениците на танковете се лъжат. Двадесет и първи август 1968 година промени много неща. Духът на Чешката пролет плъзна навред. Ние вече го срещнахме в полските събития, в румънските промени, в унгарската атмосфера... виждаме го да шествува и в Съветския съюз, все така напорист и неудържим, и можем да се попитаме: коя стена е следващата поред?

Може би на Кремъл.




Георги Марков

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио ,,Свободна Европа". През август 1974 г. неговата пиеса "Архангел Михаил" спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му "Да се провреш под дъгата". На 7 септември 1978 г. на моста "Ватерло" в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница "Сейнт Джеймс". След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

http://kultura.bg/

Hatshepsut

Пражката пролет и ние! СССР и соца се самоубиха ритуално


На 20 срещу 21 август 1968 г. армиите на държавите от Варшавския договор, без румънската, нахлуват в Чехословакия, за да смажат с танковете си  т.нар. Пражката пролет. Навлизат с бронирана техника и жива сила, за да унищожат един всенароден порив за либерализация на режима с мирни средства, на едно движение, борещо се за

,,социализъм с човешко лице"

То иска реформи в рамките на този ,,най-прогресивен строй", както го нарича пропагандата, за да омекоти жестоката му и варварска  същност, да му даде шанс.
А неговите вождове отвръщат с армиите си,  изпращат танкове. Тази дивашка агресия ги довърши, това беше началото на края на СССР и социалистическия лагер. Но... Агонията продължава и до днес, особено у нас.

Операция ,,Дунав"

Това е кодовото име на навлизането в Чехословакия на войските от пет държави членки на Варшавския договор.
Пражката пролет започнала в началото на 1968-ма е смачкана по сталински.
Западът реагира със смешен плач, по израза на Христо Ботьов, както прави в общи линии и сега с окупацията на части от Украйна.
Продуцентът на "Междузвездни войни" Рик Маккалъм, дългогодишен съдружник на Джордж Лукас, ми разказа преди няколко години една история, която илюстрира чудесно тази

пасивна позиция на свободния свят

Правех интервю с него в ресторанта на хотела му в София и пиехме вино, но тя ме смрази. Маккалъм искаше да прави филм по нея, включвайки в новия си проект няколко европейски държави. Опитваше  да ангажира и България с идеята за обща мегапродукция. Националния филмов център го отряза като кисела краставица. Ето какво ми разказа:
,,Филмът е базиран на истинска история от 60-те години на миналия век, описана от Ян Новак, която е с герои две млади момчета на по 17 и 19 години, двама братя - чехи. Те бягат, а съветската армия ги гони хиляди километри. Извършват дори убийства на преследвачи, вярвайки, че

ще спасят страната си от сталинизма

Целта им е да предадат тайно съобщение от чешки нелегални организации до американците в Западен Берлин. По това време всеки ден се говори по радиото в Западна Германия как янките ще освободят Чехия от руската окупация. Двете деца са преследвани от 28 000 съветски войници. Това е

най-големият лов на хора в историята

Или поне след войната. Прекосяват Чехия и Източна Германия, за да стигнат до Западен Берлин. Успяват, но американците не правят нищо. Заради пропагандата голяма част от чехите са мислели, че тия деца са убийци, други са ги смятали за герои."
Убитият от ДС през 1978 г. в Лондон български писател Георги Марков пише за нахлуването в Чехословакия в своите "Задочни репортажи":
,,Колкото повече времето ни отдалечава от този ден, толкова по-ярко изпъква неговото

огромно историческо значение

Защото не става въпрос за едно от многото нашествия на една държава в друга държава, нито за насилственото събаряне на режима, нито за логичен ход в политическа игра. В своето полувековно съществуване съветската система преживя не една и две конвулсии, но на 21 август 1968 година се случи нещо

непоправимо страшно

- идеологията отрече идеалите, в името на които съществуваше, или както вечерта на същия ден един български комунист каза отчаяно: ,,Днес погребаха Октомврийската революция." За всички ония, които бяха приели залпа на ,,Аврора" като рожден момент на идеали, надежди, илюзии, мечти за някакъв неясно красив, нов човешки живот, за ония, които фанатично бяха съхранили това чувство през толкова мъчителни години,

датата 21 август беше краят"

Марков разказва, че в София хората, които вече са усещали порива на пролетния вятър от Прага, вярвали в идването на някаква промяна, в либерализацията на режима,  са били попарени, случило се точно обратното.
,,В първите часове на всички ни се струваше, че става някакво недоразумение. Вестниците излязоха със закъснение, защото, както по-късно се разбра, е трябвало да променят напечатаното

съобщение за нашествието

В първата редакция е било съобщено, че войските влизат по покана на новото правителство на Чехословашката народна република, а след това беше променено в смисъл, че влизането става по покана на работнически и партийни колективи. Недоразумението беше произтекло от неочаквания факт — че нашествениците не успяха да намерят 14 чехословаци, между 14 милиона граждани на страната, за да съставят така необходимото им правителство, за което да може да се каже, че ги е поканило. Един факт, който не само наложи пренабирането на вестниците в 4 часа през нощта, но смути дълбоко и най-послушните партийни редици."

Смазването на Пражката пролет показа на милиони хора истината за най-зловещите режими в историята, доказа, че този ,,социалистически"  експеримент няма и

не може да има човешко лице

По простата причина, че природата му е демонична. Зловещата му гримаса се хили и днес с лицето на режима на Путин, на феновете му по света и у нас. Пропагандата му е абсолютно същата по характера си, с тази разлика, че вече се тиражира в интернет.
21 август 1968 г е часът на истината, рухването на първата стена на лъжата, изградена от милиони гранитни тухлички-пропагандни клишета. Някои се опитват да ги използват и днес, за да строят нови стени. Със същата  агресия. Видях това на една конференция на БАН наскоро, както писах.
  Това е денят, в който милиони леви студенти и интелектуалци на планетата с ужас виждат как

с грохот се раздира булото на заблудата им

Прозират, че ,,свръхдържавата СССР" и нейните сателити не са никакъв  рай на работниците и селяните, че страните на ,,победилия социализъм" не са Аркадия на трудовите хора, където всички са братя и работят с песен на уста. Не, установяват много от тях, това е огромен, концентрационен лагер, който е отхапал половин Европа.  И на никаква цена не би оставил едно от парчетата извън телените мрежи.  Причината-пробити на едно място, те се превръщат в ненужна бутафория. Този стремеж да не се нарушава целостта на телената мрежа може да се наблюдава и днес.
Родил съм се само дни след нахлуването в Чехословакия. Поколението ми живее под нейната звезда.
  Този ден със сигурност определя и съдбата на нашите деца. Стига да не го забравим.

* * *

Тодор Живков е инициатор на нахлуването

Парадоксалното е, че Народна република България е първата настояла за военна интервенция в Чехословакия. Страната ни, разбира се, е и последната, която се извинява за участието си в задушаването на Пражката пролет - с решение на парламента от 1990 г. По -късно извиненията си поднася  президентът Петър Стоянов по време на своята визита в Прага през 1997 г.
Всъщност, не е парадоксално, съвсем в реда на нещата е, нали  винаги сме по католици от папата.

В случая-по-комунисти дори от генералния секретар на КПСС , вожд и учител на СССР в онези години Леонид Брежнев. Според последните проучвания на австрийския Болтцман институт по проекта ,,Пражката пролет, Международната криза през 1968" българският държавен ръководител  Тодор Живков е този, който първи предлага военна намеса в Чехословакия. Това става на тайна среща в Москва още на 6 март 1968 г. Той дори успява да убеди колебаещия се вожд на СССР  и ,,световния пролетариат" Леонид Брежнев. Надали е било трудно да го кандърдиса. А може би правешкият хитрец разиграва едно от театралните представления, на които бе ненадминат майстор, защото е усетил накъде духа вятъра.

.По-добре да е най-чугуненият, най-хард, както бихме казали днес. Съветските другари и без това ще направят каквото решат. През април 1968 г обаче той сгазва лука или ... се прави на Щирлиц.

Живков  пристига тогава в Прага начело на правителствена делегация и единствен от лидерите на соцстраните подписва с чехословашките ръководители Александър Дубчек и Франтишек Кригел многостранна програма и договор за сътрудничество между двете страни.  На 26 април споразумението е парафирано и отпразнувано. Всичко е както си трябва- речи, целувки, прегръдки, с обещания за ... ненамеса във вътрешните  работи. А именно Дубчек е автор на идеята за социализъм с човешко лице. И това е черна точка за бай Тошо, който вероятно е решил, че твърд вариант се е разминал. Тодор Живков се оказва в опасна ситуация и подновява войнствената си риторика. В мемоарите си той пише:  "Ние заявихме категорично пред другаря Брежнев и другаря Косигин, че трябва да бъдем готови да действаме с нашите армии".  Потвърждава го и доклад на съветския посланик в София Александър Пузанов, касаещ българската позиция за Чехословакия от 1 август 1968 г.

https://faktor.bg/bg/articles/prazhkata-prolet-i-nie-sssr-i-sotsa-se-samoubiha-ritualno

Шишман

Като чуя думата либерализация и се втрисам. А тази пролет била точно за това.

Panzerfaust

Думата либерализация означава буквално освобождаване и има много аспекти. Разбира се, когато си прост човек, охранител, е трудно да вникнеш в нюансите. В конкретният случай, либерализация означава освобождаване от догмите на най-примитивния съветски комунизъм и позволяване на елементарни граждански права плюс разширена частна инициатива. Днешната либерализация, продукт на неолиберализма, вече е съвсем друго нещо. Понякога либерализацията е много полезна - примерно за българския народ либерализацията на Османската империя след Хатишерифа и Хатихумаюна е дала възможност за Възраждането, но както казах, сложно е за някои прости мозъци...