• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 

Other Sections

Welcome to Guest. Please login or sign up.

25 January 2021, 02:01:33

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
12237 Posts

Шишман
4158 Posts

Panzerfaust
669 Posts

Лина
651 Posts

sekirata
264 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 19393
  • Total Topics: 1318
  • Online Today: 53
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 47
Total: 47

avatar_Hatshepsut

Гностицизъм

Started by Hatshepsut, 03 November 2020, 20:09:08

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] религияхристиянство

Hatshepsut

03 November 2020, 20:09:08 Last Edit: 03 November 2020, 20:19:38 by Hatshepsut
Гностицизъм


Гностически ръкописи и символи от обложка на книгата
"The Gnostics - The First Christian Heretics" by Sean Martin

https://bg.wikipedia.org/

Гностицизъм (гр.: γνώσις gnōsis, ,,знание, познание, наука") се отнася до разнообразно, синкретично религиозно движение, съдържащо различни вярвания. Гностици е прието да се наричат представителите на религиозни течения, съчетаващи евангелието с източноелинистичната теософия, окултизма и митологията. Разцветът на гностицизма е през II – III в., но влиянието му е по-продължително. Една гностическа секта съществува и в наше време – това са мандеите.

Гностическите произведения представляват многообразна религиозна литература от първите векове на християнството, създадена в кръга на гностиците.

Тъй като от гностичните среди са произлезли няколко евангелия, деяния, послания и откровения, които претендират за истинност, гностицизмът принадлежи не само към областта на църковната история, но и към сферата на библиоложката наука. Това е още по-очевидно от факта, че отделни гностически писатели вероятно са имали за прототип досиноптичната традиция.

За един от първите гностици се смята самарянинът Симон Влъхва (Деян 8:9 – 24). След него се нареждат: Доситей, Менандър, Юстин Гностик, Керинт, Саторнил, Василид, Карпокрит и техните последователи, а също и групата на каинитите, наасените (офитите) и др. Особено място в гностицизма заема Маркион Синопски, който всъщност не е гностик, но е близък до гностиците по някои въпроси.

Учение

Гностическите системи се отличават с голямо разнообразие и дори с известна противоречивост. Немалко техни елементи обаче се срещат често и дефинират общата физиономия на гностицизма като духовно течение. В областта на неговата космогония и космология основна концепция е акосмическият дуализъм. В ,,Гатите" на Заратустра светият Дух на премъдрия Бог, Твореца на вселената, се противопоставя на враждебен дух. В ,,Наръчника за дисциплината" от Кумран Бог, от Когото произлиза всичко, дава на човека два духа – единия на истината и светлината, а другия на лъжата и тъмнината, за да избере между тях. Но в зороастризма и юдейството светът, който е дело на Бога, е по принцип добър и се отличава с положителна характеристика. Независимо дали е повлиян от късноюдейската или персийската религия, гностицизмът се различава рязко от тях по отрицателното си отношение към видимия свят като царство на злото и мрака.

Сътворяването и управлението на една порочна вселена не могат да бъдат отнесени към извършеното от един благ Бог. Следователно творецът на материята трябва да е междинна сила (Демиург), а неговите помощници архонтите (сили, които упражняват контрол върху отделни сфери на битието) също не се отличават с особена добродетелност. Според гностиците върховният Бог, който е висшият принцип на космоса, обитава в сияние далеч над света и е ,,незнаен" за хората. Той въплъщава усещането за непостижима духовна действителност, която далеч надхвърля казаното в ,,Еклисиаст": ,,Бог е на небето, а ти на земята; затова думите ти да не бъдат много" (5:1). Гностическият Абсолют обитава в мълчание, нарича се ,,бездна" и ако човек въобще дръзне да Му припише атрибути, те са чисто апофатични или отрицателни.

По отношение на космологията гностическата картина на земята и вселената не се различава значително от разбиранията на античния свят. Тя е подчинена на трисъставна структура – небесни сфери, земя и подземен свят. Гностическият поглед към космоса противоречи на останалите древни религии по изтъкнатата по-горе дуалистична тенденция, според която произходът на вселената се дължи на висши сили и те, често наричани ангели или еони, са враждебни към Бога и хората. Поразителен паралел на гностическата космогония предложи през 1995 г. астрономът Едуард Харисън от Масачузетския университет (САЩ), който се опита да обясни хармоничността и интелигибелността (умопостижимостта) на вселената посредством нов модел, който допуска сътворяването ѝ от второстепенни метафизични сили, наречени от него ,,ангели". Той обаче приема, че техният замисъл е белязан от положителна, а не от отрицателна интенция.

Антропологията на гностиците разглежда през същата дуалистична призма хората като твари, хванати в капана на материалната вселена и неподозиращи, че съществува нещо друго, освен това място на тъмнината и злото. Дуализмът обагря и представата им за същността на човека, чиято истинска или вътрешна природа се схваща като искра светлина от отвъдния свят на съвършенството и благото, впримчена на свой ред в материално тяло. Вътрешната човешка същност се нарича не само искра, но също дух или душа. Хората се делят на три категории: духовни, душевни и плътски или земни. Достойни за идеалното царство на плеромата са само духовните.

Основна характеристика на гностическата сотериология е знанието (гносис) за истинското естество на Аза, неговия небесен произход и истински дом отвъд тленната вселена, в който той може да се завърне, ако постигне това знание. В редица случаи знанието също включва подробности за сферите между земята и небето, за силите, които контролират тези сфери и за обредите и паролите, нужни за безопасното им преминаване след смъртта на тялото. Незнайният и непознаваемият Бог изпраща спасител, чиято главна мисия е да предаде знанието. Допълнителни откровения се получават и от други небесни същества във видения и сънища. Гностическият спасител обикновено е моделиран по подобие на евангелския образ на Христос, но се различава от Него по отчуждеността си от материята. Гностиците не признават боговъплъщение и възкресение. Христос като светоносно същество, слязло свише, само ,,изглежда", че присъства в личността на Иисус, защото я напуска при страданието на кръста (например според ,,Втория трактат на Великия Сит" и ,,Апокалипсиса на Петър"). Но гностицизмът е достатъчно ,,пълноводен" и някои негови разклонения изповядват антидокетистки възгледи, каквито се установяват например в трактата ,,Мелхиседек".

В етиката отношението към света като зло също води до противоречиви позиции. Едни гностици смятат, че в такъв случай последиците от поведението са без значение и се отдават на либертинизъм и разпуснатост (Василид, Карпократ и препоръките на Птолемей към духовните). Други сектанти предпочитат линията на оттегляне от света, често следвана от аскетичен призив за отричане на тялото и неговите естествени желания (Сатурнин, Маркион и заповедите на Птолемей за душевните). Обредите на фивионитите със сперма и менструална кръв или на офитите със змии надхвърлят границите на нормалните човешки разбирания.

В личен аспект есхатологията на гностическите системи разглежда кончината на всеки индивид, за когото смъртта е освобождение от затвора на материята и начало на възхождането на душата към истинския ѝ небесен дом. Тя се проектира и върху края на света, чиято цел е възстановяването (апокатастасис) на всичко съществуващо. Пречистените искри светлина ще се върнат при Отца и ще се събират в плеромата, с което ще се компенсира недостига в нея поради падението на София, и ще се възвърне първоначалното съвършено състояние на покой. Природата, която се характеризира като зло и мрак, ще бъде унищожена безследно.

Hatshepsut

Гностицизъм


http://www.pravoslavieto.com/inoverie/gnosticism/index.htm

Кратко описание

Гностицизъм (от гр. gnosis - γνώσιζ - "знание, познание"). Многолико религиозно-философско течение, развивало се паралелно с християнството. В своите развити форми гностицизмът представлява съчетание на източни, елинистични и в по-малка степен юдаистки елементи с християнска интепретация на историята и предназначението на човечеството, изхождащо от посланията на св.ап. Павел. Акцентира върху "гносиса" - знанието, а не върху вярата.

Гностиците допускали, освен върховния Бог, множество по-нисши божества - еони, поради което са едни от проповедниците на политеизма в новозаветните времена. Общ за гностическите системи е дуализмът - противопоставянето на духа и материята. В основата на гностическия мит лежала представата за света като място, което пребивава в зло, и че това зло не би могло да бъде сътворено от Бога. Оттук гностиците заключили, че светът е бил сътворен от зла сила, ограничена в своето могъщество, наречена Демиург. Според гностиците, Висшият Бог обитава извън земната област. Поради състрадание към човечеството Той изпратил свой пратеник (или пратеници), които да научат хората как да се освободят от властта на Демиург.

Гностиците вярвали, че между Новият и Стария Завет няма връзка, че Старият Завет е породен от несъвършения Дух или дори от злия Демиург; че истинското Евангелие е възвещано от Христос само на избраните и затова вярата трябва да се основава на тази тайна езотерическа традиция, при която Четвероевангелието или било отхвърляно, или било прекроявано. Някои гностически секти отъждествяват Демиург с Бога на юдейската религия и, съответно, смятат евреите за народ, избран да възпрепятства спасителната дейност на пратениците на Висшия Бог.

Ученията на различните гностически секти получили своя изказ в изключително многобройни съчинения, голямата част от които е била унищожена като еретически. Най-известните основатели на гностически секти били Симон Влъхв (Деян 8:9-24), Менандър, Стурнин, Керинт (I в. пр.Хр.), Василид (+ок. 140 г.), Валентин (Valentinus) (ср. II в.) и Маркион Синопски (II в.), всеки от които имал своя собствена гностическа система. До средата на XX век гностиците са известни единствено от съчиненията на св. отци на църквата, и преди всичко на св. Ириней Лионски, Тертулиян, св. Иполит Римски и Епифаний. Едва в 1945 г. била открита цяла библиотека с коптски гностически текстове, закопани в глинени съдове в полето около Наг-Хамади в Египет, около 40 км на юг от Кайро. Сред тях било и известното съчинение на Валентин - "Евангелие на истината".

Гностическите съчинения са пълни с цитати от раннохристиянски съчинения и с отзвуци от тази форма на християнското вероучение, която следва традицията, свързана с ап. Павел, по-точно с тези места, в които се омаловажава значението на плътта и се преувеличава могъществото на злото (напр. 1Иоан. 5:19: "Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото" или Рим. 8:3: "плът, подобна на плътта на греха"). Старият Завет решително отхвърля дуалистическото принизяване на материалния свят, а някои новозаветни текстове сочат силна опозиция на гностическия дуализъм на I век.

Въпреки, че гностицизмът в своя чист вид е изчезнал твърде рано, гностическият дуализъм продължава да бъде съществена съставка на западната духовност. В по-широк смисъл гностик може да бъде наречен човек, който обръща мисления си поглед към света на невидимите, духовни същности и търси спасение чрез полученото посредством божественото Откровение знание за истинската същност на човека и за необходимостта за неговото избавление от оковите на порочния свят на материята. Така в "Евангелие на истината" на Валентин се казва: "Този, който знае [тази истина, или знае себе си], принадлежи на горния свят. Когато го призоват, той отговаря, той се обръща към Бог, който го призовава да се върне към Него".

Гностически произведения и писатели

Гностически произведения

Гностическите произведения представляват многообразна религиозна литература от първите векове на християнството, създадена в кръга на гностиците.

Гностици (от гръц. gnosis 'знание, познание, наука') е прието да се наричат представителите на религиозни течения, опитващи се да съчетаят Евангелието с източно-елинистичната теософия, окултизма и митологията. Разцветът на гностицизма е през ІІ-ІІІ в., но влиянието му е по-продължително. Една гностична секта съществува и в наше време (мандеите, от арам. манда "знание").

Тъй като от гностичните среди са произлезли няколко евангелия, деяния, послания и откровения, които претендират за истинност, гностицизмът принадлежи не само към областта на църковната история, но и към сферата на библиоложката наука. Това е още по-очевидно от факта, че отделни гностически писатели вероятно са имали за прототип досиноптичната традиция.
 

Учители и секти на гностиците

За един от първите гностици се смята самарянинът Симон Хитонски (Деян 8:9-24). След него се нареждат: Доситей, Менандър, Юстин Гностик, Керинт, Саторнил, Василид, Валентин, Карпокрит и техните последователи, а също и групата на каинитите, нахашените (офитите) и други. Особено място в гностицизма заема Маркион Синопски, който всъщност не е гностик, но е близък до гностиците по някои въпроси.


Писмени паметници на древния гностицизъм

До средата на ХХ в. са известни броени паметници (Пастис София, Тайната на великото Слово, Евангелие от Мария, Оди на Соломон). Сведения за останалите се черпят от полемични произведения на отците на църквата и древните църковни писатели (св. Ириней Лионски, св. Иполит Римски, св. Климент Александрийски, Тертулиан, св. Епифаний Кипърски, Евсевий Кесарийски, блаж. Августин, блаж. Йероним и др.). Тези сведения създават доста пъстра картина на секти, учения и школи, чиито системи често си противоречат една на друга. Дори в характеристиката на една и съща доктрина полемистите често се разминават (напр. св. Ириней Лионски и св. Иполит Римски описват различно системата на гностика Валентин).

Достъпът до гностическите книги става възможен едва след 1945 г., когато в Египет, близо до Наг Хамади (Хенобоскион), е намерена цяла гностична библиотека, скрита в монашеско гробище. Тя съдържа тринадесет сборника, включващи петдесет и три трактата. Всички те са преведени от гръцки на коптски език. Библиотеката е събрана от иноците, обитаващи първите монашески селища в края на ІV в., вероятно още докато е бил жив преп. Пахомий, основателя на монашеството с общ бит (Наг Хамади се намира недалече от първата му обител). Но гръцките оригинали на книгите водят началото си от по-ранно време (ІІ, ІІІ в.) и може би дори от края на І век. Мандейските паметници стават известни още през ХІХ в., а през 20-те години на ХХ в. са открити нови (но всичките със среновековен произход).

Интерпретацията на гностицизма е до ден днешен предмет на научни дискусии. Има няколко възгледа за това явление в религиозната история.

1. Отците на църквата, а след тях Неандър и Харнак разглеждат гностицизма като резултат от проникване в църквата на елинизирани източни доктрини, т.е. виждат в него християнска ерес, или, както се изразява Харнак, "силна елинизация на християнството".

2. Други автори (напр. Ренан, Бусе и Бултман) определят гностицизма като определен стадий от развитието на синкретичната ирано-вавилонска религия, която се появява преди християнството и се опитва да го асимилира. Вариант на тази хипотеза намираме в митологичната теория (Древс), според която християнството произлиза от гностицизма.

3. Трети (Г. Йонас) смятат, че гностицизмът от първите векове на християнството е само една от проявите на теософията, която се възражда под различни форми във всички времена. Тази гледна точка се потвърждава от много факти. Гностични тенденции във вид на опити да се намери истинската религия чрез сливане на източната мистика, окултизма и синкретичното езичество с философското съзерцание наистина са съпровождали духовната история на човечеството от епохата на елинизма до наши дни. Духът на гностическата теософия присъства в александрийското юдейство и в неоплатонизма, в неопитагорианството и в античните мистерии, в манихейската религия и в кабала. Западното средновековие го познава под формата на албигойството (катаризма), а източното - под формата на богомилството и павликянството. Гностични елементи присъстват в учението на Бруно, Парацелз и Бьоме. В ново време гностицизмът се възражда в теософията и антропософията, а също така в синкретичните ориенталски секти (кришнаити и т.н.).

Но както сочи преводачката и изследователката на текстовете от Наг Хамади Трофимова, гностицизмът от първите векове на християнството е специфична форма на мироглед, която не трябва да се откъсва от историческия контекст. В тази си форма гностицизмът е бил несъмнено особена интерпретация на християнството в духа на крайния спиритизъм. Нито един дохристиянски документ, който може да бъде признат за гностичен в прекия смисъл на думата, не е намерен. Ръкописите от Наг Хамади доказват, че гностицизмът е използвал християнски източници, а не обратното. Във връзка с това гностицизмът се дели на:

източен, който е зависел повече от юдейството, маздеизма, вавилонската митология, и
западен, който води началото си от учението на Платон и неопитагорeйците.
Това деление е доста условно, тъй като науката не разполага с изчерпателен брой паметници, а гностицизмът се характеризира с непостоянство и неяснота на представите си, които често преминават от една доктрина в друга.

 
Основите на гностичния мироглед могат да се определят само в най-общи черти. Разногласието на източниците, усложнения символизъм и стремежът към езотеризъм не позволяват да се обособи единна стройна концепция.

Гностицизмът е безусловно "религия на спасението". Теолозите й се колебаят между пантеизма и дуализма, но в основата си тя е монистична. Над всичко стои непознаваемото съкровено Божество. То създава сложна йерархия от духовни сили (еони), които с отдалечаването си от Божеството все повече се доближават до хаоса и небитието. Една от йерархиите, Световната душа (Ахамот, София), съблазнена от своеволието, се оказва в плен на материята. Материалното й състояние е низше, изпълнено със страдания. Така "светът се е появил по грешка" (Евангелие от Филип, 99).

Страдащата Душа на света страда във всеки човек. Единствена възможност за нейното спасение е да познае небесния си произход и да се освободи от оковите на материята. Това съвпада напълно с доктрината на древноиндийската философия за авидя (санскр., буквално "липса на знания"), която пречи на човека да постигне тъждеството си с Абсолютното. За да бъде спасена Световната душа, на земята е изпратен един от еоните, Христос, който, съединявайки се с човека Исус, разкрива на избрани и посветени хора тайната на истинското познание (гносиса). Преди него юдейският народ е бил ръководен от един от еоните, Демиург (Създателя). В сравнение с най-високите еони той е бил ограничено и низше същество. Според една версия той се противопоставил ожесточено на Спасителя и подбудил враговете му да го разпънат. В момента на разпятието обаче Христос напуснал Исус и възтържествувал над тъмните сили. Според друга версия Демиург, подобно на Симеон Богоприемец, посрещнал радостно Христос, признал своето незнание и му отстъпил мястото си. Тялото на Исус Христос е било призрачно (докетизъм), затова и страданията му са били илюзорни. Да разберат истината, разкрита от Исус, могат само "духовните" хора, на "плътските" това не е дадено. "Духовните" трябва да намерят по пътя на екстатичното съзерцание покой в Единия. Във връзка с тази концепция се почитат враговете на Демиург - Каин и Змията (евр. нахаш, откъдето произлиза названието нахашени, или офти от гръц. ofi~ - 'змия'). Сотерологията на гностичните писатели има два нюанса. При Василид крайна цел на спасението е пълното разтваряне в Единия, "великото неведение" на безсъзнателното, а при Валентин - пълнотата на света и радостта на Душата, върнала се при своя Баща. Материята и тези, които са били нейни роби, ще изчезнат. Ще останат само "духовните" в "пълен покой".

За гностиците християнството е висша абсолютна религия, но според тяхното тълкуване. От Христос, учели гностиците, хората са разбрали, че могат да открият своята единоприродност с Бога. Творецът, за когото се говори в Стария Завет, не е можел да даде истинско знание поради своята уж ограничена природа. Но той не се разглежда като зло начало. По този начин гностиците се опитали да решат проблема за съотношението между двата Завета. Тъмен полюс за тях била материята, което водело до краен спиритизъм и аскетизъм (а понякога до иморализъм, тъй като плътските дела според тях нямали реално значение). Само Маркион съвсем определено характеризира старозаветния Бог като зло начало.

Цялата тази доктрина с призива си да се търси истината само в самовглъбяването, с отказа си от активно нравствено служене, с езическата си христология и пантеистична сотерология, с откъсването на Стария Завет от Новия Завет, с учението си за материята като зло е коренно противоречива на основите на християнството. Затова св. отци на църквата се противопоставяли на влиянието на гностицизма, който бил особено опасен с това, че се развивал вътре в църквата, прикривайки се с християнска фразеология (терминът "гностик" за църковните учители от онова време има и положителен нюанс, например за св. Климент Александрийски и Ориген).

Гностическите евангелия (Евангелие на истината, Евангелие от Тома, Евангелие от Филип и др.) се отличават с висока художественост, приповдигнат стил и по форма са преди всичко логии. Авторите им се интересуват не от земния живот на реалния Богочовек, а само от поученията на небесния еон, разкриващ тайната на спасителния живот и "знанието". Така например всички изречения в Евангелието от Тома започват с думите "Иисус каза" и само рядко включват диалог на Иисус със слушателите и учениците му. На пръв поглед това Евангелие много напомня каноничните. Но при внимателен прочит става очевидно, че е далече от истинската Добра вест. Основна задача е да "познаеш себе си" (Евангелие от Тома), а чрез това - своята причастност към Божеството. Добрият пастир спасява не просто заблудената овца, а най-голямата ("духовния" човек), която обича повече от останалите деветдесет и девет (Евангелие от Тома, 111). Божието царство е "изход от мъките, които телесните страдания причиняват" (Книга на Тома, 145). Христос е представен като еманация на патеистичното Божество. "Иисус каза: аз съм светлината, която е върху всички, аз съм всичко - всичко е произлязло от мене и всичко се върна при мене. Разсечи дърво: аз съм там; вдигни камък и ще ме намериш там" (Евангелие от Тома, 81).

В гностическите писания има препратки към Стария Завет като към авторитетен източник (особено в Разяснение за Душата). Но в цялостта си той се признава за "мъртъв" (Евангелие от Тома, 57). Учението на Христос е претълкувано в духа на спиритизма, с акцент върху самовглъбяването и медитацията над образи от гностичната митология (историята на Душата и еоните). Световната душа е получила "бащината божественост, за да се обнови, за да я приемат отново там, където е била първоначално (подчерт. - А.М.). Това е възкресение от мъртвите. Това е спасение от пленничеството. Това е въздигане към небесата. Това е пътят към Бащата" (Разяснение за душата, 134).

Подобен принцип е по-характерен за Веданте или Платон, отколкото за библейската традиция. Въпреки това, тъй като някои гностически секти и произведения са били още генетично свързани с юдейската среда, не е изключено в тях да има отзвуци от истинското предание. В Евангелие от Тома се поставя високо Яков, Божия брат (13), макар че се отрича обрязването. Възможно е това Евангелие да не е просто преработка на каноничните текстове. Явно авторът му е имал на разположение някои недостигнали до нас древни логии и аграфи.

Но да се признаят Евангелието от Тома и аналогичните му произведения за източник на новозаветна писменост не позволяват нито хронологически съображения, нито очевидната им наситеност с дух, който не е характерен за Христовото евангелие. Гностицизмът е искал да го подмени с гръко-източен спиритизъм и вглъбеност в себе си, която позволява да се гледа на човека като на резултат от грешка и падение. "Не случайно привържениците на гностичния и християнския път са спорели жестоко помежду си. Вместо физическо неучастие в действителността, вместо преживяване от естетически тип, обещаващо усещане за хармония в личния екстатичен порив, християнството призовавало към нови отношения между хората, изисквало да се изпълни нов нравствен дълг. Това бил път на религиозна етика и именно затова, че е бил път на етика, а следователно на пряко участие в живота, е привличал към себе си; догмите на християнската религия побеждавали овехтяващите нравствени норми на античното общество" (М. К. Трофимова).

Борбата с гностицизма била дълга и трудна. Дори след победата над него спиритичната съблазън увличала част от монашеството (вж. Евагрий Понтийски). Не случайно единствената гностическа библиотека е оцеляла в манастир.

Сведения за гностиците вж. в произв. на горепосочените св. бащи и учители; преводи на ръкописите от Наг Хамади в кн.: Трофимова М.К., "Историко-филос. вопросы гностицизма", М., 1979 (посочени са оригиналните издания и прев. им на чужди езици); АДХ, с. 161-334. Много Г. п. в рус. превод на Аверинцев са поместени в кн. "От берегов Босфора до берегов Евфрата".


Гностически писатели

Василид (ІІ в.)
– сирийски автор на гностически произведения (вж. и Валентин). Като младеж живее в Антиохия, оттам тръгва на пътешествие из Парфия (Иран), където вероятно се запознава с *маздеизма. През 20-те години на ІІ в. пристига в Александрия и основава там своя школа. Написва произведение, състоящо се от двадесет и четири книги - "Екзегетика", което съдържа гностически тълкуване на евангелските текстове. Твърди, че е усвоил тайно учение, в което го е посветил някой си Главкий, ученик на ап. Петър. Кое точно Евангелие коментира не е известно, тъй като книгите му са запазени само във вид на незначителни фрагменти. Според св. Иполит Римски използва апокрифното Евангелие от Матей, познава явно и каноничните книги на Новия Завет.

Да съдим за възгледите му можем само по цитати и преразкази на противниците му. Явно има типичната за гнос. литература представа за Божеството. От неизразимото Единство се раждат висши и низши ангели (еони). Един от низшите ангели е старозаветният Бог. Той и други низши еони управляват народите, но само увеличават страданията на хората и всички твари. Тогава Божеството изпраща на света един от висшите еони, който се нарича Нус (гръц. no$~ 'мисъл, ум, разум'). Той влиза по време на кръщенето в човека Иисус и остава с него до смъртта му (в момента на разпятието напуска Иисус). Така Иисус има задачата "да подобри" бедственото състояние на света.

Богословието си Василид излага във вид на умозрителни митове, предназначени за медитация. Както отбелязва Ренан, "метафизиката на Василид напомня по болезненото си величие метафизиката на Хегел". Целта на световния процес Василид вижда в пречистването от носещите мъка въжделения и в намирането на покой в безсъзнателното битие.


Валентин (Valentinus) (ок. 100 - ок. 161)
- античен мислител, един от най-големите автори на гностични произведения. Роден и получил образование в Египет, където приема християнството. Мирогледът на Валентин се формира под влиянието на Василид, но той се смята за наследник на тайно апостолско предание, което възприема от някой си Теод, когото представя за познаващ ап. Павел. Още в Александрия има последователи, но с особена популярност започва да се ползва в Рим, където пристига през 40-те години на ІІ век. Има дори момент, когато му предричат мястото на римски епископ, но на това се възпротивяват защитниците на православието, по-специално мчк. Юстин Философ. Според някои сведения Валентин е отлъчен от църквата. Умира на остров Кипър. И макар че е отхвърлен като лъжеучител, доста дълго съществуват групи негови привърженици.

Доктрината на Валентин не е така мрачна и песимистична като доктрината на Василид, но в общи линии е близка до нея. Двамата гностици разглеждат света като еманация на висшето непостижимо Божество (Бездната). От Бездната се раждат на двойки тридесет духовни начала - еони (гръц. мaўiўwn 'век, вечност'), представляващи пълнотата на вторичното битие - Плеромата (гръц. pl/rwma 'пълнота'). Плеромата се опитва да се съедини с Бездната.
Един от еоните, Мъдростта (sofja), нарушава в страстния си порив към Единствения хармонията на Плеромата и създава жалкия свят на материята. За да възстановят равновесието на двата висши еона на света идват Христос и Св. Дух. Те разкриват тайната на хармонията и пълнотата. Към тази тайна се приобщават избраните и посветените, които се освобождават от веригите на материята чрез висшето мистич. знание (гносис).

Учението си Валентин излага в книгата "Евангелие на Истината" (намерена през 1945 г. в Египет близо до г. Наг Хамади). Христос е изборазен в нея като небесно Същество, което само има "подобие на плът" и се опитва да разтвори очите на хората за духовната им природа. "Той им дава светлина. Той им дава път. Този път е истината, на която той учи". Спасението на човека е в събуждането му от съня, а сънят е земния живот, изпълнен със страдания. Спасението е в това да осъзнаеш себе си като единосъщ със света на небесната Плерома. Тези идеи, напомнящи поразително гръко-индийската мистика, са по същество дълбоко чужди на апостолското предание за Христос.


Рудолф Щайнер (1861-1925). Антропософия (като тълкуване на Библията)

Антропософия (като тълкуване на Библията) - от гръц. antrwpo~ 'човек' и sofja 'мъдрост, наука'. Окултно-мистично учение, представляващо възроден гностицизъм. Основател на Антропософията е немският мислител Рудолф Щайнер (1861-1925) - първоначално близък с теософските кръгове, които в търсене на универсалната най-стара религия въвеждат индийските учения, съчетани с опростен еволюционизъм. Щайнер скъсва с теософските сдружения в началото на ХХ в. и се посвещава на целта да изгради собствена доктрина на основата на опита на европейския християнски мистицизъм. Но християнската фразеология на концепцията му, получила названието Антропософия, или "духовна наука", има само външно съзвучие с истинското християнство. В нея се влага съвсем друг смисъл.

Антропософията се основава на предположението, че човекът може да развие в себе си способности, които му позволяват да проникне в свръхчувствените светове и да има за тях достоверна информация. Опитът на Щайнер и самата му личност играят в Антропософията ролята на абсолютен авторитет. Щайнер е убеден, че е успял да опознае закономерностите на историята, битието на духовните същества и тайните на висшите светове. Този псевдомистичен окултен опит той изразява, като рисува сложна картина на битието, където всичко е подчинено на закона на превъплъщението (превъплъщават се даже планетите).

Теологията на антропософията е пантеистична. Христологията й носи печата на езичеството: Христос е слънчево Божество, което е изпратено на земята и по време на кръщението се съединява с човека Иисус. Смъртта на Христос на Голгота променя астралната обвивка на земята. Този факт е предчувстван в древните мистерии (вж. Штейнер Р., "Мистерии древности и христианство", прев. от нем., М., 1912, вт. изд., М., 1990).

Най-убедително Щайнер е критикуван от Булгаков ("Христианство и штейнерианство", в сб.: "О переселении душ", Париж, 1935) и Бердяев ("Философия свободного духа", Париж, 1925; "Спор об антропософии", "Путь", 1930, № 25). Те посочват гностическия характер на доктрината, според която човекът е призван да се освободи от властта на космическите сили на материята. Същевременно пантеизмът на антропософията не признава човешката личност за истинска реалност и ценност. Нейната крайна съдба е пълното разтваряне в Божественото.

Щайнер пише много за Евангелията, разглеждайки ги в гностичен смисъл. Неговият последовател Емил Бок (1895-1959) предприема по-широк опит да изтълкува цялата Библия антропософски. За тълкуванията му са характерни неудържимата окултна фантазия, пълен антиисторизъм и натрапване на Писанието на абсолютно чужди му идеи (превъплъщаване, връзка на човека с духовното въздействие, идващо от планетите, образа на Христос като Слънчев Бог и т.н.).


Аграфи - незаписаните изречения, приписвани на Иисус Христос

Аграфи (по-точно Аграфа, т.е. незаписани изречения) - изречения, приписвани на Иисус Христос, които не се съдържат нито в каноничните Евангелия, нито в апокрифите (запазени изцяло). Терминът е предложен за първи път от Кьорнер (1776 г.), който слага началото на изучаването им. Аграфите се срещат:

в новозаветните канонични книги (Деяния, Послания);
в произведенията на църковните отци и учители и др. древни писатели;
в древнохристиянски богослужебни текстове;
в древни ръкописи, намерени в наше време.
Произход на Аграфите. Аграфите са или 1) запазени от устната традиция, или 2) са фрагменти от евангелски апокрифи, или 3) принадлежат към ранната доканонична фаза на евангелската писменост, която предхожда създаването на четирите Евангелия (вж. Източници на свещ. книги). Истинността на аграфите се установява хипотетично, по родството им с каноничните Евангелия или, напротив, по близостта им до апокрифите. Но, както показват изследванията, дори тези аграфи, които биха могли наистина да принадлежат към ранното предание, не внасят във вероучителен и нравствен смисъл на Евангелията нищо съществено. Това е едно от свидетелствата, че Църквата предвидливо е запазила в канона най-необходимото за опознаването на Благата вест.