• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

26 May 2020, 22:50:47

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10627 Posts

Шишман
1931 Posts

Panzerfaust
339 Posts

Лина
292 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 14090
  • Total Topics: 1248
  • Online Today: 71
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 4
Guests: 39
Total: 43

avatar_Hatshepsut

Икономиката в Царство България

Started by Hatshepsut, 12 February 2020, 06:52:04

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Икономиката в Царство България


София - ул. Търговска и бул. Дондуков през 30-те години на ХХ век.
Оцветена фотография Back In Color

Повод за тази статия са две реклами в ямболския вестник ,,Тунджа" от 1933 г. представени в публикация на Държавен архив – Ямбол. Първата реклама от 19.03.1933 г. е на един от централните ямболски ресторанти ,,Стара Америка" със собственици Иван и Илия Хаджикирови, бил е на мястото на днешния хотел ,,Диана палас" срещу НТС, а втората реклама е от 30.04.1933 г. на питиепродавница и гостилница ,,Златна рибка".
През 1933 година приключва Световната стопанска криза от 1929-1933 г. /т.н. Голяма депресия/ и са изминали 15 години от Първата световна война.

 

В България, като една аграрна страна, се предлага в изобилие земеделска и животинска продукция. В интернет пространството трудно се намират статистически данни за стандарта на живот по онова време, какви са били заплатите, какви са били цените през 30-те години на миналия век.
В рекламата на ресторант ,,Стара Америка" от 1933г. четем следните цени на предлаганите ястия и напитки:
Агнешко – мешено – 10 лв, бъбрек – 2лв, пържола – 2лв, дробчета – 1лв, сърца – 1лв, далачета – 1лв, момици – 1 лв. шишчета – 2 лв, ядки – 1лв, кебапчета – 1лв.
Гелешки – кебапчета – 0.50 лв, пържола – 4 лв, кюфтенца – 1 лв, филе – 6 лв.
Свински – карначета – 1 лв, пържола – 5 лв, филе – 5 лв.
Говежди – пържоли – 5 лв, филе – 6 лв, нервозни кюфтета – 1 лв.
Вино – в заведението 12 лева, за дома 8 лева.
Рекламата указва, че това са цени с 50% намаление за ястията.
В рекламата на питиепродавница и гостилница ,,Златна рибка" информацията е обща и гласи, че най-големия апетит може да се задоволи срещу 10 – 15 лева.
Акцент и в двете реклами е, че ястията са приготвени с чисто краве масло характерно за френската кухня и обърнете внимание при тази пре – богата скара, ресторант ,,Стара Америка" не предлага свински кебапчета!


Сега идва най-интересното - какви са били заплатите на българите през 1933 г. на фона на цените в ресторантите и гостилниците тогава.


Справката в Държавен архив – Ямбол показва, че в Държавното агрономство на околийския град Елхово заплатите през март 1933 г. са били следните:
– агроном – 4550 лева, р-л доп.земеделско училище – 4400 лева, учител в доп.зем.училище – 4250 лева, учителка в доп.земеделско училище – 2950 лева, специалист – 2950 лева, зем. администратор – 2350 лева, зем.техник – 2150 лева, писар – 2050 лева, землемер -1600 лева.
Агроном на държавно агрономство в околийски град през 1933 г, долу-горе съответства на днешното – директор на областна дирекция по безопасност на храните.


В статистическия годишник на Царство България от 1933 г. в раздела работнически заплати за 1932 г. пише следното:

Брутна часова заплата на работник
1.Металоработни индустрии /шлосер/
– минимална – 5.62 лв. /5.62х 8 х 21д.-944 лв./
– средна – 9.93 лв. /9.93х8х21д.-1668 лв./
– максимална – 37.50 лв./37.50х8х21д.- 6300лв./
2.Кожарство
– минимална – 2.50 лв.
– средна – 9.08 лв.
– максимална – 45 лв.
3.Тютюневи фабрики
– минимална – 2.38 лв.
– средна – 6.85 лв.
– максимална – 40.50 лв.
4.Складове за манипулиране на суров тютюн
Майстори манипулатори
– минимална – 7.50 лв.
– средна – 16.84 лв.
– максимална – 54.29 лв.
Общи работници
– минимална – 1.88 лв.
– средна – 4.35 лв.
– максимална – 15.71 лв.
5.Предене или тъкане на вълна
– минимална – 1.88 лв.
– средна – 6.03 лв.
– максимална – 37.50 лв.
6.Плетачество/трикотаж/
– минимална – 1.80 лв.
– средна – 4.96 лв.
– максимална – 13.75 лв.
7.Предене или тъкане на растителни текстилни материали и коприна
– минимална – 1.88 лв.
– средна – 6.22 лв.
– максимална – 37.50 лв.
.................................



Средната пенсия за старост през 1932г. е 1774 лева.
Прави силно впечатление разграничението между квалифицирания и неквалифицирания труд, като заплащането варира от 6 до 18 пъти.
В едно интервю великата българска актриса Стоянка Мутафова спомена, че в средата на 30-те години се е усещал голям подем в държавата ни, почти всички българи завършили образованието си в чужбина са се връщали в родината и са дали голям тласък в развитието и. Заплатите на образованите и квалифицирани българи са били високи, което им позволява да имат много добър стандарт на живот през 30-те години на миналия век. В навечерието на Втората световна война 1939-1940 г. Царство България е водеща икономика на Балканите.

А през 1933 година са се хранили добре, видно от рекламите!

https://www.istoricheskidnevnik.eu/

Hatshepsut

Александър Димитров от Куртово Конаре
пръв внася в България семето на чушките и доматите



Един паметник от черен камък в двора на църквата в Куртово Конаре почита паметта на местния земеделец и предприемач Александър Димитров. На духовно място е погребан дядо Александър, като го наричат съселяните му, защото тъкмо силният му дух е този, който спасява земеделието в региона в края на XIX век и прави така, че и до днес село Куртово Конаре да се слави в цяла България със своята куртовска капия и розов домат, разказва Екатерина Терзиева от сайта Агроновините.

Александър Димитров е роден в селото през август 1854 г. и макар да нямал дори основно обрзование, бил природно интелигентен, инициативен и предприемчив човек. Едва 34-годишен, той си давал сметка, че с малкото земя, която Куртово Конаре има, не може да се постигне напредък. Събрал се семейният съвет с бащата на Александър и тримата му братя и решили той да замине за Букурещ, за да се срещне с големия патриот, търговец и дарител Евлоги Георгиев и да му иска съвет как да се подобри поминъкът на селото.

,,На 28 декември 1888 г., в най-студеното време, Александър заминал за Пловдив, а оттам – с обикновена каруца до Карлово, Казанлък, през Шипка за Габрово, Бяла и Русе. При Шипка едва не замръзнал. Минал Дунава по леда и в Гюргево се качил на влак за Букурещ", пишат в своята ,,История на Куртово Конаре" Маргарита Паскова и участъковият лекар д-р Георги Пасков.

,,На Шипка било толкова студено, че е получил измръзвания по лицето", разказва правнучката на дядо Александър – Васка Маринова. Българинът пристигнал в Букурещ на 5 януари 1889 г. и на другия ден Евлоги Георгиев го приел и изслушал. ,,Казал му, че хората, които се занимават със земеделие, са бедни и изнемогват. Поискал му съвет с какво може да се препитава селото. Тогава Евлоги Георгиев го изпратил при братя Никола и Сава Паница във Виена, които там вече били основали първата българска банка. Братята му казали, че най-лесно напредък може да се постигне с жито и мелница за брашно. Те му съдействали да купи парна мелница", разказва Васка.



Александър Димитров успял да замине за Виена и да купи мелницата. Тя бързо станала популярна сред местните производители на хлебно зърно. Напреднал много, но машината му продила завист у мнозина и година по-късно мелницата била опожарена. Дядо Александър не се отчаял и отново отишъл да иска съвет от Евлоги Георгиев. Този път българският търговец го пратил в своите зеленчукови градини и го посъветвал да се заеме с отглеждането на скъпите зеленчукови култури. А за тях в Куртово Конаре имало отлични условия – богата почва, топъл климат, напояване от реките Въча и Стара река.

Напътстван от Евлоги Георгиев, дядо Александър заминал за унгарския град Сегед, за да види на място как се обработва червен пипер. Една от дъщерите му си спомня, че когато той се върнал от Унгария, донесъл няколко пиперки, изчистил семето им и напролет го засял в леха. Така Александър Димитров разпространил в Куртово Конаре и околните села пипера за промишлена обработка.

В семейството на един от внуците на дядо Александър – Александър П. Александров, се разказва как когато дядото бил в Сегед, поискал да разгледа местна мелница за производство на червен пипер. Собственикът обаче не го допуснал вътре. Чудил се куртовоконарецът как да изучи принципа на работа и прибегнал до хитрост. Разбрал, че в мелницата за пипер търсят работници и се цанил да пренася въглища за парния котел. Работил около седмица, проучил всичко в детайли и поискал да напусне работа. Чак тогава собственикът разбрал, че е бил надхитрен от българина с потурите и за награда го завел на театър.



Завърнал се Александър Димитров в България и основал фабрика за червен пипер – по модела, който видял в Унгария. Така около 1894 г. в селото бил смлян за пръв път в България първият килограм червен пипер и обработката му се индустриализирала с търговска цел. От селото опитът се предал по цяла България. Пак от Куртово Конаре бил направен и първият износ на млян червен пипер. А през 1896 г. това било първото село, където хората засели фъстъци.

В тези години любознателността на дядо Александър го отвела в Цариград, където успял да вземе семена за ранни домати от турските парници. Твърди се, че ги пренесъл тайно, скрити в бастуна му. Върнал се в Куртово Конаре и научил съселяните си да ги отглеждат, за да може доматеното производство да се превърне в техен поминък. Дълги тодини тези ранни зеленчуци били наричани в селото ,,цариградски домати", а през 1896 г., когато на много места в страната не били познати, хората от Куртово Конаре продавали раните си домати на тържищата в София и Пловдив. Отглеждали ги в парници с ,,куртовско устройство", както разказват съвременниците.

На връщане от Унгария дядо Александър минал през Сърбия и видял как хората там обработват коноп. Пренесъл наученото у нас и конопът се оказал ценна култура за българското селско стопанство. Отворил въжарница, като за всичко се съветвал с Евлоги Георгиев, който се подписвал в писмата си до него като ,,Важ усердни Евлоги". През 1896 г. дядо Александър станал един от основателите на първото акционерно-индустриално дружество ,,Коноп". Целта му била да помага за разпространението на конопената култура сред местните земеделци и да основе фабрика за преработване на въжени изделия.

Първото конопено семе – 3000 кг, било внесено от Сърбия и раздадено за посяване на хората в Куртово Конаре и околните села. Така новата фабрика можела да изработва по 50 000 кг кълчища на година, от които да се получат 40 000 кг готови изделия за продажба – различни видове въжета, чиято якост била изпитана от войскови части, плетени ремъци, поводи за коне, камшици, постелки за файтони.

Основният капитал на дружеството бил 30 000 лева, като акциите се плащали на четири пъти в рамките на три години. Замисълът на това разсрочване бил да могат и по-бедни хора да станат акционери, а дружеството постоянно да разширява дейността си. През 11-те години на съществуването си то работело по договори за доставяне въжета и въжени изделия на всички правителствени учреждения.

В началото на ХХ век Александър Димитров създал със съмишленици в селото и ,,Ново кооперативно дружество за обща продажба на градинарските произведения".

За кратко бил кмет на Куртово Конаре, успял в това време да присъедини селото към Пловдивска околия. След това се захванал да помага на други хора в региона да работят земеделие и да печелят от това. Възседнал кон, често пътувал из околните села и помагал на хората да обработват градините си. Починал през 1928 г.

,,Бил е погребан в двора на църквата, но по време на комунистическата власт паметникът му е бил изхвърлен някъде на гробищата. Чак след този случай научих от семейството си историята за прадядо ми – по мое време не се говореше за частната инициатива", разказва Васка Маринова. След 1989 г. паметникът на предприемчивия куртовоконарец е бил възстановен. Кореспонденцията му с Евлоги Георгиев обаче е изчезнала и според наследниците му, вероятно е била унищожена. Мелницата му за червен пипер, разказва правнучката, бе национализирана, днес от нея остана само полуразрушената сграда.

В селото през 1960 г. поставят рекорд: набират от градините над 11 милиона килограма ябълки.

Куртово Конаре възникнало през 1760 г. със сливането на две съседни села – Куртово и Конаре. Още през 1925 г. било електрифицирано от електроцентрала ,,Въча" и това позволило мощния промишлен подем. Три години по-късно в селото влезли капиталите на външнотърговските експортни фирми. Комисионерите им купували от хората куртовски домати и за първи път в България осъществили износа им за Виена. През 1935 г. била отворена обществена консервна работилница, същата година се създало и Допълнителното земеделско училище. Ръководел го първият човек, завършил агрономство в селото – Асен Къдринов.

Всяка година в школото се обучавали около 65 ученици от Куртово Конаре, Кричим, Ново Село, Полатово. Децата изучавали градинарство, лозарство и овощарство направо в училищните градини – около 150 дка, дарени на школото от общината. То имало и пчелин с 50-60 кошера в местността Радеша. За пръв път в селото земеделското училище въвело използването на изкуствени торове и масовото пръскане на овощните градини. Школото обучавало ученици до 1946-1947 г. и било закрито, а до 1949 г. в него се организирали едногодишни курсове по земеделие.

През 30-те години на ХХ в. хората в селото започнали да мислят как да оползотворят доматите, за които няма пазар, или пък са по-ниско качество. Така била построена вакуумна инсталация за преработка на домати в пюре, която спасила много производители от фалит. По същото време селото изнесло 122 тона домати от холандския сорт. Кооперацията работела усилено и през 1938 г. купила големи количества домати, ягоди и други плодове зеленчуци. На следващата година, върху дарен от общината парцел, бил построен първият хладилник при гара Кричим, който да охлажда плодовете за експорт.

В следващите няколко години коперацията изкупувала домати, червен пипер, ябълки, грозде, произвеждала пулп от ягоди, които се изнасяли чрез Общия съюз на българските земеделски кооперации и частни фирми. През 1940 г. кооператорите от Куртово Конаре взели заем от Българска земеделска кооперативна банка и построили в двора на хладилника сушилня за плодове.

Червеният пипер, който се засаждал в селото и околностите, се изкупувал за сметка на кооперацията и градинарската централа в София. С нов кредит от 10 милиона лева кооперацията излязла като самостоятелен износител на външния пазар, а през цялото време плащала продукцията на хората с 1-2 лева над пазарната цена. През 1960 г. селото отбелязало световен рекорд с набраните от овощните градини над 11 милиона килограма ябълки от сортовете куртовка, карастоянка, куртовска айвания, кавак, кандиле.

В края на 60-те години били построени 30 декара оранжерии. И днес производството на плодове и зеленчуци в района е традиционен поминък, а през последните години куртовската ябълка и розовият домат от Куртово Конаре влязоха в Световна съкровищница на вкусове на международната организация Slow Food. Каталогът й включва уникални храни от цял свят, а другите български продукти и породи са колбасът нафпавок от Разложко, зеленото сирене от Черни Вит, смилянският фасул и каракачанската овца.

https://voinaimir.info/2017/02/aleksandar-dimitrov-domati-chushki/

Hatshepsut

Кое място заемаше Царство България сред другите европейски страни по икономически показатели


На снимката – корица на сп. "Народен кооперативен лист", 1942

Социалистическият режим десетилетия наред внушаваше, че преди 1945 г. българската икономика е била силно изостанала и хората са тънели в мизерия. В началото на 1990-те се разпространи друга история – че преди социализма България е "икономическият тигър" на Европа.

Днес двете противоположни гледни точки съжителстват в обществото и хората приемат едната и отхвърлят другата от политически симпатии, а не въз основа на факти.


Страната ни никога не е била сред богатите в Европа, но през 1939 г. икономиката ни имаше импулс и многобройни предимства.


Тази публикация има за цел да предостави на читателя обективни данни, за да може той сам да си отговори къде е българската икономика спрямо другите европейски страни през 1939 г. По-долу обобщавам и анализирам исторически данни за равнището и динамиката на реалния брутен вътрешен продукт на човек от населението, публикувани в еталонното изследване Maddison Project Database на Университета в Грьонинген. Посочените суми са в долари на САЩ от 2011 г. Използван е стандартът cdgppc, приложим за сравнения на жизненото равнище в отделните държави.

Данните за БВП на човек през 1939 г. за 24 европейски страни (без Албания, плюс Турция и СССР) са представени на долната графика.  Нека ги разгледаме и после обсъдим.



Видно е, че през 1939 г. България не е сред богатите страни в Европа, но по БВП на човек изпреварва редица държави, които днес по подразбиране считаме за по-развити. С 2967 долара на човек, България се нарежда преди Португалия (2323 долара), Полша (2801 долара, данните са за 1938 г.) и Унгария (2522 долара).

Звучи изненадващо, но равнището на БВП на човек в България през 1939 г. е съпоставимо с това в Италия, като разликата е по-малка от 8%. За сравнение, през 2016 г. Италия изпреварва България с около 95%.

Съпоставката с другите Балкански страни също буди изненада. Румъния през 1939 г. е драстично недоразвита с едва 27% от българския БВП на човек. Но през 2016 г. Румъния е вече на крачка пред България.

През 1939 г. БВП на човек в Югославия е едва 1/3 от българския, а в Турция – само 2/3.

Както и днес, гръцката икономика през 1939 г. изпреварва българската. Но тогава разликата е от порядъка на една пета и при това бързо се топи. Например през 1929 г. БВП на човек в Гърция е с близо 48% по-висок, отколкото в България. Само за десетилетие, дистанцията с южната съседка е съкратена наполовина.

Историческите данни разкриват любопитни подробности: например, към 1939 г. България вече догонва и икономиката на разрушената от гражданска война Испания. В навечерието на Втората световна война СССР е сериозна икономическа сила, като по показателя БВП на човек се нарежда в златната европейска среда, с 50% по-високо равнище от България.

Разгледани в съвкупност, представените данни сочат следното:


През 1939 г. икономиката на България заема 18-то място от 24 европейски държави.


Това, от една страна, говори добре за тогавашна България, тъй като през 2016 г. в списъка със същите държави сме на 23-то място. Единствено обобщените данни за бивша Югославия, земя разпокъсана и претърпяла войни и етнически вражди, са малко по-ниски от българските.

От друга страна, трябва да отхвърлим патриотичните лозунги, че през 1939 г. България е едва ли не от една черга със Западна и Централна Европа. Това просто не е така. БВП на човек в икономическия център на Европа (Франция, Холандия, Великобритания, Германия, Дания) тогава – както и сега, е 2 до 3 пъти по-висок от този в България.


Все пак бие на очи, че през 1939 г. България е по-развита от много свои съседи.


Днес бихме казали, че през 1939 г. България е част от европейската периферия, в една категория с южните страни Испания, Италия, Гърция, много по-напред от Португалия, Югославия, Унгария, да не говорим за Румъния.

Днес вече не сме в периферията на Европа: по размер на икономиката, спрямо другите страни на Стария континент сме се превърнали в чуждо тяло. Намираме се там, където преди 80 години са били останалите балкански държави без Гърция. Предимството, което явно сме имали, е загубено през десетилетията.

Уместни са още няколко забележки. Първо, показателят БВП на човек може да се приеме само условно за измерител на жизненото равнище. Но през 1939 г. България е егалитарно общество, с малък държавен апарат (през 1938 г. данъчната тежест е под 15%), малоброен елит и маса от сравнително заможни селяни. БВП на човек в България приблизително се равнява на средния доход.

В СССР не е така: огромна част от националния доход се изземва от държавата за нейната идеологически мотивирана милитаризация и индустриализация. От друга страна, в страни като Франция и Великобритания неравенството в този период е много високо и реалният доход на населението, макар и по-висок, не е чак два пъти по-висок от българския.

Второ, през 1939 г. България може и да не е ,,четвърта икономика на Европа", както понякога се хвалят патриотарите, но е с


втория най-висок икономически растеж в Европа.


Сравнението на данните за 1938 и 1939 г. показва, че първа по икономически растеж е Австрия: Аншлусът е добавил над 15% към БВП на човек там. Втора, с почти 12% растеж, е България.

Този факт от своя страна може да се разгледа в две насоки. Едната е икономическият импулс, изпитан от присъединяването към сферата на влияние на Берлин. Германският фактор в българската икономика се изразява в много посоки – например трансфер на технологии и достъп до пазар, гладен за селскостопанска продукция (тютюн, зърно, яйца, маслодайни семена, плодове, кожи и др.)

Важен е и ефектът от клиринговата система със страните на Германската ос. Звучи парадоксално, но в периода 1933-1935 г. яйцата са по-важен експортен артикул за България от зърното. Обяснение дават договорите за доставка с Германия, сключвани по фиксирани цени.



По-детайлни данни за българската икономика в навечерието на Втората световна война може да се намерят в изследването ,,Развитие на конюнктурния цикъл в България 1934-1939" на големия български икономист Асен Христофоров. Българската индустрия тогава действително е била в зачатък, но някои производства са се развивали бързо – текстил, каучук, въглища, кожи, захар, храни и др. Показателно е, че български цимент се е доставял с кораби чак до Египет. По собствени изчисления, през 1937 г. стойността в производствения отрасъл на България съответства на около 16.4% от националния доход.

Но Германия не обяснява всичко в главоломния растеж на икономиката ни. През 1939 г. в България живеят над 6.6 млн. души, като само за 10 години броят им е нараснал със 700 хил. Населението е младо и активно и нараства с по 50 хил. души годишно. Икономиката не просто запазва жизнения стандарт в условията на ускорен демографски прираст, но го повишава. Тази демографска инерция е основа за трудовия героизъм от 1950-те и 1960-те.

Цитираните дотук данни са безспорно свидетелство, че хипотезата за ,,естествената бедност на България" е несъстоятелна. При друг модел на управление е имало периоди, когато българската икономика е постигала сравнително по-високо производство и доходи.

,,Естествената бедност" е широко разпространена, но заблуждаваща икономическа концепция. Известният американски икономист от сръбски произход Бранко Миланович наскоро стана поредният, който заяви, че Балканите са обречени да са бедни, защото географията им е ,,лоша". Данните за България, цитирани по-горе, опровергават тази теза.

Накрая нека погледнем къде сме били и къде сме сега. През 1939 г. БВП на човек във Франция е 2.4 пъти по-голям по сравнение с българския, съотношението с Германия е 2.5 пъти, с Австрия 1.6 пъти, с Великобритания 2.9 пъти.

През 2016 г. Австрия има 2.5 пъти по-висок БВП на човек от България, Франция 2.2 пъти, Германия 2.6 пъти, Великобритания 2.2 пъти. Като цяло, изоставането ни спрямо европейските центрове на богатството е без особено изменение.

Не стоят така нещата със страните от средния ешелон: някога по-бедна от България, днес Полша има с 45% по-висок БВП на човек. Унгария ни изпреварва с 34%, Португалия с 55%. Раздраната от криза Гърция е с 37.5% пред България по реален БВП на човек (без да говорим, че гръцкият народ е вече много по-многолюден от българския).



Обяснението? Почти всички страни от ,,втория ешелон" са минавали през трудности, съпоставими с българските: разчистване на разрушенията от войната, тоталитаризъм, Голям брат, демонтиране на социалистическия режим, финансова криза. Трудностите ни не са уникални.

Очевидно е, че останалите страни са приложили методи на управление на икономиката, които се различават от нашите. 80 години са достатъчно дълъг отрязък от време, за да може да заключим това. Политическата и организационна траектория, по която се движи България, е причина за сравнителното ни обедняване.

Остава ни съмнителната национална гордост, че през 1944 и 1945 г. БВП на човек в България е по-висок от този в Италия. Или по-скоро трябва да осъзнаем, че теорията за естествената, ,,географска" бедност е псевдонаучно обяснение за провалите в политиката и икономическата организация. Не е от особена полза да се задълбочаваме в спорове дали това е по наша или чужда вина. За да забогатеем, трябва да се променим.

https://www.istoricheskidnevnik.eu/

Hatshepsut

26 February 2020, 15:45:27 #3 Last Edit: 26 February 2020, 15:50:04 by Hatshepsut
Български автобуси ,,Херкулес"


Георги Илчев поставя началото на каросерийна фабрика в село Аспарухово (днес квартал на Варна). Илчев е внасял в България автомобили от марките Шевролет, Форд и други автомобили. Построява своя собствена каросерийна фабрика в Аспарухово през 1936 г. Фабриката първоначално е представлявала коларска работилница. През следващите години, започва и производството на каросерии на базата на американските шасита ,,Интернационал". Илчев посещава няколко от най-развитите автобусни компании (Сетра и Икарус). Димитър Илчев проектира първите дизайнерски линии, (интериор и екстериор) на първите модели. Първият автобус, e произведен с така наречената ,,вагонна" каросерия. Автобусите са пуснати в експлоатация в омнибусната служба във Варна. През 1937 г. се пуска и автобус по линията Варна – Бургас. Автобусите са представени на Международната мострена изложба във Варна.

Едни от първите български автобуси с марката ,,Херкулес" са произведени във фабриката на братя Илчеви във Варна и влизат в експлоатация на 27 май 1937 г.
Те стават едни от най-търсените у нас, заради високото си качество и достъпната си цена, спрямо чуждестранните си конкуренти. Производственият капацитет на фабриката е почти четири каросерии месечно, като наред с едносерийните автобусни надстройки, се изработват линейки и дори малки партиди леки автомобили с каросерия тип седан. С един от тях, братът на Димитър Илчев - Атанас участва в Първия автомобилен събор във Варна, проведен от 14 до 16 август 1938 г.
В периода 1937-1940 г., продукцията на "Херкулес" без изключение се представя със собствен щанд на Международната мострена изложба във Варна.
"Братя Илчеви" АД поддържа автобусните линии във Варна и района до Втората световна война.
След 9 септември 1944 год. акционерното дружество и фабриката са ликвидирани.




Знаете ли, че български автобуси са съществували и  преди прословутите Чавдарчета? :) Има такива – да! Просто знаем по-малко за тях, тъй като са запазени много по-малко сведения за тях.
През 1936 г. автомобилният търговец Д. Илчев (1903 – 1988) организира собствено производство на автобусни каросерии, базирани на различни шасита International в собствената си фабрика, наречена Херкулес.

Преди да бъде генерално преустроена, разположената в село Аспарухово (сега квартал на Варна) фабрика представлява най-обикновена коларска работилница с персонал от няколко души. Когато Димитър Илчев я купува, той осигурява не само обзавеждането и с необходимата техника, но и успява да привлече едни от най-добрите майстори на каросерии от София, Варна и други градове. Неговият изключителен екип се ръководи от Петър Георгиев, а отговорник по инженерната работа е Слави Харитонов. Преди да предприеме такова сложно производство, Илчев посещава някои от най-известните заводи за автобусни каросерии в Европа, като немските фирми Bauer в Кьолн и Kaesbohrer в Улм, както и прочутата работилница на братя Ури в Унгария, която след войната става известна под името Ikarus. Димитър Илчев скицира подробно, както външното оформление, така и интериора на най-интересните според него модели и впоследствие предоставя рисунките на своите майстори.

Първите завършени конструкции са два автобуса с модерна "вагонна" каросерия, базирана на шаси International D-300, които са наречени "трамбуси" или "мотриси" (вероятно заради приликата си пътническите вагони или трамваите). Те са предоставени на Градската Омнибусна Служба на Варна и пуснати в експлоатация по линията Варна-Бургас на 27 май 1937 г.

Освен със своята модерна форма, бяло-зелените автобуси впечатляват и с редица модерни нововъведения. Предната врата се отваря автоматично с помощта на хидравличен механизъм, а стандартното обзавеждане на луксозния кожен салон включва часовник, шест лампи и шест вентилатора. Интересно е да се отбележи, че Илчев е не само производител на модерните автобуси, но и един от създателите на службата за градски транспорт във Варна.

СКОРО СЛЕД СВОЯТА ПРЕМИЕРА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОБУСИ ХЕРКУЛЕС СТАВАТ ЕДНИ ОТ НАЙ-ТЪРСЕНИТЕ У НАС,
както заради високото си качество, така и заради изключително достъпната си цена, спрямо чуждестранните конкуренти. В периода 1937 – 1940 г., продукцията на Херкулес без изключение се представя със собствен щанд на Международната мострена изложба във Варна. По време на осмата такава изложба, проведена през август 1939 г., превозните средства (включително и продукцията на Херкулес) са обособени, като отделна експозиция в Централната изложбена палата "Княз Симеон Търновски".

Още през април 1939 г. Димитър Илчев участва със свой щанд и на първия в България автосалон, проведен в Пловдив, паралелно с традиционния технически панаир. Подробен репортаж за впечатляващата изложба, на която са показани повече от 40 леки автомобила е поместен в бр. 60/61 на сп. "Автомобилизъм и туризъм".

Производствения капацитет на фабриката е около четири каросерии месечно, като наред с едросерийните автобусни надстройки, се изработват линейки и дори малки партиди леки автомобили с каросерия тип седан. С един от тях, братът на Димитър Илчев Атанас участва в Първия автомобилен събор във Варна, проведен от 14 до 16 август 1938 г. Той заема второ място в общото класиране и второ в първа категория, като и в двата случая призовата позиция е за известният наш състезател Димитър Соколов.

Сред производствената номенклатура на фабриката обаче има и истински уникати. Такъв е случаят с екстравагантната изцяло открита автобусна каросерия, оформена като корпус на пътнически кораб, с която са били разхождани групи от елитни туристи по българското черноморие. За съжаление до днес не е запазена дори снимка на този ефектен автобус.

Намеренията на Димитър Илчев са били от изработване на каросерии постепенно да се премине към цялостно производство на двигатели и шасита (по това време неговият брат Стефан Илчев завършва автомобилно инженерство в Германия и изкарва следдипломната си практика в заводите Krupp в град Есен). За целта през 1939 г. дори е закупен подходящ парцел в село Илиянци (сега квартал на София), върху който е трябвало да се изгради голяма автомобилна фабрика. За съжаление, началото на Втората световна война проваля този наистина амбициозен проект.

Производството на каросерии обаче продължава въпреки войната, като голяма част от тях вече са базирани на шасита от немски камиони Krupp, които след 1940 г. официално се продават в България от Димитър Илчев.

Дейността на каросерийната фабрика Херкулес продължава до национализацията през 1947 г., но по-скоро инцидентно, тъй като през втората половина на 40-те години Димитър Илчев набляга повече на търговската си дейност.

https://www.sandacite.bg/

Hatshepsut

Пенчо Семов – индустриалецът благодeтел


Иторията на българското дарителство е една цяла вселена. Трудно ще е да изброим имената на всички онези непознати или забравени наши меценати, отделили баснословни суми за благото на своя народ. Това са най-вече заможни хора, придобили с упорит труд богатството си, но и възпитани в обич към отечеството и народа. Eдна от личностите в този многоброен Пантеон е индустриалецът Пенчо Семов.

Пенчо Семов е роден в с. Цветковци, неясно точно кога – посочват се  1872, 1873 или 1875 г. Баща му е селянин, преселил се в Габрово. Едва изчаква сина си да завърши 5 клас (1886 г.) и го взема със себе си да пътува и търгува. С много усилия и труд младежът спестява пари и се включва (1898 г.) в производството на сапун в Габрово. Успехът е бърз, но по-важното е, че печели уважение. Вече го наричат не просто ,,Пенчо", а ,,Господин Семов", а младежът още няма 30 години.

През 1904 г.  става акционер във вълненотекстилна фабрика в Габрово, а в следващите две години основава търговска фирма в и започва да произвежда текстил, отново в Габрово. През 1909 г. се включва в акционерно дружество в първата българска фабрика за юта във Варна, произвеждаща зебло, чевали и торби. Не спира с това и  става основен акционер в редица други предприятия. През 1921 г. открива трикотажна фабрика, модернизира я непрекъснато, произвежда качествено. Семов продължава да търгува, но колкото да спечели свежи пари, които да влага в индустрията.

Превръща се в крупен предприемач, акционер и фабрикант, ръководещ около 28 предприятия в цялата страна, които създават над 15 хиляди работни места. Фабриките му са снабдени с модерни машини, някои от които за пръв път се появяват в България. Семов е наясно със значението на технологиите и рекламата, уважава специалистите, знейки че от тях зависи качественото производство. Той осъзнава, че лоялни към предприятието работници са по-производителни. Затова за тях е направена трапезария, баня, осигурен е фабричен лекар.

Важно е да се отбележи, че в предприятията му са предвидени инвалидни пенсии! Освен това няма приемни часове и всеки негов служител може да сподели проблемите си с него и да разчита на помощ, а на големи празници организира общи трапези, на които сядат всички заедно – и работници и акционери. По думите на негова бивша работничка: ,,Голям човек беше Пенчо Семов. Много правеше и даваше за работниците си."

Заради тези отношения със служителите си, е сравняван с Хенри Форд, а заради предприемчивостта си – с Рокфелер. И ако хората му получават отпуски, той самият не знае събота и неделя, през лятото дори не ходи на почивка. Неговите принципи са труд, постоянство и любов.

Както всеки човешки живот и този на Семов не е лишен от трагедии – любимата му съпруга умира много рано, а също и двете им деца. Вторият му брак остава бездетен и семейството осиновява негов племенник. Въпреки тези неволи той остава същият забележителен, а на моменти и особен човек. През 1925 г. недоволна съпруга на дребен акционер неуспешно стреля по него, но той отказва да заведе съдебно дело срещу нея.

Очевидно е човек с благ характер, но е и привързан към родния си край. Въпреки придобитото богатство, предпочита да живее в Габрово, а не в столицата. Румънски журналист отбелязва, че всички в града се обръщат към него просто с ,,бай Пенчо". Семов твърди, че си остава завинаги селянин и за самия себе си казва:

,,Богат съм, без да съм егоист, аз съм социален, без да съм социалист."

Гостоприемен и сърдечен, Семов посреща на собствени разноски във вилата си всички чуждестранни делегации, които посещават Габрово и никога не иска да му бъдат възстановени средствата. Дори получава благодарствено писмо от британския крал Едуард VІІІ. Цар Борис ІІІ също гостува във вилата. През 1928 г. монархът го награждава с орден за граждански заслуги, десет години по-късно – с орден ,,Свети Александър".


Фабрика за аби, шалове, гайтани, пояси и др. на Семов & Георгиев в Габрово

Той се отдава на благотворителност, защото има обективна нужда от това, а не за да изчисти съвестта си от нещо. Прави дарения на обща стойност над 55 млн. лв. – за манастири, църкви, училища, библиотеки, Фонда за борба с туберколозата, женското дружество ,,Милосърдие" и др. Отпуска средства за столове за бедни ученици, което му спечелва прякора ,,Благодетелят на трапезариите". По Коледа и Великден осигурява месо за бедните граждани в Габрово, а също така подпомага професионалното девическо образование в града. Не забравя и родното си село Цветковци, където през 1921 г. с негово дарение е построено училище.

Една от най-големите му заслуги е изграждането на парк от близо 250 дка, в който габровци се разхождат по празници. Когато го питат не се ли дразни от тълпите, той отговаря: ,,Как ще ме дразнят, бе! За мен е удоволствие, че мога да създам за хората едно приятно изживяване."

През 1933 г. в парка е построен старчески дом или ,,старопиталище", както го нарича Семов. Три години по-късно той дарява своята вила с чифлик край Варна на Съюза на журналистите. Не бива да пропускаме и факта, че през 1942 г. със свои средства изгражда девически пансион в Габрово.


Паметник на Пенчо Семов в Габрово

Отличава се и с невероятна скромност. Самият той категорично забранява да се пише за направените от него дарения, което е още по-невероятно на фона на обстоятелството, че завещава половината си имущество за благотворителност.

След 9 септември 1944 г. името му обаче е премълчавано. Той умира през 1945 г., но нито една дума от завещанието му не е зачетена. Цялото му имущество е заграбено. Известен реверанс към личността му е направен през 2008 г., когато е обявен за почетен гражданин на Габрово като създател на модерната индустрия и един от най-големите патриоти и дарители.

Такава е историята на Пенчо Семов.  Не може да не ни направи впечатление как през целия си съзнателен живот този човек се опитва да помогне на другите (опитва да направи това дори и в смъртта), не може да не ни направи впечатление земния му характер, ярко контрастиращ с огромните му печалби. Ако трябва да посочим някакъв завет, който оставя, то със сигурност ще бъде онова негово схващане, че благотворителност трябва да се прави, защото има нужда от нея, защото независимо от епохата, винаги ще има хора в беда, хора нуждаещи се от подкрепа.

https://bulgarianhistory.org/pencho-semov-istoria/

Panzerfaust

Всички стари богати български индустриалци и банкери са били големи благотворители.

Hatshepsut

Димитър Кудоглу


На 7 март 2020 год. отбелязваме 80-годишнината от смъртта на един от най-благородните и достойни българи от първата половина на XX-ти век – Димитър Петров Кудоглу. Роден е на 21 август 1862 г. в село Габрово, Ксантийско, в семейството на Петър и Стана Кудоглу, занимаващи се с търговия на тютюн. Първоначалното образование получава в родното си село, после учи в престижно гръцко училище на остров Хиос и завършва Френския колеж в Цариград. Владее пет езика: български, френски, немски, гръцки и турски. Ранната смърт на баща му го принуждава да поеме неговата търговия с тютюн и грижата за майка му и сестра му. Въвеждането на тютюневия монопол в Османската империя през 1883 г. прекъсва търговията с рязан тютюн и Димитър Кудоглу съсредоточава дейността си в откупуването и преработката на суров тютюн в град Ксанти. Тук той създава семейство с красавицата Екатерина, момиче от един от най-известните и заможни родове в Беломорието. Успява да умножи своето богатство и започва да търси перспектива на търговията с тютюн от Османската империя за чужбина.

През 1903 г. напуска Ксанти и се заселва Дрезден, Германия, където е борсата за търговията с тютюн в Средна и Западна Европа. Тук българското семейство устройва своя нов дом в един от най-престижните квартали на града и успешно се адаптира към елитното общество. Домът им е устроен съгласно традициите на немската аристокрация и най-богатите индустриални фамилии. През годините Димитър Кудоглу запазва връзката си с родния край. При всяко идване в Беломорския край, той посещава родното си село и се интересува от училището, църквата, лечението на съселяните. В края на ХІХ век поема издръжката на младежи от там да учат в гимназиите в Пловдив и Солун, а по-късно да следват медицина в Австрия. През 1908 г. създава лечебница и подсигурява заплатата на лекаря и безплатните лекарства за габровци, а през 1910 г. дарява бащината си къща за училище и финансира нейното преустройство.

До Балканската война в 1912 година дейността на Димитър Кудоглу е свързана с износа на тютюни от Османската империя за Европа. След войната империята губи територията, където се произвежда тютюн. Към България са присъединени Беломорска Тракия и части от Македония с традиции в производството и преработката на ориенталски тютюн. Бежанците от частите на Тракия и Македония, попаднали извън България, донасят в старите предели, най-вече в Пловдив, опита в отглеждането и манипулацията на тютюн. През Първата световна война той реализира много сделки за снабдяване на армиите и цивилното население в изолираните от останалия свят Германия и Австро-Унгария.

С лични средства през 1908 – 1909 г. приспособява собствена сграда в родното си село за амбулатория и аптека. Подарява бащината си къща за училище. През лятото на 1913 г., по време на Междусъюзническата война, родното му село е изгорено от гръцката армия и турските башибозуци от околните села. Цялото население е прогонено и се спасява с бягство през планината към долината на река Арда в старите предели на България. Съселяните на Кудоглу се заселват в района на Пловдив. Разбирайки за тази трагедия, той изпраща помощи, за да им помогне. Оттук започва и неговата благотворителна дейност в България.
През 1913 и 1914 г. той оказва помощ на стойност около 1 000 000 лева на бежанци, инвалиди, сиропиталища, болници и благотворителни дружества. След включването на България в Първата световна война през 1915 г. прави дарения на: дружествата на ,,Червен кръст" в Пловдив, София и Ксанти, дружество ,,Самарянка" в Пловдив, различните фондове на царското семейство, на българските пленници чрез благотворителни организации в Швейцария.

Той става най-големият дарител на създадения в Пловдив ,,Върховен комитет на благотворителността" с повече от 195 000 лева. С неговите средства са открити 11 безплатни трапезарии, в които ежедневно се раздава топла храна на над 1000 деца на фронтоваци. По това време Димитър Кудоглу за първи път споделя идеята си да създаде в Пловдив болница за безплатно лечение на всички нуждаещи се. Закупува и място, но до практическа реализация не се достига. През 1917 г. организира безплатни трапезарии в Кавала, Ксанти и София със 100 000 лева. Изразходваните от него средства по това време надхвърлят 3 милиона лева.
С писмо от 29 септември 1921 г. министърът на просвещението Стоян Омарчевски благодари за родолюбивата дейност на дарителя и го уведомява, че е награден от цар Борис ІІІ с орден ,,За гражданска заслуга" ІІ степен.

Семейството на Димитър Кудоглу няма деца, а в края на декември 1923 г. умира съпругата му след лечение в Сан Ремо, Италия. Няколко месеца след това Димитър Кудоглу се връща към идеята си за създаване в Пловдив на здравно заведение ДОМ, в което ,,да намират на вечни времена изцерение и облекчение страдащите хора от най-опасните и заразни болести". В края на 1926 г. Димитър Кудоглу закупува за 5 милиона лева сградата на хотел ,,Цар Симеон" в Пловдив, финансира с още 3,5 милиона лева нейното преустройство и оборудване с най-съвременна медицинска апаратура, дарява и двата си тютюневи склада в Пловдив на ул. ,,Иван Вазов", с приходите от които да се издържа Дома. Всичко това Димитър Кудоглу дарява на българския народ, узаконено с приемането от Народното събрание на специален закон за фондация. На 8 октомври 1927 г. в центъра на града (на мястото на днешната Централна поща) е открит учреденият от него ,,Дом за благотворителност и народно здраве".
През 1927 г. Кудоглу е обявен за почетен гражданин на Пловдив. Домът на благотворителността и народното здраве става най-известното здравно заведение в Пловдив. Стотици хиляди болни от Пловдив и Южна България намират тук съвет и лечение. Историците са изчислили, че до 1944 г. дарението Димитър Кудоглу за Дома надхвърля 39 милиона лева, като лечението на бедните е напълно безплатно.

След дълго боледуване Димитър Кудоглу умира в Пловдив на 7 март 1940 г. Погребан е във величествена гробница в Централния гробищен парк. Още през същата година в градската градина ,,Цар Симеон" е издигнат негов бюст – паметник. Но през 1951 г. паметникът, заедно с диспансера са преместени в края на града - на Цариградско шосе.


Тютюневите складове в Пловдив, отстъпени от дарителя Димитър Кудоглу за издръжка на Дома на благотворителността и народното здраве в Пловдив. 1927 г.


Димитър Кудоглу приветства множеството при освещаване Дома на благотворителността и народното здраве "Димитър П. Кудоглу" в Пловдив. 8 ноември 1927 г.


Траурни венци от войската и гражданството при погребението на Димитър Кудоглу. 8 март 1940 г.

https://plovdivnow.bg/plovdiv/dnes-se-navarshvat-80-godini-smartta-edin-nai-blagorodnite-31352/

Hatshepsut

Аврам Чальовски - царя на шоколада


Пътят на българската сладкарска индустрия е изпълнена с множество моменти, в които на решилите да се захванат с това дело сериозно им е нагарчало, преди да могат да зарадват крайния потребител. След като вече сме ви запознавали с историята на първата шоколадова фабрика, сега ще ви срещнем с човек, известен на своите съвременници като Царя на шоколада. Неговото име е Аврам Чальовски.

Бъдещият крупен индустриалец е роден през 1854 г. в македонското село Галичник, по онова време намиращо се под османска власт. Малко се знае за неговото детство, освен че е овчарче. Столицата на новоосвободеното Княжество България, става притегателен център за много бежанци и преселници от Македония. Такъв е изборът и на младия Аврам и от тук започва неговият труден път към успеха. В началото той чиракува в бакалия, късно вечер мие чинии в кръчми, а рано сутрин нарамва гюмовете да продава боза по улиците.

След десетина години неуморен труд започва сам да произвежда локум и боза. След още няколко години, през 1898 г., Аврам отваря в София малка работилничка за тахан халва, в която работи само той и още един работник. След нови десетина години предприятието е разширено и модернизирано, а скоро прераства във фабрика. Името му е напълно издържано в духа на епохата – ,,Индустриална къща за производство на захарни изделия, растителни масла, тахан, какао, шоколад, бисквити, карамел и пр." През 1921 г. Чальовски отваря и втората си фабрика в Бургас, след това още една.

Той държи да работи с качествени суровини, които да бъдат обработвани с модерна техника. За да не зависи от външни фактори, предприемачът построява и цех за амбалаж, както и собствена печатница за етикети. Фабриките му разполагат със собствени водоизточници, кравеферми и рафинерии.

Чальовски въвежда за пръв път в България неща като мляко и яйца на прах. Че продуктите му са качествени, се вижда от спечелените медали на престижни изложения в чужбина. Сред тях личат златен медал от Лондон, сребърен от Милано и награди от Атина и Солун. Многообразието в производството е голямо, но Чальовски става известен като Царя на шоколада.

Съвременниците са го запомнили като човек на действието, непознаващ умора. Той така и възпитава децата си – че в живота са важни ,,трудът и постоянството, честността и благородството". Чальовски вярва, че трудът е единственият правилен път към успеха.

Семейството му живее скромно и не демонстрира богатство. За разлика от много други индустриалци, той не само че не парадира с нов автомобил или имот, но и превръща част от дома си в музей. В него има стая с оръжия, стая с македонски народни носии, стая със скулптури от дърво на всички български царе, 50 барелефа на възрожденци, нумизматичен кът...

В същото време Чальовски осигурява на работниците си безплатен стол, извън възнагражденията им се дават продукти. Вероятно за пръв път в България се дава и 13-а заплата, а освен нея и и още половин заплата за Великден. Предприемачът редовно отпуска и заеми на работниците си, особено на младите семейства, които след това, също така редовно, опрощава.



Чальовски доказва, че умее да печели, но знае и да дарява – църкви и манастири, особено на Зографския и Рилския манастир. Не забравя и тези в Македония – отпуска средства за Бигорския манастир, както и за църквата в родното си село. Самият той е без особено високо образованието, но ясно осъзнава неговата стойност. Затова стотици български училища получават средства от него, а отделно той спонсорира голям брой българчета да учат в България и в чужбина.

Много от даренията на Чальовски остават неизвестни, тъй като той ги прави анонимно. Също остава неясно колко средства е дал за революционното движение в Македония, което той, като български патриот, вдъхновено подкрепя, а синът му Евстатий участва в чети и въстания.

В завещанието си Аврам отпуска 10 млн. лева за учредяване на фондация за подпомагане на ,,бедни, болни, сираци, предимно от работнически семейства". Други стотици хиляди са отредени за старчески приюти и църкви. Опрощава и дълговете на всички свои длъжници.

На 3 ноември 1943 г. Чальовски си отива от този свят на 82 години. След няколко години фабриките му са национализирани, богатството му е разпиляно, а завещанието остава неизпълнено. Но той остава пример за човек, който започва от нулата, преуспява със собствени сили и качества и никога не забравя откъде и как е тръгнал...

https://bulgarianhistory.org/avram-tsar-shokolada/