• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 
avatar_Hatshepsut

Христо Фотевъ

Започната отъ Hatshepsut, 23 Ное 2019, 19:30:19

0 Потрѣбители и 1 гостъ преглеждатъ тази тема.

HatshepsutTopic starter

Едно голямо и прекрасно "да"...

Едно голямо и прекрасно "да" - морето...
О, морето и съвършените му хоризонти.
Кой ги разтваря и затваря? Първия -
криле за уморените ми глезени.
На дъното на въздуха е втория -
върху водата -
на върха й.
А третия - с корона от сапунени мехури.
Голямото пътуване започва от четвъртия.
Плътта му из емайла на въздуха със тласъци
изскача и намира сянката си - гледайте
как се изопва със звънтене вертикала му.
Пътуването (с бившите си къдри) е във въздуха.
И постепенно ни изпълва, както вятъра
се извисява в корпуса на яхтите... Да тръгваме.
Но не защото трябва, трябва - невъзможно е
ний да не тръгнеме... Изглежда - без да знаеме
отдавна ний сме тръгнали... Пътуваме.
(Пътуващите си невинни) и внезапно укора,
сферичната уплаха и страдание във погледа
на Някоя... Сънуваме жените си, когато сме
със тях - лице срещу лице, - и над беззвучните
им устни ние падаме... Децата ни -
най-малките - са тъжните ни пощальони.
(О, телеграмите - от стая в стая...)
Ний пътуваме.
Останеме ли тука, ние никога
не ще се срещнем... Запомни ти - никога.
Надеждата за среща е пред нас.

HatshepsutTopic starter

Небето се съблича...

Небето се съблича със безмилостно
спокойствие...тъй нечовешки хубаво
се извисява ръстът му -
без никого
да унизи, за да изтъкне себе си...
(Какво по-недостъпно и по-нравствено?)
И с влака ний прелитаме през гарите,
по-чисти и по-празнични от спомени!
Под туй небе - не вярвай в пустотата му!-
тъй слепи са очите ни и устните!
И тъй печално-радостни внезапните
ми мисли... Да говоря ли за себе си?
Отново ли да лъжа?
Предизвиква ме
и плаши ме невинноста на думите...
Убива ме жестокото насилие
над думите... И няма ли наистина
аз да заслужа тяхното доверие?
Как стана туй ужасно престъпление?
И кой ще ме накаже? Стига повече
за себе си...По-близо до дърветата!
(Кой ще ми върне правото на славея
да пея за луната.) Виждам своето
мълчание в дърветата... Зелени са
до болка във очите ми дърветата!
А планината - в утрото - изваяна
от здраве... Как димят братоубийствено
усоите под дървените мостове!
Кръвта ми е населена със спомени.
По-близки и по-призрачни от гарите!
Върби. Под тях незримотото присъствие
на нечия ръка... И тия покриви,
тъй скромно адресирани към слънцето!
Пак ме обзема старото безумие -
под всички покриви, във всички влакове!
Във всички самолети едновременно!
Със всички стюардеси и без никоя!
Пак старото безумие... Понякога
мечтая за съдбата аз на въздуха!
Да тръгна подир въздуха и нека той,
смиреният, ме учи на поезия!
(Как да извая своето присъствие.)
Мълчете! Оставете ме със въздуха
във влака - в коридора до прозореца!
Тъй мое е небето - и на всички ви!
Щастливи ли сте? Аз летя към гарата
и тя сама по себе си е щастие!
Тъй голо и свободно е сърцето ми,
че тръгва по небето!
А насреща ми -
дърветата с разтворени обятия!

HatshepsutTopic starter

По-леко и от въздуха...

По-леко и от въздуха в начало...
Все по-призивно става - да реша
как да прекрача крехкото си тяло
и полетя след своята душа

О, Господи на думите - тежи ми
дори и мисълта да продължа...
Но кой - кажи ми ти - принадлежи ми?
Самият аз - на кой принадлежа?

Защо все по-безсилно за сърцето
е тялото ми? И кога в нощта
ще го захвърля дръзко във лицето -
подобно ръкавица - на смъртта?

Без пози! Без сълзи! Без секунданти!
В лицето й да пръсна аз - в калта
студените тристенни диаманти
на злъчката си... Ти вземи солта -

о, принце на глаголите, - кръвта ми,
във вени и слова я съхрани!
(Без секунданти! Без сълзи! Без драми!
Отново пред смъртта ми ме вдигни,

да бъда аз отново преводача
на себе си - към всички - без лъжа...
Отново научи ме ти да плача -
с една усмивка да се продължа!

HatshepsutTopic starter

Улицата ме изпълни...

Улицата ме изпълни с гласовете си
Къщата със тишината си.
С покриви,
прозорци
и дървета.
Града -
най-хубавия на земята ми се радваше.
И викаше насреща ми - неделя!
Ти забравй часовника! Усмихвай се,
разблъскай се, развикай се - достатъчни са
бронзовите бюстове в градината...
Неделя е й хайде да танцуваме!
Да любиме, да пееме, да вярваме!
Отново да потънеме сред хората...
Не ги кори! Ти просто не си същия
от времето, когато ги обичаше -
душата ти е загрубяла, малкия,
и мислите ти вече не са хубави.

Неделя е. Обичай ни! Неделя е.
Ний всички ти се радваме! Понякога
не ни достига времето да мислиме,
дори да те разбираме, но винаги,
но винаги дълбоко те обичаме.
Неделя е. Последвай ме! Неделя е.
Ще ти разкажа малките си радости -
априлското очакване на въздуха,
дърветата с възбудените корени,
внезапно извисените момичета -
едното те рисува по тетрадките,
но другаде е светлото му бъдеще...

Града -
най-хубавия на земята ми се радваше.
Най-хубавия, с когото си приличаме,
ме водеше, и блъскаше, и викаше.
Изпълваше душата ми със своето
чудесно настроение. Челото ми
звънтеше от огромно напрежение,
най-хубавото ми стихотворение
изпълни върховете на ръцете ми
със сините си мълнии. Заглавие?
България, Бургас, Любов, Завръщане...
И всичките са хубави. Гореше ме
най-хубавото ми стихотворение
голямото,
великото,
най-странното,
което няма да забравя никога.
Което няма да напиша никога.
Ще го раздам с безумно нетърпение
на улиците, хората, дърветата.
Със своето свенливо ръкостискане,
със звънките си поздрави, със страстните
тревоги и надежди, и вълнения,
с усмивки и безумства и ридания,
със удари, и устни, и любов!

HatshepsutTopic starter

Там далеч, далеч в Бургас...

Там далеч, далеч в Бургас,
там - в самия пясък,
пролетен се виждам аз
и в дъждовен блясък.

Мислех си с пътуващ глас
че съм сам - и вечен.
Лъжех - а не знаех аз -
че съм - малък и далечен.

Как да знам че съм пиян
аз от дъжд и песен,
дъжд със вкус на океан
и на път чудесен.

Как да знам че съм щастлив
в тоя стръмен пясък.
Аз не вярвах, че съм жив,
а бях жив - до блясък.

Бях по-жив от кратък вик
на делфин - и гларус.
Цял - във техния език,
старт, печал и радост...

Там далеч, далеч в Бургас,
там от зимен пясък,
аз изграждам своя глас -
острият му блясък.

HatshepsutTopic starter

Пощальонът на щастието

Понякога животът ми престава
да се завръща и да заминава.
Поняка животът ми престава
да ме събира и да ме раздава.
Живота ми понякога престава
да ме отделя и да ме сродява
с дървета, с птици, с хора. И тогава,
когато е най-страшното, тогава
той - пътя във душата ми изгрява,
изправя се и тръгва със такава
усмивка, че луната избледнява,
и всичко избледнява,
и всичко избледнява -
засиява
в усмивката му цялата планета...
И аз отново тръгвам в песента
с момичетата, с тънките момчета -
най-хубавите на света.
Вий помните ли името ми? Помня,
че всички ние бяхме с имена.
Но аз не помня тежестта огромна
на тъмнина, тъга и светлина...
Не помня на лицата ни чертите,
на думите ни сините искри.
Най-близките не помня, най-добрите,
най-светлите, най-първите дори.
Не се сърдете вий. Какво да правя?
Аз ще забравя малките неща.
Но няма никога да ви забравя -
най-хубавите на света.
Аз няма да забравя песента ви,
с която вий вървяхте призори.
Как неусетно пътя се изправи -
единственият може би...
Вий гледахте как той се устремява
и блясъка на бледите звезди
ръцете си на млечния подава
и той целува вашите следи...
И после си отидохме. Престана
да съществува нашата тръба.
Но в планината пътя си остана,
за да споделя простата съдба
на всичките си братя по земята.
И нашата съдба да сподели.
Той не напусна никога селата,
а цялата земя обиколи.
Вървяхме ний и той в нощта вървеше.
С нас падаше и с нас сега върви.
С най-силния в Добруджа ореше -
заплиташе се в острите треви.
С най-нежния той свиреше във Прага
и струните му радваха града.
В Австралия с най-смешния избяга -
в нощта под евкалиптите рида.
И ме разтърсва с тъмните си тръпки.
И аз мълча под свойте стихове.
И ще умра от стъпки, стъпки, стъпки...
А някакви далечни гласове:
Вода - крещяха някъде във тъмното.
Вода - крещяха някъде от стръмното.
Вода - и аз отново съм
най-малкия, отново най-любимия.
Отново се катеря на пътеката
във сянката дълбока на дърветата.
Джуджетата отново ми се смееха
и гущерите името ми пееха.
А гласовете бавно приближаваха,
издигаха се и полека падаха
върху ми и изчезваха джуджетата
и гущерите, птиците, дърветата...
И ме изпълва грижата - огромната -
да издържа, да не изпусна стомната.
Да занеса на викащите стомната...
Да заблести в ръцете им бронизирани
подобна на сърцата стилизирани,
подобна на сърцата по дърветата,
изрязвани несръчно от момчетата.
Вий помните ли? Няма да забравя
последния от дните ни... Деня
внезапно ме събуди със такава
невероятна плътна тишина...
Защо не ме събудихте? Аз помня
в очите ми небето натежа.
И се пробуди веселата стомна
в сърцето ми, което възмъжа.
Изострено - лицето ми разкъса
блуждаещите горски ветрове
и аз се втурнах по пътеката
към вашите далечни гласове.
Момичетата първи ме видяха.
Най-близкото смутено се засмя.
И ми подаде пъстрата уплаха,
купчината на първите писма
в последния от дните ни. Мълчаха
момичетата в странния покой.
И думите в дланта ми оживяха -
о, скъпи мой, любими, мили мой...
И полетяха тежките дървета
насреща ми със птича лекота.
Очакваха ме тънките момчета -
най-хубавите на света.
Аз бягах да им отнеса писмата
по-бързо и с такава бързина
тъй бягах, че подминах планината
и се намерих в друга планина.
Пробягах с нозете неуморни
тринадесет зелени планини,
тринадесет години и любими
тринадесет разплакани жени...
Най-после се превиха уморени
големите ми прашни колена...
Докоснах се със пръсти изумени -
наоколо ми беше тъмнина.
- Къде съм аз?
И виждам се във кръчма,
под някаква луна луминесцентна
с купчина нераздадени писма.
И отново скачам във трамваите
и мисля си дали ще ме познаете.
Отново ще крещя по телефоните,
по домофоните, по микрофоните...
В заводите ще вляза в кабинетите,
зад оксижените и зад предметите,
на портиерите ще стъпча марките
и ще прегазя бързо секретарките,
ще ви намеря и ще съм най-силния,
най-малкия отново, най-любимия...
С хиляда ключове да са заключени
и с хиляда кучета закучени
вратите на сърцата ви и къщите,
ще вляза аз преди да се намръщите
и ще ви търся с весели усилия
по име и презиме и фамилия...

HatshepsutTopic starter

Най-после ний, сърце...

Най-после ний, сърце,
сме в центъра на лятото,
в самата му сърцевина -
след толкова прекрасни поражения.
На лятото - единствената ми победа -
в центъра сме ний, сърце...
И падаме връз пясъка
сред часовете вцепенени - в светлата
вибрация на часовете... Господи.
И как излита Ангела на моето
опитомено отчаяние... Усмихва се,
изпълва паметта ми с милосърдие.
Най-после победихме ний -
спасени сме.
Насреща ни е лятото - и залива
с триъгълните си криле...
Спасени сме!

HatshepsutTopic starter

Острова - на залива закрила...

Острова - на залива закрила,
строга и любовна светлина.
Не скалите - неговата сила -
вашите човешки имена.

И света когато акостира
в пристаните на града - помни
всичко туй, което не умира
и живее в кратките ни дни.

Тук между небето и водата
по-солена от сълза вода
всички ни сродява - свободата -
Вашата прекрасна свобода.

HatshepsutTopic starter

Малка балада за голямата река
На Серафим Северняк

Реката свети, после потъмнява.
Реката има ласкава ръка.
И отминава, и не отминава -
навсякъде и винаги река.

От пролетта навярно, много бистри
изгряха в нея древните звезди
и рибите - детинските й мисли -
блестяха златни в сините води...

И всичко беше ново, по-огромно.
Аз дълго гледах тъмната вода
и можех вече ясно да си спомня
какво съм бил, преди да се родя.

HatshepsutTopic starter

Оптимистичен реквием
На Атанас Манчев

Аз съм целият в твоето начало
обещало ти щедро света -
в окриленото - твоето тяло
тъй далече сега от смъртта.

Да си целия в своето начало
и в самото сърце на света -
с окрилено от въздуха тяло
и на стъпка почти от смъртта.
в любовта да си целия - както
си до болка в нощта - и в нощта.
Да е твойто признание кратко -
ти на друга - една - обеща
верността си - и скочи във мрака
там където със звездни очи
Свободата - тя нежно - те чака
и без твоите устни - мълчи!
Върху теб Тя в нощта ще се спусне -
твоя майка, сестра и жена.
Ще запее тя с твоите устни
и ще бъде в нощта - Светлина!
И ще бъде сияйно начало!
Ти - в самото сърце на света!
С окрилени и устни - и тяло.

HatshepsutTopic starter

И никакво спасение във думите!...

И никакво спасение във думите!
 
Унищожи ти помежду ни въздуха
и любовта ни се превърна в статуя.
Ти обезсмисли всичките си жестове,
обезплоди им ритъма. В насилие
превърна красотата им...
Обсеби ме
и ме изгуби с някакво неистово,
жестоко вдъхновение... О, Господи!
Ний бяхме под закрилата на всички
дървета, булеварди и крайбрежия.
Удостоени бяхме със прекрасната
закрила на сезоните - живеехме
със часовете като със приятели.
Сега са тъй враждебни часовете ни.
И думите - безсмислени са думите!
Внезапното печално изумление
в очите ти (ах, как скърбя за себе си)
ме предизвиква и отрича целия...
Тъй чужда си и тъй ненужно хубава,
ти - удвоената ми самота,
но време е:
- Върви си и не се завръщай никога!
Спаси ме ти и отнеси със себе си
лицето си на оскърбена - тъмната
енергия на яростно отчаяна...
Не ме убивай с гипсово-студеното
подобие на любовта си...
Моля те,
не се завръщай! Остави ми думите -
лицата им извърнати и гарата!
И името си - легнало на релсите,
на релсите за София... На дъното
на моето мълчание...
Завинаги!

HatshepsutTopic starter

...Но е ужасно да не те загубя...

На Уляна
 
...Но е ужасно да не те загубя.
И аз те губя - губя те по улици
и влакове със някакво неистово,
прекрасно разточителство. По влакове
и улици... Сеячът аз на твойте
сълзи съм... Ще умра от изумление.
Какво да съхраня?
Несъхранимото?
Косите ти, ръцете ти и погледа
(със сребърните ключове на дъното?)
Как да убия светлото движение
на нежността си, сестро моя... Въздуха
се утаява и звездите - твоите
лунички - са високо над дърветата.
Да тръгнеме по вечерните улици.
И нека да им посветиме своето
мълчание... О, ти си като спомена -
озона - след дъжда... Но ти си хубава.
Хвани ме за ръката, тук, сред хората.
Сред хората вечерни и отстъпващи.
Сред думите, приведени под бремето
на оскърбената ти красота...
Да тръгваме.

Позволи ми да мисля за тебе...

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!
 
И си спомняй за мене понякога.

HatshepsutTopic starter

Балада за себе си след заминаването на Мария

Навярно мойте пръсти са студени,
но аз не мога вече да ги стопля.
Когато се събудя, ще си вече
заминала... Когато се събудя,
ще трябват много дни, за да си върна
лицето на света около мене -
на всички близки хора аромата -
сега не ми е нужна любовта им.
Като кама, забита във земята,
ще прозвъни самотното ми тяло.
И само любовта със силни длани
отново тъжната кама ще вдигне.
И аз отново страстно ще се врежа
в плътта на дните светли или тъмни.
Ще ме вълнува всяка нова среща
с цветя и птици, с хора и дървета.
Ще ме разплаква всяка чужда болка,
а всяко чуждо щастие внезапно
ще ми напомня бързите ти стъпки,
докато неусетно те забравя...
И аз ще се събудя. Ще потъна
в уханната вода на свойте нощи.
Небето - ярколюспесто - ще падне
във чашата ми като златна риба.
 
На своите приятели отново
ще подаря най-светлите си думи
и ще се смея, ще кънти в гласа ми
онази властна радост, че живея.
Жените ще минават с пъстри дрехи
и в бяло, ах, цветът на тишината,
една жена ще ме докосне кротко -
ще каже, че е мислила за мене...
Коя е тя? Къде е тя? Не зная!
 
Аз само зная, че дълбоко в мене
остана любовта, навярно утре
отново ще се влюбя. Трябва всички
да сме безумно влюбени, тогава
като децата мислиме красиво,
сънуваме звезди, говорим дълго
с дърветата като с любими хора.
 
Аз ще живея! Ще живея, както
човешката ми жажда повелява,
и всеки има право да осъжда
или приветства моите желания.
Аз няма да броя като монети
минаващите дни, ще правя нещо
не само да се храня, а да бъда
в приятелството на добрите хора.
 
И заедно със всички непрестанно
аз ще се боря със живота, който
ни ражда за любов, а после страшно
враждува с любовта. Ще пазя само,
ще пазя само своята усмивка,
готова да прегърне всички хора.
Когато я изгубя, ще потърся
в нощта отново своите приятели.
И ще мълчиме. Светлината звездна
ще ни притисне като златна плоча.
Ще каже някой, че не сме по-мъдри,
а просто, че сме деца. Тогава
случайна птица или само сянка
на прелетяла много ниско птица
ще възкреси едно червено слънце -
ах, веселото слънце в Анхиало.
Отново ще потръпна като в треска
при допира на твойта бяла дреха,
а в сенчестите улици отново
ще се разперят малките прозорци.
 
Плетачките на мрежи ще ни гледат,
ще се усмихват старите рибари,
ще се забравят - гларуса отново
ще налети и риба ще открадне.
Но ние ще вървиме много бързо
към пясъка, където ще изплува
като с голяма баладична лодка
една луна, която ще ми върне
и синьото море, от обещания излято.
И скромните цветя, възпяващи пръстта.
И птиците, отнесли двадесет и петото ми лято
далече някъде, далече някъдена края на света.

HatshepsutTopic starter

Из "Ужасна поема"

Със тишина са надарени мъртвите,
а живите - с мълчание.
Убива ме
и ме спасява верността към думите...
(Коя от тях ми обеща спасение?)
Сърцето ми се помири със своето
пространство, тъй жестоко обитаемо.
Завършени са всичките ми жестове...
Понякога си мисля, че съм статуя.
Навярно изменила е душата ми
на нещо тъй прекрасно и забравено
и затова лишени от величие
са нейните движения...
Простете ми.
Но как опитомявате сърцата си
вий - всички вий, които ме осъждате?
По-сляпо от цветята е сърцето ми.
В голямата сладкарница с бамбуково-
банални лампиони - до театъра -
тъй осезаема израства самотата ми.
Зелени са дърветата в прозорците.
Зелено, превърни ме на растение,
за да мълча - да не натрапвам никому
аз своето отсъствие... Вий, погледи!
(И устни коронясани от бирата.)
Приятели внезапно ме прегръщаха
с ръце любовни и братоубийствени.
Вратите се отваряха (о, въздуха)
и се затваряха вратите... Влизаха,
излизаха и влизаха
със викове
и с думи - изменилите на думите.
Подире им пристъпваше Голямото
мълчание... Но влизаха и Верните -
изваяни от тишина... С измъчени
и тъй прекрасни устни... О, следобеди
в разцвета на смъртта си.
Вентилатора.
Бармана. Сервитьорите... А в събота,
по-хубава от стюардеса, влизаше
смъртта ми (и как светеха гърдите й).
Тя гледаше в ръката ми и казваше,
че ще живея винаги... Щастливите
ме гледаха със завистливи погледи.
В голямата сладкарница с бамбуково-
банални лампиони - до театъра -
тъй осезаема израства самотата ми.
По-мощна от вината ми пред думите.
Пред думите невинни и преследвани.
Насилвани от толкова престъпници.
Как да забравя светлите им трупове,
захвърлени във морагата - по мрамора
на книги и на гласове...
О, думите!
Извитите им китки - и ранените
им хълбоци на изумени юноши.
Агония в казармените плацове
на страниците - лагерно подобие
на празника... Как да забравя
във думите, изречени от майка ми -
свободните им лъчезарни жестове,
особено последния - със чашата
от мляко, тишина и милосърдие...
Кой предизвиква моето мълчание?
Страхувам се да не насиля думите.
Търпение, не ме напускай никога.
И не щади ти златните си гвоздеи
за устните ми... О, бъди безмилостно.
Не ме напускай никога - изпълвай ме
със старото, прекрасно подозрение,
че може би принадлежа на другите!
Навярно тук е коренът на думите
Призвание,
Величие и
Щастие!
Аз трябва да се осезая целия.
За да забравя себе си - във името
на другите. (Тъй празно е понякога
срещу ми огледалото). Търпение!
Ти, плахо премълчана биографийо
на чувствата ми... Ти, сърце, зазидано
в кристала на морето... Ослепителни
и все по-кратки реплики от детството,
звезди над паметта ми - възхитителни;
безплодни намерения - и жестове!
Но вярата, че съществува някакво
пространство - по-човешко и по-нравствено
зад жестовете, зрее във сърцето ми.
Ужасно е обратното - замръзнали
и неподвижни кораби и влакове.
И пътища, жестоко балсамирани...
Тогава ни остава невъзможното,
единствено, което е по ръста ни -
печалните ни рамене... И болката.
И чудото - замаха на крилата ни.
Защото ний сме по-високи може би
от свойто отчаяние... Защото сме
невинни по призвание... Ний вярваме
във думите окървавени -
никога
в окървавените ръце... Сърцата ни
са тъжни, доверчиви, обетовани...
И може би жестоки в слепотата си.
...По-сляпо от цветята е сърцето ми.
В голямата сладкарница с бамбуково-
банални лампиони - до театъра -
се свечерява - овехтява въздуха.
Във въздуха съм, както във палтото си.
И в тялото си - както съм...И в твоето
присъствие на окърбена влюбена...
О, стара Жулието, как мечтая аз
за гроба на Ромео... Но върви си ти.
Лъжа е милосърдното ти щастие
и равно на убийство...
Там, на гарата,
е моето спасение - и щастие.
В чакалнята - където са запалите
и будните ... Безшумните им погледи
са пълни със внезапно обещание
за братство...

HatshepsutTopic starter

Из "Понтийски мотиви"

На Екатерина Томова

1
Не питай къде е морето, което лети!
Морето е всичко, в което си целия ти.
До върха на косите си, твоите бивши коси,
да си целия - иначе никой не ще те спаси.
Ти сянка ще си, но не твоята сянка сега
ще спасява делфина; напразно ще търси брега
и напразно под синьото, пусто и страшно небе
Антигона, сестра ти ще търси да те погребе.
Не питай напразно морето, което лети -
морето е всичко в което си целият ти.
И какво че деветата твоя, последна вълна
ще е синята някоя, пуста и страшна жена?
Когато в морето си целия ти - прошепти
"Ах, колко си хубава - колко си истинска ти!".
И тогава делфина във детската своя тъга
ще се хвърли със целия теб на брега... На брега,
ще вдигне лицето ти, твоето чисто лице,
Антигона със траурно-властни и силни ръце.

2
Когато в морето си целия ти - запомни
Да си целия ти във морето на своите дни.
И смъртта ти (какво че отново надига се тя)?
Че пасажа от скъпи удавници пак прелетя?
Че отново си в пяната мраморна ти на една
тишина - от последни усмивки - и имена?
Ти до дъно изпий тишината - и отмини!
Не е лакримарий морето на твоите дни!
На ръцете си вярвай, на нозете си, ти си следа.
Да си светла следа дори и в самата вода.
И във въздуха, който полира водата, да си.
В паметта му да си със развяти до болка коси.
С "Бътерфлай" прекоси на морето си ти паметта.
Не залитай след шлейфа на бившите твои лета.
Есента е пред теб! На Септември призивните дни.
На Септември с усмивка ти златната котва вдигни.
Сроди се със всичко, което живей, и лети.
Със живота, във който си целия ти, само ти.
И тогава не питай къде е морето. И есента.
Къде е Медея? Медея... Прости ли ти тя?

3
Но наистина плаче ли тя? Продължава ли тя
да сънува колхидските солници там, във нощта?
Ах, когато в морето си целия ти - позволи
свобода на сърцето си - колкото и да боли.
Довери му се ти, нека то най-добре избере
към какво да разгърне крилете си или да умре.
Ти го следвай! Не падай! На стъпка от него бъди,
със прозрачни, дори и за слепия, крехки гърди.
Ти над свойто ранено сърце не плачи, не жали.
Премълчи - и повярвай във всичко, което боли.
И във всичко, достойно за болка - или за тъга.
Ти не бързай! Докрай - заслужи на седефа мига.
Да удари часа на седефа... Той с нежни ръце
и със скокове нежни на пластове в твойте сърце,
в твойто скръбно, ранено сърце да расте, да блести...
И тогава - не питай къде е морето, което лети.
Не тъгувай за своето име, което в нощта отлетя.
Със морето, вълните... Вълна - анонимна е тя.

HatshepsutTopic starter

Облакът

Нека го примамва океана
със безкрайността на синевата.
Като нещо скъпо, обещано
облакът се връща на земята

да разкаже тихо на дървото,
на тревата и на планината
страшната съдба да си високо
помежду небето и земята.

Similar topics (5)

197

Отговори: 11
Прегледи: 1774

1104

Започната отъ Hatshepsut


Отговори: 44
Прегледи: 2792

297

Започната отъ Nordwave


Отговори: 3
Прегледи: 833

1809

Отговори: 29
Прегледи: 557

417

Отговори: 4
Прегледи: 991

Powered by EzPortal