• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

01 April 2020, 20:04:34

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10355 Posts

Шишман
1438 Posts

Panzerfaust
287 Posts

Лина
241 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
  • Total Members: 72
  • Latest: Gergana
Stats
  • Total Posts: 12975
  • Total Topics: 1235
  • Online Today: 78
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 24
Total: 25

avatar_Hatshepsut

Христо Проданов

Started by Hatshepsut, 02 March 2020, 06:46:38

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

02 March 2020, 06:46:38 Last Edit: 04 March 2020, 19:30:10 by Hatshepsut
Христо Проданов и първото българско изкачване на Еверест


Сандю Бешев – водач на Христо Проданов и хроникьор на българския алпинизъм, разказва историята на великия български алпинист.

"Аз съм на върха, на върха съм!". Тези думи Христо Проданов изрече на 20 април 1984 г., когато развя родното знаме на най-високия връх на Земята. Минути по-късно световните осведомителни агенции ще разпространят като мълния– "Катманду, 20 април. Днес 41-годишният български инженер Христо Проданов покори най-високият връх на планетата – Еверест. Това е първият човек изкачил върха по западната му стена, без да използва кислороден апарат."

Когато преди тръгването на Христо към Еверест му пожелах успешно изкачване на първия връх на планетата, той с лека усмивка и голяма доза самоувереност му отговори: "Уверен съм, че не аз, а България ще стъпи на Еверест". Два месеца след това Христо премахна "ще"-то и България действително стъпи на най-високия връх на Земята. С това си постижение Христо стана първият алпинист, изкачил Еверест по най-трудния маршрут – Западния гребен, без кислороден апарат, соло и в най-ранната дата от пролетния сезон – 20 април. Христо престоя на Еверест 30 минути, от 18:15 до 18:48 ч. След това започна слизането, което никога не завършва. Следват минути и часове на върховно напрежение. От време на време Христо проговаря откъслечно на непрекъснатите подканяния от базата, докато на следващия ден (21 април) той изрича последните си смислени слова и то едва, едва: "Аз... тук... голям... сив... купен...". Последни думи от един подвиг.

"Не аз, а България стъпи на Еверест!" – Христо Проданов

Помните ли 20 април на 1984 година? Чрез радиото, телевизията и вестниците – наши и чужди, Христо бе влязъл във всеки дом. "Обадил ли се?", "Слиза ли?", "Къде е?". Въпроси, въпроси, които, уви, останаха без отговор. Мъчително и трудно минаваха минутите и часовете. Един българин изживяваше по най-достоен начин последните минути от своя живот, и от там всичко горе, в границите на 8500 метра – в "Границите на смъртта".



Всички участници в експедицията – и приятели и не до толкова приятели, тръгнаха в тъмната нощ и свирепата буря на помощ. Не го откриха. Той се срасна със своя връх, за да остане ВРЪХ не само на българския алпинизъм, но и в българската история. Еверест и Христо – два върха в развитието на родния алпинизъм на 20 април 1984 г. се сляха в едно.

Най-близо до Христо Проданов на 21 април 1984 г. достига друг голям български алпинист – Людмил Янков. Людмата оставя раницата си и се впуска сам в трескаво търсене на следи. В крайна сметка, той намира само раницата на Христо. След като се изкачва по Жълтия пояс нощта го настига и Людмил остава да нощува на открито, сам, без екипировка, на около 8500 м. Историята на Людмил Янков – алпинистът с най-нежно сърце можете да прочетете ТУК.

Роден и израснал в подножието на Балкана – в Карлово, още като ученик Христо така се пристрастява към алпинизма, че той става смисъл и съдържание на неговия живот, В Рила, Пирин и Стара планина той катереше с еднаква страст. Търсеше най-трудните и логични алпийски маршрути. Прокара над 30 пътя към върховете, и то от най-висока категория на трудност. Сред партньорите му в алпинизма бяха проф. Георги Атанасов, Атанас Кованджев, Трифон Джамбазов, Благой Дживджанов, Асен Велев, Пламен Грузовски. Винаги обаче търсеше най-прекия път от основата на стената до самия връх, или т.нар. "Диретисими". Стана инициатор и на зимни премиерни изкачвания.

С изявите си в Кавказ и Алпите той накара и най-строгите съдници да заговорят с уважение за българския алпинизъм. Ушба, Шхелда, Гранд Жорас, Матерхорн и Пти Дрю са върховете, пред които се прекланят всички алпинисти, а за Христо те просто бяха етап от подготовката му към най-високите върхове на света.

В Хиндукуш, Памир и Хималаите Христо показа истинските си възможности. За кратко време премина по няколко пъти всичките седемхилядници на Памир – 5 пъти на пик Ленин (днес Авицена), 4 пъти пик Корженевска, 2 пъти пик Комунизъм (днес Гармо) и веднъж връх Ношак в Афганистан. Събра в актива си 12 изкачвания на върхове над 7-те хиляди метра и по този показател той все още е ненадминат от нито един български алпинист въпреки че вече 35 години го няма. Едва преди няколко години един друг достоен българин – Динко Томов от Сливен, успя да изравни рекорда му, осъществявайки 12-тото си изкачване на седемхиляден връх, като стъпи на вр. Мустаг Ата в Китай. За съжаление и за него вече говорим само в минало време.

След Еверест чухме много и най-компетентни оценки за Христо. Чухме ги от такива светила в алпинизма като Райнхолд Меснер – най-великият алпинист на всички времена, Едмънд Хилари – първият човек стъпил на Еверест, проф. Едуард Мисловски – първият съветски алпинист, достигнал голямата мечта на поколения – Еверест. Всички те бяха единодушни – Христо Проданов е един от най-големите алпинисти в света.

Трудно, много трудно ми е да си представя Христо с побелели, а може би и малко оредели коси. И днес в съзнанието ми все още е онзи Христо – винаги усмихнат, прилично спортно облечен, забързан и с поглед, зареян накъде към висините. Пълен с ентусиазъм, с много енергия и планове, отправени към нови върхове, защото неговото верую бе "Завиждам на хората, на които предстоят нови върхове".

http://www.360mag.bg/posts/30206

Hatshepsut

По пътя към върха или историята на Христо Проданов


Част от членовете на експедицията ,,Еверест'84", сред които и Христо Проданов

,,Ице, ти си голям мъж! Ти си българин! Не заспивай! Всичко е окей, към тебе тичат хора!" – ехти глас от радиостанцията. В отговор Христо Проданов, който часове по-рано става първият българин, изкачил Еверест, промълвява може би последните си думи: ,,Не съм далече! Не съм далече! Аз съм...гребена."

Истина, а не просто утеха – към Ицо с небивал устрем се носи спасител. 8500 метра надморска височина. Температура от минус 40 градуса. Четири замръзнали пръста, чиито фаланги впоследстие са отрязани. Една безсънна нощ в жертва на личната мечта, но в саможертва за живота на приятел. Вероятно така би изглеждала равносметката в цифри за героя от Хималаите, Людмил Янков, който между 21-ви и 22-ри април 1984-та година смайва България и света с отчаян опит да спаси от замръзване приятеля си Христо.


Людмил Янков

Людмата, както го наричат близките, изминава за рекордно кратко време денивелация от 1330 метра в ,,Зоната на смъртта" под Покрива на света и стига най-близко до загиващия Проданов. За съжаление открива единствено раницата и стъпките му в снега.

,,На Еверест смърт няма, има само сливане с мечтата"

Това казва Людмил за съдбата на Христо, който остава в световната история като първия алпинист, стигнал до Еверест в тежките условия на месец април. Никой преди него не е преодолявал без кислород най-трудния западен склон, известен още като Жестокия път.

За едни походът му е безумие, безразсъдство, болна амбиция, която му струва живота, а за други – подвиг, гордост, величие за целия ни народ. Какво ли не се е изписало и изговорило през годините за Христо Проданов и българската експедиция ,,Еверест – 1984".

Уви, дори в алпинизма завистта и злобата на дребно често пъти надделяват над уважението към паметта, личността и спортното майсторство. Затова вместо да слагаме етикети и да се задълбочаваме в излишните факти, ще посочим само обективните.

Христо Проданов стъпва на върха твърде късно – в 18:10 ч. и престоява там прекалено дълго – цели 33 минути. На слизане нощта го застига, а силите му привършват, след като посреща трето денонощие без кислородна маска при височина над 8000 метра. Фатално за него е, че за разлика от последвалите атаки към върха на свръзките между Иван Вълчев – Методи Савов и Николай Петков – Кирил Досков, Христо Проданов остава (а според някои избира да бъде) сам по пътя си нагоре. Сам ли? Не и когато в експедицията има човек като Людмил Янков!


Не питай за цената на мечтата –
бори се, литвай, падай и умирай!
Носи я винаги напред – в ръката,
възкръсвай, ставай, искай и намирай!

В мига, в който се отправя към бедстващия Проданов, Людмил Янков вече знае, че така и няма да осъществи голямата си мечта. Неговата нова цел не е самият връх, който е трябвало да изкачи седмица по-късно, а подножието му, накъдето Людмата носи няколко кислородни бутилки и последното пламъче надежда за спасението на Христо Проданов.

Нощта все пак изпреварва похода му към Голямата сива кула, където е предполагаемото местонахождение на замръзващия Ицо, а към базовия лагер вече бавно приплъзва ужасът на двойна трагедия. Янков обаче втрещява всички и макар да не намира приятеля си, оцелява в нечовешките условия на кошмарната нощ. Българската, а и световната история не познават много аналози на доблестта, саможертвата и висотата на духа, присъщи на Людмил.

По ирония на съдбата втората българска експедиция към Еверест през 2004 година протича по подобие на първата – отново трагедия, отново с алпинист на име Христо, отново обвинения, клетви, обиди и лов на вещици. Този път обаче Човек като Людмил Янков просто няма.

,,Дълго летях...Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан... Не ме беше страх...Болеше ме само...Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми...Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца... Нямаше време...Стремглаво летеше срещу мене Снегът."

Тези редове Людмил пише ден преди планината да го прибере завинаги в прегръдката си. Проникновени и предзнаменователни думи на ,,най-добрият алпинист сред поетите и най-добрият поет сред алпинистите". На 17 април 1988 година той полита там нейде под рилския връх Камилата. Високо, високо, високо – там, където винаги е принадлежал.

,,Когато загина, повярвах, че градът го уби. Безжалостната машина, дето дава работа, пари, къщи, го достигна тук..."

Години по-късно започнах своята лична връзка с планината, а Людмил Янков беше първото име, което научих. В ранната утрин преди един от походите Вожда, както наричахме планинския си водач, събра групата край паметната плоча до хижа Мальовица и ни разказа за Людмата и неговия свят, осеян с безброй върхове. Не само планински в буквалния смисъл на думата, но и върхове в спорта, върхове в приятелството, върхове в любовта. Всяка вечер край лагерния огън китарата съживяваше стиховете му в чудна мелодия, а редом с планината и звездите, опознавахме истински и себе си, и околните, и живота. Само този, който е прекарал поне един ден, устремен край някой пречистващ планински връх, знае колко е важно да продължиш да летиш високо, дори след завръщането долу в ниското.

,,Да, Планината. Там отношенията между човеците се избистрят като планински извор."

Днес много от нас продължават да гонят своите върхове – в университета, в кариерата, във всяко едно начинание. Готови ли сме обаче по пътя си нагоре да се обърнем и да подадем ръка на падналия зад нас? Да го изправим, за да вървим заедно напред, дори ако това ни забави, натовари и възпрепятства? Струва ли си наистина успехът, ако достигайки върха, загърбим близки, приятели и всички наоколо, за да останем накрая сами? Едва ли който и да е от тези въпроси има универсален и еднозначен отговор. В крайна сметка, всеки от нас има правото да избере своя най-висок връх, както и маршрута, по който да го достигне. Преди да тръгнем обаче нека си спомним за примера и саможертвата, за думите и живота на Людмил Янков. За силата на една пътеводна звезда:

,,Една нощ в Рила за пръв, но не и за последен път разбрах, какво са звездите. Почувствах ги като нещо, което прогонва от моето същество всичко лошо, всичко мътно, всичко неясно, всичко фалшиво...Жалко, че в тоя напрегнат, динамичен живот човек все по-рядко и все по-трудно намира време да се обърне към звездите.

https://bulgarianhistory.org/hristo-prodanov-istoria/