• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

22 January 2020, 02:31:55

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
9848 Posts

Шишман
795 Posts

Panzerfaust
211 Posts

Лина
187 Posts

Theme Selector





Members
  • Total Members: 62
  • Latest: gabyw6
Stats
  • Total Posts: 11632
  • Total Topics: 1210
  • Online Today: 44
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 2
Guests: 33
Total: 35

За чорбаджиите през Възраждането

Started by Hatshepsut, 09 September 2018, 21:20:20

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

За чорбаджиите през Възраждането


Ханът на Жаджи Николи във Велико Търново

Не дотам популярен факт е, че след реформите в Османската империя, започнали в началото на ,,Танзимата" (на български – реорганизация, e понятие, което се свързва с период на обществени реформи в Османската империя, започнал с въвеждане на пакет от закони, обнародвани от султан Абдул-Меджид на 3-ти ноември 1839 г.), по днешните български земи отделни хора, обикновено близки до властта, се замогнали неимоверно много. За едно много кратко време, периодът от началото на ,,Танзимата" до Освобождението (1839 – 1878 г.), тези хора станали особено популярни с прозвището ,,чорбаджии". Чорбаджиите участвали активно както в икономическия, така и в политическия живот на страната. Много от тях били членове на органите на изборната местна власт – ,,меджлиса" (общинските съвети по места).

Нека видим какво е икономическото им влияние и по какъв начин те са успели да увеличат така значително материалното си благосъстояние.

През ,,Танзимата" за пръв път в Османската империя се приема Търговски закон. Така след няколко столетия от съществуването на империята най-накрая се дава юридическа закрила на частната собственост на султанските поданици. По този начин хората получили стимул да откриват собствени търговски дружества (частни фирми), да печелят законно и да се надяват на държавна закрила от посегателства срещу бизнеса си.
Напоследък е доста модно да се сочи ,,Танзимата" като пример за европейско развитие на Османската империя. Тя самата пък често е обявявана за равна на европейските велики сили по права, свободи и това, което днес наричаме ,,бизнес климат". Трябва дебело да се подчертае, че развитието през ,,Танзимата" наистина е революционно, ново за империята и е европейско по своя характер. Но не бива да се подминава факта, че именно то довежда до разпада, разпокъсването и ликвидирането й. Дали от неспазването на европейските предписания, или именно от спазването им, но Османската империя стремително поема по пътя на разпада си, а величието й е само спомен. На този етап тя се оказва неспособна на модерно капиталистическо развитие, което е една от причините балканските народи решително да се откъснат от прегръдката й.

Преди това откъсване (от българска страна) да маркираме все пак един интересен момент съвсем в началото на ,,Танзимата". На историческата сцена именно тогава започнали да се изявяват все по-активно чорбаджиите. Една част от тях натрупали богатства от търговия. По онова време империята поддържала ниски износни мита на стоките, което било много добре за търговията със зърнени храни от България. Пшеницата била особено желаната стока на запад, като от нея доста българи натрупали големи парични суми. Българските търговци отворили свои търговски къщи в Англия и на други места из Европа.

Другият особено ползотворен ,,бизнес" по българските земи е откупвачеството на данъци. В Османската империя съществувало такова право – ,,илтизам", по силата, на което определени хора можели да откупят събирането на многочислените османски данъци директно от ,,Портата" (османското правителство). Така тези хора добивали статута на нещо като ,,държава в държавата". По своя преценка и свое желание те облагали населението в откупената им област с произволни суми. Освен т.нар. ,,десятък", който в един момент бил вече над 1/10 от дохода (в разрез с шериата), българите в империята плащали още куп други данъци. Регистрирани са случаи, при които откупвачът изисквал определени данъци (например ,,серчим" върху свинете, ,,беглик" върху овцете) да му се заплатят в неколкократно завишен размер. Може да си представим как се е чувствало обикновеното население при този произвол в пределите на уж модернизиращата се империя.
В това състояние на нещата, разбира се, нямало нищо европейско. Затова, според разпоредбите на ,,Танзимата", порочната система ,,илтизам" трябвало да се преустанови. Но Османската империя не успяла (или не пожелала) да спре или забрани вредния ,,илтизам". За голяма част от народа той бил голямо зло, но за близките до властта бил един изгоден начин за натрупване на нови богатства.

Третият основен път към лесна печалба от онова време бил лихварството. Тъй като легитимните кредитни институции (банките) напълно отсъствали (с едно дребно изключение), пари за каквото и да било се искали и давали срещу баснословни лихви от лихвар. Така лихварството станало третият и най-пряк път към обогатяването, след търговията (основно със зърно, кожи и добитък) и откупвачеството на данъци. А нерядко славните български чорбаджии съвместявали в едно и трите дейности. Любопитно е да се отбележи, че наследниците на ,,старите" чорбаджии, т.е. тези от османско време, са едни от строителите на съвременна България. Не навсякъде у нас обаче тези фамилии имали еднаква тежест след Освобождението. Например в Габрово – ,,Българския Манчестър", хората, забогатели след Освобождението и придобили политическа тежест, произхождали из средите на еснафа (занаятчийски сдружения). В Търново, напротив, доста от заможните хора след Освобождението са именно от знатните местни чорбаджийски фамилии.

Нека разкажем нещо повече за богатите търновски (доосвобожденски) родове, защото техните потомци са сред най-видните граждани след Освобождението. За тях и днес се говори, но като че ли за делата им не се знае достатъчно, а личностите им са недостатъчно познати на широкия кръг любители на историята.

Най-голямото и модерно предприятие в Търново след Освобождението било бирената фабрика на братя Хаджиславчеви. Тя е построена с парите на чорбаджията Хаджи Славчо Хаджипаскалев, който ,,се считаше за милионер" в Търново.
Хаджи Славчо Хаджипаскалев е потомствено свързан с кожухарския еснаф в града. Неговият баща се занимавал с кожухарство. Синът обаче имал по-голямо влечение към търговията, а ,,не се ограничил само с подшиване на кожуси", както повечето от другарите му. Търговската му дейност се разпростирала до Влашко и Виена. Купувал и продавал главно сурови и полуобработени скъпи кожи. Дори когато заминавал със семейството си на поклонение на Божи гроб, пътешком успял да сключи много изгодна сделка, от която ,,добива печалба, която няколко пъти му покрива разноските" по пътуването. Особено много забогатял покрай заниманията си с лихварство: той ,,служеше един вид като банка, поради нямане на такава." Дава пари назаем на търговци и занаятчии от Търново и Горна Оряховица. Става ясно, че Хаджи Славчо е от онези чорбаджии, обогатили се основно по пътя на лихварството и търговията.

Други трима богати търновци от преди Освобождението, принадлежащи към онази привилегирована обществена прослойка, натрупала богатствата си главно от лихварство и спекула (откупуване на данъци) са хаджи Минчо хаджи Цачев, хаджи Николи Димов Минчооглу (зет на първия) и Стефан Карагьозов. Първите двама действали в съдружие с посредника си в Цариград, Христо Тъпчилещов. В началото на 50-те г. хаджи Минчо събирал лично данъци във Видинско, брат му Цони – в Ломско, а зет му хаджи Николи – в Търново и Свищов. Спорове около събирането на ,,беглика" в Търново са най-вероятната причина за убийството на хаджи Минчо през 1855 г.

От размера на оставените от тях пари в наследство може да се направи извод за материалното състояние на търновските откупвачи на данъци. Хаджи Минчо хаджи Цачев завещал сума от малко над 344 хиляди гроша. В цялата Русенска околия, от втората половина на 40-те и първата половина на 50-те години, имало само един случай на наследство от 224 хиляди гроша, и то на починал мюсюлманин. Във всички други случаи наследствата били по-скромни, обикновено при заможните хора били между 2000-5000 гроша (една овца струвала около 30 гроша).

Налага се изводът, че хаджи Минчо за времето си и за географския регион, в който живял, бил най-богатият човек. Само в рамките на 2 години (1852 и 1853 г.) той имал възможността да вложи в начинанията си личен капитал в размер на 1,9 млн. гроша. За зета на хаджи Минчо, хаджи Николи, има документални сведения, оказващи негова покупка на общинско място на стойност 57500 гроша. Предполага се, че на това място е построен известният триетажен хан от уста Кольо Фичето в периода 1858-1862 г. От Стефан Карагьозов се пази неговото ,,Душевното завещание" с дата 1-ви март 1878 г., вписано в Кондиката на Търновската митрополия. То изразява желанието му да бъде погребан в семейна гробница, която се намирала в градината на фабриката му, а от Венеция да му бъде поръчана фотографията за мраморен паметник.

Капиталите и бизнес начинанията на тези знатни търновци от преди Освобождението лежат в основата на материалното замогване и на техните наследници. Търново бил град с по-консервативни традиции. При него спечеленото от преди Освобождението се трансформирало по естествен начин, по пътя на наследствеността и приемствеността. Това било характерно за повечето търговски центрове на доосвобожденска България, което прави особено важна ролята на чорбаджиите за бъдещото развитие на страната.

http://bulgarkamagazine.com/

Hatshepsut

Евлоги и Христо Георгиеви – меценатите, които завещаха всичко на България


Евлоги Георгиев Недев е роден на 3 октомври 1819 г. в Карлово. Първоначално започва образованието си в местното училище под ръководството на небезизвестния възрожденски учител Райно Попович. Продължава да учи в Пловдив, а след завършването на гимназия се завръща в родния си град да учителства. Следващата и по-голяма част от живота си прекарва извън пределите на Османската империя. През 1837 г. заминава за Галац, а после за Букурещ. Едва на 18 години, без особено голям капитал, започва да развива търговска дейност. Бързо натрупва състояние и се превръща в един от най-богатите мъже в Европа за XIX в. Умира на 5 юли 1897 г. в Букурещ.

Христо Георгиев Недев е роден през 1824 г. и е по-малкият от двамата братя. За жалост от 5 деца остават живи само Христо и Евлоги. Подобно на брат си, той започва бизнес. Христо Георгиев умира внезапно на 6 март 1872 г. в Букурещ. Там се намира и гробницата му, в която спи вечния си сън точно до брат си.

Живот и принос към България

През 50-те години на ХІХ в. братята започват даренията си ,,на ползу роду". Те се считат за основатели на ,,Добродетелна дружина" – организация на заможни българи, която си поставя за цел освобождение на българските земи от османско иго. Дружината подпомага финансово и организационно революционерите. Центърът на организацията се намира в Букурещ. Тя набира български доброволци за руската армия в Кримската война (1853 – 1856 г.), а в последвалите години набавя солидни средства за осигуряването на образование на редица видни българи. Христо умира млад, едва 48-годишен,  без да доживее до най-големите дела, с които днес помним карловските братя. Макар да губи живота си прекалено рано, историците го поставят редом до брат му, тъй като в завещанието си Евлоги посочва и неговите заслуги за дарението, предвидено за строеж на университет в София.

Съвместните действия на българските революционери, емиграцията и последвалата Руско-турска война водят до Освобождението на България. След 1878 г. Евлоги Георгиев се връща в България и в следващите години закупува солидно количество парцели в центъра на София, така че през 90-те години вече притежава над 10 хиляди квадратни метра. През 1896 г. меценатът обявява дарението си от 800 000  златни лева и земя на стойност 200 хиляди лева за построяването на сградата на университета.

Други големи дарения, които Евлоги Георгиев прави са:

На болницата в ,,Галац" – 100 000 лева.
На университета ,,Карол I" – 200 000 лева.
На Българско девическо училище в Солун – 50 000 лева.
На Българска болница в Цариград – 120 000 лева.
Само година след направеното дарение за Софииския университет големият българин умира, а в завещанието си оставя колосална сума пари. Тук започва кошмарът, тъй като Евлоги завещава само малка част на роднините си, а всичко останало дава на България. Това е обяснимо, тъй като нито Евлоги, нито Христо създават семейства, така че на практика нямат наследници. Една сума в завещанието му прави впечатление на всички българи. Това е космическата цифра от 6 милиона златни лева, която е дарена за построяването и поддържането на сградата на висшето училище в София. За изпълнител на завещанието карловецът посочва видния българин и негов съратник Иван Евстратиев Гешов.

Завещание

♦ На българската черква в Букурещ Евлоги Георгиев завещава 20 000 лева.
♦ 200 000 лева разпределя за поддръжката на училището ,,Кирил и Методий" и за Букурещкия университет, ,,за да се издържат бедните, но прилежни студенти."
♦ На общината в Галац приписва 30 000 лева.
♦ 6 000 000 лева дарява за построяване на Висше училище в България.
♦ 20 000 отделя за строителството на българска болница в Цариград.
♦ Меценатът разпределя пари и за приюта ,,Елена" и букурещкото управление на болниците.
♦ Три години преди смъртта си Евлоги Георгиев купува сграда в Солун за българска община.
♦ На първите си братовчеди, родени от тримата братя на майка му – Христо, Никола и Иван Пулиеви, завещава по 16 000 лева, които по-късно променя на 40 000.
♦ Още по 4000 лева дава на тези от братовчедките си, които са останали неомъжени.
♦ На леля си Елисавета Пулиева оставя къщите си в Букурещ заедно с покъщнината, конете и недвижимите имоти към тях.

Подобно на много други случаи със сходни сюжети, разгневените роднини на карловските братя завеждат дело за оспорване на завещанието. Те твърдят, че Гешов е подменил исканията на Евлоги, макар от предходните действия на заможния българин да става ясно, че той на практика осмисля съществуването си чрез благотворителност. Вуйчото на Евлоги – Иван Пулиев оспорва завещанието и завежда дело в Илфовския съд. През 1899 г. умира, но делата продължават синовете му – Богдан, Христо и Драган. Процесът се политизира по изключително грозен начин. Министърът на правосъдието Панайодов внася първата искова молба за фалшифициране на завещанието на Евлоги Георгиев.

Вероятно либералното правителство има да разчиства стари сметки с Евлоги Георгиев, както и с Иван Гешов – консерватор и бъдещ премиер на България, тъй като то се включва активно в процесите и се опитва да окаже влияние. След продължителни съдебни битки завещанието е потвърдено. Експертизата доказва, че касата на Евлоги е отворена с 4-те различни ключа, намиращи се у различни негови роднини и не може да става и дума за тайна подмяна на документи. Битката е спечелена!

Тук идва и положителната новина. Тъй като сагата приключва чак през 1911 г., тогава парите са над 13 милиона заради лихвите. Строежът на сградата на Софийския университет започва през 1924 г., а 10 години по-късно е завършена и тържествено открита.

Пишем тези редове с голяма емоция и преклонение пред патриотичното чувството на Евлоги Георгиев към Родината и сънародниците му. Това негово чувство безспорно личи от делата и думите му. Вероятно и починалият твърде рано Христо е имал същия мироглед, но сякаш историята помни само по-големия брат. Нека днес, повече от сто години по-късно, минавайки през сградата на Софийския университет да погледнем с признателност и преклонение прекрасните скулптури на карловските братя, дело на Кирил Шиваров. Това е най-малкото, което можем да направим за тях. Нека помним думите от завещанието на родолюбивия българин Евлоги Георгиев:

,,Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми ме прави да умра спокойно!"


Паметник на братята Евлоги и Христо Георгиеви в гр. Карлово

https://www.bulgarianhistory.org/people/vyzrozhdenci/evlogi-i-hristo-georgievi/

Hatshepsut

Димитър Ценов – скромният милионер, който дари просвета на Свищов


Свищов е първият освободен град по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. Той е родното място не една или две бележити личности от нашата история, в това число  предприемачи и дарители, допринесли със своите усилия и средства за просперитета на младата българска държава. Това не е изненадващо. Традиция още от началото на ХІХ век е богатите хора в Свищов да завещават средства за просветното дело. Връх в тази традиция поставя закъснелият възрожденец Димитър Ценов.

Той е роден през 1852 г. в семейство на заможен свищовски търговец. През 1867 г. Димитър е изпратен да учи в реалната гимназия в Кронщад, Австро-Унгария. Но скоро се налага да напусне училище и сам да си изкарва препитанието, тъй като баща му е разорен. Димитър работи в държавно учреждение в Букурещ, после в кантората на свищовски търговци, след това в румънските железници. Постепенно става предприемач в строежа на нови жп линии, трупа опит, авторитет, връзки, а и известно състояние. Димитър дружи с хъшовете в Румъния и ги подпомага финансово.

 

След Освобождението на България, свищовлията се връща в родината си. Няколко години работи в Министърството на външните работи, но чиновничеството не е по неговия вкус. Ценов се отдава на своята стихия – стопанското поприще. Заема се с вносна търговия, помага му това, че знае няколко балкански и западни езика. За сравнително кратко време става крупен предприемач, търговец и акционер. Той прави фабрика за цимент при Златна Панега.

Участва активно в благоустрояването на столицата София – строи водопроводи, улици, обществени сгради. Участва и в построяването на жп линии.

Най-големият проект на Димитър Ценов е в края на ХІХ в. – нефтена рафинерия край Бургас. И това е във време, когато стопанските ползи от петрола не са още познати в България. Правителство обаче недалновидно отказва да подкрепи проекта и той пропада. След 1916 г. стопанската дейност на Ценов започва да намалява, а след 1920 г. е прекратена, не на последно място и защото националните катастрофи го покрусяват.


Паметникът на Димитър Ценов в Стопанската академия в Свищов

Спечелените пари той дава за благотворителност – за сираците от войните, за бедните, за изпаднали в нужда поборници на националната кауза, за ,,Червения кръст", за учебни и културни заведения в родния си Свищов и в София.

Лишен от високо образование, Димитър Ценов чете трескаво в свободното си време и натрупва впечатляваща библиотека. Води скромен и тих живот, лишен от показност. Така и не създава семейство.

През 1912 г. завещава всичките си пари, недвижими имоти и ценни книжа за откриването и издръжката на висше търговско училище в Свищов. В писмо до кмета на града Димитър Ценов пише: ,,Аз имам една мечта – да направя нещо за родния си град, в който захванах своето търговско поприще, и за българина, комуто изглежда предстои още много културна борба, додето ще може да достигне своята справедлива, национална и човешка кауза."

Обявен за почетен гражданин на Свищов, последните си години Димитър Ценов прекарва в болница на ,,Червения кръст", като заплаща за стая, за да не тежи на близките си. Той умира през 1932 г. в София.

Последното му желание е да бъде тихо погребан, единствено иска гробът му да се поддържа чист и със зеленина, ,,... а не да бъде занемарен, както у нас е обикновено. Моля да не се вземе това за нескромност."

Завещанието на Димитър Ценов е второто по размер и значение дарение за просветни нужди след това на Евлоги Георгиев. Въпреки това, той не го възприема като нещо съществено и грандиозно, както личи от финала на неговата последна воля:

,,Като принасям своята скромна лепта на народния олтар, свършвам с благопожеланието, щото българският народ да върви безспир по пътя на културния напредък и към постигането на своя идеал. Амин."

Димитър Ценов оставя над 5 млн. златни лева и само четири години след смъртта му неговият завет е изпълнен. По този начин Свищов става третият университетски център в България след София и Варна.

https://bulgarianhistory.org/dimitar-tsenov/