• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

18 September 2019, 17:24:51

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10068
  • Total Topics: 1152
  • Online Today: 37
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 1
Guests: 21
Total: 22

Българката и нейното място в историята на България

Started by Hatshepsut, 02 August 2018, 23:03:13

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Кои са постиженията на българката в историята на България. Тази тема е като противовес на една друга заключена вече тема, която за съжаление на целия форум надявам се, зае прекалено сексистка ориентация, а това меко казано не беше  нужно. Нека за да изчистим атмосферата да напишем това което знаем за българката през годините и нейния принос в развитието на България, като например царица Сара и нейните дарения за българските манастири. След това ще допълня:
баба Неделя Петкова. Основателка на девическото образование в София, първата българска учителка в Македония.

Анастасия Димитрова е първата българска светска учителка от епохата на Възраждането. Родена в Плевен

Сирма воевода

Боянка воевода

Райна Касабова остава завинаги в историята и като първата жена, която участва в боен полет. На 30 октомври 1912 година тя излита с пилота подпоручик Стефан Калинов и хвърля позиви над Одрин.

Царица Катерина - владетелка на България на територията на днешен Анадол

И последно че се скъсах да добавям:

Многоликата българка - Забележителни жени от Възраждането до наши дни



Автор: Катя Зографова
Издател: ИК "Изток-Запад"
" Книгата ми може да бъде четена донякъде и като енциклопедичен справочник на видните българки. Но тя изучава живите лични истории на всяка от героините си. Така, запазвайки пълнокръвието на отделната фигура, чрез автентичния биографичен разказ, дай Боже, постига и обобщения образ, типологията..."

Авторката

В галерията възрожденки са потърсени изразителните силуети на Балканджийката, Хайдутката, Светицата, Хаджийката, ,,Бабите" на България, юнашката и не-юнашка Майка, Будителката, Учителката, Княгинята...
Следват българките от междината на епохите, на превала на традиционното и модерното, ориенталското и европейското... Държавнички ,,в сянка" като Екатерина Каравелова, изпреварила с мощната си влиятелност борбите на ,,равноправките" за женски правдини, или като Елисавета Консулова-Вазова, превзела отвътре патриархалната крепост на Вазовци...

Та - до Петя Дубарова, избрала смъртта пред живот в социалната неуютност на тоталитарното общество...

Hatshepsut

БАБА ТОНКА

Сумира националната идея на безстрашието — без сълзи пред гроба на България!
Не защото може да понесе и да не си пуска косите, разплакана от дадените жертви, а защото е въплътеният образ на нашата смелост да се поднасят жертвите!
Баба Тонка прави гробница, от която се възкръсва; прави възкресение, защото когато тази велика майка ражда децата си, вместо да ги носи на кръщение, води ги на опело — на реквиема на българската история и трагична съдба. Там ги кръщава с безпощадността на бeзcтрашието си — чака ви смърт за свобода! Майката, разбира се, никога не може да иска смърт, тя не може да въстане срещу себе си, защото е утробното начало на живота. Но майката на България — Баба Тонка, има куража да живее за свобода! И тя точно на това учи тези, които ражда, и онези, които подслонява.
Утробната тайна на майката — онази родилна сила, която дарява безконечно синове на България, заслужава най-голямата почит! И неслучайно поетът казва: "Какви е чеда раждала, раждала, ражда и сега българска майка юнашка..." Но едва ли някой може да характеризира тайната на Мировата майка и едва ли би лишил майката на един народ от нейната Мирова присъственост — когато ражда такива синове, които мрат за отечество и които богатеят Небето с чистота и жертви!
Имали сме знаменоски, щедро сме дарени с героини и водачки, воеводки... Това не е част от всекидневието, но не е и изключение. Защото негодуванието като плод на гняв може да ви изведе на битка, но идеята за свобода, а не за недоволство, е свещена!
Баба Тонка е безстрашната и утроба, и гръд на България! А безстрашието идва от една дълбока кръвна плазма в народа ни, понеже белязаният няма страх от смърт и знае, че смъртта е неговият съпридружител за безсмъртие.

Hatshepsut

България и нейните жени


През април 1915 г. National Geographic публикува обширна статия за България, посветена на нейните жени. Така след поражението в Междусъюзническата война г-жа Хестър Доналдсън Дженкинс представя България в друг образ, различен от воинската доблест. Тя поднася на читателите портрет на българската жена от село и от града заедно с наблюдения върху народопсихологията, обичаите и напредъка на страната. Г-жа Дженкинс е дългогодишна преподавателка в Цариградския девически колеж (1900-1909 г. ) и автор на книгата ,,Зад турсктие решетки", посветена на живота на туркините през първите години на XX в.

От всички ориенталски момичета, сред които живях по време на деветгодишния ми престой в Близкия изток, българките в най-голяма степен събудиха интереса ми. Те вероятно са най-малко ориенталските от осемте или повече националности, които можете да срещнете в Цариградския колеж, където преподавах. По-светли са и с по-бяла кожа от арменките, гъркините и персийките, значително по-високи и по-едри са и имат повече енергия и по-малко от унесеността на туркините.

Българските момичета са склонни към закръглени форми и фигура, а много от тях имат кръгли едри лица, с пълни розови устни и трапчинки. Това впечатление се подсилва от модата да носят косите си на плитки, увити около главата. Човек може да види изобилие от тъмни коси в България, но също така с удоволствие да забележи топлите кафяви оттенъци, лешниковите къдрици и по-редките кестеняви глави. Едно от най-красивите момичета, които някога съм виждала, беше българка - с великолепна гъста и вълниста коса с меден цвят, чиста бяла кожа, красиво разположени сиви очи, деликатна уста, малки бели зъби и осанката и движенията на принцеса.

Румените бузи на много от българките са приятно разнообразие сред тъмните или бледите лица на арменките и гъркините. Очите им по принцип са по-малки и не са толкова отнесени като ориенталските. Гледат те право в лицето, с повече искреност и по-малко съблазън.

В нашите български студентки има определена якост - едно външно качество и една разсъдливост, които ги определят като различни от капризните, сантиментални и надарени с по-слаби нерви момичета от други националности. Понякога тази по-голяма сила е придружена от грубост и мъжкараната българка е нещо много по-често срещано от мъжкараната туркиня.

Един прозорлив наблюдател на българите казва следното за тях като раса: ,,Българинът наистина е син на полето, обречен на неотстъпчивата земя, чиито качества изглежда е извлякъл в своето ежедневие - ненадминатата упоритост и твърдост в поставената цел, комбинирани с най-практични възгледи, обещават голямо бъдеще на този народ. Въздържан и мълчалив, той не притежава нищо от лекомислената жизнерадост на румънците и експанзивността на сърбите."

В България няма нито богати безделници, нито тънещи в крайна нищета хора. Както висшите класи, така и обикновените хора водят прост живот и е трудно да се намерят предмети на лукса. Мъжете в страната са основно селяни, но по време на Балканската война всички медицински сестри отдадоха дължимото на тяхното вежливо и почтително отношение. В своята книга ,,Войната и жените" г-жа Сент Клер Стохарт обяви, че със своето поведение към жените българските мъже от всички класи биха могли да дават уроци на мъжете от повечето европейски нации.

Празникът в българското село изкарва на показ великолепно разнообразие от пищни костюми, с прави и неизящни линии, но с най-прекрасна многоцветна украса. Широките талии на жените обикновено са подчертани с огромни сребърни катарами, които изпъкват почти гротескно. Когато обаче момичето е младо и хубаво, нейната гъста къдрава коса, в която са вплетени ярки конци или панделки, бялата є кожа, която е подчертана от пъстрите бродерии и стройната є фигура, която правата дреха не може да развали - всичко това я прави привлекателна гледка. Разбира се, тези галакостюми се оставят настрана през делниците, защото има много работа - особено през лятото, когато дните са дълги.

Момичето в българското село не е лишено от забавления. Едно от нейните задължения включва и социални удоволствия, за които тя страстно копнее. Както е било в библейските времена, цялата вода в селото се носи от един или два кладенеца или извора и тези места и чешми са декор за усилено общуване. Тук се събират всички младежи и девойки в селото и е много съмнително дали се стараят да си тръгнат колкото се може по-бързо. Момичетата носят на раменете си кобилици; на тях се окачват ведрата, които те трябва да напълнят със студена вода. Често младежите пълнят ведрата вместо тях, а после - в замяна за тази своя галантност - шепнешком молят за цветето зад ухото на девойката. Ако са по-дръзки, могат да откраднат цветето.

Както виждате, на българските младежи се позволява да се срещат свободно и двата пола не са разделяни като при мюсюлманите. Те кокетничат и се ухажват около чешмите и по време на домашните събирания вечер. Браковете се раждат от взаимното привличане, а не от уговорки между семействата, както е според арменските и турските обичаи.

Най-популярната форма на обществено забавление е седянката. Тук се събират младите мъже и жени от селото и съседните стопанства. Те са наглеждани от някоя стара жена, която се тутка из къщата и вари каша, с която да нагости гостите. Младите хора седят в кръг около откритото огнище, Стойко до неговата Кица, Василка притисната до Нанчо; всеки младеж търси своята девойка. Тогава някой запява куплет от песен и като свърши, всички подемат припева; друг продължава, като използва стар куплет или - ако иска - съчинява нов; после пак следва припев. Това продължава, докато не се каже всичко, което искат да изразят.

Понякога седянката може да завърши драматично. Някой як момък, който усърдно е ухажвал своята Дарка, ще я сграбчи и ще я отнесе вкъщи. На следващия ден този ,,брак с открадване" получава правно и религиозно потвърждение с благословията на православния свещеник. Веднъж попитах Зарафинка какво ще стане, ако двама мъже искат едно и също момиче. Тя отговори просто: ,,По-силният ще я вземе." ,,Ами ако тя предпочита другия?" ,,А! Ако е достатъчно умна, ще помогне на по-слабия да я открадне, но обикновено тя предпочита по-силния.

Но нека да оставим селото и да последваме българската жена в града, да я наблюдаваме, докато се образова и се учи на култура, и да видим как я използва след това.

Преди петдесет години нямаше български градове - само големи и пръснати турски села. Сега вече има редица заслужаващи похвала модерни градове. В София - столицата и седалището на съда и парламента - се вижда твърде забележителен растеж. Когато посетих подредения нов град, първото ми чувство беше на разочарование: тъй като той е равен, лишен от живописност и на пръв поглед безинтересен.

Но все пак нима не е интересно, че един народ, който толкова доскоро се състоеше от угнетени роби и живееше в хаос, сега вече има град с павирани и осветени улици, удобни къщи, тук и там по някой паметник, прост и солиден царски дворец, обществена градина и добре оборудвани хотел и магазини?

Младите дами, които ме разведоха из техния град, бяха много горди с техните училища и със сградата на парламента, която аз, разбира се, намерих за много ординерна. Признавам си, че се отегчих от това, че ме разведоха из цялата нова и хубава поща и ме вкараха във всяка стаичка. Но по-късно ми се стори важно това, че най-забележителните неща в София са наистина полезни и прогресивни фактори в модерния градски живот - а не галерии, музеи и базари. София няма минало, което да иска да запази. Старите и високо ценени традиции на България са свързани с древната столица Търново и прочутия Рилски манастир, но за модерната и развиваща се България те означават много по-малко от неромантичната София.

Филипопол е много по-привлекателен от София за търсещия живописност пътешественик. Построен на седем островърхи хълма, той представлява много ефектна гледка за пристигащите с влака. Това е преходен град - от една страна, стари турски базари и сиви старинни къщи, а от друга - нови и модерни улици и сгради. Стреми се да стане втора София, но аз се радвам, че природата винаги ще му придава особена красота, дори и ако изгуби целия си ориенталски чар. Една малка подробност може да послужи като илюстрация за различните темпове на прогреса в двата града. В най-добрия хотел във Филипопол възглавниците са толкова твърди, все едно са куп сгънати чаршафи, докато в софийския хотел са от пух.

Българите се показаха жадни за образование и цивилизация и техните жени усвояват културата с лекотата на всяка американка. Често се случва дъщерята на живеещ в някое отдалечено село и неграмотен селянин да прекара няколко години в училище и след това да намери своето място в София или Варна - като учителка, светска дама или водачка на общественото развитие. Тя сменя селския костюм и плетените чорапи с подбрани с великолепен вкус европейски дрехи. Вече фризира тежките си падащи плитки според модата на деня. Маниерите є стават уверени и все пак скромни и тя с подобаващо достойнство заема мястото си като председател на женския клуб по четене или като член на болничния съвет.

През Балканската война тези български жени свършиха прекрасна работа в Обществото на червения кръст и в болниците: и наистина вече от няколко години те контролират болничната работа и различни други институции, като например сиропиталищата.

Наскоро една българка ми написа за чудесните медицински грижи, предоставени на ранените войници в болниците, както и за това, как неколцина ранени турци попаднали под опеката на българските жени. Тези мъже, които съвсем не били свикнали на женска грижа и били очаровани от красивите сестри, явно си въобразявали, че са били убити във войната и че хуриите им въздават награда за службата, защото радостно възкликвали: ,,Това вече е раят!"

Българските ни ученички са сред най-добрите в колежа. Здрави, много трудолюбиви и амбициозни, а в някои случаи и наистина способни, те са най-интересната група за преподавателите и им се отблагодаряват за вложените в тях усилия. Както повечето хора в Ориента, те също са добри в езиците, а живият им интерес към модерното развитие и чувството им към далечното минало бързо ги превръщат в ентусиазирани изследователи на историята.

Не може да има съмнение, че ако на българите бъде позволено да развиват себе си и своята страна - а те ще го направят, ако могат да се насладят на предимствата на дълъг период на мир и добри търговски връзки със своите близки и далечни съседи, - то бързият прогрес на този народ по всеки един начин ще учуди света и (това е най-малкото, което може да се каже) ще извади от заблуждение умовете на мнозина, които сега си мислят, че България е повече или по-малко дива държава, населена от раса, която предпочита войната пред мира. Това развитие е особено вярно по отношение на българските жени, които - бидейки надарени с бърз и буден разум - отговарят незабавно на предимствата на образованието. Сигурна съм, че техните сестри по цял свят няма да имат основания да се срамуват от тях.

Hatshepsut

Българките, наследнички на амазонки?

Били са героични девойки, които сразяват враговете и лекуват тежки болести и рани


Инж. Галя Маджарова


Българско момиче от "Багатур". Фото: Асен Великов

,,Поставете жената на онова стъпало, на което се е намирала първоначално, и светът ще се оправи за 25 г." Това послание е на Петър Дънов. Новите пророчества за стабилизиране на България също говорят за издигане на жена за лидер на държавата ни (бр. 1, интервю с Наталия Носачова). Но кое е това ,,стъпало"?

Отговорът как да се оправи светът е - жената да събуди ,,амазонката" в себе си. Жените, които трябва да родят, отгледат и възпитат децата на новото време, не може да бъдат потиснати и пренебрегнати. Нито пък да бъдат придатък на мъжкото общество. Този момент на осъзнаване е формулиран от лечителката Дениз Лин: ,,В себе си вие носите една жена воин... Тя ме приканва да казвам истината и да живея смело и изящно." Когато тази трансформация се случи и едно поколение деца (25 г.) израснат достойни, силни, човечни и любящи, светът ще се промени. Имало ли е някога амазонки?

,,Следи от амазонки има навсякъде, където са живели българите", сподели през 2000 г. акад. Мишши Юхма в Чувашия. В неговите изследвания той разказва за амазонката Тамарислу, която в 530 г.пр.Хр. посякла персийския цар Кир, защото посегнал на царството є и погубил подло сина й. Разказва и за победата на амазонките над татаро-монголите (1223 г.). Монголският пълководец Субедей, след като се спасил с бягство, чрез подкуп узнал кога амазонките провеждат любовни игри, след които забременяват. На 9-ия месец от бременността ги нападнал. Така били унищожени последните общности на амазонки край Волга.

Писмена информация за жените воини край Волга е запазена и в арабските анали. Писателят Ал Бакри например е описал амазонките от Волга, че ,,препускат на коне и влизат в бой, притежават смелост, храброст." В географска карта от 1459 г. на Ара-Мауро

територията на Волго-Камска България е отбелязана като ,,Амазония"

Каразин (1885г.) записал чувашка приказка за женско царство: ,,Тогава, когато земята, небето, хората, обичаите и всичко е било различно от сега, имало голямо ханство. Там ханът бил жена и жените всичко правили сами: управлявали, съдили, воювали, ловували."

Но имало ли е амазонки тук, край Дунав? Писмените свидетелства са малко, но има обилен материал в легендите, обредите и песните на народа ни. В митовете за богините на траките е запазен спомен за помощта, оказана от амазонките на местните жители в чисто женските дейности (предене, тъкане), в култивирането на растения и във военното изкуство.

В легендите за музите се пази структурата в амазонските школи. Жените се обучавали на групи от по 9 и Хестия над тях. Музите били почитани като богини на науката и вдъхновителки на всички дейности. Древните смятали, че те внушават мисли и идеи. И Омир почтително се обръща към тях: ,,Вие знаете всичко, докато ние нищо не сме видели!"

В епоса ,,Веда Словена" народната памет нарича амазонките юди - героични девойки, пазителки на българския род след Атлантида. В епоса е указано 9-годишното им обучение във всички науки на ,,Небето при Слънцето". Подчертава се, че те носят петокнижието на 70-те крале; лекуват тежки болести и рани, помагат на жените и родилките; сразяват ламята и враговете на българите.

В песните и приказките за самодивите също е оцеляла информацията за техните възможности като чародейки, лечителки, побратими и защитници на българските юнаци. Те се движели в групи по десет.

В тракийските храмове, чрез скулптурните групи на кариатидите, са запазени мистерийните танци на жриците, посветени в тайните на живота.

В Свещари кариатидите са 10

И в историческите хроники са останали сведения за амазонския произход на българката. Амазонката Тедис (Божествената) е живяла в гр. Салмидесос - царска резиденция на траките в Странджа. ,,Омир, Софокъл и Херодот датират този град от VІІІ-VІ в.пр.н.е. Те са впечатлени, че мъжете му имали специална прическа - с превързани на главите Изглеждали ли са нашите прабаби така? перчеми - свидетелство за аристократичен произход. Покровител на града бил Арес - бог на войната и баща на амазонките. Споменават, че тук живеят тракийски амазонки - войнствени девойки, предани на своя владетел, но безпощадни към чужденците."

Документи доказват, че в VІІ в. амазонките, са били в земите на Дунавска България. Аспарух ги използвал при превземането на Варна. ,,Когато решил да премине за пръв път с войските си Дунав, Аспарух оставил в укрепения лагер (Онгъла) най-вече жени като стража..."

Историкът Вълчо Вълчев разказва легенда, запазена в с. Безмер (Амс(з)ория): Синовете на великия канас ювиги Кубрат - Кубер, Алцек и Аспарух - били съуправители на Балканите (680 г.) и имали договор да пазят източните граници на Византия, затова често ги обхождали. Около лятното слънцестоене, 22 юни (Спасовден), Аспарух обикалял със свитата си и замръкнал до извор в местността Домуз дере (на 2 км от днешното с. Безмер). Воините били изненадани, когато от нощната тъма към тях се приближили около 200 амазонки. От другия край на поляната се появили още толкова напети левенти. Всъщност те попаднали на ежегодната среща между местните амазонки и момците, които те канели от околните села. По Спасовден младите се събирали около извора, гощавали се, пеели и танцували - така било от незапомнени времена. А в полунощ, след падане на росата,

боси само по ризи се разхождали, къпели се в росата... и зачевали

В анонимен ватикански разказ за похода на Никифор I в България, за разгрома му от Крум на 26 юли 811 г. е отбелязано: ,,Българите въоръжили по мъжки жените...", а те ,,връхлетели върху императорския отряд и започнали да ги избиват."

Ивайло Аянски, нестинар от с. Стаматово, разказа за своята баба нестинарка. Тя му доверила, че тайната за нестинарските танци в рода им е наследство от прапрабаба им - смела амазонка, защитавала българите при нахлуването на турците в Родопите.

Пиша тези редове заради празника на жената, за да може всяка от нас да осъзнае каква градивна сила притежава и да стане проводник на новото.

https://spisanie8.bg/

Hatshepsut

Донка Ставрева Ушлинова
(21 декември 1880 г. - 27 юни 1937 г.)


Наричаната Донка Комитката, е българска революционерка и военна деятелка, терорист и четник на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

 Донка Ушлинова е родена през 1885 година в западномакедонското българско село Смилево, родното място на Даме Груев. Омъжва се на 15 годишна възраст за Ставри Христов от село Лера, Битолско. Докато мъжът и е на гурбет, започва да я задиря чифлик-сайбията на село Лера Реджо бей, когото тя убива с помощта на етървата си Сребра Апостолова и съпруга ѝ Апостол през август 1902 година и го заравя в гробището. След това тримата бягат в гората, където намират четата на ресенския войвода Славейко Арсов, който ги облича в четнически униформи. Така Ушлинова се включва в борбата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация срещу османското господство в Македония. Осъдена е задочно от османските власти, а къщата ѝ е разрушена.

 През Илинденско-Преображенското въстание участва в близо 20 сражения в Битолския революционен окръг край селата Лева река, Смилево, Златари.
 Христо Настев си спомня за нея:
 "Донка е по-ниска на ръст (от Сребра Апостолова) и мургава, но със строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички, като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливост към всички несгоди и лишения при нелегалния четнически живот, когато ѝ се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше заболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей... Сега вече мога да умра спокойно — винаги прибавяше в края на разговора си Донка."

 След въстанието се прехвърля в България през Сърбия, като се установява във Варна и започва да следва там. Също там пак се събира със съпруга си. През Балканските войни Донка Ушлинова, заедно с мъжа си, Ставре Ушлинов, е доброволка във Втора рота на Осма костурска дружина на Македоно-одринското опълчение. Участва в много боеве, като се отличава в Шаркьой, Галиполи, при пленяването на Явер паша, Руен и Султан тепе. За проявен героизъм е произведена в чин ефрейтор и наградена с два ордена ,,За храброст" — четвърта и трета степен.

 През Първата световна война Ушлинова постъпва доброволка във Втори пехотен македонски полк (преименуван на 60-и пехотен полк) на Единадесета дивизия. Участва в боевете при Яребична, Дойран, Круша планина и други. Наградена е с орден за храброст II, а по-късно през 1917 година е произведена в чин подофицер и е наградена с орден ,,За храброст" първа степен лично от главнокомандващия на действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков. Същата награда получава и съпругът ѝ. Донка Ушлинова е предложена за офицерски чин, но краят на войната осуетява повишението.

 След края на войната Донка Ушлинова, заедно със съпруга си, се връща във Варна. Получава еднократна помощ от 10 000 лева, с които построяват малка къща. През 1924 г. им се ражда син — Александър. До смъртта си на 27 юни 1937 г. Донка Ушлинова е член на Варненското дружество на запасните офицери ,,Другарски съюз". След смъртта й Македонският женски съюз издава некролог:
 "Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали..."

https://bg.wikipedia.org/

Hatshepsut


Hatshepsut

Воеводи с нежна гръд и българско юнашко сърце


Донка Ушлинова с мъжа си в редиците на Българската армия

Има една народна песен за българка, която убила и скрила трупа на насилника поробител. Пред съда тя не се оправдава, напротив, самопохвалва се: "ербап съм била, че съм го убила, хитра съм била, че съм го скрила". Тази песен е като че ли за всички онези знайни и незнайни български девойки и хубавици невести, които, заплашвани с поругаване на честта и потурчване, нерядко хващали пищова и ножа...

Между тях е македонката Сирма войводка, за която пише в сборника си "Български народни песни" Димитър Миладинов - той имал щастието да се запознае с нея, когато тя е била вече осемдесетгодишна. Ако не е това писмено свидетелство, бихме си помислили, че тя е литературен образ, фолклорна героиня. Песента за Сирма войвода, записана от Димитър Миладинов, започва така: Дека се чуло, видело/ мома войвода да бъде/ на седемдесет сеймени,/на тези гори зелени,/ на тия води студени?...

По-нататък песента разказва как

Сирма успяла, преоблечена в мъжки дрехи, да стане войвода на 70 четници,

като предлага на мъжете да направят състезание и така им доказва, че е по-сръчна, по-силна, по-точна. Отначало стрелят в пръстен, вързан за буково дърво. Тя единствено улучва пръстена, но това не й е достатъчно и отново предлага да се "надхвърлят" с камъни, нейното постижение е четири пъти по-добро. Историята мълчи колко време е воеводствала Сирма, но се знае - и то пак от Димитър-Миладиновото допълнение в сборника му: "момците, кои тая водеше, я узнаха како девойка кога йе се скинаха (скъсаха) петлиците от гръдите...". Какъв кинематографичен детайл: напиращата женска гръд предявила правата си! Това е в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, когато жестоките набези на кърджалиите опустошават българските градове и села, отвличат и избиват беззащитното население. Сирма е от село Тресонче, близо до град Дебър в Западна Македония. Димитър Миладинов с възхищение говори и за други нейни качества - тя можела за един ден да иде от Крушево до Прилеп и обратно, т.е.

на еден ден истърча растоянье от осумнадесет часа

Защо и как, уморена или разочарована от живота си, Сирма се връща в родния си край, съблича мъжките дрехи и се отдава на женската си участ, като се омъжва за един българин от Крушево. Когато Миладинов я посещава, тя, вече възрастна жена, му показва, че все още държи под възглавницата си "кобурите пълни", а сабите й висят на стената над леглото й.

Донка Войвода, храбрата македонска дъщеря, е родена през 1885 г. в село Смилево, Битолско. Майка й умира рано и бащата омъжва 17-годишната девойка за Ставри Ушлинов от село Лера, също Битолско. Женитбата обаче не й носи радост и спокойствие, защото мъжът й се губи месеци наред по гурбет, а около къщата се навърта и прави похотливи предложения Реджеп ага, селски управител изедник. Една вечер

хубавата Донка поканва бея на гости вкъщи и заедно с етърва си Сребра го убиват с брадва

Още същата нощ двете жени успяват дори да заровят трупа, заедно с оръжието, в предварително изкопан трап в гробищата. Властите претърсват и двора, и къщата, но не откриват нищо подозрително. Донка обаче вече не може да трае и влиза в четата на Славчо Арсов. Вместо красивата битолска носия тя се облича в четнически дрехи. Вместо да държат хурката или люшкат бебешката люлка, ръцете й се научават да стрелят с пушка и револвер. В Илинденското въстание тя се сражава със завидно умение и хладнокръвие, без да се щади и оплаква, това й спечелва уважението на коравите мъже.

Участва във всички схватки на четата с османлиите,

на 2 юли при Ресен, на 6 юли - при село Круши, на 10 юли в село Леорека, в боевете край Смилево, край Златаре... Въстанието е потушено и четата постепенно отстъпва, но не без сражения - в Демирхисарско, в Прилеп, край Велес... Оцелелите се присъединяват към четите на Георги Попов и Андон Кьосето, преминават Вардара и през Куманово стигат сръбската граница. От Сърбия се прехвърлят в Княжество България.

Донка отново се събира с мъжа си и слага сукмана и кърпата на главата. Заживяват във Варна. Девет години изкарват прехраната
 си с труден и не женски занаят: приготвят дървени въглища, които после продават на пазара. Всъщност голяма част от тези години те изкарват в една колиба в гората, като повечето въглищари. Донка и тук е една сред мъжете, работлива и неуморна. Когато почва Балканската война, у семейство Ушлинови отново се заражда надеждата за освобождението на родния край. Възрожденският лозунг "Свобода или смърт" за тях е все още жив. И те двамата се включват незабавно в Македоно-Одринското опълчение, в Осма Костурска дружина, изоставяйки всичко придобито в онази горска колиба.

Донка отново слага униформа и наравно с мъжете се сражава при Балкан тереси и Гюмюрджина

Пленяването на Явер паша при Мерхамлъ й доставя голяма радост, та нали именно за този паша е превивала гръб с години като дете в родното си село. Опитната в боя македонка с фуражка над буйната коса респектира всички край себе си. Тя се отличава и при отбиването на турския десант при Шаркьой, като решително се отказва от привилегията да бъде на безопасно място. Донка Богданова има щастието да измине невредима целия боен път на Осма Костурска дружина до края на Балканската война. За проявена воинска самоотверженост получава званието "ефрейтор" и орден "За храброст" - ІV и ІІІ степен.

Войната свършва, двамата съпрузи се връщат отново във Варна, във въглищарската колиба. Първата световна война отново подклажда бляновете им за освобождението на Македония. Семейството незабавно стяга войнишките раници и пътува до Плевен, където и двамата се записват доброволци. Зачислени са във Втори Македонски полк, който по-късно става 60-и пехотен полк.

"Сутрин ставахме много рано, започвахме гимнастика според програмата, а след това - хватки с пушка, бой с нож и строева подготовка, пише Богданова за периода на подготовката в спомените си. - Всичко това ми беше много приятно, но да се изповядам, доста тежко ми беше бой с нож, и то в началото, когато започнаха да ни обучават. На друго нещо не отстъпвах на мъжете". Спомените не казват как се е чувствал съпругът й до тази известна жена, която има повече воински отличия от него. Тя става толкова известна, че

армията издава патриотични картички с нейни снимки

Старите фотографии показват едно нежно женско лице, на което няма и сянка на усмивка - устните са плътно затворени, очите гледат напрегнато и дори враждебно, косите видимо са оставени да растат на воля. На фронта тъмнооката българка с остри очи и точна ръка получава звание "младши офицер" и третия си орден "За храброст" - І степен. Когато се връща за втори път във Варна, семейната двойка успява, с големи лишения и труд, да си направи собствена къща в Добруджанския квартал. Явно никой от двамата вече не се надява да се върне в родните македонски планини, при своите. Може би затова се решават най-после да имат дете. Едва през 1924 г., почти 40-годишна, Донка става майка. Не успява дълго да се радва на спокоен семеен живот, на рожбата си - умира 51-годишна, през 1937 г.

http://www.blitz.bg/article/36075

Hatshepsut

Христина Хранова


Христина Хранова - първата практикуваща дипломирана акушерка в България и първата жена воден спасител в България. Една смела и горда българка, днес обаче забравена!

Будната и родолюбива българка, родена към 1851-1852 г. вероятно в село Клисура (Самоковско), участва във всички въстания и войни за освобождението и обединението на България - в комитетите на Васил Левски, в Априлското въстание, в Руско-турската война, в Сръбско-българската война и в Балканските войни.
В семейството на Храно Ценков и Кръстина тя е най-малкото от 18 деца. Имала е 5 сестри и дванадесет братя. Шестима от братята й загиват в Руско-турската война, а други 4-ма са загинали в Сръбско-българската война през 1885г.
След освобождението Хр. Хранова завършва ''Повивалния институт" при Имперския университет ''Свети Владимир" в Киев през 1881г. и се завръща в България. Работи като акушерка в Лом, Силистра, София, Варна. През цялата си практика акушира на повече от 3462 деца!
Отлична плувкиня, Хр. Хранова използва своите умения, за да спасява давещи се в Черно море. Тя е първата жена воден спасител в България, спасила 48 души!

През 1885 г. когато започва Сръбско-българската война Христина Хранова е на бойната линия. Наравно с мъжете се сражава при Драгоман. Гургулят и Сливница. Помага на болните и ранените, които с любов я наричат ''майка на героите".
По време на ''Съюзническата война - както пише самата Хранова, съвестта на старата революционерка пак заговори в мен и аз отново наденах войнишкия шинел...". Сражава се при Куманово, Егри-Паланка (Крива Паланка) и Джумая (вероятно Горна Джумая), но силите на вече 60 годишната жена изневеряват и тя е принудена да се върне.
За участията си във войните на България и за всеотдайния й труд тя е наградена с военни и граждански отличия.
Тази снимка е от Музея по история на медицината и на нея тази достойна българка е с окичена с цели 6 ордени и медали. Те са трудно различими върху старата черно-бяла снимка, но отчитайки начина по който са подредени, вида на формата и лентите им отличията са:
1. Войнишки знак на Ордена за храброст IV степен с мечове;
2. Орден за гражданска заслуга VI степен сребърен без корона;
3. Възпоменателен кръст за независимостта;
4. Възпоменателен медал за Сръбско-българската война (1885 г.) сребърен. Той е бил връчван на лица, взели пряко участие в военните действия.
5. Възпоменателен медал за Сръбско-българската война (1885 г.) бронзов. Освен на военни е бил връчван на служители на Червения кръст - лекари, милосърдни сестри и граждански лица с заслуги към армията.
6. Почетен знак ,,Червен кръст" с лента, начална емисия, който според ,,Свидетелство от БДЧК" й се дава за войната от 1885 г. и за заслуги към болни и ранени.

Кога точно е била награждавана с тези отличия също е трудно да се каже, но на снимките до 1906 г. тя е само с две от тях - Възпоменателния медал за Сръбско-българската война 1885 г. и Почетния знак ,,Червен кръст" с лента. Според повечето автори през 1907 г. е наградена с ,,Орден за граждански заслуги"- сребърен, за големите й заслуги към България, а вероятно и във връзка с навършване на кръгла (55) годишнина. Възпоменателният кръст за независимостта е учреден през 1909 г., връчван на бивши поборници, опълченци и доброволци във войните за Освобождение и Обединение на България. Тогава с него е удостоена и Хр. Хранова. Тя присъства в списъка на наградените под номер 11477 като доброволец - участник в Сръбско-българската война (1885 г.) от София.
Въпреки многото й заслуги, през 1910 г. й е отказана народна пенсия. Едва след 8 години, и след много прошения и молби, които отправя към Народното събрание, й е дадена минимална пенсия от 60 лв. Христина Хранова умира в мизерия на 14 ноември 1922 г.

Hatshepsut

Турски съд дал 101 г. затвор на дръзка родопчанка

Йордана Беличева помагала на родопските комити в борбата за освобождение от вековното иго


Наричали я Дели (Луда) Дана - най-смелият ятак в родопското село Полковник Серафимово, тогава Аламидере. Йордана Беличева, както е истинското й име, била родена на 9 септември 1889 г. и предано помагала на родопските комити в борбата за освобождение от вековното иго. Турските власти я надушили и арестували 18-годишната девойка заедно с двайсетина войводи и помагачи. Останалите ги осъдили на 2,5 до 15 години, а Дана получила рекордните 101 г. затвор заради дързостта си. Хората от Полковник Серафимово й посветили песен, а Николай Хайтов в ,,Родопските комити разказват" я описва като изключително безстрашна и решителна. Сега на мегдана в селото до мемориала на освободителя на Родопите полк. Владимир Серафимов стои и нейната паметна плоча.

Борбена и смела е била баба Дана, чак до лудост. Затова я наричали и Дели Дана. Никой от рода ни не е наследил нейната непоколебимост, нито нейното самочувствие", започва разказа за своята баба внучката й Йорданка Василева от смолянското село Полковник Серафимово. Баща й Илия е разказвал за героизма на майка си, която станала емблема на непреклонността в региона. Било през 1907 г. След неуспешна акция на комитите за вземане на пари от тютюнев търговец родопските хайдути заловили сина му и го довели в къщата на младата Дана. Момичето било от комитски род и загубило рано своя баща. Живеела на края на селото със старата си майка. Нито една от двете

не се страхувала да
приема революционери

в къщата си. Когато заптиетата дебнели наоколо, Дана слагала бяла кърпа на прозореца и хайдутите знаели, че е опасно да влизат в дома й.

Турците обаче се усъмнили, че девойката приютява ,,душмани", и изпратили група от 200 войници, които обсадили къщата й. През нощта се завързала престрелка. Дана носела в пояса си бомба, оставена от четниците. Запалила фитила на огъня и я хвърлила през прозореца към войниците. Взривът обаче се бил овлажнил от потта й и бомбата не гръмнала, но в създалата се суматоха комитите успели да избягат. В престрелката ранили тежко един войвода, когото

другарите му
го доубили

за да не го изтезават турците, пише в книгата ,,Из миналото на село Полковник Серафимово". Комитите успели да преминат старата граница на Рожен, но на другия ден заедно с Дана били арестувани всички други ятаци и помагачи. Въз основа на веществени доказателства, намерени у убития комита, и след разпити, проведени при страшни мъчения, задържаните били закарани в Пашмакли (Смолян). Тялото на убития революционер било изложено за страх и назидание. След това арестуваните били подкарани за Одрин. Когато минавали покрай село Аламидере, местните излезли да ги изпратят. ,,Баба Дана най-отпред вървяла. Искала да се сбогува с всички и започнала да им кима с глава, но един от войниците я бутнал с пушката си, за да върви по-бързо. Въпреки че ръцете й били вързани, тя се навела към земята с думите: ,,Ако зомам (взема) един камень, ша та залепя в храста", разказа Михаил Василев, правнук на дръзката родопчанка. Следствието в съда в Одрин продължило шест месеца. Дели Дана не се признала за виновна.

,,Сама вършех всичко, подтикната от вашето присъствие на моята родна земя. Милост не искам. Лъжете се, кадъ ефенди, че по тоя начин ще научите нещо за нашите комити. Те са много и са страшно силни", казала пред съда Беличева. Заради острия език и пренебрежителното отношение, което вцепенявало аги и бейове, единствено тя била осъдена на 101 години затвор.

Годеникът й Вълчо Аврамов бил освободен и връщайки се в селото, се сгодил за друга девойка. През 1908 г. Дана излиза от затвора заради амнистия. ,,Тогава никой не казал на затворниците, че са помилвани. Заявили им: ,,Отваряме портите на зандана, който успее да излезе за десетина минути, е свободен, останалите остават в затвора." Затворниците щурмували вратата, за да се спасят, с такава сила, че имало дори смачкани и убити хора. Понеже баба Дана нямала пари да се прибере от Одрин до Полковник Серафимово, отишла в Турския полумесец и само срещу разписка й дали пари, които после върнала на Червения кръст. Била е

толкова горда жена

че на път за селото в местността Страня помолила непознат за нея човек, когото случайно срещнала, да й даде белия си кон и кичено халище, което постлала върху седлото му. Яхнала го и така влязла в селото, където хората я посрещнали подобаващо", твърди правнукът й Василев. Първата работа, след като Луда Дана се върнала, била да намери годеника си Вълчо. Само две приказки насаме му казала и на следващия ден разтурили стария годеж и обявили сватбата. Двамата отгледали четирима синове. Йордана Беличева умира през 1940 г.

https://www.smolyandnes.com/yordana-belicheva-deli-dana

Hatshepsut


Великата българка Мара Бунева, убила сръбски тиранин Велимир Прелич. На въпроса защо го е направила, тя отговаря ,,Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си."

Да живее България!

Hatshepsut

Александрина Иванова

Александрина Иванова е българска революционерка, деятелка на Върховния македоно-одрински комитет. Родена е в град Неврокоп, тогава в Османската империя. В Балканските войни получава орден ,,За храброст". Установява се и живее във Видин. Участва в българската тайна полиция и поддържа контакт с лица от Кралство Югославия.





https://bg.wikipedia.org/

Hatshepsut

Знаменитите жени в българската история
Жени-пионери в науката, авиацията, дипломацията


Когато говорим за знаменити българки, в представите ни изплуват най-често онези смели и героични жени от Възраждането, освободителните борби, дамите от хайлайфа и културата на следосвобожденска България. Имена като Баба Тонка Обретенова, Анастасия Димитрова, войводки и хайдутки като Сирма, Румена, Райна Попгеоргиева, Лора Каравелова, Евгения Марс, Мара Белчева. Това са жени, посветени на народа, на обществото, на благотворителни каузи.

Но в нашата история има и други знаменити жени. Онези първи жени на науката, на авиацията, на голямата игра на дипломацията - територии, достъпни преди тях само за мъжете. Жени, които са проправили път и са вдъхновили към учение и кариера хиляди момичета - да изкарват хляба си с работа и знание. Истински смели жени-пионери.


Тота Венкова Чехларова (неизв. дата, 1855 г. - 23 декември 1921 г.) - Сн. 1 - е първата българка - дипломирана лекарка. През 1871 г. започва да учи в главното девическо училище в Габрово като стипендиантка на женското благотворително дружество ,,Майчина грижа", при условие да стане учителка, където бъде разпределена. През 1873 г. Тота Венкова завършва с отличие и Училищното настоятелство я назначава в 5-класното девическо училище, където тя учителства до 1878 г. По време на Руско - Турската Освободителна война Тота Венкова е самарянка във военния лазарет (Априловска гимназия). Там забелязват интереса й към медицината и тя заминава отново със стипендия в Санкт Петербург. Венкова има няколко специализации и работи в няколко български града. В предсмъртната си воля тя дарява цялото си имущество за благотворителност.


Надежда Станчова (неизв. дата, 1894 г. - 15 април 1957) - Сн. 2 - е първата жена в света, професионален дипломат. Тя произхожда от богат и прочут род - дъщеря е на българския политик и дипломат Димитър Станчов и френската графиня Ана дьо Грено, която е в България в ролята си на придворна дама на княгиня Мария-Луиза и царица Елеонора. Тъй като знаела 8 езика и е имала нужната класа и контакти, Александър Стамболийски я взима за свой преводачка, секретарка, но влиянието й е било огромно. Тя е секретар-преводач на българската делегация за подписването на печалния Ньойския договор. След като смъртта на Стамболийски Надежда Станчова подава оставка като първи секретар на българската легация във Вашингтон и според сведения на близките й, Надежда е работила като журналист и продуцент в Би Би Си. През 1924 г. тя се омъжва за шотландския лорд Александър Мюър. Лейди Надежда Мюър урежда известното посещение на цар Борис III и царица Йоанна в британското кралско имение Балморал в Шотландия през 1938 г. По време на Втората световна война лейди Мюър превърнала родовото имение Блеър Дръмънд в болница за възстановяващи се британски войници.


Анка Василева Ламбрева (22 февруари 1895 - 18 февруари 1976) - Сн. 3 - е пътешественичка, медицинска сестра, писателка. Тя е първата жена, прелетяла със самолет над Ламанша (не като пилот, а като пътник), както и първата българска, обиколила света. Анка е направила две околосветски пътешествия, като по пътя си не спира да говори с любов за България. Легендарни са нейните сказки в нова Зеландия, с които популяризира българската история и култура, дори основава безплатен кръжок по бродиране, в който англичанки, американски се учат на български шевици. Анка Ламберва яздела кон, камила, карала мотоциклет.

Анна Ламбрева Кралицата на Южните Морета


Мария Георгиева Атана̀сова (26 декември 1926 — 11 април 2000 г.) - Сн. 4 - е български летец-пилот, първата жена командир на тежък тип самолет в света, първата българка граждански пилот. Родена е в Калековец, област Пловдив на 26 декември 1926 г. През 1950 г. завършва в първата група жени пилоти на Висшето народно военновъздушно училище в Долна Митрополия. До 1952 г. работи като инструктор в училището. Тогава завършва школата за пилоти изтребители. Между 1953 и 1974 г. лети като пилот и командир на самолетите ,,Ли-2", ,,Ил-14", ,,Ил-18", и ,,Ту-134" по маршрутите на ,,БГА Балкан". Общият ѝ полет наброява 13 999 часа. През 1965 г. става първата жена, приземила пътнически самолет на лондонското летище ,,Хийтроу", което става при екстремни условия.


Люба Огненова (17 юни 1922 г. - 18 ноември 2012 г.) - Сн. 5 - е първата жена-подводен археолог и вероятно изобщо първата жена-археолог в България, нейна специалност е Антична и тракийска археология. Тя завършва история и класическа филология с профил археология в СЪ "Св. Климент Охридски". Монорафията й за античната бронзова пластика, издадена на френски, е водещо изследване в света по темата. Заедно с проф. Велизар Велков Огненова работи по разкопките в Несебър, като тя се гмурка наравно с опитните водолази. Огненова организира и провежда редица подводни археологически изследвания край брега на Несебър, заради което е обявена за почетен гражданин на града.


Елисавета Карамихайлова (септември 1897 г. - 24 април 1968) - Сн. 6 - произлиза от семейството на Иван Карамихайлов и англичанката Мери Слейд. Баща й е виден хирург. През 1917 г. Елисавета Карамихайлова завършва Първа софийска девическа гимназия, а през 1922 г. - физика и математика с докторска степен във Виенския университет. Още през 1921 г. тя започва да работи в специалността радиология в Института за радиеви изследвания във Виена под ръководството на Карл Пшибрам. През 1938-1939 г. Карамихайлова прави два неуспешни опита да стане доцент по физика в Института по физика на Софийския университет. В крайна сметка, през декември 1939 г. тя започва да чете лекции по експериментална атомна физика и радиоактивност, ставайки първата жена хабилитиран преподавател в университета в специалност ядрена физика и радиология. Последните години на кариерата си прекарва в БАН. След кончината си (умира от рак) Елисавета Карамихайлова завещава цялото си имущество, включително и бащината си къща, на БАН.

http://www.moreto.net/novini.php?n=370353&c=9&p=5

Hatshepsut

Народните жени будителки


Когато честваме народните будители, мислим почти изцяло за смели, начетени, неспокойни и непримирими в каузата си...мъже. Портрети от стените, имена на улици, училища. Герои, които почитаме не само на 1-ви ноември. Левски, Ботев, д-р Петър Берон, Софроний Врачански, Георги Раковски, Паисий Хилендарски. И има право да е така. На мъжете е принадлежало публичното пространство, докато жените са властвали у дома - майки, домакини, пазителки на семейната памет.

"Но както е имало непримирими мъже, така е имало и непримирми жени. "


Жени, които усещали в себе си повече сила и смелост от тази, която общоприетото за редно им е отредило. Будни девойки, които не желаели да следват предначертания им път, стигащ до портите на домовете им. Търсели са нещо повече, чувствали са се призвани, способни на нещо повече.

Малко се говори, малко се знае за жените будителки през Възраждането. Няма снимки, няма извори, документи. Известните жени в нашата история не се радват дори на грам от патетиката, която следва мъжете будители. Те оставят в сянка, просто защото не ги познаваме. Повечето от тях са били учителки - единствената професия, която е била приемлива и достопочтена тогава. Просветените, грамотните момичета толкова силно усещали силата на знанието и словото, че естествено ставали учителки на свой ред. Връщали се в родните си села, от които били откъснати години наред. Трудни години в чужди домове, далеч от дома и всичко познато, и започвали на свой ред да преподават, да организират учебен процес, да създават библиотеки, дружества, паралелки. Развивали благотворителна дейност, грижели се за общността всякак, както намерят за добре. Като жени.

"Защо е нужно това дълго въведение преди да ви запозная с три жени будителки? "


Нужно е да се осветли темата така, че тя да не бъде в контекста на някакъв реваншистки псевдо-феминизъм. Нужно е тези имена просто да бъдат гласни, да се знаят. Техният принос не е толкова в дела, които кънтят в историята, дати, които знаем от детската градина, а в десетките грамотни деца в малките села из Родопа, Македония. Тяхната благотворителност за бедните и болни деца. Десетки литературни четения, празници, концерти, драматизации. Които може би не остават в масовите чествания на Деня на будителите. Но са тази брънка в общия процес на формиране на самосъзнанието, на грамотността, езика, народността, без която няма да има приемственост, няма да има тази масовост и постоянство във Възраждането и след Освобождението. Не само София, но село в Родопа, не само в центрове на Възраждането като Габрово, Русе, Пловдив, но и в Битоля. Там, където връзките са тънки, гръцкото и османското влияние - силно. Тайната надежда на всички тези чествания е, че някой, някъде, някое дете може да се вдъхнови. Някое момиче да усети близки тези будителки, да следва примера на техния дух в трудни времена, в чужбина, когато си мисли, че всичко е изгубено. Да знае, че е имало и по-трудно и безнадеждно, но някой там, тогава, не се е отказал лесно.

Станислава Петкова Караиванова-Балканова е учителка в Битоля, Дъщеря на известната Неделя Петкова (Баба Неделя). Участничка в движението ,,Българска зора", което е с просветна дейност, но поддържа и революционна. Станислава Петкова е родена в град Сопот и е братовчедка на Васил Левски по майчина линия. В 1872 година става първата българска учителка в Битоля. Отначало преподава в дома си на 102 момичета, но броят им расте, тъй като това са момичета на семейства, които държат да запазят българското си самосъзнание.



Именно гръцкото влияние в Битоля затваря училището й и тя, заедно с майка си, отиват да преподават в Охрид. Следват Воден, Солун, Крива паланка. Заедно с майка си ушива и извезва знамето на Димитър Беровски, организатор на Разловското въстание през 1876 г., което трябвало да подпомогне Априлското. Станислава Петкова съчинява за четата и песен, която посвещава на делото й:

"Я дойди при мене, българке.
Ела след мен, сестричке.
Облечи бела премена
да идем в гора зелена"

След Освобождението работи като учителка в Девическото класно училище в Кюстендил. По това време започва голяма бежанска вълна от Македония и Станислава подпомага бежанците в околността. Работи още като телеграфистка в Цариброд. Умира през 1926 г. в София на 68 г.


Йорданка Филаретова - "Госпожата" е родена на 19 март 1843 г. в София. Йорданка расте в градска среда, в заможно семейство. Тя е първата софиянка, която хората нарекли "госпожа". Филаретова основава женското благотворително дружество ,,Майка" и Женска гимназия - нещо като средно училище за вече грамотни девойки, които искат да продължат образованието си. Млада, будна, интелигентна, Йорданка е една от първите, които постъпват в новооткритото от просветния деец Сава Филаретов девическо училище в София. Двамата се женят, когато тя е само на 17. Вярна спътничка на съпруга си, тя продължава простветната му дейност и след неговата ранна смърт. Известно време живее в чужбина, но през 1869 г. се завръща в родния си град.



В София Йорданка Филаретова се чувства в свои води и разгръща огромна просветителска дейност - през 1869 г. по нейна инициатива в София се основава женското дружество ,,Майка", имащо за цел да подпомага бедни деца, да отваря и поддържа училища, да държи сказки, да насърчава и подпомага желаещите да се учат. Дълги години Филаретова е председателка и ръководителка на дружеството. В този период (1869 - 1877) тя поддържа също финансиране на революционната дейност. Освен това, Йорданка Филаретова е пример за истинска гражданка и дама.

"Влиянието й е толкова голямо, че тя приема в дома си млади жени, които учи на обноски, ценности, изкуство и литература, мода."


След злополучната кончина на Левски, когото е укривала в дома си, Априлското въстание и Освобождението, Филаретова продължава своята дейност. По време на Сръбско-българската война през 1885 г. изоставя дома си и става милосърдна сестра. Тя е първата жена в България, наградена с почетния знак на Българския червен кръст - ,,Голям червен кръст". След смъртта и на сина й тя се отдава на благотворителност. С парите за образованието му през 1893 г. тя открива първото средно стопанско девическо училище, в което учат момичета от цялата страна, а на бедните дори им се поемат всички разходи.

През 1896 г. Филаретова се замонашава в Кремиковския манастир, завещава личните си имоти на Църквата. Основава благотворително дружество и продължава делото си - тя иска да открие приют за бедни и самотни възрастни хора. С приходите от построеното със събрани от нея пари "доходно здание" на пл. "Св. Неделя", тя финансира приюта. В него тя прекарва и края на живота си. Йорданка Филаретова си отива на 25 април 1915 г., на 72 години.


Рада Казалийска е учителка в Родопа, поетеса, монахиня, родена на 8 юли 1821 г. в с. Райково, Смолянско. Баща й е търговец, който научава, когато Рада е на подходяща възраст, че в Карлово и Калофер са открити първите новобългарски училища. Той я праща в Карлово с ясната цел да изучи детето си тя да стане учителка в родния си край. Там училището е елино-българско и се води от даскал Райно Попович (1773-1853) - учител още на Петър Берон, Георги С. Раковски, Евлоги Георгиев, Ботю Петков, Гавраил Кръстевич и още много други. След завършване на четиригодишното си обучение при него Рада Казалийска отива в Калофер, където продължава двегодишен курс на обучение при даскал Ботьо Петков (1815-1869), бащата на Христо Ботев.



"И така, след всичките тези години, през 1842 г. Рада Казалийска открива в с. Райково първото класно училище в Родопа, в което се обучават и момчета, и момичета. "


През 1845 г. отваря и вечерно училище, "Училище за черковен ред и славянско пение". Откакто започва учителската си дейност, на едва 21 години, Рада постепенно измества с български език наложилата се норма на гръцко ориентираното обучение, преподава и богослужебни църковно-славянски текстове. През по-голямата част от живота си Рада учителства в цялата Смолянска област. В напреднала възраст се включва и в организацията на Илинденско-Преображенското въстание, за която си дейност е арестувана, на 80 г., и попада в Одринския затвор. Когато все пак е освободена, тя приема монашество в Калоферския девически манастир. Умира на 14 декември 1907 г., на 86 години.

Рада Казалийска е известна и като първата българска поетеса - на нов български език и в смисъла на поетичното изкуство като такова. Запазени от сина й са няколко стихотворения, с едно от което ще завърша този разказ за невероятните жени будителки:

Благослови ме, майко

В часа на тежката раздяла,
кога езика ще мълчи
и сълзи, сдържани с мъка
ще тегнат в моите очи.

Вдигни над мен десница свята,
благослови ме, майко ти,
над моя път посред тъмата
лъча закрилен да блести.

Да не забравим идеала,
вкърмен на твойта чиста гръд,
и туй, което си ми дала,
да не покитя в прашний път.

Благослови ме - храбър войн
със себе си да бъда аз -
герой за подвизи достоен
та в онзи безпросветен час,

кога ме тъмна скръб обсеби,
припомнил име на жена,
на обич, майко, към тебе,
аз нека да не прокълна.

Източник на данните за Рада Казалийска е книгата на Мария Антонова: "Рада Казалийска. Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса"

,,Баба Неделя, Анастасия Димитрова, ЕВгения Бояджиева, още знайни и незнайни учителки, читалищни деятелки, общественички, които са се трудили и борили за идеала на българското слово, на грамотността, науката, добрината към бедните, но жадни за знания деца."

http://www.hera.bg/s.php?n=5225

Hatshepsut

Бойка, Сирма, Бояна, Рада, Кера - амазонките, които поведоха чети


Тази седмица в ,,Радиоприемница" обсъждаме въпроси, които се свързват с жените в нашето общество. Стартираме урок по родолюбие, в който на преден план ще излязат жените - героини в нашата история, а акцентът е върху тези славни дами, които са се жертвали за свобода ни. Това са жени, чиито имена застават редом до гордите имена на мъжете в нашата история.
Темата е поглед към вчерашния национален празник и към 8-ми март - денят, който тържествува заради една от големите спечелени битки на жените.

Историческата обиколка из документалистиката в ,,Радиоприемница" направихме с Катя Зографова - българска литературна историчка, литературоведка и писателка, директор на Музея на Никола Вапцаров в София и автор на книги за жените в българската история.

Нейният разказ за жените - героини започва от 16-ти век. Той е за жените - амазонки, каквито всъщност са съществували в народния епос и съвсем не са мит. Историческото знание е възпяло над 50 жени- войводи, някои от тях дори са били начело на мъже.

,,През 16-ти век се знае само за една жена - Гуга войвода. През 18-ти век, обаче, са съхранени и стигнали до нас около 50 имена на жени войводи. Повечето от тях са на ръба на легендарното, песенното и реалната историческа информация за тях, но имената на Бойка войвода, Сирма, Боряна, Рада, са възпети и очевидно те са съществували - ако не 50, то поне значим брой жени, които наистина са били редом до мъжете," разказва Катя Зографова.


Сирма войвода

Тя допълва, че Сирма войвода е една реално съществуваща българка. С нея се е срещнал Димитър Миладинов, а в допълнението на неговия знаменит сборник с български народни песни е разказана нейната биография.

Тя е била войвода на голяма чета. В ранните векове - 16-ти, 18-ти и дори 19-ти век, тези силни жени не са разкривали своята женска идентичност, а са се преобличали като мъже и са режели косите си. Сирма войвода е разкрита, когато е ранена и въпреки настъпилата суматоха и гнева на момчетата, които тя е водела, тя запазва своите водещи позиции, след като обявява състезание по стрелба.

В Странджа, по време на кърджалийските погроми, излиза Кера войвода, която събира жени вдовици и прави едно истинско амазонско формирование. Тези жени в четата също се отказват от женските черти.

Кера, обаче, се влюбила в дюлгерин от Лозенград, предала воеводството на Рада байрактарка и скочила от една скала, защото се считала за грешна и виновна, че е проявила женски качества.

"Ние не трябва да мислим за тези жени като за мъже, а да видим каква жестока драма са преживявали те, за да се откажат или не от женската си същност и до какво води това - до тяхната гибел, до огромен риск за живота, ако те бъдат жени", казва Катя Зографова.

http://bnr.bg/sofia/post/101088839/boika-sirma-boana-rada-kera-amazonkite-koito-povedoha-cheti

Hatshepsut

Жените войводи

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за ,,крехки" създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

В родната ни история има една група жени, които са съществували реално и са се противопоставяли на османските власти.

Словосъчетанието ,,жена войвода" извиква в съзнанието красив, романтичен и приключенски образ. Те имат точния мерник на Робин Худ, красотата на Афродита, смелостта на Уилям Уолас и нищо не може да ги спре. През целия период на османска власт има примери за жени-хайдути, но най-много известни имена, над 50 на брой, се срещат в периода XVIII-XIX в. Те са бродили из гъстите ни гори, извършвали са нападения над османците и са се борили срещу техните неправди. Те са били войводи, байрактари (знаменосци) и редови хайдути. Някои открито са показвали кои са в действителност, други са се преобличали и представяли за мъже.

Сведения за нашите амазонки черпим от документи, историческите предания, народните песни, поезия и от други извори за нашата история. Жените войводи не са предвождали само чети, съставени от мъже. Има примери за жени войводи, които са били начело на смесени чети и такива, които са предвождали групи, съставени само от жени. Ето някои от имената, които са оставили трайни следи в нашата история и са всявали ужас у османците:

Сирма войвода

,,Дека се чуло, видело,
мома войвода да бидит"

Годината е 1776 г. и в дома на Стрезо Дичов и Ангелина проплаква малко момиченце. Дават й името Сирма, което етимологически означава ,,магия" или ,,сърп" и й пасва чудесно. Тя израства в родното си село Терсанче, Добърско, където баща й е известен живописец. По-голямата й сестра - Боряна напуска бащиния дом рано и става член на хайдушка дружина. Сирма е различна и води спокоен живот, до момента, в който нейна близка приятелка е отвлечена от богат местен османец. Това събитие преобръща живота на Сирма и тя буквално хваща гората, оглавявайки няколко четника. Това, което нейните съратници не знаят или по-точно разбират впоследствие е, че Сирма е жена. Това е преломно събитие в дружината, защото води до конфликт - доста от мъжете не са съгласни да ги предвожда жена. За да има мир и разбирателство, Сирма предлага различни състезания, в които най-отличилият се да заема поста войвода. Комбинация от женска хитрост (тя избира предизвикателствата) и легендарни умения (улучва пръстен, закачен на дърво), тя побеждава всички и продължава да бъде техен предводител. Едва 20-годишна, Сирма вече е начело на над 70 мъже и започва да тормози и наказва османците в Дебърско, Кичевско, Крушевско и района на Прилеп. Дейността й изобщо не е била спонтанна прищявка, защото името на Сирма тормози сънищата на османците в този край в продължение на над 20 години.

През 1818 г. Сирма се заселва в Прилеп, където се омъжва за своя байрактар - Вълко. Когато през 1857 г. братя Миладинови обикалят из Македония да записват своите песни, те се запознават лично с тогава 80-годишната Сирма, която им разказва за своя живот и премеждия. Това, което им прави силно впечатление, е че на младини тя е можела да върви над 18 часа и дори на преклонна възраст държи кобурите си пълни, а сабите овесени на зида.
За съжаление тази буйна старица не умира кротко в съня си. През 1864 г., почти 90-годишна, Сирма е убита от османците на пътя между Прилеп и Варош.


Румяна войвода

,,- Хайдете, момци, със мене,
със мене, момци, при мене,
я ще ви водим войвода!"

И тя като Сирма рано, рано става войвода и като нея уцелва средата на пръстен от огромно разстояние. Разликата е, че за нея има повече исторически данни и образът й стана по-известен сред широката общественост след излизането на филма ,,Войвода" (2017 г.).

Румяна, станала известна като Румена войвода, се ражда през 1829 г. в дома на Георги Павлов и Милица в Гюешево. Това са бурни времена, поредната Руско-турска война (1828-1829 г.) е към своя край, а българите в Тракия се вдигат на въстание. Говори се, че от малка е мъжкарана, с буен нрав, която се спречквала и борела с момчетата. Дядо й Павле я учи да стреля с пищови още когато е едва 7-годишна.

Освен със своята опърничавост и мощен глас, Румяна била изключително известна с хубостта си. Смугла, с тънка талия, черни очи под сключени вежди, карала мъжки сърца да туптят по-бързо, но поради сприхавия й нрав се говори, че повечето представители на силния пол ги е било страх от нея. Вероятно, защото има поне един опит на османец да я отвлече в харема си, баща й Георги я омъжва, когато тя е една на 14 години с надеждата да укроти буйния й нрав и да я предпази от чуждите желания. Румяна се съгласява на този уреден живот, ражда син и живее мирно и кротко до мига в, който поредния османец иска да се възползва от нея и тя го убива.

С надвиснала смъртна присъда, през 1856 г. Румена бяга в гората, където събира сподвижници и така полага началото на хайдушкия си живот. Действа в Осоговския балкан и става известна като ,,Планинската царица", макар да предвожда малка чета от не повече от 20-тина юнаци. Четири години й трябват, за да застане начело над своята дружина. Говори се, че дори се е побратимила с всички свои комити. Характерно за четата й е, че нанася бързи и изненадващи удари, придвижва се предимно под прикритието на нощта, а внезапните им удари карат враговете им в Кюстендилския край да сънуват кошмари от тях.

През 1862 г. информацията за нея се разделя в две направления. Според версията на Ефрем Каранов, Румена е искала да се присъедини към четата на Раковски. Насочила се към Белград, но тя и нейният любовник Стоян, който е байрактар, са предадени от ревнив хайдутин - Спасе, който убива и двамата, след което четата се разпада. Според Хайтов, Румена и любимият й оцеляват и бягат в Букурещ, където се женят и имат дъщеря. Каквато и да е истината, след 1862 хайдушката дейност на Румена войвода секва, а датата на смъртта й остава неизвестна.


Янка войвода

,,- Мъжка съм била, убила съм го,
хитра съм била, скрила съм го;
що търси турчин у мойте двори?
Не съм кръчмарка, вино да давам,
нито хлебарка, хлеб да му меся;
не съм готвачка, че да му готвя,
ни кафеджийка, кафе да давам;
що търси турчин у мойте двори?"

В края на XVIII в., в с. Манастирище, Врачанско се ражда Янка в рода Кановци. Тя е била мургава, стройна и безстрашна. Легендите си противоречат поради коя причина тя става хайдутин. Според едни е убила османец, който се промъква в дома й, според други - тръгва да търси брат си Иван, който е отвлечен от хайдути.

Мотивите са неясни, но това, което знаем е, че млада постъпва в четата на поп Тарапонти и постепенно се издига в хайдушките редици. Първо е обикновен четник, после байрактар, а след смъртта на Тарапонти, хайдутите провъзгласяват нея за водач. Сборището на четата днес е известно като Янкина могила. Хайдутите предвождани от Янка действали главно в района в между реките Огоста и Цибрица.

През есента на 1839 г., докато четата събирала сили, подслонена при верни ятаци, се разбрало, че османците са по следите им. Малко по-късно се завързва ожесточено сражение, в което врагът многократно превъзхожда по численост четата на Янка. Това говори и колко сериозна е била дейността им след като по петите им е изпратен такъв контингент. В хода на действията Янка пада убита. Нейните съратници погребват тялото й западно от Вълчедръм, а на гроба й поставили бял каменен паметник, известен като ,,Янкин кръст". В знак на почит, всяка година нейната чета забивала зелен байрак на гроба й. Това било и мястото където новоприетите хайдути в четата били водени, за да положат своята клетва за вярност.

***

Те са имали неспокоен дух, боравели са с оръжия до легендарно съвършенство, убивали са от мъст и за да въздадат справедливост, омайвали са всички с красотата си и са всявали страх и ужас у враговете само при произнасянето на името им. Те вдъхновяват писатели, поети и филмови дейци, в тяхна чест се издигат статуи дори в съседни държави, а трети дори дават името си на ледници в Антарктида. Облечени в мистиката на легендите, дейността и смелостта на жените-хайдути достига до нас през вековете и ни разкрива още една частица от родната история.

https://www.chr.bg/istorii/voenni-hroniki/loshite-momicheta-na-istoriyata-zhenite-vojvodi/