• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

19 October 2019, 13:43:20

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 10485
  • Total Topics: 1170
  • Online Today: 24
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 1
Guests: 12
Total: 13

Кой е “Попа”?

Started by Hatshepsut, 04 September 2018, 11:54:49

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut



Едва ли има българин, който да не е чувал за мястото в София наричано със звучното име "Попа". Това е едно от местата намиращи се в сърцето на столицата където всеки ден се преплитат хиляди човешки съдби, а столичани си уреждат срещи или просто минават от там забързани в своето ежедневие. На този кръстопът, намиращ се на кръстопътя между столичните булеварди "Васил Левски", "Патриарх Евтимий" и ул. "Граф Игнатиев", се извисява гордо статуята на един велик българин и последен български патриарх. Той е човекът водил отбраната на три месечната обсада на столицата Търновград след позорното бягство на последния "български" (всъщност от еврейски произход - син на цар Иван Александър и еврейката Сара) цар Иван Шишман. Това е човекът основал Търновската книжовна школа, извършил неоценими правописни и езикови реформи на българския език и стоящ на чело на възхода на българската книжовност от втората половина на 14 век.

Срамно е, че хиляди българи наричат тази светла историческа личност с безличното "Попа". И въпреки, че това едва ли е единствения пример за националния ни нихилизъм подклаждан от комунисти и демократи, ние трябва да знаем кой е този човек и че не е някакъв си поп, а фактически последния български цар (от Второто ни царство). Наистина е срамно, че масово българите не познаваме историята си и героите на народа си.


По-долу поставяме един клип,

http://vbox7.com/play:f478f1f7
Последният Патриарх на Балканите - Патриарх Евтимий

 който разказва за интересната личност на последния български патриарх. Ако го изгледате ще разберете много интересни факти за живота, смъртта и предполагемия гроб на светеца. Ще разберете и кой точно предава столицата Търновград и как официалната българска историография удобно мълчи относно ролята на богоизбраните за падането на Второто Българско царство. Нашият съвет е - отделете 26 минути от  времето си и ако не сте гледали въпросния клип - изгледайте го. И когато някой път минете покрай статуята на Патриарха, погледнете я и си спомнете кой е Евтимий, какво е направил и запомнете, че народ който не познава миналото си, няма бъдеще!

Altermedia България

Hatshepsut

Правописна и езиковата реформа на Евтимий Търновски е реорганизация на българския книжовен език, извършена от последния търновски патриарх през втората половина на 14 век. Тя е приложена първо от дейците на Търновската книжовна школа, а в последствие намира отражение в писмената култура на Влахия, Молдова, Сърбия и руските княжества.

Причини за извършването на реформата

За мотивите на Евтимий Търновски да се заеме с реформа на писмения български език сведения могат да бъдат открити в ,,Похвално слово за Евтимий" от Григорий Цамблак и ,,Сказание за буквите" на Константин Костенечки. Григорий разказва, че Евтимий се заема с превод на книги от гръцки на български език, тъй като е недоволен от по-старите преводи, правени често от не достатъчно подготвени хора. Техните грешки с натрупването си довеждат до сериозно изопачаване на свещените текстове, до погрешно тълкуване на смисъла им и появата на ереси. Сведението се потвърждава от известието, че търновските книжовници се заемат първо с поправката на основните за християнството книги - четирите евангелия, ,,Стария завет", ,,Апостола".

За разлика от писателите и преводачите от Преславската книжовна школа, които предпочитат свободния и смислов превод, търновските книжовници се придържат към точното предаване на гръцките оригинали. Писменият български език, който те налагат е изкуствен и отдалечен от народния говор. Поради това оценките за значимостта на Евтимиевата реформа са противоречиви. Дмитрий Лихачов определя характерът и като консервативен. Не се подлага на съмнение, обаче, мащабността на начинанието, превърнало се в ,,официална книжовна политика, осигурена с поддръжката на царя". Правилата изработени от Евтимий се прилагат както при превод така и пи създаването на оригинални произведения.

Предполага се, че Евтимий се заема с развитие и довеждане до край на делото започнато от монасите старец Йосиф, старец Йоан и Захей Философ по ,,изправяне на светите книги". С дейността на Йоан той има възможност да се запознае по времето на пребиваването си на Атон. Самата реформа е проведена след завръщането му в България и възкачването му на патриаршеския престол.

Граматичното и правописно ръководство създадено от Евтимий Търновски не е запазено. За характера на реформата се съди по неговите произведения и тези на неговите последователи.

Фонетични особености

Граматичното и правописно ръководство създадено от Евтимий Търновски не е запазено. За характера на реформата се съди по неговите произведения и тези на неговите последователи. Много от тях са достигнали до наше време в по-късни преписи, в които не е запазен оригиналния език на авторите. Това прави оценките за фонетиката на реформираната писменост рисковани и спорни. Не е сигурно как точно са четени буквите ѫ, ѧ и ѣ, но се знае, че не са означавали носови гласни, както в старобългарския период. Езикът на Евтимий запазва своя синтетичен строеж характерен за старобългарския.

Синтаксис

По отношение на синтаксиса, езикът на търновските книжовници се отдалечава от старобългарския и се сближава с гръцкия, както при преводната литература, така и в оригиналните съчинения. Той е свързан стилистично с новия литературен стил ,,плетение словес" (14 -15 век). Словоредът на писателите от Търновската книжовна школа е умишлено усложнен. В езика им именителен падеж е падежът на подлога и на първото сказуемно определение. Характерна особеност е употребата на родително-винителни местоименни форми в множествено число.

Лексикални особености

Лексиката на Евтимиевия език се отличава с богатство. Това се дължи на факта, че в него се ползват синоними, заети както от езика на Преславската, така и от този на Охридската книжовна школа. Голяма част от тях са употребявани с цел да се избягват повторенията и да се разнообрази речта. Например синонимният ред благочестиво/целомъдрено има 12 синонима. Друга особеност е наличието на голям брой сложно съставени думи - богоугоден, благопотребен, велелепен, живоносен, равноименен и т.н. С редки изключения на трикоренни (богоблагодатен, многоблагоухателен), те са двукоренни. Най-честа е употребата на думи , чийто първи компонени са благо-, бого-, все-, свързани с религиозната и философска лексика.

Счита се, че Евтимий умишлено отбягва ярко народни лексикални форми.

Изследвания върху реформата на Евтимий


,,Религиознание и литературное движение в Болгарии в епоху перед турецком завоеванием", К. Радченко, Киев, 1898 г. - Това е най-ранният труд занимаващ се с проблема. Авторът посочва като основен мотив за реформата недоволството на Евтимий от неумелия и неточен език на по-ранните преводи. Разглежда реформата едновременно в нейният правописен и езиков аспект. Дава отрицателна оценка за нея, заради изкуствеността ѝ и липсата на връзка с живия език. Въпреки това, отбелязва, че извършеното от Евтимий Търновски е следствие от повишените естетически изисквания към книжовния език в епохата.

,,К истории исправлия книг в Болгарии", П. А. Сирку., Първа част от неосъществената поредица. Авторът се занимава единствено с правописния аспект на реформата.
,,Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393)", Е. Kalužniacki, 1901 г. Първо цялостно изследване на съчиненията на Евтимий Търновски. В предговора Калужняцки се спира на кратко на реформата.

,,Евтимий, последен търновски и трапезитски патриарх", Хр. Попов (Капнилов), 1901 г. Първа българска монография за патриарх Евтимий. Реформата е разгледана кратко, авторът се придържа към Радченко и Сирку. www.bg.netlog.com

Hatshepsut

Житие на св. Евтимий, патриарх Търновски

Най-сияйната личност всред светите предстоятели на Българската православна църква - архиепископи и патриарси - е несъмнено св. патриарх Евтимий Търновски.

Той се родил около 1327 година в столицата Търново и произлизал от знатния болярски род Цамблаковци. Дълбоко религиозен и с вродено влечение към богосъзерцателен живот, той се присъединил към монашеското братство на преподобния Теодосий Търновски. В Кефаларския (сега Килифаревски) манастир около 1350 година Евтимий толкова напреднал в духовния аскетически подвиг, че св. Теодосий го определил за иконом на манастира си и за свой пръв помощник, а самият той се уединил в гората на безмълвие (исихия). Там всеки ден привечер Евтимий бил длъжен да ходи с доклад, като давал знак за своето приближаване с чукане в клепало. Една вечер обаче на неговия клепален звън Теодосий не отговорил. Изплашен, Евтимий се втурнал да види какво се е случило с неговия старец. Той го видял да стои като огнен стълб в своята богосъзерцателна молитва. Това видение било от голямо значение за личната духовна опитност на Евтимий.

Когато през 1363 г. св. Теодосий заминавал за Цариград, той взел със себе си четирима от своите ученици, между които на първо място Евтимий. Изтощен от някаква дълговременна тежка болест, Теодосий умрял много скоро след пристигането в патриаршеския манастир "Св. мъченик Мамант". Тогава Евтимий минал в знаменития цариградски манастир "Студион", където бил на голяма почит от страна на благочестивия народ. Това е важно свидетелство за неговата висока духовност още на оная му възраст.

Но прогонен от опасната за аскета - разслабваща и възгордяваща - народна почит, той заминал за Атон, и то в лаврата на св. Атанасий Атонски, несъмнено поради духовната си близост с учителя на неговия учител, св. Григорий Синаит, който се подвизавал в същата обител, преди да основе своя манастир в Парория (планинска област на границата между България и Византия). Наклеветен, че крие в килията си някакво голямо съкровище на българските царе и обследван лично от сребролюбивия византийски император Иоан V Палеолог, Евтимий макар и невинен бил заточен на остров Лимнос.

Освободен от заточението, отегчен от злите сплетни и обхванат от родолюбиво чувство, той се прибрал в българския Зографски манастир, откъдето най-после, след седемгодишно странстване, през Цариград и Несебър се завърнал в родината си в 1371 година. Но неговата пустиннолюбива душа не пожелала да остане в шумната столица, затова той си избрал една пещера за жилище на десетина километра от града по течението на река Янтра и построил църква "Св. Троица". Скоро се събрали около него ревностни ученици и се образувал цял манастир.

Запасен с превъзходни знания от школата на Теодосий Търновски и обогатен с опит през време на своето неколкогодишно пребиваване във Византия, той тук се заел с отговорната и голяма задача - поправка на богослужебните книги съобразно с гръцките първоизвори, опресняване на българския книжовен език с новите форми на съвременния говор и подобряване на българския правопис върху основата на старинния Кирило-Методиев език.

Току що привършил тая огромна работа, той бил изненадан от избора му за Търновски патриарх през 1375 г., след смъртта на патриарх Йоаникий.

 

Св. патриарх Евтимий

Патриарх Евтимий светителствувал през най-тежкото време за българския народ. Турците стъпка по стъпка превземали Балканския полуостров и земите на българската държава. Няколко пъти дръзко нападнали дори самата българска столица. Изисквала се твърде голяма смелост, за да застане човек на тоя висок пост тъкмо в такова бурно време. Вече дръзновението на Евтимий да приеме избора без възражение свидетелства за величието на неговия дух и за висотата на неговата доблест. Той живеел с аскетичната мисъл на великия апостол Павел: "Живеем ли, или умираме - Господни сме" (Рим. 14:8). Той също така помнел и пророческото предсказание на своя старец, св. Теодосий Търновски, за което разказва неговият житиеписец Григорий Цамблак, че през време на неговото патриаршество България ще падне под агарянско иго и че самият той ще се сподоби с апостолски окови и гонение. Но тия мрачни изгледи за бъдещето не подкосявали неговата архипастирска ревност, а давали само прозорлива дълбочина на погледа му да вижда ползата от своята дейност в историческа далечина.

Св. патриарх Евтимий пазел ревниво православното наследство от еретически посегателства; вземал решителни мерки против упадъчните нрави в обществения живот; държал високо за здравината на семейството, от което твърде много зависи издръжливостта на държавата; полагал бащински грижи за бедни, страдащи и онеправдани. В богослужението и молитвата продължавал да бъде същият любител на богосъцерцанието и богообщението, какъвто си бил преди да влезе в тоя обширен простор на обществена дейност, когато се намирал още в пустинното си безмълвие, в тихата манастирска килия или в доброволния аскетически затвор. Той раздавал богатствата на душата си, събрани през време на досегашната си подвижническа подготовка. Поставен сега за светилник на народа, той светел всред дома на цялата българска църковно-национална общественост.

Без да бъде дипломат по призвание и служение, патриарх Евтимий вършил най-добрата дипломатическа услуга на своето Отечество. Всички чужденци, които идвали в българската столица с търговски или политически задачи, се стремели да влязат в общение с неговата очарователна личност. И когато това им се удавало, те се смятали много щастливи и покрай него изнасяли и от България най-благоприятни впечатления. Той така се прочул по целия православен свят, че мнозина се обръщали към него писмено при недоумения, и били щастливи да получат неговите високо авторитетни отговори: и Киево-Московският митрополит Киприян (още като подвижник на Атон), и Влашкият митрополит Антим, и Тисменският игумен Никодим, и навярно много други, чиито имена не са известни на нашето време.

Патриарх Евтимий развил обширна книжовна дейност. Той е известен с преводите си на Василиевата, Златоустовата и Преждеосвещената литургия, на литургиите на апостол Яков и на апостол Петър, с богослужебното си творение в чест на св. Теофан, с житията на св. Йоан Рилски, Иларион Мъгленски, Параскева-Петка Епиватска-Търновска, Филотея Поливотска-Търновска, с похвалните слова за св. мъченица Неделя, св. Константин и Елена, Йоан Поливотски и Михаил Воин. Няма съмнение, че неговите съчинения са много повече, обаче някои са навярно унищожени завинаги, а други са все още неоткрити.

 

Патриарх Евтимий се прощава с търновското население при заточението си. Худ. Б. Денев.Най-незабравима и покъртителна ще си остане неговата последна проява на добър пастир, който не бяга, когато види врага и не оставя своето стадо на вълчия произвол, а полага душата си за своите духовни овци (Йоан 10:11). Царят напуснал столицата, а патриархът - не! Затова с пълно право така хубаво се изразява за него народният поет Вазов: "Евтимий, на Търново в дните ужасни последний бранител и последний цар!".

На 17 юли 1393 г. пада Търново под напора на завоевателните османски орди и при предателската услуга на един другородец! Патриарх Евтимий имал гражданската доблест и пастирската смелост веднага да се яви пред гордия завоевател, за да моли пощада за мирното население. Неговата осанка и светла личност внушили почит дори в поробителя и патриархът получил обещание, че ще се изпълни молбата му. Но завоевателят се стремял с всички средства да затвърди властта си, без да се подчинява на общоприети нравствени закони, нито на чуждите трогателни молби, нито дори на собствените си честни обещания.

Наскоро последвало избиването на 110 столични първенци, събрани с измама от врага в една от градските църкви. Тогава патриархът, като истински бранител, смело изобличил лукавия управник, който не щади своите нови поданици и не уважава своята собствена дума. Заради тази му смелост завоевателят го осъдил на смърт чрез посичане при Лобната скала в Търново. Обаче става чудо, толкова необходимо като психологическа поддръжка както за патриарха, комуто предстои още да страда в продължение на останалия си живот, така и за нещастния народ, който в многовековното си робство не трябва да губи упованието си в божествения промисъл: в момента на убийственото замахване, ръцете на палача са вцепенили и мечът паднал на земята.

В 1394 г. патриарх Евтимий бил изпратен на заточение на юг, вероятно в Бачковския манастир. Раздялата на архипастира с паството е описана трогателно от автора на житието му, Киевския митрополит Григорий Цамблак: "Той излизаше заедно с народа като втори Йеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи!" Всеки желаел силно да се доближи до великия заточеник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети полите му; някои късали тревата на стъпките му за благословение и спомен, а други отдалеч измолвали неговия прощален благослов. Някой плачевно се провикнал: "На кого ни оставяш, добрий пастирю?" А той - и сам просълзен - отговорил: "На светата Троица ви оставям - и сега и навеки!"

За мястото на заточението и на смъртта му житиеписецът Григорий Цамблак казва само това, че бил изпратен някъде в Македония. Но Македония някога се наричал целият простор от Одрин до Охрид. Къде точно бил заточен и умрял този велик патриарх на осиротяла България? Въпросът все още остава неразрешен. [Виж също статиите на Георги Тодоров по-долу.]

Патриарх Евтимий умрял около 1401/1402 година.

Името на св. патриарх Евтимий Търновски ще продължава да сияе през всички векове на нашата родна история и ще буди благоговейна почит, дълбоко преклонение и благодарно признание.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

http://www.pravoslavieto.com/life/01.20_sv_Patriarh_Evtimij.htm

Hatshepsut

Патриарх Евтимий Търновски

През XIV столетие в България настъпва втори период на разцвет на книжнината и изкуството, изобщо на културата. Привидно това е в пълен разрез с тежката вътрешна и външна криза, която държавата преживява през онези времена. Разкъсана от остри социални противоречия и борби, тя едва намира сили да се бори срещу все по-заплашително надигащата се вълна на османското нашествие.

Теоретически обединителното звено в държавата е централната владетелска власт в Търново, силно разслабена поради един дълбок разложителен процес. Вторият основен фактор на единство — църквата и Патриаршията, представящи върховен израз на политическата и духовна обособеност и независимост — губи все повече и повече своето значение поради възникналите друговерски и еретически течения сред народа. В същото време настъплението на османските турци разклаща устоите на цялото историческо битие на българския народ и изобщо на християнските държави.

Нашествениците от малоазийските области настъпват в земите на Балканския полуостров не само чрез своите победи по бойните полета, но и като носители на нов религиозен светоглед. Търсейки обяснение за техните военни успехи, балканските християнски народи го намират по най-опростения път, който съответства, на мирогледа на средновековния човек — това е заради тяхната собствена греховност, поради която божеството е вдигнало покровителството си от тях и дава победи на противниците. Държавната и църковната власт дирят отпор срещу всички тези заплахи. Подобно на другите балкански християнски държави и държавици, погледите се насочват в онези области на историческия живот, в литературата и изкуството преди всичко, гдето могат да открият сили за своето укрепване. Тежко застрашеното православие се явява главната сила за обединение срещу неприятеля от Мала Азия. Така, в този наистина решителен исторически момент, литературата и изкуството поемат една извънредно важна политическа функция, на което дължат и своя разцвет през годините непосредно преди завладяването на тукашните земи от османските турци. Нашествениците застрашават еднакво балканските славянски народи и самата византийска империя, която е средище на източното православие. Съзнанието за общата опасност принуждава южнославянските народи, в лицето на своите най-прозорливи синове, да дирят в тези години на смъртна криза единение с византийската култура и духовност. Това тежнение обяснява засилването на византийското културно влияние — въпреки всички политически съперничества и разпри — всред южнославянските народи във времето, преди да загубят своята политическа независимост, както и непосредствено след това, докато съществува византийската империя (1453 г.).

В настъпилия нов разцвет на литературата и изкуството в България, който в много отношения съперничи на разцвета при цар Симеон (893—927) и цар Петър (927—969), владее същата анонимност на книжовните и художествените творци — при огромното богатство на създадени тогава книжовни произведения и художествени творения, ние познаваме много малко имена. Всред книжовниците от нашия XIV век най-ярко се открояват имената на последния патриарх на средновековна България Евтимий Търновски, на неговия учител и наставник в духовния живот Теодосий Търновски и на неколцина негови ученици. Още по-голяма е анонимността в областта на изобразителните изкуства — строго погледнато, от този период на художествен разцвет ние не познаваме по име нито един значителен български художник.


Надарен с изключителни лични качества, Евтимий Търновски развива оживена и плодоносна дейност в няколко области на историческия живот: като църковник, като книжовник и най-сетне, в последните години от съществуването на независимата българска държава, като политически деец. С всичко това неговата личност привлича вниманието и почитта на съвременниците. Последните дни от живота му съвпадат с най- трагичното време от Второто българско царство — завладяването на двете столици Търново (1393 г.) и Видин (1396 г.) от султан Баязид I и покоряването на всички български земи под османско владичество. Трябва да отминат години, преди някой да разкаже за дейността и живота на Евтимий на фона на страшните събития, които се разиграват тук. Няколко десетилетия след бурята на завоеванието най-плодовитият Евтимиев следовник и вероятно негов близък сродник и ученик Григорий Цамблак, озовал се в изгнание, съставя похвално слово в памет на ,,светия наш отец търновския патриарх" Евтимий. Целта на писателя е не да изложи сухо и безжизнено отделните моменти от живота на светителя, а да създаде витиевата възхвала, за да очертае величието му и да оправдае прозвището ,,свети", което му е дадено след смъртта. И ние трябва да се задоволим с това похвално слово като достоверен исторически извор за живота и дейността на Евтимий. Някои загатвания в собствените съчинения на търновския патриарх и някои второстепенни исторически извори позволяват да се допълни и изправи така очертаният биографичен очерк.

Роден в столицата Търново като потомък на знатен род вероятно през последните години от първата третина на XIV столетие, Евтимий още от младини стъпил на духовното поприще, като станал инок в някой от близките тамошни манастири. Няколко години по-късно се преместил в Килифаревския манастир, основан и ръководен от отшелника Теодосий Търновски, ученик на прославения Григорий Синаит. Пребиваването тук било за него първата голяма школа в духа на тогавашната византийско-славянска духовност.

А второстепенното днес селище Килифарево по онова време заема важно място в административния живот на българската държава — то е седалище на областен управител (кефалия), от която висша държавна длъжност пази и до днес името си. През 1363 г. Теодосий Търновски отвел Евтимий и неколцина други от своите първи ученици във византийската столица Цариград. Пребиваването там разкрива за младия български духовник още по-големи възможности да се запознае с византийската култура и с духа на източното православие, както и с богатата византийска книжнина, което изиграло голяма роля в неговото формиране като книжовник. Смъртта на Теодосий Търновски (27.XI.1363 г.) не попречила на Евтимий да поддържа тесен допир с най-висшите цариградски църковни кръгове, главно поради голямото лично приятелство между родоначалника на българския исихазъм и цариградския патриарх Калист (1350—1353, 1355—1363). Така поради очевидното застъпничество на самия цариградски патриарх Евтимий можал да прекара известно време в две от най-прочутите обители на византийската столица — в манастирите ,,Свети Мамант", някога обиталище на пристигащите тук руски пратеници, духовници и търговци, и в ,,Студийския манастир", известен като най-значителен книжовен център на цялото източно православие. Спомен от прибиваването на българския инок тук се запазил продължително време — години по-късно студийските иноци си говорели за него.

Към 1364 г. Евтимий пристигнал в Света гора Атонска и се настанил за известно време в най-големия и старинен тукашен манастир ,,Лаврата на Свети Атанасий", а после се преместил при българските си събратя в Зографския манастир. Пребиваването в безмълвие в манастирската кула ,,Селина" обаче било прекъснато. В настъпилите по онова време остри църковни борби във византийското общество между крайни православни и привърженици на унията със Западната църква бил замесен, както изглежда, и българският ревнител на православието Евтимий, поради измислено обвинение бил пратен на заточение на остров Лимнос, и то по лична повеля на императора Йоан V Палеолог (1341—1391), който ратувал за сближение между Цариград и Рим, с надежда да получи помощ против османските нашествия. Сведенията за този скръбен епизод в живота на Евтимий са непълни и неясни — ние не знаем нито същината на обвиненията срещу него, нито продължителността на прекараното в беломорския остров заточение.

За самия Евтимий това наложило обрат в неговия живот — той се завърнал в родината си очевидно като мъченик на православието. Междувременно политическото положение на Балканския полуостров ставало все по-тежко. През последните дни на септември 1371 г. турският пълководец Евренос бей нанесъл съкрушително поражение на християнските войски, предвождани от крал Вълкашин и Углеш. Разгромът на християните в битката край Черномен (Чирмен) на река Марица откликнал най-болезнено всред балканските народи: ,,Нямаше вече ни княз, нито вожд, нито наставник всред людете, нито избавител, нито спасител" — записал съвременникът на тези трагични събития инок Исая. Критично било положението на Търновска България и на цялата българска земя вследствие на вътрешни сътресения и на голямата външна заплаха от страна на нашествениците. След 40-годишно управление починал в Търново цар Иван Александър (1331—1371), като оставил след себе си една разкъсана и разслабена държава. Неукрепналото положение на неговия пряк приемник, цар Иван Шишман (1371— 1393), се усложнявало и поради обстоятелството, че против него в тези времена на съдбоносни изпитания се опълчвал и родният му брат Иван Страцимир, владетел на Видинското царство (1356— 1396).

Несъмнено е, че съзнанието за това тежко състояние на българската земя също е подбудило Евтимий да напусне Византия и да се завърне в родината си. Неговото намерение било, както може да се предположи, да последва примера на своя духовен наставник Теодосий Търновски, сиреч да се отдаде в усамотение на книжовна и просветна дейност. Такава е била неговата цел, когато в непосредната околност на столицата основал манастира ,,Света Троица", съществуващ — в упадък — и до днешни дни. Историческите обстоятелства обаче ce сложили съвършено другояче: избран през 1375 г. за патриарх на българската църква, Евтимий трябвало да стане ръководител на книжовния и просветен живот в преживяващата криза българска държава. Сплотяването на народните сили против победоносно настъпващите воини на Исляма можело да стане само в името на православието, отъждествено с българската народност. Най-красноречиво е изразил това в кратък възпоменателен надпис един от последните защитници на българската независимост, севаст Огнян, областен управител (кефалия) при последния български цар: ,,Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз държах за вярата на цар Шишмана..."

На свикания нарочен църковен събор българското духовенство единодушно избира Евтимий като глава на църквата — свидетелство за голямото нравствено обаяние, с което се ползвал. С ревност той се заел да се справи със злините на духовния живот в страната. Възстановяването на нравствената чистота и верското единство били първите належащи задачи за укрепване на борбата срещу вътрешни и външни заплахи. Това принудило новия патриарх незабавно да предприеме мерки против привържениците на различни ереси, разпространени тогава в България, като някои от еретиците стигали до странни извращения и безнравственост или проповядвали чудновати учения и суеверия. Така към политическото разложение в тези времена, когато пред голямата външна заплаха на османското нашествие било повече от всякога потребно единство, се прибавяло нравствено и верско разложение. Семейството съставяло ядката на целия обществен живот, а ето и тук настъпила поквара. Според едно свидетелство на наш писмен извор, Евтимий Търновски полагал усилия да подобри и семейния живот на българското население — обилствали разводи, трети и четвърти бракове не били рядкост. Църковен събор, по внушение на патриарха, запретил четвъртия брак, като мярка срещу покварата.

Най-важното оръжие в борбата против ересите и нравствената поквара обаче се явявала книжовната дейност, чрез която Евтимий се стараел да укрепва духовете на своите събратя в тези съдбовни години. В това поле той дал най-важния си принос в борбата със злото. Преписвани поколение след поколение, богослужебните книги тогава били изпълнени с грешки в съдържание, правописание и език, а това винаги можело да стане извор за неверни тълкувания и да доведе до извращения и ереси във верския живот. Една от главните задачи за Евтимий станала проверката и поправката на богослужебната част от църковната наша книжнина. Тогава й била дадена формата, запазила се няколко века по-късно през османското владичество. Заедно с това Евтимий съставил жития и похвални слова на най-широко почитаните всред народа български и чужди светци: на свети Иван Рилски, на Иларион Мъгленски, света Неделя, света Параскева (Петка) и други. Когато военните сили и оръжия не стигали за борба против нашествениците, погледите се насочвали — съобразно с общия религиозен дух на епохата — към светците, към тях се отправяли молитви за помощ и закрила. Във всяко от съставените от Евтимий жития се чувства тази парлива тревога на времето. С такава гореща молба завършва например неговото житие на рилския отшелник: ,,Моли се на всемилостивия Владика (Бога) да спаси твоите сънародници, единородния ти български народ — обръща се той към общопочитания народен светец. — Помогни на държавния (мощния) наш цар Иван Шишман и покори под нозете му всичките негови противни врагове! Запази непорочна вярата, утвърди нашите крепости, усмири целия свят, избави ни от глад и пагуба, запази ни от нападения на иноплеменници..." Влиянието на Евтимий се простирало далеч извън пределите на България — в отвъддунавските области и дори в южноруските земи. Няколкото запазени послания, разменени с тамошни църковни дейци, ясно свидетелстват за това и за обаянието, на което се радвал Евтимий Търновски като най-виден представител на източноправославната славянска църковност по онова време и през следните близки столетия.

Когато през пролетта на 1393 г. огромните пълчища на султан Баязид I Илдъръм се явили пред стените на българската столица и я подложили на обсада, патриарх Евтимий останал там единствен ръководител на съпротивата и насърчител на населението — царят и неговите първи пълководци се намирали другаде, за да отбиват нападателите. След продължителна обсада градът бил завладян от нашествениците. Една от първите грижи на завоевателя била да обезглави съпротивата на населението, като го лиши от неговите водачи. Чрез измама повече от стотина от първенците били жестоко избити в една от търновските църкви. Присъствието на патриарха в завладяната българска столица и застъпничеството му пред султана представяли заплаха за все още неукрепналата власт на завоевателите. След един показен опит за покушение над този духовен и политически водач на осиротелия народ, патриархът бил изпратен на заточение на юг, в Бачковската обител. С трогателни слова близък съвременник на събитията, Григорий Цамбак, е описал раздялата на населението с Евтимий. Цариградската патриаршия обаче не закъсняла да се възползва от станалата в България трагична промяна, за да разшири своята власт — на мястото на Евтимий за глава на църквата тук бил назначен един наистина недостоен църковник от гръцко потекло. Чрез това се премахвал и вторият символ на независимата българска държава — Търновската патриаршия.

На мястото на своето изгнание низложеният български патриарх продължил да работи за своя народ — чрез перо и чрез проповед. Тук той сложил последна ръка на текста на Синодика /Съборника/ на Българската църква, като между другото попълнил накрая упоменанията и пред очите на новите османски завоеватели вмъкнал упоменания за последните защитници на българската независимост: ,,На всички боляри, малки и големи, поборници и сътрудници на благоверието и приятели на светата и божествена Църква на българското царство — вечна памет!

На Семир, Йончо, Добромир, Иванишо — изрежда той по-нататък имена на иначе непознати защитници на българската земя — и на всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра — вечна памет! На Арцо, Трошан, Ратен и неговия брат Карач — продължава упоменанието, — на Потръц, Ханко, Стан, Ми¬хаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Воислав, Константин, Годеслав, Черноглав — вечна памет!"

Така останали да живеят за потомството само благодарение на перото на заточения църковник тези герои на народа. Но и народът не забравял своя духовен пастир и просветител. Не минали много години след бурята на чуждото завоевание, непознати нам — тук и там в страната — просветени люде започнали набожно да преписват произведенията на последния патриарх на средновековна България, за да ги завещаят на потомството и да ги запазят. Именно те изградили този духовен мост между миналото и настъпилите времена на иноверско и инородно владичество, чрез който се обезпечавало много далечното бъдеще до наши дни...

https://istorianasveta.eu/

Hatshepsut

Проф. Пламен Павлов: Патриарх Евтимий е визионерска личност,
която гледа далеч в бъдещето, с делата и посланията си
е направил възможно нашето оцеляване като нация



Проф. Пламен Павлов, специалист по история на Византия и средновековните балкански държави, преподавател във ВТУ ,,Св. св. Кирил и Методий" в интервю за Агенция ,,Фокус" във връзка с Денят на Патриарх Евтимий - 20 януари, фигурата му във Второто българско царство и отношенията му със светската власт по онова време.

Фокус: Проф. Павлов, Патриарх Евтимий е значителна фигура във Второто Българско царство. Какво място заема той в съзнанието на българите и какво не знаем днес за делата му?
Пламен Павлов: Да се говори за Патриарх Евтимий никак не е лесно и то в рамките на определени минути. Ако позволите преди това искам да кажа няколко думи за един друг български духовен водач, който за съжаление е много по-забравен. Това е св. патриарх Йоаким I, първият патриарх на Търновската патриаршия.Той е човекът, при когото тя е възобновена като легитимна. Това става през 1235 година, а самата дата, на която се чества паметта на св. патриарх Йоаким е 18 януари. В тези дни освен 20 януари, когато отбелязваме паметта на св. Патриарх Евтимий не бива да забравяме и неговия предшественик, първият архиерей, именно св. патриарх Йоаким. Що се отнася до Патриарх Евтимий, прието е да се счита, че това е последният патриарх на независимата българска църква с център Търново. Евтимий е голяма личност и няма никакво съмнение в това. Той олицетворява не само най-големия подем на българската култура и духовност в края на Второто българско царство, но и българското духовно и културно влияние в православна Европа, особено в страните, в които литургичен език е старобългарският. Такива са Руското княжества, Московското княжество, Сърбия, Влахия, Молдова и Литва - която тогава е една голяма държава с население в днешните части на Белорусия и Западна Украйна. Става дума за една личност не само от българска, но и от европейска величина. Трябва да го схващаме не само като един архиерей, който е достоен наследник на предишни търновски архиереи, но и като писател, като най-талантливия писател от времето на Търновската книжовна школа, като реформатор на българския език и тогавашната богослужебна книжнина и един човек с много силна патриотична нагласа в неговите съждения. В житията на българските светци, за които той говори, непрекъснато дава примери с миналото на българската държава, със славни имена като цар Асен, цар Калоян, като цар Иван Асен II. Това се прави по един много убедителен и ненатрапчив начин, който мобилизира силите на тогавашните ни прадеди в борбата с османската експанзия и с настъпващия ислям.

Фокус: Какви са били отношенията му със светската власт по онова време и ползвал ли се е с повече доверие от народа?
Пламен Павлов: Евтимий вероятно е човек, който произлиза от аристокрацията или поне така приемат повечето изследователи. Същевременно обаче той е в много добри отношения и с широките слоеве на духовенството и тогавашното българско общество. Неговите реформаторски усилия са подкрепени от цар Иван Шишман. През цялото време те са в много добър синхрон. Самият патриарх е бил схващан от царя като духовен наставник, тъй като житийните текстове, дело на Евтимий има съвети към самата царска власт, особено в житието за Св. Иван Рилски. Там има една поучителна част, която е насочена към самия цар, който трябва да следва съветите на църквата, да се грижи за бедните и сираците, да отделя нужното за войската. Тогава е много важен този момент в отбраната на нашата независимост, както е важен и в момента, независимо, че говорим векове по-късно. Тогава българската църква дава тон на българската държава, че трябва да се защитава независимостта и свободата на бъдещите българи. Сега има една малко куриозна теза, че Евтимий е ръководил отбраната на Търново през лятото на 1393 година. Тази теза не се приема от сериозната наука, тъй като Евтимий не е военноначалник. Имало си е достатъчно военни командири, офицери, които са правили това. Несъмнено, че моралната опора на защитниците и най-силното неконвенционално оръжие е именно словото на Евтимий. Едно от първите неща, които правят турските завоеватели е патриархът да бъде унижен публично с една мнима екзекуция и най-накрая да бъде заточен и отстранен. Знаме това колко вълнуващо е написано в Похвалното слово за Евтимий от Григорий Цамблак и от Йоасаф Бдински. Видинският митрополит Йоасаф, който е подчинен на Цариград, а не на Търново се чувства съпричастен към своя велик съвременник Евтимий и казва: ,,По -добре слънцето да изгасне, отколкото да замлъкне Евтимиевия език".Става дума за една колосална интелектуална, духовна и много действена фигура. Евтимий е исихаст, той е привърженик на исихастката доктрина, която по принцип предполага усамотение и вглъбяване. Той е много добър представител на това, че някои от исихастите особено духовните водачи са много дейни. Това е така наречения политическия исихазъм, тъй като те на практика защитават както православието, така и националната независимост на държавата.

Фокус: Как той спомага за налагането на исихазма като мистичното църковно течение в страната ни и какви са били предпоставките за това?
Пламен Павлов: Исихазмът не е наложен от Евтимий. Той има достатъчно голяма предистория и преди него. Да се казва, че исихазмът е само едно мистично течение, не е съвсем точно, тъй като в цялата Христова вяра и въобще във всяка религия мистицизмът е неизбежен. Твърде опростено е да се смята, че исихастите налагат отказ от живота, отказ от активната гражданска позиция. Навремето нашият голям историк проф. Петър Мутафчиев казваше, че България е паднала под турско робство, тъй като хората били демотивирани и планините били пълни с някакви едва ли не полудиви исихасти. Това не е вярно. Виждаме точно обратното. И Евтимий, и неговият събрат Киприян, който по-късно става митрополит на Москва, и Григорий Цамблак, който става митрополит на Киев и на Литва, както и Ефрем - българин, който пък е патриарх на Печката патриаршия, обединяваща сръбски и български земи. Всичките тези хора са исихасти, но те са много ярки противници на османската експанзия, на слабата политика на тогавашните балкански държавници и до голяма степен мобилизират своите народи на първо място става дума за нашия български народ срещу тази съпротива. Неслучайно Евтимий влиза в открит конфликт с новоналожената османска власт във връзка с избиването на 110-те търновски първенци. Това са боляри, видни граждани. Той протестира решително пред османската власт. Казва, че първо трябва пастирът да бъде убит, а не стадото. Ако съдим по това, което пише Григорий Цамблак, тези хора са канонизирани. Това са 110-те търновски великомъченици. Крайно време е Българската православна църква не да ги канонизира наново, а да възкреси култа към тези мъченици. Ако отворим Бориловия синодик, най-официалният документ на Българската патриаршия, който е ратифициран в последния си вид именно от Евтимий, виждаме 40 имена на видни български военноначалници, боляри. Между тях има царски адютант, велик воевода. Става дума за тези бележки в Бориловия синодик в неговия поменик говорят за упоритата съпротива на нашите предци срещу османската експанзия. Има една много погрешна теза и тя се тиражира много често от нихилистично настроени хора, от наши недоброжелатели особено в съседните държави, че България е оказала много слаба съпротива на османската експанзия, че за разлика от сърбите, които имали велики битки е абсолютно невярно. От редакцията на Евтимий на Бориловия синодик, от неговите текстове, от редица други паметници, от предания и народни песни, се вижда, че в продължение на повече от половин век е оказвана жестока съпротива на османската експанзия. Имало е контраофанзиви, връщане на загубени градове. В крайна сметка силите са се оказали неравни, но именно Евтимий с неговото дело и неговите послания към тогавашния българин е направило възможно нашето оцеляване като нация и запазването на нашата традиционна християнска вяра. Писателят Делян Енев имаше едно много интересно хрумване, че сме народ от исихасти. Ние сме повече индивидуалисти, може би сме наследили нещо от исихазма от 14 век, но не бива да се самоподценяваме като народ. Самият факт, че нашият народ е раждал хора като Йоаким I, като Евтимий, като Григорий Цамблак, Киприян и Ефрем говори за нашата значимост в тогавашния християнски свят. Неслучайно по-късно, когато се създава руската патриаршия през 1689 г. там присъства търновският митрополит Дионисий Рали и охридският архиепископ Николай. Виждаме, че даже и във времена, когато българската държава я няма, благодарение на Евтимий неговото наследство, българският глас е много важен за съседните близки и далечни християнски православни народи. Това даде основание на големия приятел на България акад. Дмитрий Лихачов да каже, че дори когато страната ни не е съществувала през тези 500 години турско робство, е имало българската държава на духа, която е довело до нашето оцеляване и възраждане като народ. Това е, което можем да дадем като най-големия резултат о т усилията на Евтимий, от неговите писания, от неговите духовни подвизи, от неговите литературни занимания и езикови реформи. Става дума за една визионерска личност, която гледа далече в бъдещето. За съжаление, дано да ме опровергаят, днешните духовници и политици имат много близък хоризонт - действа се по системата ден за ден. Виждаме, че големите личности от нашата история, независимо дали са държавници или духовници са имали ясна визия за бъдещото на своя народ, дори и в най-мрачните времена ,каквито са тези на Евтимий, те са виждали и са се борили за спасяването на българската идентичност, духовност и култура. Учителят на св. Патриарх Евтимий - св. Теодосий Търновски, както се казва в житието е имал видение. Това е част от исихастката практика. Той пророкувал, че Евтимий ще бъде удостоен с апостолско гонение. Той наистина е бил наказан, както бихме казали, но много по-верен е св. Теодосий, като е казал, че е удостоен, защото във времена на жестоки изпитания се виждат големите личности, големите характери и хората с мисия.

Фокус: Как Патриарх Евтимий спомага за развитието на Търновската книжовна школа и може ли да бъде сравнено неговото време със Златния век на българската култура по времето на цар Симеон?
Пламен Павлов: Тези сравнения на първи и втори Златен век не са особено обосновани. Някои учени като покойния проф. Йордан Андреев говореха за залез на средновековната българска култура - разбира се, пак едно метафорично и образно сравнение. Културата си има своите принципи, своите закони на развитие. Несъмнено, че ако трябва да успоредим по някакъв начин развитието на културата по време на Първото и Второ българско царство, това са именно времената на Златния век, който започва при Борис, продължава при Симеон и дори при Петър и Самуил и разбира се времето на Евтимий. Евтимий не започва на празно място. Той наследява духовните усилия на св. патриарх Йоаким и от такива бележити личности като патриарх Игнатий, който през 1274 г. е наречен стълб на православието и то на световното православие, тъй като тогава Константинопол се заиграва с унията и Йоаким III, който влиза в остър спор с цар Теодор Светослав и плаща с живота си своята независимост и Теодосий Търновски, съименник на патриарха Теодосий. За съжаление от нашата култура по времето на Второто българско царство е запазено твърде малко. Много жестоки са били превратностите на времето към нашата култура, но това, което имаме е достатъчно. Готвя предаване за св. патриарх Йоаким, Търновската патриаршия, за Патриарх Евтимий и Второ българско царство заедно с г-н Евгени Коев, който е водещите учители във Велико Търново в професионалната гимназия ,,Д-р Васил Берон", с проф. Милтенова ще правим такова предаване. Смятаме да наблегнем на Иваново, въобще по скалните комплекси по Русенски Лом, които са българската Света гора. Те имат много важно място още от времето на Иван Асен II и на Йоаким I и на Георги I Тертер и във времето на Теодосий Търновски и Евтимий. Има много какво да преоткриваме в нашата земя и оттам да си правим изводи за величието на Търновската книжовна школа и на Търновската художествена школа. Стенописите в Бояна са работа на Столичната школа, а не някаква провинциална школа, както например Земен. Не че в това има нещо лошо, има прекрасни образци. Търновските школи и художествена и книжовна, и богословска са едно от ярките постижения на нашия народ в неговото развитие през Средновековието и оттам те задават много високи изисквания към нас съвременните българи, независимо и историческата дистанция.
 
Фокус: Патриарх Евтимий е създател на житиеписния стил ,,плетения словес",какви други жанрове въвежда в старобългарската литература и в какво се изразява неговата езиково-правописна реформа?
Пламен Павлов: Неговата езикова, или правописна реформа е била призвана да върне езика към неговите корени, към корените от времето на светите братя Кирил и Методий и времето на Златния век. С течение навремето с едни или други културни процеси, много преводи са били изопачени. Това е създавало проблеми при тълкуванието. Реформата е негова линия, която забелязваме и във Византия, при тогавашния патриарх Филотей Кокинов, с когото той е бил в много близки отношения. Разбира се, чрез България реформата се пренася в Сърбия, където Константин Костенечки, непряк ученик на Евтимий, се опитва да я провежда там. Чрез Киприян и Цамблак отива в руските средновековни княжества. Приносът на Евтимий отново надхвърля България. Що се отнася до стила ,,плетения словес" той не е съвършено нов, но е въведен от него до нова висота. Херменевтичен стил, в който се открива висок емоционален градус, същевременно вътре са вградени цитати от библейски и евангелски текстове. Той говори за развитието на реториката и сравнително високата култура на тогавашните български християни и въобще за високата култура на самия търновски и български културен живот. Българската култура не стои на едно място. Вероятно е имало и светска култура, която не познаваме толкова добре, но можем да се позовем на тези времена като един подем на българската култура, но за съжаление това положително развитие е пресечено от османското завоевание, но здравите устои създадени от Евтимий, неговите ученици и последователи не само пренасят българските културни послания в тогавашния православен християнски свят, но ги запазват и за нас българите. Неслучайно св. Паисий Хилендарски започва именно с това кои са българските светци, какво са направили те, т.е. нашите възрожденци, въобще българите във времената на чуждото робство черпят и знание, и вдъхновение от текстовете на Евтимий и другите старобългарски паметници, които са познавали.

Фокус: Кога възниква култът към него в българските земи?
Пламен Павлов: Култът към него е възникнал скоро след смъртта му, да не кажа дори и приживе, тъй като от тези високи оценки, дадени от Григорий Цамблак, Йоасаф Бдински и много други книжовници се вижда, че още приживе е бил достатъчно тачена личност. Разбира се, за времето на неговата смърт ние знаем датата 20 януари, но не знаем точната година, затова тя е поставена в един много широк диапазон между 1402 и 1412 г. Не знаем и къде е мястото на неговия гроб. В началото на 20 век се открива един гроб в Бачковския манастир, който е набеден за негов. В науката няма съгласие, че това е така. От друга страна от самото похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак и други текстове, виждаме, че той е бил заточен на някакво място, но съгласете се, че Бачковският манастир е посещаван и не е най-подходящото място за заточение. Става дума за култ, който е много силен, който ражда легенди и предания, които са запазени не само в християнска, но и в българо-мохамеданска среда - в село Манастир, Гърция, в Кирково, България. Това само по себе си е една ярка оценка за значението на Евтимий.

http://www.focus-news.net/

Hatshepsut

02 March 2019, 08:59:13 #5 Last Edit: 03 April 2019, 21:08:54 by Hatshepsut
От нашата Download-секция може да свалите книгата на Клементина Иванова "Патриарх Евтимий":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=tpmod;dl=item1130

както и книгата на Иван Богданов "Гробът на патриарх Евтимий - национална светиня":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=tpmod;dl=item1445