• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

20 September 2019, 05:15:46

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10086
  • Total Topics: 1153
  • Online Today: 23
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 18
Total: 18

Цивилизацията на Древна Гърция

Started by Hatshepsut, 07 January 2019, 15:30:13

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Микенската цивилизация


https://istorianasveta.eu/

През последните години ние станахме свидетели на едно събитие, което имаше голямо значение за изучаването на гръцката история: писмеността, наречена линеар Б, която до този момент си оставаше загадка, бе разчетена през 1953 г. от англичаните Вентрис и Чадуик, а успехите, постигнати оттогава насам, потвърдиха онова, което двамата английски учени бяха установили от самото начало: че транскрибираният на тази писменост език е гръцки. Това откритие има огромно значение може би не толкова поради съдържанието на текстовете, които вече разбираме, колкото поради новите перспективи, които то ни разкрива върху наченките на гръцката цивилизация. Наистина добре известно бе от легендарните предания, събрани в Омировите поеми, от историци и митографи, че индоевропейските народи, предшественици и близки родственици на гърците от героическите времена, са проникнали на полуострова през II хилядолетие пр.н.ера. Според Омир те се наричали ахейци и се предполага, че тяхното име фигурира в някои египетски и хетитски документи. Приписваше им се определяща роля в развитието на т. нар. микенска култура, разкрита при разкопки в континентална Гърция и на много други места в средиземноморския басейн. Но твърде често се изтъкваше сродството на тази цивилизация с онази критска цивилизация, която сър Артър Еванс разкри в началото на века от руините на Кносос в Крит, и се бе наложило убеждението, че между разцвета на микенската култура към XIV—XIII в. и наченките на архаична Гърция през VIII в. е имало рязко и продължително прекъсване. Смяташе се, че тъмният период, който някои наричат ,,гръцко средновековие", с недостатъчно познатите, но дълбоки сътресения, които прозират в него, разделя два свята — пределинския свят от II хилядолетие, изчезнал през XII в. в последователните вълни на дорийското нахлуване, и гръцкия свят в същинския смисъл на думата, който започва с Омир. Наистина от двадесетина години насам благодарение на многобройните вази, намерени предимно в некрополите на Атика, проучванията на археолозите позволиха да се нюансират тези гледища, като разкриха известна приемственост между микенското и геометричното изкуство от XII—VIII в. пр. н. е. За да се обозначат етапите на този преход, бяха създадени термините ,,субмикенски" и ,,протогеометричен", и се установи постепенно една относителна хронология на керамиката. Но учените все още се колебаеха да направят категорични изводи в исторически план и микенците продължаваха да бъдат считани за прагърци.

Именно това толкова общоприето мнение ние трябва да изоставим тук. Като разчетоха за пръв път документите, написани на линеар Б Вентрис и Чадуик доказаха, че микенците са гърци или поне са говорили гръцки, което е същественото за нас, понеже принадлежността към гръцкия свят се проявява преди всичко в езика. Оттогава ние трябваше да приемем, че гръцката история и цивилизация започват не през VIII в., а от момента, когато се появяват първите разчетени текстове, т. е. от средата на II хилядолетие, към края на XV в., ако не и още по-рано. Цялата микенска цивилизация става вече част от гръцката, и то не като въведение към нея, а като първа глава от нейната история, която следователно започва поне 600 години по-рано, отколкото се смяташе преди това. И така, ние вече познаваме гръцкия език от текстове, които датират от XV в. пр. н. е. до наши дни, т. е. от един период, обхващащ над 3500 години — уникално явление, което има първостепенно значение за лингвистите. От друга страна, сега вече виждаме наченките на архаична Гърция не като начало, а като продължение или възраждане, и тази нова перспектива ни позволява да поставим ударението не върху прекъсването, а върху приемствеността. Микенската епоха излиза от рамките на предгръцката епоха, за да влезе в историята, и героите на епоса стават за нас отново хора.

Какво представлява впрочем това писмо, наречено линеар Б, чието разчитане доведе до такива последици? При разкопките в Кносос oт 1900 до 1904 г. сър Артър Еванс извади на бял свят между другите изненадващи предмети и глинени плочки, на които личаха писмени, очевидно не алфабетични знаци. Първото класифициране даде възможност да се разграничат две доста близки, но все пак различни системи от символи с опростен рисунък, които бяха наречени линеар А и линеар Б. Броят на документите с линеар Б, намерени в Кносос, достигна до три хиляди. През 1939 г., малко преди Втората световна война американският учен Карл Блеген, който проучваше терена на един микенски дворец в Пилос в Месения, откри още 600 плочки, написани на линеар Б, към които се прибавиха и други при подновените след войната разкопки; днес те са около хиляда на брой. Най-после английският археолог А. Дж. Б. Уейс и сътрудниците му, възобновявайки през 1950 г. проучванията в Микена, откриха в развалините на къщите, намирали се в съседство с крепостта, около 50 нови документа. Този изследователски материал се обогатява всяка година от непрекъснатите открития.


Микенска табличка с Линеар Б
Национален археологически музей в Атина, No. 7671

Още от самото начало учените положиха големи усилия да разчетат тези документи. Те грижливо ги сравняваха и класираха, но не успяваха да ги дешифрират, понеже не разполагаха с двуезичен текст, който да изиграе онази роля, която надписът от Розета изигра за Шамполион. Бяха принудени да се задоволяват само с налучквания, докато най-после младият английски архитект Майкъл Вентрис, изхождайки от хипотезата, че езикът на линеар Б е гръцки, установи с помощта на сънародника си Джон Чадуик задоволителни еквиваленти и системен метод за транскрибиране. В една статия, излязла през 1953 година в "Journal of Hellenic Studies" и посрещната с огромен интерес, те оповестиха първите си резултати и предложиха тълкувание на 65 от 90-те символа, познати като линеар Б. Оттогава насам, въпреки внезапната смърт на Вентрис в 1956 г., разчитането продължава с жар и упоритост, потвърждавайки в основни черти откритието на преждевременно починалия млад учен.

Линеар Б е графична система, чиито символи в по-голямата си част представляват срички. Наред със знаците, които имат стойност на срички, има и някои идеограми, които изразяват цели думи (човек, жена, жито, колесница, чаша, бронз и пр.). Други символи представляват бройни или мерни единици и накрая цифри. Тези знаци са били издълбавани с острие върху плочки от мека глина, които понякога имат правоъгълна форма, подобна на лист от тетрадка, върху която линиите на писмената вървят отляво надясно и обикновено са разделени една от друга с хоризонтална черта; други плочки са с тясна и продълговата форма и имат място само за един или два реда. Знаците се състоят от няколко черти, които образуват проста фигура. Само идеограмите напомнят понякога доста точно конкретен образ. Цифрите отговарят на десетичната система; освен това има специални знаци за дробите.

Съвсем ясно е, че системата за транскрибиране, която гърците са заимствували от критяните, първоначално не е била създадена за гръцкия език. Действително установяваме, че стойностите, които се дават на различни знаци от силабара, трябва да претърпят някои изменения, за да се получи единна транскрипция на някой гръцки диалект, макар и от много архаичен тип. Така повечето от дифтонгите не се означават като такива, не се прави разлика между дълги и кратки гласни, нито пък между глухи, звучни и аспирирани съгласни, нито между t и r. Например един и същ знак може да се чете ре или phe, друг ще се чете според случая lo или rо. От друга страна, крайните съгласни на всяка сричка, ако има такива, не се отбелязват. По такъв начин гръцката дума elephatitei, означаваща ,,от слонова кост" (в дателен падеж), се пише на линеар Б e-re-pa-te, a doulos, означаваща ,,роб" (в именителен падеж), се пише do e-ro.

От тези кратки бележки се вижда какви трудности се явяват при разчитането на въпросните текстове; но с изключение на няколко още неясни знака и някои не много сигурни транскрипции, проучванията, започнали през 1953 г., бележат постоянен напредък и принципът на разчитането, открит от Вентрис, вече не се оспорва; изхождайки от тези текстове, изтъкнати лингвисти вече са се заели да набележат основните линии на ,,микенската филология". Разбира се, ще трябва да минат години, за да се стигне до пълното разбиране на всички запазени документи. Но още отсега може да се посочат някои от сведенията, които те ни дават.

В микенските плочки не са намерени още нито литературни текстове, нито договори, нито кореспонденция или спогодби между владетели. Досега притежаваме само отделни архивни материали на интендантските служби при дворците в Кносос, Пилос и Микена. Срещаме описи на имущества, продукти, добитък, движими вещи, списъци на чиновници, работници и войници, ведомости за задължения към владетеля или за дарове на божествата. Очевидно тези документи не са били изготвени с трайно предназначение; те са имали чисто практическа роля и са служели само за водене сметките на двореца. Тъкмо затова те ни позволяват да проникнем непосредствено във всекидневието на първия гръцки народ, който срещаме в историята. Научаваме не само какъв език е говорил той, но и узнаваме нещо за обществената му организация. Владетелят управлява своите поданици и своята територия с помощта на чиновници, задължени да поддържат регистрите си в изправност. Данъците в натура попълват запасите на царя с жито, дървено масло, вино, мед, а също и с ароматични треви и подправки,мента, копър, сусам, кориандър, кимион. Стадата, които пасат далеч от двореца, се преброяват. Занаятчиите, свободни хора или роби, работят за господаря: на ковачите се доставя като суровина бронз на слитъци, грънчарите произвеждат различни видове вази, дърводелците и коларите изработват мебели, колесници, колела. Други текстове загатват за движение на войски или за военни действия по море. Най-после в някои се споменават имена на божества, на които се принасяли дарове.

Така пред нас оживява първата гръцка цивилизация в историята не с подробностите на политическите събития, но поне с някои страни на нейната религиозна и обществена организация. По времето, когато ни я разкриват микенските плочки, тя се е била вече установила от векове в басейна на Егейско море. В началото на II хилядолетие пр.н.е., изглежда, първите гърци се разселили в същинска Гърция, тръгвайки от северните области Македония и Тесалия, където били проникнали още преди това. Те се смесили със завареното там население, чиято производителна дейност познаваме от времето на неолита (до към средата на III хилядолетие), а по-късно през т. нар. стара бронзова епоха (приблизително от 2500 до 1900 г.). Пришелците наложили на тия стари жители езика си, индоевропейски език, който впоследствие станал микенският гръцки. Цивилизацията на т. нар. среднобронзова епоха, която продължава от 1900 до 1600 г., е резултат от сливането между завоеватели и заварено население: докато се разпространява новият тип жилище с мегарон, наред с традиционната керамика с ,,матова украса" се появява и керамика, работена на грънчарско колело и имитираща форми на метални съдове, т. нар. ,,минойска керамика".

От началото на късната бронзова епоха (около 1600—1100 г.) гърците от континента, които дотогава поддържали връзки предимно със североизточния район на Егейско море и с Цикладите, започнали да влизат все по-често в допир с минойския Крит. Тези връзки имали решаващо значение. Гръцките воини влезли оттогава в съприкосновение с една древна, блестяща и изтънчена цивилизация. През тази епоха Крит бил централизирана държава със столица Кносос*, имаща над 50 000 жители, където царувал богат и могъщ монарх, заобиколен от аристокрация, обичаща дворцовия живот, украсените с фрески дворци, удобните вили, празниците и игрите. Благодарение на мощната флота критската търговия процъфтявала и разнасяла в други земи произведенията на едно самобитно и изящно изкуство. Твърде скоро гърците попаднали под влиянието на тези съседи от юг. След това ги обзело изкушението да отидат и видят отблизо страната, откъдето им идвали толкова богатства; добили склонност към мореплаването и скоро станали опитни майстори в тази област. Ако се придържаме към традиционното тълкуване на археологическите данни от времето на Еванс (съвсем неотдавна обаче поставено под съмнение), гърците стъпили на големия остров към 1450 г. и унищожили минойската държава, като се настанили на нейно място. Тогава именно, от средата на XV в. до към XII в., микенските гърци наложили властта си в басейна на Егейско море и разпространявали своите изделия в твърде обширен район — от Сирия и Египет до Южна Италия и Сицилия. Международната обстановка се оказала благоприятна, понеже двете големи държави, египетската и хетската, били установили помежду си известно равновесие, а градовете на Палестина и Сирия, които ги разделяли и номинално зависели от едната или другата, се радвали на голяма свобода в икономическите си връзки.

Гърците се възползували от това, за да разгърнат своята търговия в тези междинни области — на остров Кипър, където, изглежда, те се настанили здраво от това време нататък, в Угарит (Раз Шамра) на сирийския бряг и в сирийско-палестинския хинтерланд. Троянската война, която наистина се е състояла, както показаха неотдавна публикуваните американски разкопки, към края на XIII в., е един от последните епизоди на тази експанзия, която веднага след това, през XII в., била последвана от дълбок и продължителен упадък.

Този именно период на разцвет от края на XV до края на XIII в. ние трябва да смятаме за първата гръцка цивилизация, която тогава достигнала връхната си точка. Тя е наречена микенска култура и под това име обикновено е позната поради голямото значение на археологическия обект в Микена*, в Арголида, където германецът Шлиман направил през 1876 г. разкопки с изключителни резултати. Смелият изследвач се ръководел от желанието да намери гробницата на Агамемнон. Ако Фортуна не му отредила тази радост, тя му дала много повече, понеже цялата гръцка цивилизация от II хилядолетие, съвършено забравена дотогава, се появила изведнъж из земята на Микена. Един царски некропол със стели, грубо украсени със скулптури, разкрил съкровищата на изкопаните в земята гробове, където заедно с останките на покойниците били намерени оръжия и разкошни накити: диадеми, огърлици, пръстени, гривни, златни пластинки, пришити върху дрехите, златни колани и презрамници за мечове, златни портретни маски, възпроизвеждащи образите на погребаните купи и вази от скъпи метали, инкрустирани саби и мечове с ножници, украсени със златни пулове. Всички тези блестящи предмети са събрани днес в голямата микенска зала на Националния музей в Атина и свидетелствуват за блясъка на гръцката династия, която е владеела Арголида през XVI в. пр. н. ера. Това е в действителност датировката на този некропол, определена въз основа на археологическия материал от разкопките (керамика, предмети от слонова кост и метал).

Наследниците на тази династия през следващия век били погребвани в гробници със съвсем различна форма, които се смятат за едни от най- необикновените творения на Античността. Наричат се толоси по названието, което гърците давали на постройки с кръгъл план. Това са наистина кръгли помещения, издълбани в земята и покрити с коничен купол, изграден от последователни редове грижливо обработени каменни блокове. Влиза се през един непокрит коридор или дромос, който води до монументална, богато украсена врата. Най-забележителната от тези гробници, строена през втората половина на XIV в., носи по традиция името ,,съкровищница на Атрей" и е вкопана в склона на хълма срещу акропола на Микена. Сводът е запазен непокътнат, но архитектурният декор на входа е унищожен. Внушителните размери на вътрешното пространство (високо над 13 м при диаметър 14,50 м), огромните блокове, които служат за горен праг на вратата (единият от тях тежи над 100 тона), както и качеството на градежа неизменно поразяват посетителя.

Същото удивление предизвиква и начинът на строеж на укрепленията от главния пояс, опасващ акропола. Прочутата ,,Лъвска порта" със стените и бастиона, които я фланкират, датира от средата на ХІV В. Изградена от огромни блокове, които са устояли на земетръси и на разрушителните действия на хората, тя все още има импозантен вид. Над горния праг голям монолитен релеф от сив камък заема облекчителния триъгълник; той представя ,,хералдичен" мотив: два лъва, изправени един срещу друг, стъпили с предните си крака на пиедестала на свещен стълб. Този пластичен мотив е заимствуван от критската изобразителна традиция, но на Крит не са намерени произведения на монументалната скулптура и тя трябва да е била характерна за гърците от континента.


Лъвската порта в Микена

Микена е разположена сред планината в дива местност, която наистина възкресява в съзнанието на съвременния човек онези мрачни трагедии, които във въображението на гърците от класическата епоха са сполетели рода на Атридите. В Арголидската равнина, на петнадесетина километра по на юг и само на два километра от морето, върху едно уединено възвишение стърчат други циклопски руини — останките от двореца на Тиринт. Ширината на крепостната стена, размерите на гигантските блокове, от които е изградена тя (с дължина до 3 м), са още по-внушителни, отколкото в Микена. И в Тиринт, както в Микена, крепостта е ограждала дворец, но тук планът е по-добре запазен. В Тиринт именно се появява за пръв път една архитектурна форма, към която гърците ще останат привързани: пропилеите, т. е. монументален вход, при който от двете страни на вратата, отворена в стена, има по едно преддверие с колони. Това решение е приложено и в двата последователни двора на двореца. В дъното на втория двор, заобиколен от останалите три страни с колонади, имало друго, по-обширно преддверие, което е водело през една предна стая до голямата зала. Голямата зала или мегарон с нейните хубави пропорции (около 12x10 м) и четири колони, носещи покрива около централното огнище, е същинското царско обиталище; там се е намирал тронът и там владетелят е възглавявал събрания и угощения. Този тип сграда с колонно преддверие между краищата (или анти) на надлъжните стени, с предна стая и с голяма зала предвестява плана на гръцкия храм: домът на царя ще стане дом на бога.

От всички микенски дворци, чиито останки са разкрити, най-добре е запазен този в Пилос, в Месения, недалеч от известния залив Наварин. От 1952 г. там започна разкопки една американска експедиция.

Приписват го на династията на мъдрия Нестор, когото Омир е прославил в ,,Илиада". Главната част, където основите все още ясно личат, заема четириъгълна площадка с размери 55 x 30 м; в нейния център отново откриваме мегарона с четирите колони около огнището, пред който са се намирали предната стая и преддверието, водещо към малък вътрешен двор. Около тази главна анфилада се редуват многобройни по-малки помещения — спални, бани, канцеларии, различни складове, където големите делви, в които се пазели хранителните припаси, все още са наредени върху банкета на стената в специално предвидени за тях ниши. В една стая вляво от входа са намерени именно архивите с линеарното писмо Б, които прославиха тези разкопки; плочките от мека глина са се изпекли при пожара на двореца и така като по чудо са се запазили.

И тук, както, в Тиринт и Микена, била предвидена изтънчена украса: под, настлан с гипсови плочи, стени, изписани с фрески, които след внимателно проучване можаха да бъдат задоволително възстановени. От двете страни на трона имало грифони, обърнати лице срещу лице, а до всеки от тях по една лъвска фигура. По-нататък един свирач на лира е седнал върху скала, а пред него се готви да отлети голяма бяла птица. В другите стаи имало изобразени ловни сцени. В Микена мегаронът е бил украсен с батални сцени.

Наистина този начин на градеж, при който основите на стените са от камък, а останалото — от непечени тухли, общите черти на плана с голям брой помещения, разположени около централен двор, и накрая главните декоративни мотиви издават силното влияние на Крит: ,,минойските" дворци в Кносос, Малия и Фестос са първообразите, по които са строени микенските дворци. Но въпреки очевидната приемственост последните имат свои особени черти, от които най-забележителна е мегаронът. Тази голяма централна зала с предна стая и преддверие с колони е непозната в минойската архитектура. Независимо от това, дали са я заимствували от Мала Азия или сами са я изнамерили, микенците я внедрили в сложния план на критските дворци, но същевременно откриваме у тях стремеж към симетрия и към подчертаване на средната ос, който бил съвършено чужд на архитектите от острова. Също така, заимствувайки от Крит техниката на фреската, те понякога я прилагали, за да представят сюжети — като напр. бойните сцени — различни от онези, които се харесвали на критяните. Така в дворците, крепостите и монументалните си гробници първите гърци са оставили яркия отпечатък на своя самобитен принос в културата, която те възприели от други.
:arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
Същото се отнася и за керамиката, която има толкова голямо значение за изясняване разпространението и хронологията на микенската цивилизация. Дълго време се смяташе, че вазите от последния период на къснобронзовата епоха представляват просто последния, упадъчен стадий в развитието на критската керамика, такава, каквато я наследили занаятчиите от континента. Днес се приема,че микенската керамика заслужава да бъде изследвана отделно както заради изобилието ѝ, така и заради оригиналния ѝ характер. Специалистите са установили репертоара на формите и декоративните мотиви и това проучване е дало възможност тези вази да бъдат хронологично класирани с доста голяма точност. Имало е много центрове на производство: в Арголида, на Родос и Кипър, а също и в Атика, където фината глина и сръчността на местните занаятчии са допринесли за изключителното качество на тамошната продукция.

Микенските грънчари умело са изработвали вази с определени форми: делви с три дръжки, делви, наречени ,,стременни", с две дръжки, които се свързват в лъжливо устие, докато истинското устие е изместено малко по-надолу; кани за вино с хармонично удължено устие и дръжка, украсена с нервюри, очевидно подражание на метални образци; съдове за смесване на вино с вода, или кратери, с голямо тяло, много широко гърло и елегантно стеснена подставка; купи във форма на чаша с две дръжки, закрепени върху изтънено столче; голям брой малки вази, умалени версии на споменатите форми, от които най-характерна е малката ,,стременна" ваза с обло тяло. Украсата с черен или червеникав ,,фирнис" (цветът зависи от разликата в изпичането) е нанесена върху лъскава ангоба в кремав тон. Твърде често тази украса се свежда по същество до повече или по-малко гъсти хоризонтални линии, положени на подходящи места, за да се подчертае формата на вазата с чудно чувство за изящество и ритъм. Върху раменете също се появяват прости мотиви: раковини, мрежи, концентрични криви. В големите вази мотивите, заимствувани от критската керамика, са изпълнени с по-сигурен вкус, но са толкова стилизирани, че понякога е трудно да се разпознае, че са взети от природата. Например кой би могъл да отгатне без помощта на критските образци, че трите гъвкави спирали върху тялото на една кана в същност произлизат от изображението на наутилоса, който вдига три от пипалцата над черупката си, за да му служат като платно? Така го описва Плиний Стари, който се интересувал от чудесата на природата. Така го е възпял и Калимах в една очарователна епиграма: ,,...Носех се някога върху морските вълни, разгръщайки платна пред повея на зефира. Микенският художник е превърнал изящния образ в чисто графична схема, която следва извивката на вазата с неповторима елегантност.


Микенска ваза

Същата декоративна опростеност се среща в мотивите, представящи октопод или пурпурна мида, или в растителните елементи, всички наследени от Крит и всички претворени от изключителния талант на микенските гърци да опростяват рисунъка. Но освен това те са използвали източници на вдъхновение, пренебрегвани от критските им предшественици; като сюжет за украсата на големите вази служат птици и животни, а също и човешката фигура, която дотогава се е срещала само във фреските. Най-вече кратерите предлагат подходяща повърхност за такива сцени, в които се виждат птица, която кълве врата на бик, или колесница с два коня, в която има двама пътника. Често рисунката в тези новаторски произведения е твърде несръчна, но повече от всички други те ни дават възможност да проникнем непосредствено в света на историята, както при известната ваза с микенските воини, или в света на легендата, както при кратера от Енкоми в Кипър, където някои откриват една митологична сцена, отзвук от която се е запазил в ,,Илиада".

Друг вид ценни документи за изучаване на микенската цивилизация са резбите върху слонова кост. В инвентарните описи, написани на линеар Б, се споменава често за мебели, украсени с релефи от слонова кост, изобразяващи хора или животни. При разкопките са намерени плочки от слонова кост, които биха могли да бъдат част от такива мебели; тяхната традиция се е запазила в гръцкия свят чак до византийската епоха. Така скулптираната фигура на воин или гравираните групи животни, намерени на остров Делос, са произведения, характерни за XIII в. Наред с тях много ковчежета или кутии от слонова кост потвърждават разпространението на една техника от източен произход, към която микенските скулптори са проявявали особено предпочитание. Те са ваяли също кръгли скулптурни фигури, като намерената в Микена група от слонова кост, представяща две седнали жени, които са се прегърнали, и до тях момченце. Божества ли са това, или обикновени смъртни? Наистина не знаем и не можем да дадем сигурно тълкуване. Яркият реализъм, намерил израз в тези произведения, очевидно е близък до реализма, който откриваме в релефа с лъвовете на микенската крепост или в живописната украса на вазите с животински фигури. В своята зора гръцкото изкуство, дори когато заимствува от източната художествена традиция чудовища като грифоните, вече ги вижда със забележителна яснота и ги свежда до мярката на човешките представи.

Плочките с линеар Б, гробниците, крепостите и дворците, керамиката и накрая слоновокостните резби — това са документите, които ни помагат да нахвърлим все още твърде непълната картина на микенската цивилизация. Те ни разкриват един войнствен народ, здраво организиран в независими княжества. Владетелят, който носи омировската титла анакс, обитава богат и укрепен дом и ръководи с помощта на специални чиновници цялостната дейност на социалната общност, начело на която стои той: управлява поземлените имущества, дава работа на занаятчиите, осигурява поддържането на култовете. Войската, с която разполага, е добре въоръжена с бронзови оръжия — копие и меч, шлемове, понякога украсени с глигански зъби или с пъстри пера, кожени ризници с бронзови плочки. Конницата още не е позната, но елитните части се превозват на двуконни колесници. Военна флота охранява търговските кораби и предприема успешни грабителски набези в чужди земи. Пиратството, което се смята за благородно дело, и търговията поставят тези малки държави във връзка с целия егейски свят, от Троя до Крит през Цикладите и бреговете на Мала Азия. Както вече видяхме, очертава се едно силно течение на размяна по посока на източния свят през Родос и Кипър, където се създават трайни микенски колонии. Сирийският бряг, Палестина и Египет купуват гръцки произведения. В замяна те доставят тъкани, злато, слонова кост и подправки. Микенската търговия стига още по- далеч, до Сицилия, Липарските острови, Исхия и особено Тарент, където към 1400 г., изглежда, е била основана търговска фактория от гърци, дошли от Родос. Така първата гръцка експанзия, изхождаща от Пелопонес и същинска Гърция, обхваща още през XIV и XIII в. целия източен басейн на Средиземно море.

Този гръцки народ, който си служи така майсторски с търговията и меча, показва необикновена склонност към изкуството. Той е приел богатото и ярко наследство от Крит, което му дава образци и традиционни техники. Но той оплодява това наследство и го преобразява, като му налага своя отпечатък: чувството за величие и могъщество и онова двойнствено, наглед противоречиво качество, което характеризира гръцкото изкуство от самите му наченки — реалистичното виждане и способността за абстракция. Оттук и архитектурното благородство на крепостните стени и гробниците му, съвършените форми на вазите, живият рисунък на релефите, в които дори непохватността на майсторите, още неовладели напълно природните форми, изразява с гениална находчивост първичните сили на живота. Това придава на най-добрите произведения някакво вътрешно напрежение, което и днес още ни вълнува, и не бива да се учудваме, че го намираме и на другия край на веригата — в шедьоврите на византийското изкуство.

Още тези гърци от най-ранната епоха са почитали същите богове, които ще бъдат богове и на далечните им потомци. Разчитането на линеар Б ни даде имената на много божества, на които микенците са правели приношения, и така разкри за наша най-голяма изненада, че повечето от олимпийските богове на класическия пантеон са били вече почитани през II хилядолетие. Нищо не показва по-добре гръцкия характер на жителите на Пилос, Кносос и Микена от това, че срещаме в техните плочки имената на Зевс и Хера, на Посейдон, Атина, Хермес, Артемида и Арес, та дори името на Дионис, за когото се смяташе, че е влязъл много по-късно в кръга на гръцките богове. Гръцкият политеизъм с цялото му богато многообразие се появява още отсега на същите онези места, където по-късно ще се издигат храмове и светилища. Дори не липсват посвещения на ,,всички богове", обединяващи в общ израз на почитание главните божества (или които ние смятаме за такива) и други, които по-късно ще бъдат повече или по-малко погълнати или засенчени от по-важни божества: така Ениалий, бог на войната, ще стане епитет на Арес; Пеан, бог на медицината, ще се отъждестви с Аполон; Ейлейтюя, богиня на раждането, дъщеря на Зевс и Хера, е била тясно свързвана с майка си, а героинята Ифимедия е била обичана от Посейдон. На тези различни богове и богини служат жреци и жрици, които понякога имат същите названия — например ,,ключар", — които ще им бъдат дадени по-късно от гърците на класическата епоха.

Твърде възможно е, но не е безусловно доказано, че тези божества, индивидуализирани от имената, с които ние сме свикнали, са били вече виждани от микенците в техния човекоподобен облик. На прочутия саркофаг от Агия Триада, върху който към началото на XIV в. са изобразени едно до друго ,,минойски" възпоминания и ,,микенски" сцени, се вижда релефно изображение на божество с човешки образ, на което се поднасят приношения. Ако слоновокостната група с двете жени и детето, намерена в Микена, не е със сигурност религиозно изображение, то поне има основание да се разпознае образът на Аполон Алазиотас, богът на Аласия (античното име на Кипър), в любопитната бронзова статуетка с шлем с дълги рога, която неотдавна беше открита в Енкоми на Кипър, в едно светилище, свързано с голяма сграда. Тя е първообразът на цялата по-сетнешна гръцка скулптура.

Как тази толкова жизнеспособна цивилизация, този тъй предприемчив народ, това общество, наглед създадено върху толкова здрави основи, са могли да рухнат тъй бързо през XII век? Доскоро се позоваваха на дорийското нашествие, за да обяснят унищожаването на микенския свят и дълбокия упадък, който характеризира периода между XII и X век. Дорийците били гърци на по-ниско стъпало на развитие, които, идвайки от планинските области на северозападната част на полуострова, завладели малко по малко Средна Гърция, по-голямата част от Пелопонес и накрая островите в южната част на Егейско море и самия Крит, придвижвайки се продължително и бавно в течение на целия XI в. и на част от X век. Понеже това проникване е било придружено от големи промени в бита, следствие от използването на желязото, учените естествено бяха склонни да обясняват сътресението, унищожило микенската цивилизация, с идването на по-суровите и по-добре въоръжени северни завоеватели.

Днес тези наложили се от дълго време схващания са много оспорвани. По-точното проучване на микенските центрове не оставя впечатление за такова масово и пълно разрушение, за такъв пълен разрив с миналото, какъвто отначало смятаха, че виждат там. Изглежда, че упадъкът е протекъл на етапи и несигурността е растяла постепенно, предизвиквайки последователното изоставяне на по-слабо защитените области. Появата на желязото и на новия начин на погребение чрез изгаряне, който започнал да измества заравянето, без съмнение предхождат идването на дорийските племена. Затова сме склонни вече да придаваме на дорийците по-малко значение като непосредствена причина за едно явление, което трябва да е започнало преди тяхното идване.


Микенска жрица

зглежда, че едно обяснение, предложено неотдавна, отговаря доста добре на фактите. През XIII и XII в. целият Близък изток около Източното Средиземноморие е бил арена на твърде сложни миграции. За тях знаем от египетски документи, в които многократно се говори за нападения, извършвани от ,,морските народи" — разнородна коалиция, в която сигурно са участвува ли и гръцки контингенти. Тези нахлувания, първоначално отблъсквани, а после отчасти успешни, нарушили сериозно политическото равновесие в Близкия изток. Хетската държава рухнала. Египет се прибрал в областта на Нилската делта, изоставяйки азиатските си владения. Развитието на пиратството унищожило условията, които благоприятствували за търговията в източния басейн на Средиземно море. Микенците, които били пряко заинтересувани в тази търговия, пострадали твърде осезателно от нейното замиране. Скоро те се оказали откъснати от източните си партньори и принудени да се задоволяват само с ресурсите на собствената си земя. Тя никога не е била особено богата и не е могла да дава продукти, достатъчни за едно многобройно и привикнало на благоденствие население. Именно тогава, притиснати от нуждата, микенските царства трябва да са се обърнали едно срещу друго в редица междуособни войни, които довели последователно до частичното унищожение и после до пълната разруха на повечето от тях. С това се обяснява бързият упадък на тази култура, която накрая забравила дори източниците, от които се подхранвала, и някогашните си богатства, включително употребата на писмото линеар Б, и която загубила всякаква способност за обновяване поради повтарянето на все едни и същи, станали вече безплодни формули. И така, дорийците, които се настанили в голяма част от гръцките земи, намерили тук не някаква цивилизация в пълния ѝ разцвет, която те брутално смазали, а една замираща култура и едно западащо общество. Тяхното идване трябва да е ускорило общото обедняване на Гърция и предизвикало изселване към по-богатите земи на малоазийския бряг, където елинизмът по-късно се издигнал отново до някогашната си сила и блясък. Връзките с външния свят били възстановени едва през IX в. и същинска Гърция, отново в състояние да се обогатява от досега си с Изтока, започнала малко по малко да се съживява.

Hatshepsut

Истина ли е Илиадата?

Възможно ли е троянската война да е една от най-големите измами в историята?

http://d3bep.blog.bg/history/2010/11/11/troy-is-it-real-istina-li-e-iliada.633026

Давам само линк към статията, защото материалът е авторски и е твърде обширен.

Hatshepsut

Геометричната цивилизация или Омирова епоха


Гръцката колонизация на Мала Азия

https://istorianasveta.eu/

През IX в., когато след един мрачен и труден период гръцкият свят отново си възвърнал своята жизненост, той се появява пред нас в облик, съвсем различен от онзи, който е имал през микенската епоха. Упадъкът на ахейските държави и нашествието на дорийските племена предизвикали в продължение на три века движения на населението, които довели до дълбоки промени в разселването на гръцкия народ в басейна на Егейско море. Докато пришелците постепенно заели по-голямата част от континентална Гърция и Пелопонес, предишните обитатели, ако искали да се избавят от дорийското господство, напускали тези места, за да потърсят другаде по-гостоприемна земя. Ние почти не познаваме в подробности тези миграции, които продължили векове и споменът за които се запазил в паметта на гърците единствено във формата на предания, през които е твърде трудно да се види историческата действителност. Но сигурно е, че движението се е насочило към Изток, към Цикладите и малоазийския бряг, и че е завършило с трайното установяване на редица многолюдни и преуспяващи гръцки колонии по целия западен бряг на Мала Азия. Понеже най-големите от тези колонии говорели на йонийски диалект, историческият процес, който е довел до тяхното създаване, се нарича обикновено йонийска миграция. Този термин се противопоставя на израза дорийско нашествие и така се образува един приемлив за мисълта диптих. Но както дорийското нашествие, така и йонийското преселение не бива да се схващат като прост процес. Напротив, последните изследвания показват колко сложен и заплетен е бил той.

Още е твърде рано да искаме да проследим в подробности толкова сложното движение на този народ. Археологическите разкопки ще ни помогнат по-добре да уточним кога са дошли първите гръцки колонисти в различните точки по бреговете на Азия,отколкото критичното проучване на легендите и преданията. Тези разкопки са още в началото си, което е твърде обещаващо, както се видя в Смирна и Фокея. Засега се приема, че първите гръцки колонии в Мала Азия. са създадени преди края на микенската епоха; изглежда, че гърците са дошли в Милет* и Кларос към XIV в., може би след критяните, които се били вече настанили там. После колонизацията се извършвала на последователни вълни с твърде различен произход и численост според това, как ахейското население на същинска Гърция е отстъпвало под напора на дорийското нахлуване; понякога те заемали нови места, прогонвайки местното население, понякога отивали да подсилят някоя съществуваща вече колония. Самите дорийци следвали това движение, завладявайки южните острови, Крит, Родос и различни точки на малоазийския бряг. През IX в. тези миграции в по-голямата си част били завършени. Появата на една нова сила в сърцето на Мала Азия, лидийското царство, сложила край на експанзията на гърците към вътрешността. По това време разселването на гръцкото население около Егейско море, превърнало се в гръцко езеро, почти приключило, с изключение на северния бряг, който бил зает по-късно.

Древните правели разлика между гърците в зависимост от големите езикови дялове, основаващи се на диалектите, които те смятали, че отговарят на етническото деление. Макар днес учените да не държат строго на това съответствие, те все пак признават, че езикът в съчетание с институциите често пъти е онзи определящ елемент, който характеризира дадена област. В зависимост от това завладяването на егейския свят в края на големите разселвания, бележещи т.нар. ,,тъмни векове", може да се очертае по следния начин:

Еолийските диалекти се говорят в северната част на малоазийската крайбрежна ивица, колонизирана от гърците, като се почне от ниската равнина на Хермос северно от Смирна и се стигне до брега срещу остров Лесбос, включително и самия Лесбос. Еолийските заселници дошли от Тесалия и Беотия, където след тяхното заминаване еолийският диалект бил силно обагрен под влиянието на северозападните гръцки диалекти. Племената, говорещи йонийски диалект, се установили в Атика, в Евбея, на Цикладите (с изключение на южните) и по малоазийското крайбрежие от Смирна до района северно от Халикарнас, както и на големите острови Хиос и Самос. Дорийските племена покорили, като им наложили езика си, Мегара, Коринт, Арголида, Лакония, южните Циклади (особено Мелос и Tepa), Крит, Родос, Додеканезите и най-после, на азиатския бряг, Халикарнас и Книдос на територията на Кария. В северозападната част на континентална Гърция и в пелопонеските области Ахея и Елида се говорят т. нар. северозападни диалекти, които са много близки до дорийския: тези диалекти са упражнили силно влияние върху диалектите на Тесалия и Беотия. И накрая, в две твърде отдалечени една от друга области — Аркадия и остров Кипър — се запазил един диалект, наречен аркадо-кипърски, който, изглежда, е съхранил най-много общи черти със стария микенски език.

Това разпределение останало трайно. То имало последици както за политическата история, така и за цивилизацията. Общността или сродството на диалекта е било за гръцкия свят, така лесно разкъсван от вътрешни съперничества, фактор на единство или поне на солидарност между държавите. Това се вижда ясно през войните през V в., когато Атина и Спарта с повече или по-малко успех са привличали всяка на своя страна йонийски и дорийски градове. Това се вижда и по-рано през X и IX в., когато йонийските градове в Мала Азия се обединили в съюз. Вярно е, че общността на религиозните традиции, която както за йонийците, така и за дорийците допълвала общността на езика, трябва да е допринесла много да се поддържа чувството за първоначалното им родство. У йонийците гражданите се разделяли обикновено на четири фили с традиционни имена и се чествал празникът Апатурии. У дорийците се среща обикновено същото деление, но на три фили, и общи култове като култа към Аполон Карнейос. Разбира се, тези аналогии не изключват някои дълбоки различия между отделните градове, а понякога и ярко изразена враждебност между племена от една и съща група. Ето защо би било погрешно да се отдава на различията между дорийци и йонийци някакво изключително значение при разясняването на гръцката история. Все пак тези различия, колкото и малки да са в етническо отношение поради размесването на населението, са играли твърде осезаема психологическа роля, спомагайки за противопоставянето на Спарта и Атина, които намирали в принадлежността си към две различни групи на гръцкия народ удобно оправдание за своето съперничество.

В областта на културата разнообразието на диалектите си останало дълго време съществена черта на гръцкия свят. Гърците имали дълбокото чувство, че тяхното сродство почива върху общността на езика: именно това, че са говорели на гръцки език, ги е отличавало от ,,варварите" и е обуславяло в собствените им очи тяхната солидарност по отношение на останалия свят. А ако различията между местните говори са благоприятствали за съществуването на политически партикуларизъм в рамките на тази общност, то те са били същевременно източник на езиково богатство, нещо, което добре съзнавали писателите и поетите и което те плодотворно използвали. Така, твърде рано се обособили няколко литературни езика, заимствали от един или друг диалект или от комбинацията на няколко от тях особеното си звучене и колорит, като въпреки това си оставали достъпни за всеки образован грък. Най-поразителният и същевременно най-старият пример е езикът на епоса, където в колкото сложен, толкова и хармоничен синтез се съчетават йонийски и еолийски елементи, подчинени на една изтънчена метрика. Този изкуствен език, предназначен единствено за епическия слог в хекзаметри, който никога не е бил говорен никъде, е имал необикновено щастлива съдба, тъй като не е излязъл от употреба до края на Античността, а дори и по-късно, в средите на византийските учени. Така в литературното творчество според това, дали геният на някой писател е намерил израз в един или друг жанр, диалектът, с който той си служел, се възприемал като подходящ за литературни произведения от същия вид и ставал предмет на подражание, без това да пречи на транспонирането му в някой друг диалект. Допускало се дори смесване на диалекти: хоровете в атическите трагедии са писани не на атически диалект, както останалата пиеса, а на един твърде произволен дорийски, който минавал за по-подходящ за хоровата лирика. От друга страна, комедията на Аристофан е постигала колоритно въздействие, като е изкарвала на сцената действащи лица, говорещи на собствения си диалект.

Не бива да забравяме също така, че древните сами са нарекли дорийски и йонийски двата основни ,,ордера" или стила на своята архитектура. Действително от VI в. нататък, когато тези стилове се явяват напълно оформени, приложението на единия или другия преобладава в различни области на гръцкия свят: дорийският — в континентална Гърция, а йонийският — в елинизираните райони на Мала Азия. Но тези различия не са били никога твърде строги и скоро някои архитекти се сетили да свържат двата ордера в един и същ монументален ансамбъл с оглед да се постигнат особени ефекти, както в Акропола на Атина, та дори в един и същ паметник, както в Пропилеите на архитекта Мнезикъл. И в архитектурата, и в литературата разнообразните вкусове и различните традиции на отделните клонове на гръцкия свят са допринесли за обогатяване на културата, която била тяхно общо достояние.


Вляво - дорийски, вдясно - йонийски ордер

Обикновено IX и VIII в. се наричат геометрична епоха поради оригиналния характер на керамиката от това време. Наистина по местата, които били обитавани през тази епоха, се намират вази или поне фрагменти, чиято украса се състои предимно от прави линии и прости геометрични мотиви. Дълго време появата на този стил се свързваше с дорийското нашествие; в него виждаха влиянието на нов дух, донесен от завоевателите, дошли от север. Това обяснение на фактите днес вече не е приемливо: ходът на разкопките показа, че геометричният стил далеч не е плод на някаква революция във вкусовете, дошла като резултат от внезапна промяна на етническата среда, а бавно и постепенно е еволюирал от микенската традиция. Особено забележително е, че такава приемственост е установена именно в Атика, където дорийският елемент никога не е прониквал и където въпреки това геометричната керамика е достигнала несравнимо съвършенство. Но същата бавна еволюция се забелязва и другаде. За да обозначат етапите ѝ, археолозите са въвели термините ,,субмикенски" и ,,протогеометричен", които при липсата на всякакви сигурни исторически данни позволяват да се нахвърли една, макар и относителна, хронология на тези тъмни векове. Приема се, че субмикенският период е продължил приблизително от края на XII в. до средата на XI в. (≈1100—1050), а протогеометричният започва от средата на XI в. и стига до началото на IX в. (≈1050—900). В рамките на геометричния стил в същинския смисъл на думата керамолозите различават чисто геометричен или старогеометричен стил, който трае от около 900 г. до малко преди средата на VIII в.; развит или зрял геометричен стил от към средата на VIII в., създал прекрасни шедьоври, в които сред геометричните мотиви вече се появява стилизирана човешка фигура, и най-после неогеометричен стил, отговарящ по време на края на VIII в., при който фигуралните изображения добиват по-голямо значение и предизвикват бързото разпадане на същинския геометричен стил.


Протогепметрична амфора, 950-900г.пр.Хр.


Хидрия в геометричен стил, средата на 8-ми век пр.Хр.
:arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
Трябва да се поясни, че тези разделения се опират главно на проучвания на атическата керамика, която е най-добре позната. В другите краища на гръцкия свят често се установява известно забавяне на развитието в сравнение с Атика: трудните съобщения през ,,тъмните векове" са допринесли за изоставането в най-отдалечените области. Но в общи черти еволюцията навсякъде е същата.

Не бива да ни учудва, че се придава толкова голямо значение на керамиката при установяване хронологията на този период от гръцката история. За ,,тъмните векове" ни липсват политически факти, а археологическите изследвания, от които единствено можем да черпим сведения, трябва да се основават върху онези документи, които най-често се намират при разкопките, т. е. върху фрагментите от печена глина: те наистина имат троякото преимущество, че произхождат от предмети за широка употреба, т. е. разпространени са навсякъде, че са относително лесни за класифициране въз основа на рисуваната им украса, чийто стил се развива, и най-после затова, че са обикновено добре запазени, тъй като ако вазите от рисувана теракота се трошат лесно, то поне фрагментите им устояват без видими повреди на разрушителното действие на времето. Ето защо, пародирайки думите на поета, бихме могли да кажем: само отломъкът познава вечността.

Геометричната керамика е позната на много места в гръцкия свят: в Коринт, Аргос, Беотия, на Цикладите и особено на Tepa, Родос, Кипър, та дори в Италия. Но именно в Атика може да се проследи най-добре нейното развитие още от субмикенската епоха благодарение на разкопките на некрополи, какъвто е некрополът на Керамейкос близо до един квартал на Атина, където някога са живели много грънчари, дали му и името си. Вън от града, близо до Дипилонската врата, е имало гробище, в което са погребвали покойници и през класическата епоха. Находките от най-старите гробове, намерени там при направените между двете световни войни разкопки, разкриха особената форма на тези погребения чрез изгаряне, които се появяват още през субмикенската епоха, стават обичайни през X в. и продължават и през следващите векове, въпреки че тогава отново се появяват погребенията чрез заравяне, обред, който не струва толкова скъпо. В една обикновена яма, изровена в земята, се полагат урната с пепелта и няколко вази като приношение за мъртвия. Този гроб се запълва до половината с пръст, а на повърхността се поставя надгробна плоча, която служи като стела, и често една голяма ваза, предназначена за възлиянията, които са съществен елемент от погребалния култ. Понятно е, че това гробище и подобните нему некрополи, какъвто е елевзинският, са били особено богати с керамика.


Пиксида в геометричен стил, средата на 8-ми век пр.Хр.

Формите на вазите (амфори, кратери, кани, купи, чаши, кутии с похлупак, наречени пиксиди) са се развивали в точно определена посока: различните части на вазата (например тялото и гърлото при амфората) се отделяли все по-ясно, вместо да се свързват с меки извивки, както е обичайно за микенската керамика. Изглежда, че по това време се появява един все по-взискателен архитектурен усет, налагащ вазата да се изгражда като сбор от ясно разграничени елементи. Смелостта на грънчарите расте едновременно с майсторството им; тя ще ги доведе до създаването на истински теракотни паметници, каквито са амфорите и погребалните кратери от Дипилон, които достигат човешки ръст и представляват изключителни технически постижения.

Украсата от черен фирнис първоначално била полагана върху светла глина, а по-късно, през протогеометричния период, започнали да покриват с фирнис цялата ваза, като оставяли върху гърлото или върху раменете четвъртито поле за геометричния мотив: концентрични кръгове или полукръгове, вълнообразни и начупени линии, ивици от триъгълници или ромбове, карирани или шахматни правоъгълници. Пластичната красота на тези вази с яркия контраст на светло върху черно и строгата елегантност на рисунъка са за нас необикновено привлекателни. По това време се появява мотивът на меандъра, който вече бил познат в Египет и на Крит, но който гръцкото изкуство така широко е използвало, че сме го нарекли гръцки. Обогатявайки се непрестанно, репертоарът на украсата се насочва и към живия свят; но формите, които той черпи от него, остават подчинени на силно абстрактна интерпретация. Твърде схематизирани фигури на животни в черен силует образуват фризове, които едва се различават от фризовете с чисто геометрични мотиви; птиците и четириногите са по-скоро знаци, отколкото одушевени форми, които се повтарят непрекъснато като шарка на килим. Това разширяване на репертоара подтиква грънчаря да отделя все повече място за украсата, която накрая заема почти цялата повърхност на вазата.


Голямата амфора от Дипилон, висока 1.5м, средата на 8-ми век пр.Хр.

Огромните амфори и кратери от Дипилон датират от периода на зрелия или новия геометричен стил. Пред тези паметници човек остава изумен от изтънчения вкус, с който са разположени орнаменталните пояси: избраният мотив всякога подхожда съвършено за мястото, което му е определено, а освен това симетричните и аналогичните елементи са разположени с тънък усет в рамките на композиция, обмислена до най-малката подробност. Едно нововъведение с големи последици е появата на човешката фигура, третирана също така условно, както и животните. Все пак, когато са започнали да представят човешки фигури, изкушението да ги включат в композирана сцена е било голямо. Това е станало върху голямата амфора от Дипилон, където в четириъгълното поле, оставено между двете дръжки, е поместена сцена на оплакване на мъртвец, положен на погребално легло и заобиколен от седнали или прави опечалени фигури. Вярно е, че всички тези схематизирани лица са еднакви: те не се различават нито по дрехите, нито по пола си. Но жестът, с който двете ръце държат главата, вече изразява определено чувство; човешкият елемент, който тяхното присъствие внася в една чисто абстрактна композиция, ще подейства като разлагащ фермент, който твърде скоро ще промени характера на украсата. Ако бързото развитие на сцените с човешки фигури е отличителен белег за атическия геометричен стил, то същевременно свидетелства за изключителните дарби на един народ на художници, който в тази област излязъл далеч пред всички останали гърци.

Първенството на Атина в геометричната керамика засенчва другите прояви на материалната култура през тази епоха. Архитектурата е позната само от няколко плана на храмове или къщи, възстановени върху основите, които единствени са се запазили досега. Голям брой бронзови статуетки, излети масивно, датират още от VIII в.; те представляват стилизирани животни или човешки фигури, доста сходни с рисуваните силуети от последния период на геометричния стил. Някои имат подставка, използвана като печат. Други са били монтирани върху вази или върху големи бронзови триножници, от които са намерени много изпотрошени екземпляри. Трети пък са служели за дарове в светилищата. Геометрически рисунки са украсявали бронзовите фибули, необходима принадлежност за закопчаване на дорийските дрехи, които се драпирали върху тялото и не били зашити. Статуетките от теракота възпроизвеждат същите схематични модели като бронзовите, с изключение на особените ,,камбановидни" идоли от Беотия с прибавени крака и с тяло, което понякога е украсено с рисувани геометрични мотиви. Всичко това обаче бледнее пред големите атически вази. Но Гърция през геометричната епоха е направила нещо много повече за цивилизацията — тя е дала азбуката и Омир.
 :arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
Гърците са възприели финикийската азбука вероятно през IX или в началото на VIII в. Най-старите азбучни надписи датират от втората половина на VIII в. Като приспособили за своите потребности остроумното фонетично записване, изнамерено от финикийците, гърците въвели в него един нов елемент с изключително значение — записването на гласните, което семитите не практикували. Може би споменът за стария микенски силабар, в който ясно се разграничавали сричките с различен вокализъм, е допринесъл за това обогатяване на азбучната система, като ѝ е придал общозначима стойност. Тази нова техника на писане се развила бързо и — с известни различия в подробностите — се разпространила в целия гръцки свят. От нея по-късно произлезли латинската азбука и повечето от азбуките на новото време.

Навярно не е случайно, че първите две литературни произведения ,,Илиада" и ,,Одисея" сега се датират от повечето учени през IX в. или по-скоро през VIII в., т. е. по времето, когато гърците започнали да си служат с азбучно писмо. Въпреки че Омировият проблем е извънредно сложен, много читатели днес долавят строгата съразмерност на конструкцията, която и едната, и другата поема разкриват на всеки, който ги изучава без предубеждения. Още древните, които са познавали Омировия текст безкрайно по-добре от нас, не са се съмнявали в общия първоизточник на двете поеми; малцина от тях са допускали хипотезата, че ,,Илиада" и ,,Одисея" не са написани от един и същ автор, а най-добрият литературен критик на Античността, Аристарх, който така умело е откривал по-късните добавки в традиционния, текст, се е борил ожесточено срещу тези ,,сепаратисти" или хоризонти както са ги наричали тогава. Аз от своя страна съм склонен да приема това вече толкова авторитетно мнение, което анализите на известни съвременни учени потвърждават, като посочват от единия до другия край на поемите съответствия, разкриващи една конструкция, изградена съзнателно от един и същ творчески дух.

Защото колкото и да е била упражнена паметта на поетите, посветили се на епическата декламация, не можем да си представим, че подобен резултат е могъл да бъде постигнат без помощта на писмо. Въпреки че епическият стил със своите формули все още пази черти на устния стил, трябва да допуснем, че авторът на ,,Илиада" и ,,Одисея", макар едно късно предание да го представя като сляп, е записал още от самото начало големите си произведения. Така също най-старите гръцки надписи, които притежаваме, като надписа, който обещава на най-добрия танцьор като награда атическата ваза, върху която е написан, или надписа, който беше неотдавна разчетен върху чашата на Нестор, открита в Исхия (и двата датират от втората половина на VIII в.), потвърждават, че епическият език и стихосложение са били още през тази епоха широко разпространени както в Атина, така и в далечните колонии на западното Средиземноморие.

Самото съвършенство на двете поеми показва, че те бележат завършека на една дълга традиция. Древните са разбирали това, тъй като Аристотел пише в своята ,,Поетика": ,,Ние не познаваме нито една подобна поема, създадена от предшественици на Омир, но всичко показва, че е имало много такива поеми". Изчезването на цялата предишна литература се дължи без съмнение на липсата на подходящ способ за записване: микенският силабар, ако е останал в употреба (което не е никак сигурно), е бил твърде несъвършен, за да послужи за увековечаване на едно дълго литературно произведение. Затова пък Омир е могъл да използва азбуката и неговото произведение е хвърлило в забрава всички други, които са го предхождали.


Омир и неговият водач

Много градове са си оспорвали честта да бъдат негово родно място. Но все едно дали той е роден в Хиос, в Смирна, в Колофон, в Иос или в Куме, сигурно е, че поетът е създал произведението си в района на йонийските градове на Мала Азия. През VIII в. те вече процъфтявали след първоначалните трудности в своето развитие. Обединени в съюз от дванадесет града, свързани от сроден език и религия, като общия култ на Посейдон, който те извършвали в общойонийското светилище на нос Микале, свързани с Атина по чувство и исторически спомени, те имали здрава социална организация, чийто основен елемент била аристокрацията на големи поземлени собственици, държащи в ръцете си фактическата власт, независимо от това, дали били групирани или не около един цар. Именно в дворците на тези йонийски благородници били рецитирани за пръв път ,,Илиада" и ,,Одисея". Едната извиквала от далечното минало спомена за чутовния поход, спомен, скъп за гърците, живеещи на азиатска земя; те с право виждали в ахейската експедиция срещу Троя предвестник на йонийската колонизация в Мала Азия, а разказите за чудните военни подвизи допадали на знатните слушатели, самите те ревностни любители на лова и военните упражнения. Другата очаровала въображението с разказа за далечни приключения из западните морета, в каквито моряците от Евбея и същинска Гърция по примера на финикийците започнали отново да се впускат. Войната и пътешествията, тези две форми на човешка дейност доставяли добър материал за епос. През ,,тъмните векове" споменът за ахейския свят се запазил чрез онези поетически произведения, за които творчеството на Омир свидетелства, че са съществували, но които то впоследствие засенчило. След откритията на микенската археология и още повече след разчитането на линеар Б днешните коментатори охотно подчертават в Омировите поеми всичко онова, което може да се свърже с тази микенска традиция, и наистина значението на това наследство от II хилядолетие е много голямо. Но би било погрешно да се отрича, че Омир, който е живял през геометричната епоха, дължи много и на своето време. Дължи му по-специално един съществен елемент от своята поезия, а именно сравненията, често твърде разширени, на героични събития със случки от всекидневния живот, похват, който му позволява да направи света на епоса разбираем за слушателите си, позовавайки се на опита от всекидневния им живот. Той му дължи и онова непосредствено и лично познаване на природата и хората, което и в ,,Одисея", и в ,,Илиада" ни кара да се приобщим изцяло към преживяванията на героите и възстановява пред нас с убедителна достоверност естествения кадър на техните приключения. Оттук и чувството на проста правда, което все още ни внушава магията на стила, като четем поемите, и което им придава някаква вечна младост.

Не без основание от няколко години насам наблягат често върху сходството на Омировото изкуство с изкуството на най-хубавите геометрични вази. Композиционен усет за изграждане на големи, тънко сглобени ансамбли, ясна представа за йерархията в религиозната и социалната, а така също и в естетическата сфера, непрекъсната намеса на един бистър ум, който тълкува света като функция от човека и изгражда произведението си според неговите духовни изисквания — двете големи йонийски епопеи ни разкриват всичко това, което намираме и в шедьоврите на атическите керамици от VIII в. Но има нещо още по-показателно. Когато през втората половина на века вазописците в Атина започнали да оставят по-голямо място за изображения на фигури, те рисували върху големите кратери сцени на сухопътни и морски битки, чието сродство с подобни сцени в ,,Илиада" е било изтъквано неведнъж. Тези творби, макар и често запазени във фрагментарно състояние, ни дават все пак важни указания. Като запазва връзката с традицията, от която взема малките схематични фигурки, керамикът ги оживява чрез точно означение на някоя поза или жест, и това им придава необикновена правдивост. Не и ли забележително, че Омир, когато описва нещо, постъпва точно по същия начин, като от една сложна действителност подбира съществения или характерен детайл и запазва само него, за да го запечата трайно в паметта ни? Изкуството на поета и изкуството на художника почиват върху съвършеното владеене на един занаят, който им дава готови формули или шаблони, разработени от техните предшественици; но собственият им творчески гений вдъхва на традиционните елементи нов живот благодарение на проницателността и правдивостта на личното им виждане за света. Изразната сила на творбата, чувството за пълнота и съвършенство, което ни внушава тя, се дължат именно на това равновесие между наследството от миналото, съзнателно прието от твореца, и оригиналния принос на един ум, който върви направо към същественото. Срещата на две форми на изкуството, принадлежащи към толкова различни сфери, но вдъхновени толкова явно от един и същ дух, е твърде красноречива черта на културата.

С Омир и с геометричната атическа керамика гръцкото общество от VIII в. ни се представя в най-благоприятния си облик. Другата му страна ни е представена от един друг поет, по-суров и не така привлекателен — Хезиод, който е живял вероятно през втората половина на века, ако не и по-късно. Той познавал произведенията на Омир, на когото при случай е подражавал точно и с когото според една късна легенда, много популярна в училищата, се е състезавал. За разлика от йонийския поет той не е живял в дворците на могъщите: бил е селянин от Беотия и е имал малко стопанство близо до градчето Аскра в полите на Хеликон, недалеч от една долина, посветена на музите. Запазени са две от неговите поеми, и двете написани в епичен стил - ,,Теогония", или родословие на боговете, и ,,Дела и дни", земеделска и дидактична поема. Във втората той често ни говори за себе си, за размишленията и грижите си. Докато личността на Омир изцяло се губи зад творбата му, произведението на Хезиод въпреки стиловите формули и известна непохватност на формата звучи твърде индивидуално и ни описва достоверно съдбата на дребния земеделец в Гърция от геометричната епоха.

Тази съдба положително не е била завидна. Селянинът се труди с пот на чело над късчето земя, изложен на последователните изпитания на годишните времена. Трудът е негов закон. Ако има щастие, той може и да натрупа богатство, което единствено носи уважение. Но семейните и съседските кавги дават поводи за процеси, които царете, т. е. велможите, често решават с несправедливи присъди, след като са били подкупени с подаръци. Хезиод пламенно призовава справедливостта и изразява вярата си в безпристрастието на върховния бог Зевс; но именно с това разкрива колко рядко в неговите очи тази справедливост е била зачитана. Постоянното призоваване на тази божествена абстракция показва поне силата на една морална потребност, която е възникнала у отрудените граждани, недоволни от условията на живот и съзнаващи, че заслужават по-друго нещо. В гръцките градове това е било източник на социални конфликти, които през следващия период довели до голямото начинание на далечната колонизация и до дълбоки политически сътресения.

Hatshepsut

Архаична Гърция (от VIII до VI в.)


https://istorianasveta.eu/

В предходните глави бяха разгледани основните прояви на цивилизация, които придават на геометричната епоха определящо значение за историята на Запада. Уместно е сега да припомним в общи черти най-важните събития, които бележат развитието на гръцкия народ от VIII до VI в., от момента, когато след ,,тъмните векове" ние успяваме отново да доловим неговия ход, до Гръко-персийските войни, когато съдбата на гърците отново е поставена на карта. Сведенията за този период ни дават възможност само в редки случаи да проследим в подробности историята, която, особено в началото, е много размесена с легендарни елементи. Но за разлика от ,,тъмните векове" архаичната епоха не се губи в пълен мрак. Въвеждането на азбучното писмо е давало възможност да се пазят архивни документи: списъци на сановници, списъци на победители в състезания, отговори на оракули, а по-късно текстове на закони, декрети и договори. Списъкът на победителите на Олимпийските игри, който по-късно е послужил за основа на обща хронология, е започнат в 776 г. пр. н. е. при учредяването на тези общогръцки празници. Към края на VIII в. с поета Евмел от Коринт плахо се появява нещо като историография, в същност все още неосвободена от традициите на епоса. Големите историци от V в. Херодот и Тукидид са използвали умерено тези извори в зависимост от своите нужди. Благодарение на тези текстове, които археологията понякога допълва или потвърждава, ние можем да набележим в общи черти историята на този сложен процес, в хода на който завършило бавното формиране на класическия елинизъм.

Вместо да се опитваме да проследим подробностите на това развитие, често несигурни и непълни, в рамките на всеки град, по-добре е да хвърлим общ поглед, който ще ни помогне да разберем общата насока в еволюцията на архаичния свят независимо от местните проблеми, които със своята сложност трудно се поддават на анализ. Съществените явления са следните: широко разпространената социална криза, водеща началото си от неравното разпределение на поземлената собственост, предизвикала масово изселване, което довело до създаването на гръцки колонии далеч отвъд границите на егейския свят —от Черно море до Испания; понеже тази емиграция не била достатъчна да се реши проблемът, вътрешните конфликти в градовете се изострили и често водели до силни вълнения и до установяване на нови режими като тиранията; накрая, едновременно с политическите събития, един голям факт от областта на културата характеризира целия този период: подновяването на тесните връзки с Изтока. Да разгледаме последователно тези моменти.

Социалната криза ни се разкрива в своите последици и в сведенията на Хезиод, които в същност се отнасят предимно за една област — Беотия, и за определена епоха —края на VIII в. В тесните рамки на градовете-държави, възникнали от единия до другия край на гръцкия свят по двата бряга на Егейско море, живеели във всяка област по няколко хиляди души, които си поделяли ресурсите на една територия със скромни размери. Всяка от тези политически единици, състояща се било от разпръснати селища или от някой по-голям град, който стоял начело, имала монархическо управление, за каквото ни говорят Омировите поеми — потомствен владетел, подпомаган от главите на големите семейства, ръководел съдбините на малката държава. Кръвните или религиозните връзки, фамилните родове или геноси, групите, свързани от общ култ, или фратрии, споявали донякъде тези политически единици. В града-държава властта се намирала в ръцете на едрите собственици на земята, най-важния източник на богатство, които единствени разполагали със средства, за да поддържат коне, необходими за бойните им колесници, и за да се снабдяват със скъпо и тежко въоръжение. Тази поземлена аристокрация често свеждала монарха до положението на пръв между равните; царската функция била само титла, една от многото магистратури, имаща предимно религиозен характер. Но заедно с това в хода на неизбежната еволюция икономическите устои на този социален ред се променяли. Наследствената система, изглежда, се е свеждала обикновено до равната подялба на имотите между преките наследници. Когато собственикът на един парцел земя е имал повече от един син, при смъртта му имуществото се раздробявало на части, които при всяко следващо поколение ставали все по-малки; много скоро собствениците на тези малки парчета земя изпадали в мизерно положение и обедняването им ги заставяло или да задлъжнеят, или да постъпят на служба у някой богаташ, който се възползвал от случая, за да сложи рано или късно ръка на малкото им стопанство. Оттук и общата тенденция към съсредоточаване на земите в ръцете на неколцина привилегировани, докато все по-нарастваща маса от населението трябвало да се труди при тежки условия, като рискувала да загуби икономическата си независимост, та дори, поради задлъжняване и заробване за дългове, и самата си свобода. Това явление, описано тук съвсем накратко и схематично, наблюдаваме почти навсякъде в гръцкия свят в началото на архаичната епоха; заедно с нормалния растеж на населението то подтикнало гърците към колониалната авантюра.

Древните са определили доста общо тази най-важна причина за емиграцията като ,,липса на земя" или стенохория. На практика случаите, които принуждавали колонистите да тръгват по чужди земи, били твърде различни: съперничества между политически водачи, жажда за приключения, изгнаничество, на което била осъждана част от социалната общност, и по-късно предприемчивият дух, подхранван от стремежа към политическо или търговско господство. Но почти винаги в основата е стояла необходимостта да се разреши радикално проблемът за пренаселеността или поземлената криза.

Обстоятелствата, при които се създавали колониите, така са покорявали въображението на съвременниците, на преселниците и на техните потомци, че около тях са възникнали повече легенди, отколкото за каквото и да било друго. Все пак имаме достоверни разкази за редица колонии, които ни дават доста ясна представа за обичайния ход на тези начинания. Да вземем за пример малкия вулканичен остров Tepa (сега Санторин) на Цикладите, откъдето тръгнала една експедиция за Африка малко след средата на VII  в. Събитията около това пътуване са ни предадени с големи подробности от Херодот (IV, 150 и сл.), чийто разказ в основни черти се потвърждава по любопитен начин от един надпис в Кирена, датиращ от IV в., но отразяващ една по-стара традиция, която сигурно не е текстът на Херодот. Съвпадането на двата извора е повече от показателно.

От тези два текста се вижда, че към средата на VII в. о. Тера преживял период на безредици като последица от лоши реколти. Запитан от владетеля на острова, делфийският оракул го посъветвал да изпрати експедиция в Либия, за да основе там колония. Жителите на о. Tepa се подчинили неохотно; свиканото от царя събрание на гражданите решило да възложи командването на експедицията на някой си Батос. Бъдещите преселници били набирани, като всяко семейство трябвало да даде пo един син. Онези, които били определени по този начин, били задължени да отплуват под страх от смъртно наказание и да се заселят в новата колония. Не им се разрешавало да се върнат на Tepa, освен ако след пет години упорит труд начинанието се проваляло напълно. Така организиран, определеният контингент се качил на две пентеконтори (кораби с по 50 гребци), което ще рече, че той трябва да е наброявал най-много 200 души. Двата кораба пристигнали в Итанос на Крит,където наели един критски пилот и отплували за Либия. Там спрели край източния бряг на Киренайка на едно неудобно островче, което им послужило като база за проучване на континента. От този преден пост те се отправили към вътрешността, влезли в допир с местното население, което ги посрещнало благосклонно, и след като се установили временно за шест години в Източна Киренайка, се заселили окончателно във вътрешността на страната, на края на едно високо плато, сред плодородна местност с обилен извор и добре напоявани земи, подходящи за земеделска колонизация. Според общоприетата хронология град Кирена е основен през 631 г. пр. н. е. и в продължение на тринадесет века, до идването на арабите в 642 г. от н. е., се радвал на цветущо благоденствие на тази африканска земя.

Тази история, за която имаме щастието да сме особено добре осведомени, е твърде характерна. В нея намираме най-съществените елементи, които се срещат в почти всички разкази за основаване на колонии: икономическа и социална криза, която предизвиква решение за емигриране; допитване до оракула в Делфи, който трябва да даде на начинанието поръчителството на неоспорим религиозен авторитет и може би също така, поради многото запитвания от този род, полезни съвети за посоката, в която трябва да се отправят, за да се избягнат сблъсквания с други преселници; намеса на държавата под формата на декрет на събранието за организиране на експедицията и за посочване на водача и участниците, заставени да се изселят под заплахата на най-сурови санкции; заминаване на една малка група, защото в тесните рамки на гръцкия град тежкият социален проблем е можел да бъде разрешен с изселването само на няколкостотин души; отсядането им на крайбрежен остров близо до някоя непозната страна, за да си осигурят подслон, преди да проникнат във вътрешността, и накрая окончателно основаване на земеделска колония на подходящо място с вода и годни за обработване земи. Всичко това, в различни варианти според обстоятелствата, може да се срещне в историята на много други колонии, създадени в отговор на същата необходимост и преживели подобни перипетии.

В Кирена и на много други места гърците не се натъкнали, поне в началото, на враждебно отношение от страна на местните жители; те имали работа с номадски племена, които не се тревожели от трайното заселване на чужденци на тяхна земя. Но тази миролюбива колонизация нямала навсякъде успех. На някои места, както в Южна Италия, колонистите трябвало да водят дълга и тежка борба, за да сломят съпротивата на ,,варварите". Най-поразителен е без съмнение случаят с Тарент, за който ни разказва гръцкият пътешественик Павзаний, писал през II в. от н. е., но използвал стари източници: ,,Тарент бил колонизиран от спартанците и основател на града бил спартанецът Фалант. Избран да командва колонизационната експедиция, Фалант получил от Делфи предсказание, че ще завладее земя и един град, когато усети дъжд от ясно небе. В момента самият той не се замислил над смисъла на предсказанието и не намерил за необходимо то да му бъде разяснено от тълкувателите, на които това било професия. Повеждайки корабите си, той слязъл в Италия. Там извоювал редица победи над местното население, но не успял нито да завземе някой град, нито да завладее някаква територия. Тогава си спомнил за оракула и си казал, че богът му предрекъл нещо невъзможно, защото никога не вали дъжд от чисто и ведро небе. Тъй като изпаднал в обезсърчение, жена му, която го придружавала при пътуването, се опитала да го утеши: взела главата му на коленете си и започнала да го пощи. При това занимание, като се замислила над положението на мъжа си, което не се подобрявало, от жал към него се разридала. Като падали сълзите ѝ, намокрили косата на Фалант и ето че той изведнъж разбрал предсказанието, защото жена му се наричала Айтра, ще рече ,,ведро небе". Още следната нощ той нападнал Тарент, най-големия и най-цветущия град по крайбрежието, и го превзел от ,,варварите".

Въпреки анекдотичния си и легендарен характер този разказ показва ясно какви мъчнотии са срещнали гръцките колонисти, за да се заселят в областта на Апулия, където месанийците се съпротивлявали още от самото основаване на колонията в края на VIII в. и не престанали да ги безпокоят и по-късно. Той показва също и важната роля, която играел при основаването на всяка колония водачът на експедицията, който носел званието основател, ойкист, и който под покровителството на божеството помагал на колонистите да се справят с изпитанията. Разбираме защо тези хора, натоварени с изключително тежка отговорност, били възнаграждавани и с изключителни почести: след смъртта им те обикновено били хероизирани и на гроба им бил учредяван култ.

Бихме искали да можем да проследим в подробности тази удивителна експанзия на гръцкия народ, но често липсват сигурни документи, особено за ранните епохи, а от друга страна, колониите са били твърде многобройни, за да могат да се посочат тук всичките без известен подбор. Освен това някои от колониите, след като окончателно са установявали на територията си, на свой ред се размножавали, изпращайки заселници в съседни области. Пък и трудно е да се различат ясно последователните етапи на едно движение, което е продължило близо три века в най-различни посоки. Без съмнение би могло да се твърди с основание, че колониите от началния период, някъде до средата на VII в., са били предимно земеделски поселища, предизвикани от социалната криза, за която говорихме по-горе, докато търговията е придобила по-голямо значение в по-късния период, но това развитие, което действително се наблюдава, съвсем не е така точно определено и не позволява да се очертаят строго хронологически граници на колонизацията като цяло. Затова ще се задоволим да говорим за нея, както обикновено се прави, в рамките на големи географски райони.


Гръцката колонизация през архаичната епоха

В зората на VIII в. източният басейн на Средиземно море откривал свободен терен на гърците само към север. Вътрешността на Мала Азия, планинска и мъчнодостъпна, не привличала много този народ, който не обичал да се отдалечава от морето. Асирийците и финикийците пречели на всякакво проникване в Киликия или Сирия. Нещо повече, те се закрепили на Кипър и там гърците трябвало да се съобразяват с тях. На юг Египет, макар обезсилен и разпокъсан, бил твърде гъсто населен, за да може лесно да бъде завладян. Единствено северните брегове на Егейско море не принадлежали на многобройни и организирани народи. Те привлекли още през първата половина на VIII в. колонисти от Евбея, където два съседни града, Халкида и Еретрия, взели инициативата за подобни преселвания. Въпреки че тяхната хронология е съвсем малко известна в подробности, в тази област изникнали бързо една след друга колонии и поради големия брой поселища от Халкида (около тридесет) тя получила името Халкидика. Трите полуострова, на които се разчленява, Палене, Ситония и Акте, били завзети със сила; най-големите градове там били Менде в Палене и Тороне в Ситония. Малко по-късно била основана Метоне на македонския бряг по средата между Олимп и дъното на Термейския залив. Повечето от тези градове си останали малки и се славели само с качеството на вината си. Най-могъщият град, Потидея, на Паленския провлак, бил основан едва към края на VIII в. от заселници, дошли не от Евбея, а от Коринт.

На изток тракийският бряг, където живеели войнствени племена, привлякъл йонийци от Цикладите. През първата половина на VII в. преселници, дошли от Парос, основали на о. Тасос град недалеч от устието на р. Нестос и от планинския масив Пангей. Както на самия остров, така и на континента имало големи златни мини, от които впоследствие колонията забогатяла. Но това преселване, в което взел участие и поетът Архилох, станало с цената на ожесточени битки с траките; така тасосци завзели голяма част от земята, която се простира между устието на Нестос на изток и устието на Стримон на запад, създавайки по този начин предпоставките за бъдещето си благополучие. Отвъд Стримон, на източния бряг на Халкидика, гърци от о. Андрос основали към средата на VII в. градовете Акант и Стагира. На изток от Нестос по същото време йонийци от о. Мелос се заселили в Маронея, докато други, дошли от Клазомене, напразно се опитвали да удържат Абдера в борбата със съседните тракийски племена; един век по-късно други йонийци, които персите прогонили от Теос, се върнали в Абдера и този път се задържали там. Още по на изток, при устието на р. Хеброс, бил основан Енос от еолийски преселници, докато други еолийци в началото на VII в. заели Самотраки. От този момент крайбрежието и островите от Олимп до Тракийския Херсонес се оказали под контрола на гърците.

Проникването в Черно море през Протоците и Пропонтида (Мраморно море) започнало вероятно към края на VIII в., но първите заселища били пометени от кимерийските племена и настаняването на гърците било забавено с половин век. Най-късно към VIII в. милетците основали Кизик на южния бряг на Пропонтида; в 676 г. трябвало да го изградят наново след едно нападение на кимерийците. Малко след това били основани редица други селища и особено Абидос на азиатския бряг на Хелеспонта (Дарданелите). Между Абидос и Кизик фокийците се настанили в Лампсак. На европейския бряг, в Сестос, на Хелеспонта, се заселили еолийци от Лесбос, а по-късно, към 600 г., йонийци от Самос основали Перинт. Но един град от същинска Гърция, Мегара, се явил в тази област като съперник на гръцките градове от Мала Азия; в 676 г. Мегара изпратила една колония в Халкедон, на азиатския бряг на Босфора, а шестнадесет години по-късно, в 660 г., основала на отсрещния бряг град Византион, град, на който предстояло голямо бъдеще. Това, че мегарците изчакали шестнадесет години, за да се настанят във Византион, предизвикало, както ни казва Херодот, неодобрителното учудване на един персийски пълководец от времето на Дарий. Така или иначе, оттогава мегарските колонии на Босфора контролирали достъпа до Черно море.

Гърците го нарекли Понтос Евксейнос, гостоприемно море, като евфемизъм (вместо Аксейнос — негостоприемно) поради страшните бури, бушуващи в това море без острови, и поради мъглите и теченията, които са опасни за корабоплаването. Въпреки това те изследвали бреговете му на изток от Босфора по посока към Кавказ и Колхида, легендарната земя на Златното руно, а и на север отвъд устието на Дунав до Крим. И тук, както в Пропонтида, Милет играл челна роля, следван от Мегара. Към 630 г. милетци се установили окончателно в Синопе по средата на северния бряг на Мала Азия. По-късно, към VI в., те основали Амисос на изток от Синопе. Самият Синопе изпратил колонисти още по на изток в Трапезунд. Благосъстоянието на тези гръцки градове не се дължало само на скотовъдството, риболова и земеделието; там морската търговия намирала доходен пазар, защото някои стоки пътували по суша през високите плата на Мала Азия от Синопе и Амисос до Киликия, която се намирала срещу о. Кипър.

Плавайки покрай европейския бряг на Черно море, милетците скоро стигнали до Дунав; малко на юг от реката те основали Истрос към средата на VII в. Десет години по-късно се настанили в Олбия на устието на реките Буг и Днепър, която нарекли Бористен. Преди края на VII в. те построили пристанището Аполония (Созопол) на тракийския бряг, после, по на север — Одесос (Варна). През първата половина на VI в. достигнали до Крим (Таврическия Херсонес) и там основали последователно Пантикапей (Керч) и Теодосия; към края на века достигнали до най-вътрешната част на Азовско море, където основали град Танаис при устието на р. Дон. Най-после били създадени по-малки търговски фактории на самия кавказки бряг, като Фазис и Диоскуриада. По-малко активните мегарци основали към 560 г. Понтийска Хераклея между Босфора и Синопе, а по-късно, през 510 г., Месамбрия (Несебър) между Аполония и Одесос. Едва към 422 г. жителите на Понтийска Хераклея се настанили в Херсонес, в най-южната част на Крим.

Мегарската и особено милетската колонизация на Черно море имат особен характер: повечето от градовете, разпръснати в тази обширна област, били предимно търговски селища, твърде изолирани сред ,,варварските народи", с които често трябвало да водят преговори и на които се съгласявали да плащат данъци. Но природните богатства на тези далечни страни дали възможност да се развие изгодна търговия, от която се възползвала същинска Гърция: желязо, олово и мед от рудниците на Тракия, дървен материал от вътрешността на Балканския полуостров, сушена и пушена риба от богатите с улов големи устия на реките, тракийски и скитски роби и преди всичко жито от черноземните райони на Южна Русия — това са най-важните стоки, които гръцките кораби търсели в търговските селища на Черноморието. В замяна те доставяли произведения на гръцките занаятчии: накити и вази от златарските работилници, керамика, вина, зехтин и парфюми, на които ,,варварите" били големи любители. В местните гробове на Тракия и Южна Русия са намерени много съкровища, които показват широкия обхват на тази търговия; един вид атически вази от IV в. е така богато представен в погребалния инвентар на Крим, че са го нарекли ,,стил Керч".

Твърде различен характер имала колонизацията в Италия и Сицилия; там съществували не само малки търговски фактории, но и богати колонии с благоденстващо население, които живеели самостоятелно и допринасяли много за разцвета на гръцката цивилизация. Проникването на гърците на Запад е блестяща страница от гръцката история.

Тя започва в много ранни времена с основаването на Куме в Кампания през 757 г. според общоприетата хронология, която се потвърждава от археологията. Двадесетина години преди това евбейците вече били заели о. Исхия (Питекуса), преди да минат на континента. Така Куме, колония на Халкида, се оказал още от самото начало най-северният гръцки град в Италия, край богатата кампанска равнина, и могъл да установи търговски връзки по море с етруските, конто владеели северната част от полуострова. По същото време други преселници от Халкида се настанили в Наксос близо до Таормина в Сицилия, откъдето почти веднага изпратили заселници на юг, към Катания и Леонтини. Към 740—730 г. друга група халкидци основали Занкле (Месина), после Регион на калабрийския бряг, от другата страна на протока; както мегарците при Босфора, халкидците контролирали вече ключовия пункт за преминаване на север. Впрочем ние намираме и на запад мегарци, също така предприемчиви, както по Черно море; тяхната колония Мегара Хиблея е основана по същото време на юг от Леонтини. Най-после в 733 г. коринтянинът Архий избрал за заселване удобното място на бъдещата Сиракуза, откъдето прогонил сикулите, които живеели там; скоро Сиракуза станал най-цветущият гръцки град в Сицилия. Сиракузците разширили земите си към вътрешността, където основали Акре, и стигнали до южния край на острова. После, придвижвайки се по южния бряг в западна посока, колонизирали Камарина в началото на VI век.

Други гърци обаче ги изпреварили в това движение на запад. Още през първите години на VII в. една съвместна експедиция на родосци и критяни се настанила в Гела, в една плодородна равнина; един век по-късно, към 580 г., жителите на Гела изпратили заселници в Агригент. Още по на запад мегарците от Мегара Хиблея били вече основали Селинунт към средата на VII в. На северния бряг единственият голям гръцки град бил Химера, колония на Занкле, основана по същото време като Селинунт. Така или иначе западният край на Сицилия останал в ръцете на местното племе елими и на финикийците, които след основаването на Картаген се били установили трайно там. Те водили чести войни с гърците, които никога не успели да ги изтласкат оттам и дори загубили една толкова важна позиция като Селинунт в края на V в.


Гръцките колонии в Сицилия и Южна Италия
:arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
Едновременно със завладяването на Сицилия станало и завладяването на Южна Италия. Към 720 г. колонисти от Ахея в Пелопонес слезли в Сибарис, равнина в западния край на Тарентския залив, която веднага започнали да обработват. Един сухоземен път през планините на Калабрия водел до Тиренско море, като с това се избягвало заобикалянето през Месина. По на юг други ахейци основали Кротон, който по-късно станал съперник на Сибарас и накрая, през 511—510 г., го унищожил. Но междувременно сибаритите изпратили преселници в Метапонт, в дъното на Тарентския залив, и в Посейдония, на брега на Тиренско море в Лукания, по-известен под латинското му име Пестум. В края на VIII в. бил основан Тарент, най-могъщият град в областта, от спартанци при обстоятелствата, за които разказахме по-горе; отличното пристанище и плодородният хинтерланд допринесли за бързото му процъфтяване. Най-после, през първата четвъртина на VII в., локрийците основали в края на италийския ботуш колонията Епизефирски Локри. Осеяна по цялото крайбрежие с многолюдни и оживени гръцки градове, Южна Италия наистина заслужила името Велика Гърция, с което започнали да я назовават.

Пътят, който водел от стара Елада до нея, минавал по бреговете на Акарнания и Епир, а след това по канала на Отранте. Естествено било този път също да бъде осеян с гръцки колонии. Най-старата била Коркира (Корфу), държана първо от Еретрия в началото на VIII в., а после завзета от коринтците към 733 г., по времето, когато те отивали да основат Сиракуза. По-късно Коринт засилил контрола си върху излазите на Коринтския залив към запад и север, като изпратил заселници в Левкадия, Амбракия и Анакторион, после по на север, в илирийска Аполония. Но коркирците вече ги били изпреварили, като основали Епидамнос (Дурацо) на адриатическия бряг. Когато в края на VI в. атинските кораби стигнали до устието на По, за да занесат там хубавите вази, които неотдавна бяха намерени в етруския некропол на Спина, те могли да акостират в гръцки пристанища далеч зад канала Отранте.

Най-далеч на запад достигнали йонийците. Херодот ни е разказал историята на един търговец от Самос, който през 639 г., пътувайки за Египет, бил изхвърлен най-напред на бреговете на Киренайка; после бурята го подхванала оттам и го отнесла до Херкулесовите стълбове (Гибралтарския проток). Корабът ги преминал и накрая хвърлил котва на испанска земя при устието на Гуадалкивир близо до Кадикс, в една област, непозната дотогава на гърците, които я нарекли Тартесос. Товарът, който самоският търговец взел от там, му донесъл богатство и той се отблагодарил за това на боговете, като подарил на светилището на Хера в Самос огромна бронзова ваза, която Херодот е видял и описал. Изглежда, че в Испания се намирало предимно сребро и мед. Йонийските моряци от Фокея се специализирали в този вид търговия, в която местното население, изглежда, е участвало охотно от края на VII до средата на VI в. Въпреки конкуренцията на моряците от Картаген, които посещавали западните брегове на Средиземно море и имали търговски фактории в Испания, на запад от Сицилия, в Сардиния и Балеарските острови, фокейците достигнали до испанските пристанища, плавайки край северния бряг. Така към 600 г. те се настанили в Масалия (Марсилия), където един от тях, Протис, се оженил за Гиптис, дъщеря на владетеля на тази област. Градът бил не само земеделска колония, а и център на търговията с вътрешността на страната. По брега на Франция масалиотите основали много търговски фактории: Агате (Агд) на запад, Олбия (Иер), Антиполис (Антиб) и Никея (Ница) на изток. Други фокейци установили пристани на испанския бряг: Емпорион (Ампуриас), Хемероскопион (близо до нос Нао) и дори Майнаке (Малага). Когато метрополията Фокея била завзета от персите през 545 г., част от жителите ѝ пристигнали в Марсилия и по-късно се установили в Алалия, на източния бряг на Корсика.

Това нахлуване на гърците в западното Средиземноморие било посрещнато враждебно и от картагенците, и от етруските. В 540 г. съюзените им флоти влезли в голямо морско сражение край Сардиния с флотата на фокейците от Алалия. Въпреки че изходът от битката останал нерешен, гърците загубили толкова много кораби (две трети от флотата си), че трябвало да изоставят Корсика и да се оттеглят в Южна Италия, където основали Елея (Велия) в Лукания, южно от Пестум. Също и в Испания натискът на Картаген принудил фокейците да изоставят Майнаке (Малага). Те обаче задържали позициите си в Галия и Каталония.

В Африка присъствието на картагенците пречело на всяко посегателство върху Магреб (арабско название на Северна Африка — б. пр.). Но Киренайка, зеленеещо се сред пустинята плато, привлякла гръцки преселници през втората половина на VII в. Видяхме при какви обстоятелства хората на Батос от о. Tepa основали Кирена през 631 г. Новият град бързо процъфтял и се развил в богата земеделска колония с помощта на преселници от Пелопонес, Цикладите и Родос. Той отблъснал нападенията на съседните либийци, които известно време били подкрепяни от фараона Априес, и сам основал други колонии в тази област: Барка на стотина километра западно от Кирена и Евхеспериди (Бенгази) на западния бряг, срещу пустинните пространства на Голяма Сирта. Характерно е, че и Кирена, и Барка били построени на възвишения и във вътрешността на страната. Сигурно двата града са имали пристанища, които им давали излаз на морето, но най-важното за гърците, които живеели в Либия, било притежаването и използването на обработваеми земи. Те успешно се заели с тази задача и скоро Киренайка станала една от житниците на античния свят.

Πό на изток Египет, богата и гъсто населена страна със стара цивилизация, не бил подходящ за създаване на колонии. През микенската епоха гърците поддържали оживени връзки с него, но тези връзки доста отслабнали и дори съвсем се прекъснали през ,,тъмните векове", а асирийското владичество не благоприятствало за тяхното подновяване. Едва когато след 663 г. Псаметих I освободил Египет от чуждо иго и го възстановил като единна държава, гърците отново получили достъп в страната. Фараонът от саитската династия и наследниците му действително повикали йонийски и карийски наемни войници, чиито имена четем върху надписите на Абу Симбел в долината на Горен Нил. Гръцките войници на служба при египетския владетел довели след себе си търговци и търговията между егейския свят и Египет отново разцъфтяла. Трайното установяване на търговски фактории обаче не било предоставено на свободната инициатива на гърците. Войниците естествено били настанени в лагери, какъвто бил лагерът при Дафне на северния бряг на Делтата, на Пелузийския ръкав на Нил. Що се отнася до търговците, на тях им било отредено като място за търгуване и за стоките Навкратис, западно от Делтата, близо до Канопския ръкав на реката. Археологическите документи показват, че гърците дошли в Навкратис през последната четвъртина на VII в., но едва при фарона Амазис (568—526 г.), който бил елинофил, статутът на града бил точно определен. Гърците имали право на автономно управление и свобода да отслужват култовете си. Дванадесет града си поделяли отговорността в тази привилегирована фактория; това били все градове в Мала Азия като Милет, Фокея, Книдос и Халикарнас, големи острови като Самос, Хиос и Родос. Само Егина представлявала същинска Гърция в това съглашение. Предприятието имало удивителен успех до покоряването на Египет от Камбиз през 525 г.: гръцки кораби докарвали сребро от рудниците на Сифнос или от Тракия, а товарели оттам зърнени храни от Делтата. Всички печелели от тази изгодна търговия.

Вероятно подобен опит бил направен и в Посейдейон (Ал Мина) при устието на Оронт в Сирия. При неотдавнашните разкопки там е намерена микенска керамика, но също и архаични гръцки фрагменти, които свидетелстват за внос на гръцки произведения между средата на VIII и края на VII в. Не знаем обаче дали действително на това място е имало постоянна фактория; финикийци и асирийци, изглежда, систематично са изтласквали гърците от бреговете на Сирия и Палестина. На Кипър гърци и семити си поделяли острова. Първите владеели по-голямата част със Саламин, Солой и Пафос, вторите заемали югоизточната му част с Аматонт и Китион. Кипърският елинизъм запазил жизнеността си, за което свидетелства епическата поема ,,Кипърски песни", създадена от поета Стасин в Омировата традиция; но повече от всякъде другаде в Кипър се чувствали източните влияния и архаичните скулптури, намерени на острова, дължат на тях съвсем особената си красота.

 

Архаичната цивилизация в същинска Гърция и в Йония; гръцките градове-държави. Социалното развитие. Поземленият проблем. Благородниците и народът. Законодатели и техните реформи. Тиранията и тираните.

 

Докато гръцкият народ се разпръснал така от Испания до Кавказ, какво ставало в същинска Гърция и Йония? Видяхме, че колонизацията била последица на една социална криза, широкоразпространена в егейския свят. Вътрешното политическо развитие и стълкновенията между градовете разкриват други аспекти на тази криза, докато гръцката цивилизация се развива и обогатява благодарение на връзките с Изтока.

През VIII и VII в. в гръцкия свят се появява онази оригинална политическа форма, каквато е градът-държава, т. е. държава със скромни размери, в чийто център е един град, седалище на обществените институции и гражданските култове. Навсякъде, където се създават градове, често от обединяването (синойкизъм) на няколко селски поселища, ние наблюдаваме възникването на тази политическа единица по мярката на човека: тя е рамката, в която се е развила класическата култура. Размножаването на гръцките градове е явление толкова удивително, колкото е разпространението на техните колонии; има стотици от тях, чиято история е останала неизвестна за нас, но които все пак са показали трайна виталност. Всеки град е имал нищожна територия; така например във Фокида върху обща площ от 1650 км2 се наброявали двадесет и два независими града. Крит, чиято повърхност възлиза на 8500 км2, бил разделен на стотина малки държави: още Омир го нарича острова ,,със сто града". Коринт със своите 880 км2 или Аргос с 1400 км2 вече представляват големи държави. А що се отнася до Атина (2500 км2) или Спарта (8400 км2 заедно с Месения), това били държави с изключителни размери. Както видяхме, колониалните градове, дори когато искали да разширят територията си към вътрешността, също не надминавали тези размери. Кирена и Сиракуза, които били най-могъщите, владеели територия по-малка от един френски департамент. Не бихме могли да разберем гръцката история, ако не държим сметка за това необикновено политическо раздробяване, а създаването на конфедерации и съюзи било само полумярка с ограничено действие.

Съзнанието на гърците, че принадлежат към една общност, чийто израз и символ от 776 г. нататък станали Олимпийските игри, не пречело нито на съперничеството, нито на войните помежду им. Местният патриотизъм, подклаждан от поетите, поддържал и изострял конфликтите. Изискванията на въоръжената борба довели до увеличаване броя на войниците, наложили промени във въоръжението и тактиката; като последица от това настъпило нарушаване на социалното равновесие. Вътрешни кризи и войни в чужди земи — ето картината, която ни предлага архаична Гърция в перспективата на времето, опростяваща и уедряваща нещата.


Художествена реконструкция на древна Олимпия

В развитието на Гърция, което е извънредно сложно в подробности, могат да се набележат няколко основни линии: в областта на вътрешната политика много градове претърпяват политически и социални промени, в резултат на които се увеличава броят на гражданите и се отрежда по-голямо място на най-бедните граждани. В сферата на отношенията между градовете няколко държави играят водеща роля: едни се проявяват с търговската си дейност—такива са градовете на Евбея и преди всичко Коринт, други се налагат с военната си сила, като Аргос и най-вече Спарта. От VI в. пр. н. е. растящата мощ на Атина става факт с решаващо значение. Същевременно на другия бряг на Егейско море цветущите малоазийски гръцки градове попадат първо във васална зависимост от Лидия, а по-късно биват заробени от персите. Тогава над Гърция надвисва една външна опасност; тя довежда до Гръко-персийските войни. Ще разгледаме последователно тези различни аспекти на архаичната гръцка история.

Повечето гръцки градове през VIII в. имали аристократически режими, в чиято основа било господството на едрите поземлени собственици. Дори по времето, когато все още съществувала наследствената монархия, властта се намирала в ръцете на земевладелците. Те били собственици на земята, откъдето идва името им ,,притежатели на земята", геомори в Самос и гамори в Сиракуза. Те имали конете, необходими за  колесниците, върху които според ахейския обичай, илюстриран още върху вазите от Дипилон, се качвали тежко въоръжените воини, които единствени могли да решат изхода на една битка; оттук името ,,гледачи на коне", хипоботи, с което гордо се кичели знатните на Халкида в Евбея. Наследствената система, системата на заемите в натура и заробването за дългове довели до уедряване на поземлената собственост и обедняване на дребните и средните селяни, които се противели на този ред. Но ето че неочаквано се появило едно ново обстоятелство: военната тактика се променила в тяхна полза. Поединичните двубои на знатните от двата противни лагера, които пристигали на бойното поле с колесниците си, отстъпили място на едно нововъведение с огромни последици и по-резултатно като метод на воюване — маневрирането в сгъстен ред на пехотната дружина или фаланга. С големия си кръгъл щит, шлема, бронята и наколенниците си тежко въоръженият войник или хоплитът, въоръжен с копие и меч, образувал заедно с другарите си компактна и страшна маса, срещу която отделните воини, носени от колесници, не могли да направят нищо. Скоро всяка войска трябвало да има такъв боен корпус, формиран от добре въоръжени пехотинци, които вече не се нуждаели от колесница, а от оръженосец, който да им помага да носят снаряжението си. Хоплитите се набирали измежду средните и дребните собственици, които имали средства да си набавят въоръжение и да поддържат слуга, но не могли да си купят кон. Необходими за войската, тези хора скоро поискали да получат своя дял от политическите отговорности. Това било причината за много от по-сетнешните реформи. Впрочем, ще видим по-нататък как същите причини породили подобни явления, когато развитието на военната флота наложило да се привлекат много голям брой гребци за ескадрите; гребците, бедни хора, не притежаващи друго богатство освен ръцете си, ще поискат също да играят някаква роля в града и с това ще ускорят политическите промени в редица приморски държави.

Борбата срещу привилегиите на аристокрацията — политически, юридически и поземлени — често довеждала до това, че всички власти се съсредоточавали в ръцете на един човек. Когато това било арбитър, избран от враждуващите социални групи, този облечен с извънредна власт човек давал закони на града, които страните се задължавали да спазват. Архаичната епоха в Гърция била златният век на законодателите. Законодателят е можел да бъде чужденец, към когото се обръщали заради славата му на мъдрец или защото се надявали, че ще бъде по-безпристрастен, понеже не бил замесен по рождение в местните вражди. Така, за да реформират своите институции, киренците към средата на VI в. повикали в Либия един мъдрец от Мантинея. Ефес се обърнал към атинянин, Тива — към един законодател от Коринт. Другаде жителите обличали в доверието си някой съгражданин, за да възстанови реда и закона. През първата половина на VII в. Залевк от Епизефирските Локри бил най-старият от тези полулегендарни личности. Дракон от Атина към 625—620 г. принадлежал към атическата аристокрация, както и Солон в началото на VI в. В Митилена на о. Лесбос законодателят Питак възстановил гражданския мир, като упражнявал върховната власт в продължение на десет години. Със своята твърдост, справедливост и умереност той заслужено бил причислен към Седемте мъдреци, въпреки че сметнал за необходимо да накаже с изгнание поетите Алкей и Сафо.

Повечето от тези законодатели се занимавали с едни и същи основни проблеми. Преди всичко трябвало да се кодифицира правото на собственост, най-вече на поземлената собственост, защото политическата сила се поставяла в зависимост от притежанието на някакво богатство, каквото обикновено представлявала земята; оттук и значението, което придавали на разпорежданията на закона за наследствата, за да се избегне както прекаленото раздробяване, така и прекомерната концентрация на имуществата. С тази грижа се обясняват предписанията срещу разкоша било в облеклото на жените, бяло в погребалните церемонии; така се отстранявала една от основните причини за разпиляване на наследствата. Втората им задача била да се изготвят по-справедливи правни разпоредби, за да се премахнат злоупотребите и ,,кривите присъди" на знатните, срещу които се опълчил Хезиод; като създавали закони, често твърде строги, какъвто бил законникът на Дракон, но на които всички се подчинявали, те се стремели да задоволят едно от важните искания на простолюдието. Накрая те се занимавали с въпроса за убийствата; обичаят на личното отмъщение, който в случай на убийство увековечавал вендетата от семейство на семейство и от род на род, те заменили с държавно правосъдие, свързано с религиозни предписания, което въпреки крайната си строгост освободило донякъде индивида от неговата зависимост от рода или геноса.

Тези реформи не изглежда да са плод на някакви революционни замисли; напротив, техните създатели искали да поддържат равновесието на традиционното общество, което в техните очи символизирало добродетелта. Но консервативните им тежнения не им попречили да осъзнаят необходимостта от задоволяване на разумните искания на народа. Там, където това им се удало, т.е. в повечето градове, вътрешната политическа еволюция се осъществявала мирно в рамките на аристократическия и цензов режим, който умеел да бъде гъвкав, когато било необходимо.

Затова пък, когато законодателят не успявал в задачата си или въобще не търсели услугите му, трябвало да се прибягва до сила. Там също ролята на личността била първостепенна: архаичната епоха в Гърция е също така епоха на първите тирани.

Названието тиран, чийто несъмнено чужд произход си остава спорен, означавало първоначално всяко лице, облечено във върховна власт; отначало не правели разлика между тиран и цар, базилевс. По-късно това название давали на узурпаторите, които завземали властта и я задържали със сила. Така думата е придобила пейоративен оттенък, който вече се чувства у Херодот и се засилва при Платон и философите от IV век. Но тиранията ни интересува не толкова заради моралния ѝ аспект, с който се занимават писателите и моралистите, а поради ролята, която тя е играла в гръцките градове от архаичната епоха. Тукидид с обичайната си прозорливост отлично е разбрал това, когато пише: ,,Изобщо тиранията се установява в града, когато доходите нарастват." Под това той разбира, че забогатяването от занаятчийство и търговия става нов източник на социално неравновесие в държавата и засилва политическите вълнения. Поради отказа на поземлената аристокрация да удовлетвори исканията им, останалите социални класи се виждат принудени да се доверят на някой енергичен и безскрупулен човек, който чрез насилие или хитрост се добира до властта и сломява съпротивата на знатните. Често този човек сам е бил благородник, заемащ вече важна служба в държавата: Кипсел, първият тиран на Коринт, произхождал от семейството, което управлявало града, и вероятно бил главнокомандващ, когато наложил тиранията. Аркезилай III от Кирена бил детрониран цар, който си възвърнал царството като тиран и впоследствие продължил да управлява с тирански методи. Други имали по-скромен произход: Ортагор, първият тиран на Сикион, бил син на месар. Но всички ловко и решително използвали местните условия, за да постигнат целта си.

Те застават начело на недоволниците — било на бедните, като Теаген от Мегара, който си спечелил популярност, като накарал да изколят стадата на богатите, било на дребните селски собственици, като Пизистрат от Атина, или на някоя етническа група от населението, която се смятала за потискана, като Клистен от Сикион, водил политика враждебна на дорийците, които дотогава били управляващият елемент в града. Тиранът си създава или изисква да му се определи лична охрана, дорифори или копиеносци, с което си осигурява безопасност и уважение. Набира ги често измежду наемните войници, които още по това време се предлагат на всеки, който е готов да заплати услугите им. Той използва тази сила, за да сломи аристокрацията,когато тя отказва да го признае: така Пизистрат изгонил фамилията на Алкмеонидите, Аркезилай III конфискувал владенията на благородниците от Кирена и раздал земите им на привържениците си, Тразибул от Милет посъветвал Периандър от Коринт (ако не е било и обратното, понеже и двете версии на анекдота са засвидетелствани) да реже главите, конто стърчат, както той покосил с пръчката си по-високите класове. Същевременно тиранът удовлетворява някои от исканията на средната класа и простолюдието; в Атина именно Пизистрат решил практически проблема за дълговете и селската собственост, с които преди него се занимавал Солон. Той започнал широко строителство както заради собствения си престиж, така и за да създаде работа на занаятчиите и да облекчи материалното съществуване на гражданите. Поликрат от Самос заповядал на инженера-архитект Евпалин от Мегара да построи подземен акведукт, който един век по-късно предизвикал възхищението на Херодот, както и един вълнолом в дълбоки води. Той построил наново колосалния храм на Хера, ,,най-големия от всички храмове, които съм видял", както ни казва пак Херодот. Пизистрат и синовете му постъпили по подобен начин, като докарали в центъра на Атина вода от планината Химет до ,,Чешмата с деветте чучура", чието местоположение още е спорно, и като започнали строежа на храма на Зевс Олимпийски, който не могли да завършат. Батос IV, наследникът на Аркезилай III, цар и тиран като баща си, издигнал в Кирена храм на Зевс, който си останал най-големият гръцки храм в Африка.

Тираните насърчават също така изобразителните изкуства и литературата поради склонността си към разкош, а и за да направят впечатление на народа. Те правят богати дарения на големите общогръцки светилища, както Кипсел, който построил съкровищницата в Делфи и посветил на храма на Хера в Олимпия едно ковчеже от слонова кост, което било толкова разкошно, че Павзаний през II в. от н. е. го описва с най-големи подробности. Клистен от Сикион наредил да издигнат в Делфи паметник, чийто скулптирани метопи, за щастие вече намерени, илюстрират легенди, грижливо подбрани от него в духа на антидорийската му политика. Периандър приел и почел в Коринт поета Арион, когото, както разказва легендата, един делфин избавил от жестокоста на пиратите. Поликрат приел в двора си поета Ибик от Регион и приятния Анакреон от Теос по същото време, когато поръчал на Теодор от Самос, най-известния тогавашен художник-гравьор, да изработи прочутия му пръстен. Пизистрат и синовете му направлявали чудния разцвет на атическото изкуство през втората половина на VI в.; те привлекли в Атина Симонид от Кеос, както и Анакреон след падането на Поликрат и направили първото грижливо издание на Омировите поеми. През първата половина на V в., когато тираните в същинска Гърция вече изчезнали, тираните на Сиракуза Гелон и Хиерон повикали при себе си поетите Симонид и Бакхилид от Кеос, както и самия Пиндар, който по-късно отишъл при Аркезилай IV в Кирена.

Политиката на тираните по отношение на чуждите държави, било гръцки или ,,варварски", трудно може да се определи от пръв поглед. Някои от тях се впускат в грабежи или завоевания: Кипсел насърчавал основаването на коринтски колонии в Северозападна Гърция, като Левкада и Амбракия; Периандър отново поставил Коркира под влиянието на Коринт и основал в Палена град Потидея, който скоро станал най-важната гръцка колония в Халкидика. Поликрат воювал срещу Милет, нахлул в Цикладите и завладял о. Ренея, който присъединил към Делос. Аркезилай III подчинил останалите гръцки градове в Киренайка — Барка и Евхеспериди. Но изобщо тираните не се стремили много към външни завоевания. Загрижени да затвърдят властта си и, ако е възможно, да увековечат династията си, те укрепвали военната си сила, за да се застраховат срещу вътрешни и външни посегателства, а не за да водят завоевателна политика. Към края на VI в. Батос IV от Кирена се въздържал да подкрепи спартанеца Дорией, който потърсил помощта му, за да основе колония в зоната на картагенското влияние, там, където по-късно била издигната Лептис Магна; отказът на тирана на Кирена станал причина за неуспеха на това начинание. Пизистрат ограничил външните си амбиции със завладяването на Сигей на малоазийския бряг, близо до Дарданелите; иначе той проявявал ловкост и миролюбие спрямо съседите си и установил приятелски отношения с други тирани, като Лигдам от Наксос и Поликрат. Самият Поликрат, въпреки че на няколко пъти се поддал на изкушението да бъде въвличан във военни авантюри, се стремял да поддържа добри отношения с мощните източни монархии: сключил съюз с фараона Амазис, после доставил кораби на Камбиз, когато царят на персите нападнал Египет; въпреки това обаче той бил убит по-късно при една клопка, устроена му от персите. В градовете на Йония тираните се приспособили към персийското владичество и приели да играят ролята на сатрапи. Такава била и политиката на монарсите от династията на Батиадите в Киренайка. В Сицилия пък към края на V в. по силата на обстоятелствата Гелон и по-късно Хиерон станали водачи на елинството срещу етруските и картагенците.
 :arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
Логиката на тиранската власт, дори когато тя била замаскирана под формата на наследствена монархия, както в Кирена, довеждала неизбежно до падането ѝ под ударите на нейните противници, т. е. на лишените от власт привърженици на аристократическата партия, щом силата и прозорливостта на тирана отслабнели. Затова, въпреки стремежа на всеки от тях да си създаде династия, малцина постигали това и никоя от тези династии не е надживяла третото поколение: в Коринт Кипсел и Периандър успели да задържат властта от 657 до 586 г. (според общоприетата хронология, която някои съвременни учени съкращават с около тридесет и пет години), но наследникът им бил убит; в Атина, където управлявали синовете на Пизистрат Хипарх и Хипий, единият бил прободен с кама от тираноктоните Хармодий и Аристогейтон в 514 г., а другият бил прогонен в 510 г.; в Сиракуза управлявали Гелон и после брат му Хиерон от 485 до 466 г., но тиранията била премахната още същата година, когато умрял Хиерон. В Кирена внукът на Аркезилай III, Аркезилай IV, третият и последен от тираните - царе от рода на Батиадите, бил съсечен към 440 г. в Евхеспериди, след като го прогонили от столицата му пo време на едно въстание. И така, макар тиранията да била широко разпространена в гръцкия свят от средата на VII до средата нa V в., тя не могла да се задържи дълго в никой отделен град. Но този краткотраен режим, въпреки че, общо взето, е оставял горчив спомен поради суровите методи, прилагани от тираните, не е имал само злополучни последици. В известни случаи тиранията е била необходим етап по пътя, който водел към демокрацията: това е особено ясно в Атина, то се отнася и за Коринт, за Кирена и за градовете в Сицилия, като Сиракуза и Гела, където тиранията била сменена от умерен аристократически режим. Често тираните поне съумявали да дадат силен тласък на икономическото и културното развитие на градовете, които те управлявали, като същевременно допринасяли за премахване или смекчаване на старите социални различия. Най-после, с изключителната си личност най-прочутите тирани от архаичната епоха са предизвикали оня интерес, изпълнен с възмущение или с възхищение, който е намерил ярък израз в ,,Историята" на Херодот, толкова богата с портрети на тирани. Като порицава необузданите им амбиции и липсата на чувство за мярка, наблюдателният историк от Халикарнас не крие човешкия си интерес към своите герои. Въображението на гърците било изпълнено със спомена за изключителните мъже, които със своите природни дарби, енергия или пороци се откроявали така ярко от останалите смъртни.

 

Спарта. Образуване на спартанската държава. Завоевания. Междуособните войни в Гърция. Лелантийска война. Развитие на търговията; процъфтяване на Коринт. Изнамиране на монетата. Архаична Атина: Солон, Пизистратидите.

Йония. Връзки с Лидия на Мермнадите. Ориенталската култура и гръцката архаика. Заплахата от Азия

 

Не е ли именно поради недоверието си към отделната личност, че Спарта, най-голямата и най-силната държава в същинска Гърция през архаичната епоха, е останала ,,без тиран", атиринеутос, както я нарича Тукидид? Във всеки случай историкът подчертава, че спартанската политика била враждебна на тиранията и наистина Спарта се обявила против Поликрат и Пизистратидите. Тя свалила Лигдам от Наксос. Привлякла за свои съюзници Коринт и Сикион едва след падането на техните тирани. Причината за това е, че нейните политически и социални институции, основани на строга йерархия, били в пълно противоречие с така необходимата за тираните демагогия. Възможно е дори, както се твърди напоследък, този режим да е бил установен като ,,алтернатива на тиранията", за да се разреши с други средства вътрешната криза, от която страдала и Спарта, както всички останали гръцки градове. Тези реформи, които ще бъдат разгледани по-късно, се приписват от античната традиция на прочутия законодател Ликург, чиято личност за нас е съвсем легендарна и който ще да е живял към края на IX в. В същност Лакедемон (другото име на Спарта), изглежда, е развивал постепенно своите институции и обичаи до към средата на VI в., след което те останали непроменени чак до края на класическата епоха. Една важна причина за тази еволюция е политиката на териториална експанзия, която водила спартанската държава още в началото на архаичната епоха: на нея тя дължи своето величие, своите слабости и своето своеобразие.

Дорийските завоеватели, които се заселили в плодородната долина на Еврота, не се задоволили да завладеят цяла Лакония между успоредните планински вериги Тайгет и Парнон. Те скоро поискали да се разширят и на изток, отвъд Парнон до Егейско море, и така се сблъскали с интересите на Аргос, който владеел целия бряг до о. Китера. Това дало повод за продължителен конфликт, в който накрая Спарта взела превес, но той довел до трайна вражда между двата съседни града, въпреки че и двата били дорийски по език и по уредба. На север лакедемонците се разширили за сметка на Аркадия и откъснали от нея редица планински области, граничещи с тяхната територия. Но най-големи последици имало решението им да нахлуят в Месения, зад преградата на Тайгет. Спарта завладяла тази област през втората половина на VIII в. сцената на двадесетгодишна война (740—720) срещу месенците, които яростно се борили за свободата си. Когато най-после съпротивата им била сломена, цялата страна била заробена и жителите доведени до положение на илоти, близко до робството. Оттогава богатата равнина на Месения между Тайгет и планината Итоме трябвало да доставя на спартанците повечето от необходимите им продукти, добивани с труда на илотите. Това завоевание отклонило Спарта от колониални начинания, като се изключи колонизирането на Тарент, за което имало особена причина: заселниците, които завел Фалант, били в същност незаконните деца, родени в Спарта през дългото отсъствие на спартанските хоплити.

Със завладяването на Месения Спарта станала най-могъщата държава в Пелопонес, но месенците, третирани много жестоко, мислели само как да разкъсат веригите си. Въстанието на илотите към средата на VII в. едва не станало причина за гибелта на Спарта и довело до втората Месенска война, от която Спарта излязла победителка едва след тридесетгодишна борба (650—620); бойните песни на поета Тиртей спомогнали да се поддържа у спартанските войници дух на победители. В тази война те усъвършенствали тактиката на фалангата и благодарение на бойната си дисциплина спечелили победа над въстаналите и над техните съюзници от Аргос и Аркадия. Но необходимостта да запази Месения се отразила тежко върху съдбата на самата Спарта. За да бъдат в състояние всеки момент да посрещнат опасностите, които ги застрашавали, спартанците си наложили начин на живот, изцяло подчинен на военните изисквания: покорство, колективен живот, непрекъснати упражнения, съсредоточаване на командването в ръцете на малко хора. По неумолимата си вътрешна логика тази сурова система трябвало да доведе до все по-голяма и по-голяма суровост: след бляскавия период, последвала втората Месенска война, от средата на VI в. културата на Спарта бързо западнала. Красивата керамика, която изнасяли в Самос, Кирена, Тарент и Етрурия и която съперничела на коринтската, изчезнала напълно. Градът престанал да отваря вратите си за йонийските хора на изкуството, като например Батиклес от Магнезия, който след средата на VI в. построил прочутия ,,трон" на Аполон в Амикле. Не идвали вече чуждестранни поети, за да правят по- хубави тържествата им, както това сторили през VII в. Алкман от Сарди или Терпандър от Лесбос. Спарта наистина станала страшна сила, чието превъзходство в Гърция било неоспорвано. Целият Пелопонес без Аргос и Ахея влязъл в една съюзна система, в която Спарта имала ръководна роля,както ясно се вижда от формулата ,,спартанците и техните съюзници", употребявана оттогава насетне. Но тази сила не служела на голяма политика. Спарта живеела затворена в себе си, без амбиции за нови завоевания, доволна да задържи постигнатото и да се радва на славата на военната си мощ и строгата добродетел, която имала сред гръцките градове.

Извън Пелопонес въоръжените конфликти не били по-малко чести. Към края на VIII в. двата евбейски града Халкида и Еретрия, проявили най-голяма активност в началния период на колонизацията, се изправили един срещу друг във война за владеенето на Лелантийската равнина, която се простирала между тях. В тази Лелантийска война, която накрая Еретрия загубила, участвали повечето гръцки градове, както ни разказва Тукидид. За нея не знаем нищо повече, но тази бележка на историка показва до какви големи усложнения е могла да доведе и най-дребната разпра в гръцкия микрокосмос. В началото на VI в. се водили други войни между Мегара и Атина за о. Саламин; Солон и по-късно Пизистрат извоювали победата за Атина. Един местен спор между два малки фокидски града, Делфи и Криса, имал сериозни последици, защото Делфи бил едновременно седалище на оракула на Аполон и седалище на Амфиктионията, който съюз обхващал дванадесет племена от Североизточна Гърция. Този съюз се намесил в конфликта и обявил на Криса Първата свещена война (600—590): Криса била победена и разрушена, а територията ѝ посветена на Аполон. Малко по-късно, през 582 г., за пръв път били отпразнувани Питийските игри. Престижът на Делфи нараснал много от това и тесалийците, които ръководили операциите срещу Криса, дълго време имали голямо влияние в Амфиктионията.

Така между архаичните гръцки градове често избухвали войни: те били за тях голяма и постоянна грижа. И въпреки това войните не пречели никак на икономическото развитие, когато условията били благоприятни за него. Примерът с Коринт е особено показателен: разположен на провлака с двете си пристанища, едното на запад близо до града, другото на изток, на Саронския залив, Коринт заемал особено благоприятно положение по пътя на стоките, които се пренасяли между Егейско и Йонийско море. Градът съумял да го използва, най-напред при управлението на голямата фамилия на Бакхиадите и после при двамата последователни тирани Кипсел и Периандър. Видяхме как Коринт насочил колониалните си интереси към моретата и пазарите на Запада, както и към Халкидика, където основал Потидея. На собствена територия Коринт се опитал безуспешно да прокопае провлака, за да свърже двете морета, а по-късно построил една писта, настлана с плочи, диолкос, върху която теглели с въжета корабите от единия бряг на провлака до другия. Коринт бил място не само за преминаване, но и голям занаятчийски център.


Атическа чернофигурна амфора, 525г.пр.Хр.

Керамиката, която се произвеждала там още от геометричната епоха, била извънредно изобилна и разпространена по целия гръцки свят, особено на Запад: ясно изразената еволюция на нейния стил (протокоринтски до последната четвъртина на VII в., коринтски до края на VI в.) дава на археолозите ценни указания за датиране на разкопките. Разбира се, някои видове вази, като шишета за парфюми, не пътували празни, а служели за износ на продукти, произвеждани в Коринт. Друг източник на печалби било металообработването: много оръжия, огледала, бронзови съдове излизали от неговите работилници. За да закриля търговията си, Коринт построил мощна военна флота. Именно на коринтяните Тукидид приписва създаването на триерите, кораби с три реда гребци, които превъзхождали пентеконторите. Благодарение на своите занаятчии, на флотата и търговията си Коринт станал най-цветущата държава на Гърция през първата половина на VI век.

Разрастването на търговията тогава било улеснено от едно нововъведение — сеченето на монети от сребро. Според легендата лидийците, които имали в земята си залежи от електрон — естествена сплав от злато и сребро, първи използвали този метал за монети. В същинска Гърция единственият метал, който можел да се употреби за тази цел, бил среброто; към средата на VII в. царят на Аргос Фидон сякъл първите сребърни монети и същевременно въвел цяла система за мерки и теглилки. Оттогава гърците разполагали вече със средство за размяна, което било много по-удобно от железните шишове или оболи, които първоначално изпълнявали тази роля.

Големите градове скоро започнали да секат свои монети, които били различавани и гарантирани с нарочна емблема: ,,костенурка" на Егина, ,,жребец" на Коринт и ,,кукумявка" на Атина. На измервателната система на фидон, която наричали също егинска, съперничели впрочем други системи, особено евбейската, която била възприета от Коринт и по-късно от Атина. Това породило усложнения, които гърците никога не могли да разрешат изцяло. Но въпреки това монетното обръщение дало забележителен тласък на търговията.

Наистина, едва когато започнала да сече монети в началото на VI в., Атина могла да се намеси дейно в икономическия живот. Любопитно е, че Атика, където видяхме, че през микенската и геометричната епоха се е развила блестяща култура, преживяла известен упадък през VII в. Не може да се приеме, че творческите възможности на жителите ѝ намалели, защото и днес ние оценяваме по достойнство протоатическата керамика, която ни е оставила тази епоха; но нейното разпространение било ограничено само в съседните области, сигурен белег за вътрешно отслабване, което се потвърждава недвусмислено от историческите сведения, колкото и неясни да са те. Атина страдала от същата политическа и социална криза, както и останалите гръцки градове: изключителна власт, съсредоточена в ръцете на големите родове или геноси, непоносимо задлъжняване на селяните, недостатъци на правораздаването, намиращо се изцяло в ръцете на аристокрацията, нарастващият брой на личните отмъщения. Няколко плахи опита за реформи пропаднали и младият и амбициозен Килон се опитал да наложи тирания. Но съпротивата на благородниците, ръководени от рода на Алкмеонидите и неговия вожд Мегакъл, му попречили; репресиите били толкова жестоки, че някои от съмишлениците на Килон, които се укрили в едно светилище, били избити там, като с това било погазено правото на убежище. Това светотатство дълго тежало над рода на Алкмеонидите, които били прогонени заедно с водача си. Два века по- късно Перикъл, който по майчина линия произхождал от този род, все още бил укоряван за наследствения позор — избиването на привържениците на Килон. Критянннът Епименид дошъл да направи очищение на града (632 г.).

След този неуспех атинският законодател Дракон бил натоварен да реформира правосъдието; той съставил много строг кодекс, който носи неговото име. Като фиксирал за пръв път атическото право във формата на писани закони, той заменил личните отмъщения със законна процедура пред държавни съдилища. Освен това, правейки разлика между преднамерено и неволно убийство, той уточнил понятието лична отговорност. Така самоволието и всемогъществото на големите родове се оказали доста ограничени.

Но социалната криза не могла да бъде разрешена с тези мерки. Това станало задача на мъдрия Солон, едновременно поет, политики търговец, когото през 594—593 г. избрали на високата длъжност архонт с пълни законодателни пълномощия. Той започнал с опрощение на всички дългове и с премахване на техните последствия върху лицата и имотите. Заробването за дългове било забранено. Различни законодателни мерки ограничили тираничната сила на родствените връзки вътре в геноса. Закони за ограничаване на разкоша и разходите запрещавали пищните погребения, конто давали повод на големите родове да изтъкват богатството и мощта си. Редица конкретни икономически мерки имали за задача да подпомагат развитието на земеделието и търговията. Солон реформирал системата на мерките и теглилките и въвел евбейската монетна система; тази реформа освободила Атина от икономическото влияние на Егина, която използвала ,,Фидоновата" система. Благодарение на среброто от държавните мини в Лаврион в южния край на Атика скоро Солоновите пари добили призната стойност на международния пазар.

Другите мерки били от политическо естество. Гражданите се делели, от една страна, на четирите традиционни йонийски фили, към които те принадлежали по рождение, а от друга, на четири категории данъкоплатци, определени по годишния доход от земите. Солон не променил това двойно разделение, но постановил заемането на обществени служби да става въз основа на данъчната категоризация, като по този начин направил възможен достъпа до тях за всеки, който забогатее. Той учредил един Съвет от четиристотин члена, избиран всяка година по 100 души от всяка фила, който подготвял работата на Народното събрание. Накрая създал народен съд, Хелиея, чиито членове се избирали измежду всички граждани и който по-късно играл съществена роля в атинската демокрация, защото, както казва Аристотел по този повод, ,,чрез правото на глас, с който разполага в съда, народът същевременно участва в управлението".

Солоновите реформи поставили в много отношения основите на по- сетнешния демократичен режим на Атина. Но въпреки това те не донесли граждански мир; и двете партии—знатните и народът, очаквали нещо повече от този прозорлив и умерен законодател. Тридесет години по-късно, през 561—560 г., Пизистрат, благородник от Браурон, с дързък държавен преврат заел Акропола и установил тирания. Два пъти лишаван от власт, той успял и двата пъти да си я възвърне и при смъртта си в 528—527 г. предал тиранията на двамата си сина Хипарх и Хипий, които мирно управлявали до 514 г., когато тираноубийците или ,,тираноктоните" Хармодий и Аристогейтон убили Хипарх по лични причини, нямащи нищо общо с политиката. Хипий се задържал на власт, докато бил прогонен през 510 г. при една спартанска интервенция, извършена по искане на Алкмеонидите, противници на тирана, и по съвета на делфийския оракул.

Въпреки че по-късно извиквала такава омраза в паметта на атиняните, тиранията донесла на Атина значителни предимства. Враг на големите родове, чието богатство идвало от огромните земеделски владения, Пизистрат съчувствал на дребните селски собственици; с различни средства той спомогнал за създаването на една независима и здрава селска класа, привързана към земята, която обработвала със собствените си ръце. Поземленият проблем, който Солон не успял да разреши, най-после бил уреден. От друга страна, Пизистрат развил сеченето ма монети със сребро от Лаврион и заменил върху тях различните емблеми на големите родове с новите образи на богиня Атина и на кукумявката, символи на атинската държава. Тези монети се разпространили и извън Атина; те се срещат от Египет до Халкидика, от Хиос и Кос до Тарент. От около 550 г. нататък атическата ,,черно-фигурна" керамика започнала да измества коринтската по всички външни пазари, в Етрурия, Египет, Кирена и покрай Черно море. Внушителните строежи в самата Атина и насърчаването на изкуството са все прояви на благоденствието, което градът дължал до голяма степен на умното управление на своите тирани.

След падането на Хипий се оформили две партии — едната привърженица на аристокрацията и на Спартанския съюз, а другата, ръководена от Клистен от рода на Алкмеонидите, държаща страната на народа. След едно нападение на спартанците, което претърпяло неуспех, Клистен се наложил над противниците си и въвел нови важни- политически реформи: така се родила атинската демокрация. Разнородната коалиция, в която наред със Спарта влезли Коринт, Халкида и беотийците, се разпаднала, без да отбележи някакъв успех; беотийците и халкидците, останали сами, били напълно разбити през 506 г. и тази победа донесла на Атина земи в Евбея, на които тя за пръв път заселила колонисти — полуселяни, полувойници, наречени клерухи. С новата си политическа уредба и със своята армия, която току-що доказала блестящо силата си, градът на Палада можел вече да играе решителна роля в събитията, които по-късно довели до конфликт между гръцкия свят и азиатската империя на Ахеменидите.

Още от времето, когато се настанили на западния бряг на Мала Азия, гърците поддържали постоянни връзки с местните държави във вътрешността на страната. Разкопките, които сега се правят в столицата на Фригия Гордион, ни разкриват постепенно и все по-ясно културата на царството на Мидас, на когото легендата приписва баснословно богатство. Когато това царство било унищожено при едно нахлуване на кимерийците в началото на VII в., главна сила в Мала Азия станала Лидия със столица Сарди. През първата половина на VII в. Гигес основал династията на Мермнадите, чиито най-бележити владетели били Алиат в началото на VI в. и после Крез (560—546). Под водачеството на тези предприемчиви владетели Лидия разширила връзките си с йонийските градове до такава степен, че упражнявала върху тях истински протекторат. След дълъг период на вражди Алиат съумял да постигне мир с Милет, да сключи договор за приятелство и да отвори държавата си за гръцките търговци. Започнала изгодна размяна между йонийските пристанища, които внасяли стоки от Египет и Черно море, а също така и от самата Гърция и крайния Запад, и пазара на Сарди, който се славел като град на разкоша и удоволствията. Гърците твърде скоро се приспособили към не особено тежката зависимост от изтънчените владетели, които се отнасяли с уважение към елинството: Алиат се оженил за гъркиня, а Крез приел в двора си Солон; и двамата отрупвали с разкошни дарове светилището в Делфи, а в замяна на това делфийците дали на Крез право на гражданство. Благодарение на тези приятелски отношения с Лидия гръцките йонийски градове през първата половина на VI в. преживели период на голям разцвет. Разпространението на обикновената йонийска керамика, която служела за амбалаж на произведенията за износ, свидетелства убедително за това: тя се среща навсякъде — в Етрурия, в Прованс, в Испания, в Навкратис и в колониите по Черно море. Едновременно с икономическото си развитие Йония преживяла и блестящ културен подем; докато в Ефес бил издигнат големият храм на Артемида, който по размери може да се сравни само с Херайона на Самос, милетци като Талес, който предсказал едно слънчево затъмнение през 585 г., или Анаксимандър, автор на първото познато ни гръцко произведение в проза (546 г.), дали първия рационален облик на науката и философията.

Но твърде отдавна вече влиянието на източната мисъл и най-вече на източните изкуства налагало своя отпечатък върху цялата гръцка култура. В нашите археологически класификации VII в. и първата половина на VI в. се наричат ориентализиращ период. Търговията с източните пазари, най-напред чрез посредничеството на финикийците, а по-късно направо по море, както и по суша през Мала Азия, разпространила из целия гръцки свят произведенията на източните майстори: златарски изделия, тъкани, слоновокостна скулптура, бронзови предмети. Явлението, което констатирахме през микенската епоха, се повтаря—влиянието от Азия се отразява силно на нравите, мисълта и изкуството. Източната мода на дълги, богато украсени дрехи, разкошни накити, парфюми, скъпи предмети, изнеженост и лукс във всекидневния живот проникнали в йонийските гръцки градове, а и в богатите колонии на Запад, търгуващи с Изтока и с етруските, които пък се намирали под силното влияние на малоазийските си традиции. Религиозните вярвания и митове получили нов облик по подражание на източните традиции: Ефеската Артемида, Афродита от Пафос, Аполон от Дидима (до Милет) са приели немалко черти на азиатски божества. За Херакъл от Тасос се смятало, че имал финикийски произход. Чудовищата, които митологията охотно възприела — сфинкс или грифон, Горгона или Химера, Сирена или Пегас, произхождат от азиатския фолклор или са заимствани от негови произведения. Декоративното изкуство както в златарството, така и в керамиката възпроизвеждало типични за източното изкуство мотиви, които особено чрез тъканите се разпространили из цяла Гърция: фризовете от непрекъснато повтарящи се животни, като че ли отпечатани с цилиндрите-печати, които гравирали художниците от Близкия изток, са съществен елемент от украсата на красивите ,,ориентализиращи" вази на родоската и коринтската керамика. Дори в музиката малоазийският принос е значителен: гърците му дължат двата основни лада — фригийския и лидийския.

Но както през микенската епоха, въпреки всеобхватното критско влияние, така и сега ярката самобитност на гръцката култура не могла да бъде погълната от източните влияния. Дори в Йония архитектурата останала в основата си гръцка, а в керамиката на Хиос, както и в саркофазите от Клазомене или в йонийските хидрии от Цере (Италия), винаги се чувства характерният усет на гърка за яснота и ред, неговата реалистична наблюдателност, постоянната намеса на художника, който внася нещо лично в произведението, щом то излезе от сферата на обикновената утилитарна продукция. Гръцката архаика намерила във връзките си с Изтока източник за обогатяване и тя нашироко го използвала; но тя не искала да измени на себе си. Навярно това не проличава никъде така ясно, както в Атика през втората половина на VI в., в изящната група на Корите на Акропола, чиято елегантност и облекло са съвсем йонийски, но чиято поза и израз се отличават с онази сдържаност и свенливост, които са присъщи на идеала за гръцката жена. Едва забележимата усмивка върху мраморните им лица положително не е проста условност; тя е израз на онзи вътрешен живот, който прави от статуята личност, твърде различна от безименните изображения на Изтока.

В същото време обаче, когато това изкуство и тази култура се обогатявали от азиатското влияние, без да се оставят да бъдат завладени от него, се задала една страшна опасност, идваща от същия този Изток, който дотогава бил източник на богатство и печалби, а сега внезапно се превърнал в смъртна заплаха за гръцкия свят. Към средата на VI в. се появила една нова сила в лицето на персийската държава, основана в сърцето на Иран от Ахеменида Кир. За няколко години този завоевател и гениален политик, тръгвайки от царството на медите, на които станал владетел, унищожил мощта на Крез (546 г.), завладял цяла Мала Азия, подчинил гръцките градове по крайбрежието и много от островите по Егейско море. После завладял Вавилон и цяла Предна Азия от Средиземно море до Месопотамия. Неговият син Камбиз покорил Египет (525 г.). През 522 г. на престола на Ахеменидската империя се възкачил един голям владетел — Дарий, който замислил да разшири още по-надалече нейните граници. В редица случаи той срещал на пътя си гърците от същинска Гърция: Спарта подкрепяла Крез срещу Кир и имала враждебно отношение към персийската империя; Атина отказала да разреши завръщането на Хипий, подкрепян от персите. През 499 г. една персийска военна експедиция се опитала безуспешно да покори о. Наксос в Цикладите. Този неуспех насърчил йонийците да въстанат; те получили от Атина подкрепление от двадесет кораба и други пет кораба от Еретрия. След това изпратили един експедиционен отряд в долината на Хермос, където превзели и опожарили Сарди, като не пощадили светилището на Кибела, почитана от лидийците. Тогава всички гръцки градове в Азия се присъединили към бунта, а атиняните се завърнали по домовете си. Но Дарий реагирал бързо и резултатно; превземането на Милет през 494 г. след морската битка при островчето Ладе, където йонийската флота претърпяла поражение, отбелязало края на бунта. Милетците били отведени масово в робство, светилището на Аполон в Дидима — разграбено, а свещените дарове били отнесени като плячка в Суза, където един от тях е намерен в наши дни. Малко след това, през 492 г., една персийска армия, командвана от Мардоний, минала Протоците и възстановила властта на Дарий в Тракия и Македония, които били вече покорени веднъж по-рано, преди бунта в Йония, заедно с гръцките градове в областта. Две години по- късно, в 490 г., една персийска армия, командвана от Датис и Артаферн, тръгнала от Киликия; непосредствената ѝ задача била да накаже Атина и Еретрия за помощта, която двата града оказали по време на бунта в Йония. Но в случая несъмнено се преследвали по-амбициозни политически цели — да се подчини цяла Гърция на властта на Великия цар. В изпитанието на Гръко-персийските войни трябвало да се реши съдбата на независимата гръцка цивилизация. Славата и заслугата на Атина се състои в това, че тя веднага разбрала опасността и непоколебимо се изправила срещу нея.

Hatshepsut

Класическа Гърция (V - IV в.)


Бюст на Тукидид

https://istorianasveta.eu/

,,От Гръко-персийските войни до Пелопонеската война — ни разказва Тукидид — спартанците и атиняните ту воюваха едни срещу други, ту срещу собствените си съюзници, които искаха да се освободят от тяхното влияние, ту, сключвайки примирие, непрекъснато подобряваха военните си средства и обогатяваха опита си в сраженията." Гледан ретроспективно, този петдесетгодишен период, пентеконтаетия, се възприема от историка като подготовка за конфликта, до който неизбежно трябвало да доведе съперничеството между двата големи гръцки града. Спарта, чийто авторитет дотогава бил неоспорван, гледала с тревога как мощта на Атина се разраства дотам, че разклаща собственото ѝ влияние дори в самия Пелопонес. Този възход е факт с огромно значение не само за историята на Гърция, но и за цялата наша цивилизация, защото именно издигайки се до челна роля в политическата и военната сфера, Атина могла да разгърне целия си гений в областта на мисълта, литературата и изкуството. Половината столетие от 480 до 430 г. с основание е останало в паметта на хората под името ,,Периклов век": той дал на гръцката цивилизация решителен тласък и я озарил с блясък, който не е престанал да сияе до ден-днешен.

От зимата на 478-477 г. Атина организирала с йонийските градове на Мала Азия и островите съюз, който имал за цел да продължи войната с персите. Те все още представлявали заплаха и винаги съществувала опасност от подновяване на тяхното нашествие. Градовете в Мала Азия, край Протоците и Егейско море, които били непосредствено застрашени, се нуждаели от постоянната защита на мощна флота. Само Атина била в състояние да им я даде; без съмнение общността на традициите между Атина и Йония улеснила този съюз, но главният фактор бил, разбира се, интересът. Атина поставила флотата си на разположение на съюза и поела командуването на съюзните сили. Градовете, които не могли да предоставят кораби, се задължили да дават годишна финансова вноска, принос, чийто размер бил пресметнат и разпределен с голяма справедливост от Аристид. Съюзната каса, управлявана от атински ковчежници, била поставена под закрилата на Аполон в светилището на о. Делос, в сърцето на Цикладите, свещено място за йонийците от векове. Под ръководството на атински пълководци последователни акции осигурили надзора над Протоците и прогонването на персийските гарнизони от Тракия, създали условия за изграждането на атински военни колонии (клерухии) на устието на Струма и на о. Скирос и осуетили на о. Наксос един опит за отцепване. Най-после, около 467 г., Кимон, синът на Милтиад, отплувал с многобройна ескадра, за да пресрещне персийската флота край южния бряг на Мала Азия; в Памфилия при устието на река Евримедон той спечелил двойна битка по море и по суша, която затвърдила победата при Микале. Сигурността на гръцките градове в Егейско море била обезпечена.

През това време водещите фигури от втората Гръко-персийска война слезли от сцената в атмосфера на скандали. Павзаний, победителят при Платея, проявил лични амбиции, несъвместими с традициите на спартанската държава. Лишен от командуването, той влязъл в тайни връзки с Великия цар; кроежите му били разкрити и той бил оставен да умре от глад в светилището, където потърсил убежище. Темистокъл, същинският победител при Саламин, също изпаднал в немилост. Той направил още една услуга на отечеството си, като подбудил атиняните въпреки желанието на Спарта да издигнат отново градските стени разрушени от персите, и да укрепят Пирея. Но превратностите на политиката го лишили от доверието на атинските граждани и той бил остракизиран. Той се оказал замесен в преговорите на Павзаний с Персия, и поради това бил преследван от атинските и спартанските емисари. Темистокъл успял да им се изплъзне само като потърсил закрилата на Артаксеркс, синът на Ксеркс, който го приел благосклонно и му дал земи в Анатолия, където скоро след това, към 460 г. умрял.

Докато Атина, лишена от Темистокъл, намерила в лицето на Кимон водач, способен да води енергична политика, Спарта изпаднала в големи затруднения. Тя трябвало още един път да се справя със съседния Аргос, неин стар неприятел. По-късно избухнал бунт на илотите, който довел до трета десетгодишна война в Месения (469 — 460 г.). През 468 г, страшно земетресение разрушило почти изцяло града; необходима била цялата енергия на цар Архидам и пословичната спартанска дисциплина, за да се спаси държавата от пълна катастрофа. Ето защо Спарта не могла да се възползва от първите затруднения, които Атина срещнала в стремежа си към хегемония. Когато през 465 — 464 г. о. Тасос, намиращ се срещу тракийския бряг, поискал да напусне Атинския съюз, той напразно се обърнал за помощ към спартанците, и Кимон след двегодишна обсада успял да подчини непокорния остров. Нещо повече, Спарта трябвало да поиска подкрепа от атиняните, за да сломи окончателно съпротивата на месенците. Кимон бил изпратен с експедиционен корпус, но не успял в опита си да превземе крепостта в планината Итона, където били избягали бунтовниците. Спартанците го отпратили безцеремонно. Това дало повод за открито скъсване между двете държави: въоръжената борба трябвало да разреши скритото съперничество между тях, продължаващо вече двадесет години.


Акрополът и Ареопагът на Атина

Вътрешнополитическото развитие на Атина благоприятствало за враждебно отношение към Спарта. Кимон открай време симпатизирал на консервативните традиции на Спарта. Но въпреки извоюваните от него победи той бил подложен на остракизъм през 461 г. и не можал да попречи на демократическата партия, водена от Ефиалт и от младия син на Ксантип — Перикъл, да прокара реформи, които лишавали ареопага, съставен от бивши архонти, от цялото му политическо влияние, като му оставяли само съдебни функции за случаите на убийство и светотатство. Съветът на петстотинте и съдът на хелиеята, чийто състав бил по-демократичен, поели другите функции, упражнявани дотогава от ареопага. Въпреки че Ефиалт бил убит почти веднага, тези мерки се задържали, откъдето и предупреждението на Есхил в ,,Орестия" (458 г.): ,,Отхвърляй анархията, както и деспотизма!" (,,Евмениди", 525 — 526). В същото време Атина започнала нападателни действия едновременно срещу Персия и срещу Спарта и нейните съюзници. Докато засилвала отбранителните си средства, като построила от града до Пирея непрекъснати защитни стени, т. нар. Дълги стени, тя изпратила една флота в помощ на един либийски вожд близо до Мемфис, който се опитвал да вдигне Египет срещу Великия цар. След няколко начални успехи експедицията завършила катастрофално през 454 г.; почти цялата войска била унищожена. В същинска Гърция Атина си обезпечила поддръжката на Мегара, дотогава съюзница на Спарта, воювала срещу Коринт и сломила военната мощ на Егина (457 г.), като по този начин си осигурила пълна свобода на действие в Саронския залив. През 457 г. Атина претърпяла поражение в Беотия, при Танагра, от една спартанска армия, която след победата се върнала в Пелопонес. Атиняните се възползували от това, за да затвърдят властта си в Централна Гърция. После започнали военноморски операции, ръководени отчасти от Перикъл, по бреговете на Пелопонес. В Навпакт в Западна Локрида атиняните изградили силен опорен пункт, чиято защита поверили на месенци, прогонени от спартанците; така те могли да упражняват контрол и над Коринтския залив, както вече контролирали Саронския залив.


Бюст на Перикъл

Десетилетието от 460 — 450 г. имало решаващо значение за Атина. Тогава именно Перикъл, роден в знатна фамилия (към 495 г.), родствена на Алкмеонидите, станал главният вдъхновител на атинската политика. Красив, привлекателен, образован, отличен оратор и опитен военачалник, той се ползвал с пълното доверие на демократите, които ценели високите му качества и гледали на него като на неподкупен човек в политическо и във финансово отношение, и му останали верни до края въпреки нападките на комическите поети, които симпатизирали на противниците му. Той хранел огромни амбиции по отношение на родината си и като прозорлив политик не се смущавал от излишни скрупули, когато подбирал средствата, за да ги осъществи. Убеден с основание, че атинският народ притежава изключителни качества, той считал, че тези качества му дават право на хегемония и го задължават да я постигне; така той стигнал до онази завоевателска доктрина, която неговите съотечественици лесно възприели. Народът виждал всички преимущества на това положение, защото добивал ръководна роля вече не само в един съюз, а в истинска империя и защото финансовите средства на лигата щели да му доставят допълнителни субсидии: отпускането на всекидневна заплата на съдиите в хелиеята, увеличаването на броя на чиновниците в метрополията и извън нея, войнишките заплати и обезщетения, от всичко това, както ни казва Аристотел,са живели повече от двадесет хиляди граждани. Като се прибавят и представителните строежи, които Перикъл започнал на Акропола и на които работили стотици работници в продължение на повече от двадесет години, виждаме колко изгодна за материалните интереси на народа била политиката на Перикъл, без да се говори за удовлетворението на ,,националното" му самолюбие. През 454 — 453 г. съюзната хазна била пренесена от о. Делос в Атина, минавайки така от покровителството на Аполон под покровителството на богиня Атина; въпреки че тази мярка била оправдана със заплахата, която представлявала персийската флота за Цикладите след атинското поражение в Египет, в същност това било политически ход, с който Атина изцяло взела в свои ръце делата на съюза. Съюзните градове били сведени фактически до положението на градове-поданици, а съюзът се превърнал в империя.

Перикъл с подкрепата на Кимон, когото върнали от изгнание, действал решително и енергично. Поражението в Египет и завоевателните стремежи на Атина накарали много от съюзните градове да минат на персийска страна. За да имат развързани ръце, атиняните сключили примирие със Спарта. След това се заели да върнат към подчинение отцепилите се съюзници. Щом възстановили властта си, те подновили войната с персите: Кимон поел командуването на една ескадра, която отплувала, за да даде сражение в кипърски води. Там умрял от болест през време на боя, след като спечелил нови успехи. През 449 — 448 г. се започнали преговори, които завършили с мир, наречен мирът на Калий — по името на главния атински делегат. Автономията на гръцките градове в Азия била осигурена. Военните кораби на Великия цар не трябвало повече да се мяркат между Памфилия и Босфора. Атина пък се задължила да не напада териториите на Великия цар. Възстановяването на мира гарантирало сигурността на йонийците, което било и прокламираната цел на Делоския съюз, и морската търговия станала отново свободна.

Атина се възползвала от това, за да затвърди още повече господството си над своите ,,съюзници": тя увеличила броя на военните колонии, или клерухиите, основани в съюзнически земи, често упражнявала контрол над вътрешната политика на държавите-градове, като покровителствала техните демократически партии, наложила употребата на атинската монета и на атическата система за мерки и тежести. Икономическата и политическата експанзия вървели ръка за ръка. Спарта обаче не бездействала на континента. Тя започнала Втората свещена война срещу фокидците, които били съюзници на Атина, за да запази от тяхно посегателство автономията на Делфи. Атина реагирала, но срещнала големи трудности в Средна Гърция, където много беотийски градове се показали неприятелски настроени към нея. Един атински корпус претърпял тежко поражение при Коронея (446 г.); атиняните трябвало да опразнят цяла Беотия. Мегара и цяла Евбея се разбунтували. Накрая една спартанска армия стигнала чак до Елевзина. За щастие на атиняните военачалникът на тази армия не продължил офанзивата, а се оттеглил назад. Перикъл се възползвал от това и наказал сурово въстаналите евбейци. Тогава, в 446 — 445 г., сключил със Спарта тридесетгодишен мир, който установил известно равновесие между силите на атинската държава, която загубила повече от континенталните си съюзници (с изключение на Платея и Навпакт), но все още господствала над Егейско море, и пелопонеския блок, воден от Спарта, който укрепнал с присъединяването на Мегара и Беотия. Всяка страна трябвало да се въздържа от действия срещу съюзниците на другата страна, но можела да постъпва както иска по отношение на неутралните държави. Свободата на морската търговия на изток и на запад била осигурена.


Атинският морски съюз (431 г.)
:arrow:

Hatshepsut

:arrow:
Въпреки че отстъпила в същинска Гърция, Атина се намирала на върха на икономическата си и военна мощ. По внушение на Перикъл тя вложила част от средствата на съюза, внесени от съюзниците, в издигането на постройки и статуи на Акропола: Партенонът е строен от 447 до 438 г., а свещеният хълм представлявал огромна строителна площадка, на която непрекъснато се работело. Само статуята на Атина Партенос от Фидий струвала 700 таланта — близо два пъти общата сума на годишния трибут на съюзниците. Същевременно Атина поддържала една флота от 60 триери в постоянна бойна готовност в продължение на осем месеца през годината. Тези сили ѝ давали възможност да се намесва бързо на най-различни места. През 443 г. атиняните основали една колония със заселници от различни гръцки градове в Турии, Южна Италия, близо до стария град Сибарис; историкът Херодот от Халикарнас бил един от първите нейни граждани. През 440 — 439 г. Перикъл потушил трудно един бунт на Самос и друг във Византион. Суровостта на наказателните мерки срещу самосците показала ясно на всички, че съюзът се е превърнал в институция с тиранически похвати. Като затвърдила така властта си, Атина могла да изпрати една експедиция в Черно море до Синопе и Амисос, където били настанени група колонисти наред с предишните заселници. През 436 г. по долното течение на Стримон (Струма) била основана голямата колония Амфиполис, имаща за задача да засили атинското влияние в Тракия и Халкидика. Най-после на запад Атина сключила съюз с Акарнания.

В тази област, както и в Халкидика, интересите на Атина се сблъскали с интересите на Коринт, който бил член на Пелопонеския съюз. Когато избухнал конфликт между Коринт и старата му колония Коркира (Корфу), последната се обърнала към Атина с молба да стане нейна съюзница и била приета; в морска битка, която станала през 433 г. в коркирски води, коркирците благодарение на атински подкрепления успели да отблъснат коринтската ескадра. Надвиснала опасността от общ конфликт и Перикъл, който виждал това, го сметнал за неизбежен. Затова той зачестил провокациите спрямо съюзниците на Спарта. В 432 г. с декрет на Народното събрание, предложен от него, на търговците от Мегара бил забранен достъпът до пристанищата и пазарите на Атика и на Атинския съюз. Тази мярка била взета, за да се задуши икономически Мегара, провинила се, задето приемала избягали от Атина роби. Същевременно атиняните изпратили войска срещу Потидея, най-големия град в Халкидика, който бил коринтска колония и поддържал тесни връзки с метрополията си. Намесата в Корфу, обсадата на Потидея, ,,Мегарският декрет", всичко това изчерпало търпението на Спарта. Поддържана от съюзниците си и подстрекавана особено от Коринт, тя изпратила ултиматум до атиняните с искане да се отмени поне ,,Мегарският декрет". По съвета на Перикъл атиняните отхвърлили искането: това означавало разрив и решително стълкновение между двете държави-съперници. Войната, която започнала в 431 г., продължила двадесет и седем години и завършила с поражението на Атина през 404 г.


Пелопонеската война

Още в началото на войната Перикъл накарал съгражданите си да възприемат една скъпо струваща стратегия, като смятал, че тя единствена може да осигури на Атина сериозни изгледи за успех. Той отлично преценявал по-малките възможности на атинските войски при едно сблъскване на открито поле със силите на Спарта и съюзниците ѝ; неприятелят не само имал числено превъзходство, но и всепризнатата сила на спартанските хоплити била достатъчна, за да накара противниците им да се замислят. Очевидно желанието на спартанците било да търсят сражение и с една-единствена битка да решат изхода на войната. Перикъл посъветвал атиняните да избягнат сражението: населението на Атика трябвало да се прибере зад укрепленията на града, на Пирея и на дългите стени, като изостави полето на ударите на неприятелското нашествие. В замяна на това Атина щяла да използва изцяло превъзходството си по море не само за да води свободно търговия чрез Пирея, но и да обезпокоява непрекъснато пелопонеските брегове с чести десанти и нападения. Флотата от 300 триери, подсилена от корабите на Хиос, Лесбос и Коркира, отличният им екипаж, базите в Навпакт и Акарнания на запад, господството над Егейско море, големите финансови резерви, попълвани редовно от трибута, внасян от съюзниците — това били преимуществата на Атина пред неприятеля, който имал по- малка флота и разполагал с по-малки финансови възможности. Атиняните имали основания да се надяват, че Пелопонеският съюз, изтощен с течение на времето от една безмилостна морска война, накрая ще се разпадне и че Спарта, изоставена от съюзниците си, ще се признае за победена. Това щяло да бъде война на изтощение, в която атиняните трябвало да покажат устойчивост и морална сила, като оставят земите си да бъдат опустошавани от неприятеля, но запазят вярата си в крайния изход на войната. Перикъл трябвало да употреби целия си престиж, за да наложи своите схващания: половината от населението на Атика — всички селяни и гражданите, които имали полски имоти — трябвало да пожертват своите имущества и начин на живот в името на тази дългосрочна стратегия.

Първата половина на войната, която траела десет години (431 — 421 г.), обикновено е наричана Архидамова война на името на спартанския цар, който ръководил първите военни действия и който впрочем умрял след 427 г. След едно неуспешно нападение на тиванците срещу Платея, съюзница на Атина, спартанската армия влязла в Атика и опустошила равнината, а в същото време атинската флота извършвала набези срещу пелопонеския бряг. През следващата 430 г. спартанците нахлули отново в Атика. Тогава Атина била сполетяна от неочакван удар — чумата; струпването на цялото население в чертите на града, където селяните станували в лагери при много нехигиенични условия, благоприятствало за разпространението на епидемията, която продължила повече от година и се появила отново през 427 г. Една трета от населението била покосена. В това ужасно изпитание, за което Тукидид ни е оставил вълнуващ разказ, атиняните се отвърнали за известно време от Перикъл, но през пролетта на 429 г. отново му гласували доверие и го преизбрали за стратег. Но големият държавник, изтощен, умрял през есента. Тази загуба лишила Атина от единствения политик, който можел да доведе войната до щастлив край. Никой друг водач след него не се ползвал с такъв престиж, нито притежавал такава прозорливост.

Военните действия се водели с променлив успех. В Халкидика атиняните успели да превземат Потидея (429 г.) след двегодишни скъпоструващи усилия. Във водите на Навпакт същата година стратегът Формион спечелил блестяща победа над една пелопонеска ескадра, която го превъзхождала по численост; за спомен от тази победа атиняните издигнали един портик в делфийското светилище. Но те трябвало да се справят с отцепването на Митилена, най-големия град на о. Лесбос, да го покорят и накажат. По предложение на Клеон, един от водачите на демократите, голям брой от подстрекателите на бунта били избити. В същата 427 г. Платея, обсаждана в продължение на две години, паднала и малкият гарнизон от платейски и атински войници бил избит. Войната добила жесток и непримирим характер.

През 425 г. благодарение на един сполучлив удар Атина се оказала съвсем близо до крайната победа. Тя била изпратила войскови части в Сицилия срещу Сиракуза и съюзните градове на Спарта. Една ескадра, която пренасяла подкрепления на запад, хвърлила котва поради лошо време в залива на Пилос, на западния бряг на Месения. Атинският военачалник Демостен, който вече се бил отличил в Акарнания, решил да остане в Пилос, да се укрепи там с известен брой войници и да държи от този укрепен пункт под заплаха цяла Месения, която била твърде уязвима част от спартанската територия. За да отстранят тази опасност, спартанците поискали да унищожат атинската позиция, която устоявала на атаките им. Те превзели крайбрежното островче Сфактерия, което затваря Пилоския залив. В това време пристигнала една атинска ескадра и блокирала четиристотинте спартанци, които се намирали на острова. Броят на същинските спартанци в лакедемонската държава бил толкова малък, че тази обсада на четиристотин от тях се оказала достатъчна, за да накара Спарта да поиска мир, като предложила на Атина много изгодни за нея условия. Но атинското Народно събрание, подбуждано от демагога Клеон, привърженик на крайните мерки, се показало непримиримо и след бурни разисквания поверило на Клеон задачата да се справи с обсадените на о. Сфактерия спартанци. Под вещото ръководство на Демостен атинските военни части, които превъзхождали по численост противника, сломили съпротивата на спартанските хоплити; двадесет дни след заминаването си Клеон се върнал в Атина с триста пленника, от които сто и двадесет спартанци (425 г.). Тази блестяща военна операция затвърдила решимостта на по-голямата част от народа да не сключва мир преди извоюване на пълна победа въпреки пламенните речи на Аристофан в полза на мира.

Но щастието се променило. През 424 г. атинската армия започнала настъпление в Беотия. В Делион, близо до Танагра, тя се сблъскала с беотийците и била сразена в боя на открито поле; Атина сгрешила, като не последвала съветите, дадени ѝ в миналото от Перикъл. От друга страна, лакедемонският военачалник Бразидас, който бил изпратен в Северна Гърция, превзел Амфиполис въпреки отпора на атинянина Тукидид, който командвал ескадрата, изпратена край брега на о. Тасос. Считан за отговорен за загубата на Амфиполис, Тукидид бил осъден на изгнание, където използувал принудителната си ,,почивка", за да напише историята на тази война. Между това Бразидас жънел успех след успех в Халкидика, като откъснал от Атина много от съюзните ѝ градове. Клеон поел командването на един поход, който имал за задача да възвърне Амфиполис; през лятото на 422 г. той бил победен пред стените на града от Бразидас и загинал на полесражението; паднал и самият Бразидас. Едновременната смърт на най-добрия спартански пълководец и на атинския военачалник, привърженик на войната до крайна победа, дала повод на двете държави да започнат преговори, които в 421 г. завършили с т. нар. Никиев мир на името на атинския политик, който водил преговорите. Този мир, дължащ се на умора и сключен с цената на взаимни отстъпки, не решавал спора за превъзходство между Спарта и Атина. Той не можел да трае дълго.

Още от самото начало проличало, че клаузите на мирния договор си остават мъртва буква: Атина, като не успяла да си възвърне контрола над Амфиполис и Халкидика, запазила Пилос и Китера, откъдето заплашвала Спарта. Започнала сложна дипломатическа игра между Спарта и Тива, Атина и Аргос, в която се включили Елида и аркадските градове. Политиката на Атина се колебаела между Никий, привърженик на мира чрез разбирателство със спартанците, Хипербол, приемник на Клеон като водач на демократичната партия, и младия Алкивиад, интригант, обаятелен и безскрупулен, аристократ по рождение, но демократ от пресметливост и амбиция, ученик на Сократ и племенник на Перикъл. Осъждането чрез остракизъм, което за последен път било приложено в 417 г., сега изпратило в изгнание Хипербол, но не засегнало Алкивиад и Никий, които били едновременно съмишленици и съперници. Предната година Спарта възвърнала военния си престиж, като победила на открито поле близо до Мантинея една аргоска армия, подсилена от аркадци и малък отред атиняни. От своя страна Атина се стремяла да затвърди господството си в Егейско море. Понеже о. Мелос отказал да се присъедини към съюза, атиняните го завладели със сила и избили всички възрастни мъже (416 — 415 г.). Тази екзекуция предизвикала всеобщо възмущение, но народът на Атина не се разтревожил от това, а решил да изпрати експедиция в Сицилия.

От дълго време Сиракуза стояла на първо място в Сицилия. В началото на века благодарение на предприемчивата политика на тираните ѝ Гелон и после брат му Хиерон нейната мощ и територия нараснали особено много. Двамата засенчили със славата си другите западни тирани, като Терон от Агригент или Анаксилас от Регион. Те блестящо защитили гръцкия свят срещу картагенците с победата на Гелон при Химера през 480 г. и срещу етруските в морската битка при Куме, спечелена от Хиерон през 474 г. В Олимпия са намерени етруски шлемове, посветени от Хиерон за спомен от победата му. Дори след падането на тиранията през 466 г., една година след смъртта на Хиерон, Сиракуза си оставала най-силната държава в Сицилия. Вярна на спомена за своя произход, тя поддържала добри отношения със своята метрополия Коринт и още в началото на Пелопонеската война спечелила като съюзници на Коринт и Спарта повечето от гръцките градове на острова. През 427 — 424 г. Атина наистина се опитала с помощта на Регион да подкрепи Леонтини и Камарина, които воювали срещу Сиракуза и съюзниците и, но тази намеса не дала желаните резултати. Сега Атина решила да използува примирието в същинска Гърция, за да започне авантюристична политика на Запад. Повод за това дала молбата за помощ на Сегесте, съюзник на Атина, който воювал със Селинунт — съюзник на Сиракуза. Винаги благоразумният Никий разубеждавал атиняните да се откажат от това начинание. Алкивиад, напротив, бил негов най-разпален привърженик. Той спечелил на своя страна народа, който разчитал на материални изгоди, възнаграждения и плячка. Командването било възложено съвместно на Алкивиад и на Никий и експедицията, съоръжена с големи средства, потеглила в края на пролетта на 415 г.

Малко преди това едно светотатство предизвикало възмущението на атиняните: колоните, носещи главата на Хермес (херми), които набожният народ още от времето на Пизистратидите издигал по улиците и на Агората, били изпочупени една нощ от неизвестни лица. Направили разследване и поискали да обвинят Алкивиад, заподозрян вече, че участвал в една пародия на Елевзинските мистерии. Един кораб заминал да го търси в Сицилия, но той избягал и се озовал в Спарта. Там обрисувал в най-тревожни краски амбициите на отечеството си по отношение на Запада. Спартанците се вслушали в съветите му, изпратили в Сиракуза спартанеца Гилип да ръководи отпора срещу нахлуването и решили да възобновят военните действия в същинска Гърция. Тези мерки се увенчали с успех: след двегодишни безплодни сражения и въпреки подкрепленията, които докарал най-добрият атински пълководец Демостен, експедиционният корпус не успял да превземе Сиракуза със сила, после на свой ред бил атакуван от сиракузците, вещо командвани от Гилип, които окончателно го разбили през лятото на 413 г. Никий и Демостен били убити от победителите. Останалите живи били пленени и преживели тежко пленничество в каменоломните или "латомии" на Сиракуза, а след това ги продали като роби.

Междувременно в същинска Гърция войната започнала отново. През същата 413 г. спартанците по съвета на Алкивиад нахлули в Атика и се укрепили в градчето Декелея в полите на Парнес, откъдето държали под контрол атинската област. Тъй като заемали този пост през цялата година, те имали възможност да поддържат непрекъсната блокада на града по суша и да му пречат да използва земеделските произведения на атическата равнина и особено сребърните мини в Лаврион, откъдето робите-миньори избягали. Историята на тези години (412 — 404 г.) е извънредно заплетена и показва едновременно отчаяните усилия на Атина да се справи с натиска на външните си врагове и непрекъснатите опити да се преустрои политическият режим, който смятали за отговорен за поражението в Сицилия. Амбициите на отделни лица играели роля във военните действия и често решавали изхода им. Патетична и безпощадна борба, в която всеки залага главата си и същевременно съдбата на държавата, дипломатически преговори, военни подвизи и съмнителни комбинации, вършени от авантюристи, народни смутове, подстрекавани от демагози, интриги на тайни общества или хетерии, политически убийства, смъртни присъди и кланета на пленници — ето с какво се сблъсква на всяка крачка историкът на тези бурни години. Интересни фигури на политически мъже, които са и военачалници, преминават през тези събития: най-напред Алкивиад, после измежду атиняните Терамен, представител на умерената партия, демократът Тразибул и стратегът Конон; между спартанците — Лизандър, енергичен и вещ пълководец, хитър и безскрупулен парламентьор; между персите — сатрапите Фарнабаз и Тисаферн и по-малкият син на Великия цар, Кир Млади, който по-късно организирал похода на Десетте хиляди. Отсега нататък ролята на персите в развоя на войната станала решаваща. Минали времената, когато гърците се сплотявали срещу азиатската опасност! Напротив, сега те си оспорвали съюзничеството на ахеменидския владетел и на неговите представители в Мала Азия. Те се нуждаели не толкова от военна помощ, която не се проявявала на бойното поле, а от златото на царя, за да плащат военните разходи и да привличат на своя страна с по-големи заплати наемниците на другия лагер. Този фактор се оказал решаващ за крайната победа на Спарта.

Войната се водела предимно по море, където била едновременно по-скъпа и свързана с по-големи жертви. Атина отчаяно се опитвала да запази своята империя, която навсякъде се бунтувала, и съобщителните връзки, необходими за прехранването ѝ. Откъсната от Египет, който бил един от двата ѝ главни доставчици на зърнени храни поради отцепването на Родос, тя се борила докрай да запази отворени Протоците, за да получава житните си доставки от Южна Русия. В Йония въстанията зачестили; единствено о. Самос, където атиняните установили демократичен режим, предлагал сигурна база за корабите им. Но моряците и войниците, настанени в Самос, следели с гняв олигархическата революция, която в тяхно отсъствие избухнала в Атина под съвместното влияние на аристократическите хетерии, подбуждани от оратора Антифон, и на умерената партия, ръководена от Терамен. През 411 г. в продължение на няколко месеца демократичният режим бил свален и заменен с олигархическо управление, наречено ,,управление на четиристотинте". Но то не съумяло да си запази поддръжката на Терамен, който временно възстановил предишния режим, след като се споразумял с флотата в Самос, командвана от Тразибул. Алкивиад, който се скарал със Спарта, си възвърнал благоразположението на своите съотечественици и под негово командване съединените сили на Тразибул и Терамен спечелили в 410 г. голяма морска победа пред Кизик. Спарта предложила мир, който атинското Народно събрание имало неблагоразумието да отхвърли. До 408 г. атинската флота пожънала немалко нови успехи в Тракия и Проливите, но назначаването на Лизандър за адмирал на пелопонеската флота и финансовата помощ, която той получил от Кир Млади, променили положението. Лизандър подкупил гребците на атинските триери, като им предложил по-висока заплата, и си осигурил надмощие в първата битка. Алкивиад, смятан отговорен за това, трябвало да отстъпи командването на Конон и избягал в Херсонес. През 406 г. Атина предприела нова акция: флотата ѝ, значително подсилена, победила пелопонеската ескадра при Аргинузките острови до азиатския бряг срещу о. Лесбос. Това било последната усмивка на военното щастие. Атинският народ не съумял да се възползва от него; нещо повече, в пристъп на безразсъден гняв той наказал със смърт стратезите, които спечелили победата, за това, че не се погрижили да спасят екипажите на потопените в битката кораби. Между военачалниците, които станали жертва на тази незаконна присъда, бил и един от синовете на Перикъл. Следната година Лизандър с ловка военна хитрост изненадал атинската флота, която стояла на котва до Херсонеския бряг, близо до устието на р. Егоспотами (Козите рекички), унищожил я напълно, като пленил корабите и екипажите с изключение на един малък отред, командван от Конон, който успял да избяга. Това поражение на Атина се оказало решаващо. Още през ноември 405 г. Пирея била обсадена и населението, затворено в града, започнало да страда от глад. Градът издържал четири месеца и се предал през април 404 г., като приел условията на победителя: разрушаване на Дългите стени, предаване на последните военни кораби, подчинение на заповедите на Спарта във външната политика. Спартанците дори се показали великодушни, като не се поддали на исканията на съюзниците си Тива и Коринт, които настоявали да се наложи на Атина кървавото отмъщение, на което тя подложила Мелос, Митилене и други градове. Веднага разрушили Дългите стени под звуци на флейта; изглеждало, като че ли в Гърция е настъпила ера на свобода.

Ако рухването на атинската хегемония могло да роди подобна надежда, тя не траяла дълго. Спарта, неоспоримият водач на победоносния съюз, твърде скоро се оказала негодна да играе ръководната роля, която ѝ се падала в преустройството на гръцкия свят. Привързана към традиционната си политика на континентална хегемония, притеснявана от съюза си с персите, чиито субсидии ѝ били необходими за флотата, отслабена поради вътрешното развитие, дошло като последица от нейната политическа и социална система, която прогресивно намалявала броя на истинските спартанци за сметка на нисшите класи и илотите, лакедемонската държава нямала нито достатъчно личности нито достатъчно широки политически възгледи, за да наложи на гръцките градове, бранещи ревностно своята самостоятелност, една власт, способна да съгласува усилията им и да изглажда споровете. Личният авторитет на Лизандър, на когото гърците отдали изключителни почести след победата, му помогнал, разбира се, да държи в респект за известно време бившите съюзници на Атина, като той навсякъде издигнал на власт олигархическите партии, които се опирали на лакедемонските гарнизони, командвани от спартански началник, или хармост. Но в края на 403 г. Спарта, винаги подозрителна към изключителните личности, отнела изцяло властта на този ,,цар без корона" и се върнала към старите си стремежи за хегемония в Пелопонес, като потушила колебливите опити на Елида за извоюване на независимост.
 :arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
След поражението в Атина в продължение на няколко месеца се развихрила яростна антидемократична реакция. Управлението на града било поверено на съвет от тридесет граждани, между които били Терамен и Критий, който бил умен и цинично амбициозен аристократ, ученик на Сократ и вуйчо на Платон. Чувствайки се силни поради присъствието на лакедемонския гарнизон, доведен от Лизандър, Тридесетте започнали да тероризират града, като предали на палача повече от 1500 граждани и много метеки, конфискувайки в своя полза имуществата на осъдените и на онези, които потърсили спасение в бягство. Винаги умереният Терамен се опитвал напразно да се противопостави на тези жестокости; Критий наредил на фанатичните си привърженици да го умъртвят, а сплашеният Съвет на петстотинте не посмял да му попречи. Но бегълците, прегрупирани от Тразибул, който намерил убежище в Беотия, навлезли в Атика, завзели крепостта Фияе, след това и Пирея. След братоубийствена битка между хората от града и жителите на Пирея, в която загинал Критий, Тридесетте били прогонени, но по-късно под заплахата на една спартанска армия, дошла в Атика, двете партии трябвало да се споразумеят. През 403 — 402 г., по времето на архонта Евклид, била дадена обща амнистия, от която били изключени само Тридесетте и неколцина магистрати, и традиционната демокрация се върнала отново на власт.

Народът строго спазвал решението за амнистията и поел върху себе си изплащането на сумите, които жителите на града заели от лакедемонците, за да се сражават с хората от Пирея. Въпреки това споменът за насилията, извършени от олигарсите, не могъл да бъде заличен толкова скоро и чувствата на омраза, които те предизвикали, изиграли голяма роля в процеса срещу Сократ: обвинявайки го в безбожие и покваряване на младежта, неговият обвинител Мелет, поддържан от демократа Анит, пробудил у съдиите смътното чувство, че философът е до известна степен отговорен не само за смелия начин на мислене и за рушителните критики, разклащащи моралните устои на града, но и за скандалното държание на своите ученици, арогантни и скептични аристократи: Алкивиад, Хармид и най-вече Критий. Чудното не е, че Сократ бил осъден, а че го осъдили с такова незначително мнозинство. Неговото геройско примирение пред смъртта, уважението, което засвидетелствал към законите на града, като отказал да избяга и се подчинил на присъдата, направили голямо впечатление на приятелите му, което Платон и Ксенофонт предали и на своите съвременници. По този начин неговият драматичен край спомогнал да се разпространи учението му.Заета с вътрешното си възстановяване, Атина покорно оставила на Спарта да води играта в отношенията си с Персия. Персия току-що преживяла тежка криза, в която се оказали замесени и гърците. При смъртта на Дарий II по-малкият му син Кир Млади, който играл важна роля през последните години на Пелопонеската война, се вдигнал срещу по-стария си брат, станал цар под името Артаксеркс II. Той събрал един корпус от гръцки наемници, за да подсили армията, с която разполагал в Мала Азия, и настъпил към Вавилон. През есента на 401 г. се сблъскал с царската армия при Кунакса в Месопотамия и паднал убит в сражението. Около тринадесетте хиляди гръцки наемници, изоставени на собствената си съдба, се оттеглили на север по течението на Тигър, после прекосили Армения и през следващата пролет стигнали до Трапезунд на Черно море, откъдето се върнали в Европа. Епопеята на Десетте хиляди, както я нарекли по приблизителния брой на останалите живи, направила голямо впечатление на съвременниците: тя разкрила дълбоката слабост на ахеменидската империя, която не могла да спре тази малка войскова част по пътя на дългото ѝ отстъпление, и засилила вярата на гърците във военното им превъзходство над ориенталците. Тя е разказана блестящо от Ксенофонт, който бил очевидец и сам участвал в този поход, в книгата му ,,Анабазис".

През същата 400 г. Спарта скъсала с Великия цар, чийто сатрап Тисаферн се опитал да установи действителна власт над гръцките градове в Йония. Войната представлявала поредица от откъслечни сражения, водени от спартанските войски в Мала Азия, на които стремежът към заграбване на плячка, за да попълват касите си, попречил да си изработят резултатна стратегия. Там се отличил царят на Спарта Агезилай със своята активност и енергия. В Кипър атинянинът Конон, избягал при цар Евагорас след поражението при Егоспотами, съоръжил една ескадра със средства на персите. Емисарите на Великия цар пък обикаляли цяла Гърция и раздавали злато с пълни шепи, за да вдигнат срещу Спарта градовете, които завиждали на нейната мощ и влияние.

Тези техни усилия довели до създаването през 395 г. на коалиция, в която влезли градовете Тива, непосредствено застрашена от Спарта поради един инцидент във Фокида, Атина, Коринт и Аргос. Лизандър бил убит по време на една злощастна битка в Беотия. Повикан от Азия, каквото било желанието на Великия цар, Агезилай победил коалиционните сили при Коронея (394 г.). Но Атина издигнала отново Дългите стени и флотата на Конон сразила една пелопонеска ескадра във водите на Книдос. Скоро бреговете на Лакония били подложени отново на нападения откъм морето. Други военни действия се разиграли около Коринтския провлак, от който цялата тази война получила името ,,Коринтска война". Там за пръв път влязла в действие лековъоръжената пехота (пелтастите) на атинянина Ификрат, който внесъл нов елемент във военното изкуство. Възстановената атинска флота жънела успехи в Егейско море под командването на Тразибул. Спарта отговорила също с удар, като заловила в Проливите конвои с храни, пътуващи за Атина, и предприемала нападения над Пирея от Егина. Тогава сред неприятелите на Спарта настъпила умора. Спартанецът Анталкид започнал преговори с персите и Артаксеркс съобщил условията, които предлагал на гръцките държави. След дълги колебания те подписали ,,Царския мир" (386 г.) и признали на ахеменидския монарх владението над градовете в Мала Азия и Кипър. Останалите гръцки градове, малки и големи, останали автономни. Атина запазила Лемнос, Имброс и Скирос, където отново изпратила клерухии. Царят бил гарант на тези спогодби; той имал и облаги от тях, защото си възвърнал контрола над малоазийските гърци, а и европейска Гърция по силата на принципа за автономия на градовете тогава представлявала конгломерат от малки държави, безсилни да предприемат каквото и да е голямо дело. Това било отплатата за Гръко-персийските войни.

На Запад гърците трябвало да се справят с едно опасно нападение на Картаген, който се възползвал от разногласията между гръцките градове, за да поднови експанзията си в Сицилия, спряна след победата на Гелон при Химера в 480 г. Картагенските войски превзели с пристъп Селинунт и Химера в 408 г., завладели Агригент и го изравнили със земята, окупирали Гела, застрашили Сиракуза. По време на военните действия Сиракуза била управлявана от младия енергичен офицер Дионисий, който, след като бил избран за единствен стратег, се провъзгласил за тиран, като избил противниците си. Поради чумата, която се появила в лагера им, картагенците били принудени да преговарят; Дионисий се съгласил да признае властта на Картаген над по-голямата част от Сицилия (404 г.), после се заел да възстанови силите си: разширил укрепленията около Сиракуза, като я направил най-големия град в гръцкия свят, събрал многобройна войска от гръцки и ,,варварски" наемници, създал парк от бойни машини и построил флота от 300 кораба — не само триери, но и съдове с четири и пет реда весла. С това мощно въоръжение той нападнал Картаген през 397 г. и след дълга война, в която имал блестящи победи, но и поражения, сключил в 392 г. нов мирен договор, с който зоната на картагенското влияние била чувствително намалена. Тогава Дионисий предприел действия в Южна Италия, където с подкрепата на местното население в Лукания завладял целия Бруциум с гръцките градове Локри и Кротон, а накрая и Регион, чието владение му осигурявало контрола на другия бряг на пролива (387 г.). В същото време флотата му господствала над Йонийско море и давала възможност на сиракузките търговци да проникнат чак до края на Адриатическо море; те основали търговски фактории в Лисос в Илирия, в Адрия на делтата на По и накрая в Анкона, отлично пристанище на италийския бряг. Едно морско нападение на територията на етруския град Агила (Цере) показало каква опасност представляват сиракузките кораби за Тиренско море. Но въпреки две нови войни срещу Картаген Дионисий не успял да изтласка пуните от Сицилия; в края на краищата противниците се споразумели да съблюдават като граници на съответните им територии реката Химера на север и реката Халик на юг. Така картагенците си запазвали западната третина на острова със Селинунт и Сегесте. Останалото принадлежало на гърците под контрола на Сиракуза.

Предприемчивостта и успехите на Дионисий Стари (наричан така за да го различават от неговия син и наследник Дионисий Млади) му спечелили голямо влияние; когато умрял в 367 г., той бил безусловно най-прочутият грък на времето си. Неговата власт почивала на сила, т. е. предимно на добре платените и отлично въоръжени наемници, и на абсолютна безскрупулност. Той пръв от всички гръцки владетели създал голяма държава, където гърци от всякакъв произход, сикулски и италийски ,,варвари", преуспели войници и търговци, дошли от всички страни, живеели заедно под едноличната му власт, и то по-скоро като поданици, отколкото като равноправни граждани. Той не успял да претопи тези разнородни елементи в единна политическа общност, но разтърсил дълбоко старите устои на града-държава. От друга страна, Дионисий дал силен тласък на икономическото развитие и направил Сиракуза големия пазар на Запада. Блясъкът на неговия двор, интересите му към литературата (имал претенцията да пише трагедии), обаянието на изключителната му личност привличали любопитството на философите. Платон и Аристип отишли да го посетят, но и двамата останали разочаровани от срещата. Изократ, който мечтаел да види гърците сплотени срещу персийската опасност, се надявал по едно време, че Дионисий ще може да осъществи тази идея. Накрая, малко преди смъртта на сиракузкия тиран, атиняните му дали право на атинско гражданство и му отредили първата награда в драматичния конкурс на Дионисиите през 367 г. Отличието, с което удостоили трагедиите му, трябва да е поласкало суетността му повече от всичките му военни победи! Но примерът за аристократично управление, който той дал в Сицилия, нямало да бъде забравен; по-късно Дионисий намерил много подражатели.



В това време същинска Гърция се борела с анархията, предизвикана от ,,Царския мир" със съучастието на Спарта. Спарта упорито потискала стремежите на съюзниците си за независимост, като последователно се намесвала във вътрешните работи на Мантинея в Аркадия, после на Флиунт в областта на Коринт, за да им наложи такова управление, каквото желаела тя. По искането на два града в Халкидика, които отказали да влязат в съюза, организиран около Олинт, най-големия град в тази област, дошла една спартанска армия и разтурила съюза, като наложила да се зачита ,,автономията", предписана от ,,Царския мир". По време на този поход в Северна Гърция една спартанска войскова част, минавайки край Тива, била повикана от една от политическите фракции, които си оспорвали властта там, и по нейно искане превзела крепостта на Тива — Кадмея. Тази окупация продължила няколко години; но една зимна нощ през 379 г. няколко тивански патриоти, водени от Пелопид, избили магистратите, които били привърженици на Спарта, и освободили града, като принудили спартанския гарнизон да се изтегли. Войските, които Спарта изпратила впоследствие в Беотия, се оказали безсилни да принудят Тива да преговаря.

Атина, въпреки старото си недоверие към своята северна съседка в Беотия, скоро взела нейната страна срещу Спарта; новите хора, които направлявали съдбините на града — ораторът Калистрат, пълководците Хабрий, Ификрат и синът на Конон — Тимотей, решили да се възползват от обстоятелствата, за да възвърнат престижа на отечеството си. През 377 г. техните усилия довели до създаването на Втория морски съюз, който точно един век след първия обединил около Атина повече от градовете на островите по Егейско море и гръцките градове по тракийския бряг. Поредицата от двустранни договори, сключени след 384 — 383 г., подготвили новата организация, която свързвала на равни начала Атина и съюзниците ѝ. Последните членували в един съвет (Синедрион), в който Атина не участвала. Решенията в този съвет се вземали с вишегласие, като всеки град имал по един глас. Атинската държава пък решавала своите въпроси самостоятелно. Ако решенията съвпадали с решенията на Синедриона на съюзниците, тогава и единствено в такъв случай Съюзът действал като цяло, като Атина имала задачата да ръководи общите дела. За да се посрещат разходите на конфедерацията, съюзниците внасяли вноски, а не данък, определени от Синедриона. От своя страна Атина поела задължението да поддържа сама военните си сили. Така тя направила едно сериозно усилие, което ѝ помогнало да спечели редица победи по море срещу пелопонеските кораби не само в Цикладите, но и в Йонийско море, където Тимотей се насочил с една ескадра към Коркира и Акарнания. През 374 г., в стремежа си да намали своите разходи и разтревожена от възхода на Тива, Атина сключила мир със Спарта на базата на статуквото; така тя отново си възвърнала морското надмощие.

В това време Тива възобновила в своя полза съюза на беотийските градове, а в Тесалия един енергичен водач, Язон, тиран на Фере, обединил областта под своя власт. Този ученик на софиста Горгий събрал голяма армия от наемници, подкрепяна от отличната тесалийска конница; нейното присъствие представлявало нов фактор в Централна Гърция. Това именно дало повод за загриженост в Атина и я принудило да търси сближение със Спарта въпреки новите разногласия, които възникнали между тях по повод на събитията в Коркира. През 371 г. в Спарта била свикана мирна конференция, на която присъствали представители на главните гръцки държави, включително Дионисий от Сиракуза, и един представител на Великия цар. Постигнали съгласие да потвърдят отново принципите на ,,Царския мир". Но възникнал спор по повод на Беотия. Пълномощникът на Тива Епаминонд искал да подпише съглашението от името на всички беотийци, а не само от името на Тива. Царят на Спарта Агезилай категорично се противопоставил на това и Епаминонд напуснал Спарта, без да подпише договора.


Битката при Левктра

Спарта веднага заповядала на лакедемонската войска, намираща се временно във Фокида, да настъпи срещу тиванците, които отказвали да признаят автономията на другите беотийски градове. Сражението станало на няколко километра югозападно от Тива, близо до градчето Левктра (371 г. ). Епаминонд, който командвал силите на Тива, приложил едно тактическо нововъведение с големи последствия: противно на традиционната практика той съсредоточил най-добрите си военни части на лявото крило, разположил ги в дълбочина и с масирана атака сразил дясното крило на спартанците; цар Клеомброт и 400 спартанци паднали на полесражението. Тази победа сложила край на надмощието на Спарта в бойните действия на открито поле, а Тива се издигнала като нов претендент за хегемония в същинска Гърция. Тиванският успех бил тясно свързан с личната дейност на Епаминонд. Неговата честност, родолюбие и особено военният му гений извели родината му на челно място.

Убийството на Язон във Фере през 370 г. отстранило един опасен съсед; Тива се възползувала от това, за да разшири влиянието си в Тесалия. Но в същото време Епаминонд навлязъл в Пелопонес, където го повикали на помощ аркадците, вдигнали се против Спарта. През 370 — 369 г. той нахлул в Лакония, която дотогава била незасегната от войната, и там старият Агезилай могъл да защищава само града, като оставил цялата област да бъде опустошена от тиванците. Месения, която отново въстанала, се освободила окончателно от спартанско иго: нейно средище станал новият град Месене на склоновете на планината Итоме, където още се издигат здравите ѝ стени. Така спартанската държава изгубила най-важните си източници; упадъкът ѝ бил вече неизбежен. В Аркадия градовете се обединили в съюз и за столица си основали един нов град с необикновено големи размери — Мегалополис; неговото местоположение на границите на Лакония трябвало да препречва пътя на всяко ново посегателство от страна на Спарта. Хегемонията на Спарта в Пелопонес била унищожена.

Тези блестящи успехи на Тива довели до съюз между Спарта и Атина, които се стремели да си осигурят подкрепата на персите. Но Пелопид, пратеникът на тиванците в Суза, съумял да спечели благоразположението на Великия цар, който признал независимостта на Месения и поискал разоръжаването на атинската флота (367 т.). Войната пламнала отново навсякъде. Докато Тива настанила един гарнизон в Оропос, на самата граница на Атика, атиняните благодарение на Тимотей превзели Самос, откъдето прогонили персите и заселили там клерухи. Направили същото в Потидея на Халкидика и покорили много други градове в тази област. Но Тива не бездействала; тя построила флота, която имала за база едно пристанище в Локрида, на протока на Евбея, а Епаминонд отишъл да вдигне срещу Атина Византион и Протоците. Морското надмощие на Атина се оказало сериозно разклатено.

Въпреки това положението в Пелопонес си оставало объркано; там се стигнало до въоръжен конфликт между елейци и аркадци. После избухнали разногласия в самата аркадска конфедерация между Мантинея и Тегея. Спарта, Атина и Елида поддържали Мантинея. Тива подкрепяла Тегея и през 362 г. изпратила в нейна помощ Епаминонд. В околностите на Мантинея една спартанска армия, подсилена от атински и мантинейски контингенти, очаквала нападението на тиванците. Както при Левктра, Епаминонд построил лявото си крило ,,във форма на корабен нос" и разбил спартанците. Но той паднал в битката начело на своите хоплити; с гибелта на този гениален мъж Тива изтървала окончателно възможността да поеме в свои ръце ръководството на гръцките дела. Лишена от военачалника си, таванската армия не се възползувала от своята победа. Повече от всякога в Гърция царяло безредие.

Положението не било по-блестящо и на Запад, където след смъртта на Дионисий Стари управлението на Сиракуза поел синът му Дионисий Млади (367 — 357 г.), който нямал качествата на баща си. За да има младият владетел съветник, един от роднините на баща му, Дион, повикал отново Платон, но и второто пътуване на философа в Сицилия, не било по-щастливо от първото. Много скоро Дионисий се скарал с Дион, който бил прогонен и се оттеглил в Коринт. Няколко години по-късно изгнаникът с помощта на Картаген влязъл победоносно в Сиракуза. Дионисий избягал в Локри, като оставил Дион да управлява като тиран с цената на такива жестокости, които станали причина той да бъде убит (в 354 г.). Това било началото на един смутен период, през който сиракузката държава, минавайки от ръка на ръка, се разпаднала. Самият Дионисий, дошъл отново на власт през 347 г., се оказал безсилен да я възстанови: във всеки град на Сицилия, в Катана, в Тавроменион, в Месина и Леонтини се бил появил по един местен тиран. Сиракузците се обърнали за помощ към своята метрополия Коринт, който им изпратил в 344 г. като арбитър Тимолеон. Приет благосклонно от тирана на Тавроменион, Тимолеон успял да убеди Дионисий Млади да се отрече от тиранията. Тъй като неговите противници били повикали картагенците, той трябвало най-напред да отстрани тази опасност. Тимолеон победил картагенците при река Кримисос в 341 г. и две години по-късно сключил мир, като си възвърнал гръцките територии в Сицилия до границата, призната някога от Дионисий Стари — от р. Химера до р. Халик. После възстановил вътрешния ред, като свалил всички тирани освен тирана на Тавроменион — Андромах, който му помагал още от началото; гръцките градове били обединени в съюз, начело на който застанала Сиракуза. В самата Сиракуза той установил смесено управление, в което наред с народното събрание ръководна роля имал един съвет от 600 души. Като изпълнил така задачата си и възстановил мира в Сицилия, изтощена от двадесетгодишна анархия, Тимолеон се отказал през 337 г. от върховната магистратура, която му била дадена заедно със службата пълновластен стратег, и завършил мирно дните си в Сиракуза като обикновен гражданин, давайки рядък пример за умереност и гражданско съзнание в една толкова размирна епоха.

В същинска Гърция въвеждането на нов ред, който гръцките градове били безсилни да наложат сами, станало в резултат на външна намеса — намесата на македонското царство. Още се водят спорове, за да се установи дали македонците са били близки в етническо отношение до гърците. Сигурно е поне това, че този народ от сурови селяни и планинци, заселили се около Термейския залив и в съседните планини, между планинската верига Пинд и долината на долния Стримон (Струма), останал дълго време настрана от гръцкия свят. Затова пък неговите наследствени владетели — династията на Аргеадите — вземали още от началото на V в. дейно участие в гръцкия живот. В края на V в. цар Архелай, който се интересувал от литература, приел в двореца си в Пела поетите Еврипид и Агатон, музиканта Тимотей от  Милет и художника Зевксис. Македония играела роля в международните отношения и многократно влизала в съюз с гръцките градове. Тя разполагала с ценни богатства, по-специално с дървен материал, необходим за строежа на кораби. Царят, поддържан от своите благородници, които гордо носели прозвището ,,другари" на царя или хетайри, можел да разчита също и на вярната подкрепа на селячеството, което давало отлични пехотинци — пезетайрите. Тази военна монархия, изградена на дълбоко вкорененото съзнание за лична вярност към владетеля, е можела да стане мощно политическо оръдие в ръцете на енергичен и амбициозен монарх. Такъв бил случаят с Филип, син на Аминтас.

След смъртта на Аминтас III в 370 г. македонското царство преживявало династически разпри. Филип, по-малкият син на покойния цар, бил още съвсем млад и прекарал няколко години в Тива като заложник; там се срещнал с Епаминонд и Пелопид и се запознал отблизо с гръцката политика. Той бил на 22 години (в 359 г.), когато го избрали за регент на царството след смъртта на брат му Пердикас III, чийто син бил невръстен. За кратко време младият регент се справил със сложната обстановка: освободил се от другите претенденти за царско звание, споразумял се с Атина, като обещал да ѝ помогне да си възвърне Амфиполис, откъдето изтеглил македонския гарнизон, оставен там от Пердикас, после разбил илирите на запад и подчинил пеонците на север от Македония. С помощта на фалангата на пезетайрите и на тежката конница, предвождана от хетайрите, той създал мощна армия, която в признание на заслугите му го провъзгласила за цар.


Златен медальон на Филип II

Първата му задача била да осигури на Македония свободен излаз на морето. Най-добрите пристанища по нейните брегове, Пидна и Метоне, били гръцки колонии, съюзници на Атина. Но Атина вече от години се борела с дипломатически и финансови затруднения в опитите си да запази контрола над Протоците и целостта на Морския съюз. Този съюз бил сериозно разклатен, когато през 357 г. Хиос, Родос и Византион, поддържани от карийския владетел Мавзол, който управлявал Халикарнас от името на Великия цар, създали отделен съюз, независим от Морския съюз. Последвала война, в която усилията на Атина да върне отцепниците към подчинение пропаднали. Мирът, сключен в 355 г., довършил разпадането на Съюза: умерената партия в Атина, водена от ловкия политик и финансист Евбул, наложила схващанията си и народът не искал повече нито да плаща, нито да се бие. Филип се възползувал от това положение; последователно превзел Амфиполис, който Атина напразно се опитвала години наред да си възвърне, после Пидна и накрая Метоне, където загубил едното си око (354 г.). Излазите на Македония към морето били вече осигурени. Междувременно Филип превзел Потидея в Палене, но го отстъпил на Халкидическия съюз, след като прогонил атинските клерухи. На изток, като преминал Стримон над Амфиполис, той завладял тасоската колония Крениди сред равнината в подножието на планината Пангей; от Крениди направил нов град и му дал името си — Филипи, пръв пример на един обичай, който по-късно, през елинистическата епоха, получил широко разпространение. Златните мини на Пангей му доставяли средства да плаща на наемниците си и да купува съвести. Оттогава монетите на Филип започнали да играят в гръцкия свят ролята, която персийското злато играло там от един век.

През 356 г. в Централна Гърция избухнала тежка междудържавна криза, която била удобен предлог за вмешателство от страна на Македонеца. Светилището в Делфи станало отново повод за свещена война — третата поред. Както преди един век, и сега фокидците били обвинени в светотатство; измежду членовете на Амфиктионията Тива проявила най-голяма враждебност към съседите си, с които имала старо съперничество. Но фокидците, подкрепяни от Атина и Спарта, си избрали за водач енергичния Филомел и заграбили светилището; свещеното съкровище им дало средства да съберат армия от наемници, с която Филомел, а след смъртта му и наследникът му Ономарх жънели успехи. Ономарх проникнал чак до Тесалия, където тираните на Фере и на Кранон били приятелски настроени към него. Тогава другите градове на Тесалия се обърнали за помощ към Филип. След едно тежко поражение през 353 г. Македонецът се върнал в Тесалия на другата година и сразил войските на Ономарх, който загинал в битката. Това не сложило край на свещената война, защото Филип не можел да мине през Термопилите, държани от съюзниците на фокидците, за да влезе в Централна Гърция, но поне станал съюзник и покровител на Тесалия. Тогава той се отправил към Тракия, където наложил съюзничеството си на трима местни царе и напреднал с армията си до Пропонтида. Атина, която наскоро се била закрепила отново в Сестос и Херсонес, се разтревожила. Тя имала и много други поводи за опасения, когато Филип решил да подчини градовете в Халкидика и ги превзел един след друг. Най-големият град Олинт паднал в 348 г. Въпреки пламенните речи на оратора Демостен, който виждал растящата опасност, Атина се оказала неспособна да помогне навреме на Олинт. Градът бил сринат и цяла Халкидика включена в македонското царство. По същото време Филип успял с интриги да откъсне Евбея от Атинския морски съюз.

Тогава атиняните се решили да започнат преговори: изпратили посланици в Пела, столицата на македонското царство, които сключили мир в 346 г., наречен ,,Филократов мир" по името на главния атински пълномощник, когото придружавали Демостен и ораторът Есхин; последният, изглежда, бил подкупен от Филип и станал убеден привърженик на неговата политика. Според клаузите на договора всеки запазвал дотогавашните си владения, но Филип отказал да упомене фокидците между съюзниците на Атина, които били облагодетелствани от този договор; той бързо решил съдбата им, като през същата 346 г. окупирал страната. Амфиктионията наложила на фокидците тежка ежегодна глоба, за да изкупят грабежите, които извършили в делфийското светилище. Двата гласа, които имали в съвета на Амфиктионията, били прехвърлени на Филип, както и председателството на Питийските игри за текущата година. Оттогава македонският цар официално бил приет в общността на гръцките държави.

Мнозина се зарадвали на това, особено онези, които заедно със стария ретор Изократ вече виждали в лицето на македонския владетел водача, от когото имала нужда Гърция, за да потуши раздорите и да обедини силите си за общо нападение срещу ахеменидска Персия. Но други, в първите редици на които стоял Демостен, гледали на Филократовия мир като на временно примирие, като на необходима подготовка за окончателната битка, която смятали за неизбежна. Това станало ясно, когато Демостен в 343 г. обвинил Есхин, че предал отечеството си по време на пратеничеството през 346 г.; Есхин бил оправдан, но политиката на Филип и неговите привърженици била атакувана ожесточено по време на процеса и страстите отново се разпалили.

Филип от своя страна използвал най-рационално отсрочката, с която разполагал. Първо, предприел нов поход срещу илирите, после нахлул в Епир и така осигурил тила си. В Тесалия реорганизирал администрацията на страната, като я разделил на четири провинции, чиито управители или тетрархи му били предани. После се отправил към Тракия и подчинил областите от Нестос до Черно море и Пропонтида: цялата страна станала царско владение, управлявано от стратег, когото Филип сам назначавал. Гръцките градове по крайбрежието като Византион или Перинт, както и позициите на Атина в Херсонес били непосредствено застрашени. Страхувайки се за пътя, по който идвало житото (от Южна Русия), имащо жизнено значение за изхранването ѝ, Атина отново започнала да се готви за война, както настоявал Демостен. Ето защо, когато в 340 г. македонските войски обсадили Перинт, после Византион, атинската флота влязла в действие. Филип, който претърпял неуспех пред Перинт, трябвало да вдигне обсадата на Византион, подпомаган от атинския стратег Фокион. Този неуспех убедил царя, че войната срещу Атина трябва да се реши с настъпление в самата Гърция.

Събитията в Делфи скоро му дали необходимия повод за това. За да отклони вниманието от една жалба срещу Атина, предявена пред съвета на Амфиктионията, атинският представител Есхин обвинил локридците от Амфиса, че незаконно обработвали земи, които били посветени на Аполон. За да се изкупи това светотатство, било взето решение да обявят свещена война на локридците и възложили ръководството на военните действия на Филип (339 г.). Действайки с голяма бързина, той превел войските си през Фокида със съгласието на фокидците, на които обещал да отмени наложената им глоба. Благода¬рение на тази военна хитрост той успял да обходи от запад ключовата позиция на Термопилите, която държали беотийците, и да проникне до Елатея в Централна Гърция. Тази новина хвърлила в тревога атиняните; това било ,,Елатейската изненада" и Демостен трябвало да употреби цялото си красноречие, за да повдигне духа на съотечествениците си. Като осъзнала напълно опасността, Атина се съюзила с Тива, за да организира общата отбрана. Една армия, съставена от войски на двете държави, се съсредоточила в Беотия, докато Филип бил зает да наказва Амфиса, с каквато задача го била натоварила Амфиктионията. През лятото на 338 г. той преминал начело на войските си от Западна Локрида във високата долина на беотийския Кефис, където близо до Херонея го очаквала неприятелската армия. Лявото крило на македонците, командвано от младия Филипов син Александър, разбило съпротивата на беотийските хоплити, които били насреща му; ,,свещеният отред" на тиванците се сражавал до последния човек. Атинският контингент понесъл тежки загуби и се разпръснал (2 август 338 г.).

Битката при Херонея имала решаващо значение. Сломена била всяка съпротива пред Филиповата воля. С Тива македонците се отнесли много сурово, настанили в Кадмея македонски гарнизон и тази държава загубила доминиращото си положение в Беотия. Атина се отървала с по-малко жертви, изоставила само позициите си в Тракийския Херсонес и се съгласила да разпусне Морския съюз, но запазила външните си владения Лемнос, Имброс, Скирос и Самос и дори си възвърнала Оропос на беотийската граница, който по-рано била загубила; накрая и тя трябвало да влезе в съюз с Филип. Все пак в своето поражение атинският народ запазил достатъчно достойнство, за да възложи на Демостен да произнесе съгласно с традицията посмъртна възхвала на загиналите при Херонея воини.

Победата на Филип отбелязала решаващ прелом в историята на елинството. Една монархическа държава с централизирана власт доказала по блестящ начин своето превъзходство над мимолетните съюзи, които сключвали помежду си автономните гръцки градове. Бъдещето принадлежало вече на големите царства, а не на малките републики, ограничени в територията на само един град. Класическото схващане за полиса било вече отживяло времето си. Това станало ясно, когато в 337 г. Филип свикал в Коринт общо събрание на гърците. Всички градове с изключение на Спарта изпратили представители. Те образували Коринтската лига, която за пръв път дала федерална форма на една своего рода панелинска държава. Между държавите бил въдворен всеобщ мир и било забранено той да бъде нарушаван под страх от военни санкции. Постановено било да се зачитат вътрешното устройство и автономията на всяка държава. Пиратството и разбойничеството били забранени. Всяка година в едно от големите светилища се събирал Федералният съвет (Синедрион), в който държавите изпращали делегации, чиито брой съответствал на тяхната големина и значение. Решенията, вземани с мнозинство на гласовете, трябвало да бъдат задължителни за всички членове на лигата.

Македония не влизала в Коринтската лига, но сключила с нея съюз за общо нападение и отбрана, а Филип бил определен за главнокомандващ на федералната армия. Още през същата 337 г. той предложил на Лигата да започне война срещу царя на Персия. По това време ахеменидската монархия изживявала тежка криза около престолонаследието и моментът бил много благоприятен за нападение. Но на Филип не било съдено да участва във войната: през лятото на 336 г., по време на празненството по случай женитбата на дъщеря му с епирския цар, той бил убит от някой си Павзаний поради лична вражда. С неговия син Александър, когото народът веднага приветствал като цар на Македония, започва нова ера, която ние наричаме елинистическа епоха.

Hatshepsut

Значение на войната в гръцкия свят


https://istorianasveta.eu/

,,Полемос — казва Хераклит — е сътворил света, Полемос владее света." Ефеският философ, който пише в началото на V в.,  разбира под това, че космосът е арена на безкрайна борба между противоположни елементи, което е причина за непрекъсната промяна: Полемос, войната (гръцката дума е в мъжки род), му се струва като основен закон на вселената. Тази песимистична мисъл трябва да е била внушена на Хераклит от действителността на неговото време, защото за гърците от архаичната и класическата епоха войната е била непрестанна грижа. Неслучайно в предхождащото историческо изложение се описват толкова много военни действия: пресметнато е, че в продължение на век и половина, от персийските войни до битката при Херонея, през повече от две години на всеки три Атина се е намирала в положение на война и никога не е живяла в мир през десет последователни години. Наистина други градове, чиито отговорности и претенции са били по-малки, не са имали толкова войнствена участ. Но никой от тях не е могъл да се държи съвсем настрана от въоръжените конфликти, ако е искал да оцелее; войната наистина е била железният закон на гръцкия свят.

За това, разбира се, е имало икономически причини. Тъй като плодородните земи в Гърция са твърде малко, те са предизвиквали апетитите на лишените от земя или свръхнаселени съседи. Атина си послужила със силата на оръжието, за да настани извън Атика колонии с военен характер — клерухиите. По силата на вътрешната логика на политическата и социалната си система Спарта трябвало да завладее Месения. По-късно необходимостта да се поддържа отворен някой важен търговски път можела да доведе до война: Атина в продължение на един век е водила войни, за да запази контрола над областта на Протоците, откъдето минавали конвоите с жито, идващи от Южна Русия. Знаем, от друга страна, каква роля в избухването на Пелопонеската война е изиграл прочутият ,,Мегарски декрет", с който Перикъл наложил икономическа блокада на Мегара. Най-после стремежът да се завладеят мините в Тракия е довел до немалко въоръжени конфликти в района на Тасос и на планината Пангей.

Но икономическото съперничество не е най-същественото в случая. Ако гърците са жертвали толкова време и усилия за войната, за това имало преди всичко психологически причини, които се обясняват с гръцката концепция за държавата. За онези, които влизали в неговия състав, градът-държава представлявал върховната власт. Негов закон е абсолютната независимост: ако той влиза в някой съюз, по принцип това става на равни начала с другите съюзници, без да се накърни самостоятелността, с която той се гордее. Когато няма признат от двете страни арбитър, който да разрешава разногласията, всяко сблъскване на интересите лесно се превръща във въоръжен конфликт. Горещата привързаност към свободата, която е вдъхновила толкова пламенни призиви на оратори и поети, предполага, че войната се приема и дори се води с ентусиазъм; само държава, която знае да се бори за свободата си, заслужава да остане свободна. Ето защо първа задача на държавната организация била да подготви гражданите за неизбежната възможност от война. Платон отлично е разбирал това, когато чрез устата на критянина Клиний в ,,Законите" (625 е) казва, че ,,гражданите преминават живота си, за да водят непрекъсната война срещу другите градове". В гръцкия град от архаичната и класическата епоха гражданинът е преди всичко войник и дори държавникът трябва често да се превръща във военачалник. Всичко зависи от военното щастие — бъдещето на отделния човек, бъдещето на държавата и, най-после, бъдещето на целия гръцки свят. Упадъкът на Атина станал неудържим, когато тя започнала да си избира за водачи само финансисти и адвокати и когато атиняните, глухи за отчаяните молби на Демостен, отказали да служат сами във войската, а предоставили отбраната на отечеството си на наемници.


Спартански хоплит

Основен елемент в гръцката войска, както видяхме, е отредът от тежковъоръжени пехотинци, хоплити. Хоплитът има пълно снаряжение от нападателни и отбранителни оръжия, което запазените изображения — скулптури и рисунки по вазите, ни показват в подробности. Но в изображенията на бойци трябва да различаваме тези, които вярно възпроизвеждат тогавашната действителност, от онези, които са по-многобройни и които я предават украсена от легендата; съвършено голите бойци от фриза на Мавзолея в Халикарнас са се сражавали само с амазонките. Затова пък прочутата, бронзова фигурка на хоплит от Додона, която се намира в Берлинския музей, стелата на Аристон, скулптирана от Аристокъл, или вазата на Ахил във Ватикана са документи, заслужаващи доверие. Там виждаме хоплита, облечен с много къс хитон, който оставя краката съвсем открити. Облеклото понякога е допълнено с наметка. Краката са боси или обути във високи обувки с връзки или сандали. По някои сведения би могло да се заключи, че на труден терен гръцките войници се чувствали понякога по-удобно боси.

Гърдите са защитени с ризница било от метал, било от кожа или ленен плат, покрити с метални плочки. През архаичната епоха употребявали твърда ризница във форма на камбана, съставена от две бронзови плаки, едната за гърдите, другата за гърба, свързани на раменете и под мишниците с токи. В Аргос неотдавна бе намерен един чудесен екземпляр. По-късно предпочитали меките ризници; за разлика от бронзовите камбановидни ризници, които достигат до кръста, те обикновено са удължени до под пояса с висящи кожени ленти, които предпазвали долната част на корема. Хоплитът носел на главата си метален шлем с кожена или плъстена подплата и често с един или няколко гребена, украсени с дълги пера. Офицерите се отличавали по големината и богатството на перата, с които Аристофан понякога се подиграва. Формата на шлемовете съответства на различни, ясно разграничени типове, на които традицията дава твърде произволни имена. Коринтският шлем с неподвижен нос и набузници се носел вдигнат нагоре, когато войникът не бил в бой. Атическият шлем нямал защитна част за носа, а набузниците били подвижни и можели по желание да се вдигат нагоре. Беотийският шлем приличал на конична шапка без предпазници за страните и тила. Имало е и други видове шлемове, но тези са най-разпространени върху запазените изображения. При разкопките са намерени много бронзови шлемове, предимно в Олимпия, където наскоро бяха открити много хубави екземпляри. Върху някои има посвещения, които позволяват те да се датират точно.

[/img]

Същото се отнася и за бронзовите щитове, които били много често посвещавани като дарове в светилищата. Тяхната форма се е променяла с течение на вековете, като се почне от критско-микенския щит във форма на осмица и се стигне до кръглия щит от класическата епоха, минавайки през ,,геометричния" щит с широки странични изрезки и през беотийския, произлязъл от предишния, но с по-малки изрезки. Кръглият щит от V и IV в. е с диаметър около два лакътя (0,90 м). Той е доста изпъкнал навън. Дървената му рамка е покрита от външната страна с обработена или необработена кожа, или дори изцяло обкована с бронз. Понякога в центъра има изпъкнал метален мотив; често това е глава на Горгона, която със страшния си вид трябвало ако не да изплаши противника, то поне да отклони лошата съдба. Външната страна на щита може да бъде украсена и с други емблеми, гравирани или рисувани според това, дали са изобразени върху метал или кожа, както се вижда от рисунките върху вази и от описанията, повечето плод на фантазията, които поетите Есхил в ,,Седмината срещу Тива" и Еврипид във ,,Финикийките" са дали за въоръжението на аргоските вождове, нападащи Тива. Що се отнася до прочутия щит на Ахил, надълго описан от Омир в XVIII песен на ,,Илиада", той принадлежи към сферата на митологията. В замяна на това има парадни оръжия, като щитовете, които Фидий е направил за своите колосални Атини на атинския Акропол, чиято изпъкнала част е богато украсена с релефи, представящи борбата на гърците срещу амазонките или битката между кентаври и лапити. Дори вътрешната, вдлъбната страна е била понякога украсена с втъкани или рисувани мотиви върху пълнежа от плат или растителна материя, с които е бил облицован щитът; върху вътрешната страна на щита на Атина Партенос Фидий изписал битката между боговете и гигантите. От същата страна се намирали и двата ремъка, с които боецът държал и действал с щита: той провирал лявата си ръка до под лакътя и след това хващал втория ремък с длан. Първият ремък, който приличал на широка лента, понякога имал бронзова кована украса; при разкопките в Олимпия са намерени много екземпляри от архаичната епоха, които съставляват интересна колекция. Вътрешната страна на щита била снабдена освен това с въжени или кожени презрамки, закрепени близо до горния ръб; те служели за носене на щита, когато боецът не го държал в бойно положение, а също и да го закачват на някаква стойка. Поради голямата му тежест по време на поход щитът бил носен от роб, необходим придружител на хоплита. Военното снаряжение, което носел този слуга, се състояло освен от щита, затворен в калъф от грубо платно, от завивки за нощуване и от една стойка, на която окачвали щита на полето преди бой.

През архаичната епоха защитните средства на тежко въоръжения войник включвали и наколенници или кнемиди, които пазели предната част на крака от стъпалото до коляното. Но тази принадлежност излязла от употреба в началото на V век.

Нападателните оръжия на хоплита са главно копието и мечът. Дългото и здраво копие от класическата епоха има дължина около пет лакътя (2,25 м). Освен връх копието често има на задния си край заострен металически шип, с помощта на който го забивали в земята. Понякога дървената дръжка на копието е обвита с кожа, така че да стане по-широко на мястото, където го обхваща ръката, и да може да се държи по-сигурно. Копието се размахвало обикновено само с дясната ръка, а в лявата се държал щитът. Когато не си служели с копието, пазели го както щита в калъф. Поетите смятали дорийското копие за най-типичното гръцко оръжие. За Есхил то е символ на гръцката военна доблест в противовес на персийския лък. Атина, войнствената богиня, предпочита копието пред меча.


Типове къс меч

Мечът, оръжието за ръкопашен бой, служел като последно средство на войника, лишен от копието си. През класическата епоха мечът имал желязно острие, чиято дължина не надминава един лакът (0,45 м). Заострен е от двете страни. Дръжката има тесен предпазител и завършва с топка. Ножницата е окачена на къс ремък, който минава през дясното рамо. Тя се носи толкова високо, че горният край на дръжката на меча достига почти на височината на лявата подмишница; за да се извади оръжието, трябва да се наклони мечът напред, а ножницата да се подпре под лявата ръка. Така може да се изтегли мечът, без да се изпуска щитът, което не би било възможно при по-дълъг ремък. Мушкали с върха и сечели с острите страни на меча. Докато хвърлянето на копие, стрелянето с лък и мятането на късо копие е било предмет на редовно обучение, изглежда, че гърците от класическата епоха не са се занимавали много с фехтовка. Впрочем лесно е да се разбере, че, натоварен с щита и бронята си, хоплитът не би могъл да се ползва от тънкостите на този показен начин на борба.

Освен бойните отреди на хоплитите гръцката войска е имала леко въоръжени части и конница. Леко въоръжените части са ни много по-малко познати от хоплитите, което се обяснява лесно с техния социален произход. Докато тежките пехотинци, които трябвало да си набавят със собствени средства скъпото въоръжение, принадлежали към богатото съсловие, стрелците, прашкарите и хвъргачите на къси копия се набирали измежду бедните граждани. Те не се нуждаели от защитни оръжия, защото тяхната задача била не да нападат или отблъскват, а да безпокоят и преследват противника. Техните метателни оръжия не били скъпи: това са същите оръжия, които се употребявали и за лов. Двойно извитият лък е най-усъвършенстваното от тях; въпреки че поетите понякога го считат за типично ,,персийско" оръжие, лъкът е имал твърде стара традиция в гръцкия свят, която е засвидетелствана от легендата за лъка на Одисей в ,,Одисея", без да говорим за мита за Херкулес и за Филоктет. Критяните минавали за най-добри стрелци. Резултатността от стрелбата била голяма, когато обсипвали със стрели някой отред в плътни редици. Дори във войната по море страхът от стрелите бил толкова голям, че съоръжавали бойните кораби със защитни прегради от здраво платно, които опъвали преди сражение по дължината на двата борда.


Изображение на гръцки хоплити

Късите копия, които обикновено се използвали при лов, служели и по време на война. Употребата им от тежката пехота била обичайна по времето на Омир; двубоите в ,,Илиада" започват обикновено с хвърляне на дълго копие, което рядко пропуска целта. По вазите от Дипилон се виждат редици воини, въоръжени от глава до пети, които често държат в ръцете си по две къси копия вместо едно дълго. Тази героична традиция обяснява защо през класическата епоха продължавали да обучават младежите в хвърляне на късо копие, въпреки че това оръжие отпаднало от въоръжението на хоплитите. Впрочем конниците продължавали да си служат с него. Значително по-късо от копието на хоплитите, късото копие има дължина от три до четири лакътя (1,35 до 1,80 м). И то като дългото копие е имало заострени върхове от двете страни. Разстоянието, до което можело да достигне, се увеличавало, когато го мятали не като го държали с цяла ръка, а като използвали ремъка по средата му, който служел като двигател.

Прашката е най-простото метателно оръжие: две връзки или ленти, дълги приблизително две стъпки (около 0,60 м), прикрепени към нещо като кожен джоб. Войникът, въоръжен с прашка, държи с ръка края на двата ремъка, слага в кожения джоб прожектила и започва бързо да ги върти. Когато пуска една от лентите, прожектилът, движен от центробежната сила, изхвърча с голяма скорост. Един опитен хвъргач с прашка можел да мери с голяма точност и да мята на разстояние до един стадий (600 стъпки или около 180 м), както ни съобщава един древен автор. С прашката мятали камъни, но също и ,,куршуми", изработени специално за тази цел от глина или метал, предимно от олово. Тези ,,куршуми" имали елипсовидна форма и с тях се постигала по-далечна и по-точна стрелба. От тях са намерени голям брой, особено в Олинт, където са останали от обсадата на града от Филип през 348 г. На някои от тях има надписи: имена на племена, написани изцяло или съкратено, или имена на хора. Не е за учудване, че по тях се четат имената на граждани на Олинт или на Халкидика, дори на самия Филип и вероятно на висшите му офицери. Името на Филип се среща и по върховете на стрели.

Не бива да се забравя, че наред с тези леки оръжия древните гърци през цялата си дълга история са се сражавали с най-простите естествени оръжия, които им давала родната земя — камъни и тояги. В епоса често се разказва как някой герой размахва къс скала, за да смаже неприятеля си. Дори през класическата епоха атиняните с градушка от камъни, хвърляни с голи ръце, и облаци стрели сразили персите, дебаркирали на островчето Пситалия близо до Саламин след края на морската битка. Същата тактика те приложили и когато Демостен през 424 г. завладял о. Сфактерия, защищаван от спартанците. В битката при пирейския квартал Мунихия между привържениците на Тридесетте и привържениците на демокрацията към края на века, през 403 г., Ксенофонт дословно съобщава, че в редовете на демократите имало войници, които се сражавали с камъни. В редица текстове се споменава за употребата на къси тежки тояги като бойно оръжие. Впрочем тристате телохранители, въоръжени с криваци, които според Херодот (I, 59) помогнали на Пизистрат да завземе властта в Атина, били колкото войници, толкова и копиеносци, или дорифори, които обикновено съставлявали личната гвардия на гръцките тирани.


Гръцки пелтаст

Ако лековъоръжената пехота е играла ограничена роля в големите битки през архаичната епоха и през V в., тя придобила по-голямо значение през следващия век. Още през Пелопонеската война няколко опита в това отношение се оказали твърде поучителни. Така атинският пълководец Демостен, преди да се прочуе в битката при Сфактерия, претърпял през 426 г. тежко поражение в теснините на Етолия от тамошните планинци; планинците, които нямали тежка пехота, изненадали атинския експедиционен корпус в труден терен и му нанесли тежки загуби, като го обсипали със стрели и къси копия и го обърнали в паническо бягство. Тези уроци не били забравени. В началото на IV в. атинският стратег Ификрат организирал наемни части от леко въоръжени пешаци, пелтасти, наричани така, понеже вместо тежкия кръгъл щит носели лек щит от ракитак във форма на полумесец, пелта, подобен на щита, който според легендата носели амазонките. Пелтастът нямал метална броня. Оръжията му за нападение били дълго копие, което можело да замести обичайното копие, и къс меч за ръкопашен бой. В бой срещу хоплита той разчитал на своята подвижност, за да избягва ударите. Тези части много пъти постигали чудеса дори срещу спартанските хоплити.

Конницата, както видяхме, е влязла във военната практика на гърците отначало като бойна колесница. Конете първоначално били използвани за впрягане, а по-късно за езда. Още през микенската епоха, както се вижда по кипърските вази, колесницата с два коня, или бига, е била широко употребявана. Това е обичайното бойно средство на Омировите герои; по този въпрос сведенията на геометричната керамика напълно потвърждават сведенията на епоса. Боецът от знатен произход отива на бойното поле с колесница, а после се бие пешком като хоплит. За управление на впряга той има возач, който кара колесницата, докато господарят му се сражава. Когато трябва да се движат, боецът, който единствен има щит, стои отляво на водача. Колесницата от Омировата епоха има две колела и направо върху оста е поставен лек кош. Конете са впрегнати от двете страни на ока, към който са привързани с ярем, сложен на шиите им. Понякога колесницата се съпровожда от трети кон, който служи да подсилва впряга. С този обичай навярно се обяснява появата на впрягове с три коня, или триги, които се виждат в няколко изображения от края на геометричната епоха и в някои етруски документи от архаичната епоха. От VII в. започнала да се разпространява модата на колесници с четири коня, или квадриги, докато колесниците като бойно средство постепенно излезли от употреба, както се спомена по-горе, поради по-голямата ефективност на тежката пехота. Квадригата останала оттогава като парадна кола, както може да се види на фриза на Партенона, и возило за спортни състезания, играещо първостепенна роля в големите общогръцки игри. В гръцките войски вече не се употребявали бойни колесници освен в отдалечени градове като в Саламин на Кипър, където запазването на тази традиция може да се обясни с влияния от Азия, или в Кирена, където чак до елинистическата епоха поддържали ескадрони от квадриги, за да прогонват разбойническите банди, които идвали да плячкосват земеделските стопанства по Киренското плато.

Когато бойната колесница изчезнала, конницата в същинския смисъл на думата заела нейното място. В Омировите поеми не се споменава никъде за участие на конници в сраженията и твърде малко се говори за езда. Но от VII в. започват да се появяват изображения на въоръжени конници по вазите, по барелефите, какъвто е известният фриз на Приний в Крит, сред статуетките от печена глина и бронзовите предмети. През архаичната и класическата епоха ролята на конницата рядко е била решаваща за изхода на войната. Преди всичко в континентална Гърция нямало благоприятни условия за коневъдство поради липсата на добри пасища, освен в някои плодородни области като Тесалия и по-малко в Беотия и Евбея. Ето защо тесалийската конница се радвала на такава слава; това било единствената област в Гърция, където съотношението между кавалерия и пехота във войската било едно към две. В беотийската войска, където конницата също имала стара традиция, трябвало да дойдат тактическите нововъведения на Епаминонд, за да получи тя важна роля в сраженията. Затова пък в някои колонии, чиято територия била подходяща за отглеждане на коне — Кирена, Тарент и Сиракуза, — конницата запазила значението и големия си престиж.

Гръцкият конник яздел дълго време на голо, после върху просто покривало или животинска кожа. Той не познавал седлото и стремената. Управлявал коня си с метална юзда, свързана с поводите, но не познавал подезичника. Ето защо, за да чувства конят по-осезателно юздата, правели я много груба, с остри ръбове или осеяна с шипове, които силно наранявали устата на коня. Затова в текстовете се говори за кървава пяна, която рисували и художниците в композициите си с коне. Амуницията на главата се състояла от същите главни части, каквито се използват и сега: ремък под носа, начелник, оглавник и странични ремъци, снабдени от края на V в. нататък с фалери, малки металически кръгчета, украсени с релефи или инкрустации, които били закачвани за ремъка с помощта на халка, поставена от вътрешната им страна.

Въпреки че били умели ездачи, както свидетелства ръководството на Ксенофонт ,,За ездата", гръцките конници не могли да нападат с такъв устрем, както конниците от Средните векове, които, здраво вкопчени в седлото и стремената си, придавали на копието цялата енергия, получена от галопиращия кон. Гърците могли да удрят само със силата на ръката си, за да не бъдат изхвърлени от седлото. Затова пред дългото копие те предпочитали две по-къси и по-леки копия, които служели еднакво добре за хвърляне и за мушкане. Те рядко употребявали лъка, оставяйки това оръжие на ,,варварските" конници — скити или перси. Един меч допълвал нападателното им въоръжение. Често те нямали защитно оръжие и разчитали на бързината и ловкостта си, за да избягнат неприятелските удари. Все пак понякога в ръката им се вижда кръгъл щит, по-малък от щита на хоплитите. Обичайното им облекло е хламидата — къса наметка, прикрепена на дясното рамо с фибула. Под хламидата конникът обличал хитон. На главата си носел или шапка с широка периферия, наречена петасос, или кожена шапка, или шлем. Обут бил в сандали или леки ботуши, чийто горни краища били обърнати навън. Така са представени на фриза на Партенона младите атиняни, яздещи в блестяща кавалкада.

С това си въоръжение гръцката конница не била ударна войска. Тя предвождала основните части и по време на битка охранявала фланговете на войската, а след победа преследвала бягащия неприятел. Единствено тесалийците, изглежда, системно използвали ескадроните си (чиито конници носели броня), за да решат изхода на някоя битка. Едва след като си осигурил тяхната помощ, Филип създал под командването на сина си Александър тежковъоръжена конница, която допринесла по решаващ начин за победата при Херонея.

Държавата не снабдявала с въоръжение нито хоплита, нито конника, който освен това трябвало да си набави и кон. Оттук и аристократичният характер на гръцката конница, какъвто имали преди това бойците с колесници. Коневъдството или хипотрофията било привилегия на знатните семейства, които били същевременно и богатите семейства; заниманието с коне било белег на аристократизъм или поне някаква форма на снобизъм, както при младия Фейдипид, син на селянина Стрепсиад, в ,,Облаци" на Аристофан. В Атина конниците се набирали от двете цензови класи, които имали най-високи доходи; втората класа се наричала именно класа на ,,конниците". Тях изобразява Аристофан в едноименната си комедия (424 г.) — привързани към традициите на предците и стремящи се да подкопаят авторитета на демагога Клеон. Ксенофонт, който сам бил конник, е ярък изразител на заниманията и интересите на гръцките ,,конници" от началото  на IV в.

Организацията на военните сили е различна в различните държави и през различните епохи. Ние познаваме относително добре военната организация на Спарта и Атина през класическата епоха. Но с едни и същи названия невинаги се означават еднакви бойни единици. Така названието лохос в спартанската пехота означава многобройна част, отговаряща на голям батальон, докато същата дума в Атина се употребява за по-малка бойна единица от порядъка на рота. Така че задълженията на офицера — лохаг, командващ лохос, са различни в двете войски. Все пак организационните принципи са навсякъде същите: войникът се зачислява в бойни части, нарастващи по големина, подобни на нашите взводове, роти и дружини, чиито наличен състав е кратен на числото 10. Чинът на командващите офицери произлиза обикновено от името на бойната единица: така еномотархът в Спарта командва взвод или еномотия, лохагът е начело на лохос, триакатиархът в Кирена командва рота от 300 човека; таксиархът в Атина е началник на дружина или таксис.

Големите части, които могат самостоятелно да водят военни действия и са съставени от поделения с различни родове оръжие, са подчинени на военачалници, чието название е различно: в Атина ги наричали стратези, подпомагани от двама хипархи, които командвали конницата; в Спарта един от двамата царе водел военните действия с помощта на началниците на корпусите — полемархите. Най-разпространеното название за висш офицер е стратег.

Набирането на войските било тясно свързано със социалната и политическата организация на града. Общественото деление се запазвало и във войската; в Атина, за която сме по-добре осведомени, отколкото за другите, това деление се спазвало строго, защото всяка от десетте фили, от които било съставено гражданското тяло, давала за армията по една дружина (таксис) хоплити, командвани от таксиарх, избиран от същата фила. Този таксиарх избирал лохагите (командири на роти). Той също определял кои войници от неговата фила трябва да участват във военните походи — тежка отговорност, която можела да предизвиква конфликти и злоупотреби. Същата процедура се прилагала и за конницата: всяка фила давала по един ескадрон (фила) от 100 конници, командвани от изборен филарх, чиито пълномощия били същите като на таксиарха. Набирането на конниците и на хоплитите ставало, както видяхме, на принципа на имотния ценз; гражданите, които нямали достатъчно средства, служели в леко въоръжените части и най-вече във флотата.

Гражданинът получавал специално обучение, за да се подготви за военна служба. Това обучение било особено развито в Спарта, където всички усилия били насочени към това, да се направи младият спартанец воин. Но дори атинската демокрация, чиито стремежи били далеч по-различни от тези на спартанската държавна уредба, полагали особени грижи за бъдещите войници. Тя е създала за тази цел ефебията, твърде характерна институция за военните задължения, които имали всички пълноправни граждани на античния град-държава. Ние разполагаме с подробно описание на тази система едва от периода след битката при Херонея благодарение на Аристотелевата ,,Атинска държавна уредба", съчинение, написано по времето на Александър Велики, когато ефебията току-що била реорганизирана. Но вероятно тази институция поне в основните си постановки е съществувала от дълго време. Така, както ни я описва Аристотел, тя представлява задължителна военна служба за всички атински младежи от 18 до 20 години — поне за младежите, които принадлежат към класите с имотен ценз, предоставящи конниците и хоплитите. Тези младежи, групирани по фили и ръководени от началници, избрани от народа, преминавали физическа и военна подготовка под ръководството на специални инструктори. Те се хранели заедно за сметка на държавата. През втората година на службата им ги изпращали извън Атина на гарнизон в погранични крепости като Елевтера, Фила или Рамнунт и правели маневри на открито поле. В края на втората година те били освобождавани от служба и оттогава ги смятали за напълно обучени граждани. След това от двадесет до шестдесет годишната си възраст подлежали на мобилизиране; всеки набор, означен с името на архонта-епоним на годината, в която той бил записан в ефебските списъци, е могъл да бъде свикан изцяло или частично по инициатива на стратезите. При това последните десет набора, в които влизали гражданите от 50 до 60-годишна възраст, могли да бъдат мобилизирани само за да защищават територията, но не участвали в походи извън Атика.

Така атинянинът бил военно задължен в продължение на 42 години: две години в ефебията, тридесет години на разпореждане на действащата армия и десет години в териториалния запас. Човешките резерви на големия град дали възможност да се съберат в началото на Пелопоненската война, както казва Тукидид, 13 000 хоплити и 1200 конници, без да се броят леко въоръжените отреди, помощните части и ветераните, натоварени да пазят територията. През 369 година, когато Атина обявила мобилизация, за да помогне на застрашената от Епаминонд Спарта, експедиционният корпус, поставен под командването на Ификрат, наброявал 12 000 хоплити. По същото време беотийската войска разполагала с около 13 000 хоплити и 1500 конници. Спарта никога не могла да събере толкова голяма войска: при Платея в 479 г. тежковъоръжената ѝ пехота възлизала на 10 000 души, от които половината били спартанци в същинския смисъл на думата; но по-късно тя никога вече не достигнала такава численост и трябвало да разчита на изключителните качества на своите войници, за да се компенсира численият недостиг, който с течение на времето се чувствал все по-осезаемо. Тези цифри се отнасят за най-големите военни операции, а най-често войсковите части били много по-малобройни — от по няколко хиляди, а понякога и от но няколкостотин души. Разбираемо е, че, като имали пред вид ограничения брой на собствените си войски, гърците са приписвали на големите армии на Дарий и Ксеркс, които набирали войници от огромна империя, численост, навярно много по-голяма от действителната.
 :arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
Тактика и стратегия


Хоплити в настъпление

Тактиката на гръцката войска обикновено била твърде проста. Тя имала за цел да предизвика фронтално сблъскване между противниците на открито поле. Двете неприятелски войски се нареждали в боен строй по традиционен, строго определен ред: бойният корпус в центъра, леките части и конницата, когато имало такава — на фланговете. В бойния корпус, който играел решителна роля в сражението, хоплитите били подредени в сгъстен строй с дълбочина от десет до дванадесет редици. По неизменна традиция разполагали най-добрите части на дясното крило на бойния строй. Този обичай се обяснява навярно с факта, че, държейки щита с лявата ръка, десният фланг бил по-уязвим както за отделния боец, така и за цялата бойна единица; затова поверявали на елитните воини най-изложената страна. Офицерите били на първа линия и самият военачалник често участвал в битката; нямат брой прочутите пълководци, загинали в бой.

Преди да влязат в сражение, имало обичай да се извършат някои религиозни обреди. Гърците вярвали, че във войната и във всички останали дела боговете и съдбата решават изхода; така мислил още Омир и по този въпрос, както и по много други, Гърция от архаичната и класическата епоха си останала вярна на наученото от ,,Илиада". Всеки военачалник бил придружаван от предсказатели и тълкуватели, които се допитвали до боговете и тълкували знаменията, изпращани от тях. Споменавайки прочутия предсказател Тейзамен, родом от Елис, който бил на служба в Спарта, Херодот му приписва непосредствената заслуга за пет големи победи, спечелени от спартанците, като се почне от битката при Платея и се стигне до битката при Танагра. По-късно, когато спартанецът Лизандър, победителят при Егоспотами, за да увековечи победата си, издигнал в светилището в Делфи статуи на себе си и на своите първи офицери, той поставил до собствената си фигура статуята на предсказателя Агий, който го придружавал в тази война. Така независимо от това, дали се ръководел от вяра или искал просто да се хареса на доверчивия народ, дали бил дълбоко религиозен като атинянина Никий, или лекомислен и скептичен като Алкивиад, военачалникът не пропускал да направи възлияния, да принесе жертва и да се допита до предсказателите. Ако предсказанията били неблагоприятни, колебаели се да влязат в бой. В своето описание на битката при Платея Херодот разказва, че спартанците, засипвани от персийските стрели, останали неподвижни по местата си, без да се опитат да дадат отпор, докато техният пълководец Павзаний не успял да изтръгне от боговете с много молитви и жертвоприношения благоприятно знамение. Военачалникът на персийската войска Мардоний си осигурил с много злато услугите на един прочут гръцки предсказател, който мразел спартанците и правел жертвоприношения за успеха на персите.

Щом се получело благоприятно предзнаменование, сражението започвало. След като леко въоръжените стрелци и прашкари внасяли объркване в редовете на неприятеля, обстрелвайки го непрекъснато, хоплитите запявали древна бойна песен в чест на Аполон, т. нар. пеан, и се хвърляли в решаващия бой. Битката се свеждала до ръкопашни схватки с копие и меч, докато единият от противниците отстъпел и побегнел. В боя победата се обезпечавала колкото от моралните качества, толкова и от тактическото умение; за да се поддържа сцеплението в една нападателна или отбранителна линия, за да се стягат редиците и да се попълват местата на падналите, били необходими сигурни рефлекси, които добре обучената част придобивала с непрекъснати задружни упражнения; но необходими били и непоклатима смелост и самопожертвувателност. С тези високи военни добродетели дълго време се славели спартанските войници, които от средата на VII в. пеели бойните елегии на поета Тиртей: ,,Напред, младежи, бийте се и останете на местата си в редицата! Не се поддавайте на позорно бягство или страх! Изковете в гръдта си силно и храбро сърце! Забравете любовта към живота, когато сте срещу неприятеля!. . . Бъдете твърди! Нека всеки издържи удара, разкрачил широко крака и здраво стъпил с нозе, вкопани в земята, захапал устни със зъби!"


Статуя на Епаминонд

За да се сложи край на признатото превъзходство на спартанските хоплити, била необходима онази революция във военната тактика, която е дело на военния гений на Епаминонд. При Левктра през 371 г., после при Мантинея през 362 г. този тиванец направил едно решаващо нововъведение: вместо да постави по традиция собствената си фаланга на дясното крило, той заменил бойния строй в права редица с клиновиден строй. На върха на клина разположил своите хоплити в дълбочина на петдесет редици. Тази плътна маса, ,,прилична на нос на триера", сразила фалангата на спартанците, която била насреща ѝ, построена според обичая в дълбочина от двадесет реда. Като разбил по този начин най-напред главните сили на неприятеля (това е основният принцип във военната стратегия на Клаузевиц) с обмислен и точно нанесен удар, той лесно се справил с остатъка от неприятелската войска, която при това имала явно числено надмощие. Изнамирането на ,,клиновидната фаланга", към която в Мантинея Епаминонд прибавил като ударна сила и конницата, разклатило установената още от VII в. практика и показало какви възможности може да намери опитният пълководец в умелото разполагане на войските си. Атиняните отдавна открили това в морските битки, но по сухо консервативният дух на спартанците и уважението към военната им сила попречили дотогава на военното изкуство да се усъвършенства; Филип Македонски възприел тактиката на Епаминонд и на свой ред я доразвил.

Когато единият от противниците побегнел, конницата на победителя се спускала да го гони, но рядко го преследвала докрай. Победоносната войска, доволна, че е принудила неприятеля да признае превъзходството ѝ, издигала трофей — дървен кол, наподобяващ човешка фигура и окичен с оръжия, представляващ конкретен символ на победата, и пеела победни пеани. Погребвали мъртвите си и връщали труповете на неприятеля, който, искайки за тази цел примирие, признавал с това поражението си. На победителя оставало да се възползва от победата си, като предложи на неприятеля изгодни за себе си условия, и да благодари на боговете, като им посвети една десета от плячката под форма на дарения за местните светилища или дори в някои случаи — за панелинските светилища.

В този си вид войната може да е приличала на кървава игра, която имала точно определени правила и давала възможност на градовете — съперници да решават споровете си окончателно. Но въоръжените конфликти невинаги са имали такъв характер. В действителност решаващите сражения били изключение в гръцката история и войните често се протакали от година на година, влечейки със себе си безброй злини. Причината за това била преди всичко забележителната неспособност на гръцките войски да превземат с пристъп укрепени градове. В това отношение почти не се забелязва напредък от Троянската война до класическата епоха; също както войските на Агамемнон тъпчели цели десет години пред Илион и го превзели само с хитрост, така и спартанските хоплити, колкото и сигурни да били в превъзходството си на открито поле, не съумели през цялата Пелопонеска война да превземат крепостите на Атина и Пирея и накрая сломили атинската съпротива само чрез обсада и глад. При липсата на подходящи обсадни машини добре защищаваната крепост била практически непревзимаема с жива сила.

В началото на IV в. Дионисий Стари от Сиракуза построил първите метателни машини и подобрил обсадните машини, вероятно под влияние на картагенците. Преди това в текстовете се споменава само, че при обсадата на Самос през 440 г. Перикъл употребил машини, че през Пелопонеската война били използвани при известни обстоятелства ,,овни" и се говори за един военен похват — хвърляне на горящи копия, с които беотийците опожарили дървената крепост на Делион през 424 г. Трябвало да дойде революцията във военното дело през IV в. и времето на Филип Македонски, за да се развие по примера на Дионисий от Сицилия обсадното изкуство (полиоркетиката) в същинска Гърция.

Дотогава отбранителната тактика еволюирала по-бързо от нападателната, за което свидетелствува ,,Ръководство за отбрана на местата", написано през 360 г. от един аркадски офицер, Ений Тактика. Предписанията, съветите, военните похвати, които са предмет на този труд, обясняват защо гръцките войски преди средата на IV в. така често търпели неуспехи пред укрепените градове. След Персийските войни броят на тези градове в същинска Гърция непрекъснато нараствал. Дълго време микенската традиция на мощни крепостни стени била забравена и архаичните градове се задоволявали с това, да дават убежище на населението в своите акрополи, които единствено били укрепени със стени. Но през VI в. градовете в Йония, застрашени от завоеванията на Кир, се оградили с крепостни стени. Стените във Фокея, издигнати със средства, получени от търговията със Запада, били от дялан камък, което учудвало съвременниците, свикнали с тухлените стени на източните градове; но за войската на Кир това не била първата обсада и те превзели града, като издигнали тераси, чрез които могли да се изкачат на стените и да обстрелват противника. В Атина само Акрополът бил укрепен преди края на VI в., когато според последните проучвания самият град бил за пръв път ограден със стени. Тъй като тези стени били разрушени от персите през 480 г., Темистокъл набързо ги издигнал отново, прилагайки една техника, която често била използвана за стените на гръцките градове: върху здрава каменна основа издигали зид от непечени тухли. В началото, за да върви работата бързо, вложили в основата на строежа вече употребявани камъни, та дори погребални стели (Тукидид, I, 93). После за укрепяването на Пирея работили по-грижливо, като дори свързвали блоковете с метални скоби, нещо, което се практикувало само при строеж на представителни сгради и било изключение при постройки за утилитарни цели. При стените от този тип надстройката от сурови тухли обикновено не съществува вече, а е останала само каменната основа, повече или по-малко разрушена. Само в сицилийския град Гела при неотдавнашните разкопки е разкрита дебела тухлена стена, добре запазена до известна височина. Според гръцките тактици тухлените стени били твърде устойчиви на удари с ,,овни".

Когато финансовите възможности позволявали и каменоломните били близо до работниците, строели крепостните стени изцяло от дялан камък. Такива били стените към края на архаичната епоха на о. Тасос, строени от мрамор и гнайс, намиращи се в изобилие на острова. Те били реставрирани след Персийските войни и по-късно отново след 411 г. В същинска Гърция най-добре запазени са крепостните стени на Месена, издигнати след победите на Епаминонд, и стените на Егостена в Мегарида, в полите на Китерон; те са хубави образци на класически укрепления със стени в прави линии, от които се издават четвъртити кули, два пъти по-високи от стените. Градежът на стените с хубавите им правилни редове от рустицираии камъни е прекрасен. Стените били увенчани с бойници и зъбери или с непрекъснат парапет с амбразури. Често кулите били покрити. Те се издигали на 20-30 м една от друга, така че защитниците да могат успешно да бранят стената с обстрел от стрели и копия. По-късно, когато катапултата, изобретена от инженерите на Дионисий Стари, получила широко разпространение, големият обсег на действие на тези машини позволил да се увеличи разстоянието между кулите и дори да се заменят те с триъгълни подсилващи зидове в самата стена, на която оттогава започнали да придават не права, а начупена линия; но тези нововъведения се разпространили най-вече от времето на Филип Македонски нататък.

Освен укрепени градове гърците умеели да строят и крепости, за да наблюдават ключови пунктове и да охраняват границите. Така Атика била защитена от нападенията на съседите си с известен брой крепости: Елевтера, Фила, Рамнунт, чиито развалини и днес още стърчат. Специално Елевтера, доминираща над китеронския проход, който води към Платея и Тива, все още се издига на един стръмен, скалист връх с кулите и стените си, запазени в доста добро състояние и изпълнени с хубавия изодомен градеж на IV в. Някои от тези крепости, като Фила и Декелея, са играли важна роля в политическата и военната история на Атина. През V в. повечето от укрепленията от този род не били така усъвършенствани; укреплението, което атиняните построили в Делион през 424 г., било изградено предимно от дърво, поради което беотийците успели да го запалят. Във всички области на Гърция се срещат малки изолирани укрепления, обикновено четвъртити кули, построени солидно от дялан камък, които се издигат сред ниви и пасища и за чийто строеж не са търсели специално укрепено местоположение. Датата на строежа на тези укрепления, които се срещат и в планините, и по островите, е трудно да се определи, но някои от тях, ако се съди по зидарията на стените, са поне от IV в. Вероятно това са заслони или наблюдателни кули, издигани в погранични области или на отдалечени места, които били изложени на опустошение от грабители, дошли по суша и море; оттам местните селяни и пастири могли да спират набезите на появили се ненадейно неприятелски отреди.


Останки от крепостта на Елефтера

Цялата тази отбранителна система затруднявала нападателите дотогава, докато обсадното дело не влязло в нов етап на развитие. Обикновено военните действия по суша през V в. и първата половина на IV в. се водели по следния начин: след обявяване на войната чрез посредничеството на глашатай нападащата страна свиквала войските си, присъединявала към тях съюзническите контингенти и влизала в територията на неприятеля. Разбира се, преди да влезе във война, нападателят се допитвал до боговете, като изпращал пратеник до прочути оракули или се доверявал на местните оракули и установените обреди. Най-подходящите годишни времена били пролетта или лятото. Избягвали зимните походи, за да не бъде войската изложена на лоши атмосферни условия; в ,,Ахарняни" Аристофан описва как таксиархът Ламах, на когото било заповядано посред зима да отблъсне нападение на беотийците по границата, проклина снега и лошото време. Щом стъпела на неприятелска територия, войската систематично я опустошавала и оплячкосвала: опожарявали селски стопанства, отвличали добитък, унищожавали неприбраната реколта, изсичали овощните дървета и лозята, та дори изравяли с пръчки скилидките на чесъна, за да са сигурни, че нищо не е пропуснато. При нашествие селяните намирали спасение в бягство: укрепените градове били именно за това — да ги приютят, а крепостните стени били строени така, че освен градските квартали обхващали широки незастроени пространства, които служели главно за подслоняване на бежанците. Така, през Пелопонеската война селяните от Атика се тълпели безредно в празните места и в светилищата на града и на Пирея, както и между Дългите стени; това внезапно струпване на населението, пропъдено от своите села и живеещо на лагерни начала при плачевни хигиенични условия, предизвикало страшната чумна епидемия през първите години на войната. Ако войските на нашественика не срещали пред себе си противникови части, за да се реши битката на открито поле, те стигали до градските стени. Изненадата, страхът или предателството понякога отваряли вратите на града, както се случило през март 431 г. в Платея, когато един предател вмъкнал в града 300 тивански хоплити, или в Амфиполис, който се предал при първия призив на Бразидас. В противен случай единствената надежда на нападателя била да превземе града с обсада, която обаче трудно се поддържала успешно дълго време; на Атина били необходими повече от две години (431-429), за да покори Потидея в Халкидика. Обикновено след демонстрация пред градските стени нашественикът, не желаейки да търпи несгодите на дълга обсада посред зима в една вече опустошена област, лишена от всякакви средства за живот, се връщал обратно и разпускал войските си до следващата пролет. Това бил в общи черти начинът на воюване през дългите години на Пелопонеската война, поне докато спартанците не завладели Декелея, опорна точка, която им дала възможност да се настанят на постоянен лагер дори през зимата в равнината на Атика.

На тази обща стратегия държавите, които не разполагали с достатъчна войска за редовно сражение или не искали да поемат такъв риск, отговаряли с внезапни набези, а понякога устройвали засади като онази, която етолийците устроили на атинянина Демостен през 426 г., или като засадата, при която атинянинът Ификрат начело на своите пелтасти унищожил една спартанска пехотна част по време на Коринтската война. Още по-успешно било противодействието по море, защото морското превъзходство давало възможност да се нанасят на врага неочаквани удари. По време на Пелопонеската война Атина не пропускала да опустошава всяко лято бреговете на Пелопонес до края на Лаконския залив; години наред тя поддържала военна база в Пилос в Месения и с всички средства пречела на морската търговия на Спарта и съюзниците ѝ. Този конфликт бил в голяма степен, както ясно са разбрали това и съвременниците, борба на сухопътна срещу морска сила и Спарта спечелила войната едва когато благодарение на Лизандър и на персийското злато успяла да унищожи атинската флота. Решаващата роля, която е играла военната флота, е една от отличителните черти на гръцката история.

Войната по море


Модел на гръцка трирема

Още от микенската епоха гърците използвали корабите си за война и пиратство, две сродни дейности, които в техните очи трябва да са изглеждали равнозначни чак до елинистическата епоха. Една прочута плочка от Пилос загатва за някакъв морски поход. Троянската война е най-известната от много подобни войни, в които флотата и сухопътните войски действали съвместно. Ние не познаваме добре микенските кораби: няколкото гравирани камъка, рисунки или графити са твърде оскъдни и твърде лаконични документи, за да ни дадат достатъчно сведения за гръцкото мореплаване през второто хилядолетие. Но няма съмнение, че лодките, които са били в употреба по това време, са позволявали да се предприемат далечни плавания; нападението на морските народи над Египет в края на XIII в., между които имало и ахейци, показва това достатъчно ясно.

За Омировата епоха ние сме по-добре осведомени благодарение на двете поеми и на фигуралните изображения върху геометричните вази. На вазите, както видяхме, често се изобразяват морски сражения или схватки край кораби, които ни дават поразителни аналогии с описанията у Омир. Като се съчетаят данните от тези два източника, може доста точно да се опишат големите безпалубни галери с метално острие-клюн на носа и с повдигната предна и задна част, заградени с парапет. Гребците са разположени в по една редица от двете страни и опират веслата си на поставки във форма на кука, забити направо на планшира (греда по дължината на горния край на борда — б. пр.) Между двете редици на гребците един издигнат коридор или ,,курсия" улеснява движението между предната и задната част на галерата. Там стоят войниците. Корабът се управлява с помощта на две дълги весла, които служат за кормило и са разположени от двете страни на кърмата. Кормчията отива от едната до другата страна по мостик, по който се движи само той и който е дълъг колкото цялата ширина на кораба — на това място, близо до кърмата, тя е около два метра. Върху този мостик Аякс, както е описано в XV песен на ,,Илиада", скочил, размахвайки огромно абордажно копие, за да отблъсне от борда на високите гръцки кораби, изтеглени на брега, нападението на троянците.

Така изглеждал дългият кораб — ,,тясната галера", както казва Виктор Берар, употребявайки израза, с който си служели през ,,великото столетие" (времето на Людовик XIV —б. пр.), който е бил използван в гръцката флота през ранноархаичната епоха. Той се движел едновременно с весла и с платно. Единствената мачта била подвижна и се издигала по средата на кораба, забита в отвор на междинната пътека и закрепена в долния си край с дървено трупче, приковано към кила. Един хоризонтален прът, който се движи с помощта на кожени въжета, носи единственото четвъртито платно, което се държи и направлява посредством въжета и раменете на пръта. Това устройство не бележело никакъв напредък в сравнение с египетските кораби и не позволявало да се плава срещу вятъра; било възможно само плаването с вятър откъм кърмата или при силен страничен вятър. Когато вятърът бил насрещен, трябвало да спуснат платното и да вземат веслата. Гребците могли да бъдат до петдесет души, т. е. по двадесет и петима на всеки борд; това вече се доближава до типа на кораба с 50 гребла или пентеконтора, който получил широко разпространение през VII и VI в.

Понеже дългите кораби от Омировата епоха били снабдени с клюн, те можели да разрушат неприятелски кораб с пряк удар; въпреки че нямаме сведения за истинско морско сражение от тази епоха, ясно е, че вече е съществувала морска тактика. Тя била усъвършенствана от големите морски държави и главно от Коринт. Този голям град, разположен на Провлака и обърнат към двете морета, развил военната си флота, за да брани търговията си и връзките с колониите си; за тази цел Коринт построил флота с кораби от нов тип, без палуба, ниски, по-бързи и по-подвижни, с по петдесет гребци, чиито весла вече не лежали върху куки, а минавали през отвори в горния край на борда.

Тези пентеконтори, дълги около тридесет метра, били също така характерни за Средиземно море, както по-късно норманските дракави — за Атлантическия океан; те били по-маневрени от корабите през Омировата епоха и затова по-добре използвали клюна. Заедно с корабите с но 30 гребци—триеконтори, подобни на тях, но по-малки по размери, те съставяли основната част на архаичните гръцки ескадри и направили възможна колониалната експанзия по далечните морета. Така например на две пентеконтори Батос със своите другари преплувал от о. Тера до Либия, където основал град Кирена.

Размерите на пентеконторите (дълги 30-35 м) са почти допустимият максимум за нормален дървен кораб: надхвърли ли се тази дължина, съществува опасност от счупване на кила под напора, на който е подложен корабът в бурно море. За да постигнат по-голяма бързина, трябвало да увеличат броя на гребците. Как можело да сторят това, без да удължават повече кораба? Разрешението било да поставят гребците едни над други; така възникнали двата типа кораби с по два и три реда гребла — диери и триери, които получили необикновено голямо разпространение, особено последните, през класическата епоха. С триерата гръцкото корабостроене достигнало върха на своето развитие — този пъргав и маневрен кораб бил основна единица на атинската флота по времето на най-голямата ѝ мощ и затова заслужава особено внимание.

Корпусът, дълъг 30-35 м, е тесен — 4 до 5 м при най-голямата ширина на равнището на водната линия. Дълбочината на газенето достига един метър, водоизместимостта е от порядъка на 80 тона по международния стандарт. Корпусът, подсилен с дървени обръчи, е снабден с клюн. Разположението на гребците, за което дълго време се е спорило, може доста ясно да се види от изображенията по паметниците. От текстовете знаем, че трите реда гребци се наричали от горе на долу транити, зевгити и таламити. Онези, които съответствали на дотогавашните гребци от пентеконторите и архаичните кораби, били гребците от средния ред, които седяли направо, както преди, на напречните греди на кораба, наречени зевги (,,ярем" или ,,ребро"), откъдето идва името зевгити. Както при пентеконторите техните гребла минавали през отвори, пробити в горната страна на борда. Транитите седели две стъпки (около 0,60 м) по-високо и тяхната пейка (транос) била закрепена на най-горния ъгъл на планшира, по средата между пейките на зевгитите. По този начин транитите били отделени от зевгитите и на височина, и на дължина, и на ширина, защото седели по-далеч от оста на кораба с около ширината на едни рамене. За да компенсират това изложено положение, измислили да снабдят триерата с галерия, широка около две стъпки (0,60 м), която се издавала на височината на планшира и лежала върху подпори, свързани под наклон със заздравителните обръчи. Страничната стена на тази галерия имала решетъчен парапет и на нея били закрепени куките за веслата на транитите. Въпреки че седели точно до борда на кораба, те все пак разполагали с достатъчно дълго рамо на лоста, за да движат дългото весло без прекомерно усилие. Що се отнася до таламитите, те седели в трюма (таламос) точно под транитите, но по-близо до оста на кораба от зевгитите с ширина едни рамене и около три стъпки (0,90 м) по-ниско от тях. Веслата им минавали, както тези на зевгитите, през отвори, пробити в стената на кораба, точно под куките на съответните им транити. Това сложно на пръв поглед разположение е в действителност много просто; то се свежда до това, да се използва най-целесъобразно разполагаемото пространство, като се разместят трите реда гребци едновременно на височина и ширина и се разположат в шахматен ред по посока на дължината на кораба. Така всеки разполага с необходимото място да движи свободно греблото си, без да му пречи седящият съвсем близо до него съсед. Това било голямо преимущество при маневриране и много важно за безопасността на кораба, тъй като позволявало при заповед бързо да се приберат греблата, когато някой неприятелски кораб се приближавал с намерение да ги строши, и бързо да се извадят отново, когато премине опасността. Отворите на таламитите били едва на 0,50 м от повърхността на водата, а тези на зевгитите — на около 0,90 м; за да се предотврати нахлуването на морска вода през отворите се наложило да ги закриват с кожен калъф, който с едната си страна бил захванат за корпуса, а с другата обхващал плътно веслото, но му оставял свобода на движение. Транитите седели под открито небе на 1,40-1,50 м над водната повърхност. През V в. над тях обикновено издигали горна палуба, предназначена да ги пази от неприятелски стрели и да носи войниците. Освен това преди всяко сражение опъвали на бордовете здрави защитни платна срещу неприятелските стрели.

Екипажът на атинската триера се състоял от 170 гребци: 62 транити, 54 зевгити и 54 таламити. Понеже транитите, седящи най-горе, имали най-дълги весла, техният труд се считал за най-тежък; оттук идва изразът ,,народ от транити", с който Аристофан назовава бедния атински народ, от който се набирали гребците. Освен това към екипажа се числели и няколко моряци, по-малко от десетина, които боравели с платната, котвите и въжетата. В това отношение триерата не била по-усъвършенствана от по-старите бойни кораби: тя все още имала една голяма мачта с четвъртито платно и понякога едно по-малко, също четвъртито долно платно. Командният състав се състоял от капитана или триерарх, офицера лоцман или втори офицер, наричан офицер на ,,носа", който командвал предната част на кораба, началника на гребците, който направлявал плаването с помощта на флейтист за отмерване на такта, и вероятно няколко нисши офицери. Известен брой хоплити или стрелци, наричани епибати, допълвали екипажа, който обикновено се състоял от 200 души.
 :arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
С добре обучен екипаж триерата могла да плува със скорост пет или шест възли (от 9 до 11 км в час). Обучението на гребците не била лека работа; физическото натоварване било голямо и понякога траело с часове без прекъсване. Съвършеното единодействие на гребците при сложни маневри се постигало само с непрекъснати упражнения. Както казва Перикъл в речта си пред атинския народ преди започването на Пелопонеската война, ,,ако някоя професия изисква техническа подготовка, това е именно професията на моряка. Тя не допуска да се упражнява случайно, като допълнително занимание — напротив, никой друг занаят не може да се сравни с моряшката професия. Все пак атинските екипажи били набирани измежду народа: класата на тешите, безимотните граждани, давала гребците. Когато било необходимо, вземали метеки или дори роби. Тези моряци получавали надница, чийто размер зависел от обстоятелствата и средствата на държавното съкровище — от два обола до една драхма (6 обола). В последната фаза на Пелопонеската война спартанските военачалници, които разполагали с персийски субсидии, практикували наддаване за войнишките заплати, което довело до дезертиране на много гребци, служещи в атинската флота.

Комендантът на триерата или триерархът в атинската флота не бил моряк по професия, а богат гражданин, когото стратезите удостоявали с тази чест, съпроводена обаче с тежки финансови задължения. Триерархията траела една година: триерархът поемал командването на кораба, подготвял го за плаване и го поддържал в изправност. Корпусът, мачтата, платното и главните принадлежности доставяла държавата. Но триерархът трябвало да попълни съоръжаването на кораба, да се грижи за поправките, да поддържа усърдието на екипажа с подаръци и награди, които се прибавяли към надницата, плащана от държавната хазна. Разходите били толкова големи, че от 411 г. нататък се наложило да натоварват по двама граждани, за да могат да ги посрещат, и по-късно, през 357-356 г., трябвало да се организира по-сложна система, наречена симория, при която разходите се разпределяли между по-голям брой лица. Тогава обаче бил изоставен основният принцип за физическо и лично военно задължение в служба на града; гражданинът вече не плащал с личността си, а само с парите си, и неговото морално отношение към войната коренно се променило. Очевидно е, че по времето, когато самите триерархи плували на корабите си, те невинаги притежавали необходимите качества и опитност на морски офицери; оттук и голямата роля на офицера-лоцман, който бил професионалист и чиято задача била да дава полезни съвети на триерарха. Последният обаче носел цялата отговорност за кораба си. Това се вижда добре от случая с Аргинузите, когато триерархите рязко се противопоставили на стратезите пред Народното събрание, защото се чувствали лично отговорни за изпълнението на дадените заповеди.В епохата на разцвет мощта на Атина почивала главно на нейните морски ескадри. През втората Гръко-персийска война тя разполагала с 300 триери. През 431 г. имала също толкова, без да се смятат корабите на съюзниците ѝ, притежаващи собствени флоти, като Лесбос, Хиос и Коркира. Неведнъж тя била в състояние да построи и въоръжи десетки нови кораби. Аристофан в ,,Ахарняни" ни дава живописно описание на една такава морска мобилизация: ,,Из целия град глъчка на войници, викат триерархите, раздават заплати, позлатяват статуите на Палада, портикът кънти от гласове, докато се раздават дажбите. Навсякъде се виждат мехове, ремъци за гребла, хора, които купуват гърнета, мрежи пълни с чесън, маслини и лук, венци, сардини, леки момичета с подпухнали очи. При арсенала същата врява: рендосват весла, забиват клинове със страшен шум, прикрепят калъфи за веслата на отворите; чуват се звуци на флейти, викове на началниците на гребците, пищялки, подсвирквания."

В промеждутъците между военните действия триерите се пазели в специални за тази цел хангари. Това били покрити постройки с наклонени рампи, водещи направо към пристанището. Там изтегляли триерата върху кръгли греди, с носа напред, след като снемали от нея всички принадлежности. Поставяли я на сухо, което позволявало да се изчисти корпусът от водорасли и миди и да се затулят с коноп пролуките. На много места в античния свят са намерени следи от тези хангари. Тяхната дължина, около 40 м, потвърждава изчисленията, които определят средната дължина на една триера на около 35-38 м. Обикновено тези хангари били предназначени само за един кораб. Дионисий Стари от Сиракуза обаче строил хангари за по два кораба. Още Омир споменава за навеси, под които феаките, опитни мореплаватели, подслонявали корабите си. Хезиод, по-малко запознат с морските работи, говори само за кораби, изтеглени на суша под открито небе. В Коринт и в Самос по времето на Поликрат имало покрити хангари още от архаичната епоха. Страбон съобщава, че в пристанището на Кизик имало двеста такива навеса. Но, разбира се, Атина разполагала с най-много съоръжения от този вид в своите три пристанища: Пирея, Кантарос — търговското пристанище на запад, и двата залива Зея и Мунихия, отредени за военната флота; към средата на IV в. там имало 300 хангара за кораби.

Мачтата, веслата и кормилото (съставено от две дълги весла на кърмата) се снемали от триерата и се прибирали в хангара, в който стоял корпусът. Другите принадлежности, платна и въжета — означавани в служебните документи като ,,принадлежности за окачване" — били прибирани в специална сграда, арсенал или скевотека. През 347-346 г. атиняните започнали строежа на нова скевотека близо до пристанището на Зея по планове на архитекта Филон от Елевзина; разполагаме с подробната сметка на строежа, която е запазена в един надпис и е изключително важен документ за проучване на гръцката архитектура. Това била много грижливо изградена постройка, дълга 130 м и широка 18 м. Вътре имало 134 големи шкафа, предназначени за платната и разположени от двете страни на една централна галерия, оградена с високи колони. Въжата били прибирани на лавици над шкафовете. Вземали се мерки срещу пожар: прозорците например били затваряни с метални, а не с дървени капаци.

Строежът на триери бил поверен на специалисти, инженери-корабостроители, на които гледали като на морски архитекти. В официалните документи след името на кораба следва името на неговия конструктор, чиято отговорност била заангажирана по този начин. Строителните методи позволявали да се работи бързо, когато това се налагало; посочват се случаи, когато цяла флота е била построена за няколко месеца. Големият проблем бил доставката на необходимия дървен материал за морското строителство. Атика е бедна на гори; дървеният материал трябвало да се внася от Халкидика и Македония. Македонските царе умеели да използват рационално това важно природно богатство на земите си и да накарат Атина скъпо да заплаща приятелството им, което тя имала всичкия интерес да поддържа.

Както в съвременните флоти, всяка триера носела име, и то винаги от женски род — имена на богини или героини: Амфитрита, Тетида, Хеба, Галатея, Пандора; названия на добродетели или абстрактни понятия: Справедливост, Сила, Добродетел, Свобода, Мир; хвалебствени епитети: Любимата, Бързата, Златната, Щастливата; географски прилагателни: Немейка, Делоска, Делфийка, Саламинка. Триерата ,,Саламинка", както и една друга триера, наречена ,,Паралиянка" имали специалната задача да пренасят бързи държавни поръчения. Естествено атиняните били много привързани към флотата, от която зависела съдбата им. Аристофан предава с хумор това чувство, когато представя в ,,Конници" как персонифицираните триери се събират на съвет, за да провалят предложението за една експедиция, която никак не им харесвала. Най-старата взема думата: ,,Нима не знаете, момичета, какво става из града? Говори се, че един оратор, лош гражданин, искал сто от нас, за да нападне Картаген. . ." И триерите започват да протестират, че няма да се съгласят с този зловещ проект, с риск да бъдат принудени да търсят убежище като бежанки в някое неприкосновено светилище!. . . Но пък каква гордост изпитвали атиняните, когато слизали до Пирея, за да присъстват на заминаването на ескадрите за някое далечно плаване или при завръщането на победоносната флота след блестящи успехи. Тукидид ни е оставил незабравимия разказ за изпращането на експедицията за Сицилия в средата на 415 г.: ,,Когато всички се качиха на корабите и целият материал, предназначен за пътуването, беше натоварен, тръбата изсвири и настъпи дълбоко мълчание. Тогава бяха изречени традиционните молитви преди отплуване, но не поотделно на всеки кораб, а едновременно за всички, от един глашатай. На всички кораби войници и офицери черпеха от приготвеното в кратерите вино и правеха възлияния със златни и сребърни чаши. Към молитвите се присъедини и тълпата граждани, които стояха на брега, и всички останали изпращачи, които отправяха пожелания за успеха на експедицията. Когато изпяха пеана и свършиха възлиянията, корабите отплуваха, най-напред в права линия един след друг, а после започнаха да се състезават помежду си, докато стигнаха до Егина."

Историците са ни оставили много разкази за сражения, които дават представа за развитието на морската тактика. Военните действия се водели през пролетта и лятото; зимните бури били опасни за тези тесни и дълги кораби без палуби. Флотите зимували в някоя морска база и излизали в морето през пролетта. Не се отдалечавали много от брега освен при крайна необходимост(напр. при дългите пътувания до Африка или до Южна Италия), защото животът на борда поради липса на място не бил удобен за дълго плаване. Избягвали да пътуват нощно време и дори имали обичай да слизат на брега, за да се хранят. С това се обяснява защо във военните летописи на гърците никъде не се споменава за сражение в открито море, а битките се водели близо до брега, често в някой проток, където корабите се стремели да се приближат до брега и сухопътната войска често се намесвала в боя. Все пак може да се установи известен напредък в начина на воюване. През архаичната епоха, въпреки наличието на клюн на носа на бойните кораби, морската битка се приближавала по характер до сухопътната. Всеки кораб се стремял да се доближи борд до борд с неприятелския кораб, за да могат хоплитите, които се намирали в тях, да влязат в бой помежду си; единствената тактика била абордажът и битката се решавала от редица двубои, кораб срещу кораб, без да се използват маневрените възможности на флотата като цяло. Художниците на архаични вази многократно са изобразявали този начин на воюване, както се вижда и върху прочутия кратер на Аристонот, датиращ от VII в.

По-късно, особено през V в., военноморската тактика се изменила до голяма степен под влиянието на атинските адмирали, които проявявали забележително умение в използването на добре обучени екипажи. Още при Саламин гръцките кораби широко използвали маневрените си възможности и удряли с клюновете си неприятелските кораби, които си пречели взаимно в твърде тясното пространство. Но по-късно започнали да прилагат по-сложни маневри, които позволявали на умело командваната ескадра да побеждава в открито море далеч превъзхождащи я сили. Маневрата, наречена диекплус, се състояла в това, корабите в редица един зад друг да пресекат редовете на неприятелските кораби, строени фронтално срещу тях; при преминаването се стремели да строшат веслата на противниковите съдове, но преди всичко принуждавали неприятелската ескадра да промени фронта, т. е. да се обърне пак с лице към нападащия, ако не искала да бъде атакувана в гръб. Това предизвиквало объркване и давало възможност за атакуване с клюн. Маневрата, наречена периплус, била още по-трудна и се състояла в това, че корабите с голяма скорост, пак подредени един след друг, обикаляли около неприятелската флота; наистина съществувала реална опасност те да бъдат атакувани във фланг, но всеки кораб можел да бъде охраняван, стига онзи, който го следвал, да бъде готов да атакува и удари с клюна вражеския кораб, нападащ предхождащия го. При условие, че бойният ред се спазвал и бързината се поддържала, маневрата заставяла неприятеля или да сгъсти корабите си, така че да си пречат взаимно, или да наруши бойния си ред и така да стане удобен прицел за нападателя. Блестящ пример за прилагането на маневрата ,,периплус" бил даден от атинянина Формион при морската битка в залива на Патрас през 429 г. Със своите 20 триери той обкръжил 47-те триери на една пелопонеска ескадра, принудил ги да се съберат плътно една до друга и когато утринният вятър, както той предвидил, развълнувал водите на залива и засилил безредието у неприятеля, Формион атакувал, разбил пелопонесците и пленил техни триери, без сам да загуби нито една.

При други сражения се прилагала комбинирана операция с дебаркиране и участие на пехота, свалена на брега. Така било например в битката при Егоспотами през 405 г., където Лизандър унищожил атинската флота. Избягвайки сражението няколко дни наред, спартанският адмирал внушил лъжливо успокоение у противника. Известен от един от своите кораби-разузнавачи, че атиняните след всекидневната демонстрация в средата на протока са слезли на херсонеския бряг, за да вечерят, Лизандър веднага доплувал, изненадал неприятелските триери закотвени, а екипажа им на брега, и пленил или разрушил почти всички кораби и така спечелил окончателната победа на Спарта в дългата война, започнала двадесет и шест години преди това.

Правото по време на война

Със своите сухопътни и морски сили градовете воювали помежду си непрестанно и често безпощадно. Защото гърците винаги са приемали, че правото на победителя над личността и имота на победения по принцип е неограничено. Победителят можел, без с това да наруши законите на войната, да избие населението или да го зароби, да заграби земята или да унищожи културите, да си присвои движимите имущества и да опожарява села и градове, като единственото ограничение било да не посяга на светилищата, за да не предизвика гнева на боговете. Такъв обет дали ахейците, преди да нападнат Троя. Да чуем Агамемнон в четвърта песен на ,,Илиада", който описва пред хората си участта, очакваща техните неприятели: ,,Да бъдем сигурни в това — лешоядите ще разкъсват беззащитната им плът, а ние ще отведем на корабите си жените и децата им, като превземем града." По-късно Одисей, връщайки се към родината си, не се поколебава да опустоши страната на киконите на тракийския бряг; той пощадява само жреца на Аполон от страхопочитание към бога, но не отказва предложения му откуп от разкошни подаръци. От епоса виждаме, че всеки човек живее с грижата да отклони от децата си и от града си гибелния ден, ,,безмилостния ден" на поражението и робството. Не е ли написал един от седмината аргоски герои, предвождащи атаката срещу Тива, върху щита си като девиз ,,Ще опожаря града"?

Това неписано право на по-силния било неоспоримо през класическата епоха, въпреки че на практика то се прилагало с известна сдържаност. Сам Сократ в Ксенофонтовото съчинение ,,Възпоминания за Сократ" (IV, 2,15) изгражда върху това обстоятелство едно от разсъжденията си: ,,Ако някой пълководец зароби жителите на неприятелски град, който се е провинил, ще кажем ли, че постъпва несправедливо? — Безспорно не! — Няма ли да кажем, че той постъпва справедливо? — Разбира се, да!" Така победителят има право да разполага с победения по свое усмотрение и всяко ограничение, което той сам си налага, се счита като проява на милост. Атинският народ, въпреки умереността и ,,добротата", с които обичал да се хвали, понякога се показвал крайно суров: през 446 г. прогонил от родината им някои жители на Евбея, през 430 г. — жителите на Егина и Потидея, а през 422 г. — делосците. През 427 г. осъдил на смърт всички жители на разбунтувалия се о. Митилене, но още на следващия ден се показал по-милостив и триерата ,,Паралиянка", плавайки с възможно най-голяма скорост, успяла да занесе навреме заповедта за отменяне на присъдата на стратега Пахес, натоварен да изпълни наказанието. По-късно, през 422 г., Клеон, който предложил избиването на митиленците, продал като роби жителите на Тороне в Халкидика. Следващата година друг един град в Халкидика, Скионе, бил сполетян от още по-жестока участ: атиняните избили всички здрави мъже и заробили всички жени и деца. Най-после, през 416-415 г., тя се разправила също така безпощадно с град Мелос в Цикладите, който отказал да им се подчини. През 415 г. тракийски наемници на служба в Атина разрушили до основи беотийския град Микалесос и избили всичките му жители, дори жените и децата, така че градът запустял напълно, както отбелязва Павзаний през II в. от н. е. Спартанците от своя страна се отнасяли не по-малко жестоко към противниците си: те екзекутирали мъжете, пленени при Платея през 427 г., и постъпили по същия начин с мъжете на Хисие, градче в Арголида, през 417-416 г. Разбираме защо Атина се страхувала да не я сполети същата участ, когато през 404 г. се предала на Лизандър. Такова наказание впрочем искали някои съюзници на Спарта, като Тива и Коринт, за старата си неприятелка, най-после победена. Ксенофонт в ,,Гръцка история" ни разказва, че неговите съграждани, давайки си сметка за жестокостите, които сами били извършили над противниците си, много се страхували да не се приложи към тях законът за отмъщението. ,,Но — добавя той — спартанците се отказали да заробят един гръцки град, който бил извършил толкова много услуги на Гърция по времето, когато тя се намирала в най-голяма опасност.

Изглежда, че намесата на морални съображения понякога смекчавала жестоките нрави, макар те да били осветени от традицията. Прави чест на гърците, че са съумели да дадат израз чрез някои свои философи, писатели и политици на хуманни тежнения, които довели до известно смекчаване на безпощадните закони на войната. Тук трябва да посочим преди всичко влиянието на религията и особено на Делфи: текстът на една клетва на Амфиктионията, цитиран от оратора Есхин в речта му ,,За пратеничеството", съдържа обещанието да не се ,,обезлюдява" по време на война никой от градовете, които участват в делфийската Амфиктиония. И наистина тази клетва, както изглежда, е била спазвана през целия VI в., времето, когато оракулът в Делфи се е ползвал с най-голям морален престиж. Текстът на ,,Клетвата на Платея", запазен в един надпис от IV в., е вероятно апокрифен, но отразява тогавашните тенденции: с клетвата се поемат същите задължения, но този път тя се отнася не вече за градовете на Амфиктионията, а за Атина, Спарта и Платея, както и за градовете, влезли в отбранителния съюз срещу Ксеркс. Тук задръжката, която е довела до ограничаване правото на победителя, е по-скоро морална, отколкото религиозна; тя се корени в чувството за гръцка солидарност, за общността на кръв и език, което оратори и писатели охотно изразявали и което, макар никога да не могло да разсее мнителния партикуларизъм на градовете, обуздавало донякъде най-яростните му прояви. Платон станал изразител на тази грижа в ,,Менексен" (242 d), където обяснява решението на атиняните да пощадят спартанските хоплити, пленени в Сфактерия, със зачитането на гръцката солидарност:  ,,Те смятаха, че срещу един братски народ е достатъчно да се бият до победа и че не бива, за да удовлетворят омразата си към някой отделен град, да изложат на опасност гръцката общност."

Самата жестокост започнала да предизвиква неодобрение и възмущение у някои умове, по-малко склонни от другите да се съобразяват с традиционните нрави. Такъв е случаят с Еврипид, който не се поколебал в една пиеса като ,,Троянки", играна през 415 г., да осъди същността на завоевателната война заради несправедливите нещастия и страдания, които тя носи. Изразител на тази присъда той прави бог Посейдон още в началото на пиесата, в която се описва нещастната съдба на троянските пленнички Хекуба, Андромаха и Касандра след превземането на Троя:

,,Безумен, безумен е оня от смъртните, що градовете затрива, на пустош предава светилища и местата, где мъртвите свето почиват, защото ще дойде денят му, кога неизбежно той сам ще загине!"

По-нататък поетът казва чрез устата на Касандра:

,,И тъй, войната мъдрият е длъжен да избягва, но дойде ли дотам, красиво да загинеш трябва за своето отечество, това венец е славен — мърцина да умреш за лошо дело е безславно."

Така малко по малко се оформя едно ново схващане за справедливата война, в което славата не се свързва само с войнишките добродетели, а и с правомерността на делото, което тя защищава. Ако се приеме възможността за такава върховна жертва, то тя трябва да бъде принесена в името на някоя благородна идея. Оттук и настойчивостта, с която в епитафите и надгробните речи за падналите воини се подчертава не само подчинението им на законите на родината (само спартанците нямали нужда от други подбуди), но и това, че са загинали за свободата. Те били готови да умрат именно за да бъде градът им свободен. Това убеждение вече личи в някои надгробни епиграми във връзка с Гръко-персийските войни, като например епиграмата, приписвана на Симонид, която в твърде обобщена форма предава едно познато на всички чувство:

,,Висшата доблест в това ако е — да загинеш красиво, падна се само на нас този да имаме дял; в своя стремеж да дадем свободен живот на Елада тук ние всички лежим, слава добили навек."

Това идеалистическо схващане за войнишкия дълг е широко разпространено през класическата епоха, поне на теория, независимо от действителността, която то прикрива. Във всеки случай не е имало друго, което да му се противопостави. ,,Пацифизмът" на Аристофан, както се изразяват понякога с този премного съвременен и несъмнено анахроничен термин, съвсем не отрича задължението да се бранят интересите на родината с оръжие; това, което препоръчва авторът на ,,Ахарняни", ,,Мир" и ,,Лизистрата", е просто миролюбива външна политика за разлика от политиката на демагозите Клеон, Хипербол и Клеофон, които виждали във войната средство да задоволят апетитите на привържениците си с военни възнаграждения и обезщетения, с вноските на съюзниците и със създаване на клерухии извън Атика. Докато дребното градско население ценяло тези облаги, селските стопани носели тежестите на войната; прогонени от земята си, те гледали от градските стени как се разсипва имотът им, как се унищожават маслиновите им градини и лозята и негодували, че не могат да ги защитят. Ето защо искали мир, убедени не без известни илюзии, че неприятелят ще се съгласи да го сключи при разумни условия. Аристофан станал техен защитник, защото ги обичал и уважавал, а ненавиждал демагозите с тяхното безочливо примамване на доброволци. Но когато ни представя добрия селяк Дикайополис, който си сключва собствен мир със спартанците, или когато се надсмива на таксиарха Ламах и неговото самохвалство, на огромните перушини на шлема му и на ужасяващата Горгона на щита му, той няма за цел да проповядва пораженска политика, нито да осмива истинската храброст. Напротив, неговият може би късоглед патриотизъм го вдъхновява за не един хвалебствен химн на атическата земя и никой не е възпял по-добре от него заслугите (в същност идеализирани) на ,,маратономахите", героите от Гръко-персийските войни, образци на граждански и военни добродетели. Laudator temporis acti (хвалител на миналото), Аристофан съвсем не е новатор в областта на политическите принципи и неговата пропаганда за мир добива пълния си смисъл, когато се разглежда като аргумент на вътрешната политика. Дали той е разбирал, че войната, обеднявайки непрекъснато селяните, разтърсва самите устои на обществото и в крайна сметка довежда до коренното му преобразование? Би било смело да се твърди това, но дори да не долавял процеса на този упадък, той все пак е виждал ясно неговите белези и се е борил с всички сили срещу тях.

А именно социалната криза, чието неизбежно настъпване Аристофан предчувствал и чиято непосредствена причина била войната, имала една важна последица за гръцките военни традиции: появата на наемничеството в края на Пелопонеската война, което променило чувствително методите и условията на войната през IV в., преди да ги разтърси из основи през елинистическата епоха. Наемничеството, както неотдавна бе изтъкнато, отразява едно дълбоко нарушение на общественото равновесие; за да приемат толкова много хора да водят сурово съществуване и да излагат живота си на опасност не в името на гражданския дълг, а само за да служат на някакъв господар, който им плаща, трябва обществото, към което те принадлежат, да не им предоставя друг избор. Това явление е толкова по-забележително, тъй като заплатата на наемниците съвсем не е била висока и през IV в., изглежда, е била дори по-ниска от възнаграждението на квалифицирания работник. Въпреки това броят на наемните войници в гръцките войски през това време е доста голям: според последните проучвания в началото на века той е бил към 40 000, от които около половината служели в Сицилия при Дионисий Стари; през 366 г., когато Тива е на върха на своята мощ, когато Атина при Тимотей започва отново завоевателна политика, а Дионисий Млади, който току-що е наследил баща си, изпраща в Гърция войски в подкрепа на Спарта, по различни бойни театри, се наброяват около 20 000 наемници; към средата на века е имало почти толкова, от които голям брой на служба у фокидците, които водели третата Свещена война, като използвали съкровищата на Делфи, за да набират наемници, и така могли в продължение на десет години да се съпротивляват на противниците си. Това е новото явление, което през IV в. се наблюдава твърде често в организацията на гръцките войски.

Вярно е, че наемничеството се е появило още през архаичната епоха. В проницателния си анализ А. Емар е изяснил връзката между наемничество, колонизация и тирания; това са три различни, но съществуващи почти едновременно симптоми на обществената криза, която бушувала в гръцкия свят през VII и VI в. Още по това време намираме гръцки наемници във войските на саитските фараони, от Псаметих I до Амазис и неговия син Псаметих III, когото предаността на чуждоземните войници не могла да спаси от поражение пред Камбиз. Освен бележките, които срещаме у Херодот за тези наемници, тяхното присъствие се потвърждава от надписите, които някои от тях са издълбали през 591 г. по краката на колосите, изваяни пред вратата на големия храм в Абу Симбел в Нубия. Между чужденците или ,,другоезичниците", които са оставили по този начин спомен за своето преминаване през тези места, има семити, карийци, както и гърци от Йония и Родос. Азиатски владетели като Навуходоносор, царят на Вавилон, и династията на Мермнадите в Лидия, викали гръцки войници, когато им били необходими. Тираните също предпочитали да избират хората си измежду наемните войници, дошли от други краища на гръцкия свят. Династията на Батиадите в Кирена, чиито трима последни царе управлявали като тирани, ни дава ясен пример за това: Аркезилай III, прогонен с въстание към 530 г. от Кирена, избягал в Самос при Поликрат и там събрал войска от наемници, с която си възвърнал царството. Неговият внук Аркезилай IV натоварил шурея си Карот през 462 г. да събере наемници, за да го придружават при пътуването му в Гърция, където участвал от името на Аркезилай в надбягванията с колесници в Питийските игри.

Така или иначе, ако се съди поне по документите, с които разполагаме, наемничеството като че ли не е било така широко разпространено през архаичната епоха, както през IV в. Без съмнение колонизацията е била отдушник за бедните и за хората, изгубили дома си. През V в., като изключим споменатия случай с Аркезилай IV, няма данни за събиране на наемници. То се появява отново през Пелопонеската война: Атина например събрала тракийски помощни войски за поход в Сицилия. Един отред от тези наемници, който пристигнал твърде късно, тъй като флотата била вече отплувала за Сиракуза, и който Диитреф трябвало да върне отново в Тракия, опустошил по пътя си беотийския град Микалесос. Понеже войната продължила, броят на наемните войници в Гърция нараснал; ето защо в края на войната мнозина от тях останали без служба и се поставили на разположение на Младия Кир, когато той се опитал да свали брат си Артаксеркс. Отстъплението на Десетте хиляди през 401-399 г. след битката при Кунакса свидетелства както за големия брой, така и за военните качества на тези наемници.

Оттогава тези наемни войници започват да играят все по-голяма роля в гръцките армии за сметка на войниците-граждани. Техните бойни качества се усъвършенствали от постоянните учения, които им налагали способни военачалници, като атиняните Конон, Ификрат и Тимотей, спартанеца Агезилай и някои офицери от по-нисш ранг, истински главатари на банди—типичен случай е Менелай Пелагонеца, македонец, който постъпил на служба на Атина през 363 г. и бил удостоен с различни почести, между които и с атинско гражданство. Промените във военната тактика, които вече описахме, до голяма степен се дължат на използването на наемници; такъв е случаят с пелтастите на Ификрат и не бива да се изненадваме, че македонецът Менелай е служил като хипарх начело на ескадроните си, нещо, което говори за растящото значение на конницата във войската през IV век.

Дали тези войници-професионалисти са се показвали по-безпощадни към мирното население, отколкото редовните войски? Истината е, че и едните, и другите са плячкосвали, което се е смятало за право на победителя. Но факт е, че съвременниците са гледали с известен страх как се увеличават тези банди от наемници, състоящи се от ,,безотечественици, дезертьори и лица, отговорни за всевъзможни престъпления". Обвинявали ги в ,,грабителство, насилие, презрение към законите", а накрая започнали да гледат на тях като на ,,общ враг на цялото човечество". Това поне са думите, с които в 356 г. Изократ си служи в своята реч ,,За мира" (44-46 г.). Дори като имаме пред вид неизбежните реторични преувеличения, този тон е показателен за общото настроение. В същата реч атинският оратор упреква съотечествениците си, че са предоставили на чужденци грижата да защитават с оръжие интересите на държавата. Същият упрек се среща многократно у Демостен. Тези текстове показват достатъчно ясно в каква насока са се изменяли военните нрави в гръцкия свят. Дотогава войната е била общо дело на всеки град и същевременно, поне по принцип, дело на всеки отделен гражданин. Оттогава и в тази област, както в останалите, настъпва известна специализация; военната служба, дори когато институции като ефебията си поставят за цел да я направят по-ефикасна и по-добре уредена, вече не се смята за първо задължение на гражданина, задължение, което той да приема с убеждение, ако не с въодушевление. Той охотно го прехвърля върху особена категория специалисти, които може да купи от чужбина с пари. Развиващият се индивидуализъм, отслабването на връзките, които са свързвали личността с града, стремежът да се избягват рисковете и задълженията, които налагала гражданската солидарност, всичко това вървяло успоредно с възникването на международен пазар за наемници като следствие от икономическата и социалната криза. Предлагането и търсенето растели паралелно. Към това се прибавяла и все по-сложната военна техника — въоръжение, тактика, употреба на машини, — която доказвала нагледно превъзходството на войската от професионални войници пред войската от граждани. Епопеята на Александър Македонски, поради решаващата роля на народната македонска войска, замаскирала за известно време същността на това развитие. Но когато този гениален предводител слязъл от сцената, твърде скоро станало ясно, че разрастването на наемните части благоприятствало за осъществяване замислите на амбициозните пълководци; оттогава войната в гръцкия свят престанала да бъде дело, а станала дело на отделни владетели.