• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

20 July 2019, 00:26:00

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 37
  • Latest: Gemeto
Stats
  • Total Posts: 9383
  • Total Topics: 1118
  • Online Today: 58
  • Online Ever: 157
  • (17 May 2019, 10:41:46)
Users Online
Users: 0
Guests: 23
Total: 23

В памет на Георги Марков

Started by Hatshepsut, 21 December 2018, 14:17:33

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Тази информация е от 2008г.

Убитата съвест на България


Велислав Радев *

Навършват се точно 30 години от смъртта на Георги Марков - един от малцината открити критици на българския комунизъм, писател, глас в ефира, журналист от българската секция на Би Би Си. На 7 септември 1978 година, на моста "Ватерло", недалеч от Буш Хаус и работното му място в Световните Служби на Би Би Си, Георги Марков е ударен в бедрото от мъж, с чадър в ръка. Непознатият се извинява и се отдалечава.


Марков по-късно ще каже на лекари, че човекът говорел английски с чужд акцент. Той си спомня остра болка на мястото, където го удря непознатият. Завръщайки се в Буш Хаус, Георги Марков забелязва малък червен оток, и че болката от убождането не отминава. Той разказва на близкия си приятел и колега от Би Би Си, Тео Лирков, за случилото се.

Същата вечер Марков развива висока температура и е приет в болница, където умира три дни по-късно, на 49-годишна възраст. По настояване на британската полиция се провежда пълна аутопсия. В тялото на Георги Марков, точно там, където той посочва на своя приятел и колега, че го е ударил непознат, патоанатомите откриват миниатюрна метална сачма. В нея те намират следи от високотоксичната отрова рицин

В България през 1960-те години Георги Марков е награждаван и любим писател; сборниците разкази и новели "Портретът на моя двойник" (1966) и "Жените на Варшава" (1968) се разграбват и и до днес са антикварна рядкост. Славата му носи привилеговиран живот; той опознава отблизо редица комунистически водачи, включително и Тодор Живков.

След 1968 година и потушаването на "Пражката пролет", Георги Марков все по-открито застава срещу системата. Книгите му започват да бъдат спирани от печат, и през 1969, тъкмо когато пиесата му "Аз бях той" е спряна, Георги Марков напуска страната.


Първо заминава за Италия, където по това време живее брат му, Никола, а през 1971 година пристига във Великобритания и започва работа в Българската редакция на Би Би Си. През 1974 година неговата пиеса "Архангел Михаил" -- първата му след пристигането му в Англия -- печели награда на Единбургския фестивал. За него това е първи пробив като творец на Запад.

От 1975 до 1978 Георги Марков работи върху анализите си на живота в комунистическа България. Неговите "Задочни репортажи за България" се излъчват седмично от Мюнхен по Радио "Свободна Европа". Съдържащата се в тях критика към българските комунисти и лично към Тодор Живков, превръщат Георги Марков в един от ненавижданите врагове на режима. 7 септември 1978 , денят в който е атакуван Георги Марков, е рожденият ден на Тодор Живков.

Досега никой не е бил подведен под отговорност за убийството на Георги Марков. Според документи в архивите на българските служби за сигурност, Георги Марков е убит от агент с кодово наименование "Пикадили": роденият в Италия датски гражданин, с името Франческо Гулино. В класически стил на подмолните методи от "Студената война", през 1970 година Гулино е арестуван от българските митничари, пренасяйки наркотици. Скоро в замяна на свободата си той започва да работи за българските тайни служби като агент на Първо главно управление на ДС, разузнаването.

Неговите работодатели скоро го "извеждат" в Дания под прикритието на търговец на антикварни предмети. С колата си-фургон с австрийска регистрация той свободно прекосява границите между Изтока и Запада.
В личния му картон, в графата "Начин на живот", водещият му офицер от Държавна сигурност отбелязва : "Възможност да пътува много".

Непосредствено преди убийството на Георги Марков, Франческо Гулино има рядка среща " лице в лице" с шефа на Първо главно управление на ДС, разузнаването, генерал Васил Коцев. Скоро след смъртта на Марков Гулино се завръща в България, за да получи медал, с който е награден.

Разсекретените български документи дават подробности за обучението и финансирането на агент "Пикадили" и за тясното сътрудничество по убийството на Георги Марков между българските тайни служби и КГБ в Москва.

През февруари 1993 Франческо Гулино е разпитван в Копенхаген от британски и датски детективи. Той признава, че се е занимавал със шпионаж, но отрича да е имал каквото и да е участие в убийството на Георги Марков. Гулино е освободен, и осъзнавайки положението си, припряно напуска Дания. Няколко месеца по-късно, през лятото на 1993-та той дава кратко интервю на Радио "Свободна Европа", по телефона от неуточнено място, по всяка вероятност, в Унгария.

Местонахождението на Франческо Гулино в момента остава неизвестно за обществеността. Следствието във Великобритания - където е извършено престъплението -- ще продължи, до разрешаването на случая.

В днешна България "Задочните репортажи..." на Георги Марков все още не са включени в нито една учебна програма.

* Велислав Радев напуска нелегално  България през 1985 г. и работи дълги години като редактор и продуцент в българската, руската и световната служба на БиБиСи. Живее в Лондон.


Два нови видеоклипа, съдържащи непубликувани архивни звукозаписи на Георги Марков са публикувани току що в YouTube:


Georgi Markov, "My Kind of Music"


In Memoriam Georgi Markov

https://www.mediapool.bg/ubitata-savest-na-bulgaria-news143603.html

Hatshepsut

Тази информация е от 2009г.

Ако бе жив Георги Марков на 1 март щеше да навърши 80 години - достолепна възраст за писател, възраст за почести и награди, за признание и участие в ,,комитети". Уви! Комунистическа България го уби ненавършил 50 години. Отмъщението го застигна в Лондон, защото бе вторият писател осмелил се да протестира срещу всесилието на комунистическата партия, срещу безсмислието на привнесения тоталитаризъм, срещу унищожаването на всякаква свобада. Всъщност и двамата български писатели, които със словото си официално са протестирали срещу БКП са ликвидирани. Първият е Трифон Кунев, който за книгата си ,,Ситни-дребни, като камилчета" на 70 год. е изпратен в Сливенския затвор и вторият е Георги Марков, който пък направо е ликвидиран за своите ,,Задочни репортажи за България". Това са. Само двама. Само две книги от 1945 до 1990 год.
Добре, че имаме двамата писатели, че са издадени двете книги, та да не сме съвсем, ама съвсем празни откъм литературна смелост и гражданско достойнство, но както отбеляза Светлозар Игов Джери Марков е примера за азиатщината, която наложиха българските комунисти, каквато липсваше дори в СССР. Защото Александър Солженицин мина през ужаса на сталиновите лагери, през принудителната емиграция и нравствения тормоз, но все пак получи Нобелова награда за своя ,,Архипелаг Голак" и доживя преклонна възраст, а българският му аналог Георги Марков бе ликвидиран в разцвета на живота си. Съветският режим роди и титаничния талант на Варлам Шаламов - също минал през Колима и Беломорканал. В родната ни страна просто не се церемоняха с такива волнодумци - капсулата с рицин, чадъра, моста ,,Ватерло" и замлъква най-талантливия прозаик и драматург, който е раждала българска майка след 1944 год. Един човешки живот е принесен като подарък за рожденния ден на диктатора от Правец. И добре, че един млад журналист, Христо Христов, отдели години и се разрови в архивите, за да ни разкрие, че за ликвидирането на писателя е работила дълго и упорито Държавна сигурност, че са взети специални решения на ЦК на БКП за провеждането на ,,остри мероприятия" към емигранти като Георги Марков. ,,Остри мероприятия" по тяхната терминология означава ,,убийства на неудобни за властта". Книгата ,,Убийте ,,Скитник" е страховито разследване за организирането, осъществяването и замитането на следите по случая с ,,българския чадър". Този чадър, с който още сме известни по света. То май само с него и случая ,,Али Агджа" влязохме по преме на комунизма в световния медиен обмен. Та и досега.
А иначе Георги Марков, който приятелите са наричали ,,Джери" е блестящ автор. Модерен в жанровите форми, търсещ универсалната човешка проблематика, непозната дотогава психологизация на героите, което сега наричат ,,интенции на авторовия дискурс" и не на последно място впечатляващ стил и език. ,,Жените на Варшава" е толкова завладяваща във фройдиско-хайдегеровия сблъсък между реализираната и неосъществената мечта за женска красота и наслада от живота, че те кара да я четеш по няколко пъти и все да намираш различни отговори на ,,авторовия дискурс". Новелата ,,Празното пространство" е първата творба, демонстрация на модерната тогава алиенация като контрапункт на розовите мечти и желания на комунистическата власт. Ами ,,Портретът на моя двойник"?! Жестока книга, уверявам Ви. Обезателно я прочетете, ако не сте го направили. И ще разберете какъв голям писател е погубен от собствената си родина. По точно от ,,Държавната и` сигурност". Скоро прочетох неиздадения му роман ,,Покривът" - унищожителна алегория на пълното идиотизиране на ,,комунистическата мечта". В строящия се пернишки завод ,,Ленин" пада покрива и убива работещите долу, аварията се скрива, а живота си рискуват доведените насила от селата ,,кулаци и буржоазни елементи", докато бившите партизани и правоверните партийци се скатават и следят ,,правата линия". Роман за идеологическата разруха на една държава.
Пиесите на Георги Марков се играят в препълнени зали, стават ,,театрални събития", месеци наред се говори за ,,Да се провреш под дъгата", докато не и` посвещават уводна статия в ,,Работническо дело", където е заклеймена като ,,чужда на българския зрител", а режисьорът и част от актьорския състав са уволнени и изселени от столицата. Последната му пиеса ,,Аз бях той" не стига дори до премиера. Покойната ми майка ми разказваше, че на предпремиерата в ,,Сълза и смях" изпочупили вратите и стъклата, публиката в средата на представлението започнала да се оглежда с очакването всеки момент да нахлуят органите на реда, било като на футболен мач. На другия ден, 15 юни 1969 г., авторът напуска завинаги България, предубеден от където трябва, че този път ,,няма да му се размине".
Следват в ,,Свободна Европа" легендарните ,,Репортажи...", за които Радой Ралин казваше, че са българският ,,Хайд-парк", но от един човек. Тази блестяща проза практически възпитаваше хилавата ни дисидентщина и въобще рецепцията на есетата в България, излъчваните радио-текстове, реакцията в десетилетието на 70-те е тема за академичен труд по народопсихология и вътрешна съпротива, доколкото е имало, разбира се. И цюрихското издание на ,,Задочните репортажи" от 1980 год. - най-инкриминираната книга по българските граници до 1990 год. Притежавам един пре-любопитен списък на ,,Дирекция на народната милиция" от началото на 80-те год. за ,,забранени културни факти за внасяне в НРБ". Под №1 е ,,Задочни репортажи за България" - Цюрих, 1980-1 г. и под №2 - ,,грамфона плоча за Гунди и Котков - 1971-2 г.", а под ,,списъка" някой е написал на ръка - ,,упасни за националната сигорнус".
В деня, когато Георги Марков можеше да навърши 80 години, нека смирено, поне за миг помислим за паметта на писателя, който многократно бе убиван след смъртта си. На първо място от помията, която изляха срещу него убийците му - вече ги знаем и поименно. Започва се със секретното Решение ,,Б" № 17 от 1977 год. на Политбюро на ЦК на БКП, което инструктира ,,съответните служби да преминат към физическото ликвидиране на обекта", а те са по списък следните: Т. Живков, Ал. Лилов, Б. Велчев, Гр. Филипов, Ив. Михайлов, П. Кубадински, Ст. Тодоров, Ц. Драгойчева и Т. Цолов. След тях следват ,,практическите организатори" от МВР и ДС - ген. Васил Коцев, ген. Д. Стоянов, ген. Вл. Тодоров, ген. Ст. Савов, ген. Гр. Шопов, ген. Л. Гоцев, ген. Н. Серкеджиева. Всички до един посветени в ,,плана за ликвидацията на обекта", както и в унищожаването на доказателствата по ,,мероприятието". Физическият убиец на Георги Марков е агента на ПГУ с псевдоним ,,Пикадили" италианският и датски гражданин Франческо Гулино. Това са хората пряко и коствено ликвидирали ,,българският Солженицин".
На второ място са моралните убийци на писателя, които направиха всичко възможно истината да се скрие дори след падането на комунизма. Те криеха архивите на ПГУ, на Гулино и Политбюро. Можете да ги прочетете в споменатата книга на Христо Христов. За съжаление - все ,,демократични демократи". Като се почне от Желю Желев, та се стигне до Петър Стоянов и ,,шефа му на Първо главно" Димо Гяуров, който се подвизаваше и при Симеон Рилски, и при Гоце Първанов. На тия последните целта бе да премине миналата година окончателната давност по разследване убийството на писателя. Почти бяха постигнали целта си, ако не се намеси ,,Скотланд Ярд" и май разследването още малко ще се проточи, защото от гореизброените има още живи...
Съпругата и дъщерята на Георги Марков категорично отказват да пренесат тлените останки на любимия в България. И са прави.
Защото, например, сина на един от физическите убийци на Георги Марков представлява България в НАТО, а преди това, по времето на Царя Рилски ни бе заместник-министър на ... външните работи. За Бойко Коцев става дума - син на генерал Васил Коцев - шефа на Първо главно, организирало убийството.
Страшно нещо е това съдбата българска!

http://plovdivmedia.com/

Hatshepsut



Авторът на "Задочни репортажи за България" е роден на 1 март 1929 г., но фамилията избра честването на годишнината да е през месец ноември, свързвайки събитието с 20-годишнината от рухването на комунизма в България, научи "Дневник".

Освен рецитал по творби на писателя слово ще произнесе литературният критик проф. Михаил Неделчев.

"Не съм престанал да се надявам, че България ще назове виновниците за убийството на Георги", каза пред "Дневник" Никола Марков, братът на писателя, който неотдавна пристигна в София от Италия, за да бъде информиран за хода на воденото от прокуратурата разследване за насилствената смърт на дисидента през 1978 г.
 
Кой е Георги Марков?
 
Георги Марков e роден през  1929 г. в квартал Княжево в семейството на Иван и Райка Маркови. Той е най-големият от тримата синове в семейството. През 1946 г. завършва Първа мъжка гимназия в София, а после следва химия във Висшето техническо училище в Русе. Химическият факултет там обаче е закрит още през първата година след постъпването му и той се връща в столицата, където продължава висшето си образование в Софийската политехника.

Младостта му е белязана от коварната сянка на смъртта. През есента на 1948 19-годишният студент се озовава в санаториум за туберкулозни. Лечението е продължително. Санаториумите са мястото, където той започва да пише.

През 1952 г. се дипломира като инженер в Софийската политехника. Няколко години работи по специалността си във фабриките "Победа" и "Стинд", а след това преподава в техникума по керамика и стъкло и в института за учители. Заради неукрепналото си здравословно състояние обаче е принуден да се пенсионира преждевременно през 1958 г. на 29-годишна възраст.

Първите му книги са публикувани в средата на 50-те години. Литературната слава за Марков идва с втория му роман "Мъже" (1962). С него спечелва годишната литературна награда на Съюза на българските писатели (СБП) за съвременен роман и е приет директно за член на съюза. Това е прецедент, тъй като практиката е да има задължителен период на кандидатчленство. Смятан е за един от най-талантливите млади писатели по това време.

Георги Марков е един от писателите, които взимат участие в някои от общите срещи на Тодор Живков с предварително подбрани представители от творческите среди в периода 1964 г. и 1968 г. Допускането му до този интимен кръг около първия ръководител на партията и държавата му позволява не само да стане пряк свидетел на неговото общуване и начин на поведение, но и да опознае Живков, да прецени неговите положителни и отрицателни черти, слабите и силните му страни.

След смачкването на Пражката пролет в Чехословакия през 1968 в България се надигат античехословашки настроения и комунистическата власт налага цензура. Всички пиеси на Георги Марков са снети от сцената, включително и документалната пиеса "Комунисти", с която трябва да се отбележи тържествено 25-годишнина от победата на БКП на 9 септември 1944 г. След известни трудности писателят получава виза и заминава за няколко месеца за Италия, където отсяда при брат си Никола Марков, емигрирал през 1963 г.

В продължение на няколко месеца пътува до Австрия, ФРГ и Англия, опитвайки се да предложи свои литературни творби. Комунистическата власт в България оказва натиск в желанието си да го принуди да се върне в страната. Той отказва да направи това и през 1970 г. се установява в Лондон, където известният български емигрант и продуцент Петър Увалиев му е обещал да филмира новелата му "Жените на Варшава".

"Трябва направо да ви кажа, че за нашата литература настъпиха най-тежките години от войната досега, в някои отношения по-тежки от Сталиново време", пише в едно от писмата си Марков от този период.

През 1971 г. започва да сътрудничи на българската секция на Би Би Си, а през 1972 г. е назначен като щатен служител. Шесто управление на ДС (политическата полиция) образува разработка срещу Георги Марков под кодовото име "Скитник" като невъзвръщенец през 1971 г. В края на същата година посолството в Лондон отказва да удължи срока на паспорта му и го принуждава да стане политически емигрант. Писателят иска и получава от Англия политическо убежище.

В края на 1971 г. става сътрудник на радио "Дойче веле", което започва да излъчва негови есета. Заради тези предавания през декември 1972 е осъден задочно на 6 години и половина затвор като изменник на родината и за това, че с дейността си се е поставил в услуга на "вражески" радиостанции.

Литературните успехи в Англия за Марков идват през 1974 г. Тогава един от лондонските театри поставя пиесата му "Да се провреш под дъгата". Същата година пиесата му "Архангел Михаил" печели първо място на престижния литературен конкурс в Единбург.

През 1975 г. Марков се жени за Анабел Дилк, журналистка от Би Би Си, по-късно им се ражда дъщеря Александра-Райна.

През 1975 г. радио "Свободна Европа" започва да излъчва части от книгата му "Задочни репортажи за България", която се превръща в най-задълбочената критика на българската комунистическа система. Те са излъчени в 137 емисии, един път седмично в продължение на 32 месеца, като всяка едно тях се повтаря в друг ден. Поредицата стартира в началото на ноември 1975 г., а последното предаване е през юни 1978 г. С тях аудиторията на "Свободна Европа" се увеличава с 60 процента.

По това време ДС ги анализира и информира за тях управляващата върхушка:

"Като най-масирана пропагандна атака на "Свободна Европа" срещу социалистическия начин на живот през разглеждания период се очерта поредицата "Задочни репортажи за България" от изменника на родината Георги Марков."
       
Същата година Първо главно управление (ПГУ) на ДС (разузнаването) образува разработка срещу писателя под кодовото име "Скитник". През следващата година е набелязана операция за неговото обезвреждане.
       
Пред ноември 1977 г. радио "Свободна Европа" започва да излъчва репортажи, посветени на срещите на писателя с Тодор Живков. Първият от 11-те откъса е излъчен в средата на ноември 1977 г., а последният - в края на януари 1978 г. В тях Марков подлага Живков на безпощадна критика:

"Той нито веднъж, нито за момент не си е правил илюзии, че може да отиде против волята на ръководителите на Кремъл. Дори при най-силни и, предполагам, доста искрени патриотични изригвания, той никога не е забравял, че първо идва Съветският съюз, а след това - България...
 
Той беше най-силният, най-солидният, най-съобразителният и над всичко най-верният. Може да се каже, че той служеше на Съветския съюз по-ревностно, отколкото самите съветски ръководители."

В началото на 1978 г. началникът на Първо главно управление на КГБ ген. Владимир Крючков получава телеграма от министъра на вътрешните работи на НРБ ген. Димитър Стоянов, с която е отправено искане за помощ за изпълнение на заповед на Тодор Живков за ликвидиране на българския писател Георги Марков. Случаят е докладван на председателя на КГБ Юрий Андропов.

Той първоначално се възпротивява, но за да не бъдат влошени българо-съветските отношения, нарежда КГБ да предостави техническа помощ за убийството. В тази връзка началникът на контраразунаването на съветското ПГУ ген. Олег Калугин и още няколко високопоставени офицери от КГБ посещават неколкократно София.

"През следващите шест месеца, използвайки таланта на учените от КГБ, обучени в изкуството на отравянията и другите методи за убийства, ние с българите проправяхме пътя към убийството на Марков", посочва в мемоарите си Калугин.
       
През лятото на 1978 г. Марков и няколко емигранти взимат решение за създаване на ново емигрантско списание "Нов Златорог". До реализиране на идеята не се стига.
       
На 7 септември 1978 г., рождения ден на Тодор Живков, непознат мъж се сблъсква с Георги Марков на моста "Ватерло" в Лондон. Писателят усеща убождане отзад в дясното си бедро. През нощта здравословното му състояние се влошава, настанен е в болница, където умира на 11 септември. Лекарската експертиза констатира, че причината за смъртта е отравяне на кръвта, а при аутопсията от дясното му бедро е извадена миниатюрна сачма от платинено-иридиева сплав с каналчета за отрова.

Експертите установяват, че най-вероятно дисидентът е отровен с рядката отрова рицин, която не оставя следи в тялото. Няколко дни по-късно подобна сачма е открита в гърба на изменилия предишната година в Париж офицер от ДС Владимир Костов, който усеща подобен удар като този при Марков в гърба си на 26 август 1978 г. на спирка в парижкото метро. За измяната си Костов е осъден в България от военен съд на смърт.
       
Скотланд ярд извършва мащабно разследване, но не успява да установи извършителя на убийството на Георги Марков. В същото време комунистическото разузнаване предприема цяла серия от активни мероприятия, чиято цел е да отклони вниманието на Скотланд ярд в погрешна посока, а именно, че убийството е предизвикано от раздори в българската емиграция. Западните медии многократно публикуват становището, че извършителите на покушението са тайните служби на комунистическа България.

В НРБ не е публикувана нито една информация за смъртта на писателя, а прокуратурата не образува дело по случая, каквото е задължена да направи по закон. Режимът разгласява официално становище само за западните средства за масова информация с което отрича обвиненията и обявява, че случаят е антибългарска кампания.
       
Въпросът за убийството на Георги Марков става актуален в родината му България едва 12 години по-късно, след сгромолясването на Живков от власт и краха на комунизма в България.

https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2009/11/13/815265_dnes_se_chestvat_80_godini_ot_rojdenieto_na_pisatelia/

Hatshepsut

Ще изчезне ли българският народ?
ГЕОРГИ МАРКОВ

Публикувано във вестник "Гласове", брой 6 от 3-9 март 2006

Есето е излъчено на 26. 01. 1972г. по радио "Дойче веле"


Може би за мнозина този въпрос звучи фантастично. Изчезването на един народ не е често явление, още повече - народ с 13-вековна история и прекрасен собствен език. Но ония, които познават действителното положение у нас днес, неоспоримите факти и изводите, които те налагат, не могат да не бъдат разтревожени от едно трагично явление. Още преди години то възбуди вълнения сред официалните партийни и правителствени среди, в печата и по радиото се заговори с не много висок глас, че раждаемостта на българите е на едно от последните места в света, че българската част от населението е с отрицателен прираст, т. е. започва да намалява. Апелираше се за спешни мерки. Но тъй като негативните явления никак не са по вкуса на съвременните български ръководители, не се направи задълбочено обсъждане и анализ на статистическите данни. Въпросът набързо беше претупан по държавна и партийна линия и крайният му резултат се изрази с покачването на ергенския данък от 5 на 10 на сто. Както и с масовото преименуване на цигани с български имена. И този път, както в много други случаи, властта стана жертва на еснафската си скрупольозност - да се скрие болестта на момата, та дори и тя да умре. За първи път в своята история, в години на мир, а според властта - и години на небивало щастие, българският народ започна да намалява. Отбелязаният прираст на населението, което все пак достигна над осем милиона, е изключително за сметка на циганското и донякъде на турското малцинство в страната. Лично на мен един от секретарите на ЦК на БКП ми е казвал: "След 20 години ние ще бъдем турско-циганска държава."

Какво стана с нашия народ? Кое унищожи желанието му да живее, да създава поколение? Кое унищожи силата на земната му кръв? Къде изчезнаха многолюдните селски семейства, родове и цялата бликаща жизненост на една млада нация? Нали всеки знае, че децата са бъдещето? Не е ли отказът от деца отказ от бъдеще?

Реакциите на българските власти показват, че те са неприятно изненадани и като че ли не могат да си обяснят явлението. Печатът, който напълно изразява официалното становище, се опита многократно да обвини младите семейства, че те жертвали децата си за сметка на по-удобен, комфортен живот. Един български социолог обясни, че първото дете в едно семейство бива забавяно или отхвърляно в името на апартамента, второто дете - в името на автомобила и т. н. Друго обяснение, пак плод на характерната еснафска полуискреност, беше, че нежеланието да се раждат деца било свързано с "порасналата свобода на жената", която предпочитала да бъде инженер, лекар или нещо друго, но не и да посвети живота си на деца. Беше намекнато също, че донякъде и материалните несгоди възпрепятствали раждаемостта.

Пак в печата се появиха и някои от обясненията на другата страна - семействата. Под формата на строго ограничени анкети и осакатени разговори журналисти се опитаха, доколкото това им беше разрешено, да вникнат по-дълбоко в нежеланието да се раждат деца. Мнозинството от младите двойки се оправдаваха с това, че поради материални причини, а също и поради съвременното устройство на живота в страната, както мъжът, така и жената трябва да работят и няма кой да гледа децата. Приведоха се факти, че хора, които нямат стари родители, за да им гледат децата, трябва да разчитат на детските домове. Но влизането на едно дете в детски дом сега било по-трудно от влизането на кандидат-студент в университета.

Естествено, печатът в България не отиде по-далеч в своите търсения, може би защото знаеше добре какво ще срещне.

Защото не става въпрос за една или две причини, които биха могли да бъдат отстранени с правителствени решения, а за комплекс от болестни явления, някои от които вече непоправимо са разрушили жизнеспособността на народа. За всекиго е ясно, че не става въпрос за преходни явления, а за тежко заболяване на националния дух, чиито трагични последствия тепърва ще наблюдаваме.

Нека погледнем не на материалната смяна на дете за автомобил, а на онова, което поражда тази смяна, като се позовем именно на това, че битието определя съзнанието.

Първото, което откриваме е, че днес в България съществува всеобщо чувство за безсмислица. Хората не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към нещо значително или възвишено. Всичко протича под чудовищния знак на живота ден за ден. И това не е трагикомична игра на шепа кафеджийски интелектуалци, а атмосфера, проникнала и в последното село. За да не бъда голословен, нека се позова на няколко факта: огромното нарастване на броя на разводите, по които България заема едно от първите места в света; значителното нарастване на броя на самоубийствата, характерно впрочем за повечето страни от съветския лагер; честите констатации на партията и комсомола, че младежта нямала идеали; големият брой стопански престъпления и кражби; разни форми на проституция. Нито един от изброените дотук факти не съществуваше като явление в страната преди 25 години. Искам да разкажа само един куриозен случай. Когато работех като инженер в едно предприятие, един от добрите ми работници изпадна в болестна апатия, нежелание да говори, да яде, да живее; направи няколко опита за самоубийство и го прибраха в лудницата. Отидох да го видя, беше в особено състояние. Опитах се да му кажа, че трябва да се помъчи да живее. Но той ме погледна полуусмихнат, тъжен и ми каза със странен глас:

"Няма нареждане да се живее, другарю Марков! Виж, ако имаше нареждане... можеше и да се живее!"

Първият аспект на безсмислицата е безперспективността. Един наблюдателен западен журналист след посещението си в България отбеляза, че онова, което му е направило най-силно впечатление е, че всеки човек в тая страна "има определен таван", че обществото е ограничило развитието на всекиго с предопределен таван. Разбира се, за грамадното мнозинство от населението таванът е твърде нисък. По силата на изкуствено създаденото и настойчиво поддържано класово и социално безправие в страната, всяко дете - утрешен гражданин, има определен път. Всеизвестно е, че колкото и да е способно детето на обикновения гражданин (който не е имал щастието да изяде два шамара в полицията преди 9. IX . и следователно няма героично минало, нито полезно настояще), то не може да се състезава с детето на един партиен ръководител, което при цялата си тъпотия ще влезе в английската гимназия и ще попълни утре мястото на татко си в ръководството на държавата. Не е ли странно, че няма нито един случай, при който дете на партиен ръководител да е завършило техникум, да упражнява професия като стругар, металург, миньор, строител? Ако само погледнем състава на българските легации в чужбина, ще открием, че те са подслонили децата на повече от половината съвременна българска аристокрация. Вчера роденият Иванчо от Горубляне, който може да има заложбите на велик астроном, инженер, артист, никога няма да отиде по-далече от местното ТКЗС, докато някой Володя (за определени кръгове това е също българско име), седнал в "Чайка"-та на баща си, ще заеме място в университета и след това - където си иска. Да не говорим, че в училище Володя винаги ще има по-добри бележки от Иванчо и при всички съревнования състезанието ще бъде между "Чайка"-та и пешеходеца.

Вторият аспект на безсмислицата е производен на първия. Разрушението на всички нравствени норми и понятия доведе до това, че всичко може. Колко пъти политиката на БКП преобърна вековни разбирания за добро и зло, за честност и безчестност, за лъжа и истина? Ами огромната лъжа, наречена комунизъм, в името на която се извършват безброй престъпления? Едни и същи хора обявяват един и същ човек (Трайчо Костов) за национален герой, после за национален предател и го обесват, след което отново го обявяват за национален герой и му издигат паметник, а пък напоследък май пак ще го обявят за предател. Да не говорим за липсата на елементарна справедливост в страната, за липсата на съд, на критерии за каквото и да било, или ако трябва да обобщим всичко в един принцип - това е принципът на безпринципността.

Третият аспект е чувството на несигурност. Няма човек в страната - от председателя на държавния съвет до последния гражданин, който да познава чувството за сигурност. Не съм сигурен дали комунистите премахнаха експлоатацията на човек от човека, но те създадоха нещо още по-жестоко, нека го наречем "зависимост на човек от човека", при която всеки подлец или мижитурка може да изиграе убийствена роля в живота на всеки гражданин. Несигурност в работата, несигурност у дома, несигурност в бъдещето. Прибавете към това призрачната атмосфера на войната, която се подхранва от цялата пропагандна машина. В продължение на последните 20 години България може би десет пъти беше пред конфликт. Корея, Суец, Куба, Виетнам, Югославия, Китай, Чехия, Израел... Всеки знае, че при евентуална съветска война България ще бъде първата страна, която ще се намеси. Военно обучение, непрекъснато свикване на запасни, бойни подготовки, непрекъснати аларми...

За какви деца може да става дума?

При това аз не искам да засягам общественото устройство, откъдето произтичат множество други фактори, които отравят душите и сърцата на българските граждани.

Това е общото обяснение. Затова мнозина стигнаха до крайно неприсъщото на националния ни характер живеене ден за ден, затова не една млада жена повтаря: "За какво да раждам! Да създавам един нещастник, за да се мъчи на този свят! Не, това е престъпление!"
Ето какво пресушава корените на 13-вековното българско дърво. Въпреки пълното ни разбиране за размера на злото, аз искам да вярвам, че обикновените граждани ще съумеят да надвият безплодната атмосфера, в която живеят, и може би с някаква нова петвековна надежда ще съхранят живото тяло на народа и чудния български език.

Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Георги Марков "Задочни репортажи за България":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=tpmod;dl=item387