• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

07 July 2020, 19:27:05

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10920 Posts

Шишман
2577 Posts

Panzerfaust
444 Posts

Лина
418 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 15795
  • Total Topics: 1262
  • Online Today: 38
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 21
Total: 22

Създаване на Дунавска България (681 г.)

Started by Hatshepsut, 02 August 2018, 09:27:23

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

1330 години от създаването на Дунавска България

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас


Стара Велика България

През 2011 г. се навършват 1330 г. от признаването на държавата България в земите на Долния Дунав.
 
 Първоначално тя е заемала земите на днешните североизточна и Северна България, Добруджа и земите Североизточно от долното течение на Дунав. Създаването и признаването на новата държава имало широк отзвук през VІІ в.

Дори през ІХ в. патриарх Никифор и Теофан изповедник, които са основните извори за събитията от 680-681 г., с голяма скръб и болка пишат за срамните поражения на Византия от българите. Това не е никак случайно – кан Аспарух принудил император Константин ІV не само да признае България, но и да й плаща ежегоден данък; като тази данъчна зависимост на империята се запазила до 966 г.

Как се стигнало до единствения случай в Европа в земите на една жива империя – в случая Източната Римска империя или както е позната на всички, Византия, да се създаде самостоятелна държава, която да устои на превратностите на времето и да просъществува до ден днешен?

През V и VІ в. българите са вече добре известни на византийските хронисти. Отначало те били подвластни на хуните, с които първо заедно, а впоследствие – самостоятелно, нападали земите на Византия. Тогава българските племена са обитавали част от степите на Северното и Източното Черноморие, земите северно от Кавказ и степите край Азовско море.

В средата на VІ в. в долното течение на р. Дон се появили аварите, чийто племенен съюз в земите на дн. Монголия бил разбит от тюрките. В движението си на изток те се установили в Панония, като увлекли със себе си и част от българските племена.

От изток обаче настъпили тюрките. Българите и хазарите се съпротивлявали, но в крайна сметка приели тяхната върховна власт, като запазили своята вътрешна автономия. – това вероятно станало около 570 г. Така българските племена се оказали в периферията на едно огромно държавно обединение, простиращо се от Китай до Европа.

Вероятно тогава е възприет и 12-годишният календар, тюркската военно-административна система и титулатура, както и подреждането на войската с център, ляво и дясно крило. В крайна сметка каганатът се разделил на Източен и Западен, като през 630-631 г. в западния тюркски каганат избухнала остра династична криза.

Тя се водела между племената Дулу и Нушиби. Първото племе е в пряка връзка с първите владетели на България, които били от рода Дуло. Поддръжници на Дулу станали българите,  а на Нушиби – хазарите. От това време датира и враждата между двата народа. Използвайки кризата, владетелят на българите-уногондури – Кубрат, се провъзгласил за самостоятелен владетел.


Златен колан на кан Кубрат


Златни пръстени с монограми на кан Кубрат

Това станало около 631-633 г. Неговата държава е известна в изворите като Стара Велика България и обхващала земите край Азовско море и Северното причерноморие в района на Днепър.  Това е първата държава, известна като България. Тя е назована именно по този начин във византийските хроники.

Кан Кубрат починал към 650–655 г. Той имал 5 синове, които фактически управлявали като полунезависими различни части на държавата и имали под своя власт различни български племена. След смъртта на кана вероятно избухнала династична криза, вследствие на което всеки от синовете взел самостоятелно решение за своите поданици. Най-големият – Баян, останал в Стара Велика България.

Вторият син, Котраг, преминал Дон заедно с българското племе кутригури и се заселил срещу земите на брат си. Четвъртият и петият син – Кубер и Алцек, се насочили на запад и се заселили при аварите. Алцек твърде скоро се отделил от тях и се заселил първо в Северна, а впоследствие в Южна Италия.

Именно затова в тази държава има много селищни имена и фамилии като Болгаре, Болгери, Боргери. Подобна стъпка направил и Кубер; около 683-685 г. той се отделил от аварите и създал втората България на Балканския полуостров, в земите на днешната ,,държава" Македония.

Третият син – Аспарух, бил начело на племето, директно наречено в изворите ,,българи", както и на част от уногондурите – племето, което владеел великият му баща кан Кубрат. Той пресякъл Дон, Днепър и Днестър и се установил ок. 665-670 г. северно от Дунавската делта, като център на държавата станало мястото, известно като ,,Онгъл".

Има различни обяснения за етимологията на думата. Тя е в пряка връзка със славянското ,,ъгъл", близка е до думата ,,аул", както и с монголското ,,онголо", което означава ,,завой при река". И трите етимологии насочват към територията, заключена между Черно море от изток, завоя на Дунав преди вливането на реката в морето от юг и теченията на реките Прут и Серет от запад.

В този район има многобройни землени съоръжения – валове, както и землени лагери, които изглежда са дело на българите на кан Аспарух. Твърде скоро българският владетел присъединил към територията на държавата и част от Северна Добруджа, като същевременно започнал и нападения много по на юг. И тогава дошъл сблъсъкът с Византия.

Част от територията, заета от българите, попадала в територията на византийската провинция Скития. Въпреки че градовете и селищата тук били отдавна напуснати от своите обитатели поради многобройните аварски и славянски нашествия, това били земи на Източната Римска империя.

Именно това провокирало големия поход на император Константин ІV (668-685) срещу българите през 680 г. Има още един твърде важен факт, който отдавна е известен, но не и сред масовия читател. През 674-678 г. столицата на империята Константинопол била обсадена от арабите. Това било много тежко изпитание за Византия, с което тя се справила блестящо.

През 678 г. византийските войски нанесли съкрушително поражение на арабите в Ликия, а арабският флот претърпял голямо корабокрушение при нос Силея, край бреговете на Памфилия. Арабският халиф Моавия (661-680), поставен буквално на колене от тези събития, се принудил да сключи унизителен мир с Византия, като се задължил да плаща ежегоден данък на империята.

Това направило изключително силно впечатление в Европа. Не само независимите славянски племена, но и дори великият аварски каган (тази титла означава ,,кан на кановете", ,,върховен кан") се респектирали дотолкова от мощта на Византия, че започнали да плащат данък подобно на арабите.

Именно в този момент, през 678 - 680 г., когато империята била в зенита на своята мощ, българите се настанили в нейните земи. Това бил голям удар върху престижа и ореола на непобедимост на Византия, който тя с право си извоювала във войната с арабите.


Именно затова и реакцията на Константин ІV била толкова остра – начело на цялата византийска армия и флот той се отправил към устието на Дунав. Главното българско укрепление било обсадено и в течение на няколко дни не се водели военни действия.

Тогава Константин ІV получил силен пристъп на подагра, поради което дал напътствия на генералите си и с кораб се върнал в Месамбрия. Това разстроило византийската армия и се понесъл слух, според който императорът бягал. Затова и войската се дезорганизирала и започнала да се оттегля.

Използвайки този момент, българите нападнали и нанесли пълно поражение на императорската армия. В преследването й кан Аспарух преминал Дунав и спрял ,,при Варна, близо до Одесос". Тази битка се състояла през лятото на 680 г. През пролетта на следващата 681 г. българските отряди нападнали Тракия.

Император Константин ІV не продължил войната – изглежда, че поражението от предишната година било действително катастрофално за армията му. Затова той сключил мир, според който се задължил да плаща данък на българите – същия данък, който в продължение на повече от сто години Византия плащала на Аварския каганат.


Златна монета на император Константин ІV

Трябва да се знае, че Константин ІV в никакъв случай не бил страхливец. През 678 г. той лично ръководил отбраната на Константинопол от арабите. Така че е по-вероятно той да се е уповавал на огромната си армия и вярвал безусловно в победата си, затова е решил да се оттегли, за да се лекува.

Годината на сключването на мира между Византия и България се знае с точност благодарение на един от протоколите на Шестия вселенски събор, който се провел през 680-681 г. На 9 август 681 г. думата взел сирийският презвитер Константин Апамейски.

Ето какво казва той в началото на словото си: ,,Дойдох при вашия свети събор да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България". Така че мирът с българите бил сключен през периода май-юли 681 г. Показателно е, че презвитер Константин нарича директно новата държава ,,България".


България при кан Аспарух и кан Тервел (680-721)

Тоест, византийците са считали новите си съседи за носители на държавна традиция. Това е съвсем нормално, понеже много години преди 681 г. в хрониките изрично се говори за държавата България. Това става винаги, когато хронистите пишат за кан Кубрат и Стара Велика България. Така че през 681 г. Източната Римска империя признала съществуването на старата, Кубратова България, но вече на територията на Византия.

Такова е било началото на Дунавска България – наследникът на Старата Велика България на кан Кубрат. Това е най-старата държава в Европа, която е запазила без промяна своето име от създаването си до ден днешен.

http://www.desant.net/show-news/22712/

Hatshepsut

Битката при Онгъл – победата, която положи основите на Дунавска България


Преселение на българите от Стара Велика България

Политическата самостоятелност на Стара Велика България, подобно на други номадски държавни образувания, не продължава дълго. Обединени от хан/ кан Кубрат, българските племена бързо се разделят след неговата смърт, която настъпва около 660 година. Една част от тях, предвождана от третия му син Аспарух, се насочва към границите на Източната Римска империя, заселвайки се в непосредствена близост до тях. Пътят, изминат от българите, както и мястото, в което се установяват, са описани най-точно от византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор (двамата пишат през IX век, използвайки един и същ източник "Велик хронограф", поради което в повествованията им не съществуват значителни отлики). По-конкретният от двамата пише: "Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна, бидейки отпред блатисто, а от другите страни обградено като венец от реките...,,

Това неясно обяснение, както и липсата на други сведения за местоположението на тъй наречения Онгъл, води до оформянето на множество предположения и хипотези, локализиращи областта в различни краища на страната. Макар да не разполагат със солидни аргументи, почерпени от древните хроникьори, някои от тези твърдения през годините се утвърждават в българската историография до такава степен, че започват да се приемат безкритично като истинни. Макар целта на тази статия  да е описването на една битка, изиграла решаваща роля за съдбата на България, в нея няма как да не представим основните теории за местоположението на областта. За улеснение те ще бъдат разграничени като теория 1, теория 2 и теория 3.

Теория 1 – Според групата изследователи, които я издигат, въпросният Онгъл се намира в територията, заключена между реките Серет, Прут и Дунав или по-точно в намиращия се там Галицки укрепен лагер. За да подкрепят това свое твърдение, те си служат с топографски анализ на информацията, получена от Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, а също така и с археологическите находки, намерени в района, с които доказват, че той е бил населяван от българи.

Теория 2 – Учените, които я подкрепят, също като останалите се позовават главно на сведенията, получени от византийските хронисти. Въпреки това, анализирайки ги, те достигат до различни заключения. Според тях Онгъл е тъждествен на "голямото землено укрепление близо до град Исакча, което обгражда (във вид на кръг) голямо пространство около селото Никулицел". Това укрепление става известно като Никулицелски укрепен лагер. Освен информацията от наративните източници, в подкрепа на това твърдение са приведени данните, получени от археологическите проучвания в района, извършени от Карел Шкорпил.

Теория 3 – Тя бива издигната от Васил Златарски и също като теория 2 свързва Онгъл с района на село Никулицел. Между двете теории, въпреки това, има значително разминаване. То се дължи на факта, че за разлика от останалите, в теория 3 се използва допълнителен наративен източник – Арменската география. В тази част от нея, която ни интересува, се казва: "В Тракия има две планини и реки, от които едната – Дунав, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки. На тоя остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад. Той се посели на това място." Използвайки тези сведения, В. Златарски издига становището, че българите се поселват на остров Певки (Пюки), който тогава се намира в Дунавската делта, но днес не съществува, поради изчезването на най- южния ръкав на реката.

Трудно може да се приеме, че всички българи, водени от Аспарух, се заселват в Онгъл. Вероятно областта, тъй здраво защитена от природата и допълнителни землени укрепления, се превръща в мястото, където се издига резиденцията на българския хан/ кан, но въпреки това голяма част от народа все още населява земите на Южна Бесарабия.

Първоначално Аспаруховите българи не се впускат в опустошителни набези по посока на ромейските владения, намиращи се на юг от река Дунав. Тази липса на враждебни действия кара Васил Златарски да предположи, че между Аспарух и император Констанс II са утвърдени мирни отношения, според които ханът поема задължения като федерат на империята, в замяна на което му е позволено да се засели в нейните земи. Тази теория звучи правдоподобно, но бива отхвърлена под напора на обективните факти. На първо място Византия отдавна е изгубила реалния си контрол над тези територии, в които свободно се ширят различни "варварски" племена.

Заселили се в своите нови земи, на българите се налага да възпират настъпващите в тила им хазари. Това вероятно е причината те да не се втурват моментално за плячка към богатите византийски земи. Същевременно Византия навлиза в едни от най-трудните години от своето съществуване. Арабската инвазия в Мала Азия достига връхната си точка. Един след друг халифатът завладява важни градове и крепости, принадлежащи на ромеите. Така се стига до 674 година, в която Константинопол е обсаден от тях по море и суша. Империята трябва да се бори за своето съществуване под нестихващите арабски атаки цели 4 години. Вероятно именно в този момент се активизират Аспаруховите българи, които преминават река Дунав, навлизайки в територията на днешна Добруджа, но това, което търсят там не е единствено плячка. Както ще се види в последвалите години, желанието им е да се заселят в тези земи.


Аспарух и конницата на българите в устието на Дунав, А.А. Хофарт

Създалото се съотношение на силите рязко се променя през 678 година, когато арабската армия е разбита. Халифатът е принуден да се оттегли, сключвайки мирен договор с Византия, в който освен всичко останало се принуждава да ѝ плаща ежегоден данък. Отзвукът от ромейската победа е толкова силен, че кара аварите, както и някои от славянските племена, също да потърсят мира с империята. Изведнъж Византия отново се превръща в хегемон. Теофан Изповедник ще каже за положението, в което се намира тя: "И настъпи безоблачен мир както на Изток, така и на Запад."

Състоянието на Източната Римска империя вече е такова, че тя може да погледне смело към северната си граница, където господари са българите. Макар те все още да се спускат на юг от Дунав единствено за да плячкосват, опасността от тях изглежда се възприема за значителна. Теофан Изповедник описва решението на Константин IV да настъпи срещу тях по следния начин: "А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия."

От този цитат ясно прозират намеренията на василевса, а именно да прогони веднъж завинаги българите далеч от своите земи. Поради това срещу тях той изпраща значителна по размер армия, която лично предвожда. Конницата, заедно с императора и неговата свита, е натоварена на кораби, с които да достигне до Дунавската делта. Пехотата на свой ред се придвижва по суша, вероятно движейки се по известния черноморски път: Константинопол – Деркос – Агатопол – Созопол – Анхиало – Одесос – Бизоне – Томи – Истрия – Дунавска делта.


Паметник на хан/ кан Аспарух – гр. Стрелча

Пристигането на голямата ромейска войска принуждава българите да се оттеглят в своята укрепена област Онгъл. Константин IV Погонат бързо успява да се установи в близост до нея, но с това неговата активност се изчерпва. В разстояние на 3-4 дена той не предприема каквото и да е, а след изтичането им най-изненадващо заедно с 5 кораба и най-приближените си напуска бойното поле. Преди да замине, василевсът дава ясни нареждания на своите стратези "...да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията."

Като причина за оттеглянето на императора византийските хронисти посочват усложнение на заболяването му (подагра), което го принуждава да отплава за Месемврия. Там с помощта на минералните бани той трябва да ограничи своите болежки и вероятно да се завърне при своята армия. Според голяма част от българските историци това обяснение не отговаря абсолютно на истината. Някои от тях виждат повод за заминаването на Константин IV в необходимостта му от участие в заседанията от VI Вселенски събор в Константинопол, други смятат, че става дума за обикновено бягство, което да помогне на императора да запази своята бойна слава. В крайна сметка, която и от причините да е истинна, то резултатът е един и същ – василевсът се оттегля от бойното поле.

Оттук насетне разказите на патриарх Никифор и Теофан Изповедник, които следват една линия, стават изпълнени с противоречиви и наивни сведения. Вторият от тях пише: "Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире и повечето погубили с меч, а мнозина наранили."

Това обяснение явно следва един типичен византийски похват, а именно да се придаде случаен ход на събитията, за да не се възвеличае победата на противника. Трудно може да се повярва, че опитните стратези ще позволят на началниците на по-малките военни подразделения да допуснат паника сред своите подчинени, която да доведе до безредно бягство. Много вероятно е сражение да е имало, но без каквито и да е данни за него трудно можем да говорим за неговия ход. Едно е сигурно – то завършва с убедителна победа за българите, които разбиват ромейската войска и навлизат стремглаво на юг от река Дунав, достигайки до град Варна. Оттук насетне Аспарух, заедно със своя народ, ще се засели трайно в земите на ромеите, които занапред ще се наричат български.

Победата при Онгъл е с изключително значение за развитието на българската държава. След като в резултат на нея Аспарух преминава трайно река Дунав, той не спира с атаките към Византия. Империята, която само преди няколко години бе подчинила всички свои съседи с един "господарски" мир, сега вижда трудност с отбиването на войнолюбивия български народ. Това принуждава Константин IV да прибегне до едно унизително действие, а именно да предложи мир на Аспарух, признавайки правото на съществуване на неговата държава и задължавайки се да му плаща ежегоден данък. "Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север, и на юг, – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ."


Хан/ Кан Аспарух маслени бои, платно Васил Горанов

За създалото се положение видният византолог Георги Острогорски ще напише: "Така за първи път на древната византийска земя възниква независимо царство (държава), което да е признато от самата Византия."

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Съкровището от Сент-Миклош: Аспарух е бил християнин


Съд от съкровището с християнски кръст в средата,
датирано е от 693 г. - дванадесет години след основаването на Аспарухова България в 681 г.

Надписите на съкровището край банатското село Наг Сент-Миклош доказват не само принадлежността му на първия български владетел, но и че той, кан Аспарух, е бил християнин. Това съобщиха вчера за "Труд" историци, изследвали дълги години гравираните надписи върху изящните златни съдове.

Категорични в това твърдение са доц. Зарко Ждраков, специалист в т.нар. средновековни надписи; носителят на Хердерова награда от Виенския университет проф. Казимир Попконстантинов, преподавател по археология и епиграфика във Великотърновския университет, както и директорът на НИМ Божидар Димитров, който донесе вчера в "Труд" копия на великолепно изработените от нашите предци предмети.

Съдоветеса седем кани, две от които са богато украсени с ритуални историко-митологични сцени, седем двойни чаши, две двойки походни тасчета, чаши с високо столче, малки чашки с ритони, патери, чаши, наподобяващи черепи, и т.н. Върху два от тасовете има врязани кръстове.

Няма никакво съмнение, че съкровището е принадлежало на кан Аспарух. "Учените са категорични, че то е било собственост на прабългарските канове. Въпреки че мнозина румънци и унгарци се опитват да го оспорят, това е неопровержимо", категоричен е проф. Попконстантинов. Той обясни, че не е направено наведнъж, а е сборно - както Рогозенското и Вълчетрънското.

Съкровището е открито преди 210 години от българи градинари. През 1799 г., на 3 юли, край банатското село Наг Сент-Миклош (тогава в границите на Австрийската империя, днес в Румъния) двамата братя градинари Христо и Кирил Наковиго намират при изкопни работи. Братята са от Северна България, но се заселват в Банат и при обработване на градината си на дълбочина 50-60 см се натъкват на един златен предмет. Разравят внимателно почвата и намират общо 23 съда, изработени от злато, с общо тегло 10 кг. Братята подаряват съкровището на австрийския император Йосиф Втори, за което са богато възнаградени. Владетелят им дава благородническа титла, която нарича на името на селището "Наг Сент-Миклоши". Синът на Христо е кръстен Шандор и получава графска титла. Той се жени за графиня Терезия Фештетич. По тази история писателят Моор Йокай написва романа "Цигански барон", а композиторът Йохан Щрауссъздава популярната едноименна оперета.

Съкровището се пази в Музея на история на изкуството във Виенаи е известно като българското съкровище от Наг Сент-Миклош. През 70-те години на миналия век, по времето когато Людмила Живкова е министър на културата, австрийският канцлер Бруно Крайски подарява на българската държава копие на съкровището.

Съкровището е изключително интересно с надписите, които са врязани върху повечето съдове. Преди 8 г. доц. Ждраков заедно с доц. Антоанета Делева(сега е доцент в Гьотеборгския университет) установяват, че тези надписи са на гръцки и прабългарски език. При четенето им са правени много опити, но надписът върху съд №21дава ключ за осмисляне на текста му. Това дължим на проф. д-р Иван Добрев (преподавател по съвременен турски език в академията "Г.С. Раковски") - неговото четене звучи най-правдоподобно: "Чашата, за която Жупан Буила повелй, като направят, да изпишат, и от която да пие наздраве Жупан Бутаул",посочи проф. Попконстантинов.

С гръцки букви е записана годината на изработване на съкровището - 6021 г. от сътворението на света,т.е. 693 г. от раждането на Христос. Тя е написана и на прабългарски език "ален дилон" ("година на змията"). Действително по прабългарския календар 693 г. е Годината на змията. Но през същата 693 г. България е управлявана от кан Аспарух (665-701). Това означава, че съкровището е изработено по негово време и действително в един от надписите ясно се чете името Есперих - така, както е записан владетелят в "Именика на българските канове" - първият български исторически летопис.

Християнските кръстове върху патерите не бива да ни заблуждават, че съкровището е изработено след християнизацията на страната по времето на цар Борис (852-889). Тази теза - кановете от рода Дуло са били "християни", пръв разви Божидар Димитров. За кан Кубрат и внука му Тервел това е сигурно. Тервел дори е канонизиран като християнски светец под името Свети крал Тривелий.


Божидар Димитров

Божидар Димитров: Това е по-ценно и от златото на траките

Имам доверие в разчитането на доц. Зарко Ждраков, защото от години работи съвместно с другия изтъкнат епиграф проф. Казимир Попконстантинов. За съжаление у нас, като се чуе думата "съкровище", у всеки българин асоциативно възниква "тракийско". Може би защото мнозина от управляващите ни са били свързани с изследването на тракийската култура. Съкровището на кан Кубрат, Никополското, Преславското, както и това от Наг Сент-Миклош останаха в забвение. Те не са по-малко красиви от тракийските, дори са с далеч по-сложно изпълнение. Новата датировка на съкровището е и важно доказателство за християнската вяра на владетелите от рода Дуло (632-759) и част от българския народ в т.нар. езическа епоха.


http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=71743

генерал Жеков



Това трябва да е коректната карта за 681г.,виждат се и нашите територии по пътя насам.
ϟϟ|СВОБОДЕН-СОЦИАЛЕН-НАЦИОНАЛЕН| lYl 
БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО И ВСИЧКО ЗА БЪЛГАРИЯ!

Hatshepsut

Да, това е коректната карта, но изображението е много малко, ако не можеш да намериш с по-висока резолюция, аз ще потърся и ще го сменя.

генерал Жеков

За да не пускам дублиращи се мнения-смени я,ако няма да представлява трудност за теб
ϟϟ|СВОБОДЕН-СОЦИАЛЕН-НАЦИОНАЛЕН| lYl 
БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО И ВСИЧКО ЗА БЪЛГАРИЯ!

Hatshepsut

За съжаление, не можах да намеря горната карта с добро качество, ще публикувам друга подобна:


Hatshepsut

Куберова България – втората българска държава на Балканите


"Кан Кубер в битка с аварите", художник – Мирослав Йотов

Седмият век след новата ера е една от най-съдбоносните епохи в историята на европейския Югоизток, а и на цяла Европа. Това е времето, в което окончателно Римската империя (известна ни като Византия) губи балканските си провинции, които са славянизирани. Нещо повече, по Долния Дунав се формира българската държава, чиято поява променя необратимо хода на историята. Често пропускан е фактът, че в действителност на Балканите се формират две български държави – Аспаруховата по Долния Дунав и Куберовата в Македония.

Според някои български медиевисти може да се говори дори и за координирани действия на двете български групи срещу общия враг – могъщото царство на ромеите.

За наше щастие изворите от онази епоха не пропускат появата на политическата сцена на Куберовите българи. Особено място заемат те в ,,Чудесата на св. Димитър Солунски".

Знае се, че българите на кан Кубер идват от Аварския хаганат и по-специалнно областта Срем с център древния римски град Сирмиум (дн. Сремска Митровица). В тази стратегическа област, българите живеели заедно с авари, славяни, остатъци от германските племена готи и гепиди, както и бивши ромеиски поданици, отвлечени и заселени там след аваро-славянските походи в Тракия, Мизия, Дакия, Дардания, Илирик и други балкански провинции.

Лидер на този пъстър конгломерат от етноси става българинът Кубер, който в един момент предявява претенции дори за върховната власт в обширния Аварски хаганат. След продължителна гражданска война, след няколко кръвопролитни сражения, хаганът побеждава Кубер, комуто се налага да се изтегли, заедно с оцелелите си поддръжници.

По ирония на съдбата кан Кубер се установява в Керамесийското поле (Битолското) най-вероятно около 680-та година, по същото време, когато Аспаруховите българи формират своята балканска държава.

Първоначално Кубер подхожда дипломатично към Византия, като изпраща пратеници, които искат от василевса да признае правото на българите да живеят в Керамесийското поле, както и да застави славянското племе драговити да им изпраща храна. По ред причини (вероятно конфликтът с Аспаруховите българи, както и неотдавнашното напрежение по границата с арабите), цариградското правителство се съгласява.

Както местните славяни, така и голяма част от ромейските поданици на Кубер, му дават информация за втория по важност и големина град на Балканите – Солун. У българския владетел се формира идеята за създаване на независима политическа единица със столица Солун.

Задействането на смелия план на Кубер се осъществява с подкрепата на българина Мавър, за когото изворите от епохата пишат, че бил ,,изтъкнат и лукав във всичко". Без съмнение Мавър е представител на българската аристокрация. Изключително начетена и интелигентна личност, която владее освен родния си български, славянски, гръцки и латински.


Крепостните стени на Солун

Мавър бяга в Солун като своего рода дисидент от лагера на Кубер. Българинът успява да убеди византийците, че е враг на Кубер. Хитрият и дързък план действа – василевсът назначава Мавър за ипат (консул) и както изворите ни казват, дори му дава знаме в знак на своето благоволение. Всъщност, Мавър получава и още по-високата титла ,,патриций", както научаваме от печат, който гласи: ,,,,На Мавър, патриций и архонт на сирмисианците и българите".

Под управлението на Мавър са поставени избягалите по-рано от Кубер керамисийци (най-вероятно това са основно християнските поданици на български владетел, които продължавали да изпитват лоялност към отечеството на предците си – Византия). Все пак Мавър започва да назначава за офицери и ръководни кадри в отряда си само ,,съмишленици в коварния му план".

Изключително впечатление за далновидност прави фактът, че българите решават да се възползват от слабостите на християните, използвайки срещу тях собствените им празници. Планът им е – по време на Великата събота срещу Великден – Мавър и верните му бойци да предизвикат граждански брожения, да подпалят няколко сгради и с външна помощ, да превземат ,,богохранимия" Солун.

За съжаление, българският план е осуетен, тъй като византийските власти узнават за намеренията на Мавър. Императорът заповядва на стратега Сисиний, командващ на флота в Елада, да се отправи към Солун, за да подкрепи втория по значимост имперски град, ако българите се опитат да го завладеят. Много скоро ромейският флот е в града.

Мавър и хората му получават заповед да заемат позиции в западните части на града, за да могат керамисийците, бягащи от славяните, да идват при тях без страх и безпрепятствено. Всъщност, това е капан, заложен от ромеите, с цел залавянето на самия Кубер, за когото се очаквало да участва в превземането на Солун.

Самият Мавър и отряда му са преместени в Цариград, където талантливият българин е назначен за началник ,,в тракийските предели". Кан Кубер продължава да вярва в уговорката си с Мавър и третира верните му сподвижници, както и жените им, с изключително внимание и уважение. По внушение на Кубер, Мавър трябва да извърши покушение срещу самия василевс, за да може в настаналия хаос, българите да превземат Солун. Уви, грозно предателство помрачава и тази част от българската история.

Синът на Мавър разкрива пред императора ,,хитрия и коварен план" на баща си и Кубер. В резултат на това Мавър е заловен, лишен от позициите си и заточен в едно от цариградските предградия.

Куберовите българи не успяват да превземат Солун, но въпреки това трайно усядат в Македония, която оттогава насетне ще остане завинаги свързана с българския народ. По-късно териториите на Куберова България са включени в състава на българската държава от кан Пресиян. Едва ли е случаен фактът, че Македония, заедно с Мизия, се превръща в същински център на българщината. Няма как създаването на втори български политически и етнически център на Балканите през VII век, да не повлияе и на по-късното формиране на втората българска книжовна школа – Охридската – и въобще на Македония като второ политическо и културно ядро на българщината. В крайна сметка Кубер постига нещо повече от превземането на Солун, той успява да обвърже древната балканска провинция Македония завинаги със съдбата на българския народ!

https://otechestvo.bg/2019/02/18/kuberova-balgariya-vtorata-balgarska-darzhava-na-balkanite/

Hatshepsut

Първо българско царство Начало на българската държавност


Част 1


Част 2


Част 3


Част 4

Hatshepsut

Първо българско царство част 5. Хан Аспарух



Първо българско царство част 6. Хан Аспарух



Първо българско царство част 7. Хан Аспарух



Първо българско царство част 8. Хан Аспарух


Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Петър Петров "Образуване на Българската държава":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=334

Similar topics (1)