• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

23 September 2019, 02:36:40

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10125
  • Total Topics: 1155
  • Online Today: 19
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 11
Total: 11

Илинденско-Преображенско въстание

Started by Hatshepsut, 02 August 2018, 07:26:08

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Илинденско-Преображенско въстание е въстание в Македония и Одринско от 1903 година, връхна точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи. Организатор на въстанието е Вътрешната македоно-одринска революционна организация.



Прокламация за началото на въстанието във Втори Битолски революционен окръг.



Задграничният лист на ВМОРО ,,Автономия", който обявява за началото на въстанието.

Подготовка и повод за избухване на въстанието

След организираното от Върховния Македоно-одрински комитет Горноджумайско въстание напрежението в Македония нараства чувствително. Правителството на Османската империя засилва репресивните мерки, съсредоточава военни и полицейски части, които извършват масови беззакония. Увеличават се стълкновенията между турските въоръжени сили и четите на организацията. Само през първата половина на 1903 година са отбелязани 86 сражения. В тази обстановка през януари 1903 г. част от членовете на ЦК начело с Иван Гарванов свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На конгреса не присъстват задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров. Все пак задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение. Гоце Делчев е против прибързани въоръжени действия, защото познава много добре обстановката и смята, че без българска подкрепа може да се стигне до поражение, но след идването си в Македония се среща със завърналия се от заточение Дамян Груев. Двамата решават, че след като решението е взето и разпратено по окръзите, връщане назад не може да има и Делчев се подчинява на общото решение. В навечерието на въстанието обаче той е убит край село Баница на път за конгреса на Серския революционен окръг.

В ръководните среди на организацията няма единно мнение за методите на революционната борба. Самият Гоце Делчев дълго време настоява борбата да се води чрез партизанска война, реализирана через постоянни терористични актове, които да не засягат населените места, а да се съсредоточат върху турски военни и пътни обекти. Групата около Георги Петров настоява за провеждането на т. нар. перманентна революция, за да не се допусне пълно изтощаване на силите на организацията. Те предлагат действията да се разпрострат във времето и пространството, за да се постигне по-голям териториален и времеви обхват. Членът на ЦК д-р Христо Татарчев се изказва за провеждането на масово и внезапно въстание, като се използват всички сили на организацията и на населението, за да може или да се постигне евентуален успех, или, ако акцията се провали, европейската дипломация да бъде принудена да проведе реформи в Турция.

В края на април 1903 година още едно събитие ускорява избухването на революцията. Група младежи, известни в историята като ,,гемиджиите", извършват серия от атентати в Солун. Във въздуха е хвърлена сградата на Отоман банк, взривен е френски кораб, прекъснато е осветлението на града. Повечето атентатори загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Саможертвата на тези младежи нажежава още повече обстановката. Европейските държави още от януари 1903 г. се опитват да проведат известни реформи, но вековните им противоречия не допускат особен резултат. Съдбата на населението се поема от организацията.

На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се решава въстанието да започне в окръга на 20 юли (2 август) (Илинден). Началото на бойните действия в Одринско се определя на Конреса на Петрова нива за 6 август (19 август) (Преображение Господне). По-късно Серският окръг решава да се вдигне на 27 септември (Кръстовден). Така на практика се реализира идеята за перманентна революция.


Ход на бойните действия

В определения ден щабът на въстанието в с. Смилево в състав Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев нарежда на въстаническите отряди да започнат бойни действия. Призивът ,,хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот" мотивира въстаниците към борба. Въстанието обхваща едновременно всички райони на Битолския революционен окръг. Освободени са планински райони на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевската кааза (околия). В освободеното Крушево е обявено временно управление, известно под името Крушевска република, която просъществува 10 дни. В града е образувано временно правителство, в което влизат представители на трите общности - българи, власи и гъркомани.

Боевете в Македония започват на 2 август 1903 г. - Илинден. Постепенно обхваща Битолско, Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско. В град Крушево българските въстаници обявяват Крушевска република и канят гърци и власи на обща борба против Османската империя. Никой не посяга срещу мирното турско население. "Доблестно въстание срещу цяла империя" - възхищава се един австро-унгарски дипломат.

Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия. Съгласно с решениеята на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгресът на Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват, обявена е Странджанската република. Освободени са Василико (дн. Царево) и Ахтопол, изтласкват се турските части към Малко Търново и Лозенград.

Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия. Според данните на мемоара на вътрешната организация от 1904 г. в Битолския и Одринския революционен окръг са станали 239 сражения, в които вземат участие 26 000 въстаници срещу 350-хилядна войска. В сраженията загиват 994 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4600 души от мирното население, а други 25 000 души, жители от Македония и Одринско, избягват в Княжеството. Тези бройки са доказателство за непримиримостта на населението в Македония и Одринско със съществуващия национален и социален гнет, за непреклонната му воля да живее свободно, за стремежа му да отхвърли окончателно османското господство. Въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и на 6 септември прави тънък дипломатически ход. Той обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието. Турция прехвърля отговорността върху софийското правителство. Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта. Външните министри на двете империи изработват реформен план. Мюрцщегските реформи (по името на града, където се срещат граф Ламздорф и граф Голуховкин) предвиждат омиротворяване на областта и даване някои права на народностите в империята.

На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до български отговорни фактори да обявят война на Турция. При съществуващата международна обстановка България няма нито сили, нито възможност за реална помощ. Всички обществени слоеве в страната независимо от своите различни схващания съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Освен възпиращите предупреждения на силите българското правителство много добре разбира, че и съседните държави няма да останат безучастни при евентуална намеса. Главната причина за сдържаното поведение си остава икономическата и военната слабост. Това се осъзнава и от ръководителите на организацията. Неслучайно Гоце Делчев твърди, че ,,лошо бихме се отплатили на България за многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня". За съжаление, върховният момент в развитието на революционните процеси в Македония не съвпада с готовността на княжеството за решителни действия.

Анализ на ефекта от въстанието

Илинденско-Преображенското въстание избухва преждевременно, преди да бъде завършена всестранната подготовка на населението. Затова масово въстание избухва само в два революционни окръга. През 1903 г. не съществуват реални възможности за победен изход от въоръжена борба. Османската империя все още притежава огромни човешки, военни и икономически ресурси, които не могат да бъдат пречупени от една балканска държава, а още по-малко от населението на една провинция. Международното положение също не позволява благоприятен изход. Великите сили все още не са готови да пристъпят към решаване на сложния Източен въпрос. Русия е заета в Далечния изток, където назрява въоръжен конфликт с Япония. Австро-Унгария, другата държава с решаващ глас в балканските дела, все още не е завършила юридическото присъединяване към империята на окупирените през 1878 г. Босна и Херцеговина, за да допусне ново преразпределение на политическата карта на полуострова. Балканските държави също много внимателно и ревниво следят борбите на българското население за свобода и са решителни противници на реформи без тяхно участие, тъй като това означава застрашаване на интересите им в района, независимо от това колко обосновани са били те. Въпреки поражението, въстанието събужда европейското обществено мнение.

Ето каква равносметка на въстанието дава Христо Силянов, деец на ВМОРО:

Илинденско-Преображенското въстание избухва преждевременно, преди да бъде завършена всестранната подготовка на населението. Затова масово въстание избухва само в два революционни окръга. През 1903 г. не съществуват реални възможности за победен изход от въоръжена борба. Османската империя все още притежава огромни човешки, военни и икономически ресурси, които не могат да бъдат пречупени от една балканска държава, а още по-малко от населението на една провинция. Международното положение също не позволява благоприятен изход. Великите сили все още не са готови да пристъпят към решаване на сложния Източен въпрос. Русия е заета в Далечния изток, където назрява въоръжен конфликт с Япония. Австро-Унгария, другата държава с решаващ глас в балканските дела, все още не е завършила юридическото присъединяване към империята на окупирените през 1878 г. Босна и Херцеговина, за да допусне ново преразпределение на политическата карта на полуострова. Балканските държави също много внимателно и ревниво следят борбите на българското население за свобода и са решителни противници на реформи без тяхно участие, тъй като това означава застрашаване на интересите им в района, независимо от това колко обосновани са били те. Въпреки поражението, въстанието събужда европейското обществено мнение.



Паметник на преображенските войводи Димитър Ташев и Димо Русев  в Созопол

След въстанието Македонският въпрос трайно влиза в полезрението на дипломацията. Започват контролирани от европейските държави реформи според Мюрцщегската реформена програма. Въпреки реформите, в България всички разбират, че пътят към националното единение минава през война с Турция, подготовката за която започва още през 1904 година

Hatshepsut

Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов

В УЧАСТЪКА НА ГЕОРГИ КОНДОЛОВ

Акциите в Паспаловския участък. — Как загина Г. Кондолов. — Изложение от секретаря на войводата. — Самотен гроб. — Съдбата на Паскал Иванов.

На юг от Малко Търново се простираше участъкът на Георги Кондолов, който обхващаше селата: Мокрешово, Паспалово, Курудере, Едига и др. И по своето местоположение, и по въстаническите си сили — около 200 въоръжени хора — този участък беше един от най-важните и най-надеждните. В него имаше да се извършат през първата нощ три акции: да се скъсат телеграфните линии М. Търново — Дерекьой и Дерекьой — Лозенград; да се нападне и унищожи турското село Сазара, известно по кръвожадността и разбойнишкия дух на своите жители; да се разбие турският гарнизон в Паспалово. Първата акция се извърши от ку-
291
 
рудеренци, втората — от 75 души селяни, а третата — от 97 селяни и четници, предвождани от началника на участъка Георги Кондолов.
С Кондолов се запознах още в Бургас, а по-сетне до заминаването ни имах случай да го опозная по-отблизо в Гергебунар. Човек-планина. Куртка, панталони, цървули — всичко трябваше да се приготвя за него специална мярка [1]. Интересно беше в гергебунарския лагер да се гледат изправени един до друг Кондолов и малкият Митю: няколко митювци можеха да се вместят в херкулесовата снага на Кондолова. Всякога важен и мълчалив, Георги Кондолов — дядо Жечо, както го наричаше населението в Странджа — се чувствуваше горд със своето минало: войвода на доброволческа дружина в Кърджали през Сръбско-българската война и революционен деец в М. Търновско до въстанието.
Разчитайки на неговата опитност, конгресът на Петрова нива му повери тоя важен участък. Аз ще спра по-подробно върху станалото през първата нощ в Кондоловия участък, защото е много характерно за нашите нападателни действия изобщо, и после, защото в едно от нападенията намери своя гроб самият Георги Кондолов.
Ето как е описал тези акции Кондоловият секретар, гимназистът Паскал Иванов:
 
На 5 срещу 6, към полунощ, курудеренци пресекли телеграфната жица Малко Търново — Дерекьой на едно разстояние от 5 километра, в местността Капинадере до Студената вода.
За нападението на Сазара бяха определени 74 селяни. Разделени на три части, те нападнаха селото след полунощ, но съгледани от патрула, се видели принудени да спрат. Турците бързо заели позиции по камъните из самите улици на селото и открили дружен залпов огън. Много от нашите колибари ударили на бяг. Останалите залегнали, а други започнали да горят крайните къщи. До зори се продължавала престрелката, но нашите не могли да запалят повече от 6—7 къщи и два харма
1. ,,С тоя грамаден мъж — разказва Григор Ив. Дяков — веднъж отидохме до Скеф и Извор през Мандренското езеро, като се условихме да носи през целия път само на едната ръка кошница с 10килограма съдържание. Басът бе издържан с успех; в един ден отидохме и се върнахме; аз бях на кон" (,,Приноси", кн. III, стр. 6-7
292
 
със снопи. Почнало се отстъпление и тогава паднал ранен въстаникът Георги Савов от Дриновци. Прибрали му само оръжието, а него оставили там, гдето е паднал. След оттеглянето на нашите турците веднага почнали да гасят пожара; тогава нашите от близкия връх, където се били прибрали, дали няколко залпа. Турци и кадъни се разбягали с писъци, като оставили няколко души мъртви. През деня сазарци натоварили всичката си покъщнина и се приготвили да бягат, но пристигналият вечерта аскер ги спрял. Гърците в Едига посрещнали с радост съселяните си българи и ги питали дали ще има помощ и от Мора (Гърция). На другата вечер гърците от това село секли с особено усърдие телеграфните стълбове между Дерекъой и Лозенград.
За нападението на паспаловския гарнизон бяхме определени 97 души. Щяхме да почнем в 7 1/2 часа по турски, като изгрее месецът, но гърмежите от Стоилово ни заставиха да побързаме. При все това аскерът успя да се приготви и разположен по къщите, ни посрещна със залпове. Престрелката ту се усилваше, ту отслабваше. Чуваше се нашето непрекъснато ура, а войводата ни Кондолов със своя гръмлив глас викаше към аскера: ,,Теслим олун бе, едепсизлер!" (Безсрамници, предайте се!) И веднага засвирваше нашият тръбач. Турците отвръщаха със своята тръба и с усилен огън. Милязиминът, докато се облече, три пъти си надявал панталоните наопаки и викал на аскера: ,,Кераталар, бен сизе демедим ми, бу паспалъларън иши дейлдир!" [1]
(Безобразници, не ви ли казвах аз, че тази работа не е на паспаловци!) Така се води сражението до сутринта, когато при нас се яви един въстаник и покани войводата да го разведе при позициите на селяните, защото някои били уж напуснати. Водачът спрял пред къщата на селския бакалин грък, откъдето се дали три изстрела и Кондолов паднал пронизан в корема. Предателят веднага получи заслуженото, но войводата не можеше вече да се държи на краката си и бяхме принудени да го пренесем на Паспаловска могила. Целия ден аз прекарах там с него и бях свидетел на негови те
1. Както и в други места, и тук турците бяха взели въстаниците селяни за редовна войска.
293
 
ужасни страдания, които се чувствувам безсилен да опиша. Целия ден той непрекъснато се гърчеше от болки, а коремът му постоянно се надуваше. При всяко усилване на болките той се обръщаше към мен и с умоляващ глас ми шепнеше: ,,Застреляй ме!..." Аз се въздържах и го утешавах, че скоро ще дойде Докторът, за когото бях изпратил куриери.
Привечер се събраха на могилата въстаниците от Паспалово и Мокрешово, но Доктора все още го нямаше. Войводата пожела да се види за сетен път обиколен от своите момчета. С разтреперан глас, прекъсван от страшните гърчения и болки, той каза на четата няколко прощални ободрителни думи и определи за свой наместник Иосифа. Никой вече не можеше да удържи сълзите си. Всички, навели глави, оплакваха милия си войвода.
След това той, спокоен вече, настоятелно ни замоли да турим край на мъките му. А лицето му все повече се изкривяваше от болки, коремът му се беше страшно подул и съзнанието му взе да се помрачава. Дълго време се колебахме, но най-после бяхме принудени да се покорим на молбите му!... [1]
Сутринта го погребахме на същата могила.
Умря той и потопи всички ни в неизразима скръб — не защото умря — ний всички тука ще умрем, — а защото умря незаслужено, случайно, в момента, когато ни беше най-необходим и когато беше в правото си да се наслади от плода на своите дългогодишни трудове и усилия. Доста време прекарах с тоя ратник за свобода, достатъчно проникнах в неговата душа и сърце и смея да кажа, че той напълно заслужи да кажем всички за него:
Умря сиромах за правда,
за правда и за свобода!...
 
 
Стр. 294.  У м р я  т о й  и  п о т о п и  в с и ч к и  н и  в  н е и з р а з и м а  с к р ъ б ...   освен изложените съществуват още редица версии за смъртта на войводата Георги Кондолов, водени са и спорове. Най-пълно различните версии са изложени в книгата на Иван Орманджиев. ,,Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско" (1896—1903), I, ,,Георги Кондолов и дейността му в Странджанското въстание", 1927 год
1. Георги Стоянов Чепов, също четник на Кондолов и свидетел на неговата предсмъртна агония, казва:
,,Поиска дори оръжие, да се застреля сам, щом ние не искаме да турим край на живота му, а го оставяме да се мъчи. Няколко пъти повтори: ,,Проклети бъдете, ако още ме мъчите!" По жребие застреля го Димитър Македончето. Войводата, както лежеше възнак, цял се вдигна, опирайки се на двете си ръце и петите, и падна мъртъв на земята. Куршумът мина през лявото му сляпо око. Така загина човекът, който с външността си бе ни внушил, че е въплощение на физическа сила, безстрашие и страх за врага" (.,,Приноси", кн. III, стр. 61).
294
 
През това време, когато войводата се мъчеше на балкана и ме молеше за смърт, нашите в Паспалово продължаваха обсадата. Един манафин, преоблечен в женски дрехи, сполучва да избяга в Малко Търново. [1]
Към обед пристигат оттам сто души аскер, помощ на обсадените. Но посрещнати от нашите, новите аскерлии бяха в четвърт час отблъснати и обърнати в позорно бягство, като оставиха в ръцете на въстаниците една каса маузерови патрони. Догдето вниманието на нашите беше погълнато от новодошлия аскер, обсадените, възползувани от това, сполучиха по един дол да се измъкнат от селото. Насърчени от бягството на малкотърновския аскер, нашите се спуснаха подир бягащите. Пръснати като пилци, аскерлиите бягаха и се хвърляха в реката, откъдето излизаха като мокри кокошки. В бягството си те хвърляха шинели, чанти, касатури, всичко, което можеше да им тежи. Тук, в тоя дол, те непременно щяха да бъдат до един изчукани, но някои наши другари, преди да дотрепят неприятеля, се втурнаха в селото да обградят гръцките дюкяни и казармите. (Инициаторите на тоя грабеж бидоха наказани.) Аскерлиите от дола се пръснаха по разни посоки: някои от тях паднаха към колибите ,,Тенки рът"; други, посрещнати към Маглаик от група въстаници, оставиха мъртъв чаушина си и не се видяха вече един с други. След три дни едно овчарче видяло паспаловския милязимин, изнурен и куцащ, едва-едва да се влече към Малко Търново.

Навръх Паспаловската могила, всред гола рътлина, пери китни клони едно весело букаче.
Две предни буки, високо издигнати над другите, шумолят откъм южния край на букачето. По дънерите им е изрязан от ръката на млад въстаник монограма К. Между двете буки, наполовин заровена в земята, личи каменна плоча, която не може да привлича непосветените в тайната 
1. Според Георги Стоянов Чепов, сполучил да избяга самият турски офицер. Последният се вмъкнал в къщата на същия бакалин грък Аристиди, откъдето е бил застрелян Кондолов, и се преоблякъл в дрехите на Аристидовата жена. Все според Чепов, при извършения после обиск в къщата на Аристиди, четниците намерили военната униформа, шашката и книжата на офицера (,,Приноси", кн. III, стр. б0-61).
295
 
селото букаче, с надпис: Г. Д. К., изрязан от същата въстаническа ръка. Тая малка каменна плоча е паметникът на паспаловския герой Георги Кондолов, издигнат над самата му глава от едновремешния му секретар, а сега негов вечен съжител — Паскал Иванов.
Тоя изравнен със земята гроб, в съседство със стотина други гробове, безкръстни и незнайни, привлича днес самотните обитатели на съседните полусрутени колиби. За тях тоя гроб е светилище и спомен за малкото ония славни свободни дни, заличени от безброй неистови страдания и позор. Плахо и бързо бедняците се прекръстват и шепнат: бог да прости дяда Жеча!
И всред притисналия ги мрак и безверие, в душата им блясва лъч светла надежда.
*
Аз не посмях да използувам по своему изложението на Паскал Иванов за акциите в Паспаловския участък и го предадох само с най-необходимите поправки, понеже е ценно като спомен от един мил покойник. Паскал Иванов, секретар и неразделен другар до последния час на Георги Кондолов, загина още по-случайно и незаслужено близо месец след като погреба и въздигна паметник на своя войвода. Току-що бе минал границата с хиляди бежанци от своя участък, Паскал Иванов загина в началото на септември, до самата граница, в българска земя. Във време на първата почивка в България Паскал се навежда със запретнати ръкави да се мие над едно поточе. В тая минута пада от пояса му револверът върху един камък, гръмва и куршумът пронизва Паскала право в сърцето [1].
Описанието на Кондоловата смърт, което покойникът ни е оставил, е вярно отражение на кристалната душа на тоя момък, току-що напуснал ученическата скамеика
1. Някои другари на Паскал Иванов изказват съмнения около неговото неволно самоубийство. Така Георги Стоянов Чепов в ,,Спомените" си пише:
,,Щом чух гърмежа, дотърчах веднага и го намерих мъртъв, с лице и ръце в сапун. Наоколо бяха Даев и няколко четници, с които бе дошел при нас. Аз, както и някои други още, останахме с убеждението, че има убийство, а не случайно самоубийство"

(,,Приноси", кн. III. стр. 63).

Hatshepsut

Събитията от 1903 г.  се свързват предимно с въстанието в Пиринска Македония. Волно или неволно на втори план, не само хронологично, винаги са оставяни боевете в Одринско и Малкотърновско, където са загинали хиляди герои за свободата на България. Имената на Георги Кондолов и Михаил Герджиков тежат  не по-малко от имената на героите паднали в Пиринска Македония. В тази връзка пускам и тук един материал за Петрова нива и събитията от 1903 г.

 Местност Петрова нива

Голям паметник напомня на поколенията за това героично време 
Историческа местност Петрова нива е обект от национално значение. Намира се в близост до с. Стоилово и на 20 км от гр. Малко Търново. Издигнатият в местността паметник на Преображенци е възхвала на смелостта, себеотрицанието и върховните усилия на българите по време на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. и на стремежа им за свобода. Уредена е също музейна експозиция, а в чест на 100-годишнината от въстанието е построен и осветен храм - костница "Св. Петка".

Странджа посреща така жадуваната свобода 35 години след паметната 1878 година. Съгласно Берлинския договор почти цялото странджанско население остава в пределите на османската империя. Странджа и Източна Тракия са принудени да продължат борбата за национална свобода. Под ръководството на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация започват да се създават революционни комитети, смъртни дружини, доставя се оръжие, навлизат чети, избухват сражения. В м. Петрова нива през 1903 г. ВМОРО взема решение за обявяване на Преображенското въстание. Конгресът, състоял се в местността, избира главно ръководно боево тяло на въстанието в състав Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и кап. Стамат Икономов, с началник на всички въоръжени сили Георги Кондолов. Странджа е разделена на 12 бойни участъка.

Въстанието избухва на 18 срещу 19 август в подкрепа на избухналото две седмици по-рано в Македония Илинденско въстание. Без никакъв шанс за успех срещу смазващото превъзходство на противника и в непосредствена близост до столицата на османската империя, странджанци се жертват, за да подпомогнат въстаналите в Македония събратя и покажат на света непримиримостта си към робството.

За няколко дни Странджа е освободена. Цели 26 дни трае епичната борба на няколко хиляди зле въоръжени въстаници срещу 40-хилядната редовна турска армия и безчислен башибозук. Заревото на пожарите надвисва над планината - изгорени са над 60 села, хиляди старци, жени и деца са избити или отвлечени. Три четвърти от населението напуска родния край и намира спасение в свободната българска земя.

На 5 септември 1925 г. няколко приятели и бойни другари на  Георги Кондолов - Лефтер Мечев, Георги Чепов, Тодор Петков и Димитър Арнаудов, пренасят тленните останки на войводата от Турция в гр. Малко Търново. Съхраняват ги като светиня в едно сандъче, на чиято предна страна са написани името, датата, месторождението на войводата и кога е убит. На задната страна са написани последните му думи: "Делото е свято, проклети ще бъдете, ако не продължите борбата".

Инициаторите за пренасяне на костите на революционера образуват временен комитет за събиране костите на борци, загинали за свободата на българите от Тракия и издигане на паметник в тяхна чест. Идеята получава активна подкрепа както от местното население в Странджа, така и от тракийските бежанци и народа от вътрешността на страната. На много места биват изградени комитети за набиране на средства за паметника.

По инициатива на Централното раководство на Съюза на тракийските културно-просветни дружества, през 1953 г. на Пéтрова нива е поставена мраморна плоча в чест на 50-годишнината от въстанието с надпис, че тук ще бъде построен паметник.

Проектът е изработен от архитектите Михаил Соколовски и Евгений Зидаров. Паметникът е построен от местен камък, изваден от самата местност.

Тържественото откриване на мемориала става на 16 август1958 г. и на него присъстват живи Преображенци от Малко Търново.

Всяка година в местността се провежда Национален възпоменателен събор, организиран от община Малко Търново и Съюза на Тракийските дружества в България.

Мемориалният комплекс в м. Пéтрова нива е включен в движението "Стоте национални туристически обекта".


Hatshepsut

Михаил Герджиков

ОРГАНИЗАТОР И ГЛАВЕН ВОЙВОДА НА ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

(26.01.1877 - 1947 г.)



Михаил Герджиков е виден деец от Вътрешното Македоно-Одринско  революционно движение, организатор и главен войвода на Преображенското въстание. Извисил се като исполин на гребена на революционната вълна на национално - освободителното движение в Тракия, с осанката на поет и революционер, тракийският Ботев - Михаил Герджиков влага целия си талант, разум и умение, знания и яснота в организиране и провеждане на Преображенското въстание.

            Роден на 26 януари 1877 г. в гр. Пловдив, още като ученик ръководи таен македонски революционен комитет. Следва в Лозана и Женева, където се свързва с революционната емиграция. През 1899 г. се завръща в България и учителства в Битоля. Тук, като член на ВМОРО се сближава с Гоце Делчев и става негов постоянен съратник. През 1900 г. е разкрит и преминава в нелегалност, отначало като четник в четата на Хр. Чернопеев, а след това сам ръководещ чета в Гевгелийския район.

            На съвещанието, наречено Конгрес на ВМОРО в гр. Пловдив през април 1902 г. Михаил Герджиков, като член на подвижния Централен комитет, е определен за ревизор на Източно - Одринската инспекционна област.         

            Непознат за този район, Михаил Герджиков в скоро време спечелва сърцата, любовта и доверието на войводите и четниците, на цялото население в Тракия и успява да изгради комитети и "смъртни дружини" в почти всички села с чисто българско и смесено население.

            Едър и строен с високо чело, дълга и къдрава коса, със загоряло от ветровете красиво лице и със загадъчна усмивка, с червена вратовръзка и каскет, с рубашка от черен плат, препасана с червен шнур, наметнат с черна пелерина и преметната през рамото манлихерова карабина, двадесет и шест годишният войвода Михаил Герджиков всява уважение и респект. Спокойният тон кара четниците и хората по селата да се превързват към него от първа среща. Фигурата на млад левент, културата и яснотата в революционните идеи, убедителното слово с учени и прости, вдъхват вяра във всички.

            "Неговото име в Странджа, - спомня си Анастас Разбойников - стана легенда и то не толкова поради подвизите му в Македония, колкото поради широкия замисъл на революционните му идеи, поради неговата интелигентност и умението му да привлича интелигентни четници". А Димитър Дичев пише: "Михаил Герджиков имаше дарованието да възпламени заспалите и да окуражи отчаяните със своя ораторски талант. Всяка негова реч спечелваше обаяние сред четниците. Създаденото единство и сплотеност го направиха съвсем естествено душа на делото, въпреки, че той се държеше скромно и не проявяваше началнически навици".

            Поемайки тежкия кръст на плещите си, Михаил Герджиков няма нито ден за отдих. Иска да посети всяко село, да се срещне с всички ръководители и с войводите на смъртните дружини. Обхожда селата и четите, среща се с учени и прости, дава указания: "Нито един българин да не остане вън от организацията. Село без смъртни дружини не искам да има... ". Иска не отделни комитети, а цели села да положат клетва, военно обучение на населението, годно да носи оръжие.

            За кратко време почти във всички села на Лозенградски, Малко търновски и Бунар хисарски райони са изградени комитети и "смъртни дружини". Всички райони са обхванати от трескава революционна дейност. Провеждат се събрания по селата с цялото население. Църквите и  плевниците се превръщат в помещения за военна подготовка. Военно обучение се провежда и в горите.

            Наред с подготовката на въстанието, расте обаче и подозрителността на турските власти. Започват арестите. Увеличават се войсковите турски гарнизони. Започват и провалите в Македония и Одринско, наречени афери. Това налага свикването на 30 април 1903 г. в Смилево Конгрес на Битолския революционен окръг, който приема решение за тактиката и стратегията, за плана на въстанието, които стават задължителни за цялата Македоно- Одринска организация.

            При такива напрегнати обстоятелства, при такава напрегната и тревожна обстановка се насрочва и провежда на 28.06. до 02.07.1903 г. и Конгреса на Одринската (тракийската) революционна организация в местността "Петрова нива", Малкотърновско.

            В 14 часа на 28 юни Михаил Герджиков открива конгреса и се избира бюра за неговото ръководство, с председател Васил Пасков (представител на ЦК на ВМОРО). Конгресът взема решение да подкрепи решенията на Битолския конгрес и приема план за провеждане на въстанието на Източна Тракия. Уточняват силите и оръжието, бойните райони, избират войводите и ръководството на въстанието наречено Главно Боево Тяло (ГБТ). На конгреса Михаил Герджиков е избран за член на ГБТ и за главен войвода на въстанието.

            По решение на ГБТ, за начало на въстанието Герджиков обявява нощта на 5 срещу 6 август (18 срещу 19 н.ст.) 1903 г. - на празника Преображение Господне.

            На този ден на връх "Китка" пред строените четници, Михаил Герджиков държи пламенна реч: "Часът, за който петстотин години очаквахме, за който работихме ден и нощ, купувахме пушки, скитахме по балканите е ударил. Тази вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират ще си премерят силите с нашите душмани... От тази нощ ние не сме вече рая... Вместо с темане, всеки турчин ще се посреща с нож и куршум, докато не се очисти нашата страна от душманите или се подчинят на нашия ред и заживеят с нас не като мъчители и господари, а в братство и мир с еднакви права и задължения."

            За кратко време, целият район се вдига на въстание. Един след друг рухват гарнизоните, пощите, полицейските участъци, граничните постове на пет вековния поробител. Лично Михаил Герджиков с група четници нанасят тежък удар на войската и башибозука, завзема конака, пощата, пристанището и освобождава Василеко (дн. Царево). За броени дни Странджа е свободна. Прокудените се завръщат по родните места. Веселят се хората и се радват на свободата. Опиянението от радостта обаче е кратко. Въстанието е потопено в кръв. Дните на странджанската република са свършени. На 5 август започва изгревът - на 25 залезът.

            Така завършва една славна епопея на борби, мечти и въжделения на българското население в Македония и Тракия, за да дойде 1912 г.- Балканската война.

            Михаил Герджиков отново е на своя пост. Зове го чувството за неизпълнен дълг. Зове го Тракия. Сформира отряд от дейци на Одринската революционна организация (бивши четници и други патриоти) и оказва съществена помощ на ІІІ Българска армия, командвана от Радко Димитриев в направлението Лозенград, Бунархисар, Люлебургас и  допринася за разгрома на турската армия и превземането на Одрин.

            На 5 август 1912 г., в деня на обявяването на войната, отрядът преминава границата при с. Аланкайряк (дн. Ясна поляна), разбива турската застава на Видица, освобождава Граматиково, прекъсва телефонните съоръжения, напада и освобождава Василеко. Тук, в сражението са ранени 20 въоръжени турци, а местните жандарми и граничари бягат по посока на Малко Търново. На следващия ден е превзет и Ахтопол. Радушно е посрещнат отряда на Герджиков в селищата: Пенека, Дингизово, Подима, Ятрас, Дерекьой, Мидия и други села на Тракия.

            С разбиването и прогонването на малките турски гарнизони в Лозенградските и Малкотърновските села, с разузнавателните сведения за местонахождението, движението и съсредоточаването на турските войски, със саботажните си акции в тила на турската армия, отрядът има безспорна заслуга за пробивите на българската армия на главния боен театър на Балканската война, където се водят решаващите битки за изхода на войната. За проявена храброст отрядът е награден с 15 ордена.

            По-късно като общественик, политик и държавник до края на живота си (1947 г.) Михаил Герджиков многократно ще се връща към ония героични години в Странджанско и Тракия. Ще преосмисля своето поведение и ще търси причините за неуспеха на въстанието. Ще си спомня за конгреса в гр. Варна през 1904 г., за бурните дебати, обвиненията и личните нападки, относно преждевременното обявяване, тактиката и методите на провеждане на въстанието.

            Ще участва на срещите на преображенци в Бургас и Созопол, на Първия събор на "Петрова нива" през 1928 година - 25 години от Преображенското въстание и още на много други срещи, посрещан навсякъде радушно, с много любов, топлота, почит и уважение от близки другари и съзаклятници по идеи и оръжие.

            Същевременно с тъга и болка ще си спомня, ще тегне на душата му, ще го боли за загубената българска земя, за хората, които прокудени изоставят роден дом и имот. Където и да отиде пред очите му ще застават типовите къщички, наречени "шаронки", пръснати край граничните върхари - от Пловдив до Варна, по Добруджа и край Дунава.

            Михаил Герджиков е голям общественик и интелектуалец.

            Когато през 1923 г. е извършен Деветоюнският преврат, той емигрира в Турция и се легализира в Цариград, където  пребивава седем години (от 1924 до 1931 г.).

            Тук, в Цариград, оценявайки положителното му отношение към реформистите и кемалистката революция, Михаил Герджиков е приет доброжелателно и канен на приеми и срещи с Ататюрк и правителствени представители, на които срещи не пропуска да поставя на обсъждане териториалните и имуществени проблеми - за завръщането на тракийските бежанци в родните им места и възстановяване на заграбените от турците български имоти. Пише статии по балканските и близко източните проблеми и събития, за положителните и отрицателните страни на кемалистката революция, за предателския характер на Ангорския договор.

            В Цариград Михаил Герджиков се ползва с голям авторитет и сред българската политическа и революционна емиграция. Поддържа връзки с видни представители на европейския интелектуален и политически свят. Сътрудничи на френски вестници и списания и прави впечатление с високата си европейска култура.

Оценявайки дейността и заслугите на Михаил Герджиков за Национално-освободителното движение в Тракия и неговата обществено-патриотична дейност, по решение на ВИК на СТДБ на 20 август 1999 г., тържествено е открит величествен паметник (3,5 метра, в цял ръст) на Михаил Герджиков на красивия морски бряг в гр. Царево, на мястото, където се намира конака на турския гарнизон, превзет от отряда на Михаил Герджиков, за да напомня на бъдните поколения за величавото дело на великия революционер и подвига на преображенци.

д-р Стамат Апостолов (1928-2008)

Истински тракийски родолюбец

(Из книгата: "За свободата на Тракия")

http://www.meridian27.com/trakia/v3.htm

Hatshepsut

Георги Кондолов (1858 - 6.08.1903 г.)


 Георги Кондолов е виден деец от Македоно-Одринското революционно движение и  легендарен войвода от Преображенското въстание. Той е от оная плеяда революционни борци, които обрекли себе си в служба на националния идеал - свободата на България, забравят себе си, не жалят време и сили, дом и семейство.   

            Истинското му име е Желязко, прекръстен по-късно от по-големия си брат Иван на Георги. Затова и четниците му през време на комитлъка го наричат "дядо Желю".

            Роден е през 1858 г. в с. Велика, Малкотърновско (останало след освобождението на България в границите на Турция). Георги Кондолов произхожда от многодетно бедно семейство. Още от детските си години напуска бащин дом и е принуден да изкарва прехраната си като дърводелски чирак в гр. Цариград. След Освобождението на България (1877-1878 г.) напуска Цариград и се установява на местоживеене в гр. Хасково (България), където се запознава с Христо Арнаудов (бъдещ четник и войвода от Преображенското въстание), братовчед на бъдещата му съпруга Донка, с когото откриват самостоятелна дърводелска работилница.

            Първото бойно кръщение Георги Кондолов получава, като доброволец срещу въстаналото турско население в Родопите, в качеството си на войвода в отряда на Козлуджански отдел на 1-ва Еникьойска чета, където е награден с бронзов медал от княз Александър Батенберг.

            През 1898 г., няколко години след женитбата си за Донка Хубенова, Кондолов заедно със семейството си се преселва в гр. Бургас. Открива работилница и работи по занаята си. Тук в Бургас, Георги Кондолов намира богата среда за изява на своите идейни разбирания. Запознава се със свои съидейници и заедно с Георги Минков, Григор Дяков, Стоян Петров, Иван Златарев и други, Георги Кондолов е един от основателите на тракийското дружество в Бургас (15.12.1896 г.), като клон на дружество "Странджа" - гр. Варна. Участва и на 1-ия Учредителен конгрес на Тракийските дружества в България, проведен на 19.02.1897 г. в гр. Бургас. След конгреса Капитан Петко Войвода, Георги Кондолов, Стоян Петров и др. създават таен революционен комитет с ръководител Капитан Петко Войвода, като помощен орган към Централното дружество във Варна, който има за задача да подпомага организирането и изпращането на въоръжени чети в поробена Тракия.

            Действията на първите чети, сформирани и изпратени в Малкотърновско, Бунархисарско и Лозенградско, предвождани от Минчо Томов (1897 г.), Петър Странджата (1898 г.) и Тодор Шишманов (1899 г.), имащи повече проучвателен характер и двете чети на Лазар Маджаров (1900 и 1901 г.), които създават мрежа от канали и куриери за безопасно движение на членовете на революционната организация, за прехвърляне на оръжие и боеприпаси и изграждане на революционни комитети и "смъртни дружини" в Лозенградско и някои села на Малкотърновско, показват, че четническото движение може да изиграе важна роля в освободителната борба.

            В началото на 1901 г. започва усилена подготовка за формиране на нова агитационно-пропагандна чета, която е предназначена да действа в района на Странджа планина (Малкотърновско и Бунархисарско). За войвода на четата е определен любимецът на българското население в странджанския край Георги Кондолов. Макар и да не се отличава с високо образование, Кондолов е надарен с природна интелигентност и изпъква със своята голяма съобразителност, твърдост, упоритост, издръжливост и изключителна смелост, крайно скромен и непретенциозен, същевременно строг и справедлив. На това той дължи и големия си авторитет пред четниците, които са готови да се жертват за любимия си войвода.

            За Георги Кондолов,  Димитър Янев (Попето) от с. Енимахле (Бабаеско), четник от четата на Кондолов пише:

            "Кондолов беше един от най-благите войводи... Населението много го уважаваше и почиташе... Като кажеха: "Дядо Желю иде!", обща радост обхващаше всички и млади, и стари. Никога не го чух да мъмри някого. В работата си беше строг, но справедлив... За народа от Малкотърновско нямаше по-прочут войвода от него."

            Четата се състояла от 10 души, заедно с войводата. Формирането й става в с. Аланкайряк (дн. Ясна поляна), където е проведено военно обучение по предварително съставен план. 

            На 30 май 1901 г., четата напуска Аланкайряк и поема за Странджа планина. С помощта на куриер, благополучно прехвърля границата и се насочва към селата Маглаик, Паспалово и Мокрошево, където се свързва с местните революционни комитети. От там четата се отправя за с. Велика, но е разкрита от турските власти и едва успява да се измъкне. След глад и лишения, четниците успяват да се доберат до Велика, родното село на войводата, където намират храна и спасение. След като се съвзема и отпочива, обикаля още няколко села в Малкотърновско, провежда събрания в някои от селата и поради това, че е отново разкрита при движението си в района на Стоилово и Сърмашик, прекратява дейността си и се връща в България.

            Въпреки допуснатите грешки, поради неопитност и неспазване на революционната конспирация, първата чета на Кондолов изиграва важна роля за повдигане духа на населението в района на Странджа. Кондолов успява да привлече и посвети на делото значителен брой патриотично настроени българи в много Малкотърновски села.

            С втората чета Кондолов навлиза в Малкотърновско на 24 май 1902 г. През м.октомври заболява и временно напуска четата, като заминава на лечение в Бургас. След като възстановява здравето си, през месец ноември, Кондолов отново застава начело на четата и обикаля селата Паспалово, Мокрошево, Карадере, Дерекьой, Пирок. В Чиглаик се среща с Лазар Маджаров, с когото уточняват канала за пренасяне на оръжие от Казъклисе - Горна Канара - Долна Канара - Тастепе- Ковчас- Пирок.

            С втората си чета Кондолов постига значително по-големи резултати. Проведени са организационни мероприятия за укрепване на селските комитети. Изградени са смъртни дружини. Отделено е внимание на бойната подготовка на местното население. Четата допринася за заздравяване и разрастване на революционното движение в Малкотърновски район.   

            Третата чета на Кондолов, сформирана на 18 май 1903 г., обхваща южната част на Малкотърновски революционен район и отделни села от Лозенградско - Корудере, Дерекьово, Чиглаик и Пирок. Този път усилията на четата са насочени преди всичко към въоръжаване на населението и повишаване на неговата бойна подготовка, с оглед на предстоящото въстание.

            С третата чета, Георги Кондолов остава в Малкотърновско до обявяването на Преображенското въстание и с нея той пристига на историческия конгрес на "Петрова нива". В последствие четата образува бойното ядро на въоръжения отряд, начело на който Кондолов взема участие във въстанието и в което намира героичната си смърт.

            В 14 часа на 28 юни Михаил Герджиков открива конгреса и е избрано бюро за неговото ръководство в състав: председател - Васил Пасков, подпредседател- Велко Друмев и секретари - Христо Силянов и Атанас Разбойников. Конгресът приема решение да подкрепи решението на Битолския конгрес и приема план за провеждане на въстанието в Източна Тракия. Уточняват се силите  и оръжието. Избрани са войводите и ръководството на въстанието, наречено Главно боево тяло (ГБТ) в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Георги Кондолов освен като войвода на чета на 12-и Паспаловски район, е определен и за началник на въстаническите сили.

            След конгреса всички войводи, чети, легални и нелегални дейци се заемат с непосредствената подготовка на въстанието в районите и участъците си.

            Паспаловският революционен участък, с войвода Георги Кондолов и секретар Паскал Иванов, обхваща селата Паспалово, Мокрошево, Едига, Карадере и други по-малки селища в Малкотърновски район. За провеждане бойните действия в паспаловски участък, съгласно предварително съставен план, четата, която се състои от около 200 души е разделена на 3 отряда.

            Отрядът под личното командване на войводата Георги Кондолов, в който влизат Паспаловската и Мокрошевската "смъртни дружини", състоящ се от 97 души има за задача да унищожи турския гарнизон в Паспалово.

            За предстоящите бойни действия, Кондолов разделя отряда на две бойни групи, всяка от които се състои от 5 отделения.

            В навечерието на въстанието, отрядът е разположен в района на колибите "Радославовци". На 5 август напуска изходния си район и започва предвижване към с. Паспалово. Осигурителната бойна група обкръжава селото, а ударната, където се намира войводата, към полунощ трябва да започне атаката.

            Малко преди определеното за началото на атаката време, откъм село Стоилово се разнасят гърмежи. Там, войводата Дико Джелебов започва настъплението. Лаят кучетата. При това положение, Кондолов дава заповед атаката срещу турската казарма в Паспалово да започне незабавно. Аскерът е вдигнат в тревога. Завързва се ожесточен бой. Едно турско отделение незабелязано от въстаниците, заема огнева позиция в и около къщата на богатия и коварен грък Аристиди Ганозлията. Минавайки през двора му, скритите в къщата турски войници откриват залпов огън. "Удариха ме, отидох си!" - извиква войводата и пада на земята. Подло предаден от гърка Аристиди, който предоставя къщата си за прикритие на турския аскер, Кондолов пада смъртно ранен. Четникът Серафим Стоянов изтегля войводата от полесражението на закрито място и се опитва да го повдигне. Кондолов обаче, увисва в ръцете на предания си боец и промълвява с отпаднал глас: "Ах, пронизаха ме тези мръсници! Убий ме Серафиме! Не ме оставяй в ръцете на тези кучета!". Няколко въстаници правят набързо импровизирана носилка, полагат на нея смъртно ранения войвода и го изнасят вън от селото. Събирайки последни сили, войводата пита заобиколилите го четници за развитието на боя и им дава последни указания, как да продължат борбата за овладяване на казармата, след като моли да бъде убит, за да не бъде в тежест на отряда и да бъде избавен от тежките болки. Четниците решително се противопоставят и отнасят любимия си войвода на Паспаловата могила. Междувременно боят в селото между въстаниците и обкръжения аскер продължава с неотслабваща сила. Аристиди дава на укриващия се в къщата му турски офицер женски дрехи, и така облечен, последният успява да се промъкне вън от селото и да избяга в Малко Търново, откъдето изпраща 100 турски войници в подкрепа на обсадения гарнизон в Паспалово.

            Денят 6 август е твърде напрегнат за въстаниците от отряда на Кондолов. Обръчът около аскера все повече се затяга. Допускайки противника на близко разстояние, смелите народни борци откриват убийствен огън срещу настъпващия аскер и го разстройват. Командващият боя турски офицер пада убит. Това дезорганизира турските войници, които уплашени, започват отстъпление, което се превръща в неудържимо бягство. От целия обкръжен турски гарнизон в  селото успяват да се спасят само 7 души, между които и предателят Аристиди, който при завързалата се престрелка попада в плен. Предчувствайки възмездието за гнусното предателство, богатият грък напразно моли въстаниците да го освободят срещу много злато. Революционният съд обаче осъжда предателя на смърт. Четникът Серафим Стоянов отсича главата му със сабята на прославения войвода Георги Кондолов.

            За последните часове от героичната смърт на прославения войвода Георги Кондолов, секретарят на четата му Паскал Иванов пише:

            "... Войводата не можеше вече да се държи на краката си и бяхме принудени да го пренесем на Паспаловата могила... Целият ден той непрекъснато се гърчеше от болки, а коремът му постоянно се надуваше. При всяко усилване на болките, той се обръщаше към мен и с умоляващ глас ми шепнеше: "Застреляйте ме!..." Аз се въздържах и го утешавах, че скоро ще дойде доктора (фелдшера)... Привечер се събраха на могилата въстаниците от Паспалово и Мокрошево. Войводата пожела да се види за сетен път със своите момчета. С разтреперан глас, пресекващ от страшните гърчения и болки, той каза на четата няколко прощални одобрителни думи и определи за свой заместник Йосиф Петров. След това той, спокоен вече, настоятелно ни замоли да турим край на мъките му. А лицето му все повече се изкривяваше от болки, коремът му беше страшно подут и съзнанието му взе да се помрачава..."

Смъртно раненият войвода непрекъснато умолява, увещава и накрая строго заповядва да бъде застрелян, за да се прекратят ужасните страдания.

            Жребият за изпълнение на тази мъчителна и изискваща големи морални сили задача, се пада на Димитър Желязков (Македончето), който пристъпвайки към агонизиращия войвода, целува ръката му, опира дулото на пистолета в сляпото око на Кондолов и натиска спусъка.

            Това става вечерта на 6 август. На следващият ден е извършено тържественото погребение на прославения войвода в присъствието на въстаническия отряд и населението от околните села. За да не останат следи, по стар четнически обичай, гробът бил изравнен отгоре и покрит със шума. Само малка каменна плоча, почти заровена в земята над главата му, с надпис ГДК - инициалите на трите имена на войводата, остава да свидетелства, че на това място е погребан един от най-забележителните войводи в Одринско.

            Така загива легендарният войвода, синът на Странджа и Тракия, отдал целия си съзнателен живот за свободата на поробена Тракия, за свободата на България. За него, днес признателните потомци, пеят песни и  разнасят легенди из цялата българска земя.

            Повече от 20 години, безкръстният гроб на Кондолов, остава в забрава. Едва на 5 септември 1925 г. бойните другари на войводата - Лефтер Мечев, Георги Чепов, Георги Ганчев, Тодор Петков и Димитър Арнаудов, преминавайки нелегално границата, пренасят костите му в Малко Търново и ги съхраняват в едно малко сандъче, на една от страните на което са написани думите: "Делото е свято. Проклети ще бъдете, ако не продължите борбата", които са последните думи на Кондолов  преди да издъхне.

            По-късно, с изграждането на мемориала на "Петрова нива", костите на войводата Георги Кондолов са зазидани в нишата на паметника.

Тракийско дружество "Антим Първи" гр. Бургас

http://www.meridian27.com/trakia/v4.htm

Hatshepsut



1903 г. Избухва Илинденско-Преображенско въстание в Битолски, Солунски и Скопски революционен окръг. Илинденско-Преображенско въстание е масово народно въстание, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация, връхна точка в националноосвободителното движение на Македония и Одринско. По своя характер и задачи то е продължение на българската националнодемократична революция. По силата на Берлинския договор 1878 г. Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя. Това предизвиква остра реакция от страна на българския народ, който не желае да се примири с волята на западните Велики сили, наложили това решение, и започва борба веднага след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес. Борбата придобива организиран характер след създаването на ВМОРО през есента на 1893 г. в Солун. Скоро след това в Македония и Одринско е създадена гъста мрежа от революционни комитети. През 1899 г. е поставено началото и на четническия институт, който изиграва важна роля за масовизирането на организацията и подготовката на въстанието. В началото на ХХ в. настъпват събития, които усложняват обстановката в Македония и Одринско. Неуспехът на Горноджумайското въстание 1902 г., провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, води до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашава организацията от нови провали. Възползвайки се от това въстание, турското правителство съсредоточва големи военни и полицейски сили в тези две области. Това води до стълкновение с турските войски в редица краища на Македония и Одринско и става причина за преждевременното избухване на въстанието. В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи - Г. Делчев, Д. Груев, Г. Петров и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взима решение за обявяване на общо въстание през пролетта на същата година. Макар и да не са съгласни с това решение, Г. Делчев и неговите най-близки сподвижници се подчиняват. Те полагат усилия само за неговото отлагане през лятото на същата година и за превръщането му от повсеместно в стратегично, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия се предполага, че не могат да бъдат особено ефективни. На проведения в Смилево окръжен конгрес е изработен планът за въстаническите действия. Избран е ръководен щаб в състав Д. Груев, Б. Сарафов и А. Лозанчев, на който е делегирано и правото той да определи датата на въстанието. На 21 април (по стар стил) край с. Баница е убит Г. Делчев. При все това подготовката за въстанието не спира. След конгреса в Смилево следва и друг конгрес, свикан в местността Петрова нива в Странджа, където е обсъден планът за въстаническите действия в Одринско и е определен съставът на бойното ядро в този район: М. Герджиков, Л.Маджаров и Ст. Икономов. Въстанието избухва на 20 юли (Илинден) 1903 г., откъдето идва и име му. Най-напред въстанието избухва в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни то обхваща всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република. На 6 август същата година въстанието избухва и в Одринско. Въстаниците успяват да освободят много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол. Връхна точка то достига с обявяването на Странджанската република, която просъществува 26 дни. В Родопския край на Одринския революционен окръг въстаническите чети активизират своите действия и успяват да приковат за известно време значителни неприятелски сили. В освободените селища е установена революционно-демократична власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но на практика избухва преди тази дата. Най-ожесточени сражения се разразяват в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски следват и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Изправен пред грозящата опасност, главният щаб на въстанието отправя бърза молба за помощ до българското правителство. Последното, предупредено от западните Велики сили за лошите последствия, които биха последвали за България при евентуална намеса, не се отзовава на отправения призив. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранява в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не успява да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско стават 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити и заклани 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България. Въпреки своя неуспех Илинденско-Преображенското въстание изиграва огромно значение. То показва на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско не иска повече да търпи чуждестранното иго и че ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.

Поклон пред паметта на достойните българи!

Hatshepsut

Питу Гули и епопеята на Мечкин камен


Героят е възпят в много народни песни, в македонския химн и в ирландска фолк балада

Едва ли има българин, който да не е чувал известната народна песен ,,Море пиле, славей пиле". Но тананикайки си прекрасната мелодия, колцина са тези, които са се заслушвали в текста й и знаят на кого е посветена. Мистерията за това се разкрива чак в третия куплет, в който се пее: ,,Там се бие славен юнак,/ славен юнак, Питу Гули".

Дали защото името на героя звучи странно, или защото малко се знае за него у нас, едва ли някой е обърнал внимание, че за него става дума и във великолепната балада ,,Мечкин камен" от албума ,,Източен вятър" на ирландския музикант Андрю Кенеди ,,Анди" Ървайн, изпята в негов аранжимент от... унгарката Марта Себестиен (Гласовитата маджарка изпълнява и култовата начална песен в грабналата девет ,,Оскар"-а и два ,,златни глобуса" холивудска драма ,,Английският пациент", б. а.). Макар и изпята със силен акцент, все пак се дочуват на завалян български думите:

,,Мечкин камен кръв се лее, там се биат три войводи... Пръв войвода Даме Груев, втор войвода Питу Гули".
И като капак името на славния революционер - един от видните участници в Илинденско-Преображенското въстание, се появява и в... химна на Македония!   

Подобно на Левски, на него е назован и футболният клуб на днешния македонски град Крушево, откъдето той е родом.
Но кой е този герой с необичайна фамилия, за когото днес у нас напомня само една улица в кв. Стумско в покрайнините на Благоевград. И нито един паметен знак. Поне у нас. Защото в съседна Македония негови монументи има издигнати и в Крушево, и в местността Мечкин камен, където намира смъртта си, защитавайки отчаяно, буквално до последна капка кръв, сформираната по време на  Илинденско-Преображенското въстание Крушевска република. Нещо повече - предстои огромна петметрова медна негова статуя на кон за близо 120 хиляди евро да бъде издигната точно срещу македонското народно събрание в Скопие!

В интерес на истината, Питу Гули произхожда от влашка фамилия. По данни на прецизния български географ и историк Васил Кънчов в началото на ХХ век населението в Крушево наброява 9350 души, от които българите са 4950. Освен тях в града живеят 4000 власи и 400 албанци християни. Една от битуващите версии за произхода на Питу е, че баща му е албанец, тъй като това име се среща и като албанско, и като румънско. Но надделява мнението, че фамилията Гули е влашка. Но за разлика от много други власи, които се гърчеят и сърбеят, родът на славния войвода се българее.


Питу Гули (в средата) между своите съратници
Мито Мучитанов и Петър Лявра

Едва 17-годишен Питу се включва в националните борби за освобождаване на България от турско робство. През 1885 г. той става част от четата на Адам Калминков, която нахлува в Македония, но е разбита, а младият комита е заловен от башибозука и осъден на 10 години заточение в Мала Азия, 7 от които прекарва в Трабзон.

След излизането си на свобода взима дейно  участие в изграждането на структурите на ВМОРО. През 1900 г. отваря кръчма в покрайнините на София, която се превръща в сборен пункт за срещи на комити и емигранти от Македония. Две години по-късно влиза в четата на поручика от Българската армия Тома Давидов. На следващата пролет самият Питу Гули организира своя чета, сбирайки под знамената й селяни от полските села. С нея той нахлува в Македония, като по време на избухването на Илинденско-Преображенското въстание тя е най-многобройната от всички дружини, които взимат участие в него.

Пристигането на Питу Гули в родния му град, докато той е столица на просъществувалата близо две седмици Крушовска република, е колоритно описано от Георги Томалевски, в чийто бащин дом става обявяването на новата република. ,,Отредът преминава през средата на Крушево по най-тържествен начин. Питу Гули язди върху чудесен светлосив жребец. Той е облечен в червени, обшити със сърма черкезки дрехи. Над венеца от къдрава буйна коса има калпак" - отбелязва с възхищение писателят, макар по време на тези събития да е само 6-годишен.

Четата спира в местността Гуменя, където местните жители се събират, за да се поклонят и целунат пурпурното знаме, изработено от червена коприна, обшита със златна сърма. В средата на избродирания в центъра му лавров венец проблясва факела на революцията, държан от две стиснати ръце, извезани със златна коприна и символизиращи единството на въстаналите българи.

След редица драматични събития и превратности на съдбата, към града стремително напредва 10-хилядната редовна турска армия на Бахтиар паша, подкрепяна от башибозук и мощна артилерия, войводският съвет решава въстаниците да се оттеглят от Крушево. Но Гули отказва да се подчини на това решение - той се е заклел, че ще се бие на ,,Свобода или смърт". И отстъплението не влиза в неговите планове.

Отрядът му се разполага по скалистия висок връх Мечкин камен върху един от склоновете на Баба планина. 70 четника от събралите се тук 240 души са без оръжие. Неколцина от тях разполагат само с брадви. Гули ги заклева да продължат да работят за свободата на родината и ги праща да се приберат по селата си. Така остава със 170 бунтовника край себе си, като знак да започнат боя им дава със своята пушка - единствената къса манлихера в четата.

Озверелите орди на противника нападат от три страни четниците, които геройски отблъскват атаките от 10 ч. сутринта до 19 ч. вечерта, когато започва решителната турска атака. Един след друг вражеските куршуми застигат  знаменосеца Георги Димев и заместника му Нове Смугрев.  Питу Гули се изправя прав и яростно започва да стреля. Пронизан смъртоносно в гърдите, той пада убит. Смъртта на войводата бележи края на величавата, но кратко съществувала република в Крушево.


Паметникът-чешма, издигнат на Мечкин камък в чест на войводата,
е разрушен по време на сръбската окупация

Песента ,,Море пиле", с която започнахме нашия разказ, се ражда малко след героичната смърт на войводата, като един спонтанен акт на народна благодарност към подвига на този влах, обичал безумно до последния си дъх България. Тя е дълбокият поклон, който българският народ преви пред паметта му.
И тримата сина на този безумно смел борец за свободата и обединението на родината ни тръгват по неговите стъпки. Ташко, известен още като Шула Гули, се сражава през Първата световна война в състава на 11 Македонска дивизия от Българската армия, наследила Македоно-одринското опълчение. Той, подобно на знаменития си баща, загива геройски през 1918 г. в Дойранските сражения.

Драматична е и съдбата на брат му Никола Питу Гулев (Лакя Гули). Той завършва гимназия в София, след което се включва самоотвержено в освободителната борба на македонските българи. Негов приятел  е Тодор Александров и когато той възстановява ВМРО, Никола става неин член, като лично се грижи за охраната на лидера й. По-късно го виждаме като войвода във Велешко и родното му Крушево. Само с две думи Ванче Михайлов изчерпателно предава същността на неговата личност:
,,Неукротимо смел и предприемчив".
Но през 1924 г., при една рискована акция, Гулев е заловен във влака Скопие-Белград от сръбските власти и след мъчителни изтезания е убит в Белградския затвор.

Един любопитен момент в неговата биография е, че през 1913 г., носейки пакет с цигари на Пейо Яворов, поетът го моли да му услужи с револвера си. Щастлив, че може да услужи на бившия комита, Никола му дава оръжието си, без да осъзнае, че прави фатална грешка. На следващия ден Яворов се самоубива с него...
Най-малкият син на Питу е Стерю Гулев. През Втората световна война той работи за българската полиция в Крушево. В периода 1941-44 г. градът отново е в границите на България. Но след изтеглянето на Българската армия от Македония, на 6 септември 1944 г., последният наследник на бунтовния род е зверски убит от комунистите партизани.

Длъжници сме както на Питу Гули, така и на неговите синове, чиито сърца до последния си удар са били с обич към България. Дължим им нашето преклонение и съхраняване на паметта за тяхната саможертва, която е ярък пример за истински патриотизъм и родолюбие.

http://www.desant.net/show-news/25165/

Hatshepsut

Легендарните образи на Илинденско-Преображенското въстание

В историята на всеки един народ има определени личности, които остават такава трайна следа, че споменът за тях остава вечен. Българската история не прави изключение. Само трябва да споменем Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Владимир Вазов, цар Борис и пр., за да видим как делата на даден човек постигат онова, което поколения алхимици са търсили - тайната на безсмъртието.
Има обаче и една особена категория хора, чиято история е забулена в тайна, за които се знае малко или това, което се знае е изпълнено с противоречия. Същевременно народът ги е увековечил в своите песни и стихотворения и като че ли съвкупното му съзнание знае за тях повече от обикновения човек.
Илинденско - Преображенското въстание е пълно с такива примери. Въстанието става реалност благодарение на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която по това време носи името ТМОРО (Тайна македоно-одринска революционна организация). Въстанието в Битолския окръг избухва на 20 юли 1903 година, на Илинден, откъдето е наречено и Илинденско. Въстанието в Одринско започва на 6 август, Преображение Господне- Преображенско въстание, а на 14 септември- Кръстовден започват четническите акции в Серския окръг.
На фона на сраженията между въстаниците и турските редовни и нередовни части в народното съзнание се открояват няколко образа.



Миле Попйорданов. Не може да не сте чували поне веднъж народната песен ,,Болен ми лежи Миле Попйорданов", написана за родения във Велес през 1877 година брат на солунския атентатор Йордан Попйорданов - Орцето. Учи в Битолската гимназия и Цариградската духовна семинария, където заедно със свои приятели създават революционна група, която има и библиотека с революционна и патриотична литература. Става активен член на ВМОРО и се включва в Радовишката чета, която оглавява след като войводата Алексо Поройлията е отстранен от Гоце Делчев. В началото на март 1901 година пристига в София при брат си. През септември се завръща във Велес, натъква се на турски патрул и за да не попадне жив в ръцете на турците, се самоубива. Действително, Миле Попйорданов и брат му Орце не участват във въстанието, но с усилията и действията си те правят неговото избухване неизбежно. Уважението към този герой личи и днес - химнът на община Велес е ,,Болен ми лежи Миле Попйорданов".

Мамин Колю. Никола (Кольо) Коев Николов е роден в Хасково през 1880 година и е племенник на войводата Тане Николов. Служи в 10-ти пехотен родопски полк. Любовта към поробените си събратя и тяхната съдба той показва с присъединяването си към ВМОРО докато е още в казармата, а след своето уволнение заминава в София, за да се включи във формиращите се за Македония чети. Става част от четата на Иван Наумов Алябака. Най-известен остава с запалването на Крушевската жандармерийска казарма, което извършва заедно с Коста Христов Попето. След края на въстанието се завръща в София, където попада в затвора след инцидента през 1904 година, когато заедно с Иван Алябака стреля по файтона на турския консул и ранява гавазина му. Амнистията вследствие на младотурския преврат от 1905 година извежда Колю на свобода, но той се отправя отново и без колебание към обичаната от него Македония.



Животът му от 1945 година натам е по-малко известен, но образът на буйния и неуморим Мамин Колю е увековечен в известната едноименна народна песен ,, Абре Колю, Мамин Колю". Показателно за любовта, която Колю е изпитвал към Македония са следните редове от песента:
,,Омиле ми на сърцето Пирин мили роден,
тоя край на тъжни песни, тоя край прекрасен..."
Песента се пее из всички краища на България и заради това все още има спорове дали е македонска, тракийска или дори добруджанска.



Питу Гули - е роден през 1868 година във влашко семейство, в Крушево. Животът на Питу Гули е свързан с борбата още от 17-годишна възраст, когато става част от четата на Адам Калмиков. След като четата е разбита през 1885 година, той е заточен в Мала Азия. През 1902 година успява да се завърне в Крушево. Апелите на Вътрешната организация към влашкото, гръцкото, албанското и дори турското население свикват под знамената ѝ и Питу Гули, който сформира своя чета и се включва в организацията и избухването на въстанието. Във въстанието се включват и неговите приятели Миту Мучитано и Петър Лявра.
По време на въстанието той води най-голямата чета (около 150 души) и успява да подпали турската казарма със спирт и така пада и последният турски бастион в Крушево. Разказаната случка за самото събитие е твърде интересна. Тъй като казармата била трудна за превземане, Питу Гули, яхнал своя кон, под огъня на куршумите поръсил стените със спирт и ги запалил. Свободата на Крушево и неговата Крушевска република продължава 10 дни. Османските власти изпращат 80 хилядна армия начело с Назър паша към Македония, от тази армия 18 хиляден корпус се изправя пред Крушево. Обмисля се вече отстъпление. Питу Гули изявява своята позиция като демонстративно напуска войводския съвет и заедно с по-малко от 300 четници заема позиции около скалистото плато Мечкин камен в Баба планина. Тук се води най-продължителното и кърваво сражение за защита на града. Четниците, начело със своя войвода, успяват да удържат платото през целия 30 юли. Питу Гули загива от изстрел в гърдите. Последните му думи са толкова героични, колкото и съдбоносни: ,,Не се бойте, момчета! Турция ще падне! Продължете боя! Приберете ми пушката!"
Историята на Питу Гули е история, изпълнена с кръв. От малък още той трябва да държи пушката вместо книгата, сабята вместо писалката, четническата униформа вместо ризата и калпака. Тя е пример за това какво наистина означава несретен живот и какво означава да превърнеш този живот в благородна кауза. Определено би ни накарало да се замислим за днешното ни положение и за неговото. Напълно справедливо, споменът за Питу Гули е увековечен в народната песен ,,Море пиле, славей пиле", а също така е споменат и в химна на Република Македония.
Донка Ушлинова. Във ВМОРО въпросът за равенството между половете не стои. Жените се бият редом с мъжете, участват в атентати, събират информация и изпълняват наложените от ЦК присъди. Донка Ушлинова не е изключение. Родена през 1885 година в родното село на Даме Груев Смилево (или в Лера според други източници)  тя се проявява като решителна и безкомпромисна още от ранна възраст (омъжва се на 15). Докато мъжът ѝ бил на гурбет започва да я задиря чифлик-сайбията на село Лера Реджо бей, когото тя убива с помощта на етървата си Сребра Апостолова и съпруга ѝ Апостол. Тримата бягат и скоро се озовават в четата на ресенския войвода Славейко Арсов. Оттогава съдбата на Донка е свързана завинаги с ВМОРО.



Донка Ушлинова
По време на Илинденското въстание тя участва в повече от 20 боя. За нейния характер са показателни думите на Христо Настев, делегат на Смилевския конгрес:
,,Донка е по-ниска на ръст (от Сребра Апостолова) и мургава, но със строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички, като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливост към всички несгоди и лишения при нелегалния четнически живот, когато ѝ се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше заболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей... Сега вече мога да умра спокойно — винаги прибавяше в края на разговора си Донка. "
Участник и в борбите за национално обединение, Донка завършва своя житейски път във Варна, където живее заедно със съпруга си след края на Първата световна война. Същият съпруг, отишъл на гурбет и проявил разбиране към борбата на жена си. Донка Ушлинова умира на 27 юни 1937 година, а това което остава зад себе си е ценен урок за всички жени по това време, а и сега - истинската сила не идва от външните физически белези, а от желанието да опазиш онова, което е най-свято за теб.
Към този кратък списък от личности можем да добавим още хиляди мъже и жени, млади и стари, образовани и неуки. Простете хиперболата, че ще са ни необходими повече от 50 тома, за да опишем житейския път на всеки един участник в Илинденското въстание, неговата мисия, възгледи и смърт. С настоящия труд се надяваме всеки от нас да погледне към своето родословно дърво и да опознае рода си, защото опознаването на историята, на родината, на света става именно оттам.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=45235

Hatshepsut

Българският лъв тъпче полумесеца в знамената на илинденци


Това е най-често използваната символика от четите, участвали в Илинденско-преображенската епопея

На 20 юли (2 август, нов стил) 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание, което бележи връхна точка в националноосвободителната борба на македонските и тракийски българи.

Известният полковник, публицист, историк и вексилолог Иван Иванов е автор на единственото пълно изследване на българските бойни знамена. В своята книга ,,Български бойни знамена и флагове" той се спира подробно на байраците, развявани по време на революционните прояви в Македония и Тракия.

Любопитно е да отбележим, че малко преди Илинден - през първата половина на 1903 г., излизат подобреният Правилник за въстаническите чети и Въстаническият дисциплинарен устав, в които подобаващо място е отделено на този най-важен символ на воинската чест.

От тези документи става ясно, че отговорни за опазването му са знаменосецът и ,,постоянните асистенти". Самото бойно знаме трябва да се носи ,,само при усилен състав на четата".

Въстаникът, съгласно устава, следва ,,докато е жив, да пази знамето и всеки е длъжен да му направи скъпа постеля от собственото тяло, та тогава да се повали". Който не стори това, се наказва със смърт. При загубване на знамето наказанието също е смърт. ,,Наедно с четата" смърт очаква и войводата, допуснал загуба на знамето - уточнява още документът.

,,Както при другите въстания против поробителя, и за Илинденското въстание знамената се шият от ,,покръстени" в революционните работи жени и мъже, предимно из средите на интелигенцията и по поръчение на ръководните органи и дейци на ВМОРО. В много по-редки случаи — по инициатива на самите местни революционни дейци" - уточнява полк. Иван Иванов.

Той изтъква, че символиката върху байраците е своеобразно продължение и осъвременяване на тази от знамената на Априлското въстание през 1876 г., но все пак носи и някои съществени отлики.

,,Основен символ на всички знамена е разяреният български лъв, ,,въплътил в себе си мъжеството, славата и величието на българския народ през вековете, свободолюбивия и непокорен дух на българина в неговото героично минало, лъвът, стъпил върху поваления полумесец, изобразяван върху знамената, символизира неизбежното освобождение на поробените български земи.

На много от знамената е изобразена млада жена, държаща трицветното знаме на майка България, стъпила върху разкъсани вериги. Това изображение е заето от квитанционните разписки на ВМОРО и е очевидно символично предаден събирателен образ на все още намиращите се под робство Македония и Одринска Тракия" - пояснява полк. Иванов.

И обръща внимание, че надписите са другата характерна особеност на знамената от Илинденско-Преображенското въстание. Те са написани ,,на езика и диалектните особености на преобладаващото в тези райони българско население, като е спазван тогавашният правопис на Княжеството".

Като правило надписите сочат революционния окръг, околията и селището, за чиито въстанически формирования е предназначен пряпорецът. Масово е избродиран популярният по време на националноосвободителните борби през втората половина на XIX в. девиз — ,,Свобода или смърть". Но се среща и безсмъртният Ботев стих ,,Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира. Него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят".

За съжаление, голяма част от знамената, участвали в Илинденско-Преображенското въстание, са унищожени и не са запазени до наши дни. Оцелелите от тях са пренесени заедно с емигрантския поток към България и се пазят в наши музеи. Образци от това време може да се намерят тук-там и в днешна Македония.

Един от байраците с много интересна съдба е този на Македонския комитет от 1895 г. За него полк. Иван Иванов разказва: ,,През лятото на 1986 г. в шкаф, вграден в една от стените на помещение от сградата на Македонските културно-просветни дружества в София, е намерена запечатана с парафин метална кутия от бисквити. В нея е скатано оригинално знаме, за съжаление без данни за символа.

Добре запазено, то е различно от познатите ни от борбите за национално освобождение на българите в Македония и Одринско знамена. Копринено, двулицево, рисувано, с размери 92x62 см.
На едната му страна върху зеления плат е поставен революционният девиз ,,Свобода или смърть", изписан със златисти букви. Над него осмоконечен кръст. Под девиза — ,,1895 г.".

Дотук знамето прилича на много от останалите варианти. Другата страна съдържа елементи, които напомнят символите на бойните знамена на българската армия. Комбинация от червени и бели трапеци формира изображението на военния орден ,,За храброст".

В средата на плата върху червен щит е поставен изправен коронован лъв с профил наляво. От двете страни лъвът е заобиколен с венец от житни класове, рози и лаврови клонки — символите на българските земи Мизия, Тракия и Македония. Освен това, те олицетворяват растежа и плодородието, живота и смъртта, почестите и славата.

В четирите ъгъла, върху белите полета, вместо вензел е поставено геометрично художествено изображение на буквата ,,М" (Македония). От трите страни платът е окантуван с жълти триъгълници, с върховете навътре. През тях преминават черни черти. Всички фигури са със златистожълт цвят.

Известно е, че триъгълниците с върховете нагоре (в случая навътре) са царствен символ. Срещат се и в щандартите на Кобургготската династия у нас. Това ни дава основание да мислим, че знамето е правено по височайша поръчка или благословия, тъй като то участва и в четническата акция през 1895 г. в Пиринския край".

Този байрак се съхранява във Фонда на Националния военноисторически музей (НВИМ) в София.

Цяла сюжетна картина представлява знамето, което охридските учителки Поликсена Мосинова, Василка Рамзова, Клия Самарджиева и Костадинка Бояджиева изработват за въстаниците от Охрид.

Върху червения копринен плат е извезана фигурата на чернокоса млада жена, държаща в дясната си ръка меч, а в лявата трицветното знаме с девиза ,,Свобода или смърть". До нея се е изправил лъв, стъпил върху турския байрак. В краката на жената се въргалят строшени робски окови и алебарди. Около тази композиция е извезан надписът ,,Македония, II-ий окръгъ, VI-та околия".



На гърба отново има изправен лъв, който обаче е коронован и тъпче полумесеца. Около него в кръг е изписано ,,Съ нами Богъ. Напред, момчета! Победата е наша. Охридъ, 1903 г."



Знамето е осветено на 23 юли 1903 г. от поп Васил Попангелов, който стои в основата на организацията на въстанието в с. Долна Дебърца. На освещаването присъстват 600 души четници и селяни от селата Куратица, Брежани, Плаке и Олейница. Вече осветено, то е връчено на войводата Христо Узунов.

По време на Илинденско-Преображенското въстание четата му взима участие в боевете при Сирулски рид и село Куратица. Дружината продължава да воюва до 24 април 1905 г., когато в битката при Цер, Кичевско загиват почти всички четници, заедно с войводата. Знамето е пренесено от оцелели въстаници в свободна България.

Осем отряда взимат участие в освобождаването на Крушово, където за кратко време въстаниците взимат властта и се сформира т.нар. Крушевска република.

Знамето на 3-и отряд, предвождан от легендарния Пито Гули и със знаменосец Георги Гинов, може да бъде видяно на стара пощенска картичка.



То било изработено от червен копринен плат и обшито с жълта сърма. В средата над палмов венец със златна  коприна са извезани две ръкуващи се ръце — символ на единството, а над  тях  — запален факел. Върху него място са намерили девизът ,,Свобода или смъртъ" и надписът ,,Знаме на Крушевската чета".

http://www.desant.net/show-news/40765

Шишман

Едно въстание с право смятано за успешно. Не са победили естествено Турция, но са и нанесли страшни рани.

Hatshepsut



На 6 Август 1903 г. Избухва Илинденско-Преображенското въстание в Одринско. Илинденско-Преображенското въстание е организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Въстанието е връхна точка в националноосвободителното движение на Македония и Одринско. По силата на Берлинския договор 1878 г. Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя. Това предизвиква остра реакция от страна на българския народ, който не желае да се примири с волята на западните Велики сили, наложили това решение, и започва борба веднага след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес. Борбата придобива организиран характер след създаването на ВМОРО през есента на 1893 г. в Солун. Скоро след това в Македония и Одринско е създадена гъста мрежа от революционни комитети. През 1899 г. е поставено началото и на четническия институт, който изиграва важна роля за масовизирането на организацията и подготовката на въстанието. В началото на ХХ в. настъпват събития, които усложняват обстановката в Македония и Одринско. Неуспехът на Горноджумайското въстание през 1902 г., провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, води до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашава организацията от нови провали. Възползвайки се от това въстание, турското правителство съсредоточава големи военни и полицейски сили в тези две области. Това води до стълкновение с турските войски в редица краища на Македония и Одринско и става причина за преждевременното избухване на въстанието. В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи - Г. Делчев, Д. Груев, Г. Петров и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взима решение за обявяване на общо въстание през пролетта на същата година. Макар и да не са съгласни с това решение, Г. Делчев и неговите най-близки сподвижници се подчиняват. Те полагат усилия само за неговото отлагане през лятото на същата година и за превръщането му от повсеместно в стратегично, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия се предполага, че не могат да бъдат особено ефективни. На проведения в Смилево окръжен конгрес е изработен планът за въстаническите действия. Избран е ръководен щаб в състав Д. Груев, Б. Сарафов и А. Лозанчев, на който е делегирано и правото той да определи датата на въстанието. На 21 април (по стар стил) край с. Баница е убит Г. Делчев. Подготовката за въстанието не спира. След конгреса в Смилево следва и друг конгрес, свикан в местността Петрова нива в Странджа, където е обсъден планът за въстаническите действия в Одринско и е определен съставът на бойното ядро в този район: М. Герджиков, Л. Маджаров и Ст. Икономов. Въстанието избухва на 20 юли (Илинден) 1903 г. в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни то обхваща всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република. На 6 август (Преображение) същата година въстанието избухва и в Одринско. Въстаниците успяват да освободят много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол. Връхната си точка достига с обявяването на Странджанската република, която просъществува 26 дни. В Родопския край на Одринския революционен окръг въстаническите чети активизират своите действия и успяват да приковат за известно време значителни неприятелски сили. В освободените селища е установена революционно-демократична власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но на практика избухва преди тази дата. Най-ожесточени сражения се разразяват в Мелнишко. Сблъсъците между въстаниците и турските войски следват и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранява в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не успява да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско стават 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити и заклани 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България. Въпреки своя неуспех Илинденско-Преображенското въстание изиграва огромно значение. То показва на цялата европейска общественост, че българското население в Македония и Одринско ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.