• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

20 October 2019, 09:31:14

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 10493
  • Total Topics: 1170
  • Online Today: 34
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 1
Guests: 23
Total: 24

Цар Иван Шишман между мита и истината

Started by Hatshepsut, 16 December 2018, 09:45:16

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Цар Иван Шишман между мита и истината

Падането на България под властта на османците е трагичен завършек на епохата на Втората българска държава. Спокойно обаче можем да кажем, че неяснотите около последните години на Асеневото царство са повече от сигурните факти.

Дългогодишните дебати сред най-изтъкнатите представители на българската историография гравитират около редица въпроси, като продължителността на обсадата на Търновград, царския статут на Константин, единствения наследник на Иван Срацимир, схватките, в които български войски са надвивали или губили от нашествениците и др.

Макар да се опитва да изясни всички тези спорни пунктове, българската историография, често пъти се оказва изправена пред пъзел, от който липсват твърде много части. Сред най-често разглежданите действащи лица от късния български XIV в., естествено е цар Иван Шишман.


Вероятно причината търновският цар да се радва на такова внимание от страна на българските изследователи се дължи на двата диаметрално противоположни образа, които получаваме за неговата личност. Българският фолклор е изградил цял героичен епос около търновския цар, описвайки го като непоколебим борец срещу друговерската заплаха, който прекарва дните си в непрестанни усилия да изтласка нашествениците извън българска територия. Не този образ обаче изследователите намират в документираните доказателства от периода.

Там Иван Шишман ни се разкрива като доста по-реалистична фигура, даваща си сметка за немощното състояние в което българската войска се е намирала. Жестоките чумни епидемии и недостигът на препитание вземат своята дан от българското войнство, като споменатите от българските народни песни ,,юнак до юнака", остават само плод на поетическо преувеличение.

Самият Шишман главно разчита на помощ от влашкия воевода Мирчо Стари и унгарския крал Сигизмунд, която обаче не идва навреме нито за да спаси Търновград, нито българския суверен, който посреща смъртната си присъда в последната си твърдина в Никопол. И така, след като изяснихме двата противоположни образа, трябва да установим кой от тях е истинският. Фолклорният? Историографският? Или нито единия?

Като цяло научната позиция диктува, че митологизираният образ на Иван Шишман преживява своя най-голям възход в периода след Освобождението на България, когато българският жител преоткрива своето национално самочувствие и отново се обръща към миналото на своята държава. Това създава някои съвременни интерпретации за Иван Шишман, като например героичната фигура на български владетел, около който българите да се консолидират. И все пак е някак пренебрежително да считаме, че българският фолклор просто изфабрикува случаен герой за целта.

Ако предположим, че зад всяка легенда стои по зрънце истина, може би трябва да потърсим из българската летопис семената, които посяват легендата за Иван Шишман. Както се оказва, не е нужно да търсим твърде дълго. Някои от текстовете в преразглеждания от историографията ,,Цикъл от молитви за победата на цар Иван Шишман над турците" , дават основания да се смята, че може би Иван Шишман не се е отказал така бързо от защитата на Търновград, както се предполагаше.

,,Търновска служба за св. Петка" и ,,Канон-молебен за царя" от българския книжовник Ефрем са изпълнени с трогателни пасажи, целящи да обнадеждят миряните и да призоват божественото благоволение върху търновския цар. Достигналият до нас текст ,,Майко Божия, побързай и разбери нашето моление, дай на царя своята победа и надмощие над измаилтяните (османците)", е само един от многото, които апелират към различни светци, Св. Богородица и Исус Христос, да напътстват Иван Шишман и сина му Александър.

По-добра представа върху ситуацията, в която българите са се намирали може да ни даде един ръкопис от Слепченския манастир, който ни разказва че ,,... в дните, когато по пропущение Божие предадени бяхме заради греховете наши в ръцете на врагове мръсни и беззаконни, и на царя на неправдата, най-лукавия от всички на земята (бел. ред. - вероятно Баязид, олицетворен като Сатаната). И тогава беше запустение и скръб велика от безбожните измаилтяни, каквато не е бивала и няма да бъде".

Според някои предположения базирани на текстови специфики, датираният от 1393 г. ,,Канон-молебен за царя" е съставен в навечерието на голяма битка между Иван Шишман и османците, за която се моли книжовникът Ефрем. Трудно е да се състави заключение за каква битка би могло да става дума, поради голямата доза спекулации, които трябва да бъдат изказани,но някои изследователи са склонни да считат, че бойното поле е било именно Търновград.

Според тази хипотеза Иван Шишман не устава безучастен към драмата разиграваща се в българската столица през пролетта и лятото на 1393 г. и потегля с наличната си войска в помощ на обсадения град. Тази хипотеза се подкрепя и от една изключително противоречива и спорна преписка на анонимна хроника от XIV в., според която българският суверен се среща в бой с османците край Търновград и след разгрома си е принуден отново да търси убежище в Никопол. Видимо по-късния стил на списване провокират основателни съмнения в достоверността на извора.

От стратегическа гледна точка обаче, една подобна акция на Иван Шишман е логична и изпълнима, в случай че е разполагал с нужните за целта бойци. При подобна битка елементът на изненадата определено би бил на страната на българите, а познаването на терена и релефа би се оказало значително предимство. Изненадващ войскови преход не е неизпълним и от логистична гледна точка, като 150-те километра, които отделят Никопол от старата българска столица биха могли да се преодолеят за период ненадхвърлящ четири-пет дена.

В крайна сметка обаче, сигурни и приети от историографията данни за такава битка липсват и до тяхното откриване подобни хипотези биха могли да разчитат единствено на спорната изворна информация. Макар неяснотите около Търновград, неговата защита и падане и участието на Иван Шишман да възпрепятстват изграждането на неоспорима хипотеза за последните мигове на българската столица, по всичко изглежда, че ,,Цикълът от молитви за цар Иван Шишман" свидетелства за надеждата, която българите все още са хранели в способностите на техния цар да ги защити от нашествениците.

Всъщност, срещаща все по-малко съпротива сред българските историографи е тезата, че разгромът от 1393 г., който лишава Търновска България от столицата й, не хвърля Иван Шишман в ступора, в който до скоро се считаше, че българският цар е бил в последните години от своето управление. Наличните данни от периода, позволяват да се докаже, че Иван Шишман се е готвел за един последен бой с османците през 1395 г. - годината в която българският владетел е екзекутиран, а Търновска България престава да съществува.


Битката при Никопол

Откритите в последните десетилетия на XX в. писма-заповеди на Иван Шишман до неговите оцелели пълководци, показват, че господарят на Никопол, трескаво е събирал остатъците от българските войски с цел оказването на помощ на дългогодишният съюзник на Шишман - влашкия воевода Мирчо Стари. През 1395 г., султан Базид Йълдъръм подема мащабна кампания за разгрома на власите, която оглавява лично. В битката край Ровине османците нанасят поражение на влашките войски, но не са в състояние да удържат овладените позиции и се насочват обратно към Дунав.

Дали в решителната битка са участвали на влашка страна и мобилизираните от Иван Шишман български войски не може да се твърди със сигурност. Според запазените сведения Шишман е станувал на северния бряг на Дунав, откъдето може би е командвал оцелялото българско войнство. Изтеглящите се османски войски залавят българския цар при опита му да се върне обратно зад никополските стени, като впоследствие Шишман е екзекутиран.

Така приключва живота на търновския суверен, но не и полемиката за неговата личност. Герой или страхливец? Около тези събирателни гравитират малко или повече всички хипотези за българския владетел. Трудно е да съдим, отдалечени на безопасно разстояние във времето, отделени от цели столетия от изборите, пред които Иван Шишман е бил изправен.

https://bulgarianhistory.org/ivan-shishman-mit-istina/

Hatshepsut

Разкриха надписи в "Света София", които разказват за управлението на цар Иван Шишман


Надписи, открити в храма "Св.София" в Истанбул от доцент Тома Томов от НБУ, обръщат представата ни за управлението на цар Иван Шишман. Те доказват, че българският владетел е водел умела политика за отстояване на националните интереси в запазването на държавата от постоянните атаки на османци и византийци, противно на твърденията, че е бил слаб и нерешителен управник.

Доцент Тома Томов е специалист по балканска и средиземноморска история. Изследванията му са свързани с храма-музей "Св. София" в Константинопол, днешен Истанбул. Там той е открил множество надписи, издълбани в стените, които са на кирилица и глаголица. Те вече са публикувани като научни факти. При разчитането и тълкуването на два от своеобразните средновековни графити, ученият се натъква на изписани имена на български боляри, които фигурират и в други писмени източници от онова време - в препис на Синодика на Борил. Това потвърждава, че тези боляри - Арцо и Тудор, са били пратени в Константинопол, за да пазят сестрата на Иван Шишман Мария-Тамара, която е съпруга на Андроник - синът на византийския император.

Доц. Тома Томов, НБУ: По-скоро ги е изпратил двамата на помощ на своята сестра. Мястото, където е открит този надпис или по-скоро подпис, е доста интересно. Това е до т.нар. ложа на императрицата. В храма "Св. София" византийската императрица си има едно определено място, в галерията на втория етаж - западната галерия в центъра. По това време - в края на 14 век - синът на императора узурпира властта в Константинопол и праща баща си в тъмница. Мисията на двамата български боляри най-вероятно е била, заедно с техните войници да охраняват младото императорско семейство. По-късно с помощта на османците старият император Йоан V Палеолог отново се връща на трона, а Иван Шишман е принуден да мине на негова страна, за да защити придобивките си по време на властта на Андроник.
Това, според доцент Тома Томов, по безспорен начин доказва, че младият Иван Шишман е водел активна политика, сключвайки съюзи и с византийци, и с османци, за да пази интересите на България в бурния и несигурен 14 век. Това оборва категорично общоприетата теза, че Шишман е бил слаб и несигурен владетел.

http://news.bnt.bg/bg/a/nadpisi-otkriti-v-sveta-sofiya-v-istanbul-govoryat-za-upravlenieto-na-shishman

Hatshepsut

Последната заповед на цар Иван Шишман


На 17 юли 1393 г. османците превземат столицата на Второто българско царство - Търновград. В тези драматични за столичния град събития отсъства може би най-важната фигура - цар Иван Шишман. От известно време царят се намира в крайдунавския град Никопол, превръщайки го в последната си резиденция. Избягал ли е тук Иван Шишман в търсене на спокойствие и сигурност или истината е друга? Отговор ни дава един наскоро намерен документ в библиотеката на Румънската академия на науките. Документ, хвърлящ светлина и върху драматичните събития в Търново, описани от Григорий Цамблак, завършили с екзекуцията на 110 видни търновски боляри.

Като за начало трябва да си зададем два важни въпроса. Първо, защо Иван Шишман избира Никопол и защо не помага на обсадения столичен град? Никополската крепост правела впечатление още на съвременниците ѝ. По повод нея Мехмед Нешри пише следното: ,,Той (Иван Шишман) нямал по-хубав град и по-яка крепост от тази. Тя била край Туна, та реката се плискала в стените й." Валеран дьо Ваврен допълва, че градът се състои от две крепости - горна и долна, охраняващи пристанището, а към реката се спускали две дълги стени, които затваряли пристанищното укрепление. На отсрещния бряг се намирала крепостта Холавник. Двете крепости образували единна система с две насочени едно срещу друго пристанища и допълващи се пояси от крепостни стени.

Освен сигурността, която предлага Никопол, от тук Иван Шишман осъществявал по-бърза връзка със своите християнски съюзници - Влахия и Унгария. Дали е имал реална възможност да подпомогне обсадения Търновград?

Самото превземане на столицата на Второто българско царство е една от най-големите средновековни загадки. Известна яснота около похода хвърля Григорий Цамблак в неговото ,,Похвално слово за Евтимий". Описвайки събитията той пише следното:

,,Варварският цар...като вдигна всичките си източни войски, започвайки от персийските предели, от Ликаония и Асия, премина Хелеспонт и завари западните си войски, както беше заповядал; събрани всички заедно, те превъзхождаха не само войските на Дарий, царя на персите и мидийците, но и тези на Александър Македонски. С тях пристигна и ненадейно нападна града — не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи."  От описанието на Цамблак ясно личи, че Баязид подлага на пълна обсада Търново. Колко е била числеността на армията му трудно може да  се установи днес, но щом армията на Али паша от похода през 1388 г., колкото и да е била преувеличена от Нешри, е била 30 хиляди души, събраните от Баязид сили от Азия и Европа едва ли са били с по-малка численост.

Сравненията на Цамблак на армията на Баязид с армиите на Дарий и Александър Македонски говорят сами по себе си за нещо впечатляващо. Като се има предвид, че през целия XIV век най-крупните военни сили, които вади България са 15 хиляди в битката при Велбъжд от 1330 г., сили едва на половината на османците, е ясно, че Иван Шишман не разполагал с потенциал, за да се окаже в помощ на обсадения град. В този случай, надеждите му може би са били здравите стени на столичните укрепления и отличната им естествена защита да охладят ентусиазма на Баязид. Тактиката, възприета от царя е по-скоро в строеж на крепости и избягване на открити сражения с по-многобройния противник, идея, която за съжаление само забавя османците.

Превземането на Търново представлява тежка загуба за Иван Шишман. След него той е принуден да подпише унизителен мир, съгласно който пада в йерархията на владетелите като започва да се титулува ,,господин", а властта му се ограничава в земите около Никопол. Но дори и в тази тежка ситуация Иван Шишман не спира да бъде активен спрямо завоевателите. Какво точно предприема ни разкрива откритието на Климентина Иванова в български сборник с монашеско съдържание от XV в., намиращ се в библиотеката на Румънската академия на науките.

На последния лист от ръкописа разчита чернови на писма-заповеди на Иван Шишман, адресирани до неговите военачалници. Изпълнението на писмата следва общ план. От лявата страна е изписано: ,,До всепочитания болярин по оризма (заповед) на Господство ми.". В дясно са изписани имената на конкретните хора - Баул и Алдимир. Ето как звучи една от тях: ,,Господарят Търновски до тебе, Бауле. За това (да пристигнат) при мен тук войниците. По-бързо да ги събереш и да дойдеш с тях в Никопол по заповед на Господството ми." Става ясно, че Иван Шишман се опитва да събере всички свои останали сили в Никопол, за да даде може би един финален отпор на османците. Научаваме и как се е титулувал официално - ,,господар Търновски" (за османците бил просто ,,невернишки бег"). В началото на текстовете са нарисувани кръст и малка ръка държаща свитък, символи сходни с тези в Рилската грамота на Иван Шишман, което още веднъж не оставя съмнение в автора на писмата - заповеди.


Стигаме и до най-драматичния момент - събитията в Търново. Вероятно в началото на 1394 г., османският управител на града извикал под някакъв предлог в църквата ,,Свети апостоли Петър и Павел" 110 от видните боляри и след това заповядал да бъдат избити. За този трагичен епизод научаваме отново от Григорий Цамблак: ,,Военачалникът - турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града - повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им."

Примери за такава разправа от страна на османците имаме само в случаите на съпротива срещу тях, като при превземането на Венчан или на Косово (край Търговище). Очевидно и в този случай първенците били заподозряни в конспиративни планове, за което били наказани. Логично е да се предположи, че в дъното на нещата стоял Иван Шишман, който в опита си да събере повече сили е влязъл във връзка и с търновското болярство. Може да се допусне, че и самият патриарх Евтимий е бил в течение на заговора, заради което след неуспешния опит за екзекуцията му е прогонен в изгнание далеч от Търново, вероятно в Бачковския манастир.

Находката от Букурещ е безценен извор за историята ни, за съпротивата на Иван Шишман срещу османските нашественици. В онези драматични времена българският владетел написал последната си заповед, а последствията от нея представляват един от най-мрачните епизоди от османското завоевание на земите ни.

https://bulgarianhistory.org/poslednata-zapobed-na-ivan-shishman/

Шишман


Panzerfaust

Общо взето не е имал какво повече да направи, от това, което е направил.

Шишман

Quote from: Panzerfaust on 19 August 2019, 12:57:42Общо взето не е имал какво повече да направи, от това, което е направил.
Баща му и други фактори са били предрешили вече участта на България. Поне не е станал турси васал и мюсюлманин.

Hatshepsut

Цар Иван Шишман през погледа на османците


Родната ни история, поради липса на достатъчно информация или предразсъдъци, е пълна с недооценени личности. Една такава е фигурата на цар Иван Шишман. Изоставянето на столицата Търновград и преместването му в Никопол, често се тълкуват като израз на страх у царя, а липсата на данни за големи битки срещу османците - като проява на нерешителност. Политиката му се смята за пагубна и върху него е хвърлена главната вина за падането на България под османско робство.

Дали обаче образът на слаб и малодушен владетел, наблюдаващ безропотно от Никопол настъплението на османците в земите му, е справедлив? Отговора на този въпрос търсим в хрониките на неговите най-големи врагове.

На 17 декември 1371 година умира цар Иван Александър (1331 - 1371). Едва на около двадесетгодишна възраст на престола се възкачва Иван Шишман. Още първите месеци от неговото управлението са ангажирани с набиращите сили османци и с нарастващото напрежение по южните граници. Победата им при Черномен, над войските на сръбските господари Вълкашин и Углеша, допълнително им вдъхва увереност, за да ги видим през пролетта на 1372 година над подстъпите към София. Именно край София се разиграва първото голямо сражение между войските на Шишман и османците, завършило с отблъскването на османците и смъртта на малкия брат на Иван Шишман - Иван Асен V (Николай Овчаров).

Силата на Иван Шишман не остава недооценена от османците. В разказа си за завладяването на земите на Търновското царство Сеадедин, говорейки с респект за него отбелязва следното: ,,Прославеният със своето превъзходство над останалите християнски владетели Сосманос (Иван Шишман) управлявал земите на Силистре и Никболу."

Както личи от написаното от Сеадедин, османците определят Иван Шишман като най-силният измежду балканските християнски владетели. Изглежда в първите години от своето управление младият цар разполага с достатъчно възможности, за да респектира османците. Описвайки земята му, Мехмед Нешри пише, че ,,...овце, мед и масло течели от нея към света. И яките й крепости били повече отколкото по другите земи." Опирайки се на този потенциал, Иван Шишман, както разбираме от Българската анонимна хроника, дори има самочувствието да откаже да изпрати сестра си Кера - Тамара в харема на Мурад и да отклони предложението му за съюз.

През 1376 година османците повторно овладяват крепостта Галиполи. Това им дава възможност през следващите месеци да усилят натиска си към всички съседни владетели, в това число и към Търновска България. Срещу Иван Шишман бил подготвен поход, с който Мурад възнамерявал да покори земите му. Разбирайки за това, като превантивна мярка той решава да се признае за васал на султана. Отново от разказа на Сеадедин става ясно, че Мурад не скрива задоволството си от това решение: ,,Харесала на султана Сосмановата готовност да се покори и подчини та го приел с голямо уважение и почести... Ала му заповядал - получи ли височайши знак, да се яви на поход, да бъде готов, да пристигне и да се постави на заповедите на падишаха".

Признаването на Иван Шишман за васал на Мурад безспорно представлявал голям успех за султана. Отслабването на България, предвид съпротивителните й сили и политическата й роля сред другите балкански владетели, било от първостепенно значение. Идрис Битлиси отбелязва, че Иван Шишман: ,,...не изпълнява задълженията си към султана."  Нещо в политиката на българския цар не било в синхрон с вижданията на Мурад. Изглежда малко преди да поеме васални задължения към султана, българският цар търси сближение със сръбския княз Лазар и византийския император Андроник IV за оформяне на антиосманска коалиция, което никак не се харесва на османците.

За Иван Шишман като инициатор на тези действия говори фактът, че именно срещу него е насочен ударът на Мурад. По този повод се променя и тонът на османските хронисти, като Хюсеин го нарича: ,,...гнусният неверник Сосманос." В крайна сметка и Иван Шишман и княз Лазар се признават за васали на султана. От българския цар се очаквало да плаща данък и да подпомага султана по време на поход с военни контингенти. До колко лоялен на османски васал бил Иван Шишман, щели да покажат последвалите събития.

През 1386 година Мурад организира поход в Мала Азия срещу въстаналите караманци. В битката при Коня, според описанието на Мехмед Нешри, на страната на османците участват с военни отряди княз Лазар, Иван Срацимир и Константин Деянов. Интерес буди отсъствието  на  търновския господар, което едва ли се дължи на пропуск на Нешри. По същото време Иван Шишман бил зает във война с влашкия и проосмански настроен войвода Дан I. Излиза, че Иван Шишман не само не се съобразява с желанието на Мурад да му изпрати военна помощ, но и ликвидира подкрепяния от султана във влашките междуособици войвода.

През 1387 година в битката при Плочник войските на княз Лазар и босненския крал Твърдко I нанасят поражение на османския пълководец Лала Шахин. Според Идрис Битлиси важна роля в християнската коалиция играе Иван Шишман. Султан Мурад започва да подготвя ответен удар, като изпраща писма до васалите си и ги свиква под знамената: ,,...Повелителят заповядал: нека приготвят своите оръжия и неверниците, които плащат харадж. Стегнали се Кьостендил (Константин Деянов) и Сарадж (Иван Срацимир), ведно с хората си, ала двамина се отметнали и не се явили. Единият бил Сосманос... Другият бил Добруджаоглу (деспот Иванко). Тези двамата проклетници не се подчинили на султанската повеля и не се явили във войската." (Мехмед Нешри).

Отказът на Иван Шишман е представен от Хюсеин като ,,нахален и упрям", а Мурад ,,бил учуден от бунтарството и вероломството" му. Поражението на Лала Шахин вдъхва кураж на търновския господар. Очертаващият се сблъсък между Мурад и княз Лазар дава надежда на Шишман за добра развръзка, дори и той да не е имал възможност да подкрепи реално сърбите. Изненадващият за османците ход на царя кара Мурад да отмени похода срещу сърбите и както научаваме от Нешри ответната му реакция срещу Иван Шишман не закъснява: ,,Повелителят заповядал на Али паша: Мини морето с 30 хиляди мъже. Руши, пали и граби земята Сосманова, а ако намериш леснина и крепостта му обсади."

През 1388 година начело на 30 хилядна армия Али паша се отправя на поход срещу земите на Иван Шишман на североизток. От цитата на Нешри ,,ако намериш леснина" личи, че султанът още не е сигурен във възможността да се завладее България и предпочита добре познатата тактика на разграбването на противниковите земи. Въпреки това похода завършва с превземането на редица крепости като Овеч, Венчан, Мадара и Шумен. Така владенията на Иван Шишман се оказват значително стеснени и скоро той се принуждава да иска мир:

,,Видял Сосманос, че земята му се изплъзва от ръцете, та събрал първенците на държавата, за да се посъветва с тях. Всички те виждали едничък шанс за спасение в подчинението пред Хункяр. Тогаз той надянал на врата саваненото платно и дошъл в Ямбол. Паднал ничком пред коня на Повелителя и се замолил: ,,От Силистре по-хубава крепост и град нямам. Давам я на моя султан, а сам аз му ставам роб за вечни времена. Само нека той да опрости греховете ми и да не ми се сърди. "Повелителят опростил греховете му, облякъл му почетна одежда и благоволил, та му върнал земята. След туй заръчал на Али паша: ,,Тръгвай нататък. Овладей крепостта Силистре и постави хора вътре.... Ала онзи (Иван Шишман) не удържал на думата си да предаде крепостта и се отметнал. Нарушил договора, укрепил крепостта и я задържал." (Мехмед Нешри).


Цар Иван Шишман - картина на Васил Горанов

Дори и в този епизод, притиснат до стената, Иван Шишман решително отказва да изпълни договорените ангажименти. Загубата на стратегическата крепост Силистра означавала загуба на преките териториални връзки с действащия в синхрон с него деспот Иванко. Личи и провежданата от Шишман политика на печелене на време чрез преговори и лавиране в очакване на възможност за добър изход от сложната политическа ситуацията.

На 15 юни 1389 година при Косово поле се състи решителната битка между княз Лазар и султан Мурад. Битката завършва с поражение за сърбите и смъртта на княза и Мурад. На османския престол се възкачва амбициозният мурадов син Баязид, който след като се справя с настъпилите проблеми в Мала Азия, се заема отново с балканските владетели и на първо място с Иван Шишман.

От краткия преглед на османските хроники недвусмислено става ясна, до колко ,,лоялен" на османците, ,,слаб" и ,,нерешителен" владетел бил Иван Шишман. Неколкократните му откази да подкрепи султана по време на походи, показва стремеж към водене на самостоятелна политика, с която дори на моменти османците трябвало да се съобразяват. Както личи, за да се справят с него трябвало да отделят много време и усилия. Дори и със значително орязани територии след похода на Али паша от 1388 година, Иван Шишман си остава главна грижа за тях, решена с физическото му ликвидиране през 1395 година.

https://bulgarianhistory.org/ivan-shishman-prez-pogleda-na-osmancite/