• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

26 May 2020, 23:42:47

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10627 Posts

Шишман
1931 Posts

Panzerfaust
339 Posts

Лина
293 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 14095
  • Total Topics: 1248
  • Online Today: 71
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 2
Guests: 31
Total: 33

avatar_Hatshepsut

Филип Тотю

Started by Hatshepsut, 15 December 2018, 19:47:11

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Филип Тотю


Легендарният войвода Филип Тотю четвърт век всява ужас у турците, спасява живота на Левски и се сродява с Бачо Киро
Има личности в националния пантеон на безсмъртните, които придават неповторим  колорит на славната ни история. Една от най-ярките й звезди е Филип Тотю. Безстрашният и неуловим поборник за нашата свобода е толкова силна и самобитна личност, че завинаги е оставил ярка следа в народната памет.


Автор: Диана Славчева

Верен приятел и съмишленик на Левски, Ботев и Раковски, той за миг не остава в тяхната сянка, а гордо изпъква със собствените си чутовни дела. Още приживе Филип Тотю се превръща в легенда. Четвърт век той всява страх и ужас в турците, оцелява след 4 смъртни присъди, три пъти успява да избяга от строго охранявани затвори, а граф Игнатиев и Александър II се допитват до него къде руските войски да преминат Дунава. Само тези няколко щрихи са достатъчни, за да скицират пред нас силуета на един титаничен и достоен за преклонение българин. ,,Филип Тотю, хвърковатият тоя гяурин! – възкликва Захари Стоянов 1885 г. – Какъв страх зададе той на апатическа Турция, колко много повдигна той морално-патриотическото чувство на българския народ!".
На 10 април се навършват 180 години от рождението на този забележителен комита, наричан от османците ,,страшилище за империята". Той е роден в махала ,,Гърците", в близост до великотърновското село Вонеща вода. Родословието на бъдещия бунтовник не ни изненадва – майка му е племенница на Велчо Джамджията, останал в историята с организирането на Велчовата завера, а чичо му Ангел е обесен в Одрин като водач на хайдушка дружина.
Омразата му към османските поробители се заражда още в най-ранното му детство. Когато е 12-годишен, башибозуци отвличат братовчедка му Аглика, за да я потурчат и макар че тя успява да се самоубие, той се заклева за отмъсти за нея. Заради непокорството си пред субашията на 21 години попада в Търновския затвор, откъдето е освободен след застъпничество на видни търновчани, но две години по-късно отново е затворен там, тъй като убива един турчин, откраднал сестрата на негов приятел от съседно село. В приземието на затвора Филип Тотю е подложен на зверски изтезания – бесят го с главата надолу и му натикват главата в торба с негасена вар. Но безстрашният юначага успява да се измъкне от зандана и така реализира първото и единствено бягство в историята на Търновския затвор.
Някъде по това време родителите му го оженват за по-възрастната от него Минка, с надеждата тя да опитоми непокорния му нрав. Но след като му се ражда наследник, непримиримият със злочестата съдба на народа си българин, зарязва семейството си и се венчава за България, ставайки хайдутин. Когато след Освобождението поискал да се срещне с жена си, тя отказала да го види. Тогава коравият войвода, преживял какви ли не перипетии и оцелял в десетки кървави сражения, за първи път в живота си се просълзил. Голямо разочарование му донася и единственият му син. По времето на режима на Стамболов, той става полицейски пристав и изтезава в затвора политическите му противници. Филип Тотю отива в София с надеждата да уговори сина си да зареже тази служба. Но той отказва да го послуша. Болката от тази синовна постъпка го изгаря до края на живота му. ,,Сърце не ми дава да простя постъпката на сина си" – споделя войводата пред свои близки, когато се отказва от него и го лишава от наследство.

Неизброими са подвизите на четата на Филип Тотю. Много бързо името на войводата става известно на всеки българин. Сред турците също се носи славата на ,,опасния гяурин". В един момент турската войска завардва всички пътища, за да го залови. Това го принуждава да се прехвърли в Румъния, където съвсем естествено се озовава сред българските революционери и емигранти. След контактите си с Раковски, Филип Тотю осъзнава, че борбата срещу поробителя трябва да се води по-мащабно и организирано, а не чрез лични отмъщения с малобройни хайдутски дружинки.
В Румъния сърцатият българин спасява от нелепа смърт самия Васил Левски, с когото са били много близки приятели. Веднъж отива да го види и заварва Апостола да се превива от коремна болка. Филип Тотю изтичва навън и бързо докарва един доктор, който установява остър апандисит. Левски е опериран и животът му е спасен, благодарение бързата и адекватна реакция на своя съратник.
Революционният комитет решава да изпрати четири чети, които да навлязат в България и да вдигнат бунт. За техни войводи са определени Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър. След като сформира своята чета от ,,здрави, едни и силни мъже, със загорели, внушителни лица, на вид кротки и мълчаливи, но смели и решителни хора, калени натури" – както сам войводата описва своите момчета, преминава Дунав на 14 май 1867 г., близо до Свищов. Всичките четници са облечени в специална униформа със зелени чапрази и жълти копчета и калпаци с герб и надпис ,,Свобода". Развявайки знамето си от червена, бяла и зелена хоризонтални ивици – първият четнически трикольор в българската история, четата изчаква в близката горичка комитетските хора от крайдунавския град. Още на другия ден на четниците се налага да влязат в битка, без дори да предполагат, че тя ще положи началото на една велика освободителна епопея. Край село Върбовка, Павликенско, те са оградени от турците и започва кръвопролитно сражение, продължило цели 12 часа. В най-ожесточения момент се стига до ръкопашна схватка. Войводата се хвърля срещу базибозуците с нож в устата и пищови в двете ръце и лично убива бимбашията Кара Бекир и черкезина Осман ага. Виждайки го как буквално хвърчи из гората, турците уплашени отстъпват. Вестта за знаменитото сражение се понася из цялата империя. Органа на Русенския вилает в. ,,Дунав" пише: ,,Ние знаем, че по особеното местоположение на Стара планина, там си съществуват разбойници от вехто време, обаче само сега се видяха като тях разбойници, които да имат на главите си по един разбойнически знак от тенекия, знаменосец и главни писари. На главите им се намираха едни тенекиени знакове за възхищение с надпис ,,свобода". Издаваният от Петко Славейков в. ,,Македония" препечатва дописка за сражението от сръбския вестник ,,Световит", в която се казва: ,,В битката при с. Върбовка с 50 души нападнати от 3 000 души, се били 7 часа с тях и убили 70 души турци, а те (комитите) имали убити само двама души, един ранен и един изгубен". По повод измъкването на четата от обсадата турската преса отбелязва: ,,Войводата Тотю, наименуван Филип, който от четири години разбойничествува по тези страни, е человек, който познава всички кюшета и дупки из Балкана".
След това сражение местното население е подложено на жесток терор. Всеки опит за въстание е потушаван начаса от Митхад паша. Зверствата на турците не оставят равнодушна румънската общественост. Дългогодишният чиновник в английското и австрийското консулства в северната ни съседка Ангелаки Савич отправя протест до редакциите на прогресивните вестници в Румъния и Франция. По-късно той се обръща към българския народ с думите: ,,Направете да изникнат и други Върбовки и сигурно скоро ще имате свободно и независимо отечество". А румънският драматург Йоргу Караджале написва пиесата ,,Бляскавият героичен подвиг при Върбовка под командата на Филип Тотю", която се играе в Букурещкия театър. Множество гравюри и живописни платна също запечатват спомена за тази героична битка. Името на войводата става известно далеч извън пределите на родината ни и Балканите.
След нея четата на Филип Тотю продължава смело на юг. Край Бяла черква тя получава провизии, изпратени от революционера Бачо Киро. Впрочем една от дъщерите на белочерквеница – Ирина се омъжва за сина на Филип Тотю. След още няколко по-малки сражения в Златишко-Тетевенската планина останалата само с петима човека филиптотюва дружина се съединява с четата на Панайот Хитов и по билото на Балкана успяват успешно да преминат в Сърбия.
По време на Сръбско-Турската война (1876 г.) войводата е поканен от генерал Черняев да предвожда голям отряд от доброволци. За проявената храброст в битките с османската войска той е награден от сръбското правителство. След неуспешния край на войната той се завръща в Русия, откъдето се присъединява към руските войски като съветник в Руско-турската война. Той посочва на руското командване най-удобното място, при което войските да преминат река Дунав.
През октомври 1878 г. тръгва към Одеса да прибере багажа си. По пътя отсяда в хотел в румънския град Плоещ, където при опит да бъде обран е наклеветен и хвърлен отново в затвора, където излежава 6-годишна присъда, без никой да го потърси. По този повод той прави тъжната констатация: ,,Понеже България се освободи и всякой гледа да хване своя кокал, за мене никой и не питаше".
Митичният някога войвода, след като излиза от затвора, се явява пременен при княз Батемберг, който го награждава с Кръст за храброст. Филип Тотю му подарява хайдушката си униформа и знамето на четата. На 1 декември 1884 г. Народното събрание му гласува 200 лв. народна пенсия. До смъртта му през 1907 г. тя си остава единственият източник на средства за съществуването му. Когато започва да си прави къща в Две могили, русенско, където се установява да изживее остатъка от живота си, оцелелите четници от неговата дружина събрали пари помежду си, за да подпомогнат градежа, но войводата гордо отблъснал помощта им. Те обаче настоявали да ги приеме. Тогава той взел парите и ги раздал на най-бедните хора в Две могили и съседното село.   
През пролетта на 1907 г. Филип Тотю се почувствал зле и легнал на легло. Въпреки че бил много силен и издръжлив мъж, тежкият и суров живот, който водел, не можел да не му се отрази. Тялото му било така нашарено от следите на турските куршуми, че той неведнъж се шегувал, че кожата му не става за гайда. Та като се залежал, отишла при него една негова роднина на име Бонка да го види. Нейният внук Койчо Пенчев от Две могили днес разказва: ,,Филип Тотю помолил баба ми да му направи една куркуда (вид ястие с кисело зеле) с 6 яйца и да му даде черногорския пищов. Баба ми казала: Ти 6 яйца на куркуда не можеш изяде, ама ще ти направя. Било пролет и тя тръгнала из махалата да търси  зелева чорба за куркудата. Направила му я, той станал и я изял. После казал: ,,Рекох ти дай ми черногорския пищов, защото гората зелена няма да видя" и паднал в ръцете й и издъхнал.
Така приключва земния си път човекът, за когото БРЦК пише в едно свое писмо до него: ,,Ние вярваме във вашия патриотизъм и във вашата постоянна готовност да послужите на своето потъпкано и поробено отечество. Вие, уважаваният войвода, сте един от първите синове на България. Вие сте жертвали за нейната свобода живот и имот. Вие сте напълнили България с името и подвизите си".



Знамето на четата на Филип Тотю от 1867 г. – първото четническо трицветно знаме в българската история


"Боят при Върбовка", литография от полския художник Хенрих Дембицки


Гробът на Филип Тотю в гр. Две могили

http://www.desant.net/show-news/20148/

Hatshepsut

Знаменитата битка на Филип Тотю край с. Върбовка



Автор: Маргарита Атанасова - Арачийска гр. Бяла черква, историк-филолог

Още приживе около името на Филип Тотю се носели от уста на уста различни и невероятни слухове, каквито не съществуват за никой друг войвода от нашето Възраждане. Нечуваната смелост на Тодор Топалски (Тотю) от с. Гърците, близо до Килифарево, Великотърновско, пословичната му ловкост и хитрост, съобразителност и бързина; умението му да се изплъзва от смъртна опасност и безизходица (три пъти осъждан на смърт и затварян в зандани и... три пъти се откопчвал от куп синджири и вериги и успявал да избяга) – всичко това карало въображението на българи и турци да обградят името му с ореола на истинска легендарност.

За него, пише биографът му Филип Симидов, турското население вярваше, че Тотю не е обикновен човек, а е духът на някой стар юнак, който е оживял. Сведени над наргилетата вечер, турците казвали: ,,Как може, ако това е человек, да се изплъзне толкова пъти от нашите юначни караули, от толкова потери, от толкова войска и от толкова заптии... Това е джин (дух) оживял!"

Други пък смятали, че има криле под мишниците си (особено след случката, когато бил обграден в къщата си в с. Гърците и през покрива скочил отгоре над залегналите до къщата му заптии и избягал в гората).

За този случай свидетелстват документи от меджлиса във Велико Търново, в които са записани показанията на очевидците Басканоолу Хасаб Нишонджи, Билялаа и Рашид Гаваз. Именно тогава бил наречен ,,Канатлъ" - ,,крилат" и че ,,куршум не го лови".

Славата на войводата, страхопочитанието и респектът към името му станали пословични както из Османската империя, така и в чужбина, след една небивала и нечувана дотогава битка. На 20 май 1867 г. в местността Пустията до с. Върбовка (дн. общ. Павликени) малобройната му чета се изправила срещу многолюдна въоръжена турска сила... И този път Ф. Тотю извел по-голямата част от четата си невредима от огнения обръч!

Подготовката на четата му в Румъния е съобразена с плана на Г. С. Раковски, според който в България едновременно трябва да влязат 4 чети с войводи: Ф. Тотю, Панайот Хитов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър. Главната роля взема Ф. Тотю, като полага много усилия за снабдяването с храна, оръжие и облекло. Но така или иначе другите не успяват да се подготвят (само П. Хитов) и на него съдбата поднася жестокия ,,жребий" да срещне големия удар на турската военна машина.

Филип Тотю влиза предварително във връзка със Свищовския революционен комитет, на който с писмо съобщава на комитетските дейци Янаки Ванков и Тома Пантелеев, че четата му ще мине близо до града и те трябва да осигурят най-големия каик – на Янко Демирбозана, за превозване на четниците му, когато настъпи моментът. В Свищов почват да се готвят да тръгнат с Тотювата чета 50 свищовлии. Усилено леят куршуми, приготвят фиеци и всичко останало.

За четниците си, които се събирали в Зимнич, Филип Тотю дава следната характеристика: ,,Момчетата бяха наистина отбор. До един бяха все здрави, едри и силни мъже, със загорели и внушителни лица. На вид – кротки и мълчаливи, те бяха смели и решителни хора, с калени натури, тъкмо сгодни за работата, за която се събираха."

По-късно написаните си ,,Спомени..." войводата съобщава, че те били облечени в униформи от шаячен плат със зелени чапрази и два реда жълти копчета отпред, обути с цървули и навуща, но на калпаците си имали лъвче, изрязано от тенекия.

Вероятно за пръв път Тотювите четници поставят лъвския знак на калпаците си, който става нещо като герб и за други бунтовници по-късно.

Знамето на четата било изработено по подобие на знамето на Първата българска легия: три хоризонтални ленти – съответно: червена, бяла и зелена (днес знамето ни е от същите цветове, но – бяло, зелено, червено). По средата е изобразен лъв, изправен, над него надпис ,,Свобода или смърт". За знаменосец първоначално е избран Никола Странджата, а подзнаменосец – Иван Шипкалията.

Клетвата си четниците положили последната вечер преди отпътуването към българския бряг, точно по начина, установен от Раковски в неговия ,,Закон за горските чети":  маса, покрита с черно платно, върху нея- кръст и Евангелие, два кръстосани голи ножа до Евангелието, на четирите кюшета на масата – запалени 4 восъчни свещи.

,,Заклевам се, че ще пролея кръвта си за милото си и поробено отечество България! Че ще се бия с враговете на народа си и няма да отстъпвам, докато дишам под небето, и са обричам за благото на робинята наша майка България!" - това гласяла клетвата за обричане в името на свободата.

Призори на 17 май 1867 г. четата на Ф. Тотю стъпва на българска земя.

На 20 май на разсъмване четата се настанила при р. Ломя до една воденица в гората, където по една случайност турците ги разкрили. Скоро гората на Пустията била заобиколена от башибозук от селата Върбовка, Горни турчета, Михалци, Горско сливово и още 7-8 потери от по 150 души. Дошла и войска-пехота и кавалерия от Търново, Свищов, Севлиево и Плевен. Сякаш че срещу турската ,,империя" се вдигнали хиляди, а те били... само 30 души, които предизвикали такъв страх у османлиите! Филип Тотю разположил четата се във верига на 1 км разстояние дълга в гората зад дърветата...

Започнало невиждано сражение между турци и българи, продължило цели 10 часа. Захари Стоянов пише: ,,Мирната до него време малка горичка ,,Пустия" превърнала се на касапница. Битката била гърди с гърди, от една страна гърмели пушки, от друга – звънели ятагани, а измежду – мнозина се борели като пехливани. Знаменосецът Иван Шипкалията бил заклан на място..."

Войводата разбира, че трябва да се направи пробив и четата да се измъкне от обсадата. Тогава се решава на безумно смела постъпка: Сам се хвърля сред турската сган с нож в уста, с ятаган и револвер в ръце и успява да разсече турчина Кара Бекир чауш и черкезина Осман ага.

Този невероятен лъвски и разярен вид на войводата изплашил турците, които се разпръснали, а Тотю с четниците излязъл извън обръча...

След освобождението Белочерковското поборническо-опълченско дружество начело със свещ. Петко Т. Франгов поставя железен кръст на дървото да напомня за този исторически ден, през 1909 г.

За престоя на четата край Бяла черква (Г. турчета) Бачо Киро пише: ,,В туй Тотюво време много хора пострадаха за правдини!" Отражението върху българи, турци, чужди консули и преса на тая историческа битка било всеобхватно.

Интересна преписка е написал неизвестен духовник върху издание на ,,Новия завет", намерено през 1850 г. в с. Сухиндол, а то е: ,,Да са знай кога мина бабаджанъ Тотю Киливарлу во Туркия сас 150 ( словом сто и питдисет) души (разбира се – преувеличението е за респект – б. а.)".

Захари Стоянов пише: ,,Тотювата четница стресна най-чувствително босфорските аги. Тя обърна вниманието на цивилизована Европа върху българите. Най-после тя даде право за гражданство на новата дума ,,комита". Дума, която беше начало на турското пропадане!"

Пресата в тревога

Десетки турски и чужди вестници ,,чаткат" различни и противоречиви сведения.

В-к ,,Дунав", орган на Русенския вилает, г. III бр. ,,178/ 28.V.1894 г. пише: Като пристигнали и едно количество редовни войскари, започнало се едно сражение подобно на бой!..." Същият вестник бр. 180/ 4 VI с. г. пише: ,,Ние знаем, че по особеното положение на Стара планина – там са съществували разбойници от вехто време, обаче само сега се видяха като тях разбойници, които имат на главите си по един разбойнически знак от тенекия, знаменосци и главни писари. На главите им се намираха едни тенекиени знакове за възхищение с надпис: ,,Свобода или смърт".

В-к ,,Македония" г. I. бр. 28/ 10.VI. 1867 г., издаден от П. Р. Славейков, предпечатва дописка за сражението от сръбския вестник ,,Световид": ,,В битката при с. Върбовка 50 души нападнати от 3 000 души се били 7 часа с тях и убили 70 души турци, а те (комитите) имали убити само двама души, един ранен и един изгубен..." В. ,,Турция" бр. 49/ 1.VI с. г. оспорва числото 70 и посочва само... 3-ма убити турци.

В. ,,Свобода", редактиран от Любен Каравелов в Румъния г. II бр. 12 от 1870 г. дава положителна и точна оценка: ,,Нашият черковен въпрос решиха не тия – султанът или пашата... Решението на нашия черковен въпрос дойде най-много от народните български чети, които минаха под предводителството на славните наши войводи Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа."

Битката е отразена и в картини на известни художници: Хенрих Дембицки, Клепарски и др.

За битката престарелият вече войвода казва: ,,Повечето останали живи свидетели от онези времена помнят онази страшна епоха на Върбовската битка... Докато има на света правителства като турското, докато те завиват с дрехата на лицемерието толкова неправди и жестокости, толкова кланета и тайни убийства... До тогава ще имаме Върбовка, Милин камък и Бузлуджа!"

Филип Тотю, това страшилище за турците и закрилник на българите, след Освобождението пасе говедата на с. Острица, Русенско, а след заселването си в Две могили, където намира последното си убежище, спира да тупти юнашкото му сърце на 22 март 1907 г.

Актуални и днес са думите му, писани в дълго писмо до Иван Кършовски (28. 12. 1870 г.): ,,Ако се водим по чужди политики, то ние сякога подире ще останем и нищо няма да свършим" (постигнем – б. а.)

http://www.desant.net/show-news/25257/