• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

20 October 2019, 09:38:58

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 10493
  • Total Topics: 1170
  • Online Today: 34
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 1
Guests: 33
Total: 34

Национализмът като философия на действието

Started by Hatshepsut, 02 August 2018, 06:34:03

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Национализъм е естественият стремеж на всяка нация да се обособява и развива в процеса на съревнование между всички нации на обединяващото се човечество. Ярък израз на възхода на българския национализъм през миналия век са борбите за освобождаването ни от гръцко духовно и от турско политическо робство. Обаче намесата на външни сили при възстановяване на българската държава в осакатен и предразположен към чужди влияния вид нанесе удар с далечни последици върху процеса на сплотяване на българската нация. Въпреки това наскоро последвалото Съединение на двете Българии и отстояването му в Сръбско-Българската война бележат голям негов връх, когато сами решаваме своята съдба независимо от срещаните противодействия. Но червеят на чуждите влияния системно унищожаваше националното в управленската прослойка, в резултат на което България се отчужди от борбите за освобождаване, които се развиха в останалите под чуждо владичество български земи. Така се стигна до отчаяното Илинденско-Преображенско въстание, към което тя остана безразлична за вечен срам пред историята. Да не говорим за антибългарското й съглашение със Сърбия и Гърция за разделяне на Македония по време на Балканската война, да не споменаваме за авантюрите й по време на Междусъюзническата война. В крайна сметка българският дух беше съвсем покрусен след Първата световна война, когато се видя как негодните ни политици проиграха всички въодушевени победи на българските войници.

От това време българският национализъм боледува от национален нихилизъм. От това време всичките ни съседи ни гледат високомерно и непрекъснато предявяват нагли претенции към нас, а ние все се свиваме и постоянно си повтаряме, че като малка страна не можем да съществуваме без покровителството на голяма външна сила. По този възможно най-глупав начин вече няколко пъти избираме или сме избирани от губещия "Голям бял брат". Сякаш малко бяха примерите на съседите ни, които непрекъснато се опълчват ту срещу германци, ту срещу руснаци, ту срещу американци, ту срещу целия свят, та и сегашните ни политици сляпо са се втурнали към обятията на лицемерна Европа, която заедно със САЩ и Русия не престава да подклажда противоречията и сблъсъците на Балканите, та и сега нашите управници не престават да търсят като покровител на България следващия губещ "Голям бял брат".

Неблагоприятните исторически обстоятелства през последните стотина години ни превърнаха в добра почва за обезродяващите идеологии на дълго вкоренявания и десетилетия господствал комунистически космополитизъм, както и на изместилия го от пиедестала през последните пет години либерален космополитизъм. Затова, както по времето на комунистическия тоталитаризъм, така и при сегашния демократически анархизъм в България думата националист е добила негативен смисъл, понеже автоматично се свързва с думите фашист, нацист, расист и изобщо с екстремист. За това грубо изопачаване и смесване на понятията несъмнено допринасят и новите либерални космополити, които подкрепят имперския национализъм на САЩ под лозунга за борба с национализма като "последно убежище на комунизма". Но дайте да видим какво направихме ние, българските националисти през това време, за да спрем умишлената разруха на българската държава и настъпилото разединение на българската нация.

Както е добре известно, националните идеали винаги са били и ще бъдат най-добрата маскировка на демагозите от всички бои, т.е. от всички партии, които се водят от някаква външна за нацията идеология. А управляващите комунистически обезродени социалисти и създадената от тях либерално обезродена опозиция в началото имаха абсолютно политическо господство. Затова първите им стъпки за разпределяне на политическото пространство бяха безцеремонно антинационални и закономерно породиха напрежения и стихийни протести. Оттогава основаното на антинационализъм червено-синьо противоборство само от кумова срама използва понякога демагогията с националните идеали. Заедно с това непрекъснато възникващите все нови и нови националистически партии и движения силно се оцветиха в червено или в синьо и така задоволиха нуждата от демагогстване с националните идеали. Между тези ефекти на двуполюсния политически модел особено се откроява лелеяното отроче на БСП и СДС, антиконституционното сепаратистко ДПС, което пробяга целия спектър от синьото до червеното и обратно. По този начин българската национална идеология постоянно се компрометира. По този начин националистите остават разединени даже пред третите свободни избори в България.

Истинската национална идеология не може да бъде оцветена. Тя може и трябва да се определя само от общонационалните интереси и идеали в съчетание с общочовешките интереси и идеали. В статията си "Национализъм и космополитизъм", отпечатана с някои съкращения и изменения във в. Зора от 1994-06-28, направих опит да изясня основните понятия свързани с национализма изобщо и с българския национализъм в частност, за да мотивирам необходимостта от разумен баланс между естествено противостоящите си национализъм и космополитизъм при изграждането на позитивно бъдеще на човечеството. Особено задоволство изпитвах от факта, че в примерите си след определенията на понятията народ и нация бях успял трохичка по трохичка да събера в едно цяло всичко българско по света. Затова силно се разочаровах от първото неодобрено от мене по-голямо съкращение на статията "Вярно е, че българските евреи в Израел принадлежат и на еврейската нация, както и българите-изселници в други държави стават представители и на приелата ги нация, обаче това не изключва те да бъдат представители и на българската нация, когато запазват българската си култура или поне българското си битие. Такива представители на българската нация са например нашите потурнаци-изселници в Турция, когато въпреки силно деформираното си българско самосъзнание запазват своите български нрави и обичаи, а често и говоренето на български език.". Така елитарният ни националистичен вестник зачеркна оригиналната съвременна идея за възможността един и същ човек да принадлежи едновременно на повече от една нация, което е ключ към решаването на множество трудни проблеми. Заедно с това той зачеркна и българската диаспора от около 1,5 милиона човека в съседна Турция, която диаспора трябва да заеме в българската политика не по-малко място отколкото заемат българите-мюсюлмани в турската политика. По-нататък, пак своеволно, беше съкратен и текстът "Например член 1 на конституцията на сегашната българска държава, като изразител и утвърдител на нейната еднонационалност, може да се формулира така "България е република с балансирана власт на свободни граждани. Обединени от националните идеали и от българската държава те образуват ядката на българската нация. Суверенитетът на България принадлежи на нейните пълноправни граждани, които го упражняват чрез периодично избирани свои представители или посредством допитване."". Така беше зачеркната и следващата важна идея за взаимните отношения между нацията като цяло и ядката й като нейна опора и организираща я част.

Бях дал съгласието си редакцията на вестника да позаглади острите ръбове на резкия по тона си последен абзац на статията, който пряко засяга политиката. Обаче публикуваната модификация е изпълнена не само с несръчни опити за реверанси към някои политически сили и личности. От тази модификация вее един примитивизъм, който в неразбирането на смисъла на написаното е изопачил дори знаменателното укорително възклицание на Апостола "Народе????" като го е дал като възхитително "Народе!".

За съжаление не само историята на моята статия свидетелства за сегашното трагично ниско ниво на българския национализъм. То ясно личи и в проекта "Българската национална идея днес" на Академичния форум за национална политика, отпечатан за обсъждане пак във в. Зора от 1994-08-09. Преди всичко искам да отбележа, че названието "Идеята обединяваща българската нация днес" по-ясно изразява съдържанието на проекта, отколкото избраното от неговите автори название. Освен това в уводните си бележки към него и двамата съавтори допускат нелогичност, когато се опитват да изразят идеята обединяваща българската нация днес като изтъкват една или няколко от общите черти на обединяващи нацията ни идеи през различни времена, като например "защитата на българската културна самоличност" или "духовното единение, съхранение и добруване на всички българи". Но нелогичността и останалите слабости на уводните бележки бледнеят пред догматизма, бъркотията и опростителството на 60-те "тези", които съставляват самия проект. Като илюстрация ще коментирам само някои от първите "десет тези за българина".

   "1. Българин е всеки, който по силата на вътрешното си убеждение трайно носи, а при лично желание и заявява, българското си самосъзнание."


В това тясно и неясно определение на изключително сложното понятие българин, основано само на предварително неизясненото понятие "българско самосъзнание", липсва разграничението между важните в случая понятия народ и нация. Наистина, и широко употребяваните понятия "народ" и "нация" също така не са добре изяснени, поради което обикновено се смесват едно с друго или с близки с тях понятия, каквито са например понятията "държава" и "граждани на дадена държава". Но тъкмо тази неразбория, създавана често и умишлено от политиците-екстремисти, налага час по-скоро коректно да се определят тези понятия.

Народ е такава формация на социума, в която хората сами или от останалите хора се съзнават като обединени от еднакъв родов произход, по-далечен от родовия произход на всеки от тях, от едно име, означаващо този произход, и най-общо - от едно битие, обособило се като резултат от продължителното им общуване във всяко едно отношение. Поради това принадлежността към даден народ представлява една независеща от личния ни избор реалност. Така както никой от нас не може да си избира родителите, независимо от това дали ги харесва или не ги харесва, дали ги познава или не ги познава, по същия начин не можем да си избираме и народа или народите, от които произлизат нашите родители. За разлика от народа нацията е формация на социума, в която хората се самосъзнават като обединени от по-къса или от по-дълга обща история, най-често - от общоприет език, и най-общо - от една култура, в която предпочитат да съществуват и чрез която държат да се изявяват. Поради това всяка нация представлява една зависеща от личния ни избор реалност, която всеки от нас може да предпочита или да не предпочита и в крайна сметка може да избере като място и начин на своя живот. Ето защо едно нещо е да си българин по произход, т.е. да произлизаш изцяло или поне по линията на един от своите преки зародители от българския народ, и съвсем друго нещо е да предпочиташ да съществуваш и да държиш да се изявяваш в българската нация. Не са малко българите по произход, които живеят вън от България като напълно са се откъснали от българщината и са се превърнали в представители само на приелата ги нация. В същото време към българската нация принадлежат освен българите по произход в България и всички останали българи по произход живеещи вън от нея, които държат на българщината. Заедно с това обаче българската нация обхваща и всички представители на други народи в България, наричани при по-голяма компактност етнически общности, каквито са например българските цигани, българските евреи, българските арменци и пр., както и всички изселници от българските земи, които запазват българския си дух, каквито са да речем българските евреи в Израел - вж. и цитираното първо съкращение на статията "Национализъм и космополитизъм".

От дадените определения следва, че българското самосъзнание може да бъде както българско самосъзнание по произход и заедно с това българско самосъзнание по нация, така и българско самосъзнание само по произход или българско самосъзнание само по нация. При това, от съвременна гледна точка нямаме основание да разделяме хората на "повече българи" и на "по-малко българи" според разграничените видове българско самосъзнание. Обаче наличието на българско самосъзнание представлява само един от признаците, по които хората може да бъдат определени като българи. Защото българин си е и осиновеното в чужбина българско дете, което не знае своя произход, както и помакът с помрачено българско самосъзнание, а също така и нашият потурнак-изселник в Турция, който повече или по-малко запазва българската си култура или поне българското си битие.

Следващите няколко "тези за българина" в проекта представляват нескопосни опити да се улови многообразието на българското самосъзнание и на българската култура. За да не отегчавам повече читателите, ще се спра само на още една "теза".

"8. Всеки българин трябва да защитава другите българи, когато те са в спор с небългари. В спор с българи, никой българин няма правото да използва арбитража или подкрепата на небългарин."

Ами ако спорещите българи не са прави?! Как може съвременни и образовани божем хора да представят тесногръдия изолационизъм за квинтесенция на национализма?! Като следваме тяхната логика може направо да формулираме и сентенцията "Само българите сме хубави и прави! Смърт на другите!"!?

В заключение искам да кажа, че обединяваща идея на българската нация днес може и трябва да стане обръщането ни към българските ценности и основаното на тях издигане на българския дух.

Hatshepsut

НАЦИОНАЛЕН КОНСЕРВАТИВЕН ФОРУМ
Основан през 1998 г.


"Да бъдеш консерватор, означава да си винаги в челото на техническия прогрес"
Франц-Йозеф ЩРАУС


Национализъм без социализъм
Реалният национализъм - това е концентрацията на всички налични ресурси на нацията за реализация на стратегия на непрекъсната научно-техническа революция



Борис ДИМИТРОВ


Въпросите, свързани с формирането на нациите и националните държави са фундаментални за формулирането на националистическата теория. Известно е, че понятието "нация" навлиза в широка употреба едва през ХІХ век, което разбира се не означава, че е било напълно неизвестно преди това. Именно през ХІХ век обаче, идва краят на войните между кралете и започват войните между нациите. Симптоматично е, че почти едновременно с появата на понятието за "нация" в общественото съзнание, се формира и буржуазното общество, нараства темпът на индустриализация, оформя се разбирането за групови и общодържавни интереси. Още по-симптоматично е обаче, че тъкмо по онова време науката започва да се превръща в непосредствена производителна сила и се оформя разривът между онези общества, които могат и на практика внедряват най-новите технически постижения


Терминът "нация"

навлиза в общественото съзнание едновременно със съвременното разбиране за цивилизацията, определяно от езика, специфичното културно, научно и техническо развитие, и паралелно с налагането на буржуазния тип общество. Именно тогава и държавите, в които се извършват тези процеси, преминават критичната точка в своята еволюция. За да се съхранят като такива, занапред те трябва да защитават не личните интереси на своя владетел, а своята, повече или по-малко оформила се територия, производствения си комплекс и цивилизационен модел. Именно в този исторически момент постоянните интереси на основната маса от населението трайно съвпадат с целите на държавата, която постепенно се превръща в национална.

В основата на всяка национална общност са езикът, културният и цивилизационен тип и еднозначното отъждествяване на собствените интереси с тези на нацията и националната държава. Нацията е голяма група от хора, обективно притежаващи общи интереси и субективно осъзнаващи тази общност, която има възможност да реализира въпросните интереси единствено на базата на общата културно-цивилизационна парадигма в рамките на една държава. Естествено е, че едва съвременният човек, разполагащ с модерните системи за комуникация и притежаващ достатъчно широко образование, е в състояние ясно да осъзнае, че проблемите на оцеляването му, както и оцеляването на неговите потомци се решават единствено по пътя на просперитета на собствената му национална държава и господството на онзи тип цивилизация, към която тя принадлежи.

Напоследък е модерно да се противопоставя концепцията за "политическата нация" на тази за етногенетичния произход на нациите. От една страна трябва да признаем, че единствената сила, способна да конструира "политическа нация" е националната държава. Безсмислено да се разчита, че може да си формира "политическа нация" на базата на държава, която не е станала национална и на практика продължава да бъде "мултиетническа". В същото време обаче, кръвното родство, само по себе си, не е в състояние да създаде единна нация, при наличието на резки различия между интересите и цивилизационните парадигми в рамките на даден етнос. Разпадането на съседна Югославия е най-добрият пример за това. Сърбите, хърватите и босненските мюсюлмани в етногенетично отношения са една общност, при това говореща на един и същ език. Принадлежността им към различни вероизповедания, а оттам и към различни типове цивилизации обаче, направи обективно невъзможно съвместното им съществуване в рамките на една държава.

Национализъм и социализъм

Напук на теоретиците на българския "национал-болшевизъм", обслужващ предано през последното десетилетие конюнктурните интереси на родната левица, между национализма и социализма на практика не може да има нищо общо, а смесването им е "толкова противоестествено, колкото и да се опитваш да създадеш кръстоска между булдог и носорог" (по думите на руския професор Пьотр Хомяков). Защо е така?

Неравномерното развитие на цивилизациите и държавите води до появата на структури с оформени в различна степен институции за управление. И днес, наред с напълно изградените национални държави, продължават да съществуват региони, намиращи се на различни стадии на преход от родово-племенно управление към неговата държавна форма. Тъкмо те образуват една от съставките на тъй наречените "традиционни общества". Друга част от тези общества са държавите, запазили в значителна степен старите общинни структури и земеделието, като своя основа, макар и "модернизирайки" я донякъде за сметка на по-доброто обезпечаване с енергийни ресурси и оръдия на труда. Основна характеристика на този тип общества е наличието на раздвоено съзнание у значителни слоеве от населението, което се чувства обединено преди всичко в рамките на "общината" (обвързаност, много напомняща онази на мафията), а не толкова в рамките на държавата. Въпреки това и в традиционните "периферни" общества несъмнено съществува своеобразен прототип на "национално" самосъзнание, което допълнено от типичните за тези общества идеологии, се превръща в база за формулирането на една псевдонационална идея.

Именно такава фалшива идеология е смесването на национализма и социализма. Социализмът е тотално господство на държавата, държавен натиск преди всичко върху собствената нация и собствените ресурси и, в крайна сметка, тяхното преждевременно изтощаване. Точно затова

Социализмът е органично чужд на национализма

като идеология и стратегия на колективните интереси. Тук е мястото да напомним и, че нациите започват да се формират едва на етапа на относително отслабване на абсолютистката държава, т.е. в рамките на процес, противоположен на социализацията на обществото.

Национализмът като движение за формиране, процъфтяване и развитие на нацията (а не на племето или на общността от поданици на многонационалните империи) няма и не може да има нищо общо със социализма. Национализмът е буржуазно, модернистично по своята същност, движение, насочено към бъдещето. Изповядваният от определени среди в Източна Европа, включително и у нас, вулгарен "национал-социализъм" е жалка имитация на истинския. Защото национализмът днес е възможен единствено като интелектуален "ракетно-компютърен" национализъм. Същността на модерния национализъм е ликвидирането на раздвоеността в човешкото съзнание между "общината" и "нацията" и възстановяване на пълноценните отношения между индивидите, принадлежащи към една и съща нация, но вече на новия постиндустриален етап от човешкото развитие.

Жестоката истина, която трябва да осъзнаем обаче е, че преходът към едно по-добро бъдеще очевидно няма да се окаже възможен за всички. И, че битката между отделните нации за възможността да реализират такъв преход ще бъде сурова и унищожителна, като победители в нея ще се окажат свободните и притежаващи творчески способности народи, а не смазаните от социалистическата държава общества или разлагащите се дебилни племенни общности.

Устойчивото развитие и новите социалистически суперимперии

Напоследък темата за "устойчивото развитие" е в устата на всички. Под този термин обикновено се разбира такъв режим на развитие на държавата, при който не се унищожават безогледно природните ресурси, расте благосъстоянието на гражданите и липсват разрушителни политически катаклизми. Концепцията за устойчивото развитие се появи в отговор на предупрежденията на редица световноизвестни учени-еколози, че в периода между 2005-2015 ще се разрази планетарна екологична криза, свързана с изтощаването на значителна част от природните ресурси и необратимия процес на замърсяване на околната среда. Подобна екологична и ресурсна криза, естествено би провокирала и криза в икономиката, и рязко нарастване на политическото напрежение в света. Крахът на комунистическия блок донякъде снизи актуалността на тази хипотеза за развитите западни държави, които получиха практическа възможност да поставят под свой контрол ресурсите на блока (около 40% от световния им обем). Въпреки това обаче, проблемът остава.

Няма съмнение, че преходът към устойчиво развитие е необходим. Същността му е в резкия скок в науката и техниката, за което е нужно масирано пренасочване на наличните ресурси към развитието на науката и образованието. Ако обаче пресметнем наличните природни ресурси и производствени фондове на планетата, става ясно, че устойчивото развитие е възможно само за население не надвишаващо един милиард души. Докато днес на Земята живеят поне шест милиарда, като броят им продължава да се увеличава.

Оттук се натрапват няколко извода. Или в най-близко време ще бъде обезпечен преходът към "устойчиво развитие" и изяснено, кои нации ще съставят основата на така нареченият "златен милиард", както и по какъв начин останалото население на планетата може да бъде съкратено 10-15 пъти, или човечеството съвсем скоро ще се изправи пред изключително дълбока ресурсно-екологична криза и съпровождащите я неуправляеми политически катаклизми, които ще засегнат не само "кризисните зони", но и днешните напълно "благополучни" региони. Западът очевидно все още не разполага с решение на този проблем. В същото време обаче, в Третия свят, както и в обширни региони от бившия Втори свят, се извършват изключително опасни за бъдещето на планетата процеси. Мнозина съвременни геополитици допускат възможността страните от Третия свят да бъдат обединени в няколко "социалистически" суперимперии. Ниското ниво на развитие там просто налага възприемането на примитивен тоталитарен вариант на социализма, като средство за оцеляване в условията на очертаващата се криза. Необходимият минимум от технологии и въоръжение за бъдещите империи в Третия свят ще бъде доставен от самия Запад, тъй като търговията с оръжие продължава да носи изключителни печалби. Впрочем, вече има една подобна суперимперия и това е Китай, който поради своята свръхнаселеност едва ли някога ще се превърне в буржуазна държава и най-вероятно така и ще си остане "социалистически".

Възможно ли е обаче възраждането на социализма в Източна Европа, включително в Русия и, разбира се, в България? Отговорът е категорично отрицателен. Въпреки надеждите на източноевропейските "национал-болшевики" и въпреки страхът на Запада от възраждането на социалистическата опасност в Русия, нито една страна от региона не е в състояние да поеме отново по социалистически път на развитие. Най-малкото, защото в нито една от тях, особено пък в Русия или България, не съществува онзи излишък от човешки ресурси, който е определящ за изграждането на социалистическия модел.

За сметка на това обаче, такъв излишък несъмнено съществува в държавите от Третия свят, където в хода на бъдещите сблъсъци на всеки срещу всички, е напълно възможна консолидацията в три-четири големи многонационални империи, които съвсем естествено ще потърсят пътища за експанзия на Север.

Какво ще представляват в този момент развитите западни общества, ако екстраполираме в недалечното бъдеще съществуващите днес тенденции. Съмнително е, че те ще са в състояние да дадат сериозен отпор на натиска от Юг. Днес на Запад господства идеологията и практиката на обществото на потреблението. Навремето този тип общество регистрира значителни успехи, повишавайки жизненото равнище на населението и завършвайки формирането на съвременните нации. Днес обаче, то просто не е готово за онзи мощен скок в областта на науката и техниката, който е необходим за преодолояването, поне отчасти, на последиците от наближаващата екологична и ресурсна криза. Днес обществото на потреблението се намира в задънена улица, развивайки като обществен стимул единствено свръхпотреблението и разкоша. В резултат от това Западът не просто прекалено разточително изразходва наличните си ресурси, но и все по-трудно организира дори простото възпроизводство на научни кадри. Докладите на Комисията по конкурентноспособността, Комитета за устойчиво развитие и други подобни американски организации, са претъпкани от информация за това, че състоянието на науката и техниката на САЩ (особено след края на надпреварата с бившия СССР) далеч не отговаря на потребностите им. Сред американските учени вече преобладават първо поколение емигранти от Азия, Централна Европа и Русия. И ако Франция или Германия, приемащи турци и араби като черноработници, могат все пак да бъдат разбрани, това едва ли се отнася и за неспособността на Америка да насочи своята младеж към науката.

В резултат от всичко това, в развитието на западният тип общества съществуват крайно неблагоприятни тенденции, които, ако се задълбочат, ще доведат до това, "цивилизованият" Запад да предаде позициите си на агресивния Юг без особена съпротива.

Национализъм без социализъм

Къде е изходът от тази ситуация за страните от Севера, към които впрочем принадлежи и България? Реализирайки една по същество националистическа стратегия обществото на потреблението, т.е. съвременният Запад, като от огън се бои от самото понятие "национализъм" и съпътстващите го теоретични конструкции. Това е и най-голямата грешка на развитите общества на Севера. В резултат от нея националистическата теория прекалено често попада в плен на социалистическите илюзии, пречещи на разбирането за съвременната роля на знанието, творчеството и съпътстващите ги фактори в общественото развитие. Така националистическата практика се оказва без подходящ теоретичен "компас" и се реализира на недотам високо интелектуално равнище. В резултат от това националистическата (в крайна сметка) практика на съвременните развити държави все повече се отклонява от истинския национализъм. Въпреки очевидните си успехи в борбата със социализма, Северът обективно работи за тържеството на "социалистическия" Юг, съсредоточавайки се единствето в битката за ресурси. Ресурсите обаче, все едно, няма да стигнат за всички. И дори ако "златният милиард" в крайна сметка завоюва планетата, пак ще се сблъска с ресурсна криза, само че 20-30 години по-късно. А ресурсната криза е най-сигурния път към възраждане на държавния социализъм, при който няма нито нации, нито буржоазия.

Какво е необходимо за победата на националистическата стратегия? Съвсем малко - просто трябва национализмът окончателно да се очисти от социализма. Съсредоточавайки се единствено върху перспективите за глобално развитие на базата на националистическата парадигма. Реалният национализъм - това е концентрацията на всички налични ресурси за осъществяването на стратегия на непрекъснатата научно-техническа революция. Ясно е, че ресурсите за старта на подобна стратегия няма да стигнат за всички. И тъкмо в това е една от основните задачи на национализма - да обезпечи необходимите ресурси именно за своята нация, така че тя да може да се измъкне от капаните на глобализма. Отсъствието на социализма се обезпечава от ограничаването на ролята на държавата и съсредоточаване върху експлоатацията на единственият наистина неизтощим ресурс - научните знания. Собствеността също ще бъде запазена (още един от признаците гарантиращи несоциалистическия характер на бъдещото общество), но все повече ще се съсредоточава върху информацията, т.е. отново върху знанията. Само така капитализмът окончателно ще може да се трансформира в национален и да получи шанс за успешно бъдеще.

Къде би могла да се реализира подобна националистическа стратегия? Естествено сред държавите от Севера, тъй като онези от Юга са потенциално способни единствено за формирането на социалистически империи. Разбира се, тези "северни нации", които навреме се ориентират към изграждането на националистически режими, ще трябва да ограничат емпиризма на чисто буржоазния метод на ръководство. Не в полза на социализма, разбира се, а в посока към нарастване пълномощията на своя интелектуален елит. Така прагматичната и буржоазна, по своята същност, националистическа доктрина ще може, без за загуби нищо от прагматизма си, да стане далеч по-аристократична (т.е. интелектуална).

http://members.tripod.com/~konservativen_forum/national.html

Hatshepsut

ПОЛИТИЧЕСКИЯТ НАЦИОНАЛИЗЪМ НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Проявил се към края на XVIII век в интелектуалния и политически живот на Европа, национализмът се явява като общоевропейско културно и политическо движение, насочено към разкриване на националната самоличност, към нови социални структури и дори към нови форми на търговски и културни контакти между отделните райони, нации и държави. Това означава, че раждането на нациите - въпрос още нерешен напълно в световната историография - трябва да се възприема като политически, социален и културен процес, а създадените национални държави - като социално-етнически организми, които олицетворяват идеята за политическо единство и независимост. В областта на политическото действие идеите на национализма съчетават по-ранните схващания за необходимостта от създаване на единна централизирана национална държава с идеите за народен суверенитет и национална идентичност. Политическата доктрина на национализма провъзгласява, че всяка нация, веднъж изявила се като отделна етническа единица, има право на собствено, в смисъл на независимо, управление. Главната цел на политическия национализъм е постигането на политическо признание за дадена нация или държава и на нейните "естествени" граници. Обикновено това се свързва с представата, че границите на държавата трябва да съвпадат с етническите граници на преобладаващата народност, със стремежа към създаване на самостоятелна национална държава. Идеите на национализма не се ограничават с въпроса за географските граници на държавата, а включват и тези за политическите институции, историята, езика, културата, обичаите,самосъзнанието,за тяхното утвърждаване и защита.На Балканите процесът на поява на новите идеи и на тяхното разпространение се ускорява от просветения патриотичен елит на християнските народи в балканските провинции на Османската империя и диаспората. Новите идеи се разпространяват сред ограничени кръгове от населението чрез книгите и училищата, а сред народните маси се предават чрез словото. Сред народа тези идеи се разпространяват от местните духовници и просветители, които стоят все още близо до народа по своя мироглед, култура и начин на живот. От новите идеи те възприемат само онова, което служи на националната кауза, и го приспособяват към особеностите на страната и народа. Това дава възможност на населението да осъзнае своя историческа съдба, позволява да се създаде единство на възгледите чрез свързване наново с миналото, но с поглед към бъдещето и освен това да се издигне народното съзнание до степен на колективно чувство за единство на принадлежащите към една нация хора, за единност на тяхната територия, език, култура и национални интереси, като отчетливо се открояват и различията между балканските народи, които така преоткриват своя историческа и национална самобитност.

В българската история процесът на проявата на новите идеи и на тяхното разпространение в основни линии съвпада с възрожденската епоха. Епохата на Българското възраждане обхваща сравнително малък, но изпълнен с динамика и прогрес период в българското национално развитие. Той се характеризира с прехода от Средновековието към Новото време - на първо място с трансформацията на феодалните обществено-икономически отношения на територията на Османската империя в капиталистически и появата и развитието на българската буржоазия. Промените в културно-духовната област намират най-ярък израз в този период в едно могъщо движение за българска светска просвета. Наред с това духовното възраждане се проявява в продължителна борба срещу гръцката духовна власт за национална еманципация. В съдържанието на възрожденската епоха се включват също така и продължителните борби за политическо освобождение. Историческият път на българското развитие в тези векове (XVIII-XIX век) намира своята опорна точка в една съвкупност от фактори с най-разнообразна специфика (икономически, политически, битови, културно-духовни, демографски и др.), които най-общо довеждат до "революция" в мисленето на възрожденския българин. Революция, която извежда на преден план национализма като обществено-политическо и културно-духовно явление. Хронологично това явление съвпада с общоевропейския процес на развитие на идеята за свободната нация. Българският възрожденски национализъм е с многостранни проявления във възрожденската история, стои в основата на всички процеси и събития, протичащи в българското общество: борбата за новобългарска просвета и култура, църковно-националното движение за независима църква и революционноосвободителната национална борба за политическо освобождение от властта на Османската империя. В революционноосвободителното национално движение се развива най-силно и последователно идеята за държавността, която обединява българския народ и насочва усилията му в една посока - борбата за национално освобождение. То със своите програмни документи, методи и средства за политическа борба като краен резултат от своята дейност допринася за освобождението на България от чуждата духовна и политическа власт. Българският възрожденски политически национализъм може да бъде определен като: "устойчива система от специфични ценности, идеали, исторически стремежи, осъзнати и рационално осмислени от личността или определена група хора, обединени от съзнанието за еднакво национална принадлежност, като начин на нейното активно и основателно обосноваване и отстояване, както и воля за това. Като идеология национализмът отстоява идеята за националната идентичност, националното единство, националният суверенитет, развива съзнанието за свободата и независимостта на отечеството, утвърждава върховенството на националната идея". Националната идея надмогва местни, социални, икономически и културни различия и обединява всички социални групи и съсловия в една по-голяма и висша общност. Българската националната идея през Възраждането се изразява в стремежа да се постигне националната и политическа независимост на българският народ като се възстанови българската държава в нейните етнически и географски граници. Национализмът става идеология на възрожденските българи във вековната борба за духовно и политическо освобождение.

Боян Рангелов

Hatshepsut

Българския национализъм и национализма по света

 Като идея националистическата проповядва любов към родината и напълно оправдана омраза към нейния враг и вредител. Всяка държава има своя собствена история (с малки изключения като изкуствено създадената Македония например) и нейния национализъм се обособява според историята й. Зависи и от народо-психологията. Българския национализъм, за разлика от германския например не е агресивен, защото редовия българин не е расист. Това днес се приема за нещо добро, но всъщност ние сме се превърнали в свръх-толерантна безгласна буква и както виждате малцинствата ни се катерят по главите в собствената ни държава. Германския агресивен национализъм не би позволил това.Германския националист се гордее предимно със силата на Райха, който Адолф Хитлер възражда. Тъй, че българите трябва да станат малко по-отговорни спрямо собствената си държава и да осъзнаят, че национализма е единственото спасение от мъчното положение, в което турци и комунисти я захвърлиха. Тук е момента да уточним, че враговете на българските националисти са турците, циганите и комунистите. Омразата е насочена спрямо тях. В Америка например всеки може да е националист. Не зависимо от това дали е чернокож, азиатец или мексиканец например - всеки е добре дошъл патриот. Това е така, защото Америка на практика няма кой знае каква традиция и история и една мулти-етническа и мулти-културна страна. Разбира се в Америка също има по-агресивен национализъм, но той честно казано отдавна се е изчерпал и дори изчезнал, става въпрос за Ку-клукс-Клан, които вече са преустановили акциите си много отдавна. Реших да спомена как стоят нещата в една Германия и Америка, защото искам ясно да подчертая, че има видове национализъм: по-пасивен и сдържан и по-агресивен например. Това са двете основни състояния на национализма. Но както казах във всяка страна е различно, поради различните исторически обстоятелства. В голяма част от Европа много националистически фракции поддържат национал-социализма и идолизират Адолф Хитлер. Разбира се смешно е когато народ като руския създава нацистки движения - първо руснаците са основните врагове на Райха, второ дядовците им са умирали във война с войниците на Вермахта. В такъв случай това си е чист анти-национализъм. Важно е да не си ,,фил" (германофил, русофил), а да идолизираш само и единствено своят народ. Както един известен философ е казал: ,,Не мрази, но не обичай никой друг народ".

Преглед на национализма от средновековието до днес и сформирането на привърженици на национал-социализма и комунизма и враждата помежду им

Когато кан Аспарух успява да създаде българската държава в 681г. той се движи от идеята да унищожи всеки, който стои на пътя на Българите и да нарпави държавата й народът й могъщи. Тогава светът е бил друг, за това не е било нужно да наричат тези действия ,,националистически" - всеки е действувал така в полза на народа си. Всеки истински владетел разбира се. Можем да кажем, че българските владетели са се движили по този свят идеал. В модерният свят национализмът е политическо течение, което можем да кажем, че в България се стреми и желае модерните владетели да следват методиката на действане на древните ни кханове. Това ще рече да се водят от националния интерес без да се съобразяват или дори ,,надупват" (както правят в 99% от времето) на други народи. Подтиква се и към открита борба срещу врага. Например през турското робство хора като Апостола - Васил Левски и Ботев са открити националисти, които призовават на въоражена борба срещу поробителя, който вече пет века мародерства над българския народ. Специално заради пет вековното турско робство днес българските националисти, с пълно право, мразят турците и още повече ги мразят за гдето основна политическа сила в България е турската етническа верска партия ДПС. През периода на Първата Световна Война България става боен другар на Германия. В повечето български кръгове се заформя явна германофилия, по много причини една от които, че от всичките лицемерни ,,велики сили" единствена Германия гледа на България приятелски. За жалост двете страни губят войната и това ги изправя пред една обща несправедлива съдба, която ,,великите сили" осъществяват напечатвайки лицемерието си на хартия и наричайки това ,,мирен договор". Според тези мирни договори (пр. Ньойски, Версайски) България и Герамния са жестоко разпокъсани и много българи и германци остават извън собствената си родина в други територии, присъдени на страни победителки във войната. През между-военният период (края на първата световна и преди началото на втората световна) в България про-германски настроените хора се увеличават още повече. Общата съдба на двата народа е разпкъсани земи, беднотия, глад, мизерия и нищета. В Германия например един хляб е струвал 50, 000 000 (50 милиона) марки - толкова пари не са се събирали дори и в ръчна количка. Когато Адолф Хитлер идва на власт неговата националистическа партия решава да отхвърли тези жестоки и мъчителни условия поставили Германия пред бавна смърт. Германската националсоциалистическа партия води откровенна ревашнистка политика. През 30те години единствено Германия купува плодове и зеленчуци от България (а това е основния поминък на българина в тези години и основна продукция), тъй като Англия например предпочита да плаща двойно за гръцки домати, но не и да ги купи от България, която и до днес гледа с презрение. Реваншистката политика на Хитлер разбираемо се харесва на българския народ. Ние имаме земи да си връщаме, а Хитлер призовава точно за това. Така и става - когато ставаме негови съюзници Хитлер ни връща всички отнети през Първата световна война земи, включително Македония под нащ административен контрол. България ликува - постига националното си обединение благодарение на Германия. Защо ви занимах с това ли? Защото благодарение на съюза си с нацистка Германия днес едната от модерните националистически фракции е тази, в която са обединени много поддръжници на нацизма (нео-нацисти), или просто германофили. Техни основни врагове са русофилите, които в 99.9% от случаите са социалисти, комунисти, марксисти (малко от днешните комунисти са чели Маркс и Енгелс, но въпроса с тяхната грамотност не бива да се поставя, тъй като хората, които те поддържат са пълни неграмотници и обирджии на мандри - Т. Живков, Г.Димитров и прочее анти-българи). Русофилския кръг се оформя отново през Втората световна война, но в нейния същински край, когато България е вкарана във война срещу съюзника си Германия след извършен преврат и последвала руска окупация в страната. Властта е свалена и е назначен Отечествения фронт - доста анти-отечествен всъщност. Трябва да споменем и един от основоположниците (ако не и същинският такъв) на днешния български национализъм - генерал Христо Луков, който е убит жестоко пред очите на дъщеря си от партизани. Убийството на този велик герой на българския дух и кръв само разплава още повече враждата между националистите и комунистите, специално за България, но комунизма е враг на национализма, тъй като той проповядва интернационализъм, а и до сега винаги е бил във вреда на собствения си народ.

Положението към днешна дата

Както по-горе споменах в българското общество се оформя про-германски настроени кръгове, които се формират през Първата световна война, между-военният период и Втората световна война. Много българи днес не се поддават на комунистическите лъжи или западно-юдеистичните за ,,злия Хитлер" и са благодарни, че Хитлер ни връща всички земи без да иска нищо в замяна. Тези кръгове не са се изгубили и до днес. Това е една от фракциите на българските националисти - нео-нацистите. Повечето от тях са скинари или футболни запалянковци (кежуали). Футболните запалянковци са най-активни в акциите си. Има и виртуални фронтове, които целят пропаганда.

Друга група националисти са откритите расисти, които действат срещу цигани и турци. Техните акции не са особено чести, но все пак ги има.

Следващата група, която искам да спомена са тези българи, които обичат всичко българско, които познават историята си и я оценяват. Защото няма българин, който познава историята си и не се гордее с нея, тъй като за тези 13 века сме постигнали много, спечелили сме много битки, покорили сме много народи и земи. Общото между тези групи трябва да е обичта към България и познаването на историята. Не зависимо от коя група е един националист той трябва да се гордее с българската си кръв и да следва завета на дедите! Открито трябва да напомним, че в България националистите не са много. Моралния упадък, който се пропагандира навсякъде си казва тежката дума. Национализма е идея, която живее във всеки от нас, но тя трябва да се възпита като част от мирогледа на един индивид, а днес това не се прави. Акциите са адски малко, протести няма не зависимо какви неправди се вършат.

Да спрем моралния упадък, да възродим България!

Любомир Болгар

Hatshepsut

Противно на много схващания национализмът е прагматична и "отворена" доктрина - в това е неговата сила, но и неговата слабост. Разглеждан като политическо движение или като идеология, свързана изключително с човека и обществото, национализмът, сам по себе си, очевидно не представлява отделна философска система. Той няма претенциите да налага концепция, валидна за всички аспекти на човешкото съществувание. Няма някакво "абсолютно правило", "библия" или "евангелие" на национализма, приложими, или даващи отговори, независимо от мястото и епохата.

Национализмът е отворена доктрина

- в това е неговата сила, но и неговата слабост.


Във всеки случай, зад привидното безразличие на национализма към фундаменталните философски въпроси, не е трудно да се открият редица специфични моменти, касаещи начина на мислене и формиращи в своята съвкупност един типично националистически начин за изразяване на основните човешки проблеми: историята, културата, обществения живот и т.н., чак до индивидуалното етническо съзнание. Бидейки твърде специфична, модерната националистическа идеология твърде рядко, и само частично, е излагана в писмен вид. Преди век французите Морис Барес и Шарл Мюра се опитват да направят това, но трябва да признаем, че макар и близки до съвременните, възгледите им са трудно отделими от историческия си контекст. До голяма степен същото важи за мащабните български мислители от периода между двете войни като Спиридон Казанджиев или Янко Янков. Някои произведения на един друг французин Морис Бардеш (и особено "Какво е фашизмът") са великолепна илюстрация за начина на мислене, присъщ на национализма (и на националистите, разбира се), но пък са ограничени в рамките на размисъла за конкретни събития от близкото минало. По същия начин, в теориите на "бащата" на европейската "нова десница" Ален дьо Беноа (например изложените в книгата му "Vu de Droit") се пресичат със съвременните разбирания за национализма като духовно поведение и едновременно с това се разминават с тях, по отношение на редица аспекти от неговата интерпретация на идеята за "консервативната революция".

За разлика от всички големи доктрини, господстващи в политическия живот векове наред, национализмът няма претенциите да организира живота на човешката общност (обществото, нацията) по някакви ясно определени правила. Марксистите се стремят към "безкласово общество", либералите превръщат абстрактната демокрация в абсолют, съвършенно независим от спецификата на времето или мястото. Религиозните фундаменталисти пък мечтаят за "Божието царство на земята" и т.н. Така всички тези политико-философски течения, формулират собствени морални, философски или религиозни постулати, превръщайки ги в догми, които следва да бъдат наложени, включително и със сила (както става обикновено) в името на "икономическата изгода", "социалната справедливост", "духовната свобода" и така нататък. Дори, когато по достатъчно категоричен начин представим на някой либерален демократ (да не говорим за догматиците-марксисти) доказателства, че в конкретните обстоятелства, приложението на защитаваната от него абстрактна схема би довело до катастрофа съответната нация или държава, той изобщо не би променил позициите си. За него Демокрацията е нещо свещено, неприкосновено и стоящо над всички разсъждения, експерименти и практически проверки.

За национализма обаче,
Нищо абстрактно не е свещено


В зависимост от епохата или мястото, национализмът може да бъде в основата или да подкрепя различни политически системи - демократична или авторитарна, републиканска или монархическа, според това, доколко едната или другата е най-подходящата за общността, съдействайки в максимална степен за осъществяването на нейното историческо предначертание. Тоест, в отношението си към моделите на политическа организация на обществото, национализмът се подчинява единствено на здравия прагматизъм. В този смисъл изглеждат напълно безсмислени опитите той да се квалифицира като "демократичен" или "недемократичен".

Би могло обаче, да възникне известно противоречие между националистическия прагматизъм и идеята за "историческото предопределение", която е изцяло извън сферата на конкретното и всекидневното и не се поддава на непосредствена практическа проверка. Това външно противоречие се дължи на диалектическия подход, възприет в една или друга степен от повечето автори, повлияли върху развитието на националистическата мисъл, в чиито творби се преплитат две философски течения, или по-скоро два типа интелектуално поведение, присъщи всъщност на всеки индивид: номинализмът и витализмът.
С понятието "номинализъм", възкресено напоследък от Ален дьо Беноа, през Средните векове са обозначавали доктрината (противоречаща на господстващата по онова време схоластична християнска философия), съгласно която "общите понятия са само отражение в човешкия ум на реално съществуващите предмети и техните индивидуални качества". Още по онова време, на "номинализма" е противостояла "универсалистката философия". Според един от водещите и представители - Тома Аквински, общите идеи, които той нарича "универсалии", благодарение на "божествения план", са вложени в самите предмети и затова две различни идеи за един и същи предмет просто не могат да съществуват. Така, заимствайки на практика идеите на Аристотел, средновековната християнска теология се опитва да обоснове по чисто рационален начин съществуването на Бога със средствата на универсалистката философия.
Гледната точка на философите-номиналисти, обоснована от Уйлям Окам, както вече отбелязахме, е диаметрално противополжна.

Важна последица от влиянието на номинализма върху
Формирането на националистическата мисъл


е фактът, че в концепцията на национализма няма място за абстрактния "атомарен" индивид, толкова скъп на идеолозите на либерализма. Тази концепция приема съществуването на отделните индивиди (които са различни, никога не биха могли да станат напълно еднакви и, в този смисъл, не са равни), но в рамките на обществата, на нациите, всяка от които притежава собствена специфика.

От края на ХVІІІ век номинализмът окончателно се налага в научната област. За сметка на това обаче, универсалисткият дух прониква в политиката: "якобинството", либерализмът, а по-късно и марксизмът, са превъплъщения на универсализма.

Концепцията за отчуждението, заемаща важно място в марксистката теория, произлиза от идеята, че разделението на труда и капиталистическите производствени отношения са превърнали човека в нещо различно от онова, което би трябвало да бъде, направили са го различен от онази непроменлива порода, характерна за всички човешки същества. Лесно можем до открием в тази концепция механичното пренасяне на юдео-християнската догма за човеците - равни пред Бога, защото са създадени по негово подобие, които обаче в земното си съществуване изпадат в грях, отдалечаващ (отчуждаващ) ги от тяхното призвание, заложено при Сътворението.

Днес лозунгът "Европа - Родина на правата на човека", навява типично универсалистки реминисценции. Противостоящата му, номиналистка теза, в случая би звучала така: "Европа - Родина на европейските нации". Голата ултралиберална риторика, на която сме свидетели днес и у нас, е проникната от абсурдите на схоластичната "томистка" философия. Според нея България например, би трябвало да признае съществуването на всички възможни религиозни, културни и национални малцинства на своя територия, ако иска да остане вярна на себе си, макар, че разликата между една такава България и България, съхранила се като еднонационална държава, е повече от очевидна.
Жизнеността на националната идея

Виталистката доктрина винаги е била градивен елемент на националистическата мисъл. Съгласно тази доктрина, жизненият феномен не се дели на материя и дух, а двете са неразривно свързани и представляват една единствена реалност (в пълно противоречие със сухия рационализъм на Декарт например, който смята, че съществува тотална дихотомия между живия организъм, представляващ просто една машина, и духа).
Виталистките интерпретации, в известен смисъл, коригират и допълват прозаичната сухота на номиналистките разсъждения. Витализмът тръгва от предпоставката, че жизнените явления (феномени) се подчиняват на собствени закони, несходни и често противоречащи на онези, действащи в чисто физическия свят. Няколко примера:
- Материята е подвластна на закона на ентропията, т.е. стреми се към "дезагрегация" на формите и ръзпръскване на енергията си, докато животът, благодарение на наследствеността съхранява формите и интегрално пренася енергията;
- В света на материята по-голямото не може да се породи от по-малкото. Един компютър не може да прави повече от онова, за което е програмиран. В живия свят, обратно, еволюцията позволява от простите форми (вирус, бактерия) да се стигне до все по-сложни организми;
- В живия свят, освен това, цялото е нещо повече и нещо различно от сумата на съставляващите го части. Така човешкото общество не е просто съвкупност от индивиди, но също общ исторически път и пространство (територия).
Колкото и да е странно, науката дълго време подценяваше спецификата на жизнения феномен, обяснявайки го със "случайността и необходимостта" и оставяйки на Дарвиновата теория да се справя с глобалното обяснение на различията и усложняването на видовете. Сравнително отскоро започна да се обръща внимание на пукнатините в подобно обяснение. Днес биолозите са принудени да заявят, че "еволюцията знае накъде върви" и "животът знае какво иска", без обаче да могат да обяснят по задоволителен начин това "знаене". Подобно безсилие дава криле на всевъзможни фантастични теории, разбулващи "тайните на живота".

Приложена в областта на
Политическата идеология


виталистката концепция атакува, от една страна, изповядвания от либерали и марксисти груб материализъм, а от друга - крайните идеалистически концепции за човека, характерни за всички универсалистки доктрини. Независимо дали го определят като "висше", "обществено", или "културно животно", човек принадлежи на жизненото царство. Той нито е "чист дух", нито призванието му е да бъде "добър дивак" (както го виждат левите еколози), той е подвластен на "териториалния императив", на инстинкта за самосъхранение, на борбата за живот. Никак не е случайно, че в изводите, до които стига модерната етнология, се съдържат голяма част от интуитивно формулираните от теоретиците на национализма възгледи по тези фундаментални въпроси.
Следователно, призванието на обществото е, преди всичко, да бъде в съответствие със законите на живота. Може би точно осъзнаването на този факт, бе накарало един от идеолозите на западноевропейската крайна левица да възкликне преди време, че "Природата е фашист!".

"Нулевият прираст", мултикултурализмът, абстрактният пацифизъм, егалитаризмът и пр. очевидно са изцяло "антиприродни". Точно както и съвременният либерален "хуманизъм" на практика се оказва напълно "антихуманен".

Животът, сам по себе си, е върховна ценност за човешкото същество, но преди всичко животът на групата (семейството, нацията). Никоя друга ценност не може да се сравни с него, пък била тя "индивидуалната свобода", "уважението към правата на човека" или "икономическата печалба". Национализмът, повече или по-малко, се ръководи от номиналистката максима, че: "Абстрактно "добро" не съществува, Добро е онова, което при определени обстоятелства е необходимо на човешката общност". Или, както го е казал за нашето собствено Отечество Стефан Стамболов: "Добро е това, което е добро за България".
И на индивидуално, и на национално ниво,
"Волята за мощ"

често квалифицирана като "чудовищна и отживяла" от господстващата ултралиберална идеология, е - напротив, напълно в духа на елементарните закони на феномена, наречен "живот". Чувството за чест, за героизъм и саможертва, са ценности, които трябва не да се отричат, а да се защитават, не само защото са част от собственото ни национално и европейско наследство (за разлика от "морала на греха", заимстван от азиатските общества и вплетен в идеите на "универсализма"), но и поради функционалната роля, която те играят за да може обществото (нацията) да оцелява, да се брани и да побеждава.
Би било дълбоко погрешно, от казаното дотук, да се заключава, че национализмът се стреми към установяването на "твърда и безмилостна власт". Историята на европейските общества, включително и българската, е доказала, че те са демонстрирали най-голяма сила, именно когато са били общества на свободни хора, свободно избрали да бъдат лоялни към своята нация, традиции и култура. А тоталитаризмът никога не е бил част от националистическата традиция.

Автор: Борис ДИМИТРОВ

Hatshepsut

За Българския национализъм

Като цяло национализмът като движение, чувство, доктрина и пр. не е еднакъв за всяка нация. Наред с общите белези, които притежава национализмът на всяка нация, той притежава и специфични особености. За това е правилно да се говори за национализъм на различните нации - Германски национализъм, Американски национализъм, Френски национализъм, Руски национализъм, Български национализъм и т.н.

Но какво всъщност е национализмът? По този въпрос са се изказвали много специалисти в областта и има много натрупани мнения и определения. Според френски учени национализмът е лоялност на гражданите към нацията и държавата. Според други автори национализмът представлява състояние на духа и борба срещу опитите за унищожаване на културната идентичност. Важно е да се спомене, че едва ли някога ще се уточни и дефинира какво всъщност точно трябва да се разбира под понятието национализъм, защото всеки влага собствен смисъл в тази дума в зависимост от интереса, който преследва. За нашата цел възприемаме следното схващане за национализма, а именно, че той представлява цялостно изградена доктрина.

И така, национализмът е доктрина, която трябва да се разглежда като идеология и мироглед на всяка нация и национална държава. Основната и цел е изграждане единство на нацията, нейното запазване и преуспяване в условие на национална държава. Той се изразява с любов към Родината, нейния народ, език и култура, нейните традиции, обреди и обичаи. Привързаност към държавата и готовност за саможертва в името на нейното съществуване и развитие. Доктрината на национализма се изгражда от няколко елемента:

1. Патриотизъм - означава любов към Отечеството, непрекъснат стремеж за неговото опазване от външни и вътрешни врагове. От тук става ясно, че не е правилно да се поставя знак за равенство между национализъм и патриотизъм, защото патриотизма представлява важен детайл от цялостната националистическа доктрина.

2. Родолюбие - означава любов към семейството, рода, етноса, нацията. Представлява съвкупност от чувства и се характеризира със саможертва в името на народа и държавата. Родолюбието е носител и пазител на:

►Национална ценностна система - култура, език, народопсихология, народно творчество, традиции, обичаи, история и т.н.

►Национално самосъзнание - това е чувството да се самоопределиш като българин.

►Национална чест - изразява се със самочувствие, че принадлежиш към дадена нация и с гордост носиш нейното име.

►Национално достойнство - нагласа, че носиш и представяш пред света най-добрите качества на своята нация, с които се гордееш.
 
 След като се установи какво представлява национализмът, най-важното за нас като българи е да разберем какъв е българският национализъм. Българският национализъм води своите корени назад в историята ни. На първо място той се характеризира с любов към Отечеството ни България. Това е първата и най-важна черта. Тя се доказва исторически, за да видим какви са били нашите деди и да взимаме пример от тях. Така се спазва тази приемственост между поколенията. Всички наши деди, които днес ни служат за пример са обичали България безрезервно - Кан Кубрат, Кан Аспарух, Св. Княз Борис, Цар Симеон, Цар Калоян, Св. Паисий Хилендарски, Васил Левски и т.н. и т.н. Стотиците хиляди знайни и незнайни български войници живели и воювали през средновековието и в по - ново време, както и обикновените българи и българки, които са обичали своята земя и са били готови да я бранят от всичко.

Българският национализъм се характеризира и с любов към българския народ. Хиляди българи са давали живота си заради своите сънародници - за да живеят и развиват свободно и нормално. Българският националист трябва да питае обич към своя сънародник българин, защото всички българи са синове на общата ни Родина България.

Българският национализъм отхвърля всякакви опити за източно или западно културно и историческо вмешателство и налагане и възприемане на техните празници и обичаи. Българският национализъм се обявява против това, защото по този начин има опасност от размиване и унищожаване на националните традиции на България. Национализмът ни е затворен за чуждите културни влияния. Неправилно е и, когато се правят опити да се вплитат Българският с Немският национализъм, Адолф Хитлер да бъде възприеман като своего рода герой за България и на него да се отдават почит и уважение, а делата, които той е извършил да бъдат възхвалявани. Личността на Хитлер, неговият живот и дело не могат да имат нищо общо с Българския национализъм, защото той е немски герой.

Мнозина биха сметнали, че така описан Българският национализъм представлява безобидна и толерантна система от схващания. Но това не отговаря на истината. Българският национализъм може да бъде изключително агресивна доктрина. Тази агресия може да бъде насочена към всичко или всички, врагове на България. Национализмът е най-доброто оръжие и щит за защита на Родината. Българския национализъм възприема за врагове абсолютно всички, което заплашват по някакъв начин България без значение от народността им, расата, етноса, идеологията, убежденията, ориентацията и всичко останало. Българският национализъм е в постоянна готовност за война в името на запазване на българската държава и българския народ. Българският национализмът не означава непременно да мразиш произволно някого и с това да се изчерпват задълженията ти към Родината. Но национализмът учи да се опълчваме срещу всичко вредно за България.

Hatshepsut

Янко Янев - Из ,,Философия на родината"
18 октомври 2014 г. в 19:29

(Сп. ,,Златорог", 1934г., № 6, 263-266.; в: Янко Янев ,,Безумие и свобода. Критика и есеистика". Съст. Т. Гергова. Варна, 2005 г.; Електронно издателство LiterNet, 08.08.2005 г.)

(Янко Янев е роден в Пещера на 20.11.1900 г. Представител е на българското ницшеанство и неохегелианство, защитава философски докторат в Германия на тема "Живот и свръхчовек". За известно време е завеждащ културния отдел към Министерството на народното просвещение. След 1934 г. се установява в Германия, където чете лекции в Берлинския университет по културна история на България. Публикува статии и рецензии в сп. "Българска мисъл", "Листопад", "Училищен преглед", "Златорог", "Отец Паисий", "Стрелец", "Пряпорец" и др. Автор е на книги с поезия, есеистика, философия. Сред по-известните са: "Антихрист" (1926), "Върху ирационалното в историята. Опит върху проблемата за историята с оглед към логиката на Хегел" (1927; 1996), "Хегел. Личност, съдба, философия" (1928; 1996), "Хераклит Тъмния. Пророкът от Ефес" (1928), "Димо Кьорчев. Художествена биография" (1932), "Петър Чаадаев. Личност и философия" (1932), "Героичният човек" (1934), "Образът на младото поколение" (1935), както и на ред книги, публикувани в Германия: "Der Mythos auf dem Balkan" (1936), "Sudosteuropa und der deutsche Geist" (1938), "Demonie des Jahrhunderts" (1939) и др. Загива при бомбардировка над Дрезден от съюзническата авиация на 13-ти срещу 14-ти февруари 1945 г.)


"Родина - майка на всичко; убежище на всеки угнетен дух; люлка на историческия живот, надеждата и подвига. Има много наследен сантиментализъм в тази дума. Проповядвана е била в школски, сълзливо-романтичен и назидателен смисъл. Нито във философията, нито в социалните науки, нито в етнографските и фолклорни изучвания тя не е била дълбоко тълкувана. Смесвали са я с отечеството или са я разбирали като географски факт, като съвкупност на външни народностни форми или като самата държава. Особено през миналия век (бел.: 19 в.) представата за родината е била свързана с елементи на политическото и икономическо мислене, определяна е била и като биологическото единство на едно племе, а по-сетне и като земята, дето живее един народ, без да се имат предвид вътрешните сили, които свързват тоя народ със земята му, за да бъде тя негова родина."

,,Родината е преди всичко едно трагично чувство. Тя не се състои в никаква географска ограниченост. Не са само етническите и фолклорни особености, които я обуславят. Родината е пространство, преживявано като съдба. Това е най-първото и най-дълбокото определение на родината. Без елемента на съдбовното никое пространство не може да се преживява като родина. Безредното и безсъдбовно пространство е голо и пусто. То е само една отвлеченост. Да имаш родина, значи да чувстваш пространството, в което родно и народно живеят като съдба. Това пространство не е всъщност никаква реалност. То е само едно преживяване, мистическо и непонятно. Само в съдбовно прочувстваното пространство народът намира своята родина. Това пространство е напоено с кръвта на предци и деди; из него са минавали вековете на родния дух; над него е проблясвал гневът на боговете; то е космически сраснато с природата; като частица на всемирното пространство то е едно съзвездие за себе си, самостойно и самовластно, със своя участ и свой вътрешен живот, със своя собствена история и героизъм. Това родно пространство е непосегаемо и свято. В него почива душата на един народ. Там тя се ражда, цъфти и зрее. Това невидимо, ирационално съществуващо пространство може да се яви пред очите ни като стръмна камениста страна; в него може да виждаме катедрали или да слушаме морски бури; погледът ни може да се губи в ширините му или да се катери по настръхнали урви. Но това, що виждаме, не е родината, а нейната одежда. Родината е невидима. Тя е иматериална и затова вечна. Ландшафтът е външният й, сетивно обагрен и действителен облик."

,,Родината живее във времето, но съществуваща във времето, тя е извънвременна. Тя е само едно нуминозно съзнание за абсолютната привързаност и неотклонимост към нещо, от което всичко изхожда и в което всичко се връща."

,,Тази представа е древна. Най-старите мъдреци са учили, че всички неща се връщат един ден там, отдето са излезли, дето са се родили. Всяко отпътуване свършва със завръщане. Всяко отпътуване рано или късно се превръща в болка по оставената далечна земя. Колкото и близо да бъде тази земя, тя се явява винаги като нещо далечно. По нея чезне сърцето. Няма отпътуване без жажда за връщане."

,,Тая жажда е дълбоко изразена и в метафизиката на Платона, според който всяка душа се връща след земното си усилие в своето изначално и предвечно лоно - царството на безсмъртната красота, дето са истинските първообрази на явленията. Този копнеж към прародината може да носи името ерос, може да бъде и спомен за напуснатото блаженство, в чиято светлина душата живее божествено и дивно. Далече от тази прародина душата е тъжна скитница; тя се губи сред мигновеността на материалното и временно битие, пие отблясъка на истината, но само нейния отблясък. Винаги устремена към първичното си и същинско лоно, тя започва да пее, когато предчувства, че е дошъл краят на земното й съществуване. Затова в един от Платоновите диалози Сократ, който, обкръжен от учениците си, трябва да изпие чашата с отрова при залеза на слънцето, се сравнява с умиращия лебед; лебедът пее пред смъртта си от радост, че най-сетне ще се върне пак там - в долината на красотата - дето е живял по-рано, преди да слезе сред тъмната и променлива земя на живота. По-късно тая метафизична представа получи религиозен характер в християнското учение за безсмъртието на душата, която, подобно на топиката у Платона, винаги се връща в обятията на Бога, защото тя не е земна, а небесна същност."

,,Само в епохи на рационализъм и социалистични миражи този копнеж е бил задушаван от политическото доктринерство."

,,...това се забелязва и в навечерието на нашия век (бел.: 20 в.), когато първичният, свързан с родния пейзаж човек, е бил заместен от международния скитник или космополитичния фантаст."

,,Впрочем с нахлуването на човека в цивилизацията всякога настъпва упадък на чувството за родината. (Цивилизацията е универсалистична и рационалистична; тя не извира от една земя, не носи дъха на никаква природа и ритъма на никакво чувство. Тя няма родина; затова е безкръвна и безплеменна. Родина има само културата, която прокълва от една племенна съдбовност. Тя е осветена от една кръв. С изграждането на културата и превръщането й в цивилизация и мирова гражданственост родината престава да бъде преживяване и видение. Тогава се явява поетът на вселената; спиритичният патос на нихилиста, умопомрачението на здравия дух, истерията на "всечовешкото" и"всенародното" настъпва и завладява съзнанието. Капиталистичното и либералистично "световно стопанство" е в своя разцвет. Международният хуманизъм става господстващата етика на времето. Селянинът няма никакво значение. Градската интелигенция започва да ненавижда селския човек; простотата отстъпва на механизма, индустрията измества труда. В стихийността на селския инстинкт се търси нещо порочно и просташко. Тази градска интелигенция не се страхува от смешенията на кръвта; демократична, тя загубва всякаква племенна страст и всеки първороден аристократизъм. Нейната родина става светът - широкият Божи свят,който няма никакви национални особености. Затуй съвременната късна буржоазия няма никакво чувство за родина. Тъй е и с днешния американизъм, който живее само с атоми и числа, тъй е и с всички ония, които не могат да умират за родината си и които нямат расова сила."

,,Интернационализмът е модерно номадство в днешния интелектуален и политически живот. Номадството обаче никога не създава нищо. То живее с чужд труд и с чужда мъка. В загиваща Европа, замаяна от тая психоза, само птиците и зверовете знаят какво е родина."

,,Не може да имаме към родината само едно сантиментално отношение. Родината изисква безусловна привързаност, която не може да се опорочи за нищо в света.Така тя се явява като символ на абсолютна отдаденост, за който никоя жертва не е голяма. Родината стои над всичко. Тази майка ражда историята, дава живот на културата, определя смисъла на всяко лично и обществено съществуване. Без родина светът е без субстанция, човекът без органическа основа, животът -поток, който се разлива в проклятие и злоба. Тъкмо в това е личната и бих казал метафизична съдбовност, която обуславя чувството за родината.

Ако тази съдбовност има политически характер, родината става вече отечество. Родината е митологична същност, отечеството - политическа. Родината е поема, отечеството - епос. Родината е женствено начало; тя е първомайчинският Свети дух на битието. Отечеството е мъжествено и войнствено начало. Родината се корени във философията на копнежа, отечеството във философията на подвига. Родината възпяваме, за отечеството се борим. Родината е завет, родината е последно изкупително лоно."

Hatshepsut

Помествам тук този материал, тъй като съм съгласен с по-голямата част от вложените в него идеи, единствено не приемам внушенията на автора за автохтонния произход на българите.

Какво е това национализъм и има ли полза от него?

Израснах с книгите на Николай Хайтов и Иван Вазов. От най-ранна възраст попивах българския дух, с който са изпълнени творбите на тези хора. Подвизите на героите, тяхната удивителна храброст и любов към народа, ми показваха какъв трябва да е всеки, който е закърмен в нашата земя. Разбрах, че дедите ни никога не са спирали да се борят за свобода. Разбрах, че нашите предци са се вдигали срещу подтисниците дори само със земеделски уреди в ръцете. Приказката за покорната рая се оказа една хитро прокарана и упорито поддържана измама, целяща да смачка самочувствието ни и да ни сложи невидими вериги.

С измамите се отравя съзнанието на хората. Не случайно е казано, че перото е по-силно от меча. Когато сме объркани и обезверени ние сме лесна плячка за безсъвестните хитреци - паразитите на обществото. Гордият, силният, изпълненият с увереност човек не може да се граби и унижава. Добрият няма да отвърне на обидите на лошите хора, но ще защитава своето със зъби и нокти. Така е редно защото, ако не пазиш своето, то не го и заслужаваш.

Хубавите неща никога не стават лесно. Благоденствието никога не идва в една държава спонтанно, като по чудо, а със сигурност не се донася от чужденци. Богатството и сигурността са плод на дългогодишен труд и неспирна борба за защита на собствените интереси. Така както истинският мъж брани съпругата, децата и остарелите си родители, така истинският родолюбец защитава държавата си. Тя е нашето семейство, нашия дом, чието просъществуване може да се осигури само от волеви и силни хора.

От доста време медиите у нас, а и в други държави правят опити да ни убедят, че национализма е нещо лошо, нещо порочно и дори опасно. Внушава се, че трябва да сме широко скроени, да бъдем граждани на света. Това обаче е една илюзия, хитър опит да ни накарат да свалим гарда. Гражданин на света е този, който може да си позволи за купи света. Ние не спадаме към тази група хора.

Нека не се залъгваме, няма силна държава, която да не държи на своето. Няма силна страна, която да се е отказала от своята култура и традиции в полза на химера като граждани на света. В началото на ХХ век Индия и Китай бяха многолюдни, но и слаби държави. През 40-те години шепа англичани и японци бяха в състояние да правят каквото си поискат. Именно пробуждането на национализма спомогна за прогонването на чужденците, той разчупи оковите на Индия и Китай превръщайки ги в новите господари на Азия.

Започнах делото си с ясната мисъл, че за нас има бъдеще само, ако си възвърнем самочувствието. За разлика от други народи, ние нямаме нужда от измислици и фалшификации на историята. Нужно е само истината за историята и произхода ни да бъде имъкната от мръсната тиня на лъжите трупани дълго време.

Когато българинът разбере каква кръв тече във вените му и какви качества са закодирани в гените му, оковите на съзнанието ще паднат. Невъзможното ще стане възможно и най-после животът ще има смисъл.

Нима не е окрилящо да знаеш, че си потомък на велики хора, на първите благородници и създатели на култура, на борци против подтисничество и несправедливост, на хора, чиято най-голяма дарба е способността им да се издигат от пепелищата!

Гордостта, която бях изградил опознавайки миналото на народа ни ми помагаше. Тя ме изправяше всеки път на крака когато на плещите ми тежаха грижи и болежки. Тя ми даваше стимул да продължавам да се боря въпреки сериозността на ситуацията, в която бях.

Не малко пъти съм изпадал в ужасни ситуации. Не малко пъти ми се е струвало, че идва края ми. Винаги обаче си казвах - българин не се предава! В тежките моменти си спомнях, че и дедите ни са подлагани на изпитания, че и над тях небето е било черно, а земята, на която са стъпвали е било прогизнала от кръв. Щом те са били в такъв ад и не са се предали, то и аз не бива да се предавам.

Да си потомък на благородници е рядка привилегия, но и задължение. Щом носим кръвта на първите благородници ние сме длъжни да се държим като такива. Нямаме право да се отчайваме, нямаме право да униваме, нямаме право да оставаме пороците да ни победят. Благородникът се бори безотказно, но също така е в състояние и да прости. Благородникът е смел, но не отговаря на злото със зло, а вместо това се обединява със своите братя и сестри.

Националната гордост бе като лекарство за мен, а това, което е лекарство за индивида, ще е лекарство и за обществото. В това съм напълно уверен защото е вече доказано от други народи, чиято любов към собствен език, история и традиции им е дала вдъхновение да изградят ново общество. Вдъхновеният човек не може да се спре, за него изпитанията не са нещо страшно, а само поредното предизвикателство, което ще го направи по-силен.

Чуждопоклонничеството убива индивида, убива и обществото. Не е случайно това, че бяхме залъгвани в миналото, че не сме способни да се управляваме сами, че културата на предците ни е била по-ниска от тази на други хора. Тези лукави внушения спомогнаха да се раздели народа ни. Стигна се дори до такива крайности, че някои сънародници започнаха да се срамуват от произхода си, а и да презират своите братя и сестри. 

Лошото е, че процесът на разпространение на заблуди объркващи обществото ни продължава. Недобросъвестни хора правят опити да внушат, че ако българите си върнат националната гордост, те ще се превърнат в надменни хора и ще се стигне до крайности както в Германия през 30-те и 40-те години на ХХ век. Анонимни хитреци коментиращи по форуми, блогове и стени във Фейсбук намилат, че национализма води до пораждане на омраза.

Това разбира се не отговаря на истината. Този, който обича народа си и се гордее с произхода и културата си не мрази другите хора. Омразата идва, когато човек е ограбен, унижен и притиснат в ъгъла, когато му е отнето достойнството и възможността да изхрани семейството си по честен начин. Омразата идва, когато ни е отнето всичко човешко и в празната обвивка, в която сме се превърнали идва тъмнината.

Защо да мразиш, ако никой не те обира най-нагло? Защо да мразиш, ако твоите традиции са уважавани? Защо да мразиш, ако никой не ти пречи да водиш нормален живот? Нелепо е ние българите да бъдем сравнявани с други хора и други ситуации. Нелепо е да бъдем изкарвани расисти защото обичаме своето и не искаме да приемем натрапени от чужденци нови "морални ценности". Нелепо е национализма да се обрисува като най-голямото зло, а същевременно деянията на банкерите съсипващи цели държави да бъдат определяни като нещо нормално.

Всъщност истинското, българското название на национализма е РОДОЛЮБИЕ. Никой не може да каже с презрение - Този е голям родолюбец. Никой не може да те обвини за това, че си родолюбец. Няма нищо срамно в това да обичаш род и Родина, да уважаваш старите традиции и да пазиш своето.

Докато на думата национализъм е залепен негативен заряд, то е невъзможно да се опорочи думата родолюбие. Това е причината медиите, а и чуждопоклонниците пишещи в интернет да използват само термина национализъм когато става дума за опитите ни да възстановим историята си и да искаме да живеем нормално, без да ни грабят, тормозят и унижават.

Спасението на България е във възраждането на Родолюбието. За това обаче е нужен обединяващ идеал. Поне за мен това са нашите предци, които отдавна са ни дали пример как живеят истинските хора. Спартак ни научи как се чупят окови и как дори и най-могъщият враг може да се накара да трепери. Залмоксис и Орфей ни дадоха мъдроста, знанието за това, че страхът е излишен, че човек трябва да се стреми винаги към свобода на духа. Благородният и смел цар Ситалк показа как се прощава, как се превъзмогва гордостта в името на народното благо.

Тези уроци се прекрасни и който и да ги следва ще се превърне в буден и силен човек. Поради тази причина враговете на народа ни фалшифицираха нашата история защото будни и силни хора не могат да се грабят и поробмат. Корените ни бяха захвърляни ту при угро-фините, ту при тюрките, ту в обруления от ветрове Памир. Това не са случайни неща, въвеждането на объркване сред народа никога не е случайно. Целта е да се посади съмнение, а то е отрова. Когато човек не знае от къде идва, не знае и какво да защитава.

Днес ние разполагаме не само с доказатествата дошли от неудобните исторически извори, в които сме наречени местен народ. Днес имаме доказателствата на антропологията и генетиката за това, че сме потомци на хората създали първата цивилизация, на хората, които бяха духовни водачи на мнозина, на вечните носители на светлината. Колкото и да се опитват враговете на истината да оспорват, манипулират и отричат фактите, истината си пробива упорито път.

Чудо скоро няма да стане. Няма да се превърнем бързо в богати и благоденстващи хора, но и на това ще дойде време. На този момент е важно да спрем отравянето на съзнанието на младите хора. Нужно е да ги възпитаме в гордост и любов към род и Родина. Дори да отидат да учат в чужбина, младежите ни няма да са загубени за нас.

Те или ще се завърнат отново в България, или ще работят за нея с цялата си душа и сърце. От посланици по света имаме нужда защото силите на злото са се постарали да омърсят името ни. С примера си, с поведението си на горди, благородни хора ние ще измием калта на лъжите и името Българин ще стане отново символ на хора на светлината.

http://sparotok.blogspot.nl/2015/07/blog-post.html

Hatshepsut

За нуждата от Българска национална доктрина

Ако се абстрахираме от различните видове малцинства (които играят второстепенна роля понеже са малцинства и доколкото са малцинства) може да се каже, че нацията е народ, който има своя буржоазна държава. Безспорно, гръбнакът на нацията е най-многобройната в нея група от родствено свързани хора, т.е, народът, който я е създал. В класическия случай нацията се създава в резултат на продължителен исторически процес и културна ферментация. В този смисъл всяка нация е исторически носител и изразител на определено културно явление. Тази самобитност на нацията определя нейното лице пред останалите нации - това, по което другите я отличават и заради което я ценят. От друга страна, културната самобитност на нацията е една от формите на национално и световно богатство. Богатството на световната култура е съвкупност от културното богатство на отделните нации и малцинства и унищожаването на самобитната култура на отделните народи представлява престъпление не само спрямо нацията, но и спрямо света.
        Националната доктрина е основа за буржоазната нация, защото върху нея се създава националното единство. Без национална доктрина държавата и нацията по всеки един въпрос се разпадат на партии, фракции, родове, семейства и т.н. По същество без национална доктрина няма силна нация и силна държава, защото конституцията и законите сами по себи си са къс хартия, ако зад тях няма воля да се изпълняват. В този смисъл националната доктрина е изявена воля на нацията да съществува по определен, исторически възникнал културен модел и закон. От дълго време България няма национална докрина и се задоволява с поставянето на дребни, текущи и несигурни задачи.
        Под национална доктрина се разбира едно общоприето мнение за решаване на най-важните проблеми, осигуряващи целостта и здравето на нацията и държавата в обозримо бъдеще. Трагичното за България в момента е това, че съществуват силни партии и течения, които като чуят за нация (левичари) и държава (либерали) отказват да мислят и съдействат за решаване на проблема. Безспорно, националната доктрина не решава всички проблеми на нацията и държавата, особено текущите и маловажните. Тя отговаря на важни, екзистенциални въпроси, които стоят пред нацията и пред всеки отделен човек: кои сме ние, откъде идваме и къде отиваме, кои са нашите естествени съюзници и врагове, каква е нашата култура и какво е специфичното и ценното в нея, кое е това, с което сме по-богати, по-ценни и значими от другите за да оправдаем своето съществуване като нация, какво да направим за да се обогатим и развием, като съхраним ценното, което сме наследили в нас. Увеличаването на материалното богатство, което е основа на някои предложения за бъдеща национална доктрина, е важна задача от развитието на нацията, но не единствената и не най-важната. Тя например може да се реши, като се изселим колективно в САЩ, Канада или Австралия - тогава всички ще станем богати, но повече няма да има българска нация.
            Националната доктрина не може да се създаде на основата на шовинизма, т.е, обогатяване чрез заграбване на чужди земи и експлоатация на чуждо население, нито чрез ксенофобия и подтискане на културата на малцинствата. Националната доктрина има за цел развитие и запазване на собственото национално богатсто и култура.
            Националната доктрина посочва кои са най-важните и ценни особености на нацията. Тук не става дума за природни богатства и запаси от руди, въглища и дървесина. Въглищата могат да свършат за 50 г., а горите да се създадат за 20 г. Тук става дума за стожерът на нейната самобитност, без който тя губи своето лице и смисъл от съществуване.
          Националната доктрина е общоприет баланс между естествения стремеж към напредък и нуждата от национален консерватизъм. Нацията, както и всяка една система или структура в природата е подложена на действието на две противоположни сили - едната сила се стреми да съхрани системата в нейния досегашен вид, другата я променя до степен на пълно разрушаване. Първата сила можем да наречем консервативна, тя е винаги вътрешна за системата. Ако консервативната сила преобладава над разрушителната сила, то системата запазва своята структура и се развива в правилната посока, т.е, изменя се в зависимост от промените в околната среда. Ако консервативната сила е недостатъчно голяма, в един момент системата се разрушава и нейният градивен материал се поема от друга подобна, но значително по-консервативна система. Същото е и с нацията - ако нейният консерватизъм е недостатъчно силен, в един момент тя престава да съществува, като нейният човешки потенциал се поема от друга, по-устойчива нация. В момента българската нация няма достатъчно консерватизъм. Обаче, прекаленият консерватизъм и отказът от всякакво развитие са също опасни. Затова е нужна национална доктрина, в която да се очертаят рамките на промяната и средствата, с които да се постигне тя, без да настъпят опасни за здравето на нацията и държавата последици.
        Твърди се, че всички съседни на България страни са имали и имат национална доктрина. Например, тази на Република Турция е формулирана от Кемал Ататюрк и гласи: "Мир със съседите, мир у дома". За разлика от тях, Третата българска държава няма и, както изглежда, никога не е имала общоприета национална доктрина. Днес даже ние нямаме и желание да изградим такава.
        След Освобождението макар и неофициално, спонтанно и стихийно, в българското общество се налага неясната стратегия "освобождение на поробения брат отвъд границата". За тази стратегия няма алтернатива, защото не може ти да живееш вече свободно, а значителна част от останалите българи да остават под гнет в Османската империя, по-късно в Гърция и Сърбия. В продължение на около 65 години, от 1879 до 1944 г., основната вътрешно и външнополитическа цел на Третата българска държава е да се обедини с българите от Източна Румелия и по-късно да освободи и евентуално присъедини поробените българи в Родопите, Странджа, Източна и Западна Тракия, Македония, Южна и Северна Добруджа, Западните покрайнини. Тази цел е постигната само частично (примерно на 30%) и то с цената на неимоверни усилия, средства, жертви и унижения, представени от три национални катастрофи. Основната причина за частичното осъществяване на националния идеал и сполетелите ни три национални катастрофи е царската династия на Фердинант, раболепието и некадъртността на част от тогавашните български правителства и политици. Значителна отрицателна роля играе и просръбската политика на Русия и СССР. Най-трагично е управлението на княз/цар Фердинант, което довежда до невъзвратими човешки и икономически загуби, до изтощение на българския потенциал и превръщането на българската нация от най-многобройната  и динамична навремето си нация на Балканите в сбор от апатични индивиди, търсещи спасение в социални утопии. 
        Една такава утопия се превръща в социален експеримент след 9 септ. 1944 г., когато партията на българските комунисти, БКП, взема властта с преврат, поддържан от Съветската армия. БКП веднага привързва държавата към интересите на една силно идеологизирана тоталитарна държава - комунизираната Русия (СССР). След 45 г. тази идеология рухва, заедно с нея и главният й поддръжник - СССР. Вместо национална доктрина в България е приета партийната програма на БКП за извършване на противоестествен социален експеримент, от който самите комунисти накрая се отказват. След рухването на този експеримент огромната част от националното богатство и труда на народа се обезцениха и разграбиха.
        Допълнителен удар нацията понесе и от това, че БКП не приличаше на повечето комунистически партии по света, състоящи се от патриотично настроени комунисти, а имаше слугинско-подчинен характер. Българските комунисти се възпитаваха чрез подражание на главните фигури на БКП - Д. Благоев и Г. Димитров, родени в Южна Македония. Ерозията на българското самосъзнание, характерна за много български райони през османо-турското владичество, в тези краища достига най-високата си степен. Значителна част от българите в Южна Македония, под влияние на фанариотската пропаганда се дебългаризира и гърцизира. Не стига това, но сред тези нещастни хора се внася идеята, че те са "чисто славянско население", нямащо общо с оттатъшните "българи-татари". Това е особено характерно за Д. Благоев, който като народен представител в София е твърдял, че е славянин, а не българин, а българите са хуни, татари и тюрки и са насилници и завоеватели на "завареното" (прото)славянско население. Тези антибългарски идеи не са родени в главата на Д. Благоев, а са заимствани от трудовете на историците Павел Шафарик и Константин Иречек и стават основа за учебните програми по история в българските училища. В добавка и Д. Благоев и Г. Димитров са живели дълго време в Русия и СССР и силно са повлияни от просръбската и антибългарска политика на великоруския шовинизъм. По-късно тази политика се възприема от Коминтерна, СССР и Югославия и става ядро на антибългарски македонизъм, избуял и добил форма на държавна идеология в Югославската съюзна социалистическа република Македония и днешната БЮРМакедония. Решаваща помощ за македонисткия антибългаризъм обаче оказва другата основна фигура на БКП, Г. Димитров, който като правителствен глава с терор, побоища и затвор се опита да македонизира българите от Пирин, отказа защита на българите оттатък границата, разтурва ВМРО и патриотичната организация Родина, предава костите на българина Гоце Делчев на скопските македонисти, предава всички материали на софийския Македонски научен институт на съхранение (унищожение?) в Белград. Не случайно Г. Димитров е един от организаторите на угодното за сърбите противобългарско въстание през септември 1923 г.
        След 1944 г. националните проблеми бяха загърбени, нещо повече, даже тяхното формулиране и изследване се разглеждаше като нещо опасно и вредно. На пленум на Политбюрото на ЦК на БКП е решено да се ограничи до минимум изследването на историята на прабългарите, защото това всявало смущение и безпокойство в нашите съседи (?!). Ето защо в БАН все още няма институт за изучаване на прабългарите. Ето защо у нас фактически няма специалисти, подготвени да изучават създателите на българската държава. Все едно, гърците да си самозабранят да изследват елинския период, италианците - историята на Римската империя, а турците - времето на Османската империя, защото това ще смущава техните съседи! Поради тези причини тежко пострада представата за българската история, която е цялостно окрадена, фалшифицирана и подменена с угодни за околните народи недоказуеми доктрини. Ето един малък пример в каква идеология са обучавани българските студенти по история:
 
"Детската игра е един от най-важните фактори при изграждането на детето като личност. Първоначално игрите имали натуралистичен характер. В последствие с появата на класовото общество те приемат и военно направление. Характерен нюанс в детските игри е и появата на хорото. Това (т.е., хорото) се явява като пряко отражение на пороците най-вече в капиталистическото общество, които за съжаление са намерили донякъде израз и в детските игри. Но за радост, в игрите на българските деца този елемент е незначителен и особено при социалистическото възпитание на детското поколение, неговата вредна същност е почти премахната". [Традиционни детски игри в с. Русаля, В. Търновски окръг. Курсова работа на Иван Йорданов Божков. I курс, 1-ва гр., фак. № 51266, Великотърновски университет, Катедра Стара и средновековна история.]
 
        През този период БКП насаждаше представата (издигната до ранг на държавна стратегия), че след като в бъдеще всички държави ще построят комунизма няма да има частна собственост и пари, държавите ще се саморазтурят, а нациите и народите ще се слеят в едно общо, хомогенно, еднокултурно и едноезиково, безрелигиозно и безкласово общество. Във физиката подобно състояние се нарича "топлинна смърт на Вселената", а в биологията това състояние съответства на туморна маса от дегенерирали еднакви клетки, чиято основна цел е да се възпроизвеждат. Такова хомогенно общество без вътрешни различия и съревнование е невъзможно, то може да съществува само в рамките на едно градско гробище, където всички са еднакви, напълно равни и изцяло спокойни и удовлетворени. Тази пораженска и по същество антибългарска политика беше характерна само за БКП, но не и за другите компартии. Например, по същото време партията на Чаушеску усилено чистеше румънския език от българизмите и ги заменяше с латински думи, в резултат на което българизмите в румънския се намаляват от 30% на около 5 %. Явно, за разлика от българските, румънските комунисти не са виждали бъдещата Румъния като безцветна частица от бъдещето хомогенно комунистическо общество.
          Ефектът от тази антинационална утопична и слугинска политика пролича особено силно след рухването на комунизма през 1989 г. Формално обединителната идеология на държавния комунизъм на БКП изчезна и се появи нужда от нова държавно-творческа сила. Но такава сила в България вече почти няма. При нормалните нации тази роля се поема от националния консерватизъм (някои не много точно го наричат национализъм), патриотизма, привързаността към националната култура, традиции, атмосфера, начин на живот. Всичко това в България беше оплюто и унищожено през епохата на властване на БКП. За сравнение, всичко това си остана след отстраняването на комунистите от властта в Чехия, Полша, Хърватско, Словения, Унгария, Румъния.
       В резултат на некадърното и неправилно управление на България в последните 100 години, пред нея се очертава мрачно бъдеще. След около 50 г. българите ще бъдат вече не мнозинство, а малцинство в собствената си държава. Ако това стане, а засега не се виждат причини това да не стане, изведнаж ще настъпят промени в политическия и културен модел на държавата. Политическите промени не са толкова трагични, просто възможноста на българите да крадът от държавата ще намалее за сметка на тази на бившите малцинства. Много по-трагични ще бъдат промените в културния модел, които всеки средно интелигентен човек може отсега да предвиди. Едва тогава ще стане ясно на малкото остатъци от хилядолетното българско племе какво означава да живееш в съвършено чужда културна среда. Най-вероятно ще се появят благородни защитници на човешките права, които ще борят за правото на българите да говорят на развален български на улицата, а може би даже и да има тук там надписи на български.
        Един народ обаче може да умре далеч преди последният ѝ представител да изчезне. Това става когато представителите на народа са налице, но никой от тях не носи качествата и характеристиките, отличаващи този народ. Какво характеризира един народ като нещо различно от останалите? В България обикновено се приема, твърде погрешно, че хората говорещи на един език и територията на държавата са единствените характеристики на нацията. Ето защо днес доста (но не достатъчно) хора се тревожат, че българското население в държавата България намалява. Много по-голяма тревога у българите предизвиква възможността част от територията на страната да бъде загубена в полза на друга държава. В действителност нацията има много повече характеристики и измерения, освен територията и броя на населението. При това всички тези характеристики и измерения са еднакво важни за целостта и здравето на нацията. За това говори факта, че евреите са загубили своята държава и територия и в продължение на около 1900 г.са живеели като емигранти в чужди страни, но са се запазили като народ до численост над 15 млн. души. Вероятно около десетина млн. са и циганите в Европа, които в продължение на поне 15 века не са имали собствена държава и територия, даже собствена земя. Има и други народи, които в продължение на хилядолетие не са имали собствена държава, но са оцелели от претопяване: кюрди (40 млн.), албанци (8 млн.) и др.. Българите сме имали своя държава и територия през половината време от своето съществуване но днес реално сме не повече от 6 млн, макар че аспаруховите българи са били поне 10 пъти повече от циганите, излезли от Индия и от евреите, напуснали Юдея.
        Кои са другите основни измерения и характеристики на нацията, освен територията и народът? Това са езикът и националната музика, празничната система, религията, писмеността, системата от имена, културните традиции, родовата памет, народното и лично творчество, образованието, историята и др. Обикновено много от тези характеристики са така свързани, че не могат да се отделят една от друга - например езикът и музиката са тясно и неоделимо свързани, защото музиката е емоционална форма на езика. Също религията, писмеността, именната система и празниците представляват едно неотделимо цяло. При евреите не само държавата и територията са били загубени, но и собствения език е бил в повечето случаи забравен, но останалите характеристики (религия, музика, празници) в съвкупност са съхранили народа. Следователно културната самобитност на нацията и придържането към националните традиции са основен фактор за съхранение на нацията. Българският народ се е запазил в продължение на 500 г. османо-турско владичество без своя държава, територия и аристокрация именно придържайки се към своите културни традиции.
        П.Р. Славейков е писал, че най-хубавото нещо, което българският народ е създал през 500-те г. османо-турско владичество е народната шевица и народната песен. Всъщност, той греши - народът не ги е създал през годините на робството, а само ги е запазил, защото те са създадени далеч преди това. По-общо, той е запазил своите културни традиции. Още по-точно, придържайки се към своите стари културни традиции, той ги е опазил, а те са опазили него от претопяване и обезличаване. А като стар и културен народ българите са имали изключително много и хубави културни традиции. Например, всяка неделя българите са оставяли работата, обличали са най-новите си дрехи и са отивали на хорището. В този смисъл всяка неделя за тях е била Великден. Най-общо народът характеризира това културно наследство като "българска вяра" и подразбира своите обичаи, празници, музика, родови традиции, религия, фолклор, народно творчество. В това отношение ролята на православната религия доста се преувеличава, защото през повечето от тези 500 г. голяма част от българските селища и махали не са имали църкви и рядко са виждали свещеник. Освен това, повечето от съществуващите църкви и действащи свещеници са били гръцки. И накрая, българските църкви и свещеници се появяват когато народът вече се е осъзнал като български, а не обратното.
        Още по-изненадващо е, че сега, когато е свободен, българският народ бързо забравя своите културни традиции и възприема чужди. Националната (народна) музика почти е превърната в музеен експонат. Това е равносилно на загубата на приблизително 25% от територията на държавата. Традиционната българска именна система почти е заменена с друга. В териториално изражение (защото някои хора само това разбират под нация) това е нова загуба на около 10 % от територията. Българският език е подложен на непрекъснати атаки и с това се откъсват нови парчета от "територията" на страната: оспорва се кирилицата (за целта тайно беше въведена фонетичната азбука), употребата на определителния член е сведена до минимум, характерният за българите стар, индоевропейски звук "-ъ", толкова мразен като чист българизъм в Македония и Сърбия, постепенно се отстранява (в официалната латинска транскрипция на кирилицата той е направо отстранен!), направи се опит за въвеждане на меко царибродско "л" и интонация, характерна за циганския език; възвърнаха се отдавна забравени турцизми; турският суфикс "-джи" беше наложен като основен начин за образуване на названия на нови професии в съвременния български език. От гледна точка на словотворчеството и приспособяване към новата терминология българският е почти мъртъв език. Нещо повече -  той непрекъснато се затлачва с нови и нови чужди плевели, заместващи стари, хилядолетни български думи - белег на стара култура, за която още ни завиждат и още ни мразят. Днес ние изразяваме мислите си с по-малко от 500 думи, повечето от които чуждици.
            Защо се забравя, че българския език е наследник на старобългарския, а той е бил официален за 2/3 от южните и източни славяни, превръщайки се в основа на техните бъдещи езици? Защо се търпи старобългарският език да се нарича "старославянски", "църковно-славянски", когато държавата, в която е създаден и развиван в продължение на 100 години се нарича България, а не Славяния или Църковно-славяния?  Защо не се каже открито, че кирилицата е създадена в Преслав (лъжа е, че Климент Охридски е създал кирилицата, той е бил враг на кирилицата!) и трябва да се нарича "българска азбука". Защо се забравя, че т.н. "славянска писменост" е спасена и развита именно в Борисова България? А Борис не е славянски книжовник, а е внук на Крум от рода Дуло. От подобни заслуги гърците правят невиждан капитал и непрекъснато го изтъкват и експлоатират. В съвременна България като че ли се срамуват от миналото величие и заслуги на старите българи. Унгарци, гърци, французи, турци и т.н. съзнателно охраняват своя език като основен белег и стълб на своята идентичност. У нас българския език е оставен в ръцете на профаните да се дебългаризира и умъртвява. По-общо, у нас културата се равнява по мярката на профаните и пазара на профаните задава темите, цените и лицата на българската култура. Докога малките българчета ще се щудират с представата, че основателите на тяхната държава, превърнала се в империя за 200 години, са малобройни кривокраки чергари, известни само с грабежите си.  На кого искаме да се харесаме с такова самоунижение? Или може би като хвърляме кал по нашите блестящи предци ще започнем да изглеждаме по-добре в нашето огледало?
        И в края на краищата, какво значение ще има, че цялата територия си остава все още българска, ако малцина в нея имат български имена, говорят на развален българско-английски, не познават и не ползват българската музика, история, обредност и т.н. Ще бъдат ли те носители на българската  култура, пренасяна и осъвременявана през вековете? Кой ще бъде отговорен, ако една култура със стари исторически корени, с големи приноси пред европейската и световна култура, високо ценена от чужденците, бъде изоставена от собствените си носители за сметка на чалга-примитивизми, откраднати от тук от там?
        Сигурно е, че това са само малка част от проблемите на българската нация. Те не са най-острите и неотложните. Но те действат бавно, непрекъснато и в една посока. И ако се допусне да се отиде зад невъзвратимия предел, всички други проблеми и решения ще бъдат безсмислени. Ясно е, че има нужда от общоприета национална доктрина.

http://www.protobulgarians.com/Saavremennti%20temi/Natsionalna%20doktrina.htm