• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

17 June 2019, 20:34:26

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 36
  • Latest: Silvia
Stats
  • Total Posts: 9196
  • Total Topics: 1106
  • Online Today: 69
  • Online Ever: 157
  • (17 May 2019, 10:41:46)
Users Online
Users: 1
Guests: 49
Total: 50

Иван Михайлов

Started by Hatshepsut, 29 July 2018, 14:49:08

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

29 July 2018, 14:49:08 Last Edit: 03 September 2018, 22:25:52 by Hatshepsut
Иван Михайлов Гаврайлов

(26. 08.1896 - 5.09.1990)


Иван (Ванчо) Михайлов е роден на 26 август 1896 г. в Ново село, Щипско. Учи в Солунската българска гимназия "Св. Св. Кирил и Методий". След разделянето на Македония през 1913 г. и окупирането на вардарския й дял от Сърбия е принуден да завърши образованието си в сръбска гимназия в Скопие. Като отличен ученик му е предложено от сръбския министър на просветата да продължи образованието си като стипендиант на сръбското правителство, в който университет си избере в Европа. Иван Михайлов отказва и през 1918 г. постъпва в българската войска. След края на войната се установява в София и започва да учи право в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Още тогава се включва активно в македонското освободително движение и е привлечен за секретар на Тодор Александров. Забележителна е характеристиката, която водачът на ВМРО му е давал пред всички, наричайки го "СКРОМНИЯ". Заедно с Йордан Чкатров от Прилеп и Кръстьо Велянов от Крушево Иван Михайлов създава Македонското студентско дружество "Вардар" и е избран за негов пръв председател. След трагичната смърт на Тодор Александров (31 август 1924 г.) Иван Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО като за кратко време успява да се утвърди за безспорен водач на ВМРО. 28-годишен в разцвета на своите сили и младост, той по волята както на старите ръководители, така и на младите дейци, поема тежкия кръст за спасение на възстановеното от Тодор Александров освободително дело на македонския българин.
Само за броени месеци Иван Михайлов успява да възстанови мощта на ВМРО. Наказателните изстрели на идеалисти като Кирил Григоров, Христо Никудимски, Менча Кърничева, повалят продалите се за шепа сребърници ренегати и предотвратяват разгрома на освободителното движение.
В цяла Македония се подновява истинската война между четите на ВМРО и сръбските и гръцки поробители. Нападения на полицейски участъци и военни обекти, миниране на мостове, бомбардиране на жандармерийски станции и складове, динамитни атентати по жп-линии, наказване на видни сръбски отговорни личности - всички тези прояви на поробена Македония се ръководят от "страшния Иван Михайлов, най-обичаният, опасен и мразен човек на Балканите". Потресени от всички акции на ВМРО, сърбите съсредоточават по цяла Македония огромни военни сили. Скопският автор и партиен деятел Кирил Мильовски пише: "Общият брой сили на държавното насилие възлиза във Вардарска Македония на около 35 хиляди души... Към това отгоре е придадена и цивилна полиция, граничните части и войската, която много често е използвана за борба против терористичните чети. Македония е претъпкана с жандармерийски станции и превърната в истинско полесражение."
Същевременно е напълно блокирана границата с България с телени мрежи, вълчи ями, живи плетове, електрически сигнални уредби и високи бетонни кули - наблюдателници, за да не може да прехвръкне и птичка отвъд Осогово, Огражден и Беласица. Според скопския автор проф. д-р Александър Апостолов "от 14 април 1922 до 9 март 1930 година са извършени 63 атентата. Броят на специално организираните за борба против комитите през 1933 г. възлиза на 25 хиляди души."
Тук трябва да се изтъкне и новата тактика, провеждана от Иван Михайлов за борба при новосъздадените условия: акции на революционни тройки, които минират жп-линии, извършват атентати по градовете и наказват предателите. Имената на борците Ипократ Развигоров, Илия Лилинков, Мара Бунева, Иван Момчилов стават известни по целия свят, смайвайки и журналисти, и политици с безкористно родолюбив и готовност за саможертва в името на свободата. Във Велес е нападната дори и казармата от прочутия революционер-герой Трайчо Чундев. Не напразно през 1928 г. американският вестник "Чикаго дейли нюз" пише за Иван Михайлов: "...Той е вдъхнал нов живот в революционната организация и неговото име е станало прочуто из цяла Югоизточна Европа. Той е станал една легенда."
Успоредно с това под ръководството на Михайлов действа нов фактор, неподозиран от властта чак до 1927 г. Това са Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО) и Тайната културно-просветна организация на македонските българи (ТКПОМБ) с огнища по цялата Вардарска Македония.
Иван Михайлов организира и акциите за изпращане на петиции до международните институции. Забележителни са особено петициите на тримата пратеници на поробена Македония Димитър Шалев, Григор Атанасов и Димитър Илиев в Обществото на народите; след тях петицията на двамата съпрузи д-р Асен и Марта Татарчев; на семейство Иван и Жермен Петрови от Скопие и ред други акции на Македонския национален комитет. Не трябва да се забравя инициативата и помощта на ВМРО за създаване на Македонската кооперативна банка, Македонската народна банка и др.
Навред действа единната воля на ВМРО, изразител на която е главният й ръководител Ванчо Михайлов - човекът, който няма нито дом, нито покой, винаги под чужд покрив с всичките му неудобства при непрестанна грижа за делото.
Надарен с бистър ум, подвижна мисъл, убедително, красноречиво слово, предразполагаща общителност, съчетана със завидна култура, Михайлов добре познава и целия извървян път на освободителното дело на българския народ. Притежава и добро перо като публицист. Телесно слаб, но жилав, пъргав и непрекъснато активен до претоварване, той понякога толкова се е преуморявал, че е припадал от изтощение. Не е могъл дори и храна да поема. По молба на съратниците си заминава инкогнито в чужбина на продължително лечение. Но и там другарите му отиват на доклад за хода на борбата и за да искат директиви.
Важно място в дейността на Михайлов с далечни последици заема съюзът на ВМРО с хърватското освободително движение "ХЪРВАТСКИ ДОМОБРАН". Неговият връх е достигнат на 9 октомври 1934 г. с наказателните изстрели на героя Владо Черноземски - най-преданият съратник на Иван Михайлов. С този акт Ванчо завършва истинския си революционен път, но в ролята на стрелочник, който съвсем изменя посоката на събитията в Югославия.
След преврата на 19 май 1934 г. започва нов период в живота на Иван Михайлов. Заедно със съпругата си Менча Кърничева той напуска България и живее в Турция, Полша, Унгария, за да се установи през 1941 г. в столицата на Независимата Хърватска Държава - Загреб. През септември 1944 г. Иван Михайлов пристига в Скопие. Разбирайки, че съдбата на Македония отново е предрешена, той отказва да провъзгласи създаването на независима македонска държава, за да се избегнат безсмислените жертви.
След 1945 г. Иван Михайлов се превръща в символ на вечната македонска борба за свобода. Хиляди българи от Вардарска Македония са избити като "ванчомихайловисти", десетки хиляди преминават през лагерите на Тито. И докато в България комунистите се надпреварват да извършват погроми над българщината, тихо и упорито, вече не с пистолет, а с перо, Иван Михайлов продължава борбата. В продължение на десетилетия неговите статии, брошури, книги и най-накрая великолепните му спомени са най-сигурния (и за съжаление, много често единствен) източник за освободителното движение на македонските българи.
На 5 септември 1990 г. в Рим престана да тупти сърцето на последния водач на ВМРО. Неговото дело тепърва ще се оценява, но безспорно е едно: под ръководството на Иван Михайлов ВМРО раздруса до основи Югославия и остави Завет на поколенията да довършат свещеното освободително дело. И още нещо: във всичките дела на великия щипянин е отразен духът на безкомпромисен български родолюбец.

Hatshepsut

Иван Михайлов,
Статии

ИЗКОРИСТВАНАТА "СВЕЩЕНА ПРОСТОТА"

Освен чрез насилието, което и днес е налице под форма на тотално безправие, в Титославия пропагандата най- старателно се опитва да използва непросветеността на много хора. Действително, не са малко на брой хората в тая държава, които нямат просвета, или имат в слаб размер; а главно  има мнозина, които са получили "просвета" тъкмо чрез училищата, в които бе наложена от 1945година една сърбокомунистическа програма. Преди всичко, в тези училища не се преподава честно и точно историята; вместо история там се преподава пропаганда. Забранени са, запрещени са всякакви пътища, за да може хората да четат и чужда литература по редица въпроси. А са принудени да изучават каквото им се поднесе от държавната власт. И затова ще срещнете лица от Югославия, чиито познания по редица исторически, политически, национални въпроси, ви карат просто да ги съжалявате.

Там, например, има множество неуки хора, които смятат,че управляващата клика в държавата се състои от хора набожни - понеже църквата сега не е толкова преследвана, както по- рано.

Там се намират лица, които вярват, че всяка отделна "република" имала право да се отцепи от Югославия - стига да пожелае. Те не знаят, че всеки подобен опит би откарал авторите му не само в затвора, но даже и пред бесилката.

 Там мнозина простички хора си въобразяват, вярват на думите на демагозите - властници, че всяка република наистина е държава, в пълния смисъл на думата; а не знаят, че всичко важно се ръководи от България.

В Македония "вардарската област под югославска власт" тираничната власт никога не разяснява на неуките хора, че нямаме нищо общо с Александър Велики, чиято държава и народност е изчезнала отпреди две хиляди години. Нарочно този въпрос не се изяснява, за да си мислят простичките хора, че титовата " македонска народна република"  е чисто и просто някакво продължение на старото македонско царство - това именно, в което живя и царува  Александър Велики Македонски.

Пак в тая македонска област се крещи по всички посоки, за заблуждаване на неуките, че някаква "македонска народност" от векове насам била потискана от някои други; и че едвам сега откакто е на власт Тито, тая народност за пръв път се показвала пред света. Този пункт е даже станал като " централна позиция " в титовата пропаганда. На него  ще се спрем, бегло макар, тъй като с него си служат белградските агенти и всред нашата емиграция в Америка и Австралия.

Никога не е съществувала македонска народност в миналото; и затова тя не се е проявявала с нищо, не се е показвала изобщо пред хората. А никой не я е потискал - щом като не е съществувала.

Безброй са свидетелствата от други народи, които говорят, че в Македония е имало само български славяни, и нищо друго; и то - от много векове насам. Тук не ще се спираме на тия неизчерпаеми свидетелства. Но изтъкваме само някои изолирани доводи, на които титовци няма да са в състояние да дават каквото и да било обяснение.

    Питаме: защо Охридският Архиепископ Теофилакт, наскоро преди смъртта на Цар Самуил, в началото на 11 век, изрично пише, че живее всред българи в Охридско, които миришели на овчи кожи? Ако тамошното население беше от македонска народност каква причина имаше Теофилакт да го нарича българско?

    Питаме: защо Отец Паисий от Банско "Македония" се провикна преди повече от двеста години, че сме българи и не бива да забравяме народното си име и да се наричаме гърци? Ако беше македонец по народност - защо не би отправил своя знаменит позив към "македонците"?

    Питаме: защо Император Василий Втори, след като победи при Беласица Цар Самуил, се нарече " Българоубиец " - и така стои името му във всички истории дори и до днес? Защо не се нарече "Македоноубиец", ако Самуил и войската му бяха от македонска народност?

    Питаме: защо всички гръцки стари сведения гласят, че Петър Делян подигна в Скопие българско въстание през 1040 година? Ако населението беше от македонска народност - защо гръцките историци го посочват за българско?

    Друг въпрос: Защо Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович издават книжки още преди 150 години и изрично отбелязват, че книгите им са писани на български език, за да ги разберел и простия българин? Самите тия двама автори са българи. Кой ги е заставял да се наричат така? И кой би им попречил в онова време да се нарекат "македонци" по народност, ако са били наистина такива?

    Друг въпрос: Кое караше Григор Пърличев открито да заявява в Атина пред толкова учени хора там, че е българин?

    Пак въпрос: Кое накара братя Миладинови да обявят книгата си с народни песни под наименованието " Български народни песни "? И кое ги е карало да се наричат сами българи, за което и умряха?

    Питам пак: Защо Великите сили в 1876 г. В Цариград, събрани на известната Конференция заедно с Турция, определят Македония като втора автономна област "с мнозинство българско население", като я включват под управата на главен град София? А за източната българска автономна област, пак под суверенитета на Султана, определиха град Търново. Нима самата Турция и великите сили не знаеха, че славяните в Македония са българи и че сами така се наричат? Или Турция и великите сили е трябвало да чакат да се яви някой като днешния ренегат Лазо Колишевски, за да ги просвети и осъзнае?

    Продължаваме да питаме: Нима Русия не знаеше в 1878 година, че в Македония има българи, когато включваше в границите на Сан-Стефанска българска държава и Македония.

    Нима Гоце Делчев, Дамян Груев, Мише Развигоров, Христо Узунов, Георги Сугарев, Лазар  поп Трайков, Васил Чакаларов, Никола ......., Петър Ацев, Ефрем Чучков, Васил Аджаларски, и цял легион борци - водачи, не знаеха, че са българи? Защо те не се нарекоха "македонци" по народност - кой им пречеше?

    Защо подир 1908 година, когато в Македония " Серско" Сандански и Димитър Влахов си обявиха своя легална партийка под име "федеративна", се наричаха българи? Те пишеха и говореха все на български литературен език.

    Защо Димитър Влахов, когато беше депутат в цариградския Парламент, отиде там като българин, представител на българското население от южна Македония? Това население не е било повлиявано от никаква пропаганда в България. То се намираше вън от границите на българската държава отпреди 500 години, както и самата България бе с векове покорена от турците. Запазени са в турските архиви в Цариград сведения, че депутатът Димитър Влахов е бил българин и е представлявал именно българско население. Защо институтът за фалшификации в Скопие, който си е прикачил име "Институт за национална история", не изпрати свои хора в Цариград, за да проучат в архивите какви речи е произнесъл Влахов все в защита на българското население в Македония? Щом за него толкова много пишат скопските ренегати - защо не проучат и тази му дейност? Никъде в Турция Влахов не е отбелязан като нещо друго освен като българин.


Защо сръбските вестници толкова хвалби написаха за македонските българи, когато се водеше борба миналия век за извоюване на българска национална църква в Македония?

Най - добрите свидетелства са сръбските, че за създаването на Екзархията допринесоха преди всички македонските българи, със своята борба срещу гръцката църква. Значи, не беше Екзархията, която създаде македонски българи, а точно обратното - те създадоха Екзархията. И това става в едно време, когато нямаше налице никаква българска държава. България биде освободена осем години след създаването на Екзархията.
Скопските ренегати разправят, че братя Миладинови, Григор Пърличев, Гоце Делчев, и въобще всичките наши възрожденци - българи от Македония не са се били още "осъзнали " национално докато бяха живи. С други думи, всички тези велики българи, според скопско - белградската пропаганда, били македонци по народност. Но ако те, и самия наш народ в Македония бяха от македонска народност, пита се: защо турския Султан, - в своя ферман по създаването на Екзархията - говори за откриване на Велешка българска Екзархия? И защо същият Султан позволи да бъдат открити и българските епархии Битолска, Охридска, Струмишка, Неврокопска, Скопска, Дебърска? Или Султанът трябваше да чака щото Блаже Конески да се роди, та да му посочи какви народности има в Империята му?

Всички първенци на нашия народ в Македония отправиха до великите сили мемоар, за да искат щото в общата българска държава, в 1878 г. да влезне и Македония. Първенците тогава хиляда пъти по- добре изразяваха чувствата и интересите на народа ни, отколкото днешните сръбски трагикомични парламенти. Оригиналният мемоар на нашите тогавашни македонски първенци е запазен в един наш музей в България.

А какво ще ни кажат скопските изменници за плочата, която и сега стои в Битоля, на която Цар Иван Владислав е написал, че е българин? Той е внук на Цар Самуил. По тази плоча учените вече писаха каквото се следва. От нея се направиха и снимки. Плочата бе намерена в последно време.

Титовците от Скопие няма да отговорят на поставените по- горе въпроси, защото се боят народа да не узнае истината.

Всички борци във ВМРО са били само българи. Но те правеха жертва и приемат Македония да стане независима държава, с равни права на народностите, които в Македония живееха от векове, и които целия свят признава. Който отрича тези народности и ги преследва, той е противник на независима Македония.

Hatshepsut



На 5 септември 1990 г. умира един велик Македонец с огромно Българско Б на име Иван Михайлов Гаврайлов. На 5 септември се навършват 17 г. от неговата кончина. Този човек си беше посветил живота в интерес на Българската национално обединителна кауза в Македония, за свободата на Македония от сръбско тиранично подтисничество, и показа на света как се бори роб за свобода. Искам с тази тема да изразя своята скръб и болка, от смърта на този неоценим по-никакви скали и параметри Българин, и да кажа че без него България изобщо не е същтата като по-негово време. Какво по-красиво да живееш и да умреш за една свята идея, обединила инак разпокъсаният наш Български народ в едно. Дала отпор на наглите гърци, и на циничните сърби. И нека да бъдем негови верни последователи на нашият свят войвода, Иван Михайлов Гаврайлов. Поклон, дълбок поклон пред святата памет на този свят за България Българин. Почиваи в мир войводо, и се моли пред БОГ за нас и нашите грешни души, за нашето спасение и съхранение на рода и името Българско АМИН.


Hatshepsut

Последното послание на Иван Михайлов

До оцелелите, които бяха с мен под знамето на ВМРО; до техните деца и внуци; до всички, които ми вярват
Братя и сестри!
Прокълнат бях от съдбата, повече от половин век кракът ми да не стъпи на родна земя; да не зърна небето над Отечеството ни. Над цялото ни Отечество - от Охрид до Черноморските брегове - тъпкано от насилници и тирани, душено безжалостно в химери и лъжи. Доживях да почувствам разведряване, да дочуя скриптене на окови, които се късат. Искам да споделя с вас тръпките на надеждата и вярата си в утрешния ден. Разсъмва се. Убеден съм, че поне в Европа вече много скоро не ще бъде търпяно насилието, робството, похищението на свободата под каквато и да е форма.
Една тревога ме гнети; отравя дните ми: сирените на злото от Белград и Скопие, родоотстъпниците и отцеругателите, прегръщат в този момент в нечистите си ръце идеята за независима Македония, за да я удушат в коварство и лъжа. Затуй се чувствам призван отново от дните, до които доживях, да кажа думата си за независима Македония на ония, които още не са я разбрали. Не на ония, които искат да я превърнат в измама. Много време преди моята дума великият македонец Отец Паисий Хилендарски каза крилатите думи на всички съотечественици: "Болгарине, знай своя род и език!" Истината за независима Македония се крие в този безсмъртен зов.
Независима Македония не може да бъде изградена върху лъжа и насилие. Тя може да бъде постигната само с истина и свобода:
Истината в историята!
Истината в езика ни!
Истината за знайните и незнайни герои, паднали за независима Македония именно в истина и свобода.
Независима Македония само при свобода на народа ни да бъде това, което е бил хиляда години - български! Ще бъде кощунство с паметта на ония, които издигнаха това знаме, ако единствените българи, които населяват древната ни земя и още могат да се наричат така - народът ни от долините на Места и Струма, от бърдата на Пирин и Беласица, бъдат предадени на Белградските и Скопски комунистически тирани, за да бъдат превръщани те, децата, внуците им в небългари, в антибългари!
И когато и всички други народи, които населяват земята ни, прегърнат Истината и Свободата, тогава ще можем - не аз - вие, грядущите, ще можете да изградите истинска Независима Македония. И тогава сигурно не ще има нужда вече да говорим и работим само за Македония - Швейцария на Балканите. Защото тогава ще можем да превърнем целите Балкани, с всичките им заблуждавани и измъчвани, но достойни народи, в земя на мира и благополучието. В Швейцария.
Доживях да зърна сиянието на ЗОРАТА, КОЯТО ИЗГРЯВА!
НАПРЕД! С НАМИ БОГ!
Рим, март 1990 г.
Иван Михайлов
член на ЦК на ВМРО от 1924 година до ден-днешен

Hatshepsut

КАТО СЪМ БЪЛГАРИН, НЕ СЪМ ЛИ МАКЕДОНЕЦ?
Иван Михайлов


  Млад човек от вардарската наша област, добър българин, ми поставя в писмо въпроса, който стои в горното заглавие.
 
    Отговарям му публично.

    Ако те запитат какъв си /по народност/, ще отговориш, че си българин.

   Ако си запитан откъде си - отговаряш, че си от Македония. Но може в тоя случай да кажеш, че си "македонски българин", или "българин от Македония". С такъв отговор веднага си изяснил коя е народността ти и коя по-точно е родната ти страна. Подобен изчерпателен отговор е особено нужен за пред чужденците.

   Не е нужно, няма никаква причина да премълчаваш, че си от Македония. С това не се услужва на твоята българска народност. Напротив, принася й се услуга когато чужденците узнават, че в Македония живеят българи.

   Със задоволство казват, че са от Македония и нашите съотечественици турци, власи, гърци и прочее. Ще си позволя да удължа статията с един бегъл мой спомен, който се отнася до последните ми срещи с нашенци-турци.

   С жена ми минах турската граница през септември 1934 г. Стигнахме до малко селце южно от планината Странджа. Първите жители, които видяхме, ни поясниха веднага, че били "македоняли" /македонци/, бежанци от Битолски окръг. След няколко километра срещаме буден човек, запътен с кон към Лозенград. Узна, че сме българи и побърза да каже, че е от Куманово, но не забрави да добави "македоняли". Коларят пък, който ни возеше към същия град, с особена гордост - съвсем по свой почин - започна да ни разказва: "Бен македоняли им... / аз съм македонец.../. Избягах поради сръбския терор. Бях член на ВМРО; може да сте слушали за тая организация. Мнозина в нашето село бяха смазани от бой; създаде се една афера. Тук е вече и цялото ми семейство. Доста известни на мене факти изнасяше този добряк, у когото бе оставила следи от омраза сръбската полиция. Спряхме в окръжното управление в Лозенград. Приставът, който ни посрещна, като чу, че сме българи, без никакво бавене отвърна: "бенди македоняли им" /И аз съм македонец/. Оказа се, че е братовчед на познатия нам Сали, в чиято къща в село Осеново, Горноджумайско, бяхме два месеца преди това. Роднините му бяха окачили малък негов портрет в стаята си, където ни приеха. Но чрез портрета не можахме да го познаем. На другия ден взехме влака за Цариград. След около половин час ни посети в купето нисичък, симпатичен човек. Първите му думи бяха: "Ефендилер, бенда ищипли им" /Господа, и аз съм щипянин/. Той се грижел за пощата във влака, която се помествала в съседното до нашето купе. Изкарахме приятен разговор за родния ни град. И този човек с някаква радост посочваше, че е от Македония. След един месец, когато бяхме вече в град Кастамону, отбивайки се за малко в едно кафене, при нас доближи стола си един възрастен човек и се представи със следните думи: "Аз съм македонец; преди Балканската война бях офицер в Кукуш; от тогава съм преселен в Турция...". В Анкара пък, влизайки с полицаите в един дюкян за плодове, стопанинът, като по поръчка започна: "Виждам ви няколко пъти да минавате край дюкяна ми. И аз съм македонец, от Радовиш съм...". А единият от приставите, който повече от две години бе причислен към нас, беше от Охрид. Той като по обичай на всеки турчин заявяваше: "Бен македонялъ им..." и започваше да превъзнася красотите на Охрид, прибавяйки и горчивата си болка, че е така далече от родния край.

    Просто за очудване бе тази кратка, отсечена увертюра при всяка наша случайна среща със съотечественици - турци: "И аз съм македонец.".
Но нито един баварец, нито един сицилианец не скрива името на родната му Бавария или Сицилия, независимо, че първият се смята германец, вторият италианец.

    Преди 34 години в България дойде на власт една сърбофилска група. Тя побърза да заличи името Македония що се отнася до околиите около Пирин. От това остана доволен само Белград, комуто изнася хората да мислят, че Македония е само онази област, която се намира под негова власт.

    И днешна Югославия преследва българското име така неостъпно, както беше и при кралския режим в нея. Титовите комунисти с всички средства се мъчат да изкоренят българското име в заграбените македонски околии, като го заместват с названията македонец и македонка.
Но в нашите противомерки трябва да бъдем тактични и много проницателни. Налага ни се много труд, за да изясняваме, че има разлика между географско и национално име. Но е почти излишен труд да забраняваме названието македонец. Вместо него най-подходящо е, както вече казах, да се казва "македонски българин".

    Впрочем, светът много добре е знаел, че ние сме българи даже когато всички наши организации са се наричали македонски и когато самите ние, - както постъпват и нашенците турци, власи, албанци и гърци сме отговаряли също, че сме македонци, за да посочим от къде сме. Самата ВМРО нийде в своя устав, в своите правилници, и в кръглия й печат не споменава нищо за нашата българщина. Това се е смятало излишно и от самите нас, и от чужденците. И то тъкмо защото за всички е било ясно, че ВМРО е създадена от българи; че борбата е водена именно от тях на първо място. Малцина знаят, че от началото ВМРО бе създадена само като организация на българите; малко по-късно тя се яви и по устав като организация, в която могат да членуват всички народности в отечеството ни.

    Заключвам. На младия човек, който ми отправи писмото, препоръчвам най-спокойно да казва, че е македонски българин.
 

  [[ В. Македонска трибуна, г. 44, бр.2269, 28 януари 1971 г., с. 1. ]]

Hatshepsut

На този ден е роден Иван Михайлов (Радко) - последният водач на ВМРО

На този ден през 1896 г. е роден Иван Михайлов Гаврилов, известен като Ванчо, Ванчѐ Михайлов или с прякора Радко. Иван Михайлов е Български революционер, деец на национално-освободителното движение в Македония, последният водач на Вътрешната македонска революционна организация.


IMRO and Ustasha - Brothers in Arms

Роден е в щипската махала Ново село. Учи в Солунската Българска мъжка гимназия ,,Свети Кирил и Методий", където всичките му учители са патриоти, а някои от тях са членове на ВМОРО. След разделянето на Македония през 1913 г. и анексията на егейския ѝ дял от Гърция, а вардарския от Сърбия, Иван Михайлов е принуден да завърши образованието си в сръбска гимназия в Скопие. Там за първи път среща един от хората, които ще мрази най-много в живота си - сръбският престолонаследник, а впоследствие и крал Александър. След завършването в 1915 година като отличен ученик му е предложено от сръбския министър на просветата да продължи образованието си като стипендиант на сръбското правителство, в който университет си избере в Европа. Иван Михайлов отказва и през 1918 г. постъпва в Българската войска.

Ванчѐ Михайлов служи в Българската армия по време на Първата световна война и проявява забележително усърдие. След Солунското примирие от 1918 г. напуска армията и се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет ,,Свети Климент Охридски". Именно тогава е поканен от Тодор Александров за негов личен секретар в задграничното представителство на ВМОРО в София. Междувременно Иван Михайлов е един от основателите и председател и на студентското дружество ,,Вардар".

Активната му легална дейност свършва с убийството на Тодор Александров (1924), негов много скъп приятел и учител. След убийството Иван Михайлов е избран в ЦК на ВМРО и се заема с наказването на убийците на войводата. В следващите години Ванчѐ Михайлов се налага като фактически ръководител на ВМРО. Привърженик на тактиката на индивидуалния терор. През 20-те и 30-те години активисти на ВМРО са пряко замесени в голям брой от политическите убийства в България.

През 1926 година Ванчѐ Михайлов се жени за Менча Кърничева, с която остава до края на живота ѝ. През 1927 г. сръбските власти ликвидират баща му и по-големия му брат, в отговор той издава смъртна присъда на сръбския крал Александър, която е изпълнена в Марсилия през 1934 г. от Владо Черноземски.

След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г.Ванчѐ Михайлов напуска България като прекарва няколко години в Турция, Полша, Хърватия, Унгария, Германия, Испания, докато най-сетне се установява в Италия.

След началото на Втората световна война Михайлов осъществил контакт с райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер. След това била издадена заповед на Главното управление за имперска безопасност (РСХА) за създаването на батальони от активисти на ВМРО под немско командване. Общата численост на тези части, чиято цел трябвало да бъде борба с гръцките партизани, се предвиждала между 5000 и 8000 души. Те трябвало да бъдат разположени в триъгълника Солун - Костур/Лерин - Лариса. От началото на март 1944 започнало формирането на такива Вафен-СС роти (по-късно батальони) в Костурско, Леринско и Воденско.

През септември 1944 г. Иван Михайлов пристига в Скопие. Разбирайки, че съдбата на Македония отново е предрешена, той отказва да провъзгласи създаването на независима македонска държава (предложено от Хитлер), за да се избегнат безсмислените жертви.

Ванчѐ Михайлов умира на преклонна възраст в Италия. Той и в изгнание не спира да защитава своето дело и издава хиляди брошури и статии, както и няколко книги. Автор е на четири тома ,,Спомени", ,,Македония -- Швейцария на Балканите", ,,Сталин и македонският въпрос" и други книги.

Hatshepsut

ВМРО-МО. Интервю с Иван Михайлов


Hatshepsut

Идеологът на ВМРО отказа на ДС, той даваше съвети на американското правителство за балканските работи, обяви в Банско жената, която живя с него 30 години, а днес притежава архива му. Оригинално писмо от младежката организация на ВМРО "Радон Тодев" в Банско от 23 април 1944 г. и портрет на Иван Михайлов стават част от колекцията в историческия кът на ВМРО-Банско. Ценните реликви са дарение от най-близката сътрудничка на легендарния македонист Вида Боева-Попова.

Наскоро 70-годишната жена посети за първи път курорт №1 и се срещна с кмета Александър Краваров и войводите от местната организация на ВМРО. Пред тях сподвижницата на Ванче разказа най-вълнуващите моменти от 30-годишния си живот под един покрив с него в Рим. Както е известно, там, във Вечния град, Иван Михайлов е получил закрилата на италианските власти и секретните службите. Известният още като г-н Радко македонски водач умира на 5 септември 1990 г. в ръцете на Вида, след като сърцето му отслабва в резултат на бронхопневмония. В завещението си той оставя именно на нея ценните архиви, които се намират в дома им в Рим.

Наскоро, преглеждайки документите, Вида открила поздравителното писмо от банските войводи, върху което Иван Михайлов е написал: "Един скъп спомен". В плика имало еделвайс от Пирин, подарък от банскалии. В обръщението си към него те го наричат "Водачо" и изпращат "братски поздрави на великото българско сърце". Иван Михайлов получава писмото чрез куриери в Загреб.

На срещата с Вида Боева от своя страна кметът Александър Краваров разказа за познанството си с македонеца Ацо Моров, който е бил един от доверените хора на Иван Михайлов. "Той беше прекрасен човек, силно предан на българската кауза и на Иван Михайлов", каза Вида Боева. Председателят на организацията Костадин Тодоров пък показа на гостенката вилата на ВМРО , която е построена през 1931 г., за да се ползва от Иван Михайлов и съпругата му Менча Кърничева.


- Да започнем от самото начало. Как се запозна с Иван Михайлов?
- Първата ни среща беше на 5 септември 1963 г. Той ми телефонира в квартирата ми в Рим и ми каза, че е приятел на Антон Попов. Попита ме дали съм съгласна да се срещна с него след 1 час. По-късно, когато разсъждавах за тази среща, си помислих, че той е наистина голям конспиратор. Рим е голям и определяйки срок от 1 час, е искал да предотврати евентуално да не известя някого и да не бъдем проследени.
- Къде беше срещата?
- Видяхме се близо до моята квартира, до едно дърво. Беше един нормален човек, облечен с блуза с къси ръкави, светъл панталон, носеше каскет на главата. Мъж на години, но не можеш да кажеш, че е възрастен, а тогава е бил на 67. Каза ми: "Аз съм приятелят на Антон Попов. Знаеш ли кой съм аз? Аз съм Иван Михайлов." Ама така спокойно го каза, така приятно, нормално, не ме смути. Засмях се и казах: "Аз съм учила в гимназията, че сте терорист, убиец и фашист." От очите му обаче лъхаше страшна доброта, виждаше се широкото му сърце, което те пленява и аз веднага разбрах, че всичко е измислица.
- Какво се случи, след като заживя с Иван Михайлов?
- След една година внезапно почина съпругата му Менча. Тогава Иван се обадил на Антон в САЩ и го поканил в Рим, без да ми каже дори. Антон дойде през 1965 г., Благодарение на г-н Радко, така му викахме на Ванче, ние успяхме да се оженим. Като емигранти не можехме, защото нямахме документи, че не сме се женили преди това, не можехме и да припарим до посолствата, за да ги изискаме. Той гарантира за нас и на 3 юли 1966 г. подписахме граждански брак в Рим. След един месец се венчахме в руската църква. Пристигна братът на Антон от САЩ, бяхме седем души. Самият Иван Михайлов беше нашият кум, той ни венча. По-късно, когато се роди нашият син, той го кръсти. След това Антон се върна в САЩ. Нямаше никакви документи и трябваше да вземе американско гражданство.
- Кога започнахте да се занимавате с вестник "Македонска трибуна"?
- Вестникът съществува от 1927 година. Имаше си редактори - Иван Чкатров, Асен Аврамов, Любен Димитров. Дойде Живко Герев, завършил философия в Сорбоната, много издигнат човек, голям патриот. В Париж беше председател на организацията на младите македонци между двете световни войни, когато ВМРО бе много активна. Той трябваше да бъде главен редактор, но не знам какво се случи и дойде Борислав Иванов, който работи към 9 години при Иван Михайлов. Като замина, Любен Димитров го смени, но беше болен от рак, почина и Борислав Иванов остана във вестника. Да, ама започна да влага нови идеи в МПО (Македонски патриотични организации). Отвори конфликт между млади и стари, започна да се възгордява и някои работи не изпълняваше, както ги казваше Иван Михайлов. През 1972 г., когато трябваше да се печата четвъртият том със спомените, с решение на ЦК на МПО Антон Попов стана главен редактор и остана до 1982 г. През тия десет години във вестника не можеше да мине една буква срещу принципите на МПО и емиграцията.
- Какво знаеш за срещите на Иван Михайлов със западни политици?
- Италианците търсеха съвети от него по балканските проблеми. През 1948 г. го викат, за да го питат дали е вярно, че Тито се е скарал с Русия или е някаква комунистическа игра. Той ги е уверил, че това е така и те сигурно са взели мерки относно Югославия. До него се допитваха среди от Ватикана, срещаше се с професори, политици от други държави. С хора, които по един или друг начин даваха съвети на американското правителство за балканските работи. Точно в деня, в който ние подписвахме граждански брак, той се беше върнал от среща с американски професор, който работеше за разузнавателните служби.
- Разкажи за срещата между Иван Михайлов и Симеон Сакскобургготски?
- През 1962 г. Иван Михайлов чрез Тодор Диманов успява да открие по испанското радио "Мадрид" час по български. Водеше го Борислав Иванов, а на битолски диалект говореше Методи Димов. В това време всички материали се приготвяха в Рим. Предаването вървеше много добре, докато испанският крал се сгоди за гръцката принцеса и радиото спря. През 1965 г. цар Симеон дойде на среща в Рим с Иван Михайлов и Асен Аврамов. Той е искал да обясни от негова гледна точка, че няма вина за закриването на радиото, въпреки, че испанският крал му е роднина. За да почертае, че няма вина, бе обещал да направи едно интервю в главния вестник "Мадрид ла насион" за Македония. Преди да го даде, го изпрати до Иван Михайлов и той го коригира. Имаше един пункт, където пишеше: "Мисля, че в Македония живеят българи. Заболя ме от това ,,мисля". Или са българи, или не са." Казах му и той го зачерта. На срещата са разисквали и за грешките на цар Борис ІІІ. Когато арестуваха Кимон Георгиев за преврата, царят продължаваше да си кара същата политика относно Македония и остави всички протогеровисти на ключовите места. Те получаваха пари и от гърци, и от сърби и от Русия. Хората на ВМРО, на Иван Михайлов, абсолютно бяха махнати и вън от всичко. Това продължи през Втората световна война, а и при комунистите. Мисля, че цар Симеон се е срещал с Иван Михайлов, за да го моли да критикува по-малко баща му.
- Опитваха ли се представители на българското комунистическо правителство да се срещат с Иван Михайлов? Костадин Чакъров твърди, че са предлагани пари от ДС.
- Те искаха, но той никога не прие такава среща. Чакъров може да има разписки, че комунистите са давали пари на български емигранти, които работят за тях. Иван Михайлов не живееше от дарения. През 1958 г. имаше информация от главния редактор Любен Димитров, че нашите емигранти в Америка нямат средства. По идея на Иван Михайлов Асен Аврамов търси доброволен заем от емигрантите в Америка. Правят се два фонда - за "Македонска трибуна " и за "Македонска кауза". Купуват голямо здание в Торонто и го дават под наем. Решават парите да се изпращат в Европа, като с тези пари е заплатен и Иван Михайлов. Плащаха му, за да живее. "Който работи в олтара, от олтара се храни." Това е истината. Неговите ръце и акъл го издържаха. Така че, Чакъров не лъже, че са давали пари на някои, но не могат да покажат разписки, че са давали на Иван Михайлов, че на мен са дали, на Антон Попов или на други доверени хора. През 1982 г. в дома ни пристигна Георги Младенов с Никола Вапцаров, племенник на поета Никола Вапцаров. Ванчо, като видя Вапцаров, се обърна към Георги и каза: "Сега заслужваш 16 и 9 (пословичното наказание на ВМРО - 25 тояги)", но аз ще приема Вапцаров като внук на баба Елена." След като разговаряха, неканеният гост отвори куфар и извади 25 000 долара като първоначална сума към Ванчо да сътрудничи. Той, естествено, отказа.
- Значи е имало опити от страна на комунистите да стигнат до Иван Михайлов?
- Първо, те направиха опит да превземат МПО. Започнаха да създават едно съмнение у добрите хора, че верните на Иван Михайлов са хора на някакви служби. Толкова много се бяха разширили тези клюки, че след като Антон Попов дойде в Рим, за да види сина си, бяха превзели редакцията. Вестникът премина в ръцете на брат му Димитър, но той беше маша на цялата тая банда, която искаше да премахнат Иван Михайлов. Създадоха разделения. Църквата "Св.Георги" в Торонто се раздели на две. Създадоха се две други организации в МПО. Докараха вестник "Македонска трибуна" в малък формат, стана, абсолютен парцал. Тогава решиха да превземат Рим. В тази завера бяха включени и заблудени най-добрите патриоти в МПО. - Какво съдържа завещанието на Иван Михайлов?
- Когато Иван Михайлов почина, дойдоха около стотина човека. Делегация от Америка, нашият епископ, трима свещеници, представители на ЦК на МПО, дойдоха хора от емиграцията. Инкогнито дойде цял автобус от Македония, които стояха настрани. От България дойде Ангел Димитров, който представляваше президента Жельо Желев, а след време стана посланик в Скопие. Положи цветя и каза няколко думи, че историята най-добре ще се произнесе за него. Още през 1979 г. Иван Михайлов беше оставил завещание. Всичко е на мое име - архивите и авторските права. Останахме верни на него и той на нас.

Hatshepsut

Иван Михайлов разкрива сръбската агентура у нас:

http://www.bulblog.com

Имената, образите и фигурите на родоотстъпници и явни предатели, които ще срещнете по-долу днес може да видите в музея на ВМРО и революционната борба край Вардара в Скопие.

Изобщо не съм черногледец и песимист по отношение на борбите на народа ни, но за да стигнем до сърцевината на историческите събития трябва да познаваме както героичната им страна, така и позорящите народа ни продажници.

Тази убийствена с фактологическите си сведения брошура, която ще прочетете по-долу излиза през 1929 г., като резултат от разузнавателните действия на възглавяваната от Иван Михайлов ВМРО. Един от водещите наши историци преди години казваше, след като беше работил в сръбските архиви, че дори в тежките моменти по време на войните сръбската страна продължавала да изплаща големи суми на продажни български души. Зулумаджиите от септември 1923 г. и втората вълна национални предатели и убийци от пролетта на 1925 г. намираха гостоприемство в Сърбия, която ги обсипваше със средства и какви ли не благинки за предателството си срещу българския народ, докато българите от Вардарската бановина (Вардарска Македония) бяха подложени на нечовешка денационализация. Дори емигрантските лагери, от които се извършваха набези срещу българската държава често пъти бяха разположени в пограничните райони с България (Малешевията, Западните покрайнини и Нишко и Пиротско), където живееха отново поробени българи след Ньой. Огромни парични средства за българските родоотстъпници бяха осигурени и от коминтерновските фондове чрез нейната важна структура МОПР (Международна организация за подпомагане на революционерите) във Виена. На убийците, които се изпращаха на българска територия също бяха изплащани огромни суми, което разкрива в показанията си по време на процеса срещу нея и Цола Драгойчева. В тази брошура са намерили полагащото им се място, както земеделските емигранти, така и болшевишките оръдия Димитър Влахов и Тодор Паница и останалите създатели и дейци на ВМРО (обединена), създадена и ръководена от Георги Димитров по инструкции на Коминтерна.

Както в сянката на Васил Левски стоят един поп Кръстьо и Димитър Общи, така и в сянката на македонските ни революционери се спотаяват и новите Попкръстювци. Убеден съм, че това което ще прочетете ще ви отврати от родните предатели, живяли с жедри подаяния от сръбските и московските си господари, но ще ви даде и материал за размисъл. Някои от имената на предателите, които ще срещнете в текстовете по-долу, след септември 1944 г. ще управляват България, а други осъзнавайки калта, в която са затънали няма да посмеят да се върнат в родината, докато трети ще се опитат да изкупят вината си с цената на живота си, както д-р Константин Терзиев, Панко Брашнаров, Павел Шатев и др.

Цочо В. Билярски

* * *
РОДООТСТЪПНИЦИ

От 5-6 години насам във Виена се е загнездил един субект, който, след като се е продал цял на душманите на своя народ, непрекъснато го клевети, неуморим да повтаря все едни и същи клеветнически фрази, все едни и същи измислици и лъжи.
Заобиколен от 5-6 души също прогонени и пропцирени свои братя по дух, Мито Влахов издава във Виена печатни органи на своята личност и ,,идеи" и в тях, на разни езици, повтаря все едни и същи стереотипни лъжи и безсъдържателни фрази. Каквото измисли неговата продажна глава против българския народ, веднага го отпечатва на всички езици и, подобно на някой фалшив специалитет, го праща по всички краища на света, дано някой загубен търговец, или някой страдащ от неизлечима болест, му стане клиент. За превеждане рецептата му на разни езици и за разпространението й, той е наел по един сърбин, грък, влах, албанец, хърватин и др. Тия последните изглеждат по-честни хора, с по-малко паднал морал, с непродадени съвести, защото в превежданите от тях фалшиви рецепти на ,,д-р" Влахов почти нищо противно на техните народи и държави не се пише, макар там да е много по-лошо, отколкото в България.

Кой е Мито Влахов и безделническия кръжок около него, тук - в тяхното отечество - никой вече не се интересува да знае. Дамгосани с печата на своето продажничество, влаховци ще се скитат и продават всякога и всякъде, но само между своя народ не ще се върнат. Грехът на предателството към тоя народ ще ги гони до гроба.

Какво е миналото на Мито Влахов и на кръжока му?
Малко преди ,,Хуриета" (младотурския преврат от 1908 год.) в Солун се вести личността на Мито Влахов, като учител в Българската мъжка гимназия. Като краен материалист, Влахов намери за най-износно да служи под ведомството на ,,ултранационалистическото учреждение" - Екзархията, която за Влахов, впоследствие, стана още и ,,шовинистическо оръдие на българския империализъм". А като ,,идеалист", той почна да насажда комунистическите идеи между учениците. Нека се забележи, че Мито Влахов е ,,интелектуелец", който чудновато съчетава две противоположни крайности - идеализма и материализма. На думи е пролетарец, а в живота си е буржоа. Той може, като Ботьов, да оплаква денонощно сиромасите, но може да живее във Виена, като чорбаджия от Букурещ.

Като ,,борец" срещу турското потисничество в Македония, Влахов се вмъкна под кожата на националиста Сандански, подхлъзна го да напише ,,към народите в Турция" червен манифест (но с отоманска тенденция) и с това създаде най-пакостното разцепление между самите българи в Македония от една страна, и между турците и няколко българи от друга. Подведени от Влаховци, младотурците, вместо да се вслушат в желанията и правотата на единодушния и преобладаващ български елемент в Македония, почнаха да си служат с внушената от Влаховци политика: ,,разделяй и владей". Насочвани по указаниге от Влаховци посоки, младотурците стигнаха до прочутите обезоръжителни акции в Македония, вследствие на които първи побягнаха в гората и в България Чернопеев и Сандански. По същата причина младотурците дойдоха скоро и до Балканската война, в която се провалиха и те, и българите.
Като остави Сандански сам да чака ефекта от гръмогласния манифест и от образуваната вече ,,Федеративна партия" в Серско, Влахов, изпод кожата на Яне, се добра до младотурците и стана техен депутат от Македония и за сметка на македонските българи. Това депутатство е първото продажничество на Влахова, което до нейде задоволяваше неговия материалистичен инстинкт.

Дойде Балканската война с всичките й катастрофи за Македония и за Турция. Влахов, изплашен, избяга в България и впоследствие го виждаме консул на омразния цар Фердинанд в омразната деспотична Русия, дето дочака Общата война и се прибра в София.

И през страшната война Влахов никога не изпусна практическия път в живота: веднага се нареди в щаба на ,,добродушния" Протогеров, чрез когото лесно се добра до най-големите постове - окръжен управител в Щип и Прищина, а ,,масите" и бъдещите ,,фашисти" отидоха по боевите линии да проливат кръвта си.

След войната и катастрофата, Влахов намери пак удобно място сред буржоазията, като стана секретар на Търговската камара във Варна. Но там ,,идеите" на Влахова не бяха тъй добре ,,задоволени" материално, та, след известно време, той се продаде (вече четвърти път) на буржоата и бъдещ ,,кърволок" Цанков, който го прати във Виена за консул на България.

По онова време Тодор Александров, избягал вече от затвора, бе влязъл в сърбска Македония и бе възобновил организацията. Влахов веднага си спомни, че отдавна някога е бил член на ВМРО, бил е, следователно, и ,,революционер" някъде и че може да играе и друга роль, освен консулската. При туй, пред него се чертаеха вече переспективи от друга една страна в света: щедрата болшевишка фортуна затъмняваше бедната консулска каса на България и Влахов реши да играе ,,революционната" роль, като се ,,ориентира" към бляскавите и несметни източници на Москва. И не се излъга: успял или неуспял в новата и ,,спасителна" ориентация за Македония, за себе си той успяваше. Защото Влахов е теле, което отдалеч подушва, де е кравата с голямото виме и натам насочва своята широка уста.

И двата манифеста на Влахова не спечелиха нищо добро за Македония. Сам Влахов, обаче, нищо не изгуби. Той се залости между краката на болшевишката крава и до тоя час бозае до отмаляване и се пени срещу ,,белия терор" в България. Дали е наторил балканската нива за семето на болшевизма, или не, сам той си знае. И дали един ден ще се изплъзне от наказанието на болшевиките, както се изплъзна от онова на младотурците, бъдещето ще покаже. Защото заблужденията, в които някога Влахов вкара младотурците, както и тия, в които по настоящем държи болшевиките, са били и са неимоверно пакостни и за тях. И към едните, и към другите, плюс македонското дело, и във връзка с македонската борба, Влахов е бил и е безподобен фалшификатор, мошеник и изнудвач. За всяко дело, за всяка политика той е паразит.

Тодор Паница
Един от типовете, що съставляват престъпния кръжок на Влахова, бе и Тодор Паница, тъмното минало на когото тук накратко ще изнесем.
Родом от стара България, неудачник в училищата и изключен от тях, Паница се зачислява в редовете на Македонската организация и заминава за Серско.

Като четник в Драмската околия, Паница бе натоварен от обособилата се в 1905 г. сепаративна на ВМРО група на серчани да убие Христо Матов, Борис Сарафов и Иван Гарванов. Есента на 1907 г. той наистина уби последните двама, а другият се спаси случайно. Както е известно, тия убийства туриха трагичното начало на взаимните избивания между македонските дейци - начало, което и досега продължава. ,,Борец" срещу потисниците на Македония, със своето безнравствено поведение Паница поруга една учителка в с. Калопот - Катерина Измирлиева, за която, след няколко скандали, биде принуден да се ожени. След ,,венчанието", новата невеста стана още по-необуздана, отколкото бе по-преди, нещо което свидетелствуваше, че Паница е насадил добър морал даже у неговата бъдеща жена. Шокираното население пищеше от тая развратна двойка.
Дочакахме младотурския преврат. За услугите и ревността, които Паница показа за отоманизиране на българите през време на Хуриета, младотурците му подариха един чифлик в Драмско и бившият ,,борец" срещу беговете сега стана сам бег и за кратко време с поведението си надмина всички някогашни бегове-турци. Оргиите, които кръжокът на Паница разиграваше в чифлика на Махмуд бей, не се поддават на описание. Поменатият кръжок на Паница - жена, балдъзи, младотурски ашлаци, начело с известния юзбашия Тефик ефенди - всичко бе се обърнало в една истинска и безобразна комуна. Централната личност във вертепа на Бакхуса, естествено, беше г-жа Паница, облечена във фередже и широки шалвари. Целият кръжок вече бе дал клетва върху корана на Мохамеда, че вярно ще служи на отоманството. Харемският образ на новия живот бе външния израз на сърдечната клетва, а еротическият каяфет на новите младотуркини будеше изблик на душевни и телесни пориви у Тефиковите аскерлии ... Младотурците, както сега болшевиките, бяха щедри - даваха пари. Влахов тържествуваше, като гледаше спечелени народните македонски ,,маси" там - в чифлика на Махмуд бей. Червеният манифест на Яне Сандански личеше по вратите на правителствените учреждения, макар сам той да криеше вече острите си уши из дупките на Пирина ... Но не бе за дълго.

Настана Балканската война и клелият се върху корана и на младотурците Паница веднага им измени и мина на страната на цар Фердинанда: през войната турското население в Серско и Драмско адски пропищя от тоя Паница и никога няма да забрави неговите золуми...Какво е правил през Общата война, незнаем, но земледелското правителство осъди Паница, като кожодер, по чл. 4. За да избегне ударите на този проклет чл. 4, Паница реши да продаде остатъка от силите си и съвестта си на Стамболийски и през 1922 год., начело на един оранжев отряд, замина през Юндола, за да спасява народа от ,,автономистите" в Петричко. След като яде попарата на тоя народ в Неврокоп, Паница хукна назад към София и се задържа чак в Ниш, а оттам в Белград. Тук, на новия пазар, Паница нямаше що да работи, освен да се залови за току-що изтървания свой занаят - да продава на сърбите себе си и своето отечество. Той се зачисли в средата на родоотстъпниците ,,емигранти" и в шпионското бюро на Жика Лазич....
....
По-късно и няколко дена преди бомбардирането на черквата ,,Света Неделя" в София, почти всичко беше готово за революцията в България и Гаврил Генов, Михайлов и всички дружбашки министри, начело с Паница, събрани в Ниш, обсъждаха някои технически въпроси, като от къде и как да се действува и пр. Комунистите, обаче, изплашени да не би революцията да успее, в който случай дружбашите сами ще пипнат властта, направиха една провокация, като предварително бомбардираха черквата. Паница страшно псува по адрес на комуната. С научаването за атентата, унил, убит духом, Паница замина за Виена, от където не се върна вече.

Вън от тези две групи, имаше още две емигрантски групи, а именно: федеративната Серска група, състояща се от около шестдесет човека и анархистическата - от десетина човека. Разбира се, и тези две групи не останаха пощадени и оставени вън от двете големи. Комунистите от една страна с пари, Обовците от друга със заплашвания, почнаха да ги подканват. Но анархистическата група, като изключи няколко души и се очисти от гнилото, отказа да се присъедини към коя и да е група, замина в гр. Велики Бечкерек и до днес хората й, шпионирани и от двете групи, арестувани, малтретирани и измъчвани, работят черна работа, за да се прехранват, като постепенно, при първа възможност, напускат Сърбия, един по един, верни на идеала си. Обаче, не бе същото и с федеративната Серска група. Всяко гнило начало има катастрофален край. В тая група имаше един червей, който разяждаше. Имаше една затаена злоба, насочена срещу тъй наречената ,,интелигенция" начело с Димитър Арнаудов от Неврокоп, човек подъл, зъл, с лошо сърце и извънредно много страхлив и изкуфял, мразен почти от всички хора на групата. В Горни Милановац групата се състоеше от четата на Дерменджиев, все козарчета, криминални престъпници от Петричко, Мелнишко и Неврокопско, десетина момчета също новодошли, пак прости македончета от същите места, десетина по-интелигентни, които бяха повечето комунисти отколкото федератисти и най-сетне в Солунския затвор имаше десетина души, тъй наречената ,,интелигенция", всеки с претенции да замести Паница. След смъртта на Паница, те бяха арестувани по желанието на Обов - Тодоров, с цел да ги привлекат на своя страна, като ги освободят. Почнаха се атаки и от двете страни за присвояване на групата, обаче самозваният заместник на Паница, Димитър Арнаудов, заяви на всеуслушание следното: ,,който освободи другарите ни, той ще има групата ни". Кратко и ясно. Обовци, знаейки предварително това, изпратили шпионина д-р Коста Терзиев с пълномощие на сръбското Външно министерство да освободи арестуваните в Солунския затвор и да ги доведе при групата. Така и стана. Тъкмо по това време бе насрочено делото по убийството на Паница във Виена.
...
Между това, в Виена, след убийството на Паница, страстите за първенство в ,,федерацията", корупцията и алчността - кой да граби повече долари, динари и драхми, бяха се до толкова разбушували, щото през август 1925 год. вече имаше четири - пет лагери, които едни други се изключваха. В единия лагер Димитър Влахов, Ризо Ризов; във втория - д-р Филип Атанасов, Славе Иванов; в третия - Кочо Хаджириндов, Миладинов, д-р Коста Терзиев; в четвъртия - Васил Манолев, Яне Богатинов, Димитър Арнаудов, Бумбаров (новоизлюпеният федератист - Жика Лазичевист) и най-сетне г-жа Паница. Не липсваха у никого митарски биения в гърдите и клетви и псувни по адрес на другите. Д-р Атанасов, с документи на ръце, като бивш касиер, доказваше, че Паница взел повече от двадесет хиляди (20 000) долари, а и до днес Влахов не пожелал да оправдае сумите. Приживе, когато бивал поканван да оправдае изтеглените суми, Паница се навъсвал. А по-сетне успял да измести доктора и станал сам касиер. Освен Хаджириндовата група, останалите живееха в разкош.
....
Как се развиват събитията в Виена по-нататък: Дерменджиев, подкупен чрез д-р Терзиев от Жика Лазич, дохожда в Белград, вместо в Париж, и предава всичко. Терзиев едновременно подкупва и Хаджириндов, като редактор на в. ,,Македонско Съзнание". Последният дохожда също в Белград и тук продължава издаването на ,,Македонско Съзнание", което, със съдействието на сръбската полиция и на ,,Бялата Ръка", се разпространява сред българското население в Македония.
Освен горния противонароден орган на сръбската полиция, в Македония се пръскат и другите два такива органи, за които се говори в самото начало - ,,Балканска федерация" и ,,Македонско дело", издавани с болшевишки пари от Влахова във Виена. И едните и другите не чете никой, освен някои подкупени, или отчуждили се от народната маса типове.

Всичките почти, македонци и българи, изхвърлени заради предателската дейност на Влахов и Паница вън от границите на отечеството им, са пръснати и разпилени по разни места на Сърбия и Европа. Ония, що бяха около Паница, не съществуват вече като ,,група". Всички се пръснаха и продадоха. Жената на Паница, Катерина, с детето си и със сестра си Магдалина и досега живеят на широко във Виена с грамадните средства, които той им остави. Кръсте Делипапазов, Георги Лаков и Кочо Павлов получават по хиляда динари от сръбските фондове и живеят в Горни Милановац. Братя Бакърджиеви, паднали в немилост пред ,,обединената", работят сергиджилък в Загреб, готови да се продадат на първия, който ги потърси. Ония от Петричко и Мелнишко, заедно с двамата от Неврокоп - Тодор Ковачев и Никола Шопов, са контрачетници към Царево Село и Ново Село, където е и Николай Хайдуков. Последният пък заедно с Т. Ковачев върши военен шпионаж за сметка на сърбите в Горно-Джумайско и Кюстендилско, срещу което получава по три хиляди динари и дрехи. Изпращат разни контрачети в тия краища с привидния предлог пред четниците, че правят ,,освободителна организация" на българския народ. Ползувайки се до голяма степен от някои български вестници, които в безогледното партизанство сами представляват положението в България за лошо, сърбите с името на Н. Хайдуков, избягал полани без всяка причина от дома си, се готвеха да издават в Париж един политически бюлетин, чрез който да изтъкват пред Европа, че Петричкият окръг е под непоносимата ,,диктатура" и терор на ,,автономистите", та по този начин онзи окръг да стане обект на освобождение, разбира се, със сръбска помощ. Там, в Париж, предателите Христо Гетов, Обов, Борис Чанджиев и Иван Христов вече издават със сръбски пари един подобен парцал - ,,Родина".

Интересен е въпросът с амнистията. От страна на Земледелската партия в България, много често се повдига този въпрос и в Народното събрание се настоявя да се даде пълна амнистия на емигрантите в Сърбия.
Възможно е, Земледелската партия да има искрени намерения по въпроса. Сръбското правителство, обаче, не желае да се лиши от ,,емигрантите". Първо, защото то още разчита, че при едно засилване на земледелците в България, ,,емигрантите" ще могат да нахлуят и да направят преврат, за да възстановят ,,законното правителство на Стамболийски, узурпаторски изгонено на 9 юний". В това заблуждение сърбите са поставени до голяма степен от самите водители на ,,емиграцията".

Второ, защото при една широка амнистия, част от емигрантите може би да се възползува и да се върне, но се една значителна група ще остане там, ако не да поддържа илюзията за преврат в България, то за шпионажа, който продалите се български изчадия вършат тъй усърдно за сметка на сърбите.

Българската емиграция в Сърбия бе ,,добре дошла" за сръбската шовинистическа политика и те гледаха по всякакъв начин да я използуват за свои планове. За това и помагаха. Създадоха пунктове покрай границата на България - в цяла стара Сърбия, а изпращаха и хора в Македония срещу ВМРО. При една революция или преврат в България и заемане на властта от доверени хора на сърбите от Земледелския съюз, те ставаха господари на Балканския полуостров, а същевременно смятаха с това за винаги да се отърват от страшната за тях ВМРО. Най-големи надежди за това те имаха през 1924 г., когато на власт бе демократическият водител Люба Давидович. Един от главните фактори и ръководители на тази политика бе Воя Маринкович. Той бе силен в партията си и правителството, защото бе доверен човек на крал Александър. Коста Тодоров бе в интимни приятелски връзки с него и те двамата се разбираха във всичко и те бяха, които ръководиха тази политика. Самият крал Александър бе въодушевен от тази идея - да управлява целия Балкански полуостров и всячески се стараеше да постигне тази мечта. Веднаж, на събрала се група емигранти, Коста Тодоров каза: ,,Ех, ех... ние сме неразбиваеми. Нали зад гърба си имаме кралят, ще постигнем всичко". Друг път д-р Терзиев (от македонските федератисти" - б. н.) обясняваше в ресторант ,,Тунеа", как крал Александър най-добре и най-първо помогнал на слабата още емиграция през 1923 г., като дал заповед да се отпуснат 35 милиона динара за нуждите на ,,революционната борба", как Коста Тодоров и други земеделски ,,водители" още тогава били приети от него тайно на ауденция и как той ги насърчил да поведат борбата и как им обещал да им помага във всичко.

Най-доверения им човек сега в Белград е Милан Тодоров (емигрант - б. н.). При него се извикват определените емигранти за работа. Той им нарежда, каквото им е необходимо и той се сношава направо с онеи, които устройват ,,акциите". Тодор Ковачев - началник на емигрантските чети в Македония, който е един от най-верните им и доверени служители и той отива при Жика Лазич или генерал Томич - началникът на жандармерията, и в присъствието на М. Тодоров. Напоследък Т. Ковачев бе дошъл в Белград, за да събира нови хора за Македония и само М. Тодоров му устройваше срещите, на които присъствуваше и той. Един от възторжените привърженици на четнишките нападения в Македония, бившият народен представител от Горна Джумая, Николай Хайдуков - и той не можеше да присъствува на срещите и разговорите им. Въобще, стремежът напоследък, е всичко да става в пълна ,,тайна", като се посвещават само няолко доверени лица.

Централната личност, от която зависи и която ръководи изпращането на атентатори, е началникът на Обществената безопасност, Живоин (Жика) Лазич. Той е личността, при която отива М. Тодоров, а и той е, който по-нататък урежда с министрите или други лица подготовката, или заминаването. Той заема повече от 20 години този пост и е лицето, което се ползува и с абсолютното доверие на краля Александър, на Военната лига и на всички шовинистически сръбски кръгове. Без него не се взима нито едно решение, било за Македония или за друга част от кралството, по отношение на ,,безопасността" на държавата и пр. Помага му официално началникът на жандармерията, генерал Томич, а в услуга му са националните четнишки сдружения, които напоследък явно взимат участие в умиротворяването на ,,Южна Сърбия", и членовете на ,,Бялата Ръка". Той е съединителното звено, така да се каже, между по-долните ръководители и висшата власт.

* * *
По-горе описахме положението на Влаховата ,,федерация" във Виена през 1925 год. и как стана раждането на неговата ВМРО (обединена). По-нататък тя се подраздели и прие следния вид:
Група I: 1. ,,Обединената" с Централен комитет Д. Влахов, представител на ,,Балканската федерация";
2. Западна Македония (под Сърбия), представител Ризо Ризов;
3. Горно-Джумайско и Разложко, представител Владимир Поптомов;
4. Неврокопско, представител Димитър Арнаудов;
5. Македония под гръцко иго, представител Христо Янков-Чолака от Кукуш;
6. Македонската емиграция в България и Дружество ,,Илинден", представител Георги Занков. Последният бe натрапен на първите от болшевиките;
7. Задгранични представители (ЗП): в Париж - Разлогов и в Цариград - Павел Шатев. За Албания се мислеше Христо Цветков.
Тая група, както казахме, издава всеки 15 дена в Виена ,,Македонско дело" и ,,Балканска федерация" - това е многоезичната "Federation Balcanique". Тия безплатно пръскани противобългарски вестници, както видяхме, се издават с болшевишки средства.
На всеки член от тая група се плаща месечно по 700 шилинги, плюс още известна сума, като на комунистически деятели на Балканите.
Група II: Д-р Филип Атанасов и Славе Иванов - със сръбски пари.
Група III: Борис Чанджиев и Иван Хр. Попов - пак със сръбски пари.
Група IV: Д-р Коста Терзиев и Кочо Хаджириндов - фалирала вече, понеже падна в немилост пред Жика Лазич.
- - -
След атентата върху Жика Лазич, кредитът, който Коста Тодоров и Александър Обов имаха пред сръбските власти, значително намаля. ,,Акциите" в България останаха да се ръководят от Недялко Атанасов и Христо Стоянов. Коста Тодоров си запази правото да действува срещу ВМРО, т. е. в Македония.
В Министерството на външните работи ,,Българският отдел" се завежда от Драгиша Станоевич. След атентата над Жика Лазич, по негово и това на полковник Динич нареждане, емиграцията се концентрира в няколко лагери: Ниш, Княжевац, Лесковац, Царево Село, Ново Село, Пожаревац и Горни Милановац. Първите имат за обект стара България, вторите - Петрич и Горно-Джумайско. Нови Сад, Вършец и Велики Бечкерек - Хърватско. През миналата година биде образуван върховен екзекутивен-ръководителен комитет, в чийто състав влизат полковниците Кръстич и Динич, като представители на ултрашовинистическата военна организация ,,Бялата Ръка". Убийствата, които се проектират в България, ще имат за главна цел да предизвикват емигриране, което, от своя страна, ,,да засили кадрите, на емиграцията за акции и революция".
Оръжието на бандитските терористически групи се дава от военните складове. Терористите го получават на границата от заведующия пункта, а на връщане пак му го предават, който пък, от своя страна, го предава на военния склад, отдето го е получил.

Ето списъкът на главните агенти на сърбското правителство, с обозначение на месечното им възнаграждение в сръбски динари.

Група Коста Тодоров - Александър Обов
1. Александър Обов, живее в Париж, Авеню Емил Зола, 16.
2. Коста Тодоров.
Двамата получават месечно ... 160 000
3. Александър Кантарджиев - Атина ... 4000
4. Ангел Величков - ? ... 2500
5. Борис Николов - Париж ... 1500
6. Борис Бумбаров - Виена ... 2500
7. Борис Чамурлиев - Париж ... 3000
8. Борис Чернев - Пожаревац ... 1500
9. Георги Капчев - Белград ... 4000
10. Деню Костов - Париж ... 3000
11. Дочо Узунов - Пожаревац ... 2000
12. Иван Бояджиев - Пожаревац ... 3000
13. Иван Неделчев - Пожаревац ... 3000
14. Иван Костов - Пожаревац ... 2000
15. Иван Тодоревски - Пожаревац ... 1500
16. Иван Чилев - Париж ... 3000
17. Илко Тотев - Пожаревац ... 1500
18. Йордан Арнаудов - Виена ... 3000
19. Коста Терзиев - Белград ... 4000
20. Крум Пастармаджиев - Пожаревац ... 1500
21. Кирил Попов - Прага ... 1500
22. Коце Георгиев - Пожаревац ... 1500
23. Михаил Тодоров - Белград ... 4000
24. Мирчо Топалов - Белград ... 1500
25. Методи Шопов - Виена ... 2500
26. Николай Хайдуков - Ново Село ... 4000
27. Нешо Томангелов - Ново Село ... 3000
28. Никола Димитров - Пожаревац ... 2000
29. Павел Ст. Павлов - Пожаревац ... 1500
30. Станчо Трифунов - Париж ... 2500
31. Стефан Капзималски - Пожаревац ... 2000
32. Стоян Попов - Бeлград ... 1500
33. Стефан Димитров - Париж ... 2500
34. Тодор Ковачев - Царево Село ... 3000
35. Тинко Симов - Пожаревац ... 3000
36. Тодор Сервански - Пожаревац ... 1500
37. Тодор Пунчев - Пожаревац ... 1500
38. Христо Г. Обов - Париж ... 3000

Група Недялко Атанасов - Христо Стоянов.
1. Недялко Атанасов, живее в Белград, улица Београдска, 34, стая № 17.
2. Христо Стоянов, живее в Белград, улица Београдска, 34, стая № 16. Двамата получават месечно ... 166 000
3. Асен Даскалов - Белград  ... 1500
4. Ангел Гърев - Белград ... 3000
5. Ангел Тодоров - Велики Бечкерек ... 1500
6. Атанас Маренов - Лесковац ... 1500
7. Ангел Хаджийончев - Ниш ... 2500
8. Борис Спасов - Вършец ... 2000
9. Борис Христов - Ниш ... 2000
10. Васил Стойков - Белград ... 1500
11. Васил Бояджиев - Вършец ... 1500
12. Васил Дочев - Белград ... 1500
13. Васил Бакърджиев - Ниш ... 1500
14. Георги Тугалов - Княжевац ... 1500
15. Георги Михайлов - Нови Сад ... 1500
16. Иван Тулешков - Белград ... 4000
17. Иван Мострев - Белград ... 1500
18. Иван Желев - Белград ... 1500
19. Иван Филипов - Вършец ... 1500
20. Иван Аврамов - Лесковац ... 2000
21. Иван Петров - Лесковац ... 2000
22. Йоцо Николов - Княжевац ... 1500
23. Иван Шипотов - Княжевац ... 1500
24. Янко Икономов - Суботица ... 1500
25. Йордан Димитров - Ниш ... 1500
26. Кирил Ралев - Белград ... 1500
27. Кирил Палчев - Белград ... 1500
28. Кирил Митов - Белград ... 1500
29. Кирил Попниколов - Ниш ... 2000
30. Кочо Василев - Ниш ... 2500
31. Методи Ганчев - Белград ... 1500
32. Методи Харизанов - Ниш ... 2000
33. Мико Младенов - Велики Бечкерек ... 2000
34. Методи Попов - Лесковац ... 1500
35. Никола Контев - Белград ... 4000
36. Мино Маринов - Белград ... 1500
37. Нако Калчев - Ниш ... 2000
38. Нако Йотов - Цариброд ... 1500
39. Никола Иванов - Ниш ... 1500
40. Павел Каблешков - Княжевац ... 1500
41. Павел Върбанов - Белград ... 1500
42. Петър Василев - Белград ... 1500
43. Петър Инаретски - Белград ... 1500
44. Петър Константинов - Ниш ... 1500
45. Стефан Светозаров - Княжевац ... 2500
46. Спас Младенов - Вършец ... 2000
47. Станчо Донев - Белград ... 4000
48. Стоил Петров - Белград ... 1500
49. Стефан Здравков - Белград ... 1500
50. Стефан Милушев - Белград ... 1500
51. Стоян Илиев - Княжевац ... 1500
52. Тодор Драганов - Ниш ... 2500
53. Тодор Чобанов - Ниш ... 2500
54. Тодор Гълъбов - Белград ... 4000
55. Тома Миленков - Княжевац ... 1500
56. Христо Иванов - Белград ... 4000
57. Христо Иванов - Цариброд ... 2000
58. Цоко Иванов - Вършец ... 1500
59. Цвятко Станиев - Цариброд ... 3000
60. Ангел Балкански - Горни Милановац ... 2000

Група, която не получава възнаграждение и е абсолютно независима
1. Гечо Минков, студент - Белград, чиновник.
2. Боян Тодоров, студент - Белград, зарзаватчия.
3. Любен Недeлчев, студент - Белград, зарзаватчия.
4. Димитър Паков, студент - Белград, чиновник
5. Александър Стаменов - Белград, зарзаватчия.
* * *
От изложената дотук на кратко ,,деятелност" на Влахов - Паница и на ,,емигрантите", читателят достатъчно вижда мизерията на безотечественика и родоотстъпника. Страшен е падналият морал!...

Hatshepsut

Иван Михаилов - последният комита


Иван (познат и като Ванче и Ванчо) Михайлов, е личността-поанта във връзката между следосвобожденската история на България и модерните времена. Роден на 26 август 1896 г. в Ново село, Щипско, той ни припомня, че най-бурните и митологизирани времена от нашата история, всъщност са много близо до нас.

Михайлов е една от най-изявените фигури в борбите за освобождение на Македония. Той се превръща във фактор, променящ историята на цяла Европа. Осъществява многобройни международни връзки - от тези с хърватските усташи и косовския комитет до хитлеристка Германия. С други думи всеки, който е имал интереси към Македония, е трябвало да се съобрази с ВМРО и нейния лидер.

Михайлов застава начело на организацията през 1925 г. след смъртта на Тодор Александров, като преди това е негов секретар от 1918 г. Двамата мъже са израснали в съседни къщи, а Ванче от дете е свикнал с комитите, гостуващи в къщата на семейството му. Отраства в суровата среда на организацията, чиито активист е баща му - сред униформи, ками и револвери. Учи в Солунската българска мъжка гимназия, ,,училището" на безброй революционери, която Христо Силянов нарича ,,Македонската Алма Матер". За учителите си Ванче споделя: ,,Всички наши учители бяха очертани националисти... Мнозина от учителите ни са били в миналото, а може би и в момента да бяха, участници в тайното народно съзаклятие, във ВМРО ... Другите ни учители бяха пак проявени в нашите обществени борби - едни като културни и легални деятели, а други заедно с туй и като революционни дейци."

Непосредствено преди Междусъюзническата война напуска Солун и се установява в Щип. Заедно с майка си преживява тежкия бежански живот, а след войната Щип вече е под сръбски контрол. Записан е в в новооткритата Скопска сръбска гимназия в седми клас, където се среща с престолонаследника на Сърбия Александър Караджорджевич. Завършвайки с отличие, му е предложено да учи в който и да е европейски университет, като сръбски стипендиант. Михайлов отказва. По време на Първата световна война е назначен за бирник в Щипската община, тъй като тогава боледува, а от юли 1918 г. е повикан на военна служба в българската армия. В началото на август 1918 г. е изпратен в София като новобранец. Там постъпва в Четвърти артилерийски полк. След Войната той се записва в Юридическия факултет на Софийския университет. Именно по време на следването си е поканен от Тодор Александров за негов секретар в Задграничното представителство на ВМРО в София, на ул. ,,Ген. Гурко" №22. Превръща се и в един от основателите и първи председател на студентското дружество ,,Вардаръ".

Смъртта на Тодор Александров е повратната точка в живота на Ванчо. Тя отключва междуособици и безмилостна борба за власт във ВМРО. По това време Михайлов е само на 27 години, един от най-доверените хора на Александров. Убийството на Тодор на 31 август 1924 година е резултат от появилите се разногласия с останалите членове на ЦК - Протогеров и Чаулев. Убеждението на Михайлов, че именно Протогеров стои зад заговора, води до т.нар. Горноджумайски събития, при които Ванче организира преврат. Смъртта си намират няколко души от обкръжението на Протогеров, но самият той е пощаден и остава част от Централния комитет. От този момент Иван Михайлов е достоен наследник на великия си предшественик. Остава член на Централния комитет до края на живота си.

Въпреки утвърдения нов лидер братоубийствата продължават. Протогеров намира смъртта си през 1928 г. - убийството му е организирано от Михайлов и този път милостта е забравена. ,,Македонците" стават все по-брутални, разчиствайки сметките си в центъра на София. Политическите убийства зачестяват, ВМРО се разцепва  на два главни клона - ,,михайловисти" и ,,протогеровисти". Вторите следват лявата идеология и са привърженици на идеята за създаването на федеративна държава в Македония, включваща българската, сръбската и македонската територия. За михайловистите това е неприемливо, тъй като така ще се засили югославското влияние - нещо, срещу което те яростно се съпротивляват.

Михайлов и последователите му се борят за автономна Македония, тъй като ясно разбират, че не е възможно територията директно да се присъедини към България. Същевременно Ванчо променя изцяло стратегията на Организацията, като забранява в Македония да навлизат чети по-големи от 10-15 души и налага като един от основните способи за постигане на целта, атентатите срещу сръбските правителствени учреждения и представители. По това време е факт още една организация, противостояща на Михайлов -  ВМРО-Обединена. Тя е покровителствана от Георги Димитров и отхвърля федеративната идея. Част от привържениците на Протогеров си сътрудничат тясно с ВМРО-Обединена, като след смъртта на водача си много от тях се присъединяват към организацията.

Същевременно Ванчо не е сам в своята революционна борба. Неговата жена Мелпомена Кърничева, известна като Менча Кърничева, за която се жени на 25 декември 1926г. подобно на много други жени в Македония става част от ВМРО. Менча следва Михайлов навсякъде и те остават заедно до смъртта на Кърничева в Рим през 1964г., на 5 септември (Иван Михайлов също умира на 5 септември, 1990г.).


Иван Михайлов и Менча Кърничева

Михайлов се бори с всички сили срещу сърбизирането на областта и дискриминирането на хората с българско самосъзнание. Следвайки целта си, той не се спира пред нищо и на практика превръща ВМРО в нелегална терористична организация. Най-знаковият ,,удар" на михайловото ВМРО безспорно е атентатът в Марсилия срещу сръбския крал Александър Караджорджевич. Той е организиран заедно с ,,Усташа" на 9 октомври 1934 г.

Кралят е убит. След този акт и след деветнадесетомайския преврат новият министър- председател Кимон Георгиев се заема да ограничи влиянието на организацията, която на места (например в петричко) управлява почти автономно от държавата. Михайлов се оказва политически бежанец.

През Втората световна война Третият райх търси сътрудничество с Михайлов. Той обаче вече отхвърля предложението на Германия за създаване на независима македонска държава, тъй като предвижда изхода на войната. След края ѝ  пътува из Европа, за да се установи в Рим, където се отдава на писателска работа. Неговите ,,Спомени" стават изключителен ценен исторически извор. Въпреки огромния му принос в борбата за правата на изстрадалите си сънародници от Македония с всякакви средства, който го прави и толкова спорна личност, в историята остава неговата скромна самооценка: ,,Аз съм българин от Македония".

Личността на Ванчо Михайлов много често е определяна като противоречива, а всъщност не е такава, защото всяко негово действие е последователно, водено от убедеността на силен и достоен човек в правотата му. За живота на Михайлов всеки има своята истина. Пътят му е изключително сложен и повратен, точно каквато е и съдбата на земята, за която се бори...

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Истината за Македония - интервю с Ванчо Михайлов:


Hatshepsut

СПОМЕН ЗА ЕДИН МОЙ УЧИТЕЛ

Под това заглавие вестник "Македонска Трибуна", излизащ в Индианаполис,Инд. от 27 октомври 1977 година, публикува разказ от Иван Михайлов, лидерът на македонското освободително движение. В разказът - спомен ще срещнете носталгия, идилия и любов към родината, към Македония. Вервам, че щипяни, мои приятели, ще го прочетат с особен интерес.
Тук освен снимката на Иван Михайлов публикуваме и портрет на неговата майка. Тази снимка в рамка, стоеше винаги на работното му бюро. Ние я публикуваме ЗА ПРЪВ ПЪТ.
Ето текста на горното заглавие:
" СПОМЕН ЗА ЕДИН МОЙ УЧИТЕЛ
В ШИРОКИЯ черковен двор, внушителен с тишината, чистотата и пълноводните си чешми, се намираше и училището, в което са преподавали - в Ново село - Гоце Делчев и Тодор Александров, а често се е отбивал и Даме Груев. Там се сливаше - като в монета с две лица - туй, което бе същината на народната душа - верата в Христа и борбата за свобода.
С този двор завинаги са останали в съзнанието ми два момента. Единият бе вечерта на Велики петък, когато над главите ни небето ставаше непроницаемо черно поради стотиците запалени свещи в ръцете на събраните тук всички новоселци, овладени от тежкото чувство за Христовото погребение. Другият момент бе светлата радост на Петровден, краят на учебната година. Този ден внасяше сияние в духа на възрастните, които следеха декламациите ни и раздаването на свидетелствата.
Когато е било строено училището надписани са били с едри букви високо над една от стените тия думи: "Бой се от Бога, почитай Царя". Но и тези, които са го сторили, а и тия, които са преподавали в това училище преди и особено подир появяването на ВМРО, не са харесвали препоръката от втората част на надписа.
Докато бех в четвърто отделение, в уличките на Ново село все още лъхаше за мене тайнствена, бунтовна загадачност, така както в черква чувствувах мириса на тамян.
ОТ ТИЯ години е пред очите ми образът на учителя ми Димитър Недков, новоселец. Сестра му Славка и брат му Тодор беха мои другари. Неговата външност, обноски и думите му вервам да са давали некакъв тласък към предприемчивост и бодрост в нашата среда, макар да бехме твърде млади.
Спомням си разходките на по-горните отделения с учителя ни Недков. Не отивахме далече от Нава село, но и тия къси излети беха като събитие за нас. След време добре разбрах смисъла на песничките, които научавахме от учителя си. Пеехме "гръмогласно", струваше ми се, че треперят къщите около нас. Минавахме през заптийската кула при Клисурата, на триста метра от нашата махала. Там стоеше с пушка на рамо винаги един заптия. На високи ноти нареждахме заучените думи: "Жени, деца, сберете се, елате в Рилския балкан; напред, че днес е време за свободата си да измреме". И като се завръщахме в училищния двор през големата порта, пак дерехме гърлата си с тази песен. Но и тук, не по-далече от осемдесет метра, имаше друга заптийска станция, на обратния край на Ново село към града Щип.
Мои близки са ме запитвали понекога: бих ли бил готов да изживея наново всиичко, което досега съм минал през живота? Без колебание отговарям: ако се касае особено за времето, когато Недков и колегите му Наум Османков и Трайчо Станчев, пак новоселци, ми беха учители, приемам даже два пъти наново да изживея тия години.
Като научих, че Недков и Османков са заминали за България, истинска тъга ме обземаше, макар на България всичко живо българско в Македония да гледаше като на свой Йерусалим.
Не липсваха из нашата родина учители от този разред. Те ковеха верата в по-добро бъдеще. Чрез запазената ми обич към Димитър Недков изразявам и неизменната ми почит към нашето учителство от епохата на турския режим.
И Недков не бе само учител на децата. И той бе активен в революционната организация. По едно време чувах, че бил в четата на Мише Развигоров. След Хуриета той наново се появи в Щип. Радвал съм се като научих, че през Балканската война е бил доброволец в една от македоно-одринските дружини - не помня коя. Сражавал се е и на Султан-тепе срещу сърбите в 1913 година. Бех научил, че бил отреден златен медал за храбростта на дружината; а тя единодушно решила медала да се даде на Димитър Недков. Малко по-късно, през ноември 1914 година начело на чета е участвал в нападението срещу сърбите при Удово - Валандово, показвайки и там голема смелост.
Неотдавна Димитър Недков се е поминал в България. на деветдесет и три години. Не вервам нещо да е могло да разклати големата му обич към българщината в Македония, нито верата му, че звездата на народността ни пак ще блесне в нашата вековна родина.

Иван Михайлов

Hatshepsut

ГЕРОИНЯТА МЕНЧА КЪРНИЧЕВА

На 8 май 1925 година нейното име влезна в страниците на българската история. За нас българите от Македония вписано е с златни букви. В том III "Спомени" на Иван Михайлов, събитието случило се на горната дата е озаглавено " Събитието във Виенския Бургтеатър". Цитираме уводния пасаж от стр. 875:
"Старата хубава столица на Австрия беше потресена вечерьта на 8 май 1925 година от един необикновен атентат. Пет-шест души българи гледали тая вечер в една ложа на Бургтеатър Ибсеновата драматическа приказка "Пер Гинт". Към края на представлението едно младо момиче от групата застрелва с неколко револверни куршума един от мъжете. Скоро след общата тревога се установява, че убитият е Тодор Паница; госпожицата заявила, че го е наказала за безчовечните престъпления, извършени от него към Македония."
Ако съдебното дело на този процес австрийските власти биха позволили да се развие както е пожелала защитата на Менча - с мнозина видни свидетели от чужбина - без никакво съмнение процесът би останал като най-знаменит в Европа между двете световни войни. Но все пак постави в колоните на чуждата преса македонския въпрос. Приятели на нашата кауза са пожелали от една швейцарска агенция да получат изрезки от вестниците за това убийство. Чули са от хората на агенцията този отговор: вие вероятно се шегувате; кой е в състояние да ви достави изрезки най-малко от петнадесет хиляди вестника по случая? Като е така могло би да се каже, че по-важни са тия хиляди споменавания за поробена Македония , отколкото самото премахване на един изменник на народа си.
Изменникът Тодор Паница се чувствуваше като у дома си в сръбските и гръцките военни и политически учреждения. От там се стремеше да постави под влияние на такива вражески централи отначало неколко села, а постепенно , и повече в пиринската област, и да се започне там изстребление на българщината като описаното в книга втора с спомени на Ив.Михайлов в окръзите Скопски, Брегалнишки и Струмишки. Централите беха в Белград, Атина и другате.
Тодор Паница и другарите му бѣха нагласили типове разбойници за действия в Пиринския край - с база сръбските гарнизони край границата. Лично Паница се бе заел да нагласи и некои села в Неврокопско, с заслон при гръцките държавни органи, за същата цел - да се разстройва от една страна българската държава, а от друга - да се унищожава ВМРО. За Паница немаше место в свободна България, тъй като бе издадена срещу него и присъда, при режима на Стамболийски, от Пловдивския държавен съд, като забогател незаконно през Първата световна война/главно чрез обири на гръцкото население/ и то в качеството си на агент при българската тайна военна полиция в Серския окръг. Подробности по всичко се намират в спомените на Иван Михайлов.
Менча Кърничева е родена на 16 март 1900 в град Крушево, Македония. Помина се на 10 септември 1964 година.
С родителите си напуска родния си град подир Илинденското възстание и се установява в Цариброд, където тя свършва първоначалното си и третокласно образование; останалите класове на гимназията изкарва в София.
През 1923 година се запознава с Иван Михайлов, който е студент.
Привързва се решително към македонското освободително движение. През 1925 година наказва в Виена Тодор Паница. След като излиза от затвора прибира се в София. В 1926 година се венчава с Иван Михайлов. Венчавката требвало да стане в Боянската черква. Но паднал голем снег. Така венчавката станала в родителския й дом в София. Присъствали са : кума Ангел Узунов с съпругата си, d Владо Куртев с съпругата си, лелята и братовчедката на Иван Михайлов и родителите на Менча. Води до 1934 година живот като съпруга си, който може да се нарече скитнически. Сетне в чужбина: прекарва четири години в Турция; година и половина в Полша; една година в Унгария; три години в Хърватско; три години в Австрия; сетне живя в Италия, където се и помина.
Пишущата тези редове има редкото щастие да живее с нея и съпругът й. На 5 септември 1963 година срещнах Иван Михайлов в главния град на Италия - Рим. На 22 септември същата година запознах тази героиня, като им гостувах. Останах при тех до нейнатасмърт и след 30 години работа с Иван Михайлов за народното дело и до неговата кончина
Да живееш с тех - бе едно щастие, което редко се изпитва. Любовта им бе приказна, както и привързаноста един към друг.И винаги, когато се замисля си поставям въпроса: кое бе по-силно у двамата? Любовта им един към друг или любовта към Македония и България? Тази любов така бе вплела всичко съкровенно, че мъчно е да се отговори на такъвъ въпрос. След една година от кончината й Иван Михайлов пожела да отиде в Австрия и да посети местата, където са прекарали заедно след войната. Придружих го аз. Ние посетихме всички региони на Австрия. Той навсекъде правеше снимки, търсеше я и така задълбочен в спомените си, той бе убеден, че тя е с него.
-""Ето, тук тя се учеше да кара колело. Учеше я Иван Илчев." Гледаше зелената ливада и търсеше да срещне погледа й. Посетихме и Виена. Бехме и в Бургтеатър. Направихме снимки. У мене вълнението бе неописуемо, когато видех театъра. То й, театъра, чувствувах го като наш, български, като победа над неправдата на българския народ и специално на македонските българи.
- През 1974 година от Благоевград анонимен поет бе изпратил две стихотворения : за Иван Михайлов и другото за Менча. В редовете имаше и " ти виждаш как един народ умира в рискове на пламенна борба....." С нищо не се различаваше моето преклонение към Менча от това на този поет. Така я чувствувах. Готова винаги за борба.
- Две съболезнования по случай кончината й от чужденци се врезаха в моето съзнание и останаха дълбоко в сърдцето ми. Те я чувствуваха и ценеха по същия начин както и аз, пристигнала от югославска Македония и запознала се с македонското движение далече от родината ми. Едното бе от американския проф. Джан Бейклес, който бе между двете световни войни и кореспондент за Балканите. Той престояваше в София и се е срещал с Иван Михайлов в Пирин. По-късно, след войната той написа предговора на книгата "Македония : Швейцария на Балканите" от Иван Михайлов. Ето част текста на съболезнованието по случай кончината на Менча:
"Мой драги приятелю,
.....Тя беше верна другарка на съпруга си, преданна до саможертва, храбра до дързост. Тя го напусна прерано. Това, което над всичко я издигаше в моите очи , беше факта, че към нейния горещ патриотизъм тя прибавяш е една забележителна сила за характера; към търпеливото борчество прибавяше един блестящ буден дух..... Менча беше една изключителна жена; аз имах към нея чувство на дълбока адмирация, която - ако не изразявах открито, за да не наранявам нейната скромност - ще остане дълбоко и ненакърнимо запазена в сърдцето ми. Тя е мъртва! И с тая смърт умира много нещо от моето минало. С меланхолия и скръб си спомням за това минало, което често се включваше в декора на величествените македонски планини; в тоя декор днес се очертава за мен образа на Менча. Това минало остава за мене - разбира се, всека пропорция запазена - онова, което наричам моята "героична епоха" - времето след Първата световна война и което ми позволи да се привържа с все сърдце към македонската кауза.... Моята привързаност към македонската кауза беше възнаградена, широко възнаградена, тъй като тя ми позволи да запозная хора с силен открит характер, винаги готови да пожертвуват живота си; и да спечеля техното доверие и приятелство. Моите македонски приятели са тези, които най-много съм обичал и днес най-много обичам. Аз им благодаря за радостта, която ми дадоха, предлагайки ми своето приятелство.... Времето може да намали болката; но времето не може да допринесе да забравиш /нито да забравим/ тая елитна жена, която съдбата постави на твоя толкова труден, опасен и често несигурен път, по който тя те следваше без колебание през целия си живот.
Другото съболезнователно писмо, което ми е направило дълбоко впчатление бе изпратено от хърватските организации в чужбина. Ето един откъс: "....Ние хърватите можем само да прибавим, че през времето на нейното престояване в Хърватско Менча спечели почитта, приятелството и любовта не само на жените но и на мъжете, с които имаше случай да се срещне. Менча е била и остава гордост за македонските родолюбц и, а пример и образец не само за жените, но и за мъжете от всеки народ, които се борят за своята свобода и независимост. Хърватско, което имаше щастието да те познава, драга наша Мария/псевдоним на Менча - бел. Наша/ и да се радва за чувствата на твоето благородно приятелство и сестринска обич - ще запази траен и незаличим спомена ти. Вечна ти чест и слава!"
За нейното погребение бе дошла делегация от Щатите и Канада. Дойде и свещеник. Донесоха и житото, свещите, хлеба и всичко, което бе нужно . Това бе за мене шокираща изненада. Тогава се убедих в справедливоста на нашата кауза. Хората, които пристигнаха отнасяха се с дълбока почит към лидера на македонското движение - Иван Михайлов и покойната му съпруга. С други думи разбрах, че зад тия борци стои цел един народ.
Всичко, което до тук изложих, написах, е свързано с Антон Попов. На него дължа всичко . Той бе, който ми отвори пътя към народното дело в чужбина.

Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите Спомените на Иван Михайлов:

Том 1

Том 2

Том 3

Том 4