• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

26 August 2019, 13:01:15

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: deevska
Stats
  • Total Posts: 9776
  • Total Topics: 1135
  • Online Today: 41
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 14
Total: 14

Бойното изкуство на древните българи

Started by Hatshepsut, 10 October 2018, 06:14:49

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Бойното изкуство на древните българи


Любителите на кръстословици често попадат на условие, при което трябва да попълнят в квадратчетата названието на древно наше бойно изкуство с три букви. Ако не го знаят, но успеят да го засекат - я по вертикала, я по хоризонтала, получават думата ,,ето". Тя се научава бързо и в следващия ребус вече се пише автоматично.
Може би мнозина са тези фенове на енигматичните занимания, които се замислят за същността на този термин. Но трудно могат да намерят допълнителна информация за някогашните бойни умения, които са владеели българските воини.

От времето на цар Борис І изкуството на С огън и мечбой с мечове се нарича ,,ето", също като едноименната частица от речта ни. Ами то и оттам идва това название - появило се е като отговор на заповедта на офицера ,,Дай!", който бил: ,,Ето". Този вик е давал сили на воините, подобно на по-съвременния възглас ,,Ура!".
Майсторските степени в това бойно изкуство били 10. Ако някой е наблюдавал отстрани тези, които владеели над петата, изобщо е нямало да разбере какво става. Само е можел да види как   единият от войниците пада.

Всъщност това е и основната цел на бойното изкуство - постигането на бързина и точност, така че противникът ти да не може да реагира.
В ето се използват мушкания и съсичания, както и различни блокове, някои от които се извършват с отклоняване на войника назад или встрани. Мушкането също се осъществява  след отстъпване или пристъпване напред.

Тъй като обучението на наборната армия с мечове е било много скъпо и изисквало войниците да носят брони и шлемове, пък и можело да доведе до неволно нараняване, тренировките се извършвали без оръжие, а мечът се добавял само в случай на война. Така мушкането напред например се заменяло с удар с ръка. Така се практикува и днес.
В това бойно изкуство се използват и различни удари с крак. Те се нанасят както напреки на предния крак на противника, така и по меча или в тялото му. Основен ключ е ключът на китката за отнемане на оръжието. Ключовете и ударите се извършват в право  положение, тъй като на бойното поле си прав.

Ударът с краката може да е камшичен, като крайникът се движи отвътре навън по траектория на елипса, а този, който се изпълнява отвън навътре, наподобява волето във футбола, но е много по-бърз.
Удар по крака на противника се прилага, когато има атака с меч или нож. Целта е изваждане на неприятеля от равновесие. След това ръката му се захваща и се прави ключ.
Основни позиции на краката са нападателна позиция, с лек превес към предния крак; и защитна позиция, с превес към задния крак, като се следи главата да е далеч от съперника. В тези случаи ръцете на майстора на ето обикновено са ниско долу.

Блоковете се извършват пред тялото отвътре навън и обратното.
Така наречените ключове се използват за отнемане на меча от противника. Те може да се приложат при самозащита и в днешно време, особено ключът на китката, ако съперникът е заел боксьорска стойка.
Правилото изисква да се произведе удар по предния крак над коляното, а след това да се приложи ключ на ръката. За постигането на висока скорост се правели най-различни концентрации с използването на медитация.
В днешно време реално постижимо е достигането на 6-7 домайсторски и от 1 до 3 майсторски степени.

Използването на древното бойно българско изкуство ето за самозащита е опасно, тъй като ударите при него са с висока скорост. Противникът пада само от един удар. Ако скоростта обаче е по-малка, може и изобщо да няма поражение. Затова се прилага непълен контакт - ударът трябва да е такъв, че да откаже нападателя. Следва да се има предвид, че неконтролиран удар може да увреди човек много сериозно!
В състезанията по ето ударите и ключовете се отчитат като чисти точки. Удар, при които противникът се свие, носи чиста точка. Всеки ключ е чиста точка. Три чисти точки гарантират чиста победа.

Едно от най-важните правила е,  че състезателят няма право да се стреми да уврежда противника. Съдиите изгонват всеки, който се опитва умишлено да наранява. Разрешени са удари по тялото (без слабините), в гърба и по краката (без коляното). В главата може да се удря, без да се засяга лицето, и то само с вътрешната и външната част на дланта, без да се използва юмрук. Вратът е забранено да се удря. Правят се ключове на китката и лакътя, както и на стъпалото, но в право положение с цел поваляне.
Днес ето се практикува както за спорт, така и за самозащита.

http://www.desant.net/show-news/35016

Hatshepsut

Българското бранно умение или Бу вей


В света на бойните изкуства, освен източните бойни изкуства, се преоткриха и възродиха забравените бойни умения на различните народи, характерни със своя бит и култура -  Капуейра, славяно-планинска борба, руският юмручен бой, бойното умение на американските индианци, Панкратион, българските бранни умения и много други.

В последните години сред любителите на бойните изкуства у нас се забелязва повишен интерес към българското бранно умение Вей, към неговата дълбока философия, мъдрост и висока бойна ефективност. За съжаление на този етап то е все още не много познато и достъпно за масовия любител на бойните изкуства.

Навярно всеки българин знае своята стара и славна история, но на много малка част от хората е известно, че най-старата родина на прабългарите се е намирала в сърцето на Азия, в земите около планинската верига Тиан шан. Един от най-високите и могъщи върхове на тази планина и до днес носи името Кан Тенгри.

За праотците ни този величествен връх е бил символ на могъщество и величие на техния върховен бог Тангра, който е олицетворявал небето като извор на божествена благодат, като източник на жизнени сили в природата: светлина, въздух, вода и огън. Редица археологически находки, открити в планината Тиан шан, датиращи от 1500 г. пр.н.е., като керамика и скални фрески, също така и съдове от периода 700 г. пр.н.е., показват развитието на бойните изкуства на различните народи, които са обитавали тези земи.

През този период държавата на прабългарите е граничела с древни държави и народи като Индия, Тибет, Китай и Монголия. Те обменяли не само бит и култура, но и военни умения, което проличава най-добре във военно-административно отношение, където войната е била издигната в най-висш принцип на живот при войнствените прабългари.

През онези далечни времена те са били част от така наречения хунски съюз. Самото наименование на този племенен съюз от сродни племена в превод от старокитайски (хун-ну) буквално означава ,,зъл бездомник", което ни подсказва техния начин на живот. Хунските племена са били страшилище за китайските провинции, които в повечето случаи били беззащитни срещу техните внезапни и опустошителни нашествия. За да се защити от набезите на хуни и прабългари, китайската империя построява Великата китайска стена, която и до днес напомня за далечното присъствие на нашите праотци по тези земи.

По-късно около Новата ера Европа също изпитва на гърба си бранното умение на хуни, скити и прабългари. Със своето идване на Балканския полуостров нашите праотци донасят една от най-развитите за своето време военна организация и култура, чрез която не само се установяваме на Балканския полуостров, но и принуждаваме тогавашната Византийска империя да ни признае за държава.

Военната мощ на прабългарите се дължала не само на голямото многообразие на техните военни части, но и на техните бранни умения, чрез които в ръкопашния бой са побеждавали своите врагове. Тези бойни успехи на прабългари срещу многобройни противници не са били никак случайни.

Във византийските средновековни хроники се споменава, че прабългарите, за разлика от славяните, ежедневно са практикували в мирно време различни бойни похвати на бранното изкуство, което съдържало в себе си следните военни умения:  перфектно яздене на кон; точна стрелба с лък; майсторско боравене с копие, сабя и меч; мятане на нож, топор, ласо и аркан; борба (барба /бар означава победа, т.е. умение за победа) с ръце и тяло.

Повечето от специалистите по бойни изкуства у нас са на мнение, че бранното умение на прабългарските воини в своя древен облик е било от типа хватово-ударно умение. Те наистина имат изградено становище не само от направените археологически разкопки в планината Тиан шан, но също така и в земите на Волжко- Камска България. Сведения за бранното умение на прабългарските воини намираме във византийските средновековни хроники и старинни рисунки.

В автентична илюстрация към менологията на византийския император Василий II например се вижда как прабългарски воин е приложил ключов хват от българското бранно умение срещу своя противник. Самото заключване на ставата около китката много наподобява ключовите техники на китайското ,,Чин на" и японското ,,Джу джутсу", което ни навежда на мисълта, че прабългарите още от древността са имали сериозни познания не само от ударните техники, но и от уменията да се обездвижва тялото на противника посредством болезнени похвати.

Какво е било бойното изкуство на древните българи е трудно да се узнае в неговата пълнота. Но може с увереност да се твърди, че сме имали такива системи, които по пътя на времето и историята са се вплели дълбоко в българския фолклор и мироглед. Това, което се е запазило като знание до момента, са откъслечните негови форми, които са се преплели в старите народни танци, игри и военни гимнастики (упражнения).

Според някои историци българските бойни изкуства датират отпреди основаването на нашата държава, а според други в по-голямата си част са от времената след нейното основаване... На базата на материалите, които съм проучвал, моето мнение е, че българските бойни умения са се усъвършенствали поради изключителното многообразие от условия и атаки, на които са били изложени нашите воини.

Така те са придобили стил, съчетаващ силен дух с изключително интелигентни и гъвкави тактики. Тези тактики били прости, практични, смъртоносни и удобни за прилагане при всякакви обстоятелства срещу всеки враг. Освен това те не били ограничавани от строги правила, свързани със сражение или структура, което ги разграничавало от повечето други бойни изкуства.

След падането на Българската държава под османска власт, въоръжената съпротива в лицето на хайдушките чети и дружини е била меко казано слаба и стихийна. Занизват се векове на робски страдания: разруха на крепости, градове и села. През тези векове на тежко робство и страдание българските манастири са били последната държавна институция, която е поела основните функции за продължение на българската държавност.

В тези трудно достъпни обители, далеч от погледа на турската власт, българското бранно (военно) умение непрекъснато се е усъвършенствало от военния опит на българските воеводи и хайдути. Много от тях са оставали на служба като манастирска охрана (т. нар. пандури). В някой от тези манастири и до днес се пазят въоръжението, спомените, писани и неписани легенди за стоическата отбрана на тези манастири. През този период в манастирите не случайно започват да се рисуват изображения на светци с оръжие.

Неоспорим факт е, че именно там бойното умение на българите е съчетало в още в по-голяма дълбочина християнската философия на православните ни монаси в лицето на исихазма. От този плодороден обмен и стремеж към свобода на българския народ се ражда една интересна структура. Добре подготвени монаси, достигнали телесна и духовна зрелост, започват да събират такси и доброволни пожертвувания за своите манастири.

Таксидиотската служба е най-разпространена по времето на Османското владичество и най-вече през Възраждането. Обикаляйки страната, таксидиотите изграждат мрежа от метоси и училища, в които разпространяват сред българския народ и бойни умения под формата на военна гимнастика за физическо и духовно укрепване.

Ярък пример за това са създадените от Васил Левски гимнастически дружини, наречени ,,тайно братство", чрез които Апостолът на свободата подготвя младежите за борба против поробителя. След освобождението на България тази духовна структура се влива в българската армия и става известна като т. нар. военно духовенство.

След освобождението на Княжество България новосформираното правителство кани спортни педагози, военни специалисти и експерти от чужбина за всеобща военна подготовка на българския народ, целяща съединението на България. Старите гимнастическите дружини прерастват в юнашки дружества, които обхващат територията на цялата страна.

Именно в тях бранното умение на българите се обогатява и в голяма степен доразвива и усъвършенства, вливайки в себе си западните бойни системи и традиции (френски бокс, британски бокс, батон, фехтовка и т.н). Не случайно военната гимнастика, която швейцарецът Луи Айер преподавал,  нарекъл ,,българска", тъй като била разработена въз основата на българските народни традиции.

Гимнастическите дружества просъществуват почти половин век и за жалост са унищожени непосредствено след 1944 г. от комунистическата власт, а по-късно са изцяло изкоренени от съзнанието и културата на последните няколко поколения българи.

След падането на комунистическия режим през 1989 г. отново бе подета идеята за възстановяването и възраждането на българското бойно изкуство като физическа система за духовно развитие. В незнанието си за съществуването на старото бранно умение, някои родолюбиви българи обърнаха поглед към източните бойни изкуства, върху които положиха основите на български бойни системи и стилове за възраждане на българския боен дух и самочувствие на българите, като свободен български бокс (Българско бойно майсторство/ умение), Да Дао, Прабос, Булкемпо...

Бу вей е съвременно бранно умение, съградено въз основа на старинните български народни танци (военни игри и умения) и древната българска духовна култура, отразяваща в себе си православния християнски дух и философия в лицето на исихазма. То съдържа особена структура от ,,свръзки", които се заучават поотделно, а после се свързват в безкрайни верижни комбинации от удари с ръце и начини за поемането им.

Използват се прости стъпки, които се съдържат в народните ни танци. Работи се изключително по двойки или тройки с кръгов маниер на подаване на ударите и ритниците. Основата в Бу вей се получава чрез много самостоятелна работа с тояга (сопа). Стилът с тояга е напълно самобитен. Ударната работа с ръце е напълно автентична и се основава на виждането за работата с тояга и приложението й в боя с празни ръце.

http://www.desant.net/show-news/23694

Hatshepsut

Животът на човека и на цялото общество е свързан със своите корени, които го отвеждат в миналото. Именно предишните събития, нашата история, формират и оформят сегашно ни битие. Корените ни, които свързват различни епохи, остават едни и същи и човекът както и целите народи не трябва да забравят своя произход, за да не се откъснат от духа на свойте прадеди.

Бойни изкуства е имало навсякъде по света където човека е видял в тях възможноста да защити себе си, своето семейството, род и родина. Както се казва неволята учи и тези които тя е научила на това, са има ли възможността да постигнат разцвет и в други области на познанието. Българската народна култура е развита и запазена точно по този начин.

В света на бойните изкуства, освен източните бойни изкуства, се преоткриха и възродиха забравените бойни умения на различните народи, характерни със своя бит и култура - Капуейра, славяно-планинска борба, руският юмручен бой, бойното умение на американските индианци, Панкратион, българските бранни умения и много други. В последните години сред любителите на бойните изкуства у нас се забелязва повишен интерес към българското бранно умение Вей, към неговата дълбока философия, мъдрост и висока бойна ефективност. За съжаление на този етап това бойно умение все още не e много познато и достъпно за масовия любител на бойните изкуства.

Навярно всеки българин знае , своята стара и славна история, но много малка част от хората знаят, че най-старата родина на нашите прадеди - прабългарите, се е намирала в сърцето на Азия, а именно - в земите около планинската верига Тиан шан. Един от най-високите и могъщи върхове на тази планина и до днес носи името Кан Тенгри. За праотците ни този величествен връх е бил символ на могъщество и величие на техния върховен бог - Тангра, който е олицетворявал небето като извор на божествена благодат, като източник на жизнени сили в природата - светлина, въздух, вода и огън. Редица археологически находки открити в планината Тиан шан, датиращи от 1500 г. пр.н.е. като керамика и скални фрески, също така съдове от периода 700 г. пр.н.е. показват развитието на бойните изкуства на различните народи, които са обитавали тези земи. Според известният наш историк Кръстьо Мутафчиев прабългарите в древността са обитавали земите на пустинята (пустош, степ) Таклама Кан, която в днешно време е разположена в китайската провинция Син Цян в непосредствена близост до Тян Шан (небесната планина).

През този период държавата на прабългарите е граничела с древни държави и народи като Индия, Тибет, Китай и Монголия. Те обменяли не само на бит и култура, но и военни умения, което проличава най-добре във военно-административно отношение, където войната е била издигната в най-висш принцип на живот при войнствените прабългари. През онези далечни времена, те са били част от така наречения хунски съюз. Самото наименование на този племенен съюз от сродни племена в превод от старокитайски (хун-ну) буквално означава "зъл бездомник", което ни подсказва за техния начин на живот. Хунските племена са били страшилище за китайските провинции, които в повечето случаи били беззащитни срещу тези внезапни и опустошителни нашествия. За да се защити от набезите на хуни и прабългари, китайската империя построява Великата китайска стена, която и до днес напомня за далечното присъствие на нашите праотци по тези земи.

По-късно около Новата ера Европа също изпитва на гърба си бранното умение на хуни, скити и прабългари. Със своето идване на Балканския полуостров нашите праотци донасят една от най-развитите за своето време военна организация и култура, чрез която не само се установяваме на Балканския полуостров, но и принуждаваме тогавашната Византийска империя да ни признае за държава.

Какво е било бойното изкуство на древните българи е трудно да се узнае в неговата пълнота. Но може с увереност да се твърди, че сме имали такива системи, които по пътя на времето и историята са се вплели дълбоко в българския фолклор и мироглед.

Военната мощ на прабългарите се дължала не само на голямото многообразие на техните военни части, но и на техните бранни умения, чрез които в ръкопашния бой са побеждавали своите врагове. Тези бойни успехи на прабългари срещу многобройни противници не са били никак случайни.В запазените исторически хроники се разказва за системност в упражняването на старите българи в стрелбата с лък,яздене на кон,боравене с различни оръжия и естествено борбата с ръце и тяло. По всичко личи че тези войнски упражнения са били добре систематизирани и масово разпостранени в старобългарската армия. Както всички знаем, всеки войник е бил длъжен освен да подържа в перфектно състояние своето оръжие,годно за бой. Също така е трябвало да умее да борави добре с него,все пак в разгара на самата битка е ставо дума за неговият живот.В онези времена,добре се е разбирало значението на военната подготовка даваща нужните бойни способности на войника. Безпорно един добре трениран човек,освен че е имал по-голями шансове да оцелее, съответно е давал и по-големи шансове за своя отряд и войска.Победата в едно сражение освен далновидното използване на различните воени части,се е решавала най-вече пряко;човек срещу човек,оръжие срещу оръжие,умение срещу умение. В българската история има доста примери за воените успехи на старите българи срещу доста по-многобройни противници,което показва добра военна организация и висока боеспособност на отделният войник.

Във византийските средновековни хроники се споменава, че прабългарите за разлика от славяните ежедневно са практикували в мирно време различни бойни похвати на бранното изкуство, което съдържало в себе си следните военни умения: - перфектно яздене на кон - точна стрелба с лък - майсторско боравене с копие, сабя и меч - мятане на нож, топор, ласо и аркан; - борба (барба /бар - победа/, т.е. умение за победа) с ръце и тяло.

Повечето от специалистите по бойни изкуства у нас са на мнение, че бранното умение на прабългарските воини в своя древен облик е било от типа хватово-ударно умение. Те наистина имат изградено становище не само от направените археологически разкопки в планината Тян Шан, но също така и в земите на Волжко - Камска България. Сведения за бранното умение на прабългарските воини намираме във византийските средновековни хроники и старинни рисунки.

Благодарение на тази автентична рисунка от менологията на византийския император Василий II се вижда как прабългарски войн е приложил ключов хВат от българското бранно умение срещу своя противник. Самото заключване на ставата около китката много наподобява ключовите техники на китайското "Чин на" и японското "Джу джутсу", което ни навежда на мисълта, че прабългарите още от древността са имали сериозни познания не само от ударните техники, но и от уменията да се обездвижва тялото на противника посредством болезнени ключови похвати.

Какво е било бойното изкуство на древните българи е трудно да се узнае в неговата пълнота. Но може с увереност да се твърди, че сме имали такива системи, които по пътя на времето и историята дълбоко са се вплели в българския фолклор и мироглед. В многобройните стари хроники, летописи и домашни извори, многократно се споменава че старите българи използвали своята музика и танци изрязяващи се в специфични ритми като средство за постигане на единение със своя върховен бог - Тангра. А във военната си практика, те са развили до пълнота неговото използване, не само за нужната психофизиологическа подготовка (състояние) на боеца, но и в по голям стратегически план. В старинните български народни танци, се наблюдават и до днес множество елементи на различни геометрични фигури като: кръгове, спирали,триъгълници,редици и колониm плетове. Естествено с християнизирането на българите, познанието изразяващо се в тази символиката е позагубено, но е станала формата която се наблюдава и до днес в различните стари езически ритуали на фолклорните ни празници.

Тези сложни игрови съчетания в някои от старинните хора и ръченици, непосредствено ни показват каква е била тактическа гъвкавост на старите българи, даваща нужната тактическа предпоставка за военен успех с използването на много по-малко военна сила. Използването на тези военни тактически приоми (кръгове,спирали,плетове) и неравноделният български ритъм на бойното поле, според мен са давали представа за странният български начин на воюване, определян като хаос и безредие в очите на противниците , които по същество е бил доста необичаен начин на воюване за онова време. Този организиран хаос обърквал и превръщал обикновенно в безредие и смут, чужда военна мисъл,която е загубвала контрол над ситуацията, над военните действия, което несъмнено се е отразявало и в крайната фаза на войната. След многобройните си неуспехи спрямо войнствените българи, византийските полководци и военни стратези били принудени да проучат подробно и в дълбочина специфичният начин на воюване на старите българи и да направят нужните корекции в своето високо развито военно изкуство. За да могат успешно да противоборстват, те на практика започнали да приемат и взаимстват гъвкавият начин на бой от военнолюбивите българи. Такива наблюдения, съвети и съществени промени във византийското военно изкуство намираме в множество написани византийски средновековни военни стратегий.

За пръв път неравноделните тактове са забелязани от европейската музикална теория през 1886 година, когато българският учител по музика Атанас Стоин публикува български фолклорни мелодии. Цялостно описание на огромното количество неравноделни тактове в българския музикален фолклор прави българският композитор Добри Христов. С тези трудове, неравноделните тактове за пръв път влизат в музикалната теория въобще, тъй като за западните музиканти те са практически непознати дотогава. В Западната музика тези сложни тактове се появяват едва от края на 19-ти век, макар и много рядко. Едва ли неравноделните тактове в българската музика са възникнали през средновековието на българска почва от нищото или са били привнесени от вън, след като тях ги е нямало и все още ги няма в околните и близките народи. Този въпрос не може да се разреши без да се анализира музикалното наследство на основните етноси, от които се образува българския народ.
Съвременните българи са образувани на основата на държавнотворческия народ на прабългарите и смесването със славяни и траки. Очевидно, тези тактове не могат да бъдат наследство от славяните, след като в нито една чисто славянска страна и народ днес те не присъстват. Траките и родствените им мизи и даки са населявали територията на днешна Румъния, България, Източна Македония и бреговете на Мраморно море. Фактът, че неравноделните тактове не са характерни за днешните съседни на България страни, като Румъния, Албания, Гърция и Турция показва, че те не са били присъщи на музиката на древните траки, илири, елини и родствените им племена от района. Единственият компонент на българския народ, който потенциално би могъл да донесе неравноделните тактове са прабългарите.

Ритъма не е тясно музикално понятие. Неговите коренени отвеждат извън пределите на музиката, към движенията природата, космоса, към физиологическите процеси на органичният свят. Още от древноста Платон определя ритъма, като някаква закономерност (правилност) на движенията. Чрез ритъма човек свързва своето вътрешно състояние и нагласа с видимият свят, с природата и необятният космос. И ако се вгледаме в фолклорните танци на различните народи, ще забележим най добре тази взаимовръзка. Всеки народ , чрез своята автентична култура, бит, манталитет и емоционалност, изрязява себе си и постига хармония с природата посредством различните по ритъм танци. Ето защо връзката между психиката (душевноста) на даден човек и вродените му ритми, идващи от неговите праотци е много тясна.

В повечето бойни изкуства които идват Изтока, техниките и движенията се практикуват в така нареченият "равноделен" ритъм. Основната идея на източните бойни изкуства е посредством този ритъм да има равновесие и пълен синхрон между двама бойци, да има уравновесяване между тях и техните движения. Когато движенията на aтакуващият и на oтбраняващият са в единен ритъм, тогава те са подвластни на естественият ритъм и хармония, който е изгразен в Източната религия и философия като хармония между Ин и Ян.



Потвърждение на тези думи намираме в книгата на великият майстор и актьор на бойните изкуства - Брус Ли.

"Обикновено, двама бойци с еднакви способности могат да проследяват движенията си, ако няма значителна разлика в скоростта им и те са склонни да се уравновесяват. Движенията на атакуващия и отбраняващия са почти винаги в подобен ритъм. Те имат последователна взаимовръзка, която прави правилното времеизмерване на всяко движение зависимо от предното движение. Въпреки че има известно предимство в инициативата на атаката, тя трябва да бъде подкрепена също и с по-голяма скорост, за да достигне успешно до целта.."

Навярно по-пътя на своята бойна практика и наблюдение, малкият дракон прозрява съществуването на друг ритъм, различен от характерният ритъма на бойните изкуства които идват от далечният изток. Брус Ли не само се е докоснал до този странен ритъм но и прави редица опити да го анализира, да го вкара в някаква форма. Ето какво споделя с нас чрез своята книга :

"Обаче когато ритъмът е накъсан, скоростта вече не е първичен елемент за успеха на атаката или контраатаката срещу човека, накъсал ритъма си. Този, който може да разкъса този ритъм чрез лека несигурност или неочаквано движение, може в този случай да спечели при атака или контриране дори само с умерена скорост- неговият протиник е "програмиран" да продължава в предишния ритъм и преди да може да се приспособи към промяната, той е вече ударен".

Също така:

Ритъма на новака, вероятно неравен е труден за измерване, с дълги и опасни фази, тъй като той не е склонен да следва подаденият му ритъм".

"Доста неволно (спонтанно), новакът прави атаки с накъсан ритъм, които ще заблудят и най-опитният боец (противник), които няма да очаква такъв вид ритъм".

Брус Ли много добре е забелязал, как и при какви обстоятелства се проявява този ритъм в движенията на един неопитен (все още неформиран) боец. Това е така защото той все още не е напълнил съзнанието (ума) си с дадена форма,с дадено бойно изкуство. За такъв човек се казва че притежава празно (чисто) съзнание, в умът му няма изградени стереотипи на движение и свързаният с тях равноделен ритъм. Както се казва, бял лист хартия, стая в която няма нищо освен празнота. Такъв човек просто действа заради самото действие без мисли, без шаблони и схеми, без умни стратегий или както им казва Брус Ли "отчаяни актове на безсилие" превръщайки се в "последователност от мъртви техники". Неопитният човек няма познания по Бойни Изкуства и точно поради своето незнание, движенията му са спонтанни и трудно предвидими, проявяваще се в НЕ -равноделният ритъм на движение (на хаоса и празнотата). Поради малките познания за него, малкият дракон му дава името "прекъснат ритъм", което е само една малка част от неговата характерна особеност. За съжаление този гений на бойните изкуства не е имал и представа че този странен ритъм съществува изцяло в Българската фолклорна култура на българите от най стари времена, благодарение на техните дълбоки наблюдения спрямо космос, природа, човек и война.

Идеята за празнотата е била силно вплетена в основата на религиозната (обредната) и военна практика на древните българи.Според старият български обреден календар годината има 364 дни, разделена на четири равни части.И само един единствен ден (нулев ден), подържа баланса и равновесието между тях.Това според историците и изледователите на българският народностен календар е денят на Върховният бог Тангра (празнотата), от които всичко се ражда и в които всичко умира.

Съществува теза, че с приемане на Християнството като държавна религия, българското бранно изкуство престава да съществува. Вероятно тази теза е изградена върху мнението, че християнството е религия на мира и като такава то не би могла да има нещо общо с войната. Според мен подобно мнение е твърде неоснователно, по ред исторически причини. Затова ще се опитам да изясня тази си гледна точка, като проследим, какво точно се е случило с Българскoтo бранно изкуство при приемането на християнството по нашите земи. Християнството под протекцията на държавната власт е навлизало лека по-лека във всичките сфери от живота на българите.Но най трудно си е пробивала път във военното дело,където цялата бойна и военна система е била обгърната и пропита от символиката на старата езическа вяра.Старото бойно изкуство на българите е било в толкова тясна зависимост от езическите вярвания,че най вероятно се е явявала последна крепост на старата вяра срещу новата християнска религия. Идеята за празнотата е била силно вплетена в основата на религиозната (обредната) и военна практика на старите българи.Според старият български обреден календар годината има 364 дни, разделена на четири равни части.И само един единствен ден (нулев ден), поддържа баланса и равновесието между тях.Това според историците и изследователите на българският народностен календар е денят на Върховният бог Тангра (празнотата). Битува становище,че където христовата вяра е срещала спънки и препятствия за своето разпостранение,и не е могла да измести и промени старата форма,то тя първоначално се е стремяла да подмени,разбира се доколкото и е било възможно самото съдържание, самата идея,а на по-късен етап и самата форма (от вътре на вън). Както всички знаем българският фолклор е запазил доста от старинните си езически форми, но те в по-голямата си част са изгубили своята древна символика. Мисля че с приемането на Християнството като държавна религия, не се слага край на българското военно дело. Наистина в началото след нейното приемане,реално когато сме нямали духовни граници с нашите съседи, се наблюдава известен временен упадък на военното изкуство, но след опитите на същите тези християнски съседи да премахнат и държавните ни граници,тогава всичко си идва на мястото.Военното дело запазва своята основна водеща роля и функция и в новата християнска държава.Така както и другите християнски държави са развивали своето военно изкуство и са поддържали подготвена армия посредством него.

През 1396 година турците завладели напълно Българската държава. България пропаднала поради безредие и несъгласие. Между Българският народ нямало сговор. Царе и боляри не се грижели за народа и държавата, а гледали само на тях да им е добре. Народът също не милеел за държавата и не обичал царете и болярите. Богати и бедни се мразили и ненавиждали. Когато се явила опасност, българите не помирявали и сплотявали, за да защитят отечеството си. Войните със съседните народи не преставали, а това съсипвало силата на България. Не стигало всичко това, ами и Българската държава се и разделила на три по-малки държави. Българи с българи започнали да се бият и воюват. А такава държава, в която няма съгласие, сговор и единство, е осъдена на пропадане. Ето защо България отслабнала и турците с лекота я завладели.
След падането на Българската държава под османска власт, голяма част от българските боляри за да запазят своя социален статус приемат да бъдат под властта на османският нашественик, , придобивайки турската военна титла - чорбаджия. Но една малка част от болярските воеводи започват въоръжената съпротива в лицето на хайдушките чети и дружини, която за съжаление е била меко казано слаба и стихийна. Войвода е военна титла, носена от началниците на войскови отряди по време на Втората българска държава. Етимологията на думата идва от ,,вой", съкратено от война, и ,,вода" - водач.

Занизват се векове на робски страдания: разруха на крепости, градове и села. Тежката икономическа разруха, гладът и безчинствата на турските разбойнически банди и преди всичко порасналото национално съзнание и самочувствие на местното българско население довеждат до бързо изостряне на революционните борби. Наред с подема на църковно-националното и просветното движение, бързо се активизират и въоръжените действия на българите от този край против своеволията на поробителите. Както навсякъде по българската земя и тук в онези тежки години народът намира сили за противодействие вътре в самия себе си. Стига се до масово разрастване на хайдушкото движение в този край, което се превръща във въоръжена сила и постепенно прераства от акт на лично отмъщение в организирано народно антифеодално движение, насочено срещу османската потисническа система

Прочу се Ильо войвода,
по тая Пирин планина,
по тая гора зелена,
по тая вода студена.
Ильо е юнак, над юнаци!
Не дава хайта да мине,
Не дава зулум да биде!

БЪЛГАРСКИ СТАРИ ВОЕННИ, ГИМНАСТИЧЕСКИ ИГРИ

Цани Гинчев



"Нашите прадеди като са имали царство, както са имали войска и като са се били толкова години с византийците и с други народи, които са имали превъзходна тактика, съобразно тогавашното оръжие и понятие за стратегия, не са могли току- тъй слепешком с тактическият неприятел и да го побеждават, а то това става ясно, че и нашите праотци са знаели военна тактика и военна дисциплина. каква е била тая в...оенн...а тактикa, ние днес нямаме нищо от нейното описание и нейните военни устави, които непременно трябва да са съществували, макар у най главните пълководци, но все са съществували, инак е немислимо да се управлявала и обучавала такава голяма армия, от която треперал толкоз години Цариград.Твърде е вероятно, от тази военна наука да се е завардило нещо в турците, а най- много еничерските корпуси - в онези потърчени християни, в коницата, защото изнамерването на барута и употребенето в боя огнестрелно оръжие е изменило пехотната войска съвършено. Но и от еничерската конна тактика, ние сега твърде малко знаем*, защото подир избиването на еничарите от Султан Махмуд и тактикта им се забрави както се забрави тяхната военна доблест и юнащина.
За да можем по добре да си съставим що-годе понятие от някой от старите военни български игри, ние трябва да се обърнем към някой народни игри и там, в тях, да потърсим остатъците от миналото, както археологът разкопава, търси, събира, съобразява и заключава по намерените останки за славата и величието на онова, което всеразрушаещото време е разрушило и отнесно със себе си, в своята вечна пазва.Когато са ни завоювали, за нашите грехове, т.е. за нашите ежби, несъгласие и непокорство на царете и на велможите, по-слабите, но по-единните от нас, турците са ни отнели всичко, и като са ни подложили под тежко черно робство, забранили са ни не само военните игри и упражнения, но не са ни оставили даже да подновим някой от разрушените си храмове, за да има, где да се съберем, да се помолим на Бога **. Всичко е паднало и всичко е пробаднало, но само духа, божия дух, в нас българите, не са могли да убият, защото той се е криел в българското сърце и ум и всякога ги е подържал, крепил и обнадеждавал, че ще дойде време, когато ще се изплятят греховете на прадедите чрез дълги изпитания и страдания и пак тоя тук ще ги поведе и научи, как разковат на ръцете и врата им робски окови. Завоевателят забранил, застрашил с бесилка, с набиване на кол, с обезглавяване, с изтезания и мъки, но мъчил тялото, а духа останал почти невредим: не е знаел той где е скрит този дух, къде живее и с какво се храни, за да му унищожи храната и да го задушив съкръвенната му.Подчинил се е българинът телесно, захванал да работи, за да прехранва милата си челяд и с тежката ангария да угоява завоевателя тънеядец; захванал да плаща стидния харач и завоевателят, преситен, се излегнал на дивана си да си прави кефа. И ето ти пастирите и воловарите - млади момци, снемат стадата си от зелените гори и от тлъстите пасища на хубавата българска земя край реката в извитите равни лъки, на водопоя; запладняват ги под сенчестите дървете; засвирват жалните песни от българската дълга и разнообразна елегия за падналите герой-войводи, и подир свирнята и тежката въздишка, която изпровожда и до днес подир всяка жална песен, която не е друго нищо освен надгробен плач, излиза из разтъжената от кавалите дружина един момък и казва: "хайде, братя, да играеме военната игра - дълга кобила!. Ние нямаме островърхи стоманени копия: когато му дойде времето, ние твърде лесно можем да забием на върха имжелясното острило, стига само да знаем, как трябва да се млъжгат /стрелят/ тези дружки на копията". Турчина си гледа кефа, не му иде на ума, че войнишкият скрит дух се пробужда в пастирите и се подновява войнишкото мятане на копие, което сега вместо да се извършва пред воеводи, царе и пълководци, се съживява в отделечената от населението равна лъка, тихо, невинно и мълчешком. Военният дух се пробужда чрез играта, преданията за боевете, за победителите, за славните юнаци и мятащите копие, докато са се завардили, се подновяват; фантазията ги оживява и възкресява пред очите им; тежкото иго им напомня за свободните и славни времена; свирните и песните - за миналото величие - им говорят с живи думи; духът се събужда...Ето тази игра - дълга кобила, е останала от старата българска военна наука, с която са се упражнявали нашите прадеди да мятат копие върху коня и конника, но после, като паднало царството, когато нямало где да се упражняват войниците, защото нямало вече войници, пастирите по равните поляни със свойте дълги и прави тояги, нарочно за това приготвени, дрянови тояги са подражявали военната игра, както и до днес я подражяват във вид на невинна пастирска игра, която може да се сравни с днешното мерене в цел /нишан/; и, ако би съществувало мятане на копие и до днес, всеки селянин, който знае да грае тази гра, като влизаше във войската, щеше да бъде подготвен да мята копие отлично, както днес, каито войници знаят да играят от домаси добре хороводните игри, лесно се научават да маршируват по-скоро и по-правилно от ония, които не знаят да играят. Всеки трябва да е забелязал, че солдатин, който от малък е имал случай да упражнява оръжие, да е ходил на лов и да е бил нишан, като влезе във войската, твърде лесно ще се научи да бие в нишана, защото, той е подготвен от дома си. Тъй и нашите невинни игри са подържали войнишкият дух, защото те са остатък и подражание на военното обучение.

Българските народни танци са живата двигателна памет. която е запазила и съхранила - историята, културата и бита на българският народ от тъмата на вековете до наши дни. Ако се вгледаме внимателно в българските народни танци, ще забележим в тях част от старите юнашки умения, ще разберем също колко дълбоко тези умения са пропити в живота на българина, отпечатвайки върху него своя военен характер.
Думата "Танци" е заместила нашето по старо название, а именно, "игри, умения" . Затова мисля, че е по правилно да се казват, български народни игри и умения, а не тяхното съвременно название - български народни танци. Ако погледнем внимателно в старинните български игри и умения, то ще забележим колко много скрити движения с боен характер, преобладават в тях. Под тази скрита форма на упражнения, българите от по старо време незабелязано от турският поробител, са тренирали своето тяло и дух, с тайната надежда да отхвърлят тежкoто турско робство.
"Според думите на стражата, малко по към Баня имало едно отделение други юнаци, които, като не им се спяло, възползувани от хубавото време и ясната месечина, излезли на обучение със своя бъдещи стотник. За да не стане някой сакатлък, стражата ни обади паролата, която беше петел и която ние трябваше да дадем на поменатите юнаци, понеже аз изявих желание, че искам да ги погледам. Подир няколко минути ние разменявахме паролата помежду си с казаното отделение, стояхме един срещу други на двадесят крачки разстояние.
Буйните разпалени глави бяха се установили в една долина, разделени на няколко малки отделения - едни приятели, други неприятели, - всеки с гол нож в ръката, кой коленичел, кой прав, нападаха един другиго с голите железа в ръце, а ясната месечника им се радваше от небесните сводове! Казах, гдето му беше мястото, пак го казвам и сега - няма кусур, - подобни картини са в състояние да възвишат и най-слабата натура, да вдъхнат кураж и на беззъбите бабички".
Записки по българските въстания (1870-1876)
Захари Стоянов


"За свободата" - Ансамбъл "Пирин" - Благоевград

Известният наш възрожденец Цани Гинчев казва:
"Всеки трябва и товасе има предвид,че никоя от мъжките юнашки игри не е измислена току-тъй, без никаква цел. При войниците са били много по-пълни и по-сериозни, но-после както се казва, като паднал народът под турско иго, останали да ги играят само момчетата, не с оръжие, а с прости оръдия, за което завоевателят не се е усещал,че лесно могат да се заменят с оръжие". Има много доказателства, как бранните танци са били нужният фактор за бойната подготовка в хайдушките чети и дружини. Има много запазени хайдушки, пайдушки хора, ръченици и мъжки танци от различните фолклорни области в които нагледно може да се види (все още) играта с хладно оръжие - ножове, брадви, клинци, калъчи и т.н."


Танци край р.Места

За да можем да си съставим, що годе понятие за някой от старинните военни игри и умения (остатъци от старото бранно умение), ние трябва да обърнем поглед и да насочим осторожно своето внимание, към българския игрови фолклор, и там да търсим остатъци от онова славно минало на българския войнски дух.
 :arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
След падането на Българската държава под османска власт, въоръжената съпротива в лицето на хайдушките чети и дружини е била меко казано слаба и стихийна. Занизват се векове на робски страдания: разруха на крепости, градове и села. През тези векове на тежко робство и страдание българските манастири са били последната държавна институция, която е поела основните функции за продължение на българската държавност. В тези трудно достъпни обители, далеч от погледа на турската власт, българското бранно (военно) умение непрекъснато се е усъвършенствало от военния опит на българските воеводи и хайдути. Много от тях са оставали на служба като манастирска охрана (т. нар. пандури). В някой от тези манастири и до днес се пазят въоръжението, спомените, писани и неписани легенди за стоическата отбрана на тези манастири. През този период в манастирите не случайно започват да се рисуват изображения на светци с оръжие. Неоспорим факт е, че именно там бойното умение на българите е съчетало в още в по- голяма дълбочина християнската философия на православните ни монаси в лицето на исихазма. От този плодороден обмен и стремеж към свобода на българския народ се ражда една интересна структура. Добре подготвени монаси, достигнали телесна и духовна зрелост, започват да събират такси и доброволни пожертвувания за своите манастири. Таксидиотската служба е най-разпространена по времето на Османското владичество и най-вече през Възраждането. Обикаляйки страната, таксидиотите изграждат мрежа от метоси и училища, в които разпространяват сред българския народ и бойни умения под формата на военна гимнастика за физическо и духовно укрепване. Юнашкото умение в което са били обучени дякон Васил Левски, Караджата и други народни поборници е сбор от фехтовка с хладно оръжие, юмручен бой и борба. На това военно умение, турските власти са му викали - "Талим", а българите - военна ( бранни) гимнастика (упражнения). Думата "гимнастика" в превод означава телесно упражнение.


Тези три бойни умения са били взаимно свързани и са се упражнявали като такива. Левски е бил не само духовник, монах, таксидиот, знаменосец и четник, но най точната дума за него е комита. Той е основателя на Юнашките дружини наричани " тайно братство", по-късно тази бойна система се преименува на дружество " Орел" и " Балкански Сокол - т.н горско пиле" която по времето на руско -турската война е била в основата на Българското опълчение.

Това е отразено най добре в стиховете на Иван Вазов:

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.

Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, Орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.


Ярък пример за това са създадените от Дякон Игнатий (Васил Левски) гимнастически дружини, наречени ,,тайно братство", чрез които Апостолът на свободата подготвя българският народ за борба против турският поробител.

Даденитѣ сведения съвсемъ не могатъ да разкриятъ пълния образъ на Левски като народенъ учитель. Наистина още тукъ ние чувствуваме неговата силна природа, указала дълбоко влияние срѣдъ ученицитѣ му. Трѣбва обаче да съжаляваме, че нѣмаме дори и такива сведения за по-нататъшното учителствуване на Левски, когато той отива въ Северна Добруджа, въ селото Ени-Кьой. Тукъ диритѣ му се губятъ и споредь далечно ехо отъ спомени, той напуща добруджанското село и презъ Силистра се прибира въ Ромъния, където става знаменосецъ на Панайотъ Хитовата чета.


Стоянъ Заимовъ (1853—1932), нашиятъ виденъ мемоаренъ историкъ на революционното ни възраждане, когато разказва въ своята книга ,,Миналото", т. I. 1884 год., какъ се основалъ въ Хасково тайниятъ революционенъ комитетъ, ни рисува единъ прекрасенъ образъ на Левски при срещата му съ малкитѣ ученици на Хасковското българско главно мѫжко училище. Заимовъ е обичалъ тѣзи страници, затова презъ 1898 г. той отново се връща на тѣхъ, преработва ги, допълва и издава въ ,,Сборниче Василъ Левски", 1898 г., с. 102—126. Въ тѣзи спомени преди всичко ни се хвърля въ очи образътъ на Левски като народенъ учитель, црто е обикналъ детето-ученикъ, милѣе за него и на него принадлежи. Когато Левски, споредъ Стоянъ Заимовъ, влѣзълъ въ двора на училището, по-възрастнитѣ ученици се поодръпнали на страна, защото го помислили за турчинъ, дошелъ за не добро въ училището, Само малкитѣ ученици го гледали наивно и съ погледи на приятелство. Ето и самата картина така, както я разказва Заимовъ:


,,Турчинътъ съзрѣ въ единъ огъ кѫтоветѣ на двора разни гимнастически уреди — стълби, люлки, паралелки, върлини и дървено магаре — и запита единъ отъ класницитѣ:

— Кой се люлѣе на тия люлки? Кой прескача туй дървено магаре?

— Това не сѫ люлки, това е гимнастика, отговорилъ класникътъ.

— Нека така да бѫде, както ти рече: азъ искамъ да знамъ, кой ви учи на гимнастика?

Възрастнитѣ класници се увѣриха, че това е турски шпионинъ, дошелъ да шпионира учителя Берковски.

Турчинътъ поглади главицата на най-малкото — петгодишно дете, най-чистото, най-хубавото, най-питомното звукарче Тенчо Панайотовъ — и му каза:

— Мило дете, заведи ме въ учителската стая ..."

Ценни сведения за развитието на юнашкото дело в България ни разкрива Илия Венов публикувайки своите изследвания в юнашкото списание "Здраве и сила" през 1903 година.

"Да почнем най напред с краткото изложение на юнашкото дело в България в връзка с условията на нашият живот преди освобождението ни. Преди освобождението ни, защото то юнашкото дело не датира, както ще видим от 1895 година, когато при свободен живот се основава първото гимнастическо дружество "Юнак" в st. София, а много по рано, - тогава когато се туряше началото на тъжното революционно дело в България.
Първият юнак, и организатор на юнашко дружество, а следователно първият начинател на юнашкото дело в отечеството ни, е апостолът на българската свобода, революционера Васил Левски.

Неговия свободолюбив и силен дух, неговият ясен и проницателен ум е схванал и си е обяснил това, от което роба българин е имал преди всичко най голяма нужда. Българинът тогава, немилостиво потискан от чорбаджийте- българи, и жестоко измъчван от от вековният се тиранин турчина, без никакви права, а с най незаконни и неспаведливи задължения, незачитан в най свещенното си елемент на достойнството си - народното чувстбно, народната гордост, измъчван, бит, обиран, обезчистяван, е бил тогава смазан, унил, без вяра в силите си, без достойнство, - роб с убеждение, че такъв се е родил и такъв ще си умре.
На да ли има друга подобна епоха в нашият исторически живот, когато той да е достигал до такава степен на обезличване и самозабрава, като в тая на тройното унизително робство: турско, фанариотско и чорбаджийско; но на да ли има пък и друга епоха, подобна на тази, когато реализирането на юнашката идея в душите, сърцата и мускулите, да е било най належащо и най спасително, от колкото в този троен тиранически гнет. И найстина, какво щеше да възкраси в сърцата най добре изгубената вяра в собствените сили, да издигне гордо робски наведената глава, да осмели погледа и да окрили духът на българинът тогава, ако не юнашката идея в името намилата българска свобода. Да, могъщият и проницателен дух на великият наш апостол на свободата, на славния революционер Левски се е проникнал от всичката необходимост и спасителност на тази светла, благородна и надеждна идея; неговият практичен, знаещ сърцата и душите на българите ум е определил най добрият и естествен начин на реализиране - " и сам юнака" в същинският смисъл на думата заловил се веднага за работа. И когато след дълбоко и всестранно размишление се убедил че:

Манастирът тесен за мойто душа е,
че не тази келия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по кратък,
че сълзите чисти, че вдовишки плач,
че потът на почтений на простия орач,
че ръката братска, без гордост, без вик,
са много по мили на Господа вишни,
от всички химни и тропари лишни.

- и напуснал манастира, отишел в карловското село Войняго, и станал учител - той не само захванал да учи децата на четмо и писмо, но се заловил да работи и над бащите им, за да пробужда в тех народен дух и стремеж към свобода и човесяки правдини. В това село той основал тайно брацво с цел да спомага на народните хайдути, та и само да отмъщава за золумите на турците и чорбаджийте изедници. Това "Тайно братство" е имало за глава Левски и членовете му, за да приготовляват за своята работа, се упражнявали по ръководството на него с гимнастически игри. Ала често гимнастическо юнашко дружество великият апостол организира в тулченското село Еникьой дето се бил установил като учител. Членовете на " тъжното братство" също основано и тука под име " тайна дружина" която през пролетта се е разпадала на отделни, вече гимнастически дружини - така наречени от самия Левски - под ръководството на него са се упражнявали да прескачат ровове, да се качват по дървета, да се борят, да удрят с мускули и сабля, да се учат да мерят с пушки. По този начин те, с развиване на силите си, с привикване смело и ловко да си служат с тях, с надпреварване в игрите са усилвали вярата в силите си ; и понеже пък всичко това се е вършило в името на отмъщение за народните мъки и тегла, в името на свобода и независимост, то в същото време са се приготовлявали за да станат смели юнаци, славни борци за освобождението на България.
Това което Левски направи в село. Войнягово, а особенно това, което направи той в село Ени-кьой, беше началото, турено от него, на тайната революционна организация в България с цел да революционира и приготви народа ни за славният час, когато с юнашки вик " Свобода или Смърт" да скочи срещу вековният се потисник, за неравната, но геройски, славна борба за своето освобождение
Цялата тази организация беше негово дело: той беше нежн деятел, нейната душа. А тя се същоеше от мрежа подобна на Еникьойските тъжни дружества, които пролет и лите се разпадаха на гимнастически дружини: заедно с пробуждането духът на свободата в сърцата с увлекателни проповеди за българската народност и слава, се извършваше и закрепването на силите чрез упражнение на мускулите, усилване на смелоста, бодростта и устойчивоста, уголемяване на куража и укриляне на сърцата. Да, тайната революционна организация тогава имаше свещенната цел - свободата на България, а за вярно средство да се постигне тази цел - българинът, но не с робски превит врат, не с плашлив поглед, а с гордо изправена глава, със смел поглед - станал такъв с гимнастическите упражнения. Така : българската тайна революционна организация беше юнашка организация, основана от дякона Левски, целяща извоюването на милата българска свобода, от тези юначни и незабравими герой - които положиха костите си да се освободи нашето хубаво, мило Отечество.
Видяхме как юнашката идея, втълпявана в душите и сърцата, а чрез гимнастически упражнения и в мишците, можа да възпита и определи геройте - борци на нашата свобода ; видяхме, че тя можа да стори това с многодишна деятелност на апостолите - революционери, на чело с най бележитият от тях - дякон Левски в рамките на тайните дружества, които пролет и лете се разпадаха на гимнастически дружини, за да се обучават членовете им над гимнастически упражнения, така да стават силни, смели, гъвкави и ловки - юначни бранници за българската свобода.
Ала с освобождението на България целта на юнашката тайна революционна организация се реализира за по голяма част от българският народ, а следователно и целта на юнашката идея, чийто изразител беше тази организация. За една част от нашият народ, която в силата на позорният и безчовечен акт на европейската дипламъция - разпокъсването в Берлин на България, Санстефанската свободна България - остана пак под тираническият гнет на вековният си тиранин, за многострадална Македония и нещастното Одринско, тази тайна юнашка организация остана в сила и с предишния си характер и значение.


Но в свободна Мизия и Тракия, понеже тя беше си изпълнила ролята, нейното оставяне в живота ни щеше да бъде без смисъл и значение. Така, заедно с освобождението ни и тя изчезна, но като написа в страниците на новата ни история епопея от удивителни георизми, проявени в славната борба на българина за неговата възделенна свобода. Ала, за голямо съжаление, не че юнашката идея изчезна, - не тя не е от тези работи, които изчезват - но се забрави временно. Доста дълго стоя тя тъй незачетена, докато дойде това време, когато биде пак смислена и подета от българската младеж, когато не в тъжни, а в явни гимнастически с народен патриотичен дух захвана да се организува, та с гимнастически упражнения при самоволна дисциплина да работи над себе си чрез себе си, за да става по-здрава, се по-силна, а следователно и по надеждна за благото и честа на нашето Отечество.
Юнашката идея, тъй възкресена и подновена, се появи като нова освежителна и ободрителна струя в нашият неуседнал и от политическо неумение, доста размътен обществен живот. Но как да си обясним това - като почнем от датата на освобождението ни, до 1895 година когато се основа първото българско дружество "Юнак" в ст. София.

Не е мъчно да се отговори на този въпрос като се знаят условията, а особенно политическите които настанаха след освобождението ни. Нвмаше никаква предварителна култура, никаква възпитаност в тъй отношение, никаква поне най слаба подготовка - вчера роби, а сега свободни - да се живее смислено и съвестно при новите условия на свободният живот съгласно свободолюбивият дух на основният ни закон. Българската конституция от начало се определи толкова широко демократична и напредничива, че не се предвижда в нея никакво ограничение на права за участие на гражданина в политико-обществените борби, която самата тя определи като такава, що дава право на пълнолетие, което само то едничко широко разтваря вратата на живота за юношите, още неопитен във всякакво отношение - да борави в политическите борби и много лесно да се настанява на доволно богатата държавна трапеца.
В силата на тази наредба, още от първата крачка в свободният живот, всичко по-способно, всичко учено и грамотно се затече да зема богато плащаните длъжности в държавата ; други пък, буйни, неспокойни, поврътливи и дяволити натури, между тях някой и неграмотни, се впуснаха в партийните борби и ги заведоха с такава необузданост в нравите, с така озобленост, че скоро целият народ се раздели - от начало на две, а сетне и на повече - истински воюващи страни.
Принципите, добре разбраните отечествени интереси се повече и повече се изместваха от интересите на партията, или по право от интересите налицата, които образувахат партията и които ратуват за да дойдат колкото се може по скоро на власт, за да се наслаждават на благата които последната дава: а дошле веднъж на власт, те ревниво я пазат от посегателствата на опозицията, спрямо която са сега строги и жестоки тъй, както и тя когато е била "правителство" е била спрямо тех. Суровост в нравите, алчност, умраза, злоба, та че и стръвнина дори - ето какво сяха и продължават да сеят тъй безплодно фалшиво водените пъртиназански борби у нас. Те именно издребниха народа, влошиха положението му. Не са вече в неговата среда останалите живи от самоотвержените и скромни дейци, които бяха винаги на чело във великите всенародни движения за извоюване признание от Турция и Европа, че българите са народ, а после за извоюване и политическа свобода на този народ : те са сега из канцеларийте в министерствата и в други учреждения, съвсем изменени, изнежени, алчни за авансиране и богатства, достатъчно практични да са добре с всички партий за да не ги безпокоят с местене и оволнение ; плахи, обезличени, но тъй алчни и тъй отмъстителни! Като че изкалъпени егоисти. Де предишната им решителност, смелост винаги готова да избие и на самоотверженост.Образува се по този начин чиновническа бурокрация от една страна, и партийни армий, вербовани от кандидати за служба - от друга.
Сериозно промишляване и работене за народен поминък - да се дирят и откриват ресурси за благосъстояние ; да се крепят и обновляват занаятите, чрез постепенно прючване към новите начини за произвождане съобразно с новите придобивки на техниката и изкуството ; да се работи върху народната просвета, по духа и началата на демократизма, да се укрепва народното здравие и да се усилва и дисциплинира народната сила, следователно тъй да се насочва развитието на народа, че той постепенно да се приближава до своя идеал на културност, просветност, добро здраве и крепки възпитани сили, да брани своето благо, чест и достойнство _ всичко това се остави на заден план, а се обръщаше внимание на всичко тъй което у другите цивилизовани европийски народи блещи със своята лъскава повръхност и с една смешна детинска безмисленост се нахвърляхме него да взаймстваме, без за минутка да се замислим по нашата култура и нрави ли е то, да ли ще ни образува и възпита, или ще ни разврати.
Навред лекост и самооболщение, навред неразбиране и неумение, дори в училищата ни ! Българските училища се определиха не като огнища на образование и възпитание, а като фабрика за чиновници. И това верую, че синът трябва да стане чиновник за да почне да печели по лесно и по-много тъй настойчиво се зае от бащите на синовете, че последните действително почнаха да гледат на училището като на фабрика. Нашите училища не възпитаваха - и не можеха да възпитават ни морално, ни социално, ни физически когато те трябваше да работят над младежта, а следователно над поколението, за развитие на ума, за облагородяване и на сърцата, за закрепване на здравето чрез педагогика и гимнастически упражнения, която само може да развие сила, стройност, смелост, самоувереност и дисциплинираност _ всичко това необходимо за да се образува характер честно и съвестно да изпълнява своя дълг като човек и гражданин на своето отечество - да стане младеж смислена, бодра и смела, солидарна и сплотена в името на благото, честта и славата на своята Родина.
Мнителност, завист, разпокъсаност, апатий към всичко възвишено, идеално, към всяка народо полезна работа, без инициатива, разпуснатост в нравите, душевна недъгавост и физическа клекавост - ето болестите, които захванаха да заразяват интелигенцията. Свойствените българину бодрост, смелост, веселост, предприемчивост поцваха да се изместват постепенно от вялост, малодушие, мрачност на духа, обезверяване в силите и физическа изнеженост и слабост като следствие на нередовен живот и занемеряване развитието на физическите сили.
Ала, кой народ почвал първата крачка на свободен живот, без от нея още да не е захващал да пада и става ? Но детето, когато проходи, внимателно се следи и спомага от майката. Имаше ли " тая майка" нашият народ, когато политически прохождаше? - За жалост - не. От всякъде тласъци да пада, а не да заяква в своя политически и всякакъв живот. И пада и става той, било от опянение, било от външни фактори докато неговото съзнание се пробуди, захвана да схваща и дълбоко да прочувства това, което може да го усили, закрепи, за да може да ходи прав и гордо да гледа пред себе си. Това съзнание се прояви и оясни нему чрез неколцина негови истински синове, които в тъй отношение заслужават чест и хвала".

Уникално за нашия народ е, че успя, макар и в условията на турското робство, по време на Възраждането, без помощта на институции и политически поддръжници, да развие своите духовни идеали не само за освобождение и равноправие на нашия народ, но и нещо много по-величествено - идеала за възпитанието и изграждането на достойна нация със собствена самоличност и бъдеще. Началото на тази борба започна чрез силите на Българската екзархия и ръководеното от нея просветно дело, пропито изцяло с духа на демократизма и най-високите просветни идеали на европейската култура.

Грижата за възпитанието и съдбата на младото поколение в България се превърна в основна ценност на нашето общество след Освобождението и бе запазена през по-голямата част на ХХ век, като особеното в това значимо за нашата култура явление бе уникалното съчетание на просветителския либерален дух с революционните идеи и привързаността към нашите традиции и ревностно родолюбие.

Един от най-големите примери за осъществяване в живота на тези идеи за възпитанието на нашето младо поколение е една непозната днес обществено-културна организация, поставила началото на телесното възпитание и спорта в нашето Отечество - Съюзът на българските гимнастически дружества ,,Юнак". Но за разлика от съвременното ни разбиране за спортна организация, съюзът ,,Юнак" е нещо много по-различно - той представлява една организация за телесно, морално и духовно възпитание на нашата младеж, просъществувала почти 50 години и за жалост унищожена непосредствено след 1944 г., а по-късно изцяло изкоренена от съзнанието и културата на последните няколко поколения.

Днес никой не знае за Юнашката организация и за големия принос на тази обществена организация за изграждането на нашата младеж. Унищожението на духа и заветите на Юнашкото движение в България и подмяната на неговата обществена мисия с различни чуждопоклоннически модели тласнали телесното възпитание и спорта след 1944 г. към една сляпа идеологизация и политизация в духа на комунизма, а след 1990 г., в безмилостните дебри на комерсиализацията, черния бизнес и бездуховността, изместиха изцяло хуманния дух на спорта и телесното възпитание, като ни оставят днес едно недоразвито, болно поколение, изпълнено с агресивност, безпътица и липса на идеали и морал.

Създаването на Юнашкото движение за телесно възпитание от края на ХІХ в. е породено от стремежа на българското учителство да достигне и по свой почин да доразвие всички страни на модерното за ХІХ в. образование в духа на универсалното възпитание на младежта и същевременно да бъде вярно на заветите на Васил Левски, който пръв приложи телесното възпитание като средство за подготовка на нашата младеж като учител. Не случайно Апостола на свободата се превърна в идеала на Юнашката организация.

Първите опити за въвеждане на телесното възпитание у нас прави един голям просветен деец от град Лом - учителят по химия Тодор Йончев. Той се запознава с гимнастическото движение в Швейцария и Австро-Унгария по време на своето следване и вижда неговата практическа полза за развитието на родолюбието, общественото единство и борбата за изграждане на един здрав народ. За да разпространи гимнастиката у нас, той прави опити да създаде гимнастическо дружество в Шумен и София, където е учител. Той прави опит да въведе и гимнастическа подготовка на доброволците ученици, които искат да участват в Сръбско-българската война.

Въпреки това неговите опити, поради липса на специализирана подготовка, остават неуспешни и той осъзнава ограничените възможности на училището да реши самостоятелно проблема за телесното развитие и нравствено възпитание на обществото. Ето защо той се отдава изцяло на идеята за създаване на гражданско гимнастическо движение, по подобие на Германия, Швейцария, Чехия, Франция и Швеция.

На първо място Йончев, съвместно с народния поборник от Априлското въстание и министър на народното просвещение в правителството на Стефан Стамболов Георги Живков, успява да подготви и организира идването на 10 швейцарски учители по гимнастика. С тях той изгражда общи идейни позиции и цели относно насоките в развитието на телесната култура в България: създаване на съвременно училищно телесно възпитание и обвързването му със силно гражданско гимнастическо движение, чрез които да се даде едно пълноценно здравно, морално и нравствено развитие и възпитание на нашата младеж.

Юнашките ценности представляват сбор от универсалните ценности за хармонично развитие на младежта, съчетани с нашите традиции и родолюбието на следосвобожденска България. Най-добре тя е изразена в думите на Тодор Йончев по време на учредителния конгрес на съюза:

,,...Ето, господа, кои начала са ме ръководили, когато направих първата постъпка, за да се основе първото Българско гимнастическо дружество ,,Юнак". Моята цел с тези гимнастически дружества бе да се даде възможност на нашата младеж, вместо да се предава на разточителен живот, да се грижи за уякчаването и подкрепването на физическите си сили. Защото само този може да проявява свободно волята си, само този може да бъде господар на себе си и е в състояние в даден момент юнашки да се брани. Щастлива е тази държава, която се състои от такива граждани. Там подлостта и страхът не могат да виреят. А това е най-сигурната гаранция за дълготрайността на един народ и за неговото икономическо и културно процъфтяване... Гимнастическите дружества са едничкото училище, което може да събуди и повдигне юнашкия дух, стига да се подхване и води както трябва."

Така той очертава следните основни направления в идеите на ,,Юнак":

1. Телесно и здравно развитие на личността.

2. Нравствено възпитание и изграждане характера на младото поколение.

3. Предвоенна подготовка на младежта за решаване на българската национална кауза.

4. Насърчаване на социалното общуване сред обществените класи на основата на патриотизма.

5. Духовно и културно възпитание на младежта, приобщаване към европейските ценности и идеи.



Още с първите си обществени гимнастически продукции юнаците възпроизвеждат небивало оживление сред градовете, в които са изградени, и интересът към юнашкото дело нараства изключително и за две години у нас се създават още 15 дружества, които възприели идеите на новосъздаващото се гимнастическо движение. По инициатива на софийското дружество през 1898 г. се свиква конгрес на гимнастическите дружества, който основава Съюз на българските гимнастическите дружества ,,Юнак". На този конгрес се изгражда в завършен вид юнашката организация в България, и по-специално нейната идеология на обществена надпартийна организация с отговорност за родолюбивото възпитание на младежта по подобие на чешкото Соколство, немското Турненско движение и по-късно създаденото движение на скаутите в Англия.

Много интересен момент, свързан с избора на името на гимнастическата организация ,,Юнак", с което нашите гимнастически деятели съзнателно са искали да подчертаят българския народностен идеал и дух на организацията. Именно затова, макар и да не се знае, и до днес всички наши изяви на спортната арена се посрещат от зрителите с прочутото ,,Българи, юнаци!". Този призив е единственото останало от културата на Юнашката организация в съвременния спорт, но, разбира се, без да се знае неговият произход.

Първият човек който в края на 80 години на 20 век възтановява юнашката традиция и отваря широко вратите за изучаването на българско бойно умение се казва Георги Велев от Асеновград.



Българско бойно майсторство

https://www.chitatel.net/forum/

Hatshepsut

Духът на българското бранно умение - Вей

Духовното в Бойните Изкуства е онази дълбочина, чувствителна нагласа която позволява да видим и разберем, да опростим и приложим знанието което тренираме, превръщайки нашите усиля (практиката в залата) в още по голяма практичност (практика в живота). Има хора който смятат духовното в Бойните Изкуства за нещо ненужно и напълно непрактично от гледана точка на боя. Придобивайки такава твърда позиция по този въпрос,тези хора стесняват своите възможности да видят Бойното Изкуство чрез самият живот, чрез своята професия, да видят как всичко до което те се докоснат може да разкрие един друг ъгъл на виждане спрямо техниката, философията и бойното изкуство като цяло. Едно е да знаем даден технически приом като движение на тялото и да се ограничим виждайки единствено и само него ,съвсем друго е да го видим отразен и съществуваш като принцип в обществото и природата. Това по широко възприятие ни дава много по големи възможности за себесъбиране, за усещането, че сме неизменна част от всичко това единство което реално съществува и без да знаем това.Това осъзнаване дава по големи възможности за разбиране както на техниката като механика на движение,така и нейното практично приложение в БИ,в нашият живот и професия. Това прави нашите усиля, още по реални и практични от когато и да е било. Ние не се ограничаваме във времето, тренирайки дадената техника в залата няколко пъти в седмицата, а продължаваме осъзнато същата тази практика и извън залата и така неусетно придобиваме Пътят. Вярата не е само религиозно понятие. Вярата има място във всички човешки отношения, тя има своето място и в научното дирене. Свещеното Писание определя вярата като увереност в това, че съществува невидимото. Нима това не е определение, което обхваща целия ни живот? Например, срещам някакъв човек и съм поразен от лицето му, иска ми се да се запозная се него - защо? Ако съществуваше само видимото, би трябвало да съм удовлетворен от това, което съм видял. Но аз знам, че лицето му е интересно, че е изразително, тъкмо защото зад видимото е невидимото, а именно: неговият ум, сърце, цялата му човешка съдба. Същото се отнася и до научните търсения. Ученият не описва заобикалящите го предмети; той не се задоволява с това да нарече с различни имена камъните, да обозначи цветята или животните. Ученият отива много по-надълбоко. Вниманието му се спира върху външното, но интересът му е насочен към това, което е невидимо. Гледайки предмета, той се задълбочава в природата на материята, забелязвайки движението, той навлиза в природата на енергията, виждайки живото същество - търси естеството на живота. А всичко това е невидимо. Той може да се занимава с подобни изследвания, само доколкото е напълно уверен, че зад видимото се крие едно богато, значимо невидимо, чието познание му е необходимо.


Тук ще изложа една малка част от философията на българското бранно умение.Ще се опитам да засегна различни аспекти от неговата практика и теория, и най вече какво представлява неговият войнски дух.

"Блажени нищите духом, защото тяхно е царството небесно."


Съвременния начин на живот, като мисъл и действие, изцяло насочват човека, неговият ум навън, към света, към парите и материалните придобивки. Ние сме станали общество от консуматори които непрестанно задоволяват своите сетива и апетити. Здраво оплетени в мрежите на света, приели у себе си неговия дух ние придобиваме дълбоко в сърцето си все повече безпокойство от колкото покой, все повече умора и тъга от колкото умиление и радост. Принудени да "оцеляваме" усещаме навсякъде заплаха, от всякъде несигурност, по всяко време, на всяко място - в работата, в семейството, в обществото като цяло. принудени да се борим, ние изцяло насочваме своята вътрешна сила, основният ни инстинкт за самосъхранение, способността ни да обичаме, насочваме тази любов изцяло към себе си. И колкото повече я увеличаваме към себе си , толкоз по малко намаляваме любовта си към другите хора. Това поражда липса на любов, загуба на любов.


Обикновенно човек възприема себе си и света около него, посредством своите мисли,чувства и желания. Ако няма вътрешен ред и съгласие между тях, оставени без контрола на вниманието и волята, те могат да нарастнат и да се превърнат в огромни вътрешни бури, в огромни мощни ветрове. От личен опит знам колко красиво може да е морето, когато е спокойно, когато душата е спокойна и изпълнена с мир и тишина, но също знам че ако не обърна нужното внимание и допусна и най малкото вятърче (мисъл), то може да прерастне в огромна буря (чувство) и накрая в мощен ураган (желание), който да ме подмята (измъчва) както си иска.Познавам хора който в преследване на лична кариера, за да постигнат целта на това свое желание, са преминали през толкоз хора и човешки съдби, и накрая след като стъпят на този мним връх, след като сбъднат това свое желание се чувстват, не като победители, а като победени.


Нашето възприятие за света в по-голяма степен е отражение на самите нас, на нашите мисли, чувства и действия. Навярно всеки човек, който е изпитал моменти на голямо безпокойство, стрес и високо нервно напрежение, е забелязал как те влияят на нашето възприятие. В такива моменти имаме усещането, че светът около нас е страшно забързан, много динамичен, изпълнен с напрежение и несигурност, и ние сякаш сме извън неговото равновесие и движение. В такива моменти неосъзнато се опитваме да се забързаме, да догоним времето, за да успеем да се влеем в неговият бърз ритъм на движение, но не успяваме, защото в нас няма нужната сила, и се чувстваме, сякаш сме уловени в капана на времето, уловени в капана на самите нас. Но истината е съвсем друга. Светът си е все същият, какъвто е бил винаги. Ние не сме извън неговото равновесие, а извън своето собствено равновесие. Това, което виждаме, чувстваме не е светът, а самите ние, нашето отражение в него. Постоянното безпокойство създава усещането в нас, че времето лети, и ние не можем да го догоним. Но светът, земята не се е завъртяла по бързо около себе си. Ако това беше станало, нямаше да има нужните условия за живот на земята, ние нямаше да сме живи. Тогава, защо ние усещаме по този начин? Защото живеем по-голяма част от живота си, извън себе си си. Защото за нас е много важно, не какви сме в своята същност, а какво мислят другите за нас. Постоянно се борим, не, за да придобием внимание в сърцето, а как да привлечем чуждото внимание към себе си. ЕГОизмът, алчността, страхът са плодовете на едно умъртвено и безчувствено сърце, в което няма живот за другите. То чувства и мисли единствено и само за себе си, търси и вижда само своята полза, изпълнява само свойте желания. В такова сърце, обгърнато от тъмнината на Его-то, няма живот, няма дух, няма истина. ______________________________________________________________________


Опитало от дървото на познанието, съзнанието ни е добило двойственост, навик да разделя, да мисли, къса и преценява. Ние разделяме вечността, безкрая, енергията, на пространство - време. Ние разделяме време от пространството, разделяме пространството от времето. Но не се спираме дотам. Ние разделяме самото пространството на видимо и невидимо, на близко и далечно. Разделяме самото време на години и месеци, на минало и бъдеще. Ние гледаме, но не виждаме, слушаме, но не разбираме. .


Понятието за време може да бъде разгледано като продължителност, определен момент, състояние на атмосферата, епоха, а също така и като един необясним въпрос! Какво означава време? Философът Св. Августин е казал: ,,Като не ме питат - знам. Като ме питат не мога да кажа.".


"Струва ми се, че изхождайки от Писанието, казва Дионисий Ареопагит трябва да познаем още природата на времето и вечността. Защото Писанието не нарича всичко което съществува абсолютно неродено и действително вечно, нетленно и безсмъртно. Често с названието "вечно" Писанието характеризира най-изначалното, древното, но пак като "вечно" означава цялото протежение на нашето време според свойството на вечността да бъде изначална, непроменима и да е мярка за цялото битие. А "време" нарича онова, което е подложено на възникване, тление и промяна. Затова богословието казва, че макар на земята да сме ограничени във времето, можем да станем съпричастни на вечността, когато достигнем нетленната и единосъщна вечност".


В православната аскетика често се прави разграничение между сегашния и бъдещия век. Този век се свързва с човешкото схващане за времето, докато бъдещият век се отнася до времето у Бога, тоест до времето в смисъл на вечност; но не като безкрайно време, а като вечно настояще. Чувството за време, което има човекът и съобразно с което възприема времето откъснато от Бога е резултат от загубата на зрението (или на прозорливостта, проницателността, въжделенията) и на духовното възприятие, настъпила при човешкото падение. Поради тази причина схващането на човека за времето е повече или по-малко лъжовно. В действителност времето, настоящето време, не е, нито пък е възможно да бъде откъснато от Бога, от бъдещия век. Поради тази причина не бива да мислим Царството Божие като нещо, което сега го няма и ще се случи в бъдещето, а като действителност, която човек, с благодатта на Светия Дух, може да изживее в настоящето.


Пределно ясно е, че всеки от нас знае какво е време и може да си обясни това толкова просто, но иначе толкова сложно понятие. Мъдростта на времето се крие във всичките му измерения минало, настояще и бъдеще.

Времето се дели на три части: настояще, минало и бъдеще и вярата се простира и върху трите. Надеждата ¬ върху един (бъдещето), а любовта ¬ върху два (настоящето и бъдещето). Вярата и надеждата имат предел; а любовта, съединявайки се с безкрайното и винаги възраствайки, пребивава във вечността. И затова именно тя е по-голяма от тях (1 Кор. 13:13).

Всеки човек в даден етап от своето развитие е усетил разликата в скоростта между мисъл, слово и действие. Това най добре се наблюдава когато четем една книга на ум. Скоростта с която четем книгата на ум, ще бъде различна ако я четем на глас със средството на словото (езика). Но тази разлика в скоростта ще бъде още по голяма, ако я съпоставим на движението на тялото. Когато ни диктуват даден текст на глас, често диктуващият трябва да спира, да направи нужната пауза за да може записващият да успее да запише текста. Скоростта с която се движи ръката има свои предел,граница,също така и словото, езика. Практикуващия браното умение трябва да се стреми към скоростта на ума. Но за да се постигне тази "божествена" скорост трябва да можем да обединим мисъл, слово и действие в едно общо цяло.Тогава времето (скоростта) ще изгуби своята притежателна сила. Защото тя действа само когато тези три части на цялото се съпоставят едно на друго. От там и идва разликата в скоростта която дава представата ни за Време.

В нашия напрегнат век проблемът за това, как да се справим с времето, е много важен. Нямам намерение да ви убеждавам,че имате маса време и можете да се молите,когато пожелаете;искам да ви говоря за това,как да се справите с времето в контекста на напражението,на динамиката в живота. Няма да ви давам рецепти как да икономисате време; ще ви кажа само, че ако се постараетеи го губите по-малко, ще имате повече време. Ако съберем накуп трошиците изгубено време и от тях слепим моментите на концентрация и молитви, ще открием, че времето е достатъчно много. Ако си спомним за количеството празни минути през деня, когато правим нещо,единствено защото се страхуваме от самотата, страхувамесе да останем сами със себе си, ще открием,че имамножество кратки периоди, които биха могли да принадлежат едновременно и на нас и на Бог. Но аз искам да кажа за нещо, което ми се струва още по-важно, а именно, как да държим времето под контрол и да го спрем. На Бога можем да се молим,само ако сме в състояниена устойчивост и вътрешен мир, на вътрешна премиреност пред лицето Божие; това ни освобождава от чувството за време: не от реалното време, което следим, а от субективното усещане, че времето лети и нямаме време. Преди всичко бих искал да обърна вниманието ви на нещо,за което всички знаем и което постоянно обсъждаме:няма никаква нужда да бягаме след времето,за да го догоним; то не бяга от нас,то тече към нас. Да ли чакаш с нетърпение следващата минута или съвсем не осъзнаваш това - все едно тя ще дойде. Бъдещето, каквото и да правиш в това отношение,ще стане настояще,и няма нужда да прескачаме от настоящето в бъдещето;може просто спокойно да изчакаме то да настъпи.В този смисъл можем да бъдем съвършенно стабилни и все пак да се движим във времето,защото самото време се движи. Вие знаете как става,когато сме в автомибил или влак;седиш,ако не си зад волана,облегнат назад и гледаш през прозореца;можеш да четеш,можеш да мислиш,можеш просто да си почиваш;а влакът се движи и в определен момент това,което е било бъдеще - следващата спирка или твоята крайна гара - ще стане настояще. И аз мисля ,че това е много важно. Ето ви грешка,която ние често правим в нашият вътрешен живот,ние си въобразяваме,че ако побързаме,ще попаднем по-бързо в бъдещето - като човек,който бяга от последният вагон към първият,надявайки се се с това да съкрати разтоянието от Лондон до Единбург.От този пример се вижда доколко това е абсурдно; но когато непрекъснато се стремим във виша степен да изпреварим самите себе си,ние не забелязваме този абсурд.Именно това не ни дава възможност да бъдем изцяло в настоящият миг - където, както казах, можем единствено да се намираме, защото даже да си въобразяваме,че изпреварваме времето или самите себе си,това не е так. Единственото, което се получава, е че ние бързаме - но това не значи, че се движим по-бързо.


Често свеждаме бързината на движението като способност на самото тяло. Ако партньорът ни се движи страхотно бързо, ние усещаме, че в неговите движения няма празно пространство, в неговият ритъм няма паузи.Но дали тази негова бързина не е проекция на нашето Его, защото неговата бързина зависи изцяло от нас, неговата сила - също. Истината е, че ние сме той. Той, това съм аз. Това зависи от способността, от умението ни колко сме внимателни. "Непрестанно се молете, за всичко благодарете", е казал апостол Павел.
Mолитвата става непрестанна когато в сърцето се появи топлина и радост, мир в помислите водещи до безмълвие на ума. Старите казват на тази "тишина" - Внимание.

Старецът Иероним често говорел на своите духовни чада: "Следете ума си. Не го обвързвайте с нищо. Аз съжалявам дори за построените от мен църкви, защото обременявах ума си с много грижи и му пречех да се моли." И друг път добавил: "Усилено следете за ума си. Не го обременявайте нито със скръб, нито с безсмислени проблеми, нито с каквото и да е друго. Ако водата е чиста и спокойна, ще видиш и игла на дъното. Така е и с ума." Умът ни по своята природа не може да остава празен. Затова, ако той няма отпреди предвидливо приготвени предмети, над които да упражнява своите движения и с които постоянно да се занимава, неизбежно ще е за него поради подвижността си да бяга насам, натам и да лети навсякъде, докато чрез продължително упражняване и постоянен навик - да придобие силата да отблъсква мълвите който са го развличали преди, и по такъв начин непоклатимо да пребъдва в желаното от него състояние на невъзмутимост и вътрешен покой. Ето какво споменава Свети Йоан Лествичник в един от своите трудове: "Трябва да се пазим събраното в пристанището да не разпилеем в бурното море. Казаното ще разберат онези, които не са привикнали към външният шум. Наистина, голям подвиг е добродушно и мъжествено да търпиш жегата и тишината и мъката на безмълвието и да не търсиш вън от кораба на твоята килия развлечения и утешения по примера на малодушните моряци, които напускат кораба си при силен пек и се хвърлят във водата за прохлада. А несравнимо по-голямо дело е да не се боим от шума,но всред него да запазим безстрашно и спокойно сърце, пребивавайки външно с хората, а вътрешно с бога."

В православната аскетика "пазенето на ума" е едно от най важните предпоставки за да бъде една молитва успешна.св. Игнатий Брянчанинов казва: "Достойнството на молитвата се състои единствено в качеството, а не в количеството. Количеството е похвално тогава, когато довежда до качество. Качеството винаги води към количество, но количеството води към качество само когато молещият се старателно се моли. Качеството на истинската молитва се състои в това - умът по време на молитва да пребъдва във внимание, а сърцето да съчувства на ума". Вниманието е опазване, съхраняване на ума, или по точно събиране на ума и задълбочаването му върху един предмет,при което се отхвърлят всички странични образи и мисли. Вниманието е непрестанното и освободеното от всякакъв помисъл - безмълвие на сърцето. Съвършеното безмълвие е идеалната молитва, при условие обаче, че това е истинско безмълвие, а не мачтателност. От личният си опит т...върде малко знаем какво представлява дълбокото безмълвие на тялото и душата, когато в душата цари съвършенна тишина, съвършен мир изпълва и тялото, когато замира всяка суета и движение. Има мигове, когато се чувстваме физически добре, не ни се иска да напрягаме ума, уморени сме от думи - толкова много думи сме произнесли ; не ни се иска да помръднем, усещаме радост в това крехко равновесие ; това е о нзи предел, от който лесно можем да се подхлъзнем към мечтателност. Вътрешното безмълвие е отсъствие на всякакво вътрешно движение на мисълта или на емоциите, но това е състояние пълно с бдителност и откритос пред Бога. Бог е мир, който се намира на другата страна на шума и суетата. Истинският разговор с Бога е безмълвието. Какво са нашите слова, що е гласът ни пред Неговото мълчание! Ако искаме да вършим истинска молитва, трябва да подражаваме на гусларя, който навежда главата си и обърнал, ухо към струните, изкусно удря потях, наслаждавайки се на техния напев. Гусларят нищо не вижда и не чува освен гуслата, с която се услажда. И умът във време на молитва не бива да внимава освен в Бога. Моли се Богу не с думи, но с помисли. Защо искаме от Бога това и онова, като че Той не е в нашите сърца, в нас самите? В сърцето си търси Бога и чрез сърцето с Него говори.

Истинското начало на молитвата е сърдечната топлота. Повтаряй неотстъпно в ума си: «Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй ме!» — и това стига. Нека молитвата бъде кратка, за да не се вмъкне в душата чрез думите някаква прелест и съблазън и да смути твоя дух. Не променяй думите, тъй като не пущат корен дървета, които често се присаждат. Изгони своя ум от главата и го събери само в сърцето. Тоя, който може да събере всичките си мисли в една точка, прилича на острие. Тъпият предмет не може да премине през препятствие — него трябва да наострим и той ще прониже всичко.


Гръцките Отци наричат това безмълвие - исихия и го считат и за изходен момент, и за венец на молитвеният живот. Безмълвието е състояние, при което всички сили на душата и тялото пребивават в пълен мир, спокойствие, съсредоточеност, в непрестанна бдителност, и в същото време - свободни от всяка суета и движение. Свети Симеон Нови Богослов, като пише за вътрешния покой казва: " Исихията е несмущавано състояние на ума, покой на свободната и радостна душа, нетревожно и неразколебано разположение на сърцето, бдящо око, вътрешна молитва, съюз с Бога и общение, пълно обожение". В творенията на мнозина Отци намираме образа на езерото : докато водата на повръхността на езерото не се успокои, върху нея не може да се получи огледално отражение - нито на дървото, нито на небето ; когато повръхността е съвсем спокойна,върху нея съвършено точно се отразяват и небето, и дърветата на брега и това отражение е така ясно, както в действителноста. Отците употребяват и друг образ : докато не се утаи тинята, вдигнала се от дънато на езерото, водата не е прозрачна и през нея нищо не може да се види. Тези две сравнения се отнасят до състоянието на човешкото сърце.

Надеждата душата ми осени, смирявам бури, вихри разгневени.
Притихват бурни приливни вълни, ще стихнат разбеснели ветрове.
И потъвам в душевна тишина, далеч от бури и суета .
Живот възвръщам на човек смирен, ще ме посрещат други векове.
Брегът - очакващ - с радост ме поема, Не ме владеят сенки, страхове, не ме вълнува бурното житейско море.
Минавам сам пространства, векове. изцяло слят съм - без предел и време, в душата ми - мигът е Вечността.

стихове на Йордан Ватев

Докато в душата ни няма тишина, не може да има и духовно виждане ; но когато тишината ни постави в Божието присъствие, настъпва безмълвие от съвсем друг характер, близко до абсолютното : безмълвие на душата, която пребивава в тишина и съсредоточеност, а Божието присъствие я държи в трепета на благовейно преклонение ; това е безмълвие, в което,според думите на Уилияния Норичка, "молитвата съединява душата с Бога". Ако искаме да наблюдаваме как гората или полето се пробуждат и съживяват птиците, първо трябва да станем преди тях; трябва да бъдем в състояние на изострено живо внимание, напълно будни преди да се събуди първата птица и дори преди птиците да знаят, че е настъпило утрото. След това трябва да отидем в полето или гората и да се разположим изцяло неподвижно, тихо - без напражение, така че никакво шумолене да не изплаши леко спящите наоколо създания, иначе те ще се разбягат или ще се разлетят натам,където нито ще ги чуваме,нито ще ги виждаме. Наблюдението на птиците предполага от една страна неподвижност, тишина и покой, но заедно с това и изключително "живо" внимание,защото ако лежиш на полето, доспивайки си , то птиците ще се разлетят преди да съобразиш,че слънцето е напекло гърба ти. Съвършено необходимо е да се съчетае тази бдителност, с неподвижност и липса на напражение; това представлява съзерцателна подготовка за съзерцателно безмълвие. Това е много трудно осъществимо равновесие между , от една страна бдителността, която позволява да се отзоваваме на всичко, с което се сблъскваме, със съвършено бистър ум, освободен от предубеденост и очаквания, и от друга стана - с неподвижният покой, който ще ни позволи да се отзовем на отсрещното, без да проектираме на него отражението на нашето собствено присъствие, което би било пагубно. Истинското безмълвие е нещо пределно интензивно, то притежава качеството ,,гъстота", плътност, то е реално, то е истинско и живо.

Предпочитам - е казал един велик старец непродължителното, но постоянно практикуване, пред продължителната, но скоро изоставяна практика. По добре малко, но качествено, от колкото много но без качество. Качеството в практикуването на българското бранно умение се състой в придобиване на Внимание. Постоянното упражняване на вниманието посредством тялото, води по естествен път до безгласност на духа. Чрез продължително упражняване в постоянен навик - за да придобие духа силата непоклатимо да пребъдва в желаното от него състояние на невъзмутимост и вътрешен покой. Събуждането на духа, което се ражда от вниманието води до сърдечно усещане на смирение. Колкото по често настъпват тези моменти на умиление, толкоз по дълбоко смирението прониква в сърцето. С напредването в тази практика вниманието се изостря сякаш става " живо", човек започва ясно да усеща невидимото като видимо и очакваното като настояще.


Българският език е аналитичен език, всяка дума, като литературна форма сама по себе си указва същността, самата идея, смисъла който е вложен в думата. Думата в-ним-а-ние е онази способност на ума, изразяваща се като интуиция, прозрение, възприятие, съзерцание и проницателност. По своята същност, вниманието съдържа в себе си, огромна духовна сила, която не само бива твърда и непоколебима, но въздейства и влияе на всичко около себе си. Тя с лекота може да направи бързия - бавен, силния - слаб, сръчния - несръчен. Вниманието събира всички човешки сили в една единствена сила, която има способността да приближава, да усилва и вниква в дълбочина, да наблюдава и разглежда спокойно и най-малките детайли, същевременно без да изпуска нито за миг общият фон, общото движение. Такава сила дава време, време в самото време, минута в секундата, секунда в мига. За да придобием време, ние трябва да дадем част от своето време, за да получим, първо трябва да дадем. За да придобием внимание, трябва да даваме внимание към всички, уважение и любов към всичко.

В боя най важното нещо е вниманието, само по себе си вниманието е липса на его, уважението към другите е израз на внимание.


Цялата синтенция и идея на Бранното умение е ума да не изпреварва тялото, и тялото да не закъснява от ума. Едното да не пречи на другото. Всичко трябва да се движи като едно цяло. Сякаш няма ум, няма тяло. Така вниманието обединява всичко в себе си, а ние гледаме през съклото без да принасяме своя образ в него.

Предполагам че всеки трениращ различно бойно изкуство може да открие в бранното умение, някаква близост до своето изкуство, като движение или принцип. В някой прости движения айкидиста вероятно ще види айкидо, в други каратиста - карате, трениращият винг чун - винг чун, боксьора - бокс, а шахматиста - просто партия шах. Ние виждаме това което знаем и можем това което умеем ! Ето защо външната близост в някои движения на Бу вей с други бойни изкуства, е нещо нормално,като се има предвид възможностите на човешкото тяло и насоката на съзнанието. Но бранното умение е различно от тези бойни изкуства защото като форма и съдържание, в своята сърцевина е неразривно свързано с българската духовна култура. Послушанието като първа духовна крачка към себеотрицание и подготовка за духовен живот, по нищо не се различава от дисциплината в спортната зала. И двете еднакво отсичат волята (себелубието, егоцентризма). Отсичането на волята е началната стъпка към самодисциплината и самоконтрола, които каляват волята и дават възможност на духа да владее над тялото. Накратко казано - отсичането на волята е очистване. Външната тишина така нужна на монаха аскет за уединена молитва е същата тишина която изпълва залата по време на тренировка за да може упражняващият се успешно да се концентрира върху техниката, а чрез нея върху себе си в придобиване на внимание. Исихасткия молитвен метод се състой от няколко кратки думи, които съдържат в себе си цяла есенция на християнския опит и вяра. Целта на тяхното непрестанно повтаряне е да събере умът в самият себе си (сърцето) за да развие умът чрез внимание, нужната сърдечна тишина за да се помолим на Бога с дух и истина. По същият начин техниката на бранното умение е съставена от няколко кратки " свръзки". Тези "свръзки" един път задвижени изграждат помежду си , затворен кръг, където нападението и защитата изчезват като самостоятелни елементи, така както изчезва и мисълта за победа или поражение. Накратко казано основните "свръзки" ни дават възможност да съберем и постигнем мълчание на ума , тогава няма да има значение как ще блокираме или как ще атакуваме. Можем да се движим с така лекота и бързина, и да се очудим сами на себе си , как се движим без да ангажираме за това главата си. Тялото се движи с прецизна точност, а в сърцето няма грам колебание или страх относно това - кога, къде и как ! Има много хора на които мислите им често биват в смут или му идват тягостни мисли, или подтискащи; понякога умът им е в бъркотия и хаос, понякога изпадат в склонност към депресивни състояния; имат силни желания и привързаности; ако ги засегнат се чувстват зле и стават злобно агресивени; в такива моменти виждам как душата им болезнено се свива и страда. Силните емоционални състояния магнитизират ума и предизвикват порой от мисли които не могът да бъдат спряни. Чувствата им са като силни вихрушки , повдигащи прах, листа, пепел и всякакви боклуци замъглявайки по този начин съзнанието и ума, не помнят, постоянно са разсеяни, нямат концентрация и вътрешен покой ( центрираност). Не могат ясно да разбират събитията около тях въз основа на което вярно да преценяват необходимият начин за действие. Такива хора по естество нямат необходимата нужна кординация между ум и тяло, между искам и мога, сякаш живеят изцяло извън себе си, извън своята кожа. Kогато овладяваме нова и непозната техника, ние естествено се съсредочаваме вниманието си изцяло върху нея, и така се учим чрез нея, да бъдем и да живеем в себе си, да бъдем винаги там където сме. Защото ако в нас, в тренировъчната зала дори и да мълчим с уста и да пазим тишина, ако в ума има житейски мисли от вчера, за утре...то техниката и движението най добре ще ни покажат, че ние не сме там където сме. Умът ни по своята природа не може да остава празен. Ако оприлича умът на човешката ръка, то колкото повече се разтварят пръстите на ръката толкоз силата на ума се разпилява навън, вместо да държи, той самият е държан посредством 5 пръста - сетива.Това го ограничава и свива и от там идва и неговата раз-пръст-натост, разсеяност,в негова характерна слабост и черта. Човешкото внимание става непостоянно и постоянно разсеяно. Но ако принудим ума да не се скита като див необуздан кон,и успеем да го обуздаем,съберем и стесним като започнем леко по- леко да събираме пръстите на ръката от сетивата на вън - вътре в юмрук, тогава той става по силен, по-събран и придобива силата да обхваща всичко извън себе си, без да държи нищо вътре, държи всичко вън. Постоянното упражняване на вниманието посредством тялото в изучаване и усъвършенстване на техники,похвати и движения, води по естествен път до исихия. Чрез продължително упражняване в постоянен навик - за да придобие силата непоклатимо да пребъдва в желаното от него състояние на невъзмутимост и вътрешен покой.


Практика

Свръзките в Бранното умение са основата за развитие на вниманието, водещо до промяна на нашето възприятие. Обикновено, колкото е по-далечна дистанцията или движенията са по-бавни, толкоз времето ни за реакция е по-голямо, но и времето за пресмятане и размисъл на страхливото Его също. Ето защо близката дистанция, бързите движения, тяхната интензивност, поточност, ритъм и рязка смяна на посоките, потискат мисълта и влияят положително върху страха и агресията. Това отваря съзнанието, освобождава тялото и дава увереност на духа. Истинската вяра е увереност в невидимото като във видимо и в очакваното като в настояще.


Българска традиция в бойните изкуства / Bulgarian Martial Arts
 :arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
Думата " Свръзка" в своя най общ смисъл означава свързване, хармония, единение. В чисто технически аспект, това е последователно свързване на елементите, от които е изградено всяко едно движение, и тяхната хармонична съгласуваност. Изучавайки основните елементи на движението посредством практиката, ние ясно виждаме и разбираме отражението на природните закони в човешкото тяло - повдигане и натискане, свиване и разпъване. Когато тези основни движения са добре изучени и усвоени, ние им поставяме нови задачи, внасяме в тях характер. Характерна черта на основните свръзки е тяхната поточност, преливност, кръговост и огледалност. Това не е случайно. Един път път задвижени "Свръзките" изграждат помежду си затворен кръг, където нападението и защитата изчезват като самостоятелни, отделни елементи, така както изчезва и мисълта за победа и поражение. Основните свръзки са важна част за упражняването на тялото и ума, за по дълбоко осмисляне и разбиране относно времето, пространството и енергията, и тяхното отражение в човешкото тяло, душа и дух. Освен добро телесно упражнение, те са и безкрайно полезни за покоряване природата на ума. Непрестанните упражнения постепенно развиват внимание в ума. В духовната култура на българите, под думата "ум" се визира духът на човека, неговото духовно зрение. Тоест нашият ум има способност да вижда, да усеща невидимото за сетивата ни. Чрез настойчивото упражняване на свръзките, умът на практикуващия се събира и съсредоточава, сам в себе си, в следствие, на което практикуващият развива голяма духовна концентрация и благодатно усещане за мир и тишина дълбоко в самия себе си. В умиротвореното сърце започва да "вее" тих ветрец и настъпва божествена сладост. Човек става по-съсредоточен, по-внимателен , по-дълбок, по-човечен. Ето защо свръзките в Бранното умение са и духовни упражнения, вид медитация в движение. Няма съществена разлика между медитацията и да речем овладяването на дадено телесно движение. Самият процес на овладяване се приближава до същността на медитацията. Всъщност тя е вътре в процеса на изграждане на самото движение. Една техника, когато не е усвоена от тялото добре, я правим с напрежение, движението е бавно във времето, тялото е тежко, гравитацията дърпа, мускулите отказват да работят в синхрон и хармония, получава се съпротивление, носещо след себе си телесно и умствено напрежение. Тялото не може да следва ума (намерението). Тежкият труд, усвояването на техниката е врата към успокоението и събраността на ума. За да постигнем нещо сериозно, първо трябва да съберем своят ум, да нагласим фокуса, да стабилизираме образа. Думата "събран, събраност" дословно означава "с война", т.е това е вътрешна духовна изостреност, нагласа на духа, състояние на война, способност на ума, която в последствие се развива в опит, умение, вещина. Често ние казваме за някой внимателен човек, че е умен, по този наин ние изразяваме качеството на неговият ум, неговата събраност на вниманието. Самата дума " Умен" не само изразява способността на ума за концентрация, но и указва точно къде е мястото, т.е вътре у нас сиреч У-мен... извън сетивността на тялото. В този ред на мисли цялата практика (праксис т.е очистване) се изразява в нашата способност да развиваме своето внимание, което впоследствие да превърнем в опит, виждане, възприятие, в основно състояние на ума т.н умение. Когато тази способност се задълбочи, ние се докосваме до "Вей", до духа. В началото се стремим да съберем ума, в последствие да го придобием и затвърдим като основно вътрешно състояние на духа. Искам ясно да подчертая, че без бран, няма умение, без умение, няма вей. Символично казано, Бран е вратата, Умението е ключа, Вей е самото отваряне на вратата. За да отворим дадена врата, ни трябва ключ, за да има ключ трябва да има врата. Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори - защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на тогова, който хлопа, ще се отвори.( Матея 7:7-8)

Бранното умение и рисуването като изобразително изкуство са две различни страни на една и съща монета. Това което очите разделят, умът го събира в едно. За да се нарисува една картина вярно, трябва внимание и време. За практикуването на основните свръзки, трябва време, за да се придобие нужното внимание. Както художникът изпълва с внимание празното пространство с четка и боя, така и практикуващият Бувей изпълва съзнанието си с тишина и се учи посредством тяло и техника да овладява и контролира празното пространство около себе си. Накрая, когато картината е завършена, нарисуваният образ отпечатан, пространството свито, времето в картината е запечатено чрез четка и боя. Това е основната цел на свръзките в бранното умение и свързаната с тях практика. А именно, чрез свръзките се учим как да овладяваме пространството около нас, как да го свием и изпълним, а когато това стане, тогава възприятието и времето се променят. Не случайно е казано: ,,Само чистите по сърце ще видят Бога". Разбира се никой не е видял Бога, защото той е е безвиден, непредставим и безцветен. Той е свръхсъвършен. Той не търпи разсъждение, но действа в нашия разум и сърце като лек полъх. Когато застанем лице в лице срещу нашия партньор, трябва да изчистим съзнанието си, да опразним своя ум от образи, мисли и съждения. Трябва да се отворим и доверим, да утихнем и разширим. Да станем празното пространство на платното, върху което нашият партньор да нарисува движенията на своя ум. Чистотата е неподвижност на съзнанието, която позволява на четката да нарисува образа правилно и точно. Вниманието очиства сърцето и потапя духа в тишина, която свива пространството и забавя времето, а ние проглеждаме вечността, за Истината, за същността и корена на живота. В чистотата на сърцето, няма време и пространство за страх, омраза и агресия, за разделяне и противопоставяне, а само любов, опазване и закрила. Истинското проявление на вниманието е усещане за предпазване и чувство на обич, любов. Всеки човек има семейство, приятели, любими хора. Всеки е любен и люби някой. Ако не можем да защитим тази любов, значи ли, че в нас я няма?. Ако имаме деца, жена, брат, сестра, майка и баща, които искрено ни обичат, какво, ще ги лишим от това тяхното право, само защото в момента сме в колебание и страх? Бранното умение е умение за защита. Възможност да защитим здравето си, нещата и хората, който са ценни и важни за нас. А за това трябва да сме личности. Човек трябва да е наясно със себе си. В любовта няма страх. Не случайно е казано - "съвършената любов изгонва страха, защото в страха има наказание, но който се страхува, не е станал съвършен в любовта". (1Йоан 4:18) Идеята за любовта и не-насилието е ключов момент в Бувей практиката. От самото начало на тренировката по бранното умение до самият неин край. От самото начало на битката до нейният край. Подобно тренирано с годините отношението към човека застанал срещу нас възприемайки го като партньор, а не като враг ни дава точно определена практична цел. Според мен основната идея е тренирайки подобно отношение (съзнание) ежедневно, ден след ден, година след година, след време довежда съзнанието до състояние да няма страх в него когато ни атакуват. Затова от самото начало в процеса на обучение съществува и се практикува, идеята че срещу нас няма човек който иска да ни нарани и да ни причини болка. Това дава развитие за устойчивост на съзнанието освободено от агресия. Мир и любов. Едва след това духът се проявява видимо чрез техника и движение. Езерото само когато е най спокойно, отразява в себе си безстрастно всичко като едно огромно водно огледало. Всяко едно трептене, което раздвижи водата, е нарушаване на тази еднородност и хармония и бива уловено като такова.

За мен училищният салон , спортната зала ни дава възможност да се успокоим, да се съберем, да излезем извън света, извън неговите житейски мисли и грижи. Залата или училищният салон, където се поборваме е мястото към което трябва да имаме винаги респект водещ до дълбоко уважение. Най малкото защото То символизира нашият вътрешен свят. Ако се държим разпуснато в него, ако бъбрим постоянно, ако гледаме да хвърлим вниманието си към другите или да привличаме тяхното към нас и не внимаваме върху себе си и върху това което правим, то по нищо не показваме че, сме там и най малкото не знаем защо сме там. Ако оприлича училищната зала, салон на нашето вътрешно състояние, то ясно ще видим и неговото основно духовно значение. Стремежът ни към вътрешен мир, трябва да е ясно изразен посредством поведението си в мястото което споделяме с другите хора. Там има място и за други хора освен нас,там всички сме равни, и в старанието, и в споделянето, там нямаме врагове, а партньори който също споделят себе си с нас. На моите ученици им обяснявам че тишината която цари в залата по време на тренировка, въпреки техният брой, различни способности и характери, трябва да я постигнат и да я положат трайно в себе си чрез своята практика в залата. Възможността да се потопим в себе си, да почувстваме хармонията,тишината, да я вплетем в себе си....това е само подготовка, усърдие. Да усетиш как разбутваш празното пространство чрез душевният си покой, как се настаняваш в него и в тези съкровени мигове на тишина, света няма власт на теб, не те притежава защото и ти не притежаваш нищо негово в себе си. В тези кратки мигове на единение ти сякаш си сам и някак си не. Не ти се иска да говориш,обгърнат в мълчание, обгърнат в тишина трепериш над крехкото равновесие. Истинската тренировка започва едва когато излезем на вън, извън залата, когато се върнем отново във света. Да задържим придобитата вътрешна хармония, да не дадем възможност света да ни размие, да ни потопи отново в него. Това е тренировката. И е доста тъжно когато усетиш как леко по-леко допускаш света отново в себе си, как сетивата ти отново започват да попиват, как душевният мир отстъпва пред динамичността на света, как песента на дърветата, на птичките отстъпва пред шума на колите и т.н.


Когато почувстваме в душата си едва доловимия повей на "тихия" ветрец, когато хармонията запее в душата ни своята безгласна песен и усетим в сърцето си плодовете на Божията благодат - усещане на вечността, великодушие, благородството, духовна сила и радост, тогава в чистота на сърцето ни няма да има време и пространство (за гняв, страх и безпокойство). ,,Благодат" (,,благо-дат") е двусъставна славянска дума, образувана от субстантивираното прилагателно ,,благо" и корена на глагола ,,дати". Тя е преводна дума на гръцката ,,харис", която има значение на благо, което се дава на човека. В този смисъл ,,благодат"-та е божествен дар, израз на божественото динамично и действено присъствие в творението.
Думата ,,благодат" се използва предимно в две основни смислови значения, които трудно могат да бъдат отделени едно от друго - Божията милост е действена, а Божието действие винаги милва човека. Според църковното разбиране на тази дума, милостта и действието в благодатта са в неразривно единство. Поради това думите ,,милост" (на гр. ,,елеос") и ,,благодат" (на гр. ,,харис") много често се употребяват за означение на едно и също действие на Бога към човека. Божието благоволение и милост към човека е дар, който не може да бъде сравняван с благосклонността, която един човек може да окаже на друг.
Другото основно значение, влагано при употребата на ,,благодат" (,,харис") е ,,сила" (на гр. ,,динамис") или ,,действие" (на гр. ,,енергия"). На много места в Свещ. Писание думата благодат се употребява в значение на ,,божествена сила". Разбирането за благодатта като за Божия сила и действие в човека се изразява в нейното противопоставяне на греха. Ако грехът се свързва с понятието ,,немощ", то благодатта е силата, с която немощта бива преодоляна. А ако грехът е ,,вина", благодатта е ,,прощение". Благодатта наистина е ,,сила", която преобразява - ,,С благодатта съм това, което съм"(1 Кор. 15:10).

Винаги съм смятал, че техниката и скоростта на изпълнение са върхът на бойноото изкуство, но преди 25 години имах едно преживяване, което обърна представите ми за живота и бранното умение като цяло. Ето какво се случи тогава.


През една лятна ваканция в моето село, късно през нощта след като свърши младежката дискотеката, ми се наложи да изпратя изпратя едно момиче до тях. На връщане в тъмната улица ме пресрещнаха трима цигани. Единият от тях се заяде с мен и докато се усетя ме удари с юмрук в главата. Бях неприятно изненадан и се опитах да омекотя ситуацията с разговор. Казах им ,че са трима срещу един и аз нямам никакъв шанс срещу тях. Но явно тази моя позиция още повече ги настърви и отнесох още един удар в лицето. След като разбрах че мърдане няма и нещата са настина сериозни си казах следното - е за какво тренирам това бранно умение ако не мога да се защитя ? Това ме мобилизира и твърдо реших, че трябва да се защитя, независимо че бях един срещу трима. Застанах в боева стойка, отпуснах раменете, отпуснах своето съзнание и тяло, представих си че, бияча срещу мен е моя опонент от тренировките, където се учехме взаимно да отбиваме най различи удари и се приготвих. Бях напълно отпуснат, но в пълна готовност за боя. Загледах нападателя право в очите и зачаках да ме удари пак. И когато той го направи , нещата станаха много странни. Когато той замахна с дясната ръка към мен, неговият юмрук се движеше толкова бавно във времето, сякаш замахваше едва, едва като на забавен кадър. Отбих ръката в края на нейното движение и за моя още по-голяма изненада установих, че аз се движа съвсем нормално за разлика от него. Но истинската изненада беше когато докоснах неговата ръка.Тогава усетих цялото неговото тяло и мисъл. Имах усещането, че съм в неговото тяло, че съм станал част от неговата същност. Ако си помръдне палеца на крака, аз усещах това негово помръдване. Когато блокирах неговият удар, усетих как неговото ляво рамо се изнесе колебливо леко напред, след това се върна назад. Аз виждах и усещах едновременно цялото това негово потръпване, породено от неговото учудване че съм blockирал първият му удар. Изнасяйки за втори път своето ляво рамо напред, моят противник замахна със своята лява ръка да ме удари отново в главата. Това второ негово движение също едва, едва се движеше бавно в пространство. И когато пак блокирах, моето движение като скорост се различаваше от неговият удар. Цялата тази ситуация като време и движение за моя противник или някои страничен наблюдател може би е протекла за по малко от секунда (доказано е че за една секунда може да се възпроизведат до 6 ударни движения), докато за мен нещата бяха съвсем различни. Когато първият път замахна да ме удари, неговото движение се движеше в пространството до момента преди да го отбия за около 10 секунди + второто негово движение за около 10 секунди = 20 секунди. Аз съм човек практик и ако някой ми разкажеше нещо подобно, без самият аз да съм го преживявал, със сигурност бих му се изсмял и да го обява за луд, но от това мое преживяване започнах да гледам на света по съвсем друг начин. И от тогава до сега се опитвам да си отговоря: какво представлява тази тайнствена и загадъчна сила ? Доста години се бяха измина ли от онази "странна" случка което бях изпитал и може би бях по склонен да отдам тази случка като някаква случайност ако не беше се случила отново.
Преди няколко години както си седях и разговарях с един мой колега в едно кафене, когато нещо в ляво привлече моето внимание. Обърнах небрежно главата наляво, и видях как вратата на кафето се отвори и един младеж да връхлита агресивно към нас. Движенията му бяха забавени. Забавени, но не както първият път. Може би, защото в мене имаше малко агресия. Той се приближаваше бавно към нас и аз ако исках, можех да го пипна. Когато вдигна крак да ритне нашата маса, аз си улових чашката с кафе и се извърнах леко на страни. Но моят колега които седеше фронтално срещу нападателя, падна назад заедно с цялата масата. След секунди всичко стана нормално... просто бях излязъл от това състояние, без да зная дори как влязох в него.

" Бъди смирен и ще достигнеш покой.
Истинският покой - е тишина в сърцето.
Тогава и един миг време може да стане цяла вечност".


Това е "Вей" в българското бранно умение, това е сливането с жизнената енергия в Айкидо, великият предел в Тай Чи, празнотата в Карате, същността на Кунг фу.


Думичката "Вей" е християнски символ или по скоро духовно усещане, възприятие за скритата невидима божия сила, която поддържа хармонията и баланса в космоса, природата и човека. В светото писание се разказва за пророк Илия, че Бог му се е явил при входа на пещерата като "тих ветрец". Преди това е имало други стихии - буря, земетръс, но Бог не е бил в тях, а в "тихия повей на ветреца". Правилното практикуване на Бувей води до Благодатно усещане за мир и тишина дълбоко в самия себе си. След години неуморна практика в умиротвореното сърце на практикуващия започва да "вее" тих ветрец и настъпва Божествена сладост. Затова Българското бранно умение се казва - Вей ! Вятърът в православният аскетизъм се сравнява с действието на Божия Дух - усещаш го, а не го виждаш, нито знаеш, откъде е дошъл, нито можеш да го проследиш. Но ако останем открити за вятъра, е възможно да усетим диханието на Бога у себе си. Тогава е възможно да погледнем на света през очите на вечността. Светът на думите ще изгуби своята притегателна сила. Движение, идващо от центъра на нашия център, движение, въвеждащо ни в самите нас, оставящо ни в момента и понасящо ни в пространството, грабващо момента и спиращо времето, тихо съзнание, събудена душа. Тогава, ще усетим колко малко е това, което виждат очите пред прозренията на душата. Забуленото само се разбулва пред очите, невидимото във видимото, става видимо в невидимото само за този които е придобил чистота в душата си Чувствителната душа започва без усилие да разпознава видимост от същност, добро от зло, порок от добродетел, красиво от грозно.



"Вей" е - вятър, дух, духовно възприятие.



Това духовно възприятие поставя човека на границата между времето и вечността. Времето, сякаш забравено, остава някъде назад, а духовният взор е изцяло насочен към вечността. Умът посредством погледа се претворява и става тяло, а тялото се превръща в ум. Духовната благодат преобразява тялото, без ни най-малко да намалява от общението с него, но го преобразява, правейки го духовно, от което и целият човек става дух, както е написано: "ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие; роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. Недей се чуди, задето ти казах: вие трябва да се родите свише. Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа. (Йоан 3:1-15) Защото всякой, който е роден от Бога, побеждава света; и тази е победата, която победи света - е нашата вяра. (1 Йоан 5:5)


Исихия - Ветре

https://www.chitatel.net/forum/

Шишман

Тези наши древни изкуства за бой, възродени по странен начин винаги приличат на вида карате, който е тренирал възродителят им. Ако поне един от тези възродители на древно българско бойно умение или изкуство успее да обясни без да говори глупости как е стигнал до откритието си няма да е никак зле.
Виждал съм да демонстрират въпросното ЕТО облечени в кимона ! Нима българите някога са носели кимона ?