• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

16 September 2019, 16:09:05

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10045
  • Total Topics: 1154
  • Online Today: 36
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 1
Guests: 23
Total: 24

Въстанието на Ивайло - 1277 г.

Started by Hatshepsut, 07 October 2018, 21:33:33

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Въстанието на Ивайло от 1277 г.


България в края на 13 век. Обхватът на въстанието е показан с червени точки

През последната третина на XIII в. атмосферата в България бързо се нажежава и през пролетта на 1277 г. в днешна Добруджа пламват първите искри на борбата. Разгаря се голямо въстание, начело на което застава Ивайло. То постепенно обхваща съседни имения, започва да се разпростира бързо и в други области.

В хода на въстанието Ивайло насочва вниманието си към татарите, чиито войски отново нахлуват в Североизточна България. Срещу тях войските на царя и болярите са безсилни. С успешни действия през лятото на 1277 г. Ивайло не само разгромява татарите, но ги отхвърля далеч зад Дунав. Това, което никой не е в състояние да направи - да излезе на бой с татарите, от които по това време страда цяла Европа, прави Ивайло. По този начин на практика въстаническата армия поема и функциите за отбрана на страната. Преплитането на социалния елемент с борбата срещу чуждите нашественици създава предпоставки за още по-широко развръщане на въстанието.

Неслучайно византийският историк Георги Пахимер пише: ,,Не се минавал ден, щото броят на неговите привърженици да не се увеличи сравнително с предния и щото той да не се отличи с някой нов подвиг". Името на Ивайло става синоним на закрилник на народа от вътрешни и чужди завоеватели. Крепостните селяни от цели области се надигат и се присъединяват към неговата дружина. ,,Повечето българи - продължава Пахимер - ...се присъединяваха към него".

Справедливият характер на борбата придава на въстаническата армия висок морален дух, който е един от решаващите фактори за нейното военно изкуство. В борбата с различните противници въстаническата армия израства и придобива значителен боен опит. Водена от своя талантлив пълководец Ивайло, тя громи с еднаква сила своите противници В огъня на борбата се изявяват и неговите качества на пълководец от голям мащаб. В своите действия той блестящо съчетава и умело прилага настъплението и отбраната като начин за действие в стратегически и тактически мащаб.

През есента на 1277 г. въстаниците разгромяват войските на Константин Асен, който загива. Тази победа има огромно политическо значение. След новата си победа Ивайло насочва усилията си към овладяване на населените пунктове и крепости, имащи общодържавно стратегическо значение. При тези успехи част от болярите преминават на страната на въстаниците, други продължават съпротивата, а трети побягват във Византия.

Във Византия следят с неотслабващ интерес развитието на въстанието. Там много добре схващат неговата същност, а това плаши византийските феодали. Те бързат да изпратят войски в помощ на българското болярство и замислят да поставят на престола протежето си Иван Асен III. В своите планове те успяват да увлекат и татарите. По това време Ивайло току-що е влязъл в Търново и е провъзгласен за цар. Той не се задържа дълго в столицата. От юг напират византийците, а на север ордите на Касим бег опустошават Добруджа.

Срещу византийците Ивайло преминава към отбрана, а с главните си сили потегля за Добруджа. В редица боеве въстаническите войски отново изтръгват победа над татарите и ги заставят да се оттеглят зад Дунав. ,,Смелите битки на Ивайло - пише Пахимер - излизаха сполучливи и тия, които се противопоставяха на неговия безреден устрем, не бяха в състояние да издържат. И силни войски се бояха от среща с него, тъй като той се отнасяше сурово с победения".

Успешно се развиват и отбранителните действия на юг, на рубежа от Тревненския балкан до черноморското крайбрежие, около крепостите, бранещи подстъпите към старопланинските проходи. Там през лятото на 1278 г. дружините на Ивайловите войводи Стан, Куман, Кънчо, Момчил и Дамян водят отбранителни боеве и нанасят редица поражения на войските на византийския император Михаил VIII Палеолог.

През късната есента на 1278 г. обстановката се усложнява. Византийците склоняват татарите и те отново настъпват. Ивайло се насочва срещу тях и с отбранителни действия ги задържа в района на крепостта Дръстър (Силистра). От юг Михаил VIII Палеолог напразно се опитва да пробие майсторски изградената и водена отбрана. След като ангажират въстаниците на два фронта, византийците стоварват десант в района на Варна и без да срещнат сериозна съпротива, достигат Търново, където провизантийски настроените боляри отварят вратите на крепостта. За цар е поставен Иван Асен III. След това те се придвижват на север и овладяват някои крепости между Дунав и Стара планина.

В това време Ивайло успява да се справи с татарите и дори ги привлича за съюзници. През пролетта на 1279 г. той минава в настъпление. Освободени са много крепости и войските се насочват към Търново. За да спаси своите привърженици, Михаил VIII Палеолог изпраща нови войски. През юли в Котленския проход при крепостта Диавена Ивайло разгромява 10-хилядна групировка на стратега Мурин. Само месец след това, на 17 август, е унищожен и 5-хиляден отряд на стратега Априн.

Докато Ивайло води борба с нашествениците, болярството в столицата му изменя и решава да му даде отпор. На мястото на избягалия Иван Асен III то избира за цар болярина Георги Тертер и се сплотява около него за борба срещу Ивайло.

В започналите действия въстаниците претърпяват неуспех. Продължителните борби с византийци, татари и с болярските дружини изтощават силите им. Те нямат повече възможност да продължават борбата с болярството, в чиито ръце са огромни материални ресурси. Ивайло е принуден да търси убежище при своя смъртен враг, татарския хан Ногай, който по време на един пир заповядва той да бъде обезглавен.

Така завършва своя живот водачът на селското въстание, което е кулминационна точка в борбата на българския народ срещу феодалния гнет. Обикновеният селски вожд Ивайло се издига като голям пълководец практик във въоръжената борба. Въстанието, което той оглавява, е първото масово. То е и първото, чийто вожд стига равнището на държавен ръководител.

Като пълководец Ивайло дава пример в нашата военна история за успешно водене на въоръжена борба на три фронта - срещу царя и болярите, срещу войските на Византия и срещу татарите. В българското военно изкуство той оставя забележителни образци за умело прилагане и съчетаване на форми и способи в областта на стратегията и тактиката.

Hatshepsut

ПОЛУАПОЛОГИЯ НА ИВАЙЛО

   С големия си пълководчески талант Ивайло представлявал една сериозна възможност за България да прекрати или поне да забави упадъка си. Неговият военен гений, доказан в многобройните победи над татарите и ромеите изглежда изобщо не е впечатлил търновските боляри. Те са съизмервали претендентите за престола със съвсем други ценности и критерии. Първият от тях е бил наличието на родство с управляващия владетелски дом или законната династия и степента на това родство. В случая с Иван Мицо(в) те действително са имали оправдание да предадат Ивайло, докато той воюва извън столицата и да признаят за цар претендента, който наистина е бил Иван Асен ІІІ, поне по род. Но той се оказва непригоден да носи бремето на властта и гордото име на дядо си по майка. След позорното му бягство, причинено вероятно не толкова от малодушие, колкото от интригите, плетени от болярските групировки и от предчувствието за заговори, кроени от Георги Тертер, търновските боляри не си извличат нужната поука. Те и не помислят да се обърнат към човека, доказал военните си качества. Те не му оставят възможност да докаже дали има качества и на държавник, тъй като в техните очи той си остава узурпатор. Изглежда за тях са били напълно непознати или без никаква практическа стойност историческите познания, че сред най-великите василевси на ромеите остават поне трима узурпатори на престола от доста нисък произход, но за сметка на това велики военачалници или политици - Никифор Фока, Йоан Цимисхес, Василий І Македон(ец). Така след бягството на несъстоялия се български цар Иван Асен ІІІ, болярският съвет излъчва за нов цар може би най-умелия интригант в своите редици  - куманинът Георгий Тертерий. През трудното си 12-годишно царуване той не показва с нищо, че е по-добър избор от Ивайло. Дори напротив. Той не успява да се справи с нито един от сериозните проблеми на държавата, капитулира пред опустошителните татарски набези, пред сръбските, ромейските и унгарските завоевания в българските земи, България затъва все повече и повече. Дали и след неговото позорно бягство от Търново и унизителното му скитничество из Тракия (из околностите на Адрианопол), докато накрая византийците го приютят, са се намерили боляри и видни търновски граждани, които поне малко да съжаляват, че не са опитали докрай да заложат на поредната несъстояла се възможност в българската история - Ивайло? Та с какво Ивайло, който сам е спечелил престола на бойното поле, с победи над татарите и над вече недееспособния цар Константин Тих - Асен и след това, сключил законен брак с неговата вдовица и влязъл като неоспорим победител в Царевград Търнов, основателно предпочетен като по-малкото зло пред задаващата се византийска войска, е по-голям узурпатор от Георги Тертер, дошъл на власт след недостойни интриги на тъмно, или дори от Иван Мицо(в), поставен на престола не от родството си с Иван Асен ІІ, а от войските на изконния враг на българите - Византия, с подразбиращата се цел да служи като маша на нейната политика от престола си в Търново.
   Заслужава съжалението ни и другата несъстояла се възможност - Иван Асен Трети. Може би през 1279 г. му е било още твърде рано да се възкачи на дядовия си престол. Може би след време, натрупал политически опит и житейска зрелост в Константинополския двор, от него би излязъл един нов полугрък - Симеон или Калоян (но не ромеоубиец), стига да имаше търпение да изчака провала на Георги Тертер на българския престол, така както някога неговият дядо, Иван Асен ІІ изчака търпеливо цели десет години залеза на Борил от Галичкото си убежище. Тогава дори и начело на ромейска войска Иван Асен ІІІ би бил посрещнат като спасител на България и от Тертеровата слабост, и от татарите, и от маджарите, и от сърбите. А и неговият тъст Михаил VІІІ Палеолог (починал 1282 г.) не би насъсквал татарите да опустошават България като отмъщение за това, че Георги Тертер е отмъкнал престола от ромейското протеже Иван Асен ІІІ. При евентуалното му връщане на българския престол можеха да се избегнат и последвалите бягството на Тертер вътрешно-политически усложнения на няколко пъти поради необходимостта от избор на нов цар и смяна на династията и свързаното с тях отцепване от централната власт на отделни боляри. Ако не при Иван Мицо(в), то държавническият гений на Иван Асен ІІ можеше да се прояви при неговия син или дори внук, който да отбележи нови успехи на Асеновата династия на държавното поприще. Не би имало овдовяване на търновския престол след смъртта на Смилец, нито пък възможност той да се заеме от един случаен чужденец като татарина Чака на съмнителното основание, че е женен за дъщерята на бившия цар Георги Тертер.
   Двамата бележити царе от кумански род (поне по баща) Светослав Тертер и Михаил Шишман, въпреки големите си амбиции и някои безспорни успехи, не постигнаха нищо трайно за българската държава. След първоначалните си военни успехи срещу Византия и съюза си с татарите, Тодор-Светослав Тертер се задоволи с привилегията да бъде кротък ромейски зет и дарополучател, без да продължи активната си политика за освобождаване на всички български земи в Тракия, Родопите, Македония, Албания и Поморавието и връщането им в пределите на българската държава. Неговият син злощастно загина още в първата си война пред Адрианопол, без да успее да разкрие истинските си качества, нито да узрее докрай за голямата политика. Огромните амбиции на Михаил Шишман се разпиляха в няколко посоки, една от които беше налудничавият план да се превземе Цариград през 1328 г. от военоначалника му Иван. В крайна сметка, без да отбележи трайни и значими успехи, Михаил Шишман позволи непростимо да бъде изненадан и вероломно изигран от сърбите при Велбъжд (1330 г.). Този провал зачеркна резултатите от близо век и половина полууспешни усилия на българската държава в западна и югозападна посока. След него дойде и недалновидността на сестреника му Иван Александър, който позволи на зет си Стефан Душан да стане необезпокояван господар на западната част на Балканския полуостров и дори да бъде увенчан с чисто българската титла "цар" от търновския патриарх в ключовия български град Скопие (1346 г.), превърнат от Душан в столица на разнородната му империя, нещо повече - в нова сръбска столица, както преди това българският град Призрен изпълняваше същата роля при Душановите предходници.

Hatshepsut

Taзи статия на Божидар Димитров представя една друга гледна точка за въстанието на Ивайло. Според автора Ивайло не е бил обикновен селянин-свинепас, а български болярин - областен управител на град Овеч (днес гр.Провадия). Въстанието на Ивайло е едно патриотично движение на българския народ за защита на българските земи от агресията на татарите и византийците.
Може да се каже, че аз споделям гледната точка на автора на статията.


Митът за антифеодалното въстание на Ивайло

Тези читатели, които израснаха и учиха в годините на комунизма, знаят, че в 1277 г. в България е вдигнато страшно антифеодално въстание на селянина Ивайло. Впрочем и учените от буржоазна България пишеха за надигане на селяните в България по това време, които сами се оправили и с татарското нашествие по това време, и с царя, и с византийците. Всъщност по това време в България стават събития, имащи съвсем различни движещи ги сили и доста по-различна мотивация на участниците в тях. Но за да разберем истинската им стойност, трябва да знаем някои особености на живота в средновековна България по това време. Нека да го изясним.

В средновековната си история българите и българската държава воюват с противници основно от две направления. От юг с Византия и на север със степните варвари, които по безбрежните евразийски степи се промъкват един след друг до земите на Северното Причерноморие и оттам атакуват държавната терито­рия на България. Византийците са грамотен народ, имат историография, оставят хроники и истории буквално за всеки период в историята, особено за тези, в които воюваме с тях, така че от тази гледна точка знаем доста неща. Вече имах възможност да кажа, че това, което знаем като своя средновековна история, е по-скоро история на българо-византийските отношения.

Това е така, защото варварите са безписмени и не пишат истории и хроники. Лошото се задълбочава, като се знае, че от нашата историография пък е оцеляло твърде малко - няколко кратки хроники, летописни епиграфски паметници, няколко преписки. Какво да се прави -първи поехме ударите на турското нашествие и установявайки ,,присъствието" си тук, турците изгориха всичките ни библиотеки, намиращи се в манастири или царски и болярски дворци още при завоюването през 1371-1396 г. А и да оцеля нещо, то загина в следващите пожарища след войни, въстания, кърджалийски размирици, фанариотски изстъпления.

А напрежението на север не е било по-малко, отколкото на юг. Откъслечните сведения сочат, че още кан Аспарух е имал теж­ки проблеми с хазарите и аварите и загива в сражение с първия от гореспоменатите народи. След това в края на IX век имаме проблеми с печенегите, после с узите, после с куманите.

А от XIII век имаме проблеми с татарите. Това е огромен народ, който в средата на XII век, увличайки и други сродни народи, тръгва от монголските си степи в походи по всички азимути, за да завладява света. И успяват да превземат бая голяма част от него. Преди да се доберат до България в 1241 г., успяват да покорят такива държави, като Китай, Индия, Волжка България, Киевска Русия, Унгария.

В последната година от царуването си цар Иван Асен П, според едно кратко съобщение, успял да ,,разгроми татарите". Изг­лежда, е ставало дума само за един корпус от армиите им, сондиращ военните възможности на царството, защото татарите ще играят още за десетилетия напред сериозна роля в българската история. Всъщност още на следващата година след смъртта на Иван Асен II татарите атакуват Северна България и Болярският съвет (царят Коломан е едва седемгодишен) решава България да стане васал на Татарската империя (наричана Златната орда), основана от хан Батой в предходната година.

Колкото и странно да звучи, но васалитетът спасява България от разорения за близо три десетилетия и в Търново могат да се занимават най-спокойно с ,,вътрешна политика", т.е. с дворцови интриги за наследството на великия български владетел Иван Асен П.

Междувременно, усетила слабостта на България, Никейската империя, обявила се за наследница на Византия, откъсва почти без сражения земите на юг от Марица. Опитът на младия цар Михаил Асен (1253-1256 г.) да върне загубените земи въпреки спечелените две битки завършва с неуспех. На преговорите той е предаден от собствената си делегация, сключила мир, възстановяващ статуквото и отгоре на всичко съдържащ клауза за предаването на Вардарска Македония на Византия. Областният управител на Скопие Константин Тих отказва да се подчини, разгромява византийския отряд, изпратен да окупира Скопската област, а след това, подкрепен от Болярския съвет, убива Михаил Асен и е избран на българския трон. Междувременно никейците си връщат в 1264 г. Константинопол и възстановяват Византия. Опитът на цар Константин Тих да си върне Тракия с войни и династичен брак с византийска принцеса през 60-те години на XIII век завършва с неуспех. Срещу него Византия образува в 1271 г. мощна коалиция, в която влиза и Златната орда.

Нападенията на татарите траят шест години, без цар Константин Тих да им окаже съпротива. Така и пишеше в учебниците: ,,Царят и болярите се затворили в крепостите, а народа изоставили на произвола на съдбата", т.е. на татарите. Но народът излъчил от средите си един смел селянин, който организирал народа на борба, която завършила с разгрома и на татарите, и със свалянето на безотговорния цар Константин Тих, на чийто трон седнал Ивайло - селският цар. Така било осъществено първото антифеодално въстание в света. Това бе поредното ни първо място - след като дадохме АБВ на Ренесанса чрез азбуката на Кирил и Методий и предшествахме Реформацията с богомилството има-няма с половин хилядолетие.

Но авторите на това поредно първо място бяха забравили да обяснят няколко доста съществени неща. България по това време е малка - само територията между Дунав и Стара планина. Татарите започват нападенията си в 1271 г., а Ивайло се появява на сцената чак в 1277 г. Та първият въпрос е: как изоставеният от царя и болярите народ в тази малка територия оцелява след седемгодишни, невъзпрепятствани от българска войска кланета и грабежи, та намира демографски ресурс да излъчи войска, способна едновременно, и то в рамките на три пълни години, да бие и татарите, и византийците, че и царската българска войска.

Непонятно, нали? Но съвършено ясно за познавачите на епохата. Армиите на България и Византия (а и на други уседнали държави) се бият, като тръгват една срещу друга, сблъскват се някъде в равнината или в някой старопланински проход в генерално сражение, и който победи, печели Тракия. Военните кампании траят 20-30 дни, обикновено през лятото, и то след жътва. С варварите е друго - те нападат едновременно, с десетки дружини, които се пръскат, щом преминат Дунав, като рояк из българската земя. Грабят, убиват, опожаряват села и градчета. Те са неуловими и недосегаеми за царските армии, напразно търсещи сражение в тях. Накрая варварите се обединяват в един юмрук и наистина дават генерално сражение на рухналата физически и психологически царска армия.

Но българската държавна мисъл не се оставя да падне в тази клопка. Срещу варварите още в Х век си създаваме военна стратегия, включваща три фази на ,,достойно посрещане". По заповед и с помощ на държавата всяко село си изгражда крепост на висок хълм, в която при нахлуване на варварите се укриват всички жители на селището, заедно с добитъка и кравите. Степните варвари, за разлика от византийците, не умеят да превземат крепости. Варварите палят селата, но не могат да засегнат населението. Тази отбрана не е пасивна - през нощта гарнизоните на по-големите крепости, ориентирайки се по огньовете на лагерите на варварските дружини, излизат от крепостите и ги атакуват безмилостно. След като бъде изтребена част от войската на нашествениците, а останалите са поизмъчвани от глад, в открита атака тръгват полковете на областните центрове и царските войски. Отпочинали пресни елитни войници, които започват истинско сафари на оцелелите степни дружини. Наесен всичко е свършено, селяните слизат от калетата, възстановяват къщите си и засяват житото за хляба на следващата година. Така се справяме с маджари, печенеги, узи, кумани. С татарите така я караме до 1277 г. - много са и унищожението им не е работа за една година.

Но какво всъщност става в 1277 г. - на петата година от интензивните татарски нападения в Дунавска България. Българските източници (и без това доста оскъдни за Средните векове) не съобщават нищо по въпроса, с изключение на името на царя по това време - Ивайло. Сведението се съдържа в приписка към една книга, преписана в старобългарския град Свърлиг (днес в Сърбия). Спазвайки традицията, граматикът преписал книгата и написал накрая: ,,Написа се тази книга по време на царуването на цар Ивайло..." И слава богу, че така е написал, защото и досега нямаше да знаем името на българския цар в тази епоха. Двама византийски хронисти описват доста подробно как българите се справят с та-тари и гърци, но наричат водача им само с презрителни имена (Бърдоква, Лахана, Свинепаса). Според тях Ивайло бил селянин - човек от долен произход, който събрал дружина след внушения, които Света Богородица му направила, и започнал да изтребва татарските отряди, разпръснали се из България за грабеж след всяко нахлуване на татарската армия. Този произход много се хареса на марксистката историография, която обяви действията на Ивайло за антифеодално въстание на българското селячество.

Както и да се взираме в средновековните източници, нищо антифеодално не можем да открием в движението на Ивайло. При бездействието на българския владетел той проявил, казано по модерному, активна гражданска позиция, събрал един отряд отчаяни хора и започнал да трепе татарите, където ги намери. Това му донесло невероятна популярност и към него започнали да се присъединяват хиляди, готови да се сражават българи, включително и (както съобщават византийските хронисти Пахимер и Грегора) мнозина знатни, т.е. областни и градски началници, заедно с поверените им военни части. Никаква социална програма не виждаме в исканията на събралите се около Ивайло, още по-малко идея за унищожаване на феодалния ред или поне за реформирането му. ,,Мамка им да е... на татарите" - това са били идеята и бойният лозунг на българите около Ивайло и те ги реализират в рамките на два-три месеца. Преди татарите да усетят какво става, десетки бродещи из България техни отряди са били изклани. Ужасен, татарският хан събрал оцелелите в лагер на дунавския бряг, но Ивайло ги атакувал незабавно. В генералното сражение татарите били напълно разгромени, спасили се само тези, които мо­жели да плуват и да достигнат северния бряг на Дунав. "

Кой е бил наистина Ивайло? Селянин-свинепас или областен управител на Овеч (Провадия), както твърди народна песен, за­писана преди две десетилетия от етнографска експедиция на Великотърновския университет? Народните песни се смятат, и то с основание, от историците за крайно несигурен исторически източник. И все пак - трудно е да се повярва, че един селянин, събрал въоръжен отряд от необучени хора, може да спечели десетки сражения с най-добрите армии на епохата - татарската и византийската. Една-две битки по щастлива случайност може, но десетки - не. Военното изкуство си е военно изкуство и в онази епоха се предава от баща на син и от син на внук и се владее само от военно съсловие, което всъщност е и аристокрацията на страната. Не бива да се забравя, че към Ивайло още в първите седмици на действията му се присъединява и цялата провинциална аристокрация на страната (по-късно и столичната), а това е трудно мислимо за обичаите и нравите на епохата, ако Ивайло не е бил един от тях. Така че, макар и несигурни, сведенията, че Ивайло е облас­тен управител на Овеч (Провадия), трябва да се приемат като работна хипотеза до откриването на нови източници, които да я опровергаят или потвърдят. При всички случаи очевидно е, че българското общество просто е очаквало една ,,силна ръка", която да го поведе в бой срещу тормозещите го нашественици.

След разгрома на татарите се случва това, което се случва в Средновековието в такива случаи - Ивайло е вдигнат на щит от бойците и командирите на армията си и провъзгласен за български цар. Включилите се в действията на Ивайло прекрасно са знаели, че с разбитата татарска армия ресурсите на Златната орда не са свършили и че още на следващата пролет Дунав ще бъде минат от друга, може би още по-многобройна татарска армия. Затова е напълно естествено желанието им начело на държавното кормило да стои деен и способен във военните работи човек, вместо болния инвалид Константин Тих.

Константин Тих потеглил срещу армията на Ивайло, но бил разбит в едно кратко сражение, при което голяма част от войни­ците и командирите им преминали на страната на Ивайло. Царят бил убит, а Ивайло се озовал пред стените на Търново, където с властта се разпореждала царица Мария.

Царица Мария е византийска принцеса, омъжена за Константин Тих през 1269 г., за да се заздрави мирът между България и Византия, съобразно практиката на епохата. Всеобщо у нас е мнението, наложено от историците ни от XIX и началото на XX век, че византийските принцеси, женени за български царе, ставали проводници на византийското влияние или направо ,,агенти на Византия". Понеже и последната съпруга на Светослав Тертер ще бъде византийска принцеса, дължа на читателите едно опровержение на тази представа. Няма по-голям защитник на българските държавни интереси от византийските принцеси, омъжени за български царе. Ирина, съпругата на цар Иван Асен II, ще подбужда сина си Михаил II Асен на война с Византия, за да си върне Тракия. Мария, съпругата на Константин Тих, според ядовитите думи на византийски хронисти, ръчкала непрекъснато мъжа си за обещаната на България зестра - Южното Черноморие. Теодора, съпругата на Светослав Тертер, която е трудно забележима при царуването на мъжа си (човекът си знае и добре си върши работата), след като се омъжва за цар Михаил Шишман (1323-1330), буквално изтормозва добродушния си мъж, когато Византия откъсва Созопол, част от нейната зестра при брака й със Светослав. Цар Михаил Шишман, който управлява с мир една голяма и силна България, завещана му от Светослав Тертер, не желае да си разваля рахатлъка заради един само (при това трудно превземаем поради островното си тогава положение) град, но Теодора го принуждава да действа и дори му сочи как. Принуждава го да превземе Бухо-леон - императорските летни дворци в близост до Одрин, и да го обмени за Созопол. Разбира се, трябва да се има предвид, че българските царици се борят преди всичко за своите собствени интереси или за интересите на синовете си - престолонаследници на българския трон. А доколкото държавата е патримониум (лична собственост, бащино наследство), то личните интереси на царя и царицата съвпадат с държавния интерес. Нека си представим за момент, че българската царица - византийка, работи за интересите на Византия. Какво ще спечели лично тя при евентуален пълен успех? България ще бъде завладяна и превърната в провинция на Византия, а лично тя, ако не я изпратят в манастир, може да разчита само да я направят ,,зости" - придворна дама. Синът й в най-добрия случай пък ще получи феодално имение в Мала Азия. В България тя е царица, равна по ранг на императрицата на Византия, а перспективата пред сина й е да стане цар на една от най-старите корони в Европа и владетел на една голяма и силна дър­жава, която при определени обстоятелства често се превръща и в европейска суперсила. Царица Мария не направила изключение и в този случай. При вестта за смъртта на Константин Тих във византийския двор бързо подготвили Иван Асен (син на Мицо, който в 1263 г. през Несебър избягал във Византия и получил като феодал земи край Троя в Мала Азия) като свой подставленик на българския трон. Те подканяли царица Мария да предаде Търново на Иван Асен III и да се прибере в Цариград. Царица Мария обаче се омъжила за Ивайло и го приела в столицата като български владетел. Нататък историята е добре известна. През лятото на 1278 г. Византия предприема настъпление на широк фронт срещу България, като византийските войски се мъчат да форсират Стара планина едновременно през няколко прохода в източната й част. Ви­зантийският поет Мануил фил, описвайки подвизите на византийския пълководец Михаил Глава Траханиот (по ирония на съд­бата българин от древен род), през зъби споменава за упоритата отбрана на флангиращите проходите планински крепости Ктения, Мъглиж, Крън, Боруй, Колина, Венец, Студена, Пиргица, водена от войводите Куман, Станчо, Момчил, както и от самия Ивайло. Всички те са крепости в южните подстъпи на Балкана, което показва, че българските войски и опълчението не пуснали византийците на българска територия. Татарите също нападнали България по искане, подплатено с доста злато на Византия, но Ивайло се разправил безмилостно с тях в две-три битки и отново се насочил на юг, където сраженията се водили с нарастваща сила. Византийските хронисти пишат, че от много години не били виждали българите да се сражават така безпощадно и да не вземат пленници. Трябва да имаме предвид, че след покръстването на България войните с Византия доста се хуманизирали, тъй като общата християнска православна вяра повелявала пленниците да се освобождават, мирното население да не се закача, да се щадят църкви, манастири, а и граждански постройки. И общо взето този християнски регламент се е спазвал - редки изключения има само при император Василий II Българоубиец през XI век и при цар Калоян Ромео-убиец. В началото на XIII век, изглежда, много се е насъбрало на тогавашните българи от десетилетията на унижения, за да бъдат така безмилостни. Напразно ромеите давали пример, като освобождавали пленниците в малкото спечелени от тях сражения. Българите продължавали да колят всичко наред, което според Пахимер плашело византийските войници и те често отказвали да влизат в сражения.

Новата 1279 г. България посрещнала с ново татарско нашествие. Ивайло потеглил срещу татарите и се затворил в яката кре­пост Дръстър (Силистра), спазвайки старата българска тактика на изтощение на степните нашественици чрез безплодна (за тях) обсада на крепости. Но през това време Михаил Глава Траханиот, който се убедил, че няма да мине през старопланинските проходи, извършил десант край село Галата, Варненско. С бърз марш през територия, в която нямало български войски (разделени на две, те пазели Дръстър на Дунав и старопланинските проходи), византийската армия стигнала до Търново, където след кратки преговори столичното болярство арестувало царица Мария и пуснало Иван Асен III като български цар в Търново.

Ивайло повече няма да се върне на престола. Той ще продължава да се бие с византийци и татари още година, без да загуби сражение. Ще бъде убит в 1280 г. в Двора на хан Ногай, където търси военен съюз срещу един нов цар на трона в Търново - Георги Тертер. Целият случай с него е една великолепна демонстрация за възможностите на българите сами да се справят с чужд нашественик, стига да има решителен и компетентен ръководител. Такъв, какъвто за съжаление няма да има сто години по-късно при нашествието на османските турци.

http://chitanka.info/text/9703/10

Hatshepsut

Ивайло - свинар или областен управител


 Народният въоръжен бунт, воден от Ивайло, започва през пролета на 1277 г. и завършва с краткото му царуване през 1280 г. Това е бунт-съпротива срещу вероломните въоръжени набези на татарските орди от север по българските земи. Беззащитното българско население е изоставено от централната власт в Търново и е подложено необезпокоявано на грабежи и избиване от татарите. По онова време България е управлявана от цар Константин Асен и царица Мария - племеница на византийския император Михайл Палеолог.

Център на въоръжения селски бунт през 1277 г. е град Овеч (дн. Провадия) и околните на него селища. Една щастлива случайност разбулва истината около името на Ивайло. През втората половина на ХIX век, чешкият учен Костантин Иречек при събиране материали за написване на българската история попада на така наречените ,,Свърлижки листове". Към тях един монах е написал: ,,Аз, раб божий Константин, назован Васил Граматик, написах тази книга за презвитер Георги в град Свърлиж, в дните на цар Ивайло в 6787 хилядолетие (1278г.), когато гърците обсъждаха Търново".

Народът възпява в песните си ,,селският цар" с името Иванчо/Иван. Но в много от историческата книжнина и учебниците по история той е представен като свинепас и тук-таме свенливо напоследък се прокрадва хипотезата, че е бил областен управител. Каква всъщност е истината?

В Провадийският ,,Лонгоз" по течението на река Камчия (Тича) както в далечното минало, така и преди 1944 г. са отглеждани хиляди диви свине, пуснати свободно да пасат без стопанинът им да се страхува, че ще убият или ще отмъкнат някое от грухтящите. Проф. Йордан Андреев пише в книгата си ,,Българските ханове и царе VII-XIV век", издадена през 1994 г.: ,,За произхода на Ивайло знаем твърде малко, той е бил от пастирски род". Аз подържам това негово убеждение и съм убеден, че баща му не е бил обикновен селянин. След като е отглеждало добитък, плодове и зеленчуци, явно семейството е притежавало голямо имотно състояние от ниви и градини. Само заможни и будни родители по онова време могат да отгледат и възпитат детето си в православен християнски дух.

Надарен физически и духовно, чрез своето дар слово Ивайло увличал хората със своето красноречие. Допускам, че всичко това да се е случвало в Овеч, който тогава е бил областен град, в който са се събирали много хора от различни социални прослойки. Тук Ивайло е имал най-верните си привърженици и е спечелил най-големите си военни победи. Възможно е да се е появил първоначално като преставител на баща си за продажбата на живата му стока на пазара в това голямо селище.

Самият византийски хронист Георги Пахимир пише: ,,Ивайло си е възобразявал големи работи, свързани с бунт и управление на народа". Известният историк проф. Йордан Андреев в своето изследване ,,Средновековния Овеч през XIII-XIX век" отбелязва следното: ,,Ивайло се е убедил в революционизирането на селската маса и то само с цената на изключителни средства". В този смисъл разказите му за проречества и светии преставляват своего рода част от идиологическата подготовка на бунта. По-нататък проф. Йордан Андреев изтъква: ,,По всичко изглежда, че въоръженият бунт е имал продължителна подготовка". От неговото изследване става пределно ясно, че селският цар Ивайло не е неук и обикновен младеж-свинепасец. След като е имало продължителна подготовка преди бунта, следователно дейността на Ивайло не се заключава само в границите на посочените три години 1277-1280 г., а някъде и в по-ранните 1275-1276 г.

Със сигурност може да се твърди, че през периода, в който води сражения с татарите, цар Константин и византийските воиски, той не е бил областен управител. Защото през тези години с него са войската му и неговите войводи и всъщност той е цар на България. Доколкото през 1275-1276 г. като организатор на бунта може да му дадена свобода на действие в овечка област, но не е избиран на подобен пост.

Интересно е да си отговорим на въпроса откъде е взето това добро оръжие на ръзбунтувалите се селяни, с което са се били с татарската войска, смятана по онова време за най-добре въоръжената в средновековна Европа? При едно мое изследване на материал в книгата на известния общественик и културен деец Балчо Нейков - ,,Факийски предания", попаднах на текст от песен, изпълнявана от майката на Стефан Караджа, Каля Маринчова. В последните й две строфи се пее: ,,Извади, буле, извади, до три рути копрински, до четири саби Добрински...", като в края на текста има пояснение, че: ,,Добрини е бил град на ½ час от изток гр.Провадия". Това затвърди в мен убеждението, че този градец в далечното минало е снабдявал с оръжие племениците на небезизвестния Момчил войвода около 1350-1360 г. Защо да не е снабдявал с оръжие и народната войска на цар Ивайло през 1277 г. Та между двете събития има разлика само от 60-70 години, което е не повече от един човешки живот. Така че съм твърдо убеден, че войската на Ивайло се е снабдявала с буздугани, саби, ками, ятагани и копия от железарските работилници на градеца Добрини.

Що се отнася до това къде е родното село на т. нар. ,,селски цар", намерих писмен материал за три евентуални негови родни места. Първото е село Добрал, което се споменава в поемата ,,В поход", написана още през 1929 г. от Стоян М. Попов. Един куплет от нея гласи: ,,Повел дружини бойни, от коница хвърката, върви в медена броня Добралския овчар", като косвено в това литературно произведение се намеква, че зад името ,,Добралски овчар" стои именно Ивайло.

Село Добрал е настоящото село Прилеп, Бургаско. В разговор с прилепчани те споделят, че не са чували стари хора да имат спомени от дедите си някога да се е говорило, че това е родното село на Ивайло. Вероятно авторът на поемата е вложил малко фантазия, за да й придаде по-силен заряд. Второто предполагаемо селище е с. Голица, Варненско. С пенсионираната учителка Златка Дойнова се разбрахме да ми изпрати две коледарски народни песни, в които се споменава за Ивайло. Ето какво се разказва в тях: ,,Разсърдил се сив сокола, че разпери сиви пера, че изтърси белу книже, бело книже, черну писму, че си събрал цар Костадина, сички светци и попови, да прочитат белу книже, бело книже, черно писму. Не се нае нийде никои, да прочете бело книже, бело книже, черно писму. Най се нае поп Никола, да прочете бело книже, черно писму. Кат го чете сълзи рони, сълзи рони и пругувори: Това писму не е нашу, това писму е от Бога, млад Иванчо цар да стани". В последните редове от друга една коледарска песен се пее: ,,Царювите бързум слуги, оттулили силни пещи, що да види царми Костадина: млад Иванчо на стол сиди, на стол сиди, книга пиши". От този текст се разбира, че Ивайло е бил грамотен млад човек.

Краеведът Илия Темелков от варненското село Цонево пък твърди, че цар Ивайло е от село Кесара, което в настояще време не съществува. Останало е само землището му, което носи неговото име. То се е намирало между селата Дъбравино и Нова Шипка, на брега на река Камчия. По време на водените сражения между византийските войски на Михаил Глава - Тарханиот и отрядите на Ивайло, част от населението е било изклано, а оцелелите са изселени надалече в балкански селища на България - най-вероятно в Шипка, откъдето по-късно хората са се завърнали по тези места и заселили в сегашното село Нова Шипка. Преданието за село Кесарево е запазено от 730 год. Трябва да се има предвид, че названието ,,кесар" е византийска военна титла, която се е давала само на синовете на византийските императори. С такава титла е удостоен и българският хан Тервел през 705 година заради оказаната от него помощ на византийският император Юстиниян II. Приема се също, че славянската титла ,,цар" произлиза именно от византийската титла ,,кесар". Всичко това потвърждава хипотезата, че местните приближени на Ивайло селяни от камчийския регион са го назовавали преживе и след неговата смърт - ,,Кесаря" и оттам така са нарекли и родното му село. Така че най-вероятно именно в него се е появил на бял свят бъдещият български цар.

http://www.desant.net/show-news/21678/

Hatshepsut

Цар Ивайло - историята на едно въстание


Късното средновековие на Стария континент носи своите отличителни белези. Особено интересна е динамиката на събитията от XIII и XIV век, когато над Европа тегне огромна опасност. Татарската заплаха оказва унищожително влияние върху много от развиващите се и проспериращи държави. В днешното издание на рубриката ,,Стоманените векове" ние ще ви разкажем за един изключителен български цар, който не само се изправя, но и побеждава тази страховита сила, която върлува над цяла Европа. Той не е от династията на Асеневци, не е благородник, не е болярин, а обикновен селянин. Вероятно вече се досещате, че става дума за бунтовника Ивайло и неговото въстание. Както всички знаем, по времето на цар Иван Асен II България се прославя с изключителни военни, политически и културни постижения. След смъртта на могъщия владетел обаче, страната изпада в тежка криза. Наследниците му далеч не са така талантливи като него и позволяват на враговете да вземат надмощие. Набиращата сили Никея, както и намиращото се на северозапад Унгарско кралство, атакуват българите и завземат голяма част от териториите ми. Потомците на Асеневци не успяват да стабилизират държавата, а междувременно на хоризонта се появява нова заплаха. Докато селското съсловие страда неимоверно от феодализацията, татарските орди започват да връхлитат върху плодородните земи на майка България и да грабят от работливите българи. Общественото недоволство е огромно и именно в този момент се появява Ивайло.
 Според възприетата от повечето учени теория, той е бил обикновен селянин, който успява да обедини народа да въстане заедно с него. Други обаче смятат, че Ивайло е бил дребен провинциален благородник, тъй като е притежавал твърде голям талант на пълководец за човек от простолюдието. Каквато и да е истината обаче, фактите са на лице. Той придобива много последователи, които му се вричат във вярност и започват въстание. Първата битка на Ивайло е именно срещу татарските орди, които опустошават държавата. Нито войските на царя, нито болярите са способни да се опълчат на постоянно нападащата вражеска напаст. Бунтовникът Ивайло обаче повежда хората си срещу татарите през 1277г. и ги разбива. Популярността му расте( именно заради неговата знаменита победа. Татарите обаче не са единственият враг на въстаника, той иска да се разправи и с цар Константин Асен, който по време на управлението си позволява държавата да преживее подобно падение. Законният владетел не може да се противопостави на Ивайло, армията му се движи твърде бавно и бунтовникът успява да го издебне в засада. В хода на сражението бойците на Константин Асен му обръщат гръб, виждайки какъв ще е изходът. Те се присъединяват към въстаниците и започват да помагат на Ивайло, който по време на битката убива монарха. След тази победа обществото в България е по-скоро доволно. Бунтовникът започва да превзема наред по-важните градове в страната, които пък от своя страна започват да го наричат свой цар. Единствено Търново остава в ръцете на съпругата на Константин - Мария. Междувременно гърците следят отблизо случващото се в България. Набиращият сила селски вожд, който има и дързостта да се нарече владетел, става твърде неудобен за император Михаил VIII Палеолог. Византийският самодържец решава да се намеси пряко в избухналите вълнения в съседната страна.


Татарските орди на Ногай

Той преценява, че най-добре за интересите на държавата му е да подкрепи болярската опозиция, която се заформя срещу Ивайло. Събитията обаче не протичат съвсем по план. Най-неочаквано царица Мария, която е и племенничка на император Михаил, решава да поеме по свой път. Тя предлага на Ивайло властта, при положение че той се ожени за нея и направи синът й законен престолонаследник. Въпреки съмненията на въстаника в искреността на Мария, той приема. Съседна Византия е бясна. Когато на следващата 1278г. сватбата се състои, от Константинопол изказват явното си недоволство. Византийците започват да наричат Ивайло свинар, а много от хронистите му лепват прякори като ,,лахана"(зеле) и ,,бърдоква"(маруля), за да покажат ясно произхода му. След коронясването на новия владетел, България вече има на престола си един сигурен и способен пълководец. Срещу него обаче са изправени много силни врагове. Във вътрешността на страната болярите все по-настойчиво организират заговори срещу Ивайло, а зад граница Византия вече води преговори с татарите за общо нападение. Срещу царя е изпратен военачалникът Михаил Глава - един от най-талантливите войни на империята, който нееднократно е побеждавал българите в битка. Търновският владетел се вдига отново на оръжие. Той се отправя първоначално към Дунава, като влиза в сражение с напредващите татарски орди и ги отблъсква отвъд реката. На другия фронт, византийците навлизат в българските земи през Тракия и се насочват към Стара планина. Михаил Глава разгръща широк фронт и повежда войските си на сеч, но срещу него застават верните хора на цар Ивайло. С много усилия те успяват да обърнат хода на битката и да победят.
 Търновският владетел, осигурил защитата си от юг, отново обръща поглед към случващото се на север. Там нещата стават все по-страховити. Този път срещу България са изпратени елитните войски на татарите от  Златната орда. Техен предводител е правнукът на Чингис хан - Иса Ногай. Този път силите на царя обаче не стигат за да се противопостави. Той е победен и е принуден да се укрепи в крепостта Дръстър, където остава под обсада в продължение на няколко месеца. Отсъствието на Ивайло и неговата усложнена ситуация дават повод на болярската опозиция в Търново да действа. В българската столица е извършен преврат, царица Мария е свалена от престола и изпратена като пленница в Константинопол, а на престола се възкачва Иван Асен III. През това време обаче цар Ивайло пробива блокадата на татарите и започва да търси възмездие. Поема с войската си към Търново и поставя столицата под обсада, докато в нея се намира Иван Асен III. Император Михаил Палеолог веднага изпраща армия, която да защити интересите на Византия. Срещу българите са направени два похода. Цар Ивайло ги разбива. Властта на настоящия български владетел е пред сериозна заплаха и той е принуден да избяга от Търново. На негово място на престола се възкачил един от най-влиятелните боляри - Георги I Тертер. ,,Водачът на селяците" осъзнал, че няма да успее със сегашните си сили да се изправи срещу болярите-предатели, затова се решил да предприеме дързък ход. Той се срещнал със своя могъщ враг - Иса Ногай, предводителят на Златната орда. Ивайло помолил татарския вожд да му помогне да възвърне престола си. Ногай обаче бил верен съюзник на Византия, която не пестяла парите си, когато става въпрос за дипломация. По настояване на император Михаил Палеолог през 1280г. Ивайло бил убит в двора на татарския предводител.


Каменната стража на Ивайло - паметник по случай победата на царя над император Михаил

Смъртта на царя хвърлила страната в десетилетия на тежка криза. България успява да се стабилизира едва при управлението на цар Теодор Светослав. Историята на Ивайло представлява един особен прецедент за развитието на Средновековна  Европа. На Стария континент, не само по българските земи, но и навсякъде, селячеството започва да въстава срещу своите феодални господари. Само в България обаче бунтовниците успяват да направят своя предводител цар, който при това се превръща и в способен пълководец. Теглото, което Ивайло носи, обаче е твърде голямо. Обграден от врагове, той не успява да излезе от клопката на предателството. Въпреки всичко, царят оставя една необикновена следа в историята ни и ще остане завинаги в нея като една изключителна личност.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=20425

Hatshepsut

Жестокостта на Ивайло - битката при Девина


През втората половина на XIII век България навлиза в период на криза - политическа, социална и икономическа. Макар татарското настъпление от север и ежегодните рейдове на степните бойци да имат значителна роля за тежката обстановка, те съвсем не са единствените фактори.

Засилването на Никейската империя, достигнало своя апотеоз с възстановяването на Византия през 1261 г., коренно изменя обстановката на Балканите. Никейците успяват в рамките само на няколко години да неутрализират голяма част от завоеванията, реализирани от Йоан Асен II и бързо се налагат като водеща военна и политическа сила на Балканите. Впоследствиe техните ходове водят до трайно отслабване на българската държава - процес, който е временно забавен през първите години на царуването на Константин Тих Асен (1257-1277 г.). Двадесет годишното му управление често е определяно като безлично, но историческата действителност е друга.

Между 1257 и 1272 г., Константин Асен успява, макар и с цената на много жертви, да задържи византийската заплаха от юг и да стабилизира българската държава с оглед засилването на Унгария на северозапад и Сърбия на запад. Злощастното осакатяване на царя и успешната задкулисна политика на царица Мария Кантакузина водят до период на междуособици, използван и от византийците, които чрез своите династични връзки със Златната орда, издействат засилване на татарските набези срещу североизточните български земи. В тежката обстановка България става арена на кървава гражданска война, в която разбунтувалото се население на източните български земи издига за цар Ивайло. Селската войска успява да разгроми армията на Константин Асен и царят пада убит, а водачът на бунта е издигнат като нов владетел от Мария Кантакузина, винаги готова да преобърне всяка критична ситуация в своя полза.

В края на 1278 г., Ивайло е принуден да се укрепи в Дръстър, за да избегне мащабен татарски набег от север, докато византийска войска, водена от Йоан Асен III (внук на Йоан Асен II, който живее в изгнание във Византия - бел.авт.), достига Търново и е допусната в престолния град от столичната болярска клика. Междувременно, в началото на зимата, татарите са принудени да се изтеглят и в ранните месеци на 1279 г. Ивайло застава под стените на Търново. За да спаси своето протеже, византийският император Михаил VIII Палеолог изпраща десетхилядна армия в България, която да разбие бъдещия цар и да циментира владетелската позиция на Йоан Асен III. В тази ситуация, Ивайло правилно преценява, че ромейските войски, водени от протовестиария Мурин, са основна заплаха.

Под знамената на Ивайло са останали малко бойци в сравнение със силите, с които разполага година по-рано. Колко голяма е армията му можем само да гадаем, но е доста вероятно да не надвишава 5 000 души. Предимството ѝ е, че е съставена от ветерани. Част от тях следват Ивайло още от началото на бунта му, други са от царската армия, част от която следва Ивайло в Дръстър. Интересен контингент са група татарски наемници, водени от Касим бег, които се присъединяват към Ивайло в  края на 1278 г. Българите имат предимството да познават терена и да имат възможност да подберат най-подходящото място за пресрещане на вражеската войска.

Войските на Мурин навлизат в Котленския проход и през юли 1279 г. се разполагат на лагер край крепостта Девина. Крепостта се намира в български ръце и Мурин решава да я обсади и превземе за да подсигури теила си. Гарнизонът на крепостта не надхвърля 1000 души, но е достатъчно голям за да окаже решителна съпротива и да спечели време на Ивайло да обходи врага. Мурин не успява да организира адекватно разузнаване и сериозно подценява опонента си. Това дава възможност на Ивайло да придвижи силите си през гористите склонове на Стара планина, без да бъде забелязан.

В утрото на 17 юли 1279 г., Ивайло задейства своя план. Войските му, вероятно разделени на три отряда (следвайки изпитаната стратегия, датираща още от времето на Първото българско царство - бел.авт.), атакуват византийските позиции, а добре координиран излаз на девинския гарнизон завършва пълния периметър на атаката и в крайна сметка вражеските войски биват напълно обкръжени. В започналата сеч половината армия е избита, а останалите са взети в плен.



Именно в този момент Ивайло взема решение, което вероятно шокира съвременниците. Той заповядва всички пленници да бъдат избити до последния човек. От днешна гледна точка такова решение изглежда варварско и жестоко. Не така стоят нещата погледнати от тогавашната перспектива. Ивайло стои начело на армия, която е ограничена по размер, няма ясна продоволствена база и се намира притисната между враговете в Търново, подкрепящи Йоан Асен III и византийците. Размерът на пленената византийска армия повече или по-малко съвпада с броя на цялата Ивайлова войска.

Всичко това означава, че българите нямат адекватен начин да охраняват толкова много пленници. Пред Ивайло остават три възможности. Първата и най-непрактичната е да се опита да поведе пленниците си на север от Балкана. Както стана дума, това решение е неадекватно защото охраната на подобен брой мъже е невъзможна с наличните средства. Нещо повече, това означава няколко хиляди ромеи да бъдат свободно допуснати в Мизия без реална възможност за тяхното затваряне или контролиране. Втората опция е ромеите да бъдат разоръжени и пуснати да се завърнат в Тракия. Това означава, че само в рамките на няколко седмици, тези войници могат да бъдат превъоръжени и изпратени да потърсят отмъщение от Ивайло и бойците му. Последната възможност е армията да бъде заличена, като по този начин василевса бъде лишен от едно значително количество хора, а Ивайло ще получи възможност да действа свободно.

Други лидери вероятно биха потърсили различно решение, но Ивайло още от началото на своя бунт се показва като безмилостен и непреклонен водач, който се стреми да не дава втори шанс на враговете си. Поради тази причина, византийските войски са избити до последния човек.

Едно събитие, което помага да се изяснят мотивите на Ивайло, се разиграва само месец по-късно. На 15-ти август, българите разгромяват втора византийска войска, начело с протовестиария Априн, наброяваща около 5 000 души. Тя вероятно е изпратена като подкрепление за силите на Мурин. Ивайло несъмнено е научил за тази втора войска и е решил да разгроми враговете си по отделно. Същевременно, с оглед идващата втора вражеска армия, оставянето на няколко хиляди ромейски войници, които биха могли да я подсилят, противоречи на всякаква военна логика. Логично, българският пълководец избира да ликвидира враговете за да гарантира собственото си стратегическо и тактическо предимство. Не бива да се подценява и моралният ефект, който новината за избиването на 10 000 души има върху враговете на Ивайло - както в Търново, така и сред напредващите войски на Априн. Несъмнено съдбата на Мурин и хората му изиграва решаваща роля за постигнатата втора победа над ромеите през август.

Въпреки постигнатите успехи, силите на Ивайло са изчерпани от постоянните походи и битки. Йоан Асен III е прогонен от Търново, но на негово място болярите избират един от своите - могъщия феодал Георги Тертер. Останал без достатъчно поддръжници, изправен пред враждебността на населението - твърде уморено от войни, за да го подкрепи, Ивайло разпуска армията си и с малцина свои следовници бяга на север от Дунав, където търси убежище при своя стар враг хан Ногай. Ивайло се надява да договори помощ от татарите, но византийските дипломати в двора на Ногай успяват да се възползват от по-изгодната си позиция и уреждат по време на едно пиршество бившият български цар да бъде посечен.

През годините образът на Ивайло често е идеализиран и представян в романтична светлина. В действителност, въстанието на Ивайло, макар и продиктувано от тежките социални и политически условия, има изключително пагубно влияние върху развитието на България. Държавата е разорена и обезкървена, а централната власт е фактически ликвидирана. Смъртта на Константин Асен - последният стабилизиращ фактор в България, води до дезинтеграция, безвластие и издигане на множество локални политически центрове, които обезличават властта на Георги Тертер в Търново.

Татарските набези се засилват още повече и в края на века, България е унизена напълно с издигането на Чака за цар (бел. ред. - по-различно мнение има проф. Пламен Павлов, който е автор на статията ,,Бил ли е български цар татаринът Чака?
"). Едва през 1300 г., с възкачването на Теодор Светослав, част от негативите, породени от Ивайловото въстание ще бъдат преодолени. Други - като отнетите български земи в Македония и Тракия остават като окончателна загуба за Второто Българско царство.

Когато оценяваме миналото, трябва да правим ясно разграничение между Ивайло и неговите индивидуални качества - решителност, безкомпромисност, и несъмнен пълководчески талант и дългосрочните последици от неговото управление. Макар подвизите на бойното поле да са важни за паметта на индивида, резултатите от войните са онова, което предначертава съдбините на народите.

https://bulgarianhistory.org/bitka-pri-devina/

Hatshepsut

Легендата за Ивайло - да устоиш на забравата на историята


За Ивайло - ,,селския цар", се е писало много, особено преди 1989 г., когато въстанието на ,,човек от народа" е будело особени симпатии сред историографите. Настоящият материал обаче излиза извън идеологическите и политическите рамки и дава обективен поглед върху живота на този легендарен образ.

Времето, в което Ивайло се появява на историческата сцена е период на изпитания за българската държава. Славните години на могъщата Асенева династия, чието влияние се усещало далеч отвъд териториалните граници на България, сякаш вече били само меланхоличен спомен за българите, чиито земи според византийския хронист Георги Пахимер били обект на ежедневни вандалства от страна на татарите от Златноорденското ханство. Цар Константин Асен не се противопоставял на татарските нахлувания, което естествено довело до прогресивната загуба на доверие към неговата личност от страна на простолюдието. В този момент на политическа ентропия, в която се намирала държавата, византийската летопис за пръв път заговаря за човек, твърдящ че бил избран от божието предопределение да поведе народа си към бунт. Това бил Ивайло.

Според византийските хроники до пролетта на 1277 г. Ивайло все още събира сподвижници, като по думите на византийския поет Михаил Фил, за кратко време техният брой става доста голям. Георги Пахимер в подробности отбелязва начина по който този загадъчен човек убеждавал в правото на своето дело:

,,...Той говореше едни и същи неща на другите селяни, като разказваше, че му се явявали светии, които подбуждали към бунт..."

За самия човек зад легендата, в която бързо се превръща Ивайло, се знае относително малко, макар в съвременната историография да са изказвани редица предположения относно произхода и положението на ,,народния водач". Византийската летопис от края на XIII в., го определя като ,,човек, който пасе свине срещу заплащане" и не без ирония му приписва неособено ласкателния прякор Лахана (зелка). Хронистът Георги Пахимер, съвременник на събитията, го характеризира като ,,обикновен селянин",  живеещ скромно и дори аскетично. По думите на летописеца ,,...като се хранеше само с хляб и диви плодове, той (Ивайло) живееше скромно и бедно". Всъщност личното име на бъдещия владетел става достояние на историографите едва след откриването на Свърлижкото евангелие в приписка към което народният водач е наречен Ивайло. До откриването на летописната бележка той е известен само с прякорите, които му приписват византийските хронисти - Лахана и Бърдоква.

В последно време се акцентира често върху изследвания, които се стремят да ,,превърнат" Ивайло в благородник, но поне засега, доказателствата в тази насока са твърде ефимерни. По-умерено преразглеждане на неговия произход прави проф. Пл. Павлов според чието становище народният водач е принадлежал  към прослойката на военизираното население, живеещо в Източна Стара планина, което имало опит в бойната тактика и в боравенето с оръжие. Нещо повече, тази военизирана прослойка разполагала с нужните средства, за да се противопостави на татарските набези в България през 1277 г., а последвалата им враждебност към управлението на Константин Тих е съвсем естествена - в техните очи бездействието на българския владетел отваря вратите за татарските безчинства. Така това, което се развива в страната към края на XIII в. е по-скоро гражданска война, отколкото селско въстание, тъй като към него постепенно се присъединяват и някои български аристократи.

За първите успехи на въстанието на Ивайло срещу татарите отново пише хронистът Георги Пахимер:

,,Лахана пресрещнал татарската войска, атакувал я с хората си, разбил я съкрушително, а после атакувал друга войска. Така, само за няколко дни, той се покрил със слава."

Победите над татарите на Златната орда, чиито набези били опустошителни за българските земи, издигат престижа на Ивайло неимоверно. Към него се присъединявали повсеместно привърженици и цели области изразявали съпричастността си към каузата му. Само за период от няколко месеца според Георги Пахимер силите на Ивайло успяват да изтласкат татарските ударни дружини на север от река Дунав. До есента на 1277 г., триумфът на ,,селския цар" над татарите бил пълен.

Победите на народния водач не останали незабелязани от българския цар Константин Тих. Основателно или не, той се опасявал, че след отстраняването на татарската заплаха погледът на Ивайло ще се обърне към Търновград и трона на българските царе. Положението диктувало нанасянето на превантивен удар и по думите на хрониста Григора, цар Константин събира войска с намерението да ликвидира тази потенциална заплаха. В завързалото се сражение царят не постига успех, а намира единствено собствената си смърт. Останките от разгромената му армия се присъединяват към хората на Ивайло, който през пролетта на 1278 г., ползвайки се с подкрепата на простолюдието и някои боляри, обсажда Търновград.


Цар Константин Тих Асен с първата си съпруга Ирина, стенопис от Боянската църква

Византийската империя не останала безучастна към случващото се в България. Преценявайки момента за удобен да разшири влиянието си и да постави върху българския трон марионетен владетел, византийският василевс Михаил VIII Палеолог жени дъщеря си за сина на висшия български болярин Мицо, който имал родствени връзки с Асеневци. Приемайки името Иван Асен III, претендентът за българския престол навлиза в българските предели с голяма византийска войска зад гърба си. Михаил VIII очаквал бърза и лесна победа - в крайна сметка подкрепяният от него претендент бил родственик на обичания от българите Асенев род.

Византийският император обаче не взема под внимание позицията на вдовицата на Константин Тих - Мария Кантакузина, която нямала никакви намерения да се отказва от трона и привилегиите, само за да може върху него да седне Иван Асен III. Непреклонната позиция на Михаил VIII, който изисквал от българската царица пълна капитулация, довело до немислимото - тя предложила на Ивайло съюз при условие, че той гарантира нейните властови позиции. Макар и с известни резерви, народният водач приел предложението и през пролетта на 1278 г. е коронован за български цар. Властта му е скрепена с брак между него и вдовицата на Константин Тих, което придава и нужната легитимност на управлението му.

Нечуваната дързост на българската царица, която се венчала за убиеца на съпруга си, не била подмината от византийската летопис - хронистът Георги Пахимер ни предава думите на василевса Михаил VIII, който обвинявал Мария в опозоряването на рода ѝ и в погубването на царството ѝ, което предавала в ръцете на недостоен човек. Макар да успява да овладее столицата, Ивайло все още далеч не бил победител в гражданската война в България - армиите на император Михаил VIII, подкрепящи претендента Иван Асен III, вече наближавали Търновград от юг, а татарите, подтикнати от ромейското злато, се готвели за нови нападения от север.

Новият български владетел тепърва щял да проумее колко неудобен можел да бъде търновският трон. Той бързо се оказва заобиколен от врагове - някои по-очевидни, други не толкова. Докато воювал срещу външните противници на България - татари и византийци, Ивайло не се чувствал комфортно в двореца на търновските царе. Заобиколен от интриги, заговори и конфликти, както Георги Пахимер споменава, той не се разбирал дори със съпругата си Мария. При все това в хода на краткото си управление новият цар успява повторно да отбие нахлуващите татарски дружини, а до есента на 1278 г. бил спрял напълно устрема на византийските войски, които към този момент били дали значителни жертви.

Както историята била доказала обаче, където мечът бил безполезен, влизала в ход дипломацията. Предизвиквайки татарите  отново да нападнат българските земи, Михаил VIII най-накрая успява да разбие патовата ситуация, в която се намирали българите и византийците. Многочислени татарски войски нахлуват през есента на 1278 г. в Добруджа и макар Ивайло лично да се заема с тяхното възпиране, е победен в няколко сражения и принуден да се укрепи в силната Дръстърска крепост. Междувременно, използвайки момента, византийците минават в настъпление  и начело с опитния пълководец Михаил Тарханиот извършват десант при Галата, като овладяват редица крепости по българското Черноморие, след което се отправят към българската столица.

На византийските войски не се наложило да подлагат града на обсада - много търновски боляри, недоволни от факта, че на трона на българите бил Ивайло, извършили преврат и пускат силите на Иван Асен III в столицата. Така претендентът сяда на трона. ,,Бившата царица Мария  -  съобщава Пахимер - която беше бременна с плода на варварина (Ивайло) беше отведена със сина ѝ Михаил при императора в Адрианопол."

Същевременно Ивайло успял да разбие татарите при Дръстър и се отправил към българската столица, но още докато пътувал  настъпил неочакван обрат - доскорошните му противници татарите се превърнали от врагове в негови съюзници заради политическите размествания в Търновград. Причината била, че протостраторът на България, татарския военачалник Касим бег, бил изместен от длъжността си от влиятелния болярин Георги Тертер, чиято подкрепа Иван Асен III търсел и в името на която бил склонен на всякакви рискове - включително разгневяването на татарски първенец. Новият съюз между силите на Ивайло и татарите на Касим бег довел до драматичен обрат в съотношението на силите. Двамата успяват на няколко пъти да нанесат тежки поражения на армиите на Иван Асен III и на византийците, намиращи се на територията на България.

Константинопол отговаря на предизвикателството  с изпращането на войска, командвана от протовестиария Мурин. На 17 юли 1279 г., при Котленския проход силите на бившия цар смазват по-многобройната ромейска армия. В средата на август същата година Михаил VIII  отново опитва със силата на оръжието да задържи на трона зет си Иван Асен III, но новата военна кампания е сполетяна от участта на предходната. Положението на Иван Асен III става неудържимо.


Михаил VIII Палеолог

Съдбата на българския цар обаче не се решава от ръката на Ивайло, а от намесата на доскорошния му съюзник  - боляринът Георги Тертер. Той преценява, че е дошъл моментът да узурпира върховната власт в България и след преврат срещу Иван Асен III е коронован за новия владетел на България. Зетят на Михаил VIII е принуден с бягство да спасява живота си. Смяната на владетеля в България довежда до коренна промяна в управлението. Вместо непопулярния Иван Асен III властовото кормило е поето от амбициозния Георги Тертер, който вижда в  Ивайло последната заплаха за своя престол и не закъснява да начене масирано настъпление срещу него. Търновската аристокрация се сплотява около новия цар и също желае отстраняването на Ивайло като претендент за трона.

След години на изтощителни сражения срещу многобройни врагове, Ивайло този път решава да отстъпи. Заедно със съюзника си Касим бег търси убежище при татарския хан Ногай, от когото се надявал да получи военна помощ, за да поднови борбата си за българския престол. Ногай приема бившия цар и привидно обещава исканата помощ. Ивайло обаче не успява да предвиди намесата на дългата ръка на византийската политика. Михаил VIII изпраща при татарския хан зет си Иван Асен III, който с подаръци и ласкателства трябвало да го настрои срещу ,,селския цар". Изходът бил предрешен след намесата на съпругата на татарския предводител Ефросина, която била незаконна дъщеря на Михаил VIII и убедила Ногай да нареди екзекуцията на Ивайло. Така народният водач, според Георги Пахимер, посреща смъртта през 1280 г. по време на пир с татарския военачалник, който неочаквано нарежда убийството му.

Легендата на Ивайло обаче не приключва с неговата физическа смърт. Отпечатъкът, който е оставил в народната памет е толкова дълбок, че се появяват редица имитатори, известни на историографията като Лъжеивайловци.

През 1294 г. в Константинопол пристига мистериозен мъж твърдящ, че е Ивайло. Ефектът е незабавен - според патриарх Анастасий I около този човек сякаш се стича целият свят. По това време император Андроник II подготвя военни действия срещу Османския бейлик в Мала Азия и един толкова харизматичен лидер би бил от твърде голяма полза. Името на Ивайло сякаш влива кураж, надежда и готовност за велики дела в неговите последователи.

Както посочва Пахимер този Псевдо-Лахана твърдял, че ако императорът даде съгласието си ще извърши велики дела срещу враговете. Първоначално самозванецът е арестуван, но силното недоволство на населението на Константинопол принуждава Андроник да го освободи, още повече, че самозванецът ,,изглеждал страшен за враговете и полезен за изпадналите в беда ромеи". Императорът дава благоволението си Лъже-Ивайло да бъде прехвърлен на малоазийския бряг и да потегли с привържениците си срещу Османския бейлик.

С този нов Ивайло тръгва една непрестанно растяща като лавина тълпа, която била съставена от ,,копачи", ,,орачи", ,,пастири" и други бедняци. Тези отчаяни хора били въоръжени най-често с тояги, но тръгвали на бой ,,...по собствено желание", с вяра в мисията на Лъже-Ивайло.

Явно стреснат, императорът отказва да въоръжи тази стихийна тълпа и нарежда Лъже-Ивайло отново да бъде арестуван, с което приключва всичко. Интересно е да се отбележи, че според сведенията при появата си в Константинопол този Лъже-Ивайло води със себе си отряд българи.

Около десет години по-късно през 1304-1305 г. се появява втори Лъже-Ивайло. Той отново е от български произход, представя се със собственото си име Иван и с прякора Свинепаса (на гръцки Хировоскос), като твърди, че е участвал в ,,някои войни в България". Със своята дружина от 300 мъже той предлага помощта си на император Михаил IX Палеолог срещу османците. Този Лъже-Ивайло също е задържан, но се спасява като се позовава на средновековното право на убежище в една константинополска църква. След това събира отново хората си, преминава морето и разкъсва османската обсада на крепостта Кенхрей при река Бююк Мендерес, обръщайки в бяг врага.

Но силите на българина са малочислени и когато скоро след победата му пристигат свежи османски подкрепления. Иван е пленен, но османците не го убиват, а искат откуп за освобождаването му под формата на 500 златни перпери. Плененият български военачалник търси съдействието на  наблюдаващите от крепостните стени на Кенхрей ромеи, но те отказват да платят за свободата на своя неотдавнашен спасител, което довежда до неговата екзекуция.

От всичко това е видно колко всъщност голямо е въздействието на Ивайло върху тогавашния Средновековен свят. Неговите подвизи и начинът, по който разтърсва средата на царе и благородници, дават вяра и надежда и на най-долните слоеве в обществото. Затова не е изненада, че в наши дни той продължава да е обект на голям интерес, а легендата му продължава да се разказва.

https://bulgarianhistory.org/ivaylo-tsariat-prostoliudieto/