• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

May 21, 2019, 04:31 pm

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 9155
  • Total Topics: 1101
  • Online Today: 29
  • Online Ever: 157
  • (May 17, 2019, 10:41 am)
Users Online
Users: 0
Guests: 4
Total: 4

Създаване и развитие на еничарския корпус

Started by Hatshepsut, Oct 05, 2018, 03:46 pm

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Историята на човечеството е изпълнена със сведения за жестоки погроми, кървави владичества, зверства и насилства. Светът не се учи от грешките си, тези неща присъстват и в нашето ежедневие, макар и прикрити за разлика от средновековието. "Тъмни векове" както остава в европейската история  този период. През средновековието в цяла Европа ври и кипи, на балканския полуостров също не е по различно. Държавите на него са разделени, във всяка от тях сепаратистичните стремления допълнително дестабилизират положението. Всеки желае властта, но никой не е достатъчно силен, за да я завоюва. В тази кризисна обстановка се появяват османците.

На балканската раздробеност се противопоставя номадския централизъм. Основната военна сила на османците е племенното конно  опълчение, включващо боеспособното население. Успешните походи сплотяват различните по развитие общности в османското общество. Фактор на обединението се превръща лозунга за налагане на правата вяра (ислям) над целия свят - Газават. Водачеството на свещената война е под предводителството на Осман син на Ертогрул от огузкото племе кайъ. С териториалното преразпределение на новозавоюваните територии в племенното обединение начело с Осман се появяват наченки на държавна организация. Първоначално обединени от военните набези, започват промени в полуномадското общество, които са обусловени от системата на разпределяне на териториите и плячката. Започва разграничение, при което целите на обособилата се върхушка не съвпадат с тези на населението. За да защитават интересите си ранните владетели създават военни формирования, които укрепват позициите на османския владетел, както сред своето население така и сред съюзниците му.

Първите по рода си такива корпуси са наречени яя и мюселем. По своята същност те се явяват междинното звено между племенната и класовата армия. Пряко зависими от централната власт, при поход получават заплата, а в мирно време обработват земя, като имат привилегията да са освободени от данъци. Обсадите на крепости свързани с напредването на завоеванието, поставя въпроса за създаването на един нов вид войска, а именно пехотата. Ето защо един от корпусите яя е създаден като пехотен. Първоначално поради неумението  да се сражават срещу калената в битки византийска пехота те губят много от числения състав на корпусите. Но желанието за трайно овладяване на територията изпъстрена с крепости  изисква усъвършенстването на пехотата като вид войска. Това неминуемо довежда до военна реформа, при която рекрутирането на пехотните корпуси се извършва от местното население, посредством данъка печик, т.е. една пета от плячката и военнопленниците се предава на вожда. Тази реформа има две положителни страни , първо чрез набирането на пехотата от немюсюлмански пленници не се намалява конното опълчение, второ започва да се стопява предимството на балканските народи изразено в жива сила, което в посочения период е в минус за завоевателите.

Формирането на платената пехота, на корпуса на еничарите е породено от извършващите се трансформации в османското общество в хода на завоеванието на Балканския полуостров. Поради това не бихме могли да заключим,  че това е еднократен акт на някой османски владетел, а обратно далновидната политика на Мурад I и баща му Орхан I и султаните след тях. В годините на управлението на следващитепсултани тази платена армия се развива и усъвършенства. Първоначално еничарския корпус не наброява много войници около 1000. Те са разделени на десет орти, управлявани от яябашия, като във всяка орта има по сто човека. При султаните Мехмед  II (1451 - 1481) и Селим I (1512 - 1520) в структурата на платената войска започват да се виждат промени. Първият въвежда второ подразделение в корпуса - секбан, по късно те се специализират в стрелба с мускети и аркебузи. Бюлюк е третото подразделение обособено от Селим I. В тази част се набират нови войници с много висока бойна подготовка, т.к. те преминават обучение в корпуса на аджеми - огланите. Погледнато от днешна гледна точка това са отряди за специални операции.  В хода на завоеванието ортите на бюлюка са от по петдесет човека , което вероятно е свързано с желанието за поддръжка по време на поход на елитна част. Десетичният принцип на изграждане на еничарския корпус  е окончателно утвърден от закон издаден от султан Сюлейман I (1520 - 1556).

Така ортите стават сто деветдесет и шест и разделени към джемаат, секбан и бюлюк се отнасят 101:34:61. Бойната подготовка на бъдещите еничари  се осъществява от оджака на аджеми - огланите . Докато еничарите са набирани чрез пенчика този корпус осигурява тренировката на бойците т.к. повечето от тях са бивши бойници. При въвеждането на девширмето в казармите започват да постъпват необучени хора, което обуславя включването на оджака към платената армия.
Най - общо еничарския корпус има около шестнадесет висши офицери, които командват личния състав. С най - висок чин е агата на еничарите, влизайки и в имперския диван. Втори след агата е секбанбашъ, човекът командващ подразделението секбан. При отсъствие на първия висш офицер той изземва длъжностите му по охрана на столицата т. к. не участва във военни походи Третият по значимост е кул - кетхуда командир на бюлюк и командир на платената пехота.

След като преминат обучението на тържествена церемония войниците се включват в еничарския корпус. С това се променя и социалния им статут, те стават роби на султана. Еничарите са изключени от социалния и стопански живот на страната. За разлика от спахиите  те не получават земя за участие в армията. Тяхното единствено средство за препитание е заплатата, която те започват да получават, по този начин стават всестранно зависими от централната власт. Единственият им сюзерен е султана, а след него агата на еничарите. За да се подчертае специалният им статут те имат формални белези - униформа, титла, символи които ги издигат над останалите социални групи в османското общество. Еничарите не са подвластни на законите в държавата, не могат да бъдат съдени от кадийски съд. Само султанът и агата на еничарите може да санкционира член на корпуса. Наред със специалния статут еничарите имат и много забрани целящи да ги направят още по - верни на централната власт. На тях им е забранено да се женят, да създават семейства,  да притежават каквато и да е недвижима собственост, като живота им е ограничен до казармените помещения. Последната четвърт на ХVI век се узаконява фактически практиката де се женят.

При създаването на платената войска в ранния период на завоюването еничарите са наистина елита на османската армия, без който много от победите биха били поставени по въпрос. С увеличаването на броя на еничарите, със спадането на процента на победни походи, а с това и на плячката в еничарския корпус настъпват качествени изменения, които от своя страна водят до изменение в стопанския и икономическия  живот в османската империя. Елитната войска все повече вдига бунтове заради неизплатени заплати, отделянето на еничарите от стопанството на страната през периода на създаването им като бойна единица дава своите резултати при секването на приходите от завоевания.

Както вече споменахме първоначално набирането на кадри за платената пехота става чрез данъка печик. Но в хода на завоеванието става много трудно да се плени достатъчен брой население годно да воюва. Намаляването на пленниците от завоевателни походи изисква изменение в данъка печик, вече се взима не 1/5, а всички пленени хора.

Решение на проблема централната власт намира с въвеждането на един  нов данък - девширме (Devsirme  от  Devsirmek - събирам), но остава в паметта на   народа със страховитото наименование " кръвен данък". Необикновената тегоба на тази данъчна повинност е свързана със задължението на немюсюлманите да дават децата си при набори на държавата. Чрез присаждане в турско - ислямска среда и съответната идеологическа подготовка тези деца стават готови да служат на държавата.

За немюсюлманите поданици на империята това е необикновена тегоба поради няколко причини. Необикновено тежкото данъчно бреме наложено им от централната власт изисква повече работна ръка в стопанството , а поради ниския стандарт на живот, породените от него болести и епидемии, както и завоевателните походи балканските народи са поставени пред демографска криза. И най - после личностния мотив на хилядите семейства които трябва да се разделят със своята плът и кръв. Пречупено през призмата на отделния индивид това събитие предизвиква нечовешка мъка. Част от тази болка е отразена в хиляди песни от народното творчество на балканските народи изпитали на гърба си този бич. Именно поради тази причина в народното самосъзнание векове наред това финансово бреме се запазва  с името "кръвен данък".

Да се смята че чрез девширмето се желае асимилиране на коренното балканско население и че това е един от методите на османската асимилаторска политика  би било меко казано пресилено. Асимилирането е сведено до рекрутираните момчета, но не и на техните близки. Ако се опитаме да преодолеем стереотипите наложени от нашата етническа и народностна принадлежност ще видим, че този вид данък е плод на далновидната  политика на османските султани. Чрез него  османската администрация и еничарските корпуси попълват овакантените места.

Извършването на набори за девширмето се изпълнява изцяло под ръководството на централната власт. По искане на агата на еничарите султана издава ферман, които има силата на обявена мобилизация. Първата такава заповед е от 1576, а последната от 1705, но вероятно тези граници са формални и събиране на девширме има и извън тези години. До локалните органи се разпращат заповеди целящи съдействието на местната власт във всяко отношение. Набора се извършва от агата на еничарите, който има неограничени правомощия. В султанските заповеди се записват и условията, на които трябва да отговарят рекрутираните. Цензът е необикновено голям по отношение на физическата красота, сила и излъчване. Посочената възрастова граница е между 15 и 20 години, като "най" - добра е дадена 17 години, но се събират и по - малки момчета по свидетелства на чужди пътешественици. От този вид данък са освободени някой специални групи население като рударските селища. Разбира се немюсюлманите познавайки изискванията на за подбор на еничари се стремят да им противодействат по различни начини от бягства от задължение,през това да подкупват циганчета да се представят за техни деца, ранна женитба до драстичнито физическо осакатяване, което е рядкост.

След идеологическа обработка някой от момчетата постъпват в държавната администрация, заемат високи постове в дивана, а някои стават дори велики везири, други които не блестят с особени умствени качества постъпват в корпуса на еничарите, но има и такива които остават роби за цял живот. Но нас ни интересуват онези които постъпват в платената армия и стават острието на османската завоевателна политика.

Както посочихме по - горе те са отделени от икономическия и социалния живот в империята, с цел пълно подчинение на централната власт. Увеличаването на броя на еничарите е  в обратна пропорционалност с броя на завоевателните походи, а от там и печалбата от тях. С достигането на своя зенит при управлението на Сюлейман Великолепни Османската империя започва да запада след неговата смърт. Все по - често има бунтове в Цариград на еничарите поради забавянето на заплатите или поради тяхната малка стойност. Традиция става при възкачването на всеки нов султан да се увеличават заплатите на еничарите. Тази практика както и големия брой на платената войска увеличава косвено тежкото положение на султанските поданици. Задълженията към фиска стават непосилно тежки, а стопански привилегии изобщо не съществуват за раята, която живее под прага на бедността. Сред еничарите започва разложение, те започват да се женят, притежават имоти. Стига се до там, че желаят институцията на еничарите да стане наследствена, за да могат и синовете им да се ползват със същите привилегии като тях.

Това предизвиква ответни реакции от централната власт. За преодоляване на кризата и най - вече за намаляване на числеността на силите на еничарите започва тяхното разселване в пограничните крепости. Така започва създаването на провинциалното еничарство, което започва да играе важна роля в живота на имперските поданици. По указ на султана се отправят на три годишна служба в една от пограничните крепости. Разпределени там по принципа на ротацията след изтичане на службата им се завръщат в османската столица. Пограничните еничарски подразделения се наричат небетчии, а началника на крепостния гарнизон  диздард, който се назначава от средите на висшите офицери които резидират в Цариград. Както и в столицата така и в провинцията еничарите се занимават с полицейски функции, но при недоразвитото местно управление, без контрол на местен орган този военен корпус се налага като главно ръководно ядро. Несъвършенствата  във взаимовръзката провинции - център поражда нерегламентирана експлоатация на местното население. При изпращане на еничарите  в провинцията се губи връзката между двете звена на едно цяло, а именно главният корпус в столицата и локалните войскови подразделения. Провинциалните еничари отказват да се включат в походите на централната власт дори и след заплахи по техен адрес. Изпращаните  инспектори от главното командване са подкупвани или както съобщава френския барон дъо Тот убивани. От до тук казаното можем да заключим, че действията на еничарите в пряка степен обуславят процеса на децентрализация на османското управление в имперските провинции и най - вече в  бейлербейство Румили. Видимо е разграничението между онова за което е създаден корпуса, за опора на централната власт и в онова, в което се превръща - главен фактор за нейната разруха. Този период влиза в българската историография  с термина " Кърджалийско време".

Следващият етап в трайното настаняване на еничарите в провинцията е проникването им в икономическият живот на империята. Това от една страна е обусловено от вътрешното разделение в самия еничарски институт. Някой от тях - офицерите са много по - заможни,  докато друга живее значително по - бедно.От друга навлизането им в органите на местното управление обуславя зараждащото се ниво на локална власт - аянския институт. По този начин се ражда нова държава в държавата, в която икономическата принуда, бакшишът, рушветът и насилието са неотменими стълбове. С натрупването на значителни богатства  отделни аяни създават собствена военна мощ - еялетска войска, рекрутирана от местната еничарска организация. Типичен пример за това е видинския отцепник Осман Пазвантоглу, гвардията на когото е съставена от местни войници.

Всички тези бунтове са свързани с кризата за развитието на феодалните отношения и преходът им към следващ етап. Тази криза не е ноухау само на Османската империя, има ги в Англия, Франция и почти цяла Европа. Реформите в империята са половинчати и безрезултатни т.к. не се съобразяват със социално икономическите условия, които настъпват след промяната на международната ситуация и преразпределението на силите. Това обуславя  изоставането на Османската империя от страните от западна Европа, които в по - късен етап ще се възползват и икономически ще я превземат, подчинявайки я на своята външно търговска политика. Така империята се превръща в консуматор на продукцията на оформящите се капиталистически общества.

Навлизането на еничарите в социално икономическия живот се обуславя в процеса на мобилизиране на поземления фонд чрез маликянето и чифлика, но при съществуващата тимарска система. Въпреки че параграф на еничарските закони гласи, че на еничарите им е забранено да се качват на кон. Този откъс не само прави социалната диференциация между спахия и платен войник, но и узаконява отдалечаването им от тимарската система. Независимо от строгите мерки на централата власт много войници от пехотата биват привлечени от феодалната рента и много от тях се сдобиват с тимарски владения. Още от втората половина на XV век в тимарските регистри се срещат тимариоти еничари. Първоначално сдобиването с поземлен имот става по различни схеми, като общото е че тези, които ги получават са близки на владетеля или заемат висши служби в дворцовата администрация или владетелска гвардия. друга форма на придобиване на поземлен участък е чрез раздаване на мустахфъзни тимари на еничари за добавка или повишение на заплатата им. Към края на същия век се забелязва, че еничарите владеят тимари от  трите категории ешкинджийски, мустахфъзи и гедик. С данните от тимарските регистри се вижда че процеса на ранно феодални отношения вече е установен. Въпреки че процеса е бавен и засяга първо малка част от еничарите е видимо, че платената войска не може да остане изолирана в това отношение, на преразпределение на поземления фонд. Тук е мястото да споменем, че с получаването на тимарско владение и включването им в спахийската конница, еничарите не променят своя статут в обществото, само получават допълнителни доходи.

С настаняването на еничарите в провинцията нараства и тяхната намеса в разпределението на земите. Вече в XVІ и началото на XVІІ век еничарите тимариоти са голям процент от владелците на земи в провинцията. Това обуславя мерките на централната власт срещу тях. Още Сюлейман Законодател с ферман определя размера на владенията им в зависимост от длъжността им в корпуса, а в следващия век се заменя част от заплатата срещу правото да обработва условно владение. Еничарите се стремят към поземленото владение защото заплатата, която получават е фиксирана, а поземленото владение при добра година и по - голяма икономическа принуда на раята  дава възможност за високи и сигурни доходи.

Условността на тимарското владение и възможността то да бъде отнето във всеки момент карат еничарите да търсят нова норма на земевладение и правят тимара все по - малко апетитен.

Следващият етап в развитието на еничарската поземлена собственост е свързан с установяване на владетелски права над пустеещи земи. Те изваждат за имота документ за собственост - тапия, а от Кануннамето виждаме че те не плащат данъци на властта. Възникнали не само в пустеещи земи тези форми на собственост се разпростират и в границите на тимарски  изоставени владения. За това те плащат на тимариота феодална рента. Освен присвояването на земи от обширния необработваем фонд друг метод за придобиване на частна собственост е изкупуването на вакъфски земи. По закон те са освободени от всякакви данъчни повинности, следователно и частно владение със статут на вакъф не плаща нищо.

Друга форма под която еничарите се включват в икономическия живот е събирането на данъци. Това е свързано с финансовата единица мукатаа, която представлява останалият дял от отчислението от централизираната феодална рента. Но тя не представлява аграрна институция нищо че е приход от фиска от известен брой феодални събирания. Тъй като държавата преотстъпва под наем - илтизам на частни лица събирането на този приходоизточник еничарите съзират възможност за забогатяване. Самата схема на илтизамът увеличава икономическата принуда върху производителното население. Еничарите започват да се разпореждат със събирането на приходите от оджалъка (обединение на няколко мукатаи). Във включените в мукатаите земи възникват частните стопанства на еничарите. Възможността да се продават мукатаите предизвиква включването и на поземления фонд в покупко-продажните операции, като по този начин от финансова единица мукатата става аграрна.

Натрупвайки солидни капитали еничарите стават най - голямата прослойка от лихвари в османското общество. Инвестициите са насочени към малко рисковия непроизводителен отрасъл - търговията. След 1740 година все по активно се намесват в търговията защото Махмуд І  им дава привилегии като ги освобождава от мита и такси. Има сведения за еничари, които съчетават не производствените отрасли със земеделието като Мехмед ага от София.

В кратко време еничарите се превръщат в едри феодали, а лихварските им къщи най - големите в страната.Това от една страна е обусловено от навлизането им в стопанския живот със завишени права, а от друга закономерното развитие на феодалните отношения в Османската империя. Въпреки негативното отношение породено от икономическата тегоба, влизането им в стопанството има и положителен аспект с разрастването на частната собственост, производството на която не е ориентирано към фиска, а към пазара.

Еничарите са ликвидирани като институция в османското общество 1826 година, както се изразява Цв. Георгиева  "по еничарски". Събрани на площада  те са избити жестоко.Въпреки ликвидирането на корпуса промените, които са извършени под негов натиск остават като сянка обричайки бъдещото развитие на империята. 

И. Гъдев