• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

May 22, 2019, 06:23 pm

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 9158
  • Total Topics: 1101
  • Online Today: 39
  • Online Ever: 157
  • (May 17, 2019, 10:41 am)
Users Online
Users: 1
Guests: 28
Total: 29

Цар Фердинанд I

Started by Hatshepsut, Oct 02, 2018, 09:10 pm

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut



Да се знае, че след абдикацията си, Фердинанд не спира да се интересува от българската съдба и по всякакъв начин гледа да помага на българите. Пример е писмото му до Хитлер, иска ревизия на Ньойският договор, следва връщането на Южна Добруджа.
Цар Фердинанд има тази незавидна и трагична съдба да види погребан нашия национален идеал след пробива на Добро поле на 15 септември 1918 г., да загуби две съпруги (Мария Луиза на 19 януари 1899 г. и Елеонора на 12 септември 1917 г.), да живее в изгнание 30 години и в края на живота си да научи за смъртта на двамата си сина Борис III (28 август 1943г.) и Кирил (1 февруари 1945 г.), след което е ням свидетел и на края на монархията у нас, настъпил на 8 септември 1946 г. след проведен "референдум".

Един от малкото светли мигове в нерадостния му живот е участието му в сватбата на цар Борис с Джована Савойска в Асизи на 25 октомври 1930 г.

В интерес на истината след абдикацията си Фердинанд Сакс Кобургготски не престава да се интересува от съдбата на България, превърнала се за него във втора родина.

През 1928 г. например, когато се чества 1000 год. от царуването на Симеон Велики и 50 г. от освобождението от турско робство, бившият монарх пише с апломб: "Когато българският народ празнува своята петдесетгодишнина, нека знае, че макар и далече от него, една изпълнена с болка, страдаща душа се вълнува от най-сърдечни пожелания за доброто му и светло бъдеще".

9 години по-късно, в писмо до Константин Калчев (от 7 юли) Фердинанд изплаква болката си, че за 50-годишния юбилей от избирането си за български владетел, на него му е отказано официално честване, за да види отново България - "Аз изпитвам и една душевна тъга, че за тоя 50-годишен юбилей не мога да бъда в любимия мой стар престолен град Търново, в който аз получих моето Българско кръщение", като "на 50-годишнината на моето избиране за Български държавен Глава, моите страдания се увеличават и от мисълта, че надеждата ми да видя още веднъж тази страна, на която посветих и пожертвувах младините си - изчезва". Фердинанд посреща с радост раждането на престолонаследника Симеон на 16 юни 1937 г. и следи с гордост усилията на сина му в държавното управление, които дават плод в процъфтяваща България на двадесетата година от встъпването му на трона на 3 октомври 1918 г.

Когато назряват условия за мирна ревизия на Ньойския договор Фердинанд Сакс Кобурготски също се включва в инициативата с прочутото си писмо до Хитлер от 7 юли 1940 г., в което моли "в името на падналите през Световната война под моето командуване храбри български войници и от името на моя тогава така тежко пострадал български народ, който гледа на мене като на единствен виновник за тогавашната катастрофа и нейните по-нататъшни последствия, да бъде поправена неправдата, нанесена на България от Антантата."

Хитлер отговаря благосклонно, а на 7 септември и под германски натиск по Крайовската спогодба държавата ни си връща Южна Добруджа.

По-нататъшната съдба на любимата на Фердинанд България обаче не е така благополучна, особено след включването й в Тристранния пакт на 1 март 1941 г. и обявяването на война на Англия и САЩ на 13 декември с.г.

На 5 септември 1944 г. съветските войски нахлуват в страната, а на 9 септември е извършен комунистическо - звенарски преврат, който ознаменува краят на българската независимост. На 1 февруари 1945 г. сред осъдените от Народния съд на смърт е и бившият регент Кирил, който е накаран сам да си изкопае гроба.

На 8 септември 1946 год. след "плебисцит" страната е обявена за република, а от 23 ноември с.г. премиер-диктатор става съветският гражданин и агент Георги Димитров.

2 години и два дни по-късно на 10 септември 1948 г. в Кобург в присъствието на двете си дъщери цар Фердинанд затваря завинаги очи. Умира на 87 години, преживял всички свои амбиции и илюзии и видял с болка рухването на своя свят, с който е бил неразривно свързан.

Hatshepsut

Царица Елеонора Българска


Вековната традиция на нашата държавност не помни друг случай, в който от лявата страна на българския цар да е седяла толкова достойна жена, заслужила с делата си не само възхищението на цяла Европа, но и правото да носи като свое фамилно име името на своя народ - царица Елеонора Българска. От втората съпруга на овдовелия Фердинанд се е очаквало само да се грижи за децата му. Но за девет години царуване от мащеха на царските сираци Елеонора се превръща в Майката на Отечеството, като с личен пример започва да приучва младото българско общество към състрадание, милосърдие и дарителство.
 За сватбен подарък на новата владетелка българският народ събира солидната сума 150 000 лв. Министерският съвет ги предоставя на младоженката и още следващата година тя ги влага в изграждане на санаториума за гръдноболни деца край Варна, построен по нейно настояване в национален български стил. За нея граф Де Бурбуло, съветник и приятел на Фердинанд, пише, че тя е висока, стройна, кестенява, със силен глас. Че знае всички езици и познава цяла Европа, говори свободно и руски. Отличава се с простота, няма слабост към лукса, обича хигиената, голите стени и отворените прозорци. Пред пресата Елеонора Българска казва: ,,Да си царица е служба като всяка друга: чиновник във Външното министерство, началник на пожарната команда или възпитател на деца с увредено зрение. Пък и царицата е такава само в Двореца".
 Елеонора изучава български сама - чрез разговорите при посещенията си в болници, санаториуми, заседания на благотворителни организации. Там се явява облечена в униформата на милосърдна сестра, а в китела на полковник - само когато присъства на маневри на подшефния й 24 пехотен Черноморски полк. И в същото време работи за Българския червен кръст, дарява значителни суми от личния си фонд на Дружеството за борба с туберкулозата, на Съюза за благотворителност по време на война, на дружеството ,,Самарянка". Основаният от нея благотворителен фонд ,,Царица Елеонора" открива болници, сестрински училища, сиропиталища и ясли, безплатни ученически и детски трапезарии, както и Интернат за слепи и глухонеми деца, за чието основаване дарява 30 000 лв. А когато жълтите европейски вестници я обявяват за владетелката с най-скромен гардероб, тя отвръща: ,,За една царица е недопустимо да се гизди!".
 България трябва завинаги да й е благодарна, защото царицата спасява от разрушение националния ни шедьовър - Боянската църква - българския влог в Европейския предренесанс. През пролетта на 1912 г. жителите на витошкото село решават да съборят този уникален храм заедно с фреските ,,от времето на царете Асеневи" и на негово място да издигнат нов. Защото старият бил малък и по време на службите черкуващите се селяните вътре не могат да се съберат. И царицата не само купува с лични средства и подарява на боянчани парцел за нов храм, но и довежда от Европа образописец. И понеже гласуваният от Народното събрание нейн личен бюджет е твърде скромен, царица Елеонора тайно продава едно от най-ценните си фамилни бижута - триредово перлено колие с цвят пепел от роза, принадлежало някога на самата Жюли Полиняк, приятелката на Мария Антоанета,  и подарено на Елеонора от баба й по майчина линия - френската херцогиня  Гаспарина Роан... Така една благородна чужденка спасява Боянската църква, за да я подари на  поколенията българи и на света, а самата тя да остане забравена.


Елеонора Българска е едновременно царицата самарянка и царицата воин. През ранната есен на 1912 г. избухва Балканската война. Тя със собствените си ръце е избродирала главното знаме на Македоно-одринското опълчение, организира курсове за милосърдни сестри, а самата тя е непрекъснато по фронтовете. В София, Пловдив и в Кюстендил са разположени болниците, издържани със средствата на царицата - 400 легла и 200 души обслужващ персонал. Близо до фронтовата линия са настанени и временни лазарети, по спирки и гари са разположени питателни пунктове за пристигащите с влака ранени. И тя - ,,Главната медицинска сестра на България" - е навсякъде: до последния ден на войната се намира на първа линия с риск да бъде пленена; денонощно лично осигурява спасяването не само на ранени, но и на болни от холера и петнист тиф. Или, както пише сестрата самарянка Мария Хаканова: ,,Тя си беше спечелила обичта на всички войници. Защото нямаше войник, който да е изказал някакво желание на Царицата-Майка - те й казваха Майко, - и да не бъде то изпълнено".
 И тъй - до битката за Чаталджа. Главната милосърдна сестра заминава на фронта край Кюстендил. Когато гърците настъпват в Кресненското дефиле и положението изглежда неудържимо, в българския щаб пристига височайша заповед за отстъпление. Болницата на царицата със 170 души ранени трябвало да бъде изоставена на милостта на врага. И тогава - за пръв път в живота си на коронована съпруга - царица Елеонора си позволява да използва правата на своя ранг: заповядва на артилериста полк. Атанасов да й осигури преграден огън, докато ранените бъдат измъкнати от болницата и спасени. После лично поема последствията от гнева на Фердинанд, а също и Военния кръст ,,За храброст", IV степен, без мечове. Това отличие тя получава след настоятелното искане на фронтоваците и командирите им. Това става със заповед, подписана от пом.-главнокомандващия ген. Радко Димитриев. Кръстът й е тържествено връчен пред войнишки строй в Кюстендил, където се е намирал Щабът на действащата армия.


Освен ордена тя получава и името, дадено й от народа - ,,Майка на фронтоваците", а европейската преса я нарича ,,Коронования ангел на България". Европа се прекланя пред делото на царицата. Трепва сърцето дори на далечна Америка. Президентът Рузвелт се обръща към нацията: ,,Да се притечем на помощ на един достоен за внимание и уважение народ, какъвто е българският. На другия край на света, през един океан и континент се намира един почернен и опустошен от войната народ. Един малък народ, който даде 44 000 от най-храбрите си синове жертва на бойните полета и 100 000 ранени и безпомощни в болниците. Един миролюбив народ, който през вековете е устоял на мохамеданските огнени вълни, днес е обезлюден от усилните си борби. Това е България. Нейната Царица и народ апелират към американците да им се притекат на помощ. Европа бе спасена за втори път от тоя малък народ. Борбата беше успешна, но нанесе ужасни жертви. Да помогнем на тоя народ, който се бори срещу общия враг на християнската цивилизация, жертвайки се да задържи мохамеданските орди в Мала Азия" (,,New York American", 21 януари 1914 г.).
  През 1915 г. царица Елеонора е поканена от президента Уилсън да посети Съединените щати. За пръв път коронована особа от Стария континент е уважена с подобно внимание. Царицата вече е болна и презокеанското пътуване, както и големите разстояния в Новия свят могат да й костват живота. ,,Не ме е страх. Нося си пълна торбичка с обезболяващи хапчета - казва тя на сестра си. - Длъжна съм да направя това за моята България. Америка е новата световна сила. И тя проявява интерес към нас. Точно сега, когато европейските сили ни смятат за агресор... когато сме разгромени и объркани. Повярвай ми, сестро, човек трябва да живее заради онова, което може да вземе със себе си на оня свят..."


Но на път за Хамбург, откъдето трябвало да вземе парахода за Ню Йорк, царица Елеонора усеща влошаване на състоянието си и постъпва в клиника. След три операции - оказали се напълно безсмислени - тя се решава на четвърта. Но вече е написала завещанието си. През лятото на 1917 г. царицата се връща в България, за да издъхне на 12 септември в килията на манастира ,,Св. Димитър" край двореца Евксиноград. Всичките финансови средства, с които е разполагала българската владетелка, тя завещава на болници, санаториуми, бедни семейства и инвалиди. Последното й желание е да бъде погребана скромно - ,,като прост войник!" - до стената на любимата й Боянска църква.
 Днес у нас малцина знаят делото на тази изключителна жена, наричала България ,,родината на душата ми" и ,,сбъднатата мисия на моя живот". И че Тя е казвала: ,,Нашият народ е благороден, състрадателен и предприемчив, и негово е бъдещето". С името на царица Елеонора е обозначена къса пресечка в столичен квартал, а централна софийска улица е наречена на друга българска владетелка - княгиня Мария-Луиза. Едната е майка на царя, другата е припозната от народа като Майката на Отечеството. Но кой ти слуша народа днес?! В България той никога не е бил мнозинство!

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=5&newsid=55115

Hatshepsut

http://monarchism.blog.bg/politika/2012/09/25/korespondenciia-mejdu-cari-ferdinandy-i-adolfy-hitlery.1003264




Приложение 1


Писмо на Царь Фердинандъ До Хитлеръ
Кобургъ, 07 юлий 1940 г.


    Ваше Превъзходителство, ще разберетѣ съ какво въодушевлѣние азъ като бившъ глава на една страна, която съ непоколебима вѣрностъ се е сражавала прѣзъ Свѣтовната война на страната на съюзната германска армия, и най-вече въ качеството си на пруски генерал-фелдмаршалъ съмъ следилъ полета на германския въорѫженъ народъ подъ гениалното водачество на Ваше Превъзходителство. Съ неописуемо задоволство преживѣхъ поражението и наказанието на държавитѣ отъ бившата Антанта, които сѫ били винаги мои смъртни политически врагове и които сѫ донесли толкова нещастия и бедствия на света, особено на малката България. Изказвамъ на Ваше Превъзходителство моитѣ искрени и най-горещи сърдечни пожелания за невижданитѣ и небивалитѣ въ историята дѣла и успѣхи на Нашето политическо и военно водачество!

     Постигнатитѣ победи, които откриватъ пѫтя за мирни договори, ми даватъ поводъ да поднеса на Ваше Превъзходителство следнитѣ мои мисли за благожелателно проучване. Придобиването на Добруджа бе една отъ най-важнитѣ военни цѣли на България още прѣзъ времето на Свѣтовната война. Въпрѣки нейното чисто българско население Добруджа бѣше откъсната пакъ отъ България по непонятни съображения. Ще бѫде напълно въ интереса на традиционнитѣ приятелски отношения между България и Германия и въ съгласие съ национално-политическитѣ идеи на Ваше Превъзходителство, ако тая загубена часть отъ българското тѣло бѫде върната на България именно отъ германска рѫка, а не отъ рѫката на друга страна, която се стреми да впрегне България въ своята кола чрѣзъ такова предложение. Не е нуждно да посочвамъ тукъ какви последствия за по-нататъшното развитие на Балканитѣ може да има разрешението на този въпросъ по единъ или другъ начинъ. Едно справедливо уреждане на добруджанския въпросъ въ тоя моментъ би могло да бѫде въ сѫщото времето едно лично и морално удовлетворение и едно потвърждение и оправдание на моята тогавашна политика. Отъ гледище на тогавашното положение на България като центъръ на Балканитѣ въ интересъ най-вече на сигурностьта на германския пѫтъ къмъ изтокъ ще бѫде, ако бѫдатъ засилени позициитѣ на България, като й се върнатъ загубенитѣ български области и излазътъ на Бѣло море. Отъ името на храбритѣ български войници подъ моето командуване, паднали въ Свѣтовната война, и отъ името на тъй тежко пострадалия тогава български народъ, който ме счита за единственъ виновникъ за тогавашната катастрофа и за последствията отъ нея, моля да бѫде премахната неправдата, причинена тогава на България отъ Съглашението!


Съ искрена вѣрностъ - Фердинандъ




              Приложение 2
 


Фюреръ и Райхсканцлеръ,
Главна квартира на Фюрера - 02. 08. 1940 г.


До Негово Величество
Царъ Фердинандъ Български, Кобургъ,
Августовъ палатъ

 Ваше Величество,

   Много приятелски думи, съ които Ваше Величество сте споменали германскитѣ успѣхи, ме радватъ искрено. Моля Ви поради това приеметѣ моитѣ горещи благодарности.

   За другото съдържание на дветѣ писма на Ваше Величество отъ 7 юлий т. г. длъженъ съмъ да кажа, че азъ винаги съмъ гледалъ съ особени симпатии на българскитѣ ревизионистични претенции. Може би не е далечъ времето, когато тѣ ще намѣрятъ своето осѫществяване.

На Ваше Величество твърде преданъ
Адолфъ Хитлеръ



  Откъсъ отъ книгата - "Василъ Бойдевъ - Отъ поручикъ до генералъ. Спомени"