• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

26 August 2019, 13:06:57

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: deevska
Stats
  • Total Posts: 9776
  • Total Topics: 1135
  • Online Today: 41
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 22
Total: 22

  • Българската Бойна Слава 5 0 5 1

Българската Бойна Слава

Started by Hatshepsut, 21 September 2018, 05:52:09

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Борис Дрангов - геният на българския военен


На 15 март през 1872г., в българския град Скопие (днешна "република Македония"), е роден един от най гениалните български военни - Борис Стоянов Дрангов. Той отраства в семейството на заможни местни търговци, които му осигуряват много добро образование. Дрангов завършва училището в Скопие с отличие, но решава да не продължава със семейния занаят. Вече юноша, той е станал свидетел на големите промени в освободена България и решава да отиде в София. Там кандидатства и е приет във Военното училище и учи в продължение на 3 години. Той прекъсва обучението си в София, защото влиза в спор със свой висшестоящ и е наказан. Над военната му кариера надвисва заплаха, но едва няколко месеца по-късно наказанието е отменено и Дрангов отново се връща в юнкерските редици. Командването го произвежда в чин подпоручик и го изпраща в Пловдив, в 3-ти конен полк. Няколко години по-късно, през 1899-та се извършва нови рокади във войската и Дрангов е пратен в Ломския 2-ри конен полк, като за всеотдайната си работа е повишен в звание поручик. Там той среща и своята съпруга - Райна Попова, потомка на велики българи.

В началото на ХХ век, българите в Македония продължават да чакат с пламенни сърца свободата, останали под хомота на турския султан. Напрежението в региона се засилва и през 1903г. избухва организираното Илинденско-Преображенско въстание. Дрангов, който е родом от Скопие, изпитва силна привързаност към борещите се за свобода свои сънародници. Той напуска армията и се отправя, заедно с други висши военни, към Кратовска област. Събира чета от 120 души и се бори в името на обединена България. Както всички знаем обаче, Илинденско-Преображенското въстание е увенчано с неуспех. Дрангов напуска Македония и се връща в България, като отново заема заслуженото място в армията. Командирован е в Санкт-Петербург, където учи  елитната Генералщабна академия. Уменията придобити там по-късно ще се окажат важни за бъдещето на Дрангов. Той завършва с пълно отличие и бърза да се върне към родината, където е назначен на служба в артилерийски полк. За кратко преподава във военното училище в Княжево, а по-късно е пратен като командир на Шуменския 10-ти конен полк. Покрай работата му в действащата българска армия, Борис Дрангов започва да пише и периодични военни трудове, както и да преподава военна тактика. Познанията му са високо ценени от армията и скоро той е произведен в чин майор. През 1912г., дългът към Отечеството за пръв път зове Борис Дрангов на фронта. Започват войните за национално обединение и той е привикан като способен командир. През Балканската война е назначен за началник-щаб на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия, като се сражава геройски и печели страховити сражения край Гечкинли, Чаталджа, Одрин, Селиолу, Ескиполос и Петра. Героизмът на Дрангов няма граници, той неслучайно е удостоен с орден "За Храброст" - 4-та степен.


Първата балканска война обаче не свършва благополучно. Цар Фердинанд се намесва твърде много в решенията на Генералния щаб и допуска редица тактически грешки. Османците овладяват атаката на българите край Чаталджа, а съюзните държави, подтиквани от някои определени велики сили, започват да гледат на българите като врагове. Примирието трае кратко и през 1913г. избухва нова война - Междусъюзническата. Дрангов взема дейно участие и там, като е пратен да се бие със сърбите. Стратегът обаче влиза в пререкания с върховнот командване, след като нееднократно критикува в свои статии военният министър Иван Фичев. Срещу Борис Дрангов са заведени няколко дела, на които той е оправдан. Престижът му сякаш остава оронен и той служи дълго време в провинцията си, докато най-накрая дочаква да бъде произведен в подполковник. Междувременно, Втората балканска война(Междусъюзническата), свършва зле за България. Страната е дала изключително много жертви и е постигнала огромни победи, само за да стане жертва на предателство. Времето за реванш обаче сякаш тепърва ще настъпи.

През 1915г., по решение на царя България влиза в най-големия конфликт, познат на човечеството до момента - Първата световна война. Цар Фердинанд застава на страната на Германия и Австроунгария, като по този начин смята да се разправи със съседните държави. Войната започва и подполковник Дрангов е изпратен отново на фронта, като командир на 5-и македонски полк. Важно е да се отбележи, че това подразделение е съставено предимно от дейци на ВМРО, които нямат почти никакъв военен опит. За кратко време обаче, тактическият гений на офицера успява да превърне от тях истински бойци, които се сражават геройски в боевете край Калиманци, Кочани и Щип. През 1916г., подполковникът се намира край Петрич и за кратко се откъсва от военните действия, за да построи чешма на загиналите бойци от 5-и македонски полк. В разгара на войната, в кървавите сражения по всички фронтове загиват много български висши офицери. Родната армия е изправена пред заплаха да остане без ръководни кадри и именно затова извънредно е създадена школа за подпоручици в Скопие. Като уважаван тактик и педагог, Дрангов е отзован от фронта и изпратен да преподава в родния си град. В редиците на бъдещите военни тогава е строен и българският писател Чудомир. Той споделя впечатленията си от личността на подполковника:

"Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор... Голям педагог, сърцевед, когото чувствувахме повече като добър баща, отколкото началник... Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но начело на всички стоеше без съмнение личният пример"

След няколко месеца, близо 900 души завършват школата на Дрангов и са изпратени да служат на Родината. Много от тях се сражават смело и постигат големи победи, благодарение на уменията, усвоени от великия подполковник. Самият Борис Дрангов отново е изпратен на бойното поле. Като началник-щаб на 1-ва пехотна дивизия той се отправя към бойните полета на плодородна Добруджа, за да се бие с румънците. През март 1917г. на него му е възложено командването на 9-ти пехотен пловдивски полк. С него той защитава участъка край завоя на река Черна, на Южния фронт. Два месеца по-късно, на 26 май 1917г., при жесток артилерийски огън подполковникът е улучен от шрапнел и умира от раните си. Тленните му останки за пренесени в църквата "Св. Димитър", в родния му град Скопие. По-късно обаче, сръбските окупатори, покрай терора и репресиите над местното население, решават да ги преместят в градските гробища. България се сбогува с още един от своите велики синове. Посмъртно Борис Дрангов е произведен в чин полковник. Днес неговото име носят три български села, а на мястото на старите пловдивски конни казарми е изграден паметник в негова чест. На гроба на великия Борис Дрангов в Скопие често се провеждат възпоменания, на които присъстват учудващо много българи.


Паметна плоча на Борис Дрангов в Скопие

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Генерал Никола Бакърджиев


На 21 март тази година се навършват 60 години от смъртта на един от най-ерудираните и интелектуални български офицери - генерал Никола Бакърджиев. Той е роден на 8 октомври 1881 г. във Велико Търново. Възпитаник на Военното училище в София.
Като първенец на 22-ри випуск е произведен в чин подпоручик и зачислен в Пети артилерийски полк в Шумен. От 1903 до 1907 г. учи в генералщабна академия в Торино, която завършва с отличие. Междувременно през 1904 г. е произведен в чин поручик.

Едва 27-годишен вече е с чин капитан. Заема отговорни длъжности, а по-късно става  командир на батарея в Пети артилерийски полк. В периода 1909-1910 г. е преподавател във Военното училище. След това е началник секция ,,Военни съобщения" в щаба на армията и началник на строева секция при организационно-строевото отделение. Никола Бакърджиев участва в разработка на оперативен план за водене на евентуална война  със Сърбия и Гърция. В Балканската война е помощник-началник на оперативна секция при щаба на действащата  армия. През 1913 г. е включен в делегацията за определяне на сръбско-българската граница.

През 1914 г. е произведен майор и вече през Първата световна война е началник на оперативна секция в щаба. От март 1916 г. е командир на дружина в Първи пехотен софийски полк, с който участва във войната срещу Румъния и в превземането на Тутраканската крепост. Отличава се със смелост в атаките и затова е награден с бойно отличие. През 1917 г. е повишен в чин подполковник, а от декември 1917 г. е началник на оперативното отделение в  щаба на действащата армия.

През април 1918 г. е командирован  в Германия на Западния фронт. През 1919 г. е повишен в чин полковник и е назначен за преподавател във Военната академия и началник на военно-историческата секция при щаба. От 1920 г. е командир на Трети пехотен Бдински полк, след което последователно командва Седми пехотен Преславски полк и Девети пехотен Пловдивски полк.

От 11 август 1922 г. е председател на военно-историческата комисия при щаба на армията. От 4 юли 1923 до 26 май 1926 г. е началник  на Втора военна област в Пловдив. На 6 май 1926 г. е произведен в чин генерал-майор.

От 1926 до 1929 г. е началник на Генералния щаб. От 11 януари 1929 до 31 януари 1931 г. е министър на войната  във второто и третото правителство на Андрей Ляпчев, но по свои съображения подава оставка и отново поема поста началник на щаба на войската. Но на 6 май 1934 г., в навечерието на Деветнадесетомайския преврат, с типичния си независим и решителен характер подава оставка в знак на протест срещу назначаването на председателя на Военния съюз Атанас Ватев за военен министър.

На 16 май 1934 г. получава най-високото тогава звание генерал от пехотата и е уволнен от армията. В българската военна история генерали от пехотата са само 22. През 1943 г. е поканен за министър на войната, но отказва.

На многобройните си постове, които заема, Никола Бакърджиев подчинява възрожденската си душа на превръщането на войската във фактор за мир и спокойствие в страната. Той се отличава с ярък боен дух, родолюбие и желязна дисциплина. След войните ръководи изготвянето и реализирането на нов план за мирновременна организация на войската, с който се формират нови полкове и се възстановяват дивизионната организация и военно-инспекционните области.

Воинските отличия, които големият стратег получава, също говорят за един живот, отдаден на верността към България. Той е отличен с Орден за храброст, орден ,,Свети Александър", Орден за военна заслуга и др. Турците също са респектирани от него и му връчват орден ,,Железен полумесец".

Умира в София на 21 март 1954 г.
Животът на този волеви и оригинален български генерал с огромен творчески замах го поставя на видно място сред рицарите на безкористието с пагони.

http://www.desant.net/show-news/29682/

Hatshepsut

5 прояви на българския боен дух:


Hatshepsut

Генерал Иван Фичев - стратегът на Балканската война


Той е първороден внук на един от прочутите възрожденски строители в България. Роден е във Велико Търново на 15 април 1860 г. в семейството на най-големия син на Колю Фичето. Учи в прочутия ,,Робърт колеж" в Цариград, но не успява да го завърши. Когато е на 17 години, умира баща му и достолепният му дядо прагматично отсича: ,,Иван да идва да гледа дюкяните на татко си, стига е учил този ингилизки." Четири месеца по-късно руската армия преминава Дунава и Иван се записва в Българското опълчение. Но командването забелязва, че владее отлично руски език, и го изтегля от фронта, за да бъде преводач. ,,Ако не е била тази война, със сигурност е щял да има друго професионално развитие, а не като военен", смята неговият правнук проф. Михаил Неделчев, чиято баба е втората дъщеря на генерал Иван Фичев. Изтъква, че е имал писателски и филологически заложби. Владеел основните европейски и балкански езици. Дори на стари години в софийския му дом идвал ходжа, който му помагал да поддържа познанията си по турски език. Иван завършва Военното училище. През Сръбско-българската война (1885 г.) е сред защитниците на Видинската крепост като командир на рота от Пети Дунавски полк. Фичев е убеден стамболовист. При потушаването на русофилските бунтове в армията през 1887 г. е редом до своя именит съгражданин - регента Стефан Стамболов. Симеон Радев не крие, че е замесен и в издевателствата в софийския затвор ,,Черната джамия".

През 1898 г. завършва военна академия в Торино (Италия). Развива се като талантлив преподавател и военен изследовател. Трудовете му донасят признание и през 1898 г. е избран за действителен член на БАН - подобна чест в цялата история на академията имат само неколцина военни. ,,Той е скромен човек със слабост към науката" - пише за него американецът Уил Мънро в първата англоезична пътеписна книга за България (1914 г.).

Добрият пълководец се проявява не само на бойното поле. Тази максима Иван Фичев оправдава напълно. През 1903 г. като началник на отделение в Щаба на армията му възлагат да подготви оперативен проект за война с Турция. След месец подполковник Фичев докладва: ,,Причини от политическо естество изискват да се поведе настъпателна война, т.е. да се пренесат бойните действия на неприятелска територия." Още седем години обаче висшето командване ще упорства, че България трябва да бъде готова само за отбранително-позиционна война, в случай че турската армия нахлуе в наша територия.

Междувременно Фичев е произведен в полковник, а след това и в генерал-майор. През май 1910 г. става началник-щаб на армията и съставя нов оперативен план за война срещу Османската империя, както е предложил още през 1903 г. Скъсва с дотогавашната подчертано отбранителна доктрина и разработва настъление в турска територия на два фронта - Македонския и Тракийския. Той настоява, че ,,българската армия на всякА цена трябва да вземе инициативата в ръцете си и да нанесе решителния удар". Фичев отчита разузнавателната информация, че османската армия е в период на реорганизация, и прогнозира, че ще бъде необходимо по-дълго време за цялостната й мобилизация, поради което още в началото на войната империята ще бъде принудена да се отбранява. Оказва се прав. За да осигури по-бързото нахлуване в турска територия, изнася максимално близо до границата зоните за съсредоточаване на българските части.

Генералът предвижда на македонския фронт да действа Първа българска армия, а за усилване на нейната численост ,,да се образуват доброволчески чети от македонски бежанци в България", които трябва да разстройват тила на турската армия и да вдигнат на въстание местното население. Тоест има визия за военното обезпечаване на българската кауза в Македония. Правителството на Иван Гешов обаче я проваля с тоталното си безсилие пред Белград при сключването на Балканския съюз и създава предпоставка за бъдещото дебългаризиране на Повардарието. Ген. Фичев усеща задкулисието и подписва със забележка първото споразумение със сръбския генерален щаб, с което България се съгласява водещата сила на македонския фронт да бъде Сърбия: ,,Групировката на съюзните войски и първоначалната идея за операциите принадлежи на сръбския генерален щаб, за което не поемам никаква отговорност." Но второто споразумение, което е фатално, му налагат да подпише без коментар - в Македония ще се изпрати само една българска дивизия?! Фичев става жертва на политическата конюнктура и обвинението, че е оставил Македония на сърбите, не е съвсем основателно - оперативният му план не съдържа подобно ,,предателство". Бри-танският политик Ноел Бъкстон е респектиран от него: ,,Пламтящите очи на Фичев крият резерви, неразгадаеми дори за българин. Но има една тема, която го кара да говори - несправедливостите по отношение на един народ, заслужаващ свобода." На Тракийския фронт вещият стратег отчита, че турското командване е подготвено за българско настъпление директно срещу Одрин и не очаква стремително нахлуване през планинските масиви на Сакар и Странджа. Точно затова решава ,,да използва и местността на изток от Тунджа за действие на големи маси войски". Залагайки на тази изненада, Фичев подготвя победоносния марш на Първа и Трета българска армия още в началото на Балканската война. Неговият план е в основата на блестящо изпълнените операции в Източна Тракия.

Той заповядва на ген. Радко Димитриев Трета армия да нанесе изненадващ удар върху десния фланг на турската войска и да овладее Лозенградската крепост (11-13 октомври 1912 г.). Настъплението завършва с истински триумф. Разпорежда Първа армия да атакува левия фланг на турските части при Люлебургас и така спомага за победоносния развой на Люлебургас-Бунархисарската операция (17-20 октомври 1912 г.). Така Българската армия успява да стегне железен обръч около Одрин и да прекъсне основния път за столицата Истанбул. Малко известен е приносът му за българската военна авиация.

Като началник-щаб формира по едно аеропланно отделение към трите български армии още в началото на Балканската война. Използвайки италианския почин от войната в Триполитания (Либия) през 1911 г., когато за първи път е използван самолет за разузнавателни цели, генералът предвижда, че наблюдението и атаката по въздуха имат безспорно предимство. През 1912-1913 г. българските авиатори първи в света използват самолетите не само за разузнаване, но и като бойно средство - за коригиране на артилерийския огън и за ,,бомбопускане" върху противниковите позиции.

,,Войната не може да се води с импровизация, а с предвидливост" - пише Фичев в книгата си ,,Ляо-Ян", с която анализира Руско-японската война от 1905 г. В голяма степен това, което предвижда и проиграва в оперативните планове, Българската армия успешно следва по бойните полета на Балканската война. Дори на стари години, разказва Михаил Неделчев, генералът обичал да разтваря бойните карти и да разиграва със своя внук Иван Карафилов оперативни ситуации от Балканската и от Първата световна война.

Фамилната чест над всичко

По време на Балканската война и двете дъщери на генерала са на фронта като милосърдни сестри. Наследниците му твърдят, че Фичев ги е подтикнал и цитират неговите думи: ,,Нямам син, който да се бие, но имам две дъщери - те ще помагат като доброволки." Предлагали му да ги разпределят в болница в тила, но той отказал. Не прави компромис дори когато лазаретът им е изпратен край Чаталджа, където се водят тежки сражения.

Подценяваният тактик

Предвидливостта на ген. Фичев за важни събития три пъти фатално е била подценявана от силните на деня, включително и от цар Фердинанд. В началото на ноември 1912 г. Фичев настоява да не се бърза с атаката на стратегическата Чаталджанска позиция, която държи подстъпите към Истанбул. Предлага да се даде отдих на войската и да се извърши обстойно разузнаване на противниковите сили. Ген. Савов, дясната ръка на Фердинанд, не приема Фичевите аргументи и издава прибързана заповед за атака. Тя се оказва пълен провал, нашата армия затъва при Чаталджа с цената на много жертви, а неуспехите ни дават кураж на Турция да бъде неотстъпчива по време на примирието. ,,Чаталджа не завладяхме, защото не умеехме поради липса на тактическа техника", пише по-късно с покруса ген. Иван Фичев. След Балканската война той е част от елита, който настоява взривоопасните спорове с Гърция и Сърбия да не се решават с нова война, а чрез преговори. Пак не го чуват. През май 1913 г. подава оставка като началник-щаб на армията. Последвалата междусъюзническа драма вкарва България в първата национална катастрофа.

В началото на 1915 г. като военен министър генералът е срещу волята на Фердинанд страната да стане съюзник на Германия в Първата световна война. Когато премиерът Васил Радославов му показва проектодоговора, той го предупреждава: ,,За Бога, да не се излъжете да го подпишете, защото ще погубите България!" Глас в пустиня. След месец голямата му дъщеря загива при атентата в Градското казино. Сломеният Фичев подава оставка и пре- минава в запаса - и без друго отдавна е омерзен от Фердинандовата политика. След войната Александър Стамболийски го изпраща пълномощен министър в Букурещ. Макар да представлява победена страна, румънският крал проявява подчертано уважение към прочутия генерал. При атентата в ,,Св. Неделя" през 1925 г. е тежко ранен - когато го изваждат изпод отломките, близките му помислили, че е мъртъв, защото липсвала част от черепа му. Въпреки влошеното здраве до края на дните си не престава да пише. Умира през 1931 г.

https://nreporter.info/

Hatshepsut

Как ген. Иван Колев посрамва руската армия

На 6 септември се навършват 98 години от Тутраканската епопея


На 7 септември в Мемориален комплекс ,,Военна гробница - 1916 г." в Тутракан ще се проведе възпоменателна панихида, с която ще се почете паметта на загиналите в епичната битка за дунавския град на 5 и 6 септември 1916 г. Тази година се навършват 98 години от Тутраканската епопея.

По време на Междусъюзническата война Румъния напада България на 28 юни 1913 г. и добруджанската й армия окупира българските територии до линията Тутракан- Балчик.
Два румънски корпуса и 2 конни дивизии преминават Дунав при Бекет и достигат старопланинските проходи. Южна Добруджа е включена в пределите на Кралство Румъния. Румънската държава превръща Тутракан в една от най-сигурните крепости по Дунава.

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния. Тя иска да си върне загубените територии, на които пръв е стъпил хан Аспарух. Българите изправят 3-та българска армия в състав - 4-та преславска пехотна дивизия, 1-ва бригада от 1-ва софийска дивизия, Дунавският българо-германски отряд и придадените им части под общото командване на началника на 4-та преславска дивизия генерал-майор Пантелей Киселов.

Съюзници на румънците в тези битки са сърбо-хърватски доброволци и Руската империя, чиято войска през 1877-1878 г. освобождава България от турско робство.
Още с началото на бойните действия кавалеристите под командването на ген. Иван Колев имат важен принос - защитават фланга на българските части, щурмуващи Тутракан, и успяват да предотвратят пристигането на румънски подкрепления.

Разбиват и пленяват не една румънска част, а в най-напрегнатия момент при защитата на Добрич се намесват и отблъскват неприятеля. След това активно участват в освобождението на цяла Добруджа.
Конницата на ген. Колев е една от първите части в армията ни, изправила се срещу руснаци. В Русия и дори в България по онова време се чуват гласове, че сражение между българи и руси е невъзможно.

Някои руски командири дори очакват масово предаване на българските войници при вида на руската армия. Самият ген. Колев изпитва дълбока признателност към Русия - не само заради Освобождението, но и заради факта, че семейството му намира убежище в руска Бесарабия и избягва от турските погроми в България през XIX век.
Българските кавалеристи се изправят срещу руска пехота и срещу прочутата през вековете с победите си Казашка конница и я побеждават на няколко пъти. Успяват да пленят руско военно знаме.

Успехите на българската кавалерия кънтят из цяла Европа. Главнокомандващият армиите на Централните сили на Балканите фелдмаршал Аугуст фон Макензен награждава с немски железен кръст ген. Колев.
Генерал Киселов дава начало на атаката на 5 септември сутринта. Той среща ожесточена съпротива от румънското командване, но до вечерта главната укрепена позиция пада.
На 6 септември настъплението продължава. Следобед румънският гарнизон се предава.

Вечерта ген. Пантелей Киселов влиза в освободения Тутракан. Българската армия пленява 450 офицери, 28000 войници и цялото въоръжение на противника. Победата при Тутракан поставя началото на освобождението на цяла Южна Добруджа. Битката е известна и като ,,Тутраканска епопея".
В битката загиват 8000 души, от които 1800 българи. Сред загиналите от българска страна има значителна част офицери. Мястото на сражението днес е военно гробище и един от Стоте национални туристически обекта.

http://www.desant.net/show-news/31157/

Hatshepsut

Подвигът на подпоручик Стратия Мазгалов на Добро поле

На 15 септември 1918г. войските на Антантата на Македонския фронт предприемат настъпление в два участъка на фронта с цел да обкръжат и унищожат Българската армия. На десния фланг, при Дойран, шест английски и гръцки дивизии са ,,анихилирани", по думите на самия генерал Джордж Милн, от храбрите български юнаци на генерал Владимир Вазов, командир на 9-та пехотна Плевенска дивизия.
Съвсем другояче се развива вражеското настъпление на другия фланг, при Добро поле. Пет френски и сръбски дивизии настъпват срещу четири български полка: 10-ти Родопски и 30-ти Шейновски от 1-ва бригада на 2-ра Тракийска дивизия и 29-ти Ямболски и 32-ри Загорски на 2-ра бригада на 3-та Балканска дивизия. Превъзходството на противника огромно. Срещу 10 000 български бойци на фронт от 22 километра настъпват 45 000 французи и недоубити сърби, поддържани от над 600 оръдия и стотици картечници.
Българите се бият като лъвове, но загубите от огъня на оръдията и картечниците са огромни. Три дни нашите юнаци удържат позициите си, напразно очаквайки командването на 11-та германска армия, под чието командване са шест български дивизии, да изпрати помощ. Накрая оцелелите са принудени да отстъпят. Но колко са оцелелите? В Ямболският полк след отстъплението му на втората линия на отбраната, остават едва 230 души. Подобно е положението и в другите полкове. Над 70% от българските войни при Добро поле загиват на бойното поле със смъртта на храбрите, бранейки Отечеството от налитащия враг.
Много картечни гнезда, обкръжени от врага, не се предават в плен, а се сражават до последния човек. Едно от тези гнезда се командва от подпоручик Стратия Мазгалов от Шейновския полк. Разполага с 2 картечници и 13 бойци.
Позицията им е изкопана в Скалистата височина, в самата скала. Бойците са добре защитени от артилерийския огън на противника. Разполагат с достатъчно боеприпаси, храна и вода. Но са шепа хора срещу многохилядния враг. Въпреки това приемат боя. Не отстъпват. Не побягват. Не се предават, за да спасят живота си. Те изпълняват дълга си към народа и Отечеството. Изпълняват го докрай.
Картечниците запяват в хор бойната си песен, носеща смърт на настъпващия враг. Много падат, но враговете са безчет. Позицията е обкръжена, обръчът е затегнат. Бавно, с цената на големи усилия и много жертви, враговете се приближават до картечното гнездо. Най-накрая успяват да се приближат достатъчно, за да пуснат в действие едно страшно оръжие - огнехвъргачката. Храбрите български войни изгарят в огъня, пречистените им души отлитат в небесата при своя Създател.

В книгата си ,,Урокът от Добро поле" полковник Азманов пише: ,,Само двама души са се спасили по чудо, за да ни разкажат за дивното себепожертване на тези никому неизвестни герои - светци. И дори противникът се възхищава от подвига им, като казва за тях: ,,... те предпочетоха да бъдат изгорени от огнепръскачки, но не се предадоха."
За Стратия Мазгалов се знае само, че е роден в Симеоновград (по онова време носещ името Търново - Сеймен). Той е един от стотиците хиляди обикновени българи, тръгнали на война вдъхновени от Българския национален идеал за обединението на многострадалния български народ в едно свещенно Отечество. За тези герои, понесени на крилата на Българския дух, даден от самият Вишний Бог на неговия Български народ, смъртта е само кратък преход към безсмъртието. Вечна памет на героите!


Hatshepsut

Стефан Тошев - героят от Тутракан


Първородният син Стефан на Тошо и Анастасия Тошеви е роден на 18 декември 1859 г. в Стара Загора. Майка му Анастасия е сред първите български девойки, изпратени да учат в Одеса. След завръщането си през 1863 г. тя основава първото девическо училище в града. През 1877 г. при посрещането на руската армия в Стара Загора държи пламенно слово на руски пред генерал Гурко. Благодарение на руския език, който научава от майка си, Стефан Тошев бива назначен по свое желание за преводач в Българското опълчение на 19-годишна възраст, въпреки забраната на родителите си да се включва в предстоящата Освободителна война.

След Освобождението Стефан Тошев се записва като юнкер във Военното училище в Пловдив. На следващата година става подпоручик и е изпратен да служи в Шестата дружина на милицията в Стара Загора. Скоро след това се прехвърля във войската на Княжество България. Там през 1882 г. е произведен в чин поручик, а три години по-късно в чин капитан, като е назначен за командир на Трети бдински пехотен полк. През есента на 1885 г. капитан Тошев е командир на Трънския отряд, който има 3 дружини. Участва в боевете при Мека црев и Три уши, където е ранен в двата крака. За проявения героизъм в боевете е награден с военният орден ,,За храброст"- IV степен.

Така започва блестящата военна кариера на храбрия българин, който през 1885 г. е произведен в чин майор, през 1895 г. в чин полковник, през 1904 г. е повишен в чин генерал, а през 1908 г. е назначен за началник на Първа пехотна софийска дивизия. През Балканската война участва в Лозенградската и Чаталджанската операция с дивизията, която командва. За проявените от него качества получава званието генерал-лейтенант и като командващ Пета армия през Междусъюзническата война действа успешно в участъка Султантепе, Егрипаланка и Китка планина.

През Първата световна война Стефан Тошев извършва едни от най-големите си постижения като военен деец. Тогава ръководи Трета армия, която през 1916 г. води успешни боеве срещу Румъния и Русия. При щаба му като офицер за поръчки е аташиран княз Борис, тогава млад поручик. Оттогава и датира възхищението на бъдещия цар към генерал Тошев:

,,Безспорно голям военачалник, генерал Тошев притежаваше способността да прецени обстановката, положението наше и на враговете зряло и проникновено. Прозорливост и бърза съобразителност лъха от всички негови разпореждания..."

Голяма заслуга за формирането на личността на Борис имат именно годините, прекарани на фронта, когато той се запознава с нравите, поведението и способните на българския войник.

За връх в бойната кариера на ген. Тошев се смята битката за Тутракан, който е превърнат от румънците в здрав бастион ,,с километрични телени мрежи, с безбройни вълчи ями, засеки и капани". Командващият румънската армия генерал Аслан го нарича ,,моят Вердюн". През Първата световна война там се водят кръвопролитни боеве, в който загиват и са ранени 550 000 французи и 434 000 германци. Усилията на германското командване да превземе Вердюн обаче пропадат. При подготовката за атаката на тази изключително здрава румънска крепост генерал Тошев влиза в остър конфликт с командващия съюзническите войски на Дунавския фронт и Добруджа германски фелдмаршал Август фон Макензен, който има свой план за атаката на Тутракан. В крайна сметка е приет плана на българския генерал. На 5 и 6 септември 1916 г. след устремната атака на Трета армия под командването на ген. Стефан Тошев, Тутраканската крепост е превзета, а  бранещите  я  40 000 румънски войници и 450 офицери са пленени. Един от най-големите подвизи на Българската армия е факт.

Въпреки огромния успех, неприятните чувства породени между фон Макензи и ген. Тошев довеждат до нови персонални конфликти. Българският командир не получава подкрепата на върховното командване и на 23 ноември 1916 г. е принуден да подаде оставка. Мястото му е заето от по-сговорчивия Стефан Нерезов, а ген. Стефан Тошев е определен за губернатор на Македония. На 25 март 1917 г. е произведен в чин генерал от пехота, най-високото звание в Българската армия. През 1918 г. му е поверено командването на Четвърта армия, а след края на войната през 1919 г. той преминава в запаса.

През периода 1923-1924 г. Стефан Тошев е председател на Съюза на запасните офицери, а през октомври 1923 г. е избран за председател на комитет ,,Народна признателност", чиято цел е подпомагането на жертвите на ,,комунистическия метеж" от септември същата година.

Генералът умира внезапно на 26 октомври 1924 г. в Пловдив, където е поканен да изнесе патриотична беседа. Тленните му останки са пренесени в София. Траурната процесия до Централните софийски гробища е предвождана от Цар Борис III.

Стефан Тошев е един от най-достойните и способни военни на Царство България. Под неговото командване десетки хиляди български войници извършват чудеса от храброст, бранейки честта и каузата на Родината си.

Част от ордените и отличията на генерал Стефан Тошев са:

Орден ,,За храброст" III и IV ст.
Орден ,,Св. Александър" I ст. с мечове,
Орден ,,Св. Александър" II ст. без мечове
Орден ,,За военна заслуга" II ст.
Орден ,,Стара планина" I степен с мечове
посмъртно Медал ,,За бойни заслуги" / Турция /
Златен орден ,,Лиякат" / Турция /
Сребърен орден ,,Имтияз" / Турция /
Сребърен орден ,,Лиякат" / Турция /

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Полковник Каварналиев, който спасява хиляди българи от клане: На грък гръб не давам


"Аз на грък гръб не давам" заявява полковник Каварналиев малко преди да се отправи към безсмъртието. Един от най-великите и незаслужено забравени български офицери е роден през 1866 година в Шумен.

По време на Сръбско-Българската война ненавършилият 20 години юнкер участва в разгрома на сръбските агресори при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот. Каварналиев се включва и в борбите за национално обединение, като нанася първите тежки удари на турските войски при Караагач и Селиолу.

Подлостта и коварството на враговете го отвеждат в Македония, където му е възложена изключително тежка задача. След като е успял да забави гръцките войски, за да може българското население от Кукуш да се спаси от клане, полк Каварналиев се окопава при Дойран. Целта му е да попречи на сръбските и гръцките войски да се съединят. Неравните битки преди това са го оставили с два непълни полка с обща численост 3000 войника. Гръцкото настъпление има в редиците си 42 000. Иначе казано съотношението на силите е 14 към 1 в полза на враговете. Въпреки героизма на нашите войници, силите им започват да привършват и те се огъват. Останал без всякакъв резерв Константин Каварналиев взема пушка, надява ѝ щика и лично повежда момчетата си в атака ,,на нож" с думите ,,аз на грък гръб не давам". В последвалата битка духът на гърците е сломен, а те самите са обърнати в бяг.

Довчерашните съюзници са загубили всякакви шансове да обединят силите си срещу България. В хода на битката, громейки лично враговете, полковник Каварналиев е ранен, но не обръша внимание на болката. Оказва се, че е засегнат голям кръвоносен съд и малко по-късно той умира от кръвозагуба.

Признателните поколения издигат паметник на самоотвержения пълководец край Дойран, Паметникът, наподобяващ този на Васил Левски е открит тържествено от друг велик български офицер - Борис Дрангов. През 1966 сърбоманската власт в Скопие извършва нечувано светотатство. В противоречие с всички норми на етика и човечност и в нарушение на Женевската конвенция от 1949 гробът му е взривен.

Но това брутално варварство не изличава геройството и жертвоготовността на Каварналиев, нито пък е в състояние да изтрие паметта за него. Низкият акт за пореден път показва слабостта на враговете на българския народ, които имат като аргументи само и единствено низост и безчовечност.

http://www.trafficnews.bg/news.php?id=23282

Hatshepsut

Българската ,,Желязна дивизия" всявала страх на Северния фронт

Сава Геров поваля 300 руснаци преди да бъде пронизан от вражеските щикове


Една от легендарните български дивизии в състава на армията на Царство България е Първа шопска, т.нар. ,,Желязна дивизия". След като е смазала съпротивата на сърбите, през ноември 1916 тя е прехвърлена на северния фронт, срещу ударилите ни в гръб румънска и руска армия.

На 30 ноември 1916 ръководството на една от ротите от Желязната дивизия решава временно да отстъпи пред ураганния огън на настъпващите руснаци. Старши подофицер Сава Геров от село Богданлия е ранен, но отказва да отстъпи, въпреки че има възможност. Отклонявайки всички молби на своите бойни другари, той застава зад една от ротните картечници с думите ,,вие вървете, аз ще остана".

Сава Геров натиска спусъка на картечницата и прикрива отстъплението на ротата. Тракането на картечницата продължава до края на деня.

На другия ден ротата се прегрупира, втурва се напред и си възвръща позицията, от която се е оттеглила предния ден. Железните шопи намират картечницата, която няма останал нито един патрон, а пред дулото ѝ намират над 300 убити руснаци. Сава Геров е до оръжието си, многократно наръган от вражеските щикове.а

Освен жертвоготовност подофицерът от Богданлия проявява и бойни умения. Докато има патрони, точният му мерник държи врагът надалеч, а опитите да се доберат до българските позиции коства стотици жертви.

Споменът за скромният, но велик българин достига до нас благодарение на спомените на поручик Георги Георгиев, ,,един от Първа дивизия", както озаглавява великата си книга.

*В българската история има много велики личности и събития, които незаслужено забравяме, концентрирайки вниманието си върху негативизма, проблемите, антибългарската реторика и предавания, с които различни медии и телевизии ни занимават всеки ден. TrafficNews.bg ще се опита да прекрати незаслуженото забвение, в което се намират много значими личности и събития от българската история. Рубриката се води с любезното съдействие на адв. Росен Димитров и адв. Станислав Станев от Пловдивска адвокатска колегия.

https://trafficnews.bg/

Hatshepsut

Каймакчалан - име символ на българския героизъм


Автор: полковник от резерва д-р Петър Ненков, военен историк

Тази година се навършват 98 години от епичните боеве за връх Каймакчалан в Македония, състояли се между 12 и 30 септември 1916 г. по време на Първата световна война.

На 9 септември 1915  г. българската армия извършва обща мобилизация и на 1 октомври преминава държавната граница на Сърбия. Само за 40 дни тя разгромява сръбската армия, която до този момент успешно задържа настъплението от северозапад на австроунгарските войски.

Притиснати от три страни, остатъците от сръбските войски, начело с крал Петър, министър-председателя Никола Пашич и началника на Генералния щаб генерал Путник, когото носят на носилка, се изтеглят през Албанските планини към адриатическото крайбрежие.

Там с френски параходи са превозени до остров Корфу. Наложеното от германското командване бездействие на нашите войски дава възможност на щаба на съглашенците да организира своите войски при Солун и да привлече подкрепления.

На 18 август 1916  г. Втора армия изтласква англо-френските части оттатък река Струма. 8-ма пехотна Тунджанска дивизия от Първа армия освобождава Лерин, Баница и Костур. Но с това настъпателните възможности на българската армия  се изчерпват.

Съсредоточило превъзхождащи по численост сили, съглашенското командване решава да предприеме през есента на 1916  г. настъпление срещу десния фланг на Първа армия в направление на Битоля.

На 12 септември 1916 г. започва артилерийската подготовка на противника. Тя продължава 4 дни и е толкова ожесточена, че окопите и ходове за съобщения на защитниците са съвършено сринати. Бойците остават на открито под убийствения огън на противника.

Малочислената българска артилерия не е в състояние да окаже помощ на пехотата. Срещу българските позиции настъпват 3 пехотни сръбски дивизии - Дунавска, Шумадийска и Тимошка.       

Противникът насочва главния си удар срещу връх Каймакчалан, висок 2524 м. Върхът е наричан ,,свърталище на бури, виелици и вечно налитащи мъгли". Той е скалист и гол, покрит само с алпийска трева и отвсякъде е изложен на артилерийски обстрел.

Отбранява се от 5 дружини и 4 батареи от 11 пехотен Сливенски полк, изтощени вече от боевете. Срещу него настъпва цяла сръбска дивизия с 50 тежки оръдия и много минохвъргачки. 46 дни продължават боевете за неговата защита. 46 дни върхът е забулен в барутни облаци, раздиран от огнените мълнии на експлозиите.

Ден и нощ върху него се изсипва огън и метал. Пръстта вече не личи под пласта от шрапнели. Каймакчалан кипи и дими като вулкан. По плещите му се стича черна лава от кипнала земя, камъни и кръв.

Окопите са сринати, ходовете за съобщения са заличени, телените мрежи са разкъсани, закритията са съборени. Огнените урагани следват един след друг, застигат се, огласят простора с адски вой. И когато противникът решава, че на върха не е останал жив човек, тръгва самоуверено в атака. Барутната мъгла е непроницаема.

Окопите на защитниците - преди миг пусти, изведнъж оживяват и посрещат врага с пушечен и картечен огън. Атакуващите вериги на сърбите се свличат в дълбоките долове.       
   
И така ден и нощ българските войници отбиват 60 атаки на противника, който ги надвишава десеторно по численост. Сърбите 60 пъти атакуват върха и 60 пъти са принудени да отстъпят в безпорядък пред българската твърдост и мъжество. Жертвите и за двете страни са огромни. Всеки ден отминава кървав и жесток.

Броят на излезлите от строя български воини достига 8000 души, а върхът все още се държи. Нощем няма почивка. Трябва да се поправят от разрушенията отбранителните съоръжения.

Войниците са смъртно уморени. Лицата им са изпити от изтощение и почернели от барутния дим. Погледите им са мътни от безсъние и напрежение. Едва днес, седнали в меките си столове и топли стаи, можем да си представим ада, през който са минали тези смели синове на България.

И друг враг връхлита храбрите защитници на върха - студът. Страданията им се увеличават от рано настъпилото захлаждане. Тежки облаци обвиват върха, залива го пороен дъжд и го обгръщат пронизителни ветрове, които заледяват окопите, оръжието и хората.

Окопите се пълнят с вода, затворите на пушките замръзват и не могат да стрелят, ръцете се вкочаняват и не могат да държат оръжието, но остава духът - онзи прочут български дух, който кара воините от 11-и пехотен полк да забравят за смъртта и да се сражават като лъвове срещу превъзхождащия ги неприятел.     

Седем противникови батареи всеки ден  засипват върха с хиляди снаряди. Скалите се тресат от взривовете, откъртени камъни се търкалят по сипеите, барутният дим изобщо не се разсейва, адският грохот е нетърпим. Но върхът остава български!

След студа и артилерийската канонада врагът, повече от всякога е сигурен  в успеха си. Неприятелските вериги отново се втурват  в атака. На върха замръзналите пушки замлъкват, а с тях и тежките картечници. Но са останали ръчните гранати и ножовете. С тях сливенци отблъскват и тази атака.

Нашите сили се топят, докато противникът непрекъснато получава нови подкрепления и се надига отново в атака. Този път сърбите проникват на позицията. Устремяват се към 4-та батарея от 6-и артилерийски полк, разположена на самия Каймакчалан. Тя неведнъж е водила успешен двубой със седемте противникови батареи и е подкрепяла с огън пехотата.

Противникът наближава оръдията и още миг ще ги плени. Те стрелят с картеч. Командирът на батареята капитан Стефан Сотиров е ранен, но не се оттегля от боя. Неприятелските войници се вмъкват между оръдията.

Тогава измъчени и изнемощели, пехотинците се втурват с вик ,,ура" към позицията на батареята. Те удрят с ножове и приклади, артилеристите стоварват върху каските на враговете банниците на оръдията и те ужасени от отчаяния отпор, отстъпват с бягство.   

С всеки изминал ден защитата на Каймакчалан става все по-трудна. Противникът настъпва срещу левия фланг на позицията, отбранявана от 3-та пехотна рота. Нейните окопи са изпълнени с трупове на убити, с ранени на две, три и четири места.

Забравените герои: Генерал Алекси Попов, когото властта лиши от орден ,,За храброст"

Войсковото формирование се топи бързо. Пада убит ротният командир, взводните командири и подофицерите. Накрая остават живи само 15 войника от ротата. От вражеския артилерийски огън вече не личи къде са били окопите. 15-те храбреци заемат позиция на канарите над позицията и оттам с ръчни бомби отбиват поредната вражеска атака.

В центъра на позицията прозвучава тръба. Тя подава сигнал за атака. Четвърта батарея открива огън. Защитниците на Каймакчалан се вдигат в контраатака, за да си възвърнат предните окопи, които противникът е успял да овладее.

Командирът на 11-и пехотен Сливенски полк полковник Никола Христов и командирът на бригадата полковник Алекси Попов запасват паласки, вземат по една пушка и повеждат малцината останали живи срещу врага.

Малко Търново поправя историческа неправда, свързана с името на генерал-майор Алекси Попов

,,Напред. На нож!" - ечи команда. Командирът на 10-а пехотна рота също подава същата команда и напуска окопа, но никой не го последва. Той се оглежда с помътнял поглед и разбира, че всичките му бойци са мъртви. Обръща се отново към окопа и изкомандвайки: ,,Мъртвите в атака!", тръгва към противника - сам, горд и величав, презрял смъртта.

Сливенци и другарите им от другите полкове, притекли им се на помощ, се втурват напред. Блясват неприятелските ракети. С удар на нож българите си връщат окопите, които врагът е заел. Продължават към противниковите окопи, които са изкопани само на 150 крачки от нашите и нахлуват в тях. Борбата е кратка и жестока.

Смелият командир на дружина майор Куртев поваля трима сръбски войника, но сам е тежко ранен в ръкопашната схватка. Преди да издъхне се обръща към своите бойци: ,,Удрете, братя! За мен не се грижете. Пазете България!"

И отново се чува адски трясък и грохот. Отново кръв залива Каймакчалан. Не остават никакви офицери и подофицери. Първият окоп е пълен с убити и нито един жив. Вторият окоп е пълен с убити и нито един жив. Оцелелите търсят закрила от вражеския огън зад труповете на своите мъртви другари. Скрити зад тях, те отбиват с огън и ръчни гранати поредната атака на врага.

Закривайки с гърдите си ротния му командир, предпазвайки го от насочения към него вражески нож, загива единственият останал жив подофицер в полка - Стефан Китайков, показал изумителна храброст в боевете.     

На 30 септември 1916 г. сърбите, получили помощ, засилват огъня си до невъобразимост. Вече не се чуват отделни изстрели - всичко се слива в непрекъснат грохот. Цели групи войници от 11-и пехотен полк внезапно полудяват, стават равнодушни към смъртта и вече не познават командирите си и своите другари. Българските батареи на Каймакчалан мълчат. Свършили са снарядите. Нови не може да се поднесат.

Огънят на противника е подлудяващ, смъртоносен. Мълчат окопите. В тях на вечна стража са останали само мъртвите герои. Тук-там из барутния дим като призраци се мяркат само отделни войници. Те държат в ръцете си пушки, но не стрелят, защото от неспирния ужасен трясък - някои от тях са оглушали, други са загубили разсъдъка си.

Противникът навлиза плахо в позицията и също не стреля по тях. Оставя ги да се изтеглят. За пръв път от много дни на Каймакчалан е тихо. Върхът е паднал с чест и слава, на която биха могли да завидят и древните спартанци!

След Шипка, връх Средногорец и Калиманци, Каймакчалан остава завинаги записан със златни букви в бранната летопис на Третата българска държава като еманация на българския дух и мъжество. Пред паметта на воините от 11-и пехотен Сливенски полк можем само да свалим шапки и мълком да се поклоним.

http://www.desant.net/show-news/31350

Hatshepsut

Завоят на Черна - безсмъртната епопея


Днес ще ви разкажем за епопеята при Завоя на Черна. Това е една от най-кръвопролитните битки на българската войска във войните за национално обединение. Боевете продължават от края на защитата на Каймакчалан в началото на октомври 1916 година до края на войната през есента на 1918 година.

В Завоя са водени боеве наистина за всяка педя земя, за всеки окоп и за всяко камъче. Всяка атака е посрещана от контраатака. Скрити зад скалите самотни храбреци удържат цели взводове и дори роти на противника по цели дни. Войници и офицери се бият рамо до рамо, денонощно отбиват атаките на противника, превързват ранените си другари и продължават боя. Броят бомбите и сложили ножа на манлихерите само си казват ,,Нека дойдат, ние ще ги посрещнем!".

Битката на Завоя на Черна е кървава, страшна, безпощадна - истинска Голгота. Нашите войски воюват под адския огън на превъзхождащи ги по численост части от армиите  на четири държави - Франция, Италия, Сърбия и Русия. Въпреки това българите удържат натиска и след тежки боеве отстъпват една ивица земя, която включва Битоля  и до края на войната удържат линията Пелистер- Червената стена-кота 1248-кота 1050-Маково-Рапеш-Стравина-Градешница.

След изтеглянето на българските части от Каймакчалан в началото на октомври 1916 година сръбските войски се спускат в равнината и още на 3 октомври се опитват да пресекат река Черна. Бесните им денонощни атаки продължават две седмици и са отбити от трета бригада на Осма тунджанска дивизия, подкрепени от части от други полкове и дивизиии. В

дясно от Завоя са Бдинци, които се сражават храбро и упорито с френски части при Кенали. Върху нашите войници се излива град от снаряди, експлозиите разорават земята, шумовете от падането десетките хиляди снаряди сякаш се сливат в един-единствен звук.

На 11 октомври започват ожесточени атаки в района на селата Брод и Скочивир, които продължават с нарастваща сила до 15 октомври, когато за един ден сърбите провеждат осем последователни атаки, кърваво отбити от смелите и самоотвержени защитници.

На 18 октомври с нощна контраатака на нашите части сърбите са отхвърлени назад, след което настъпва затишие в бойните действия. На 28 октомври противникът атакува участъка при село Велисело, но е отбит.

Следва ново затишие, до 10 ноември, когато противникът преминава реката и стремително атакува позицията при село Полог. Отбраняващите части задържат противника до 14 ноември и се изтеглят на позиции северно от селото. Ключова за българската отбрана е височина 1212, което прави атаките на сърбите особено ожесточени. Те превземат след тежък бой безименната височина Р, в българската военна история тя е известна като един  от ,,Еровете".

След два дни упорита и героична, отбрана българските войски се изтеглят от височина 1212. След това българската войска се изтегля от Битоля и застава твърдо на линията Пелистер-Червената стена-кота1248-кота 1050-Маково-Рапеш-Стравина-Градешница. Тази позиция е отбранявана до края на войната.

След 20 ноември 1916 година противниковите войски атакуват енергично кота 1050, винаги героично бранена от български и немски войскови части. Устремът на сърбите да завладеят кота 1050 е спиран с точен огън и всяка тяхна атака е удавяна в кръв.Завоят на Черна се превръща в гробница и за сръбската армия, като по данни на съвременници сърбите губят около 100 хиляди войници. Неуспехът в битката за Завоя кара много сърби да се предадат на българите - те просто дезертират. Сръбските войски са сменени от италианци, французи и руснаци.


Карта на Завоя на Черна и Битолското поле

След средата на декември 1916 година до април 1917 година настъпва затишие, за да се разгори битката с нови сили през май на същата година. 40-50 хилядна армия, съставена от французи, италианци и руснаци атакуват на един фронт от 20 километра, без да спечелят и педя земя. Българските полкове са добре окопани, артилерията ни е добре подготвена за отбрана. В хода на майските боеве, на 26 май 1917 година е тежко ранен,  и същия ден почива от раните си легендата на българската армия подполковник Борис Дрангов, командир на Девети пехотен Пловдивски полк.

Жестока е равносметката от битката при Завоя на Черна - хиляди български чеда остават завинаги на Завоя, има и особено тежко пострадали полкове като 28 пехотен Стремски полк - Стремци губят двама от всеки трима войници, подофицери и войници именно тук, на Завоя. Храбрата Осма пехотна Тунджанска дивизия е обезкървена след битките на Завоя.  В тези героични боеве българската войска губи 40 000 души убити и ранени. И макар войнишките гробища да са отдавна заличени от чужда, скверна ръка, искаме да вярваме, че духът на войниците от Завоя на Черна е още жив сред нас, техните потомци.

Нека ви разкажем за някои от смелите герои и техните бойни подвизи.

Паметна остава саможертвата на фелдфебел Стойко Василев Бакалов от 28 пехотен Стремски полк, който по собствено желание остава да прикрива изтеглянето на другарите си и с четири тежки картечници сам успява за няколко часа да задържи елитен полк на противника. Фелдфебел Стойко Бакалов загива край картечниците, за да даде името си на безименна могила и на песента ,,Стойкова могила" , станала химн на днешната 61 Стрямска механизирана бригада.

В нощния бой на 7 срещу 8 октомври 1916 година редник Руси Иванов Тонев от 55 пехотен полк е изпратен като свръзка и в тъмнината попада в позицията на сърбите и е обграден от няколко противникови войника. Без да губи присъствие на духа, редник Руси Тонев застава в позиция ,, За бой с нож", промушва един неприятелски войник с ножа и се оттегля към нашите позиции.

На 10 ноемви 1916 година в сражение е убит полковият командир полковник Василев. Противникът е успял да изтласка българите, когато редник Хубен Христов решава да спаси тялото на своя командир и се връща, за да го изнесе от бойното поле. Обграден от противникови войници, редник Христов не успява да вземе тялото на полковник Василев, но успява да вземе книжата му, да пробие с бой обкръжението и да ги предаде в щаба на полка.

На 24 октомври 1916 година предните постове на 56 пехотен полк при село Крапа под командването на старши подофицер Станко Добрев Очков задържат цяла сръбска дружина в продължение на един ден и спасяват взвода си от обкръжаване и плен. Старши подофицер Очков е обграден заедно с поверените му войници и  ги повежда в атака ,, на нож" , за  да си пробие път към българските позиции.

В есенните боевете на Завоя през 1916 година редник Павел Лазаров от 28 пехотен Стремски полк отказва да изпълни заповедта на командира си да се изтегли от позицията. Отговорът му е кратък: ,,Вие вървете, аз обаче ще остана и няма да ги пусна тук!".

Редник Лазаров стреля с манлихерата, хвърля бомби и пак стреля от различни места, за да заблуди противника, че не е сам на позицията. Тежко ранен в гърдите, той стиска зъби и допълзява обратно до другарите си, когато те вече са се изтеглили на безопасни позиции.

На 17 срещу 18 ноември 1916 година при село Ивен една сборна рота от 58 полк е отбила вече четири бесни атаки и в два часа след полунощ сърбите предприемат нова атака. В един миг българи и сърби се изправят лице в лице. Няколко минути се гледат втренчено, без да предприемат нищо. Първи се опомня подофицер Дешо Илчев, отива при взводния си командир подпоручик Апостолов, без да го познае, потупва го по рамото и пита:

- Адаш, имаш ли бомби?Нямам! - отговаря офицерът
- Аз имам две, да ти дам едната и да ги хвърлим към сърбите!
- Не, бомби няма да хвърляме!
- Напред, на нож, момчета! - извиква подпоручикът

Викът ,,На нож!" е подет от цялата рота, сърбите не дочакват българския щик и си плюят на петите. Скриват се зад една скала, където ги намират бомбите на подофицер Илчев. Те не се решават да атакуват повече.

Днес река Черна тече бавно и спокойно, смълчаният исполин Каймакчалан и притихналите коти 1248 и 1050 са неми свидетели на вечерната проверка на безсмъртните български герои от епопеята на Завоя на  Черна. Тук са хилядите български синове, които отдадоха живота си в служба на България и сложиха кости в името на нейното велико и светло бъдеще.

Днес в Завоя нищо не напомня за техния подвиг. Времето неумолимо тече и споменът за тяхната саможертва и за техния поглед избледнява в паметта на съвременните българи.  А може би е време ние, техните потомци, да отидем на Завоя на Черна, да построим паметници на нашите герои, да им занесем цвете, да се помолим за душите им, да им се поклоним заедно с нашите кръвни братя от Македония и да изпеем заедно  великата песен за техния подвиг:

,,Ясен месец изгрея
на завоя на Черна,
На завоя на Черна,
на илядо и петдесе.

Бой започна, бой ужасен
между сърби и българи
Между сърби и българи,
англо-френци и германци.

Майорот го рания,
фелдфебелот убия
Останая младите
да командват со ротата.

Дръжте се бракя, уще малко,
Еве помощта иде
Еве помощта иде
откай Белото море."

https://bulgarianhistory.org/zavoyat-na-cherna/

Hatshepsut

Битката за Букурещ - възмездието на българите

Нападението на Румъния срещу България в гръб през лятото на 1913 година нанася тежка рана в българската душа. Българската армия, която през това време се бие срещу сърби, гърци и черногорци, е сломена от един ,,поход" на румънската армия, достигнал до София, а на юг дори до Пазарджик.

Пътят на румънските войски е свързан с безчинства над мирното българско население. В българската народна памет този поход остава под името ,,кокошкарски". Румънската намеса поставя България на колене и е сред причините за загубата на Междусъюзническата война. Българската войска свива знамената ,,за по-добри времена". Българите желаят възмездие, а поетът Любомир Бобевски пише стихотворението ,,На грабителите":



Шансът за възмездие не закъснява. През 1914 година избухва Първата световна война, а на 1 септември 1916 година България обявява война на Румъния и започва освободителна Добруджанска кампания. В нейния разгар немското командване решава да форсира Дунав и да подкрепи немските и австрийските войски, които стремглаво приближават румънската столица от север и запад. Под командването на генерал Роберт Кош е формирана Дунавската армия, състояща се от български, германски и турски части, както и конната дивизия на фон дер Голц с два немски полка и три български.

Първа пехотна дивизия е снета от Добруджанския фронт още на 30 октомври и след усилен триседмичен марш в студ и сняг и в труднопроходима кал на 20 ноември стигат местоназначението си в селата около Свищов, там се концентрират значителни артилерийски сили, както и Дванадесета дивизия. Планът е форсирането на реката да стане с подкрепата на артилерията, но поради гъстата мъгла над Дунав реката е премината на 23 ноември с лодки, моторни салове и шлепове, като храбрата 12 дивизия има честта първа от българските части да премине на отсрещния бряг.

Преди това са превозени 217 дивизия и тази на фон дер Голц. Преминаването продължава и на следващия ден с лодки, като австрийските инженерни части изграждат понтонен мост, който е готов в късния следобед на същия ден. Дунавската армия се прехвърля на северния бряг на реката и започва настъплението си срещу Букурещ.


Немска карта на операцията

На крайният ляв фланг на армията действа 26 турска дивизия, в центъра са 217 германска и 12 българска дивизия, крайният десен фланг е зает от Първа пехотна Софийска дивизия. Българските конни полкове минават Дунав при Русе, включени са в кавалерийската дивизия на фон дер Голц и имат специална задача - да охраняват фланга на Първа дивизия и да съдействат за отхвърляне на противника от Комана. В първите дни след преминаването на реката частите настъпват без да срещнат осезаема съпротива, на 27 ноември Първа дивизия овладява Гюргево и настъпва по шосето към Калугарени-Букурещ.

Румънците са изненадани от форсирането на Дунав, но не са без план за действие. Те са се укрепили здраво около столицата си и не смятат да я дадат без бой, помагат им и руски части. Заповедта на командващия румънската отбрана генерал Константин Презан е ,,да се бие противника, където и да се срещне". В историята боевете между 1 и 5 декември 1916 година остават като ,,битката при Арджеш" на името на една от реките в района.

За българите обаче това е битката за Букурещ. От север и от запад към румънската столица настъпват силни немски и австрийски войски, сякаш най-слабото място на атакуващите е Дунавската армия, която настъпва от юг. Румънците и руснаците организират мощна контраофанзива по целия фланг на настъплението на Дунавската армия, като задържат настъплението и дори на 1 декември една румънска дивизия навлиза в стика между една българска и една немска дивизия и обхваща германците в тил и фланг.

Немците започват да отстъпват, а на 2 декември самоотвержената 12 дивизия ,,сгъва" под ъгъл фронта си и води ожесточен бой с превъзхождащи ги сили при Епирещи-Сингурени, без да може да влезе в контакт с немската дивизия. На 3 декември немското командване взема мерки да се възстанови връзката между частите и 11 баварска, 26 турска и конната дивизия на фон дер Голц настъпват устремно и прогонват упоритата румънска дивизия.

На десния фланг на армията, на 1 декември Първа дивизия води ожесточени боеве с румънци и руснаци, като 41 и 42 полкове изпадат в критична ситуация при река Няжлов и само нечовешката им воля и боен морал им помагат да сразят противника. На 3 декември срещу 1 и 6 пехотни полкове настъпва цялата 40 пехотна руска дивизия, но руснаците са спрени с точен пушечен, картечен и артилерийски огън.С тежки и кръвопролитни боеве по цялата бойна линия контраофанзивата на румънци и руснаци е овладяна, а съпротивата им - пречупена. На 6 декември разезди от 7 германска конна дивизия влизат в столицата на Румъния. Румънските части изоставят Букурещ и се изтеглят през Влашко към Молдова. Кралят и правителството се спасяват с бягство, а град Яш става нова румънска столица.

В битката за Букурещ българският войник проявява безпримерен героизъм и самоотверженост. Нека ви разкажем за някои от подвизите на героите.

На 30 ноември в боя за Калугарени-Букурещ картечният разчет на поручик Иван Марков от картечната рота на 41 пехотен полк е избит от противника, но той остава докрай на своя пост и загива с разкъсани от куршуми гърди, за да запише името си в книгата на българската храброст и героизъм.

В боя при Бранищари-Букурещ тежко е ранен един от дружинните командири на 6 пехотен Търновски полк майор Димитър Митов. Залегнал почти в самата верига, майор Митов е ранен на три места за 15 минути. Убити падат свръзките, адютантът, тръбачът- целият щаб. Лошата вест се разпространява бързо сред войниците от дружината. Кръвта им кипва, под смъртоносния огън на противника, те се вдигат ,,на нож" и прекосили двеста-двеста и петдесет метра, нахлуват в румънските окопи с вика ,,Дружиннио ни утепаата, вашата....".


Български войници в Букурещ

На 30 ноември при Комана-Букурещ пък, под натиска на превъзхождащ противник, деснофланговата рота от 1 пехотен Софийски полк се оттегля по заповед на своя командир. Един картечар, старши подофицер Сава Геров, отказва да изпълни заповедта с думите:

- Вие вървете, аз ще остана! - е краткият му отговор.

Друг случай от 1 декември при Калугарени, където 41 и 42 пехотни полкове са подложени на бесни контраатаки по целия фронт на настъплението им. Срещу авангарда - нашия 41 полк действат пет полка на противника. Положението е критично. На три километра зад полковете е придошлата река Няжлов. Всяко разколебаване би довело до изтикване на българите към реката и пълна катастрофа за двата полка. Командирите на дружини подемат по свой почин контраатаки, но те задържат противника само временно. В 2 и 30 след пладне с нови сили противникът настъпва, нашите веригите се пропукват и започват да отстъпват, следвани на 100-150 крачки от вражеските войници. Нашата артилерия лети напред към позициите и не може да отговори на огъня на противника. Появяват се и противникови бронирани коли. Плътният огън на противника коси редовете на нашите войници и убива бойния им дух. Поддръжки няма, изпратил всички налични войници във веригите, командирът на полка подполковник Хараламби Тошков е останал само с верния си другар- тръбача Петър. В най-критичния момент, офицерът се обръща към войника:

- Готов ли си, Петре?
- Готов, господин подполковник!
- Свири, Петре, атака!

Тръбачът почва да свири бойките звуци на сигнала ,,Атака". Обажда се втора, трета, четвърта тръба. Войниците са слисани, споглеждат се, но се сещат - това е сигнал от техния командир. Място за отстъпление няма. Мощен, сърдечен, смразяващ вик ,,Ура!" се изтръгва от хиляди гърла. Командирът на трета дружина от 42 полк майор Илков сам повежда атаката на войниците, последван от всички останали командири. Безумната контраатака ,,на нож" се увенчава с успех. Изправени пред гора от хиляди светнали български щикове, стъписаните румънци обръщат гръб и бягат. Силата на българския дух ги е пречупила. Те не могат да повярват, че имат срещу себе си войници, презрели смъртта. Пленени са 28 оръдия, цели 7 батареи. Подполковник Хараламби Тошков печели психологическата битка срещу вражеския военачалник.

Всъщност самообладанието често не напуска българския войник. В боя за Комана-Букурещ батареен командир от 4 артилерийски полк се настанява на наблюдателен пункт на едно високо дърво и под командата му нашата артилерия открива поразяващ огън по противника. Отсреща има опитни руски артилеристи, които откриват точен ответен огън и снарядите попадат в батареята, убиват коне и хора, обръщат артилерийски ракли. Един снаряд отсича дървото, на което седи нашият офицер. Останал по чудо невредим, той тупва на земята, а мерачът на едно от оръдията Петър Такев от Желява, Софийско се обажда:

- Бе, господин поручик, мъчно се качихме, лесно слезнахме! Оно е зор, кога се качва човек!

След падането на румънската столица командирите на българските 1 и 12 дивизии молят немското командване техните дивизии да минат през Букурещ, за да вдъхнат нови сили на българските войници. Желанието им не е уважено, но за сметка на това сборни роти от двете дивизии минават на парад през града на 9 декември 1916 година. За този паметен парад говори бардът на Първа дивизия, рицарят на големия дълг капитан Георги Стоянов Георгиев:

,,Музиката свири. Знамето се вее. Лъвът реве.
Като на парад нашата дивизия се носи по целия Букурещ. Церемониален марш пред всички къщи, пред всички прозорци, пред всички изплашени погледи, пред всички застинали сърца.
Виждате ли сега българския войник?
Може да няма гащи. Но победи!
Може да носи съдрани панталони. Но победи!
Може да мъкне смачкан шинел. Но победи!
Гащите се купуват. Панталоните се кърпят. Шинелите се гладят.
Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда.
И все пак вие ни сочите една хартия.
Ние ви сочим сто победи!
Ние, първа дивизия! Желязната! Славната!
Непобедена! Непобедима! Непобеждаема! Ура!"

Така завършва битката за Букурещ. Възмездието за ,,кокошкарския" поход е извършено. Записана е нова, славна страница в българската военна история. Българските войски енергично преследват отстъпващите румънски и руски войски и след тежки боеве фронтът се установява по течението на река Серет. Тази линия се удържа до края на Първата световна война.



ИЗТОЧНИЦИ:

1. Генерал Христо Недялков, ,, Действията на 1. Софийска дивизия през световната война; на румънския фронт, въ Влахия", книжка 2, година 5
2. Генерал Абаджиев, ,, 12 пехотна дивизия в Общоевропейската война през 1915-1918 год"
3. Полковник Дончо Терекиев,,, 42 пехотен полк във войната за обединение на българското племе 1915-1918 г.", 1929 година
4. Капитан Георги С. Георгиев ,, Един от първа дивизия", 1943 година
5. Списание ,, Нашата конница", книжка 2, 1926 година

https://bulgarianhistory.org/bitkata-za-bukuresht/