• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

18 July 2019, 10:50:43

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 37
  • Latest: Gemeto
Stats
  • Total Posts: 9374
  • Total Topics: 1118
  • Online Today: 38
  • Online Ever: 157
  • (17 May 2019, 10:41:46)
Users Online
Users: 0
Guests: 8
Total: 8

Старобългарската литература

Started by Hatshepsut, 29 July 2018, 21:18:16

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

ВЪЗНИКВАНЕ НА СТАРОБЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА.
Отношения между писменост и култура. Език и писмо в старобългарската култура

Основни характеристики на старобългарската литература:

* възниква в тясна връзка с изповядването на християнската религия;
* написана е на старобългарски език и със славянско писмо;
* следва византийските книжовни модели;

Старобългарският език се изгражда като трети официален литературен език в Европа след гръцкия и латинския.
В старобългарската култура са се използвали две азбуки - глаголицата, създадена от св. Кирил и кирилицата, възникнала по пътя на пригодяването на гръцката азбука към писането на славянски. Кирилицата постепенно изтласква употребата на глаголицата и се налага като писмена система на средновековната българска, сръбска, украинска и руска книжовност.

Възникване на старобългарската литература

Истинското раждане на старобългарската литература започва с официалното приемане на християнството като държавна религия в България. Нейният характер не би могъл да бъде разбран, ако не се има предвид това обстоятелство.
Старобългарската литература е християнска, защото главният подтик за нейното създаване, нейните смисли, образи, послания идват от християнската култура, тя отразява християнския мироглед и догматика (т.е. системата от схващания, които се приемат без доказване като абсолютна истина). Старобългарската литература възниква като книжовна продукция, без която изповядването на християнството на славянски е невъзможно. Същността на всяка религия е изложена в определени текстове. Те могат да бъдат записани или да се предават устно. Както в античните религии, така и в християнството съществуват молитви, чрез които вярващият осъществява връзката си с Бога, има произведения, предназначени за религиозния ритуал, разкази за боговете и пораждането на света и човека. Ето защо първите текстове, които възникват на старобългарски език, са преводи на най-важните богослужебни книги.
Тъкмо поради този факт пораждането на старобългарската литература е свързано с ред събития, станали извън пределите на България: мисията на братята Кирил и Методий в Централна Европа, в Моравия и Панония.
Когато говорим за създаването на българската литература, трябва да имаме предвид, че тя се крепи на два фактора: език и писмо - т.е. на писането със славянска азбука на славянски език.
1. Азбуката и първите книги на славянски са създадени от солунските братя Кирил и Методий. Те са изпратени от византийския император Михаил III (842-867) да проповядват християнството и да организират богослужебната практика в Моравия, централноевропейско княжество, населено от славяни (в земите на днешна Чехия - бел.). Византийският император е помолен за хора, които да проповядват на славянски, от княза на Моравия Ростислав, тъй като до този момент в страната е имало главно немско и италианско духовенство. Кирил и Методий заминават за Моравия през 863 г., като носят със себе си най-необходимите богослужебни книги, преведени на славянски език и написани на оригиналното писмо, създадено от братята: глаголица.
Езикът, на който се основават преводите на Кирил и Методий, е солунското славянско наречие (т.е. - наречие, отразяващо основните белези на езика на българската народност през IX век, тъй като това е и езикът на славянското население, живеещо в пределите на България). През IX век славяните в различни краища на Европа говорят един общ език с някои местни разлики, които не са пречка за взаимното им разбиране. Тъй като Кирил и Методий са родени в Солун, те са владеели солунското наречие и са го превърнали в основа за езика на своите преводи. В Моравия върху езика на първите преводи оказва влияние и местното, моравско наречие. След идването на Кирило-Методиевите ученици в България влияние оказват особености, характерни за говора на книжовниците в Преслав.
Азбуката, която създават двамата братя, глаголицата е съобразена със звуковия състав на славянската реч. Тя се оказва твърде различна от писменостите (по-специално гръцката и латинската), съществували през този период в Европа.
Ако писмото и езикът са водещи фактори в създаването на старобългарската литература, съществува и още една, важна политическа предпоставка за развитието на старобългарската литература: отношението на българската политическа върхушка към славянската книжовност.
Възникнала като резултат от мисионерството на Кирил и Методий в Моравия, старобългарската книжовност се развива в България в съзвучие с политическите интереси на българските владетели.
Старобългарската литература е най-мощното оръжие за християнизация у нас, тя се развива като резултат усилията на българските владетели да запазят политическа и културна самостойност и след приемане на християнството чрез налагането на славянската писменост. През 865 г. българският владетел Борис се покръства и обявява християнството за официална религия в своята държава.
* До този момент съществуват няколко културни пласта, които без съмнение са имали своя устна словесност.
Славянските племена, както и прабългарите, влезли в състава на новообразуваната държава, несъмнено са носители на свой езически фолклор, на устна народна култура. Той обаче не е бил записан, останал е незасвидетелстван през българското средновековие, защото грамотните хора от тази епоха са били свързани главно с църквата - монаси, свещеници - и са използвали своите знания главно в областта на религията. Следи от езически представи обаче можем да забележим в редица апокрифни творби, преводни и оригинални. В Западна Европа много от средновековните епически произведения на различни народи (епос, саги) са записани. Официалното богослужение в тези земи се е извършвало на латински език и така книжовниците не са имали усещането, че ще извършат светотатство, ако запишат езическите разкази на своите народни езици.
* Освен това земите, в които обитават прабългари и славяни, са били части от Римската империя. Те са населявани от траки, гърци и римляни, носители на антична култура. Още в първите векове от разпространението на християнството в тези земи съществуват негови поддръжници, а след приемането му за официална религия в Римската империя процесът на християнизация и църковно строителство се задълбочава. При идването на на славяните и прабългарите на Балканите те са в непрекъснат досег със съществуващата християнска култура по тези земи. Тези контакти са подпомогнали разпространението на християнството сред населението на новооснованата Българска държава.

Отношения между писменост и култура

И най-развитата цивилизация не може да съществува без писменост. Славянската книжовност се появява не само като следствие от процеса на християнизация. Тя сама на свой ред формира представите на българина през средновековието.
Когато старобългарският книжовник започва да твори сам, пред себе си той има образците на византийската християнска литература, а неговит образ за света е формиран изцяло под въздействието на християнската култура. Следователно старобългарската книжовност е средство за изразяване на представите за света. Много от основните понятия на християнството не са съществували в езика на славяните. Старобългарските книжовници са езикови строители. Те изковават нови думи на базата на славянски корени, които обогатяват старобългарския език. В старобългарския език от епохата на първата българска държава се съдържат множество прабългаризми, които най-често отразяват понятия, свързани с политическото управление (боритаркан, чръгубоил и др.). Те показват, че административната структура на България в този период следва най-вече прабългарски модели. Множество думи от гръцки произход, които можем да открием в старобългарските паметници, показват непрекъснато взаимодействие със средновековната гръкоезична култура.

Език и писмо в старобългарската култура

Когато старобългарската литература възниква, тя отразява едно уникално състояние за Европа през този период. Латинският език вече не е говорим език за нито една от народностите в Европа, а книжвният гръцки език се отличава от говоримия. Старобългарската литература през този период е единствената книжовна традиция, базирана на говорим език.
Славянският език (а не езикът на прабългарите) е предпочетен за основа на книжовната традиция в България поради наличието на многочислено славянско население в границите на Българската държава.
До идването на Кирило-Методиевите ученици в България прабългарите използвали своите руни - знаци, символи или "черти и резки", както ги нарича старобългарският книжовник Черноризец Храбър. Те се употребяват с практическа цел, могат да имат магическа функция и да означават някои абстрактни понятия. Така например знакът IYI означава небе, но и върховното божество в прабългарския пантеон - Тангра.
Прабългарите са ни оставили множество каменни надписи, съобщаващи за военни действия, строителство, възпоменателни надписи. Те са били написани или на прабългарски, или на гръцки език, като и в двата случая се е използвало гръцко писмо.
След приемането на християнството започват да се правят опити гръцкото писмо да се пригоди към славянския език.
През 862-863 г. Кирил създава глаголическата азбука, на която са написани и най-ранните преводи на славянски. Глаголическото писмо е оригинална звукова система, която до съвършенство следва звученето на славянския език. Кирил използва и знаци от различни други азбуки. Той вплита в буквите религиозна символика, като използва най-вече трите символа на християнството - кръст (символ на спасението от греховете чрез разпъването на Христос), кръг (символ на това, че Бог е без начало и край и е образ на съвършенството) и триъгълник (символ на християнския Бог в три лица Отец, Син и Св. Дух): Първата буква (а) наподобява кръст, така се внушава идеята, че това е християнско писмо, което идва от Бога и Бог е начало на всичко в света.
Глаголицата се разпространява в Моравия, България и Хърватско. Оригиналните творби от епохата на Първата българска държава са написани на глаголица.
Когато Кирило-Методиевите ученици идват в Плиска, те стават свидетели на опитите славянската реч да се нагоди към гръцкото писмо. Вследствие на тези опити възниква една азбука, която от почит към славянския първоучител се нарича кирилица. Тя е основана на гръцко писмо, като са прибавени някои знаци, взети от прабългарските руни и от глаголицата. Кирилицата започва да употребява активно, защото мнозина духовници, навикнали с гръцкото писмо, са изпитвали затруднения при писането на глаголица. Първите кирилски паметници се появяват още в Х-XI век. Процесът на заменяне на глаголицата с кирилица протича по-бързо в североизточна България, и по-бавно в югозападните предели на България, тъй като там книжовните традиции, създадени от Климент Охридски, са много здрави. Следи от глаголицата се откриват в тази краища дори и през XIII век.
Кирилицата става основното писмо на старобългарската литература.

Hatshepsut

Надпис от Балши. Надписът от Балши е летописен надпис от времето на Борис I (852-889), посветен на покръстването на българите.

Открит през 1918 г. от австрийски войници в манастирски развалини край село Балши (на около 25 километра югозападно от Берат, Албания) по време на Първата световна война. Надписът е издълбан на мраморен стълб. В горната част на стълба се намира българският летописен надпис, а в долната - по-късен надгробен надпис на латински на норманския военачалник Робер дьо Монфор, загинал през 1108 г.

Надписът е важен домашен извор за покръстването на българите и за югозападната граница на българската държава от онова време. В краткото житие на Свети Климент Охридски, написано от охридския архиепископ Димитър Хоматиан в началото на XII век, се говори и за други подобни каменни стълбове района на Главиница в днешна Албания, в които се съобщавало за кръщението на българите. Хоматиан дори отдава издигането им на Свети Климент Охридски:

"Той (Климент) ни е оставил в Охрид такива възпоминания и свещени книги, както и собствените трудове на своята висока мисъл и ръка, които са почитани и тачени от целия народ не по-малко от богонаписаните Мойсееви плочи. А в Кефаления (Главиница) могат да се видят запазени и до наше време каменни стълбове, върху които са вдълбани букви, отбелязващи приобщаването и присъединяването на народа към Христа."

Сегашното мастонахождение на надписа не е известно. През първата половина на ХХ век се е съхранявал в музей в град Драч (днес Дуръс). В Археологическия музей в София се съхранява гипсов отпечатък на надписа. Надписът е съставен на гръцки език:

Εβαπτισθη ο εκ θ(εo)υ αρχων Βουλγ]αριας

Βορης ο μετο-

τομασθεις

Μιχαηλ συν

τω εκ θ(εο)υ δε-

δομενω αυ-

τω εθνει ε-

τους ςτοδ.


В превод той гласи:



"Покръсти се от Бога архонтът на България Борис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374 (1 септември 865 - 31 август 866 г.)"

Hatshepsut

Самуиловият надпис. е старобългарски епиграфски паметник от 993 година, един от най-старите датирани надписи на кирилица. Надписът представлява частично повредена мраморна плоча, открита през 1888 година при строежа на църквата ,,Свети Герман" при село Герман, Преспанско, днес в Гърция. Издълбан е по нареждане на цар Самуил (997-1014) в памет на родителите му комит Никола и Рипсимия и брат му - Давид. Състои от 11 реда, изписани в стила на т.нар. стар унциал, повлиян от ръкописния литургичен унциал.



За пръв път надписът е обнародван от директора на Руския археологически институт в Константинопол Фьодор Успенски през 1898 година, като почти едновременно за него се произнасят Константин Иречек, Тимофей Флорински и Любомир Милетич. През 1916 година надписът е пренесен в София от етнографа към Първа българска армия писателят Ст. Л. Костов. Съдържание на надписа. оригинал
,,    

    †въ имѧ ѡтьца и съина и с҃таго дѹха азъ самоип(л)ь рабъ б҃жи полагаѫ
    памѧть ѡтьцѹ и матєри и братѹ на кръстѣхъ сихъ• имєна ѹсъпъшихъ
    никола рабъ б҃жи ... ѣ давдъ написа ... въ лѣто отъ сътворєния мирѹ
    ѕ҃• фа҃• инъдикта ѕ҃•"

превод

,, †В името на отца и сина и светия дух. Аз Самуил, раб божий, полагам помен на баща [си] и майка (си) и брата [си] на този кръст. Това са имената на покойните: раб божий Никола, [Рипсимия и] Давид. Написа се в годината от сътворението на света 6501 [992/93], индикт"


Hatshepsut

Старобългарската литература и нейните "митологии". Текст и идеология в средновековието

Старобългарската литература и нейните "митологии"

Всяка култура изгражда свои митологии. Митологията на една култура представлява въплътените в разказ представи на човека за устройството и пораждането на света, за доброто и злото, за Бога и отвъдното, за живота и смъртта. Тези въпроси са занимавали винаги човечеството. Наред с това, митологиите са разкази за моделите на човешко поведение, а оттук и за най-представителните личности на дадена човешка общност. Най-важното за една митология е не дали тя дава истинна картина или не, а че тя дава картината, която формира представите на хората, дава им онзи образ, с който те живеят. Съвременният свят също се задъхва от митове - извънземните, които търсят контакт с нас, опасностите, идващи от Изток или от Запад, краят на света (един много стар мит). Древните, пък и съвременните общества не винаги са можели да дадат философски или рационален отговор на различни въпроси, тогава на помощ идва разказът, той е едновременно достъпен и разгърнат, изяснителен и картинен. Тези разкази оформят светогледа на човека. Както си спомняме от наученото за античната литература, митологиите са съвкупност от митове (от гр. разказ, план, басня), а основните ядра на мита се наричат митологеми.
Можем да говорим за християнска митология - тя е свързана както със старозаветния текст, така и новозаветния разказ за идването на Христос с неговото Рождество, Разпъване и Възкресение.
Ето какво посочва посочва Дж. Евъри за християнската митология: " Това показва уникалния характер на християнската митология, в която преживяването на вечността е преживяване на историята, но на историята, която е митологизирана чрез честването (празнуването)." /Евъри, Дж. "Християнска митология", Хонконг/
Новопокръстените народи възприемат християнската митология, като често преосмислят някои от разказите, доближавайки ги до своето ежедневие. Както всеки религиозен разказ, и този на християнските свещени текстове е обвързан с някаква контретна география: боговете на древните гърци живеят на Олимп, делата на Христос са свързани с палестинските земи, с Йерусалим.
За новопокръстените народи, отскоро населили Европа имената от новозаветния разказ звучат далечно и екзотично, те се оказват истинско изпитание за средновековните християнски книжовници, които ги предават с много грешки. Веднъж покръстени, тези народи се опитват да обвържат собствената си история с християнската. Така например не случайно едно оригинално произведение - прабългарският летопис "Именник на българските ханове", е било преписано от старобългарския книжовник след старозаветната Четвърта книга на Царете. Всички те искат да се убедят, че техният собствен път в християнството не е случаен, че са извикани, призовани от Бога. Така се раждат собствени митологии на християнските народи. Тези митологии не противоречат на основните християнски представи, а се базират върху тях, като внасят нови, специфични сюжети.
Появата на тези митологии не е случайна - тя е резултат от различни особености при процеса на християнизация на всяка отделна страна. Тези митологии са представени в текстовете - религиозни, философски и художествени и т.н. Подобни специфични картини на света могат да бъдат открити и в развитието на старата българска литература. Пораждането на тези митологии е в зависимост от множество политически, културни, исторически фактори.
Изучаването на "митологиите" е особено важно, защото те ни показват основните идеи, владели тези отдалечени епохи, помагат ни да вникнем в мисленето, да изградим една по-прецизна историческа картина, да открием политическите механизми и обществените идеи зад загадъчните обвивки на мита. Има и нещо, което специално се отнася до литературата - "митологиите" в такива епохи съставят най-често основния корпус от теми и сюжети, които литературата интерпретира. Литературата на българското средновековие е християнска, но специфично българското в нея е изразено чрез собствените митологически ядра.
I. Когато новопокръстените народи са започнали да извършват богослужение по установения християнски календар, те трябвало да честват различни светци, живели в далечни места, несвързани със съдбата на тези народи. Ето защо за всички тях е било особено важно да имат свой светец, вписан в църковния календар. Така те щели да имат собствен защитник пред Бог и чрез този свой закрилник да станат част от християнската история. За много европейски народи първият собствен светец, вписан в християнския календар, и владетелят покръстител. Това се отнася за сръбската, полската, за унгарската църква, а и за много други. Понякога това бил мъченически убитият за правата вяра владетел (или владетелски син) - както в средновековна Чехия и Русия. Изобщо първите светци на отделните европейски народи са най-често членове на царска фамилия - така идеята за всемогъщия Бог спасител се скрепява с образа на владетеля, наместник на Бога. Политически се обвързва идеята за покорство пред небесния цар (Бога) с подчинението пред земния - владетеля.
В България обаче ситуацията е по-различна. Първите светци, които българската култура вписва в християнския календар като свои, са Кирил и Методий.
Както вече казахме, почитането на светците е било религиозно-политически проблем. Почитането на даден светец изразява интересите на дадено общество. В първоначалния етап от развитието на старобългарската култура основният въпрос, който стои пред българското общество, е свързан с налагането на славянската писменост и култура в противодействие с налагането на литургията на гръцки език и незбежното следствие от това - цялостната грецизация на старобългарската култура. Ето защо тя изгражда следните митологически (сакрално-семантически) ядра: 1. създаването на славянската азбука и книгите на славянски език са израз на милостта на Бога към славянството; 2. светостта и богоизбраността на Кирил и Методий; 3. азбуката е Премъдрост, въплътено Слово; 4. писането е свещен акт.
Когато Кирил и Методий отиват в Моравия, те трябва да се борят с нападките на немското духовенство срещу литургията на славянски език. Това духовенство не е притеснено толкова от възможни отклонения от християнската догма (вярата в свещеността на трите езика - гръцки, еврейски и латински), колкото от това, че наличието на проповед на славянски ще откъсне моравските земи от тяхната власт и ще остави немските духовници без паство. Ето защо още с появата на Пространното житие на Кирил се оформят митологическите ядра, свързани със сакрализацията на азбуката. "Похвално слово за Кирил", "За буквите" от Черноризец Храбър, "Проглас към евангелието" и "Азбучна молитва" - всички те са посветени на една и съща тема, всички те преставят пътя на славянството към Бога чрез буквите, чрез тяхната живоносна сила. Те говорят с езика на окрупнените християнски митологически ядра - Бог, добро, светлина, благодат, като ги преосмислят чрез идеята за буквите и книжовността.
II. В епохата на Византийското робство се изгражда една нова митология. До известна степен тя продължава съществуването на митологическите ядра, познати от Първото българско царство и свързани с идеята за благодатта, която Бог  праща на българите, но този път видени в един съвсем нов план. В текстовете от този период присъства идеята за богоизбраността на българския народ като психологическа компенсация за гнета на робството и сложната историческа обстановка. Според текстовете от този период "българите" ще пренесат на Бога "православната" вяра.
III. По време на Втората българска държава тенденцията за изтъкването на българското като етническа принадлежност продължава, но също така в съзвучие с духовните търсения на епохата се проявява и сложният комплекс от представи, свързани с мистическото, исихатско познаване на Бога.
IV. В епохата та османското робство се възраждат някои от компонентите на раннохристиянските митологически ядра, свързани с идеята да мъченичество. Идеята за мъченичество на свой ред моделира българския космос през тази епоха.

Текст и идеология в средновековието

Повече от която и да е друга епоха в средновековието появата на конкретен текст е израз не на авторова свобода, а на идеологически проект, на конкретен идеен замисъл, който преследва строго определени цели. Всеки средновековен текст е писан по определен повод и негово послание е винаги недвусмислено. Идеологическите механизми са тези, които не само предизвикват появата на текста, но и го моделират, предопределят жанра му, начина на говорене, художествените средства. Това най-ясно личи в епохата на исихазма, когато стилът на писане трябва да олицетвори изобщо съзнанието за Бог и способността той да бъде познаван.

Hatshepsut

Съдбата на българските средновековни ръкописи

Страната ни става духовно и книжовно независима
почти 700 г. преди Реформацията в Западна Европа



Енински апостол от ХІ в. Най-старият паметник на кирилица, съхраняван в България

Българската азбука е вече на приблизително 1150 години и благодарение на св. княз Борис-Михаил тя е инструментът, който дава духовна и книжовна независимост на българския народ още в последната четвърт на ІХ в. - абсолютен феномен за Средновековието, когато в Европа се пише и чете единствено на гръцки и латински език до ХVІ -ХVІІ в.

Нека си припомним, че дори през 1536 г. е изгорен жив Уилям Тиндейл, защото си позволил да преведе Библията от латински на английски език. Така големият хуманист накърнил принципа на ,,триезичната догма" на западната църква, според която единствените езици, които могат да се използват, са гръцкият, латинският и еврейският.

Срещу този принцип, в специално организиран диспут, Константин-Кирил Философ се обявява през 867 г. и защитава блестящо славянския език - позиция, одобрена и от папа Николай І. Благодарение на победата в диспута Библията и всички богослужебни книги в България, както и служенето в църквите и образованието, са на български език още от края на ІХ в. - почти 700 г. преди Реформацията в Западна Европа.

Веднага след като учениците на светите братя Кирил и Методий пристигат в България, тук се обособяват два книжовни центъра - в Плиска-Преслав и Охрид. Княз Борис започва целенасочена държавна политика за образоване на българските духовници на славянски език. Така за съвсем кратко време България става духовно и книжовно независима от Византийската империя в лицето на Константинополската патриаршия.

Процесът е с такива измерения, че само след тридесет години цар Симеон Велики счита за напълно нормално да се титулова ,,цар на българи и ромеи" - не само затова, че България е сломила Византия военно и политически, но и защото българите са достигнали стадий на духовно и книжовно развитие, равен на византийския.

През Второто българско царство книжовността отново е в пълен разцвет. Имало е царски скрипторий в Търново, в който се изпълнявали поръчките на българските царе. В много манастири е имало също скриптории, в които се преписвали и превеждали многобройни произведения, често по поръчка на владетели и аристократи.

Имало е и граматици - професионални книжовници,
които изпълнявали същата дейност. От това време са съхранени действително много български ръкописи, но на фона на запазените до днес произведения на сръбски и руски език например, все пак те са сравнително малко. Каква е причината за това?

Отговорът на този въпрос даде преди 33 години покойният проф. Куйо М. Куев. В своя труд ,,Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете" той проследява трудния път на запазените все още средновековни български книги и посочва причините, поради които днес те са толкова редки.

През 968 и 969-971 г. киевският княз Светослав Игорович завзема българските земи на север от Стара планина. През 972 г. той се оттегля, победен от Византия, но отнася със себе си всички богатства, включително и библиотеките, на царското семейство и на българските аристократи.

С русите се оттеглят и много български благородници, които, не желаейки да бъдат управлявани от Византия, предпочитат да емигрират в Русия. Така огромна част от ранносредновековните български произведения излизат извън рамките на страната. След 988 г. русите се покръстват, но много скоро княз Владимир прекратява връзките си с Константинополската патриаршия и се свързва с българската Охридска архиепископия.

Първият киевски митрополит - Михаил, е българин от Охрид. Той води със себе си и няколко епископа - българи и още много свещеници, които същевременно били и учители на русите. Именно тогава и много голямо количество български книги преминава отново в Русия за нуждите на новопокръстения славянски народ. Затова и днес почти всички запазени ранносредновековни български ръкописи са запазени в руски преводи.

При анализ на езика веднага се установява, че в основата на тези ,,руски" ръкописи всъщност стои българският език, носещ характерните черти на източнобългарския говор - говора на българите от Плиска и Преслав. Тоест, това са руски преписи от български оригинали - Остромировото евангелие, Архангелското евангелие, Златоструй, едно стихотворение на Григорий Богослов, Слуцки псалтир, Галичкото евангелие и мн. др. Особен интерес представлява случаят със Симеоновия сборник.

Този български ръкопис дълго време се е приемал за оригинално руско произведение и е наричан и Светославов сборник на името на княз Светослав. През 1857 г. обаче е открит екземпляр от ХV в., в който изрично е написано името на цар Симеон Велики. Така става ясно, че оригиналът е български ръкопис от ок. 915-920 г. Грешката идва оттам, че в един от екземплярите името на цар Симеон е съвсем умишлено изтрито и над него е написано името Светослав.

През ХІХ в. интересът към старите византийски и славянски ръкописи е огромен. Затова и много пътешественици предприемат експедиции за добиване на такива паметници. Манастирите с радост продавали старите си ръкописи. Лорд Робърт Кързън пише, че в Атонския манастир Каракал е купил за 22 лири огромен ръкопис от времето на Алексий Комнин (кр. на ХІ-ХІІ в.), а от радост, че го е купил, игуменът му подарил и едно Евангелие.

Игуменът на манастира ,,Св. Павел" решил да подари нещо на Кързън за спомен и в резултат на това Евангелието на цар Иван Александър се озовало в Лондон, откъдето е и името му - Лондонското евангелие. Така маршрутът на този паметник бил Търново - Молдова - Атон - Великобритания!
В случаите, когато не можели да вземат цялата книга, пътешествениците късали страници и ги отнасяли със себе си. Така днес има много такива листи в най-различни сбирки по цял свят.

Особено много български ръкописи се съхраняват в Русия. Те са от сбирките на А. Норов, В. Григорович, П. Успенски, Гилферинг и мн. др. През 1859 г. дори е организирана от държавата и специална експедиция под ръководството на П. Севастиянов, в резултат на което от Атон са изнесени 5000 ръкописа.

Друг тип изнасяне на ръкописи е от самите българи. Според Г. Раковски и И. Селимински много българи при хаджилък отнасят в Йерусалим много от старите български ръкописи. Затова днес в Йерусалим в Синайския манастир ,,Св. Екатерина" се съхраняват значителен брой такива паметници.

Много от ръкописите са направо унищожени. Лорд Кързън пише, че в манастира Каракал бил свидетел на ужасна сцена. Там игуменът, виждайки интереса му към един лист, извадил нож и отрязал част от самата книга.
Това бил гръцки ръкопис от ІХ в. През това време манастирският слуга му казал, че ползват листите за покриване на гърнетата със сладко, понеже били от кожа - т.е., това бил пергамент.

Нещо подобно споделя и П. Р. Славейков. Когато бил на десетина години, той често ходел в Присовския манастир. Там, понеже бил малък, често монасите го карали да се качва на тавана и да сваля стари ръкописи - пергаментови. Монасите късали листите и завивали с тях сланината за ратаите. ,,Боже, прости ме! Колко листове съм съдрал... " - възкликва големият български възрожденец. Чест му прави, че след време, когато осъзнал какво е сторил, Славейков отива специално в манастира и проверява какво е останало от книгите. Намерил само два пергаментови листа и две печатни книги.

През 1908 г. русинът Бенешевич посетил Синайския манастир. Там научил, че преди няколко години монасите, считайки старите ръкописи за непотребни, напалили с тях пещите за хляб.
В църквата на с. Брестовица, Пловдивско, се съхранявали много стари пергаментови ръкописи. След средата на ХІХ в., при строежа на нова църква, те били закопани в земята - цели два чувала. По-късно, през 1898 г., местните власти решили да разкопаят мястото, но намерили само ,,черно вещество, подобно на тор".

Част от ръкописите били заравяни в земята или зазиждани в църкви. През 1385 г. рилските монаси закопали голяма част от манастирската библиотека поради заплаха от турско нападение. По-късно един рилски монах също закопал една каруца книги, понеже не му давало сърце да ги изгори.

Много ръкописи били умишлено изгорени. Това е ставало на Атон от самите монаси, но много книги били изгорени от турците. Особено голямо количество било унищожено през 1821 г., след Гръцкото въстание, когато турците опустошили Св. гора. Турските войници си правели патрони от пергамента и хартиените листи и опалвали с тях пещите за хляб. По-късно, по време на Руско-турската война през 1828-1829 г. и по време на Априлското въстание турците също умишлено изгаряли български книги и стари ръкописи.

През 1839 г. руският монах Партений посещава манастира ,,Св. Йоан Предтеча" край Серес. Там той видял около 1000 славянски книги. Само след 6 години - през 1845 г., пътешественикът Григоревич установява, че от тях не е останала нито една - всички били изгорени.
Григоревич обаче изрично подчертава, че гръцките ръкописи стояли непокътнати.

Константин Иречек пише, че е видял заповед на Цариградската патриаршия от 1835 г., в която се нареждало да се горят всички стари икони и книги на славянски език. Действително всичко, което е било българско, се е унищожавало. В. Кънчов пише, че владиката Милетий обиколил с един дюлгерин околностите на Преспа и заличил всички надписи на български в църквите по иконите и стенописите, а на тяхно място били изографисани нови надписи, но на гръцки. Подобно било положението в цяла Македония.

Борбата срещу българщината е била действително безмилостна. В този смисъл е учудващо, не че има сравнително малко количество запазени средновековни български ръкописи; чудо е, че изобщо ги има.

http://www.desant.net/show-news/24698/

Hatshepsut

Съдбата на старобългарските ръкописи, старопечатни книги и библиотеки


Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите някои книги за старобългарската литература:

- книгата на Клементина Иванова и Светлина Николова "Тържество на Словото. Златният Век на Българската книжнина":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=tpmod;dl=item880

- книгата на Светлина Николова "Патеричните разкази в българската средновековна литература":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=tpmod;dl=item751

- книгата на Иван Дуйчев "Из старата Българска книжнина":

Том 1,   Том 2