• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

20 July 2019, 11:00:57

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 37
  • Latest: Gemeto
Stats
  • Total Posts: 9385
  • Total Topics: 1118
  • Online Today: 58
  • Online Ever: 157
  • (17 May 2019, 10:41:46)
Users Online
Users: 0
Guests: 21
Total: 21

Изяществото на българските народни носии

Started by Hatshepsut, 22 August 2018, 13:10:00

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Магическата българска народна носия

Българската традиционна носия е общо название, с което се нарича народното облекло на българина от Възраждането до към средата на 20 век. То отразява спецификата, традиционната култура и бита на българския народ. Според етнографите произходът му е главно славянски, но се откриват и следи от облеклото на траки и прабългари, също така и от облеклото на народите, с които българите са били в контакт — турци, гърци, албанци, власи.
 По своя характер фолклорната носия е всекидневно работно облекло, което чрез художествена украса придобива празничен вид. Отличава се с изключителната си практичност при трудова дейност, традиционни обреди или празненства. Националната ни носият бива мъжка и женска, празнична и всекидневна като във всяка една от българските етнографски области те се отличават със своя специфика и самобитност.

Женска носия



Според вида на горната дреха се различават четири типа женски носии: Еднопрестилчена — Разпространена в Западните Родопи, в източните склонове на Пирин и в южните части на Рила; Двупрестилчена —Разпространена е в Дунавската равнина и северните склонове на Стара планина; Сукманена — в централните планински райони и в Тракия; Саяна — в Югозападна България и в крайните райони на днешна Южна България.

Еднопрестилчена носия

 Състои се в това, че над ризата, в долната част на тялото, се обвива една престилка, чиито краища се разминават в талията при една от страните - лявата или отзад, и при ходене, ризата се вижда по-надолу. Под ризата при тази носия се обличат бели платнени гащи вместо шалвари. Престилката има напълно еднакъв вид и украса като употребяваната широка престилка при саичната носия.

Двупрестилчена носия

 Състои се в това, че върху ризата се опасват по една престилка отпред и отзад. По размери, форма и цвят са различни една от друга и имат различни имена. Горната част на тялото в зависимост от температурата може да бъде облечена с къса или дълга дреха, с ръкави или без ръкави. При това облекло се носят две кройки на ризата. Освен това при него съществуват разлики по места главно на задните престилки, които на запад са къси и силно набрани, тъй като се състоят от дълъг до 15 лакти плат. На изток задната престилка се увеличава по дължина, наборът намалява и изчезва, а по дължина стига до полите на ризата, до глезените и е напълно гладка и опъната. Някои горни дрехи у мъже и жени в района на двупрестилченото облекло са еднакви по цвят, кройка и названия. Ако има някаква разлика, тя е незначителна и се състои в по-голямата украса на женските дрехи. Също така общ е и късият или долният кожух. Двупрестилченото женско облекло е богато с везмо главно по ризите, по белите и почернените късачета, долактанки и др. - при върховете на клиновете и по пазвените им части и сравнително по-слабо по полите на двете.



Сукманена носия

 Това е дебела вълнена тъмноцветна дреха с затворена туникообразна кройка като на ризата. Най-често сукманът е без ръкави, но има и с дълги ръкави (Средногорско) и с ръкави до лактите (Ихтиманско-Самоковско). В редки случаи има летни сукмани от бяла конопена или памучна тъкан (Трънско, Малкотърновско, Дедеагачко). Типичната кройка на сукмана е еднаква с кройката на ризата. При по-широка тъкан клиновете му стигат до областта на талията, дори бива стесняван още повече с дипла. В някои райони подмишното разширяване става с отделна изрязка от плата. Кроежът на сукмана, както и на всички по-старинни дрехи у българите, е съобразяван с ширината на плата. Характерно за сукмана е и това, че върху него е съсредоточена украсата на облеклото. Тя е постигана предимно с везмо или с пришиване на цветни сукна по полите или по ръкавите. Богата е украсата на сукманите с изплитани разноцветни върви, гайтани, а по-късно с разни ширити, плетеници или дантели. Характерно за сукманените носии е наличността само на предна престилка (прегач, фуста). Тя е цветна, обикновено рязко очертаваща се на черния фон на сукмана, червена, зелена, жълта, дори бяла. В някои случаи пъстротата й е допълвана с бродерия. За сукманената носия е характерен и поясът, който е дълга и широка към 20-25 см. вълнена тъкан, обикновено червен, оранжев или тъмновинен. Увива се гладко и стегнато няколко пъти около тялото.

Риза

 Ризата има две различни кройки. Най-широко разпространена е правата (туникообразната) кройка, срещана при всички типове облекло. Тя е винаги дълга до глезените, с дълги, широки и отворени в края ръкави и най-често обилно украсена с везмо по полите, пазвите и ръкавите. По-ограничено разпространение има бърчанката риза, позната само в Северна България и при двупрестилчения тип носии.

Забраждане

 Съществено отличие на омъжените жени е било забраждането. С кърпа се закрива напълно косата или се оставя да се виждат ограничени части от нея. Най-широко разпространено е обикновеното забраждане, което се прави с бяла или цветна забрадка от широк квадратен тънък плат, прегънат по диагонал. Средният от така образуваните три върха обвива сплитките, а страничните, промушнати под тях, са издигнати нагоре и вързани един за друг на темето на главата.

Накичване

 Накичването на главата у девойки и млади жени става обикновено с градински и полски цветя, затъквани зад уши. При забраденост цветето се затъква отстрана под завързаните краища на забрадката. Често и любимо е украсяването на главата с птичи пера - петльови или гривици (завити пера) от патка или обикновени кокоши пера, боядисани в червено, зелено и др. Обикновено по-едрите пера се затъкват отстрани или на тила с върховете нагоре. Накит от такива пера, пришити към платнена ивичка през челото се нарича крондил. За по-тържествени случаи се използват паунови пера.

Мъжка носия



Според цвета и кройката на горните дрехи мъжката носия е белодрешна, по-старинната и чернодрешна, която се появява през Възраждането.

Белодрешна носия

 Гащите са с тесни крачоли, плътно прилепнали до горе. Горната им част не се набира при стягането й около тялото, макар че става с гащник (ремък или връв), навървен в нарочен подгъв по края на дрехата (учкур). Горната част на белодрешните гащи е плитка и с по-къса предница, вследствие на което дрехата е пристягана отзад на кръста, и отпред, в подкоремната част. Този вид гащи се нарича беневреци или чешири. Горната част не приляга така плътно до тялото, а е разширена с прибавки на странични клинове. Тя е същевременно и по-дълга, като задминава пояса, а в някои случаи дори стига и до коленете. Поясът се опасва стегнато, внимателно надиплен около кръста, като често е пристяган допълнително с тесен ремик.



Тъй като предницата на беневреците се връзва ниско, ризата се вижда на корема между пояса и беневреците. Горните дрехи могат да бъдат и без ръкави или с ръкави до лактите. В някои места ментето, долактанката или дорамчето са обагрени в тъмносиньо или черно.

Чернодрешна носия

 Гащите са с много широка кройка от коленете нагоре, а от коленете до глезените крачолите прилягат плътно до краката. Широчината в горната част се постига чрез повече клинове или четвъртити вставки. По този начин се получава дреха, която няма специално предна или задна част, а може да се облича, както попадне. Привръзването към тялото става с връв или ремък, навървен в нарочен подгъв по горния ръб - учкур, въркузун. Така, облечената дреха се набира на множество гънки и придобива характерен вид на шалвари, чието дъно увисва повече или по-малко отпред, отзад или между краката. Тази дреха се нарича потури, чешири, шалвари, гащи.
 Върху ризата се облича плътно прилягаща безръкавна дреха, без яка, предниците на която се закопчават отгоре до долу и полите й се пъхат в потурите. Нарича се елек, джамадан, запасалник. За по-студено време се облича т. нар. аба (салтамарка, аджамка, гриш) - къса до пояса вълнена дреха, с тесни и дълги ръкави, силно прилягаща до тялото. В кройката й са характерни силно стесненият надолу гръбен плат и отделни подмишечни вставки. Абата е без яка или с твърде ниска яка и не се запасва в пояса. Поясът е дълъг и е по-широк от този на белодрешковците. Опасва се така, че да покрие по-голяма част от корема.



В народното облекло са дълбоко вкоренени белезите за възраст и семейно положение. Първата ризка на детето се облича след кръщене или на третата вечер, когато се смята, че идват орисниците и е ушита с червен конец против уруки. Едва с настъпване на полова зрялост се е осъществявала промяна на детското облекло и се различавала носията по пол (до 15-16 г. момчето не опасва пояс, а момичето - тъкан колан. Ризата до този момент се стяга с ушхура или прашките на престилката).

 Първите момински дрехи момичето облича на Лазаровден, Гергьовден или Великден и отива на хорото. А момчето с новите дрехи се включва в коледарските чети. В зависимост от местният тип женска носия момата облича сукман - вълненик или сая, а момъкът - беневреци, чешири или потури и горни мъжки дрехи. Териториалното разпределение на основните видове традиционни народни костюми няма строго обозначени граници. Многообразието е в следствие различни фактори: географски, исторически, обществено-икономически, културни, верски, външни въздействия и личен вкус. Всеки от основните типове носии има множество варианти и подварианти.

Добруджанска етнографска област:


Пиринска етнографска област:


Родопска етнографска област:


Северняшка етнографска област:


Тракийска етнографска област:


Шопска етнографска област:


https://uchiteli.bg/interesting/magicheskata-bylgarska-narodna-nosiq/1960

Hatshepsut

Магията на българските народни носии


Автор: Анита Комитска

Източници:

- Част 1
- Част 2

Носиите на старите българи... Какво са те за нас, техните потомци? За някои това са дрехите, открити в старите бабини ракли. За други - спомен и омая от едно отминало време, време на мир, хармония, мъдрост и доброта.

За учения, изследовател на народната култура и изкуство, носиите са сложна система от знаци, определяща мястото и ролята на човека в обществото; белег за пол, възраст, семейна и родова принадлежност. За художника носиите са вдъхновение, породено от чудното съчетание на багри и очертания; вдъхновение, претворено в миниатюри, стенописи, картини... За човека, занимаващ се с моден дизайн носиите са като извор с жива вода, от който черпи идеи за кройка, композиция, декорация на съвременния костюм. За чужденеца - от пътешественика по българските земи от XV век насетне, та чак до днешните посетители в музеи и на фолклорни събори, носията буди възхита със своята красота и изящество. Представителите на модерния, индустриален свят са впечатлени от ръчната изработка на българското облекло. От изпридането на нишката, изтъкаването на платното, разкрояването и ушиването на дрехата, боядисването на конците и богатата везбена украса, всичко това е дело на българката.


1. Невестинска носия - с. Комарево, Плевенско, края на XIX в.
2. Празнична зимна женска носия - с. Чирен, Врачанско, втората половина на XIX в.

Носиите на старите българи... Какво са били те за своите създатели? В света на българите от миналите столетия, свят, в който са съчетани в единно и неделимо цяло ценностите и добродетелите на християнската вяра и представи, дошли от дълбока древност, носията е на особена почит. Дрехата не е само вещ и символ, тя е свята, така както са свети домашният олтар, огнището, гумното, земята, храмът... Според народната вяра преденето, тъкането, кроенето, шиенето, везането или всичко свързано с изработването на носията трябва да започне в хубав ден и час - понеделник и четвъртък, преди изгрев слънце, когато се пълни месечината. Съществуват строги забрани да се подхваща женска работа по време на големите черковни празници, в неделните дни, в дните от Коледа до Богоявление. Неспазването на тези забрани води до злини и гибел не само на извършителя, но и на цялата селска общност. В представите на българите облеклото е натоварено с особена магическа сила и мощ. То обгръща човешкото тяло и се уподобява, слива се, става едно със самия човек. С отделни части на носията могат да се правят магии, с които да се убие любовта и да се унищожи тялото. Нарочни ритуали като освещаване на дрехите в църквата, ръсенето им със светена вода, каденето с тамян и билки, тегленето им на кантар и други целят да пречистят дрехите и да осигурят добро и благополучие на техните носители. В патриархалния свят на българите съществуват строги повели по отношение носенето на облеклото и сресването на косите. Предаността към традицията определя рутината в носията, защото дрехата, като външен белег на човека, цели не да го отличи, а да го оприличи на всички останали и да го направи част от общността, която му дава сила.


3. Невестинска носия - Дупнишко, средата на XIX в.
4. Празнична женска носия - с. Еникьой, Узункюприйско, втората половина на XIX в.

Българското народно облекло впечатлява с богатството и многообразието си. Причината за това неизмеримо съчетание на форми се крие не само в различията на местата и традициите, в които са се зародили, но и в белезите на родовете и племената - траки, славяни, прабългари, съградили българския народ, запечатани от отколешни времена и пренасяни и изменяни през вековете.


5. Невестинска носия - гр. Гюмурджина, втората половина на XIX в.
6. Празнична зимна женска носия - с. Извор, Радомирско, втората половина на ХIХ в.

Определящите цветове в българската носия са белият, червеният и черният. В народните представи белият цвят се свързва с чистотата и с невинността, със светостта и с благородството. Червеният цвят е цветът на кръвта, на слънцето и живота, на мъжкото начало, а черният цвят се съотнася с прастарите вярвания и култове към Богинята Майка, земята и плодородието. Магията на носиите е в съзвучието на шарките - шевици и апликации, което струи от тях; в блясъка на сърмата, монетите, пайетите и мънистата, които красят дрехите; в причудливите форми обрисувани от гайтаните и ширитите.


7. Празнична лятна носия - с. Ковачевица, Гоцеделчевско, втората половина на ХIХ в.
8. Празнична женска носия - гр. Дебър, края на ХIХ в.

Женските носии добиват своя завършен вид и цялост с украсите за глава. В традиционната българска култура момите ходят с непокрити коси, белег на тяхната свобода. Те носят над сплетената си в множество плитки коса, венци от цветя и косичници от ивици плат, вълнени гайтани, мъниста, монети и раковини. Омъжените жени покриват косите си с шапки и кърпи, тъкани и везани, в цветова хармония с всички останали части на носията.


9. Венчална мъжка носия - с. Подгоре, Белоградчишко, средата на ХIХ в.
10. Мъжка празнична носия - с. Чирен, Врачанско, средата на ХIХ в.

Облеклото на българката е не само приказна картина, но и аромат - от него лъха мирис на китките от босилек и здравец, от смин и трендафил, от носените в дрехата ябълка и дюла. Носията е и благогласие, защото накитите на жените - прочелници, обеци, тепелъци, подбрадници, висулки, копчета, гривни, гердани, звънят при всяко движение, стъпка, танц...


11. Мъжка празнична носия - с. Гайтаниново, Гоцеделчевско, втората половина на ХIХ в.

Носиите на старите българи... Съхранявани в музейни сбирки, обличани по народни събори, възстановявани в костюми на народни певци и танцови състави, вдъхновяващи съвременни модни колекции те са част от онова наследство, което ни определя като българи и ни дава сили да вървим напред.


В представите и вярванията на старите българи мъжът имал първостепенно значение, защото Господ създал първо него, а сетне жената. На мъжа било отредено да е глава на семейството, да се грижи за прехраната, честта и достойнството на фамилията. По време на празници той кадял трапезата, произнасял благословията, колил жертвеното животно. Мъжът изпълнявал основната роля в някои обичаи: в нощта на Рождество Христово облечен в празнична премяна обхождал в коледарските дружини всички домове в селището, за да ги благослови; на Трифоновден обредно зарязвал лозята; на Кукеровден поставял причудливи маски на лицето си, за да прогони злите сили; на Тодоровден участвал в празничните надбягвания с коне; на Гергьовден извършвал древни ритуали за берекет на стадото, на Симеоновден обредно засявал нивите и др.

Носията на старите българи, решена в два основни тона - бял и черен (тъмносин, кафяв, тъмночервен), на пръв поглед е изключително семпла, но в тази съвършена простота на цветовете са изградени множеството съставни части на мъжката носия. Според изследователите на традиционното облекло белодрешният тип мъжки костюм е по-стар и битувал до късно, началото на ХХ век, в Западните български предели, а в останалата част на страната споменът за него се пазел, като в обредния костюм по време на сватба мъжете намятали връхна бяла дреха. Другият тип мъжко облекло - чернодрешният костюм, се появил още от XVIII-то столетие в източната част на страната, за да измести белите одежди, свързвайки се с развитието на абаджийския и терзийския занаят и ориенталското влияние в мъжкия костюм. Това разделение е твърде условно, защото има периоди, когато битували заедно и двата типа, като лятно (бяло) и зимно (тъмно) облекло, а има и носии, в които горните дрехи са тъмни, а гащите бели.
Композиционно двата типа облекло се различават и в силуета на горните дрехи. Белодрешният костюм е издължен, с тесни прилепнали гащи с плитко дъно - ,,бечви" или ,,чешири", и сравнително по-дълги, стигащи до коляното горни дрехи - ,,глухчета", ,,долактанки" и ,,долами". При чернодрешния мъжки костюм гащите - ,,потурите", са широки, с дълбоко дъно и къси до кръста горни дрехи - ,,елеци", ,,чепкени" и др. и силуетът на носията е по-валчест в долната си част.
Празничният традиционен мъжки костюм впечатлява с украсата си, която е деликатна и ненатрапчива. На белия фон на мъжките ризи по необикновено красив начин се откроява ярко червената шевица с извезани кръстове, свастики, стилизирани цветя и птици. Горните дрехи и гащи, със своите бели или тъмни тонове, са декорирани с червени, сини или черни гайтани, разположени в краищата, които придават завършеност. Широките червени пояси с допълнителна украса от шарени пискюли и пъстро тъканите колани върху тях се открояват на основния фон на горните дрехи. Многоцветието на чорапите, калците и подвеските в празничната носия придава цялост на костюма.
Традиционната прическа на българските мъже до твърде късно била ниско остриганата коса и оставеният дълъг кичур на върха на главата - ,,перчин" или ,,чомбас", сплетен в плитка. Дългата коса била символ на благородство, достойнство и сила. Сплетената коса се носела или навита под шапката, или пусната по гърба. В издадения със спомоществувателството на хърватския епископ Йосиф Щросмайер през 1861 г. в Загреб сборник на Братя Миладинови ,,Български народни песни" перчинът се възпява като ,,рус и златен". Според народната вяра, когато мъжът починел, отрязвали плитката му и я слагали до него в ковчега.
По време на работа на полето мъжете покривали глави с бели тъкани пешкири. Традицията повелявала винаги да носят кожен калпак. При младите мъже калпакът бил с остър връх, украсен с монетки и китки цветя. Сваляли го, когато влизали в черква, когато жалеели за починал родственик или в присъствието на по-възрастни хора. По-старите мъже носели калпак с плоско дъно. Мъжката шапка замествала своя собственик - когато мъжът бил на печалба и родителите му си харесали девойка за снаха, те я сгодявали за калпака му. На краката си българските мъже обували цървули от свинска кожа, кожени обувки или високи ботуши.

Hatshepsut

Тайните на българската носия


Едно време предците ни са вярвали, че традиционните костюми имат магическа сила.
Винаги когато гледам някой фолклорен ансамбъл и всички тези прекрасни момичета и момчета, облечени в национални носии, не мога да спра да си мисля за това колко красиви, силни и зареждащи изглеждат с тях.

Ще ви разкажа някои любопитни неща, които научих за народните ни носии.
 
В нашето съвремие такива одежди носят основно изпълнителите на фолклорни песни и танци, които обличат костюмите си най-вече за участията.
В стари времена, когато българите общували на междуселските пазари и панаири или по празници, от костюма на мъжа или жената се добивала представа за социалното и семейното им положение. Момчетата и момичетата до пубертетна възраст носели еднакво облекло, недиференцирано по пол. По различни елементи от облеклото на момичето или жената можело да се определи дали е влязла в пубертета, дали е годеница или млада невеста, дали е вдовица и т.н. Женският пояс бил с пискюли, като момата слагала пискюлите от лявата страна на кръста, омъжената жена - отдясно. Ако една мома вече си имала изгора, сменяла мястото на китката, с която се кичела - вместо да е отляво, я слагала отдясно. Така, ако някой друг я харесвал, разбирал, че няма шанс. Българската носия е изключително богата и живописна. Тя е рожба на кръстопътното място, на което живеем. На него са се срещали много традиции и култури - на траки, прабългари, славяни. По нашите земи са преминавали кумани, авари, татари, почти два века са живели римляни, идвали са кръстоносците. Цялата тази пъстрота се отразява и върху богатството на българската носия.

Основен елемент в носията е шевицата. Шевицата е винаги ритмична - по полите, ръбовете на ръкавите, кръгово затворена, което символизира житейския кръговрат. Циклите, през които трябва да премине животът на човек без прескачане и без отклонение. - Защото всяко прескачане означава излизане от този цикъл - примерно, да не се ожениш, да се разболееш или рано да овдовееш. В орнаментите по шевиците никога няма да срещнете овце от домашния двор или кокошки. Ще срещнете петли, които са символ на мъжката потенция. Ще срещнете змийчета, които се редуват едно след друго, те са символ на демоничния свят - носител на плодоносна сила. Затова ги има по женските ризи, а ги няма по мъжките. Също така ще срещнете пауна, който е птица, която много често се плоди и при всяко плодене сменя перата си. Затова например от годежа до изтичане на фертилитета на жената тя се кичи с паунови пера. Пауновите пера обаче трябва да стърчат и да треперят, защото, положени хоризонтално вкъщи, носят смърт, т.е. паунът не е жив, не може да се плоди. Колкото до човешките фигури в шевиците, те са наредени точно както е структурата на семейството. Мъжка фигура, женска, след това малки ромбчета - децата. И това се повтаря до безкрай, т.е. да няма край кръговратът на живота, на родословието на фамилията. И което е най-впечатляващо, върху най-ранните църковнославянски книги, които са били ръкописни, в заглавките виждаме същите тези фигури - петела, пауна, змея и същите плетеници от ромбове и многоъгълници.
В миналото шевиците са били ,,регламентирани". Не е било възможно да се възпроизведе някаква шевица, просто защото е по-красива. Във всяко село имало специални парчета плат, по които майсторки - възрастни жени, наследили старинните предписания, бродирали всички фигури, които са ,,регламентирани" за изпълнение в даденото село. Всяка от фигурите имала своя символика. Ако те не се изпълнят според канона, би се объркал езикът на общуването. Същото се отнасяло и за частите от облеклото - всяка от тях имала своята семантика. Например, омъжената жена до определена възраст трябвало да бъде облечена отгоре с вълнен клашник (връхна дреха) или елек. Дори да й е топло, тя не можела да го свали, защото това би означавало, че тя не е в тази възраст, не е женена или се е отклонила от брака.
Костюмът е цветово много богат. Всичко се е боядисвало с растителни бои по различни рецепти. След като се оцвети с отвари от растения, боядисаната прежда се държала в окислители - зелев сок, сок от диви круши или ябълки, варов разтвор, заравяли я в тор и т.н., в резултат на което преждата се получавала неравномерно боядисана. Но пък цветовете не избеляват и между тоновете няма този контраст, който се получава при анилиновите бои. Преобладавал е червеният цвят - символ на живота, виното, кръвта, а също така кафявото, жълтото, охрата, символизираща семето във фалическия смисъл и като плодородие в природата. Но тревисто зелено няма никъде да намерите, защото се е вярвало, че то символизира смъртта. Знаете, за болен човек се казва, че е ,,жълт-зелен". Черното е използвано главно за очертаване на контурите. До сватбата си българката трябвало да направи три-четири ката дрехи за бъдещия си съпруг и толкова за себе си, съобразявайки се с канона - за всяка възраст съответния комплект.

Цялото село се извървявало да види чеиза, особено жените-майсторки, които обръщали дрехите да ги видят и от обратната страна. А те били изпълнени така, че обратната страна спокойно можела да мине и за лицева - не се виждало възелче или сбъркано. Но винаги се оставяло на някое място недовършен елемент - против уроки. Защото много хубаво не е на хубаво. А съвършенството е невъзможно, отклонение винаги се получавало. И е по-добре несъвършенството да бъде върху произведеното, отколкото то да се възпроизведе в живота.

И тъй като всичко в облеклото било строго регламентирано, затова и жена, която се омъжвала извън селото, била оплаквана. Както казва социалният психолог Иван Хаджийски, ,,животът извън селото е живот в чужбина". Булката отивала с приготвения от нея чеиз, но той не се вписвал на новото място, тъй като костюмите, приготвяни от нея през годините, били различни по състав, шевици, тъкани. Тя нямала време да приготвя нови дрехи, тъй като през година-две раждала, и в същото време от сутрин до вечер работела на нивата, и оставала изолирана, не се вписвала в контекста на новото си село.

Носията е цяла вселена, със свой специфичен език, свой смисъл. Но поради непознаването му ние, съвременните българи, се ,,изгубваме в превода".

http://www.bglev.org/

Hatshepsut

Стaниcлaв Стoянoв: Нocиятa e вpъзкaтa ни c вeкoвния бългapcки дyх


Нapoднaтa нocия e знaк зa идeнтичнocт. Tя e  вpъзкa c нaшитe пpeдци, c кopeнитe ни, cпoдeля вeликoтъpнoвeцът Стaниcлaв Стoянoв. Toй e млaд и ycпял мъж, coбcтвeник нa peклaмнa aгeнция, кoйтo ce гopдee c бългapcкoтo. Рaзкpивa, чe кoгaтo e c нocия, yceщa нeвидимaтa нишкa, кoятo гo cвъpзa c мнoгoвeкoвния бългapcки дyх, кoйтo e ycтoял в мoмeнти нa вeличиe и тpyднocти.
"Нa бългapитe в нaши дни мнoгo ни липcвa чyвcтвoтo зa кopeн, зa идeнтичнocт. Tpябвa дa гo нocим, зaщoтo инaчe щe ce oзoвeм във вaкyyм. Вceки чoвeк e ycтpoeн тaкa, чe тъpcи coбcтвeнoтo cи "aз" нe caмo кaтo личнocт, кaтo cъзнaниe, нo и кaтo вpъзкa c пpeдцитe cи. Ниe нocим в ceбe cи чacт oт тях. Taзи вpъзкa ни e нeoбхoдимa, зaщoтo инaчe щe cмe кaтo oтceчeнo дъpвo. Нocиятa ми пoмoгнa чиcтo бaлaнcиpaщo, yceтих ce c eднa cтъпкa пo нaмepил ceбe cи. Tя e нaчин дa oпoзнaя ceбe cи, зaщoтo вътpe в нac e нaй-нeпoзнaтaтa тepитopия", paзкaзвa Стaниcлaв.
Зa пъpви път oблякъл нocия пpeди двe гoдини зa yчpeдявaнeтo нa cдpyжeниe "Пaзитeли нa бългapщинaтa". Пъpвaтa нocия билa ceвepняшкa, взeл я пoд нaeм oт aнcaмбъл "Бългape". Пocлe cи кyпил книгa, издaниe нa БАН, пocвeтeнa нa нocиитe, зa дa ce зaпoзнae c хapaктepнoтo в кocтюмa нa oтдeлнитe eтнoгpaфcки oблacти. Toгaвa cи yшил пъpвaтa ceвepняшкa нocия. Нapoчнo нaпpaвил eлeчeтo и пoяca лилaви, зaщoтo тoвa e цвeтът нa Вeликo Tъpнoвo.
"Пo пpинцип в нaшия paйoн нe e имaлo нocии c лилaвo, aкo пък ca ce cpeщaли, тe ca били пpaзнични. Лилaви имa, нo в плeвeнcкия кpaй", пoяcнявa млaдият мъж. Слeд тoвa cи нaпpaвил втopa нocия - мaкeдoнcкa, хapecaлo мy кaк изглeждa. Нe cпpял дo тyк, yшил cи и някoлкo вpъхни дpeхи - кaфтaн, кюpк, eлeчe cлизaщo дo кoлянoтo,  чeпкeн - eлeчe c oтвopeни pъкaви, кoeтo e пpиcъщo зa мaкeндoнcкaтa, aлбaнcкaтa и гpъцкaтa нocия. В кpaя нa XVIII в. и нaчaлoтo нa XX в. тo нaвлизa и в хaйдyшкoтo oблeклo. Нapичa ce хapaмийcкo, нe e зaдължитeлнo дa e c фycтaнeлa. Хaджи Димитъp, Стeфaн Кapaджa, Филип Toтю ca тoчнo c тaкивa нocии пo cнимкитe, oбяcнявa Стaниcлaв, кoйтo имa и cтapи opъжия. Зa дa e иcтинcки вoeвoдa, cи e нaпpaвил кaпcyлeн пищoв, ceгa иcкa дa cи кyпи кapaкoлaк. Toвa e къco opъжиe мeждy нoж и мeч c кocтeнa дpъжкa, кoeтo e хapaктepнo зa нaшия кpaй. Имa oщe  бapyтници, фишeклъци.
Рoдът нa Стaниcлaв Стoянoв e oт Свищoв. Пo мaйчинa линия eднaтa мy пpaбaбa  имa влaшкa жилкa, a дpyгaтa e oт вeлeшaнcкaтa мaхaлa в Свищoв. Пo бaщинa линия ceмeйcтвoтo мy cъщo e oт cвищoвcкия кpaй.
Вcякa гoдинa Стaниcлaв, cъпpyгaтa мy Пeтя, и мaлкaтa им дъщepичкa хoдят нa фecтивaлa нa нapoднaтa нocия в Жepвнa. Нeoпиcyeмo e yceщaнeтo дa видиш 20 000 дyши, oблeчeни в нapoдни нocии, ycмихвa ce млaдият мъж. Хapecвa мy, чe пo вpeмe нa фecтa ca зaбpaнeни вcички ypeди oт XX в. и чoвeк ce чyвcтвa пo-мaлкo зaвиcим oт тeлeфoнa, кoмпютъpa, тeлeвизopa. Вeчe нe изпycкa cъбитиe, в кoeтo имa възмoжнocт дa oблeчe нapoднaтa нocия. Убeдeн e, чe вceки eдин бългapин тpябвa дa гo нaпpaви пoнe вeднъж в живoтa cи, зa дa yceти кaквo e чyвcтвoтo.
Стaниcлaв пpeoткpивa чyдния cвят нa бългapcкoтo пpeди пoвeчe oт дeceт гoдини, кoгaтo пpoчeл някoлкo книги, cвъpзaни c бългapcкaтa иcтopия, кoитo мy oкaзaли мнoгo cилнo въздeйcтвиe. Сpeд тях ca Хpoникитe нa Стeфaн Цaнeв, тpyдoвeтe нa Бoжидap Димитpoв. Зaпoчнaл дa oбикaля цялaтa cтpaнa, пoceтил вcички гoлeми и cpeдни гpaдoвe. Еднo oт мecтaтa, кoeтo нaй-мнoгo гo e впeчaтлилo, e Видин.
"Пaдa ce мaлкo вcтpaни, пeт чaca e пътят oт Вeликo Tъpнoвo, нo кoгaтo бeшe иcтepиятa пo Бeлoгpaдчишкитe cкaли, и ниe oтидoхмe. Отceднaхмe във Видин. Окaзa ce, чe в гpaдa имa тoлкoвa мнoгo иcтopия, чe ocтaнaх шoкиpaн. Живият гpaд e oбгpaдeн c кpeпocтни cтeни, eдинcтвeнoтo пoдoбнo мяcтo e Хиcapя. Кpeпocттa Бaбa Видa e eдинcтвeнaтa oцeлялa цялa цитaдeлa в Бългapия. Нaпpaви ми впeчaтлeниe Кpъcтaтa кaзapмa, библиoтeкaтa нa Оcмaн Пaзвaнтoyглy, имa и eвpeйcкa cинaгoгa. Вpaцa cъщo имa cтpaхoтнa aтмocфepa. Плиcкa пък мe впeчaтли cъc cтpoитeлcтвoтo oт Пъpвoтo бългapcкo цapcтвo", paзкpивa coбcтвeникът нa peклaмнa aгeнция.
Мнoгo ca и иcтopичecкитe личнocти, кoитo зacлyжaвaт възхитa и yвaжeниe.
"Кaтo изключим cpeднoвeкoвнитe бългapcки влaдeтeли, кoитo ca лeгeндapни личнocти, мнoгo мe впeчaтлявa Илю вoйвoдa. Toй e вoeвoдa oт мaлък, мнoгo пъти e paнявaн, нo дoживявa Оcвoбoждeниeтo и кaтo зaпoчвa Сpъбcкo-бългapcкaтa вoйнa пpeз 1885 гoдинa oтнoвo oбличa хaйдyшкитe дpeхи и 80-гoдишeн oтивa дa ce биe. Taзи нeгoвa пocтъпкa мнoгo вдигa мopaлa нa бългapcкитe вoйници", oбяcнявa Стaниcлaв Стoянoв. Toй пoяcнявa, чe пoпyляpнaтa бългapcкa хyдoжничкa и peжиcьopкa Зopницa Пoпгaнчeвa, пoвeчe извecтнa кaтo Зopницa Сoфия, пpaви филм зa cлaвния вoeвoдa.
Пpeди двe гoдини Стaниcлaв cтaвa чacт oт cдpyжeниe "Пaзитeли нa бългapщинaтa", cъздaдeнo oт pъкoвoдитeля нa aнcaмбъл "Бългape" Хpиcтo Димитpoв. Във вceки oблacтeн гpaд тo имa мecтнa cтpyктypa, кoятo ce нapичa "чeтa". Tя имa вoeвoдa, пoдвoeвoдa, знaмeнoceц, кoвчeжник. Във Вeликo Tъpнoвo в нeя влизaт oкoлo  дeceтинa дyши, cpeд кoитo aдвoкaт Киpил Андpeeв и Стeфaн Кинoв, нo вce oщe opгaнизaциятa тyк нe e нaпълнo cтpyктypиpaнa. Яcнo e oбaчe, чe чeтaтa щe ce кaзвa "Филип Toтю". "Tpябвa дa cи нaпpaвим нocии, кoитo дa ca eднaкви или пoнe някoй oт eлeмeнтитe дa e cпeцифичeн. Миcлим вapиaнти и зa кayзa нa чeтaтa, инaчe кaтo oбщa кayзa нa cдpyжeниeтo cмe peшили дa нaпpaвим мoнyмeнт "Хaйдyшки глaви" в Жepaвнa.
Слeдвaщaтa ни дългocpoчнa кayзa e дa изгpaдим дo 2018 г. мoнyмeнт нa Кaн Tepвeл, зaщoтo тoгaвa ce нaвъpшвaт 1300 гoдини oт биткaтa мy c apaбитe. Нa Бocфopa тoй cпиpa apaбcкoтo нaшecтвиe. 200 000 apмия ce e oпитaлa дa нaхлye в Евpoпa. Toвa e eднa тeмa, кoятo звyчи мнoгo aктyaлнo в нaши дни. Дeлoтo мy e пaмeтнo, зaщoтo oт дpyгaтa cтpaнa нa Евpoпa apaбитe пpeминaвaт, зaвзeмaт цялa Иcпaния и ocтaвaт тaм пoнe 600-700 гoдини. Дoбpe чe e Кapл Мapтeл, кoйтo ycпявa дa ги cпpe", paзкpивa Стaниcлaв. Мoнyмeнтът щe бъдe или нa Кaпитaн Андpeeвo, къдeтo e вхoдът нa Евpoпa и нa Бългapия, или някъдe в Сoфия. "Щe имa и чecтвaнe в Бългapия и Евpoпa, щe ce oпитaмe дa гo oбвъpжeм и c Кapл Мapтeл, зa дa пoчeтeм и двeтe личнocти. Мoжe гoдишнинaтa дa бъдe oтбeлязaнa и в eвpoпeйcкитe инcтитyции", пoяcнявa cъвpeмeнният вoeвoдa.

https://www.dnesbg.com/obshtestvo/stanislav-stoyanov-nosiyata-e-vrazkata-ni-s-vekovniya-balgarski-duh.html

Hatshepsut

В минало време - български народни носии

Илюстрациите са от книгата ,,Български народни носии" на изд. ,,Анико". В този своеобразен каталог, съставен под редакцията на Никола Григоров, изобилства от чудесни снимки на хубави хора, облечени в изумителни народни носии. Фотосите са дело на Димитър Ерменков. Етнографските текстове, подборът на носиите и тяхното аранжиране е от Анита Комитска и Веска Борисова. На издателските страници са споменати Националният етнографски музей и БАН.


Невестинска зимна носия - с. Киркьой, Солунско.


Ляво: моминска празнична носия - гр. Котел.
Дясно: празнична носия на млад мъж - с. Попина, Силистренско.
Средата (горе): детска носия на момиче - Никополско.
Средата (долу): детска носия на момиче - Разложко.


Ляво: обредна моминска носия на зълва - с. Сухин дол, Севлиевско.
Средата: венчална мъжка носия - с. Подгоре, Белоградчишко.
Дясно: обредна моминска носия на лазарка, с. Бяла, Сливенско.


Ляво: празнична мъжка носия - с. Българи, Малкотърновско. Средата: носия на годеница, Лозенград.
Дясно: празнична женска носия - с. Поповяне, Самоковско.


Ляво (горе): невестинска носия - с. Килифарево, Търновско.
Ляво (долу): моминска носия - с. Лозен, Горнооряховско.
Кръглата снимка: лятна женска носия - гр. Кюстенджа, Северна Добруджа.
Дясно:  празнична зимна носия на млад мъж - с. Лозен, Горнооряховско.


Ляво: венчална мъжка носия - с. Прогорелец, Ломско.
Дясно: женска носия - с. Горна река, Гостиварско.
Средата (горе): детска носия на момиче - Трънско.
Средата (долу): детска носия на момче - с. Караисен, Павликенско.


Ляво: празнична женска носия - с. Мокреш, Ломско.
Дясно: обредна мъжка носия на коледар - с. Победа, Добричко.


Ляво: женска носия - с. Старо село, Тутраканско.
Средата: празнична мъжка носия - с. Марковча, Новопазарско.
Дясно: празнична женска зимна носия - с. Лозен, Горнооряховско.


Ляво: празнична женска носия - гр. Бяла.
Дясно: празнична мъжка зимна носия - Софийско.


Ляво: обредна носия на лазарка - с. Драгалевци, Софийско.
Дясно: мъжка носия - с. Крумово, Варненско.
Средата (горе): обредна носия на девер -с. Горна баня,  Софийско.
Средата (долу): празнична женска носия - с. Вакарел, Ихтиманско.

http://www.otizvora.com/2010/03/993/

Hatshepsut

Стефан Тенев
Когато за пръв път видях книгата "Български народни носии" разбрах, че държа в ръцете си един наистина великолепен труд, който до този момент няма аналог у нас. На първо място, това което прави най-голямо впечатление, е сериозния научен материал, който е публикуван. В предговора, написан от автора Анита Комитска, са представени основните типове дрехи, които са използвани от българите през един дълъг исторически период от време. За разлика от повечето изследвания на тази тема, в книгата има изчерпателен материал за мъжките и детски облекла, които са присъствали в бита на българите. До този момент основният акцент във всички публикации е попадал върху женската носия, която се отличава с най-голямо богатство на шевиците и шарките. Учените етнографи са развили тезата, че в шарките на женските носии са вложени много древни символи, които етимолозите подлагат на анализ за да разчетат скрития език и сложните древни послания. Научният труд на Анита Комитска е придружен с повече от 260 фотографии на различни костюми от различните етнографски области у нас. Трябва да се отчете великолепната работа на фотографа Димитър Ерменков, който е пресъздал цялото великолепие на носиите. Снимките са направени на неутрален сив фон, който подчертава многообразието от багри и шевици на българските народни носии. Подборът на манекените, застанали пред обектива на Ерменков, е бил много сложен. Това се е налагало от факта, че всички носии са автентични, извадени от фонда на Етнографския музей към Българската академия на науките и не са със стандартни размери. Този факт е налагал дълго и продължително търсене на хора, които да отговарят по ръст и размер на експонатите, които представят. Самата книга представлява луксозно издание с великолепен печат. Страниците са допълнително подшити, с което се предпазват от разпадане. Книгата е издадена на два езика, български и английски, като единственият и недостатък е липсата на превод на пояснителните бележки в края. Спонсор на изданието е г-н Никола Григоров, който е основател на сдружението "Сите българи заедно".





Уверен съм, че тази книгата е предназначена не само за професионалисти, занимаващи се с етнография и фолклор, а ще събуди интерес и у непредубедения читател, който ще попадне под обаянието на великолепните дрехи на българите, които са отражение на техния бит и душевност.

https://www.bulgaria21.net/issue/t8809.htm

Hatshepsut

Българското народно облекло


Празнични костюми от габровско; женски костюм от Старозагорско и пролетен женски костюм от Малкотърновско;
празнични костюми от Карнобатско

Традиционното българско облекло неотменно присъства във всекидневния народен живот - в ежедневния и в празничния бит, в системата на културата, където материалните и духовните явления взаимно се проникват и допълват. За разлика от останалите предмети в материалния бит, облеклото съпътства човека винаги и навсякъде от момента на раждането, когато се облича първата ризка, до погребението, за което задължителни са новите, или венчалните дрехи.

Народното облекло, наред с езика и песенното творчество, е специфично културно явление с дълъг исторически живот. Оттук и неговата вековна роля на своебразен определител на българската народна култура, който създава зрителна представа за етническата специфика и за етнографското многообразие на народа. Оригиналните комплекти костюми и отделните образци от традиционни дрехи, както и високохудожествените шевици, тъкани и метални накити, представляват уникални културно-исторически паметници.

Традиционното народно облекло е най-пълноценният източник за разкриване на етническото eдинство и многообразие на традиционната българска култура. Със своята типологическа характеристика (женски, мъжки и детски), както и със състава и композиция си, то дава представа и за функцията на българина в обществения живот при определени трудови, обредни, или празнични условия. Костюмните композиции от цялата историческо-етническа територия на страната могат да бъдат класифицирани в следните основни типове и разновидности: двупрестилчена, сукманена, саяна и еднопрестилчена женска и белодрешна и чернодрешна мъжка носия. Тези основни типове български народни носии с яркия си етнически стил се утвърждават през епохата на развития феодализъм в България. Развитието и обогатяването им продължава, независимо от превратностите в историческата съдба на българите. Традиционното народно облекло е преди всичко дело на домашното производство - на женския усет и творчество. Мястото на мъжете в този процес е незначително: в отделни случаи те участват в обработването на кожи, или при съшиването им в части от облекло. Постепенно традиционните патриахални условия на домашно производство на облекло се променят. През 18 -19 век все повече се обособяват специализирани занаяти. Майстори терзии изработват горни и връхни дрехи главно от състава на мъжките костюми. Традиционните текстилни материали за изработка на тъкани за облекло са ленът, конопът, вълната, коприната и памукът, който навлиза масово в домашното тъкачество през втората половина на 19 в. Кожата заема сравнително ограничено място - за калпака, ногавиците, цървулите. Тя традиционно присъства главно в състава на мъжкия костюм, разпространен във високите планински области.


Костюми на момък и мома от Разградско; невестенски костюми от Русенско и Силистренско;
женски и мъжки костюми от Поморийско

Структурата на българските народни носии е сложна. Променя се в зависимост от конкретните условия на труд и начина на живот в патриахалното българско село. Определящ разграничителен показател за съответните видове женски носии са кройката и начинът на обличане на горната дреха. За мъжкия костюм - формата и цветът на горните дрехи. Тези показатели са географски очертани и имат своебразно историческо развитие. Основният състав на женската двупрестилчена носия се определя от риза, две престилки (закрепени на кръста - една отпред и една отзад) и колан. Ризата е предимно от вида на бърчанките, с преден и заден отвесен плат, които оформят набори и дипли по горната част - почти открита под горните дрехи. Фина, гъста и дребна везбена орнаментика оформя значителни полета по ръкавите, предницата и гърба на ризата. Двете напоясни завески са приготвяни от домашна декоративна тъкан: задната е релефно оформена с дипли и набори, а предната е едноплата или двуплата, с хоризонтален или отвесен шев. Задната завеска се среща в многобройни варианти (вълненик, бръчник, тъкмейник, пещемал, кърлянка, завешка) и има съответно обособено разпространение. Коланът към този костюм е дълъг и се завива неколкократно на кръста. Първоначално тази старинна женска носия е повсеместно разпространена, но по-късно се запазва само в Дунавската равнина.


Празнични костюми от Софийско; невестенски и мъжки костюм от Самоковско;
всекиднеен мъжки и невестенски костюм от Троянско

Сукманената женска носия е най-масово разпространена. Нейният териториален обхват е много широк: планинските области на централните български земи, както и крайморските райони по Черноморието и Югоизточна Тракия. Многобройните регионални и дори локални разновидности на горната дреха - сукман, споделят общобългарското му единство, изразено в неговите общи белези: материал, туникообразна кройка с дълбоко изрязана пазва. Най-често сукманът е без ръкави, а по-рядко - с късо ръкавче. На определени места сукманът е и с дълъг ръкав. Обикновено към ръкавните отвори са прикачени ,,опашки" - ивици от тъканта на сукмана, които се приемат за редуцирани в декоративни елементи някогашни ръкави, загубили утилитарното си предназначение. Украсата на тази дреха е съсредоточена по полите, по пазвите и по краищата на ръкавите. Състои се от пъстроцетно везмо, декоративна тъканна апликация и обтоки, които са различни по размер и орнаментален стил. Кройката на сукмана определя три главни негови разновидности с географски очертано разпространение. В Западна България сукманът е с веревно разположени клинове, които се спускат от кръста (от талията) на жената. Оттук и названието му -късоклинест. В Централна България сукманът се нарича висококлинест: с трапецовидни или правоъгълни клинове, вмъкнати високо в раменната извивка. В източните райони (по склоновете на Източна Стара планина и по бреговете на р. Дунав) е разпространен ограничено сукман от две части: безръкавен, къс до подгърдието елек (чапак) с прикачена към него ситно набрана в кръста пола. Поясът обикновено е широк и дълъг колкото да се завие неколкократно около кръста. Оцветен е в черно, а най-често и в различни нюанси на червения цвят. Понякога има разноцветна ивична декорация. Сукмената носия се носи с къс колан, тъкан на кори, чийто краища се закопчават с пафти - типичен метален накит (кръгъл или палметообразен), лят или кован, с преобладаващо растителна орнаментика, а понякога и с апликирани седефни божигробски плочки с иконографски сюжети. Престилката е най-яркият декоративен център на сукманената носия. Орнаментката й е богата, яркоцветна и контрастна на голямата черна плоскост на сукмана, подчертавайки стиловата художествена оригиналност на облеклото. В етнографските проучвания върху произхода на сукмана се предполага, че той е дубльор на първоначалната основна дреха - ризата. В процеса на развитието си дрехата се разнообразява по материал, колорит и украса.


Летни костюми от Санданско; женски празничен и мъжки овчарски костюм от Смолянско;
женски и мъжки костюм от Хасково

Саяната носия има за основна част също туникообразна риза, но обликът й се изгражда от т. нар. сая - постоянна горна дреха, отворена отпред, слабоклината, с различна дължина на полите (до коленете или доглезените) и на ръкавите (къси или дълги). Тъканите за изработка на саите са различни по материал и колорит. Преобладават саите от едноцветна бяла, черна, синя или тъмнозелена (памучна или вълнена) тъкан. Някои от широко разпространените й разновидности (по средното течение на р. Марица) са от пъстроцветна тъкан на ивици с преобладаващ черен цвят. Украсата на саята е съсредоточена по пазвата и по края на ръкавите. Българката в случая сякаш се ръководи от по-особени естетически принципи: изявява се като изкусна майсторка на везбената линеарна орнаментика, допълнена от многоцветни гайтанени обтоки. Особено богато въображение тя проявява в неповторимата, но подчертано единна по стил сърмена апликация, срещана в Западна България. В основния състав на този вид българска носия влиза пояс от едноцветна черна или червена вълнена тъкан. Най-често вълнена е и престилката, в червен цвят на ивици, а в някои югозападни райони и с многообразна тъканна орнаментика. По-късна и то използвана главно на празник, е сърмената престилка. Саяната носия е разпространена главно в южните и в югозападните области на българската етническа територия. В югозападните земи доминират червените нюанси на тъканта, както и плътността на декоративното везмо - отново в червено, предпазващо от уруки според народните поверия. Саяната носия се отличава със сравнително дълга жизнена устойчивост и доста късно (почти в средата на 20 в.) отстъпва преднина на градското облекло от европейски тип.


Костюми от Сливенско; летен невестенски костюм от Свиленградско и празничен женски костюм от котленско;
пролетен момински костюм от северна Добруджа и младежки костюм от Силистренско

Еднопрестилчената женска носия отличава отделни селища в Дунавската равнина и в Родопската област. Тя има опростен състав: дълга, туникообразна риза и запасана върху нея тясна едноплата (или широка двуплата) престилка с много пестелива ивичеста украса (двуцветна или многоцветна, от черти по вътъка) или пък тъмно поле с бледо очертани квадрати. Понякога полето е рамкирано с низ от геометрични орнаменти, както и бордюр. До края на първата четвърт на 20 в. еднопрестилчената носия продължава да се използва главно от ислямизираното българско население в Западните и в Източните Родопи. Причина за това е нейната практичност и пригоденост по състав към поминъка на населението. В същото време е налице стремеж към увеличаване на основния състав на този костюм. Включва се нараменна, отворена връхна дреха (антерия, забун, кафтан), но променена по материал, форма, кройка и функция от старинните им прототипи. Отличително за вкуса на родопчанките е предпочитанието към бледожълто-оранжеви цветове или нюанси на тревно зелено, съчетани в колорита на престилката.

Мъжкото облекло на българите е белодрешно и чернодрешно - по цвета на горните дрехи. Всъщност това не са разновидности, обособени по географски принцип, а два последователни етапа в развитието на традиционното мъжко облекло. За най-старинен образец се приема костюмът, оформен от цяла дълга риза със свободно пуснати поли над белите вълнени или памучни гащи, препасани с пояс или колан. Това е мъжки костюм с подчертано консервативен стил. Запазването му се дължи на неговата пригодност към условията за основния поминък - земеделие иживотновъдство.

Мъжката белодрешна носия включва в състав си а си туникообразна риза, гащи и горни дрехи от бяла тепана (специална техника на приготовление) тъкан. Гащите са в две разновидности: беневреци - с тесни и дълги, плътно пристегнати към тялото ногавици (в долната част), и димии - с широки и къси крачоли. Силуетът на белодрешния костюм се определя от горната дреха (късак, клашник, долактеник, голяма дреха). Тя е с клината кройка и значителна дължина. Специфичен стилов белег на украсата са линеарните везбени мотиви и обтоки от цветен гайтан край ръбовете на пазвата, по краищата на ръкавите и по върховете на клиновете. Поясът е неизменна принадлежност: декоративна, предимно червена тъкан. Завива се стегнато около кръста на мъжа. Белодрешното мъжко облекло е с доказан славянски произход и характер, разпространено из цялата етническа територия на българите. С настъпващите промени най-трайно запазва старинния си облик в северозападните райони (до първите десетилетия на 20 век).

Обособяването на втория вид мъжка носия - чернодрешната - е част от общия за страната процес на потъмняване на мъжкото облекло, най-изявен през епохата на Възраждането. Тое продукт на новите обществени, стопански и културни условия. От края на 18 в. докъм средата на 19 в. мъжкото облекло вече не се приготвя от бяла аба (вид вълнен плат). Шие се от черен шаяк (вълнен) с променена кройка на гащите и на горните дрехи. Гащите (потурите) са широки, с обилна украса от черен гайтан. Любопитна е широко разпространената народна представа за тях: колкото са по-набрани и колкото по-ниско и надиплено е дъното им, - толкова е по-заможен притежателят им.

Горните дрехи (елек, аба, антерия) са с прави очертания и къси до кръста. Поясът е плътно завит около кръста: вълнен, червен, забележителен с широчината си. Останалите части на облеклото - колан, типичен кожен калпак, цървули - са принадлежности и на белодрешния костюм.

За единството на двата мъжки костюма говорят мъжките носии от Западна България -композицията им е смесица от бели беневреци и тъмносини горни дрехи. За налагането на чернодрешната носия допринася масово практикуваният абаджийски занаят. Но още в края на миналия век е налице тенденция към изживяване и на чернодрешния костюм. Проявява се в селищата от градски тип - сериозно повлияни от европейската мода.

Териториалното разпределение на основните видове традиционни народни костюми няма строго обозначени граници. Многообразието на традиционните облекла е следствие на различни условия и фактори: географски, исторически, обществено-икономически, културни, верски. Всеки от основните типове носии има множество варианти и инварианти. Формират се в резултат на културно взаимодействие - между носиите на отделни области и райони или между носиите на отделни етнографски групи. Не са изключени и външни въздействия, а също и ролята на личния вкус и предпочитания към детайлите.

В редица български традиционни костюми се поддържат белези и елементи, разкриващи по-старинен пласт на битуване. Те са символичен знак за възраст, за семейно положение, за участие в обреди и обичаи. Най-изразителна в този смисъл е украсата на костюма: съдържанието, композицията, колоритът на текстилната орнаментика. Показателен е и начинът на обличане на отделни дрехи, а също ипринадлежностите към тях. Например косите на момите са винаги открити, а на невестите - закрити. За младата невеста е задължителна бялата връхна дреха, а за момата е забранена. В сватбения обряд невестата се откроява с богатия състав на венчалния костюм, при който се дублират и дори потретват някои основни части (риза, сукман, престилка). Израз на венчалната символика е червеният превес (мъжки червен пояс), преметнат през главата. Същият смисъл имат белият презръчник (кърпа) на ръцете, венецът от живи цветя и билки, сватбената китка и др. Символиката на социалните отношения е ярко изразена в обредните костюми на лазарките, на еньовата буля, на пеперудата за дъжд (календарни обредни фигури с идея за плодородие), на коледарите. Те, както и уникалните костюмни образци - момински, ергенски, годенишки, венчални - са поразяващи с пищността и естетическия усет към украсата. Художественото оформление на традиционните български костюми е едно от най-ценните и с непреходна стойност достойнство. То е най-убедителното свидетелство за богата душевност, за високохудожествени заложби, за нестихващ стремеж към красота. Украсата на облеклото - дело на българката - носи отпечатъка на семейно-родовите традиции, на мирогледа и нравите. Именно тя се отличава с най-пълноценна етническа натовареност с роля на социален регулатор.

Необозримите художествени качества на костюма са постигнати чрез умело прилагане на орнаментална украса, изразена във вида на тъканта, в шевицата, и плетивото, в апликацията или обтоката. Текстилната декорация е органично свързана както с отделните дрехи, така и с цялостната композиция на костюма. Най-често тя е разположена по откритите костюмни части: пазви, краища на ръкави и поли, пояси, колани, клинове, престилки, забрадки, чорапи.

Тъкачната украса, под форма на гладки цветни или орнаментирани ивици, има широко приложение. Тя определя, до голяма степен, стила на женската двупрестилчена и саяна носия. Особено силно е естетическото въздействие на женските престилки и колани, превърнати със средствата на тъканното орнаментиране в своебразен художествен център на костюмните композиции.

Везбеното изкуство се отличава с още по-голямо разнообразие. Везаната украса определя в значителна степен своебразието и самобитността на народните носии. Шевичната украса е характерна за цялата страна, но най-широко приложение намира в традиционното облекло на населението от Северна, Северозападна България и Македония. Тя е постоянен елемент на женските и на мъжките ризи, на престилките и коланите, на сукманите и саите, на завеските при двупрестилчената носия. Украса от везбени орнаменти отличава и видовете тъкани, свързани с невестинското забраждане.


Пролетни младежки костюми от Видинско; невестенски костюм и летен мъжки костюм от Плевенско;
женски и мъжки костюм от Ловешко

Везмото по традиционните носии е разнообразно по технология, структура, форма, съдържание, колорит и местоположение. Практиката на българките познава няколко вида бодове: прав (наричан още цепен бод), хоризонтален или полегат (разминат), кръстат (или кумански) бод, бримчен и двулицев. Високите художествени качества на везбената орнаментика се определят до голяма степен от вещия подбор на материалите и умелата им обработка. Най-често се използват вълнени и копринени конци и комбинации между тях. Металните (сърмени) жички, включени във везмото, му придават блясък и великолепие. Както тъканната декорация, така и шевицата, впечатляват с орнаменталните форми и сюжети, някои от които са твърде старинни (мотиви ,,дървото на живота", розета, свастики, кръг, кръст и др.). С изключително разнообразие като графичен рисунък се отличава ромбът.

Три основни компонента на българската шевица - ритъм, симетрия и контраст - са общовалидни по цялата етническа територия. Шевичните композиции в сравнение с тьканннте са много по-разнообразни благодарение на техниката на орнаментиране. Колоритът има определящо значение за етническата специфика на традиционното българско облекло. Типичната цветова палитра на орна-ментиката по облеклото е в три основни цвята: червен, черен и бял. Цветовото ограничение е само привидно, защото всеки отделен тон наброява гама от цветосъчетания и нюанси. Те са ясни и чисти; хармонични и тъмни; наситени и контрастни. Принос за ефекта на облеклото има и апликацията. Характерна е за горните женски дрехи (сукман и саи) и е по-малко по връхните дрехи. Най-често отличава кожените облекла - особено женските кожухчета към двупрестилчената носия. Апликацията не е единствен, самоцелен и цялостен способ на украса. Обикновено тя се комбинира с други художествени средства: декоративна тъкан, везмо, плетени дантели, обтоки от шнурове и др. Много често самата апликация е поле за допълнително разкрасяване с висока художествена стойност.

Значително участие в цялостната декорация на костюмите имат обтоките и гайтаните. Ритмиката на комбинирането им, преливащите им тонове са съществени за красотата на костюма и изместват на заден план първопричината за тяхната поява - практически средства за закрепване на съединителните шевове и на ръбовете по дебелите вълнени дрехи.

Ръчното плетиво е средство за украса на отделни женски дрехи. Плетената на една кука бяла памучна дантела в геометричен или стилизиран растителен стил постепенно измества многоцветната шевица по женските ризи. Същевременно тя е хармонично допълнение към облика на кърпи за глава, престилки, сукмани. Плетивото разкрива с орнаментиката си влиянието на традиционната шевица. Типичен пример за това към началото на 20 в. са преобладаващите розети или фигурки на птици. Характерна  за градовете, бялата памучна дантела е стилов белег на традиционни женски костюми от Ихтиманско, Пазарджишко, Кюстендилско, Софийско, Трънско. Посредством разнообразни форми на изплитане на вълнени бримки българката създава многообразни и пъстроцветни чорапи, калци (чорапи без ходила до под коленете), наръкавици (покриващи ръцете от китката до лакътя), ръкавици - многопръстни или еднопръстни, за сватба, със символично везмо и кичилки от червена вълна.
 Подчертано естетически качества имат и празничните детски облекла като неразривен елемент към костюма за възрастни. Особено интересни са детските шапки, чиято оригинална украса и допълнения към нея (сини мъниста, чесън, червен конец, метални накити -амулети против лоши очи) имат ярко изразена символика.

Ефектът на традиционните костюми като силует, художествена композиция и колорит не би бил пълен, ако не ,,присъства" накитът. За любовта на българката към разнообразни накити се говори почти във всички пътеписи на европейци, преминали през нашите земи. Описват се нанизите от парички, герданите от раковини, както и огромното многообразие от накити за глава, ръце, тяло - дело на изкусни майстори златари. Традицията на техния занаят е древна, а оттук и уменията им да леят, коват, апликират, да изтеглят сребърни жички (филигран), да изработват ажур или да комбинират техники в разнообразни форми. Накитите по възрожденските костюми са старинен израз за семейно-възрастово и социално положение, а понякога и белег за локално-регионална принадлежност. С изящна орнаментика се отличават надушните висулки (обеци арпалии от Видинско, люлки), блестящите прочелници и гранулираните с едър филигран игли за коса, диадемоподобното кръжило към старинното невестинско забраждане в Габровско и Търновско, металният венец ,,стефан" в Провадийско, лятите гердани с емайл и цветни камъни, както и скъпите, украсени със сребро и позлата пафти - задължителна принадлежност към празничните и венчални костюми.

Изключително ценни са тежките и монументални момински косичници. Любопитна е тяхната функция. Изработени от многобройни старинни монети, плътно вплетени с раковини, сини и други мъниста, с цветни гайтани и сърмена тел, те поддържат илюзията за притежание на дълги и буйни коси у жената - символ на здраве и материален престиж.

Следи от древно изкуство и примитивен народен мироглед разкриват старинните невестински косичници и убруси (украса за глава). До края на 18 в. те са характерни за Северозападна България и особено в селищата в македонската област. Формата и орнаментиката им, наподобяваща сложен геометричен рисунък, се свързват с идеята за покриване косите на омъжената жена. В представите на българите тези уникални покривала за глава символизират и жалбата по загубеното моминство, и патриахалните повели на поведение - покорство на омъжената жена пред стопанина. Те имат изключителното стойностно значение за етническото ни самоопознаване.

Източник - www.horo.bg

Hatshepsut

Някога един френски пътешественик възкликнал: ,,Носията на българите е забележителна!". А аз никога няма да забравя как възрастен англичанин не откъсваше поглед от българските народни носии, показани в Етнографския музей, и с възхищение повтаряше: ,,Красота! Съвършенство!...". Ако днес тези носии са преди всичко музейни експонати, през 19-ти век, в епохата на Възраждането, достигат своя разцвет. Все още можем да ги открием по села и малки градчета, грижливо кътани в писани ракли и долапи, предавани като светиня от майка на дъщеря, от баба на внучка. Всяка носия, била тя женска или мъжка, издава възрастта, професията, семейното, материалното и социалното положение на притежателя й; от кой край произхожда; дали е за работния делник, за празник или за обредни ритуали; за топлото лято или за лютата зима. За всичко това съдим по ярките, традиционни външни белези като вида и качеството на тъканите, кройките, многообразието и богатството на украсите и бродерията; начина на забраждане; метала, от който са измайсторени накитите - нанизи пендари, гривни, обеци, пафти, чапрази... Косите на девойките не се криели под забрадка, а били сплетени на плитки и ги красели живи цветя или венец. Неизброими са начините, по които българската жена е покривала главата си, но в основата на забраждането неизменно стои кърпата, бяла или цветна, по-голяма или по-малка, от памук, свила или вълна. Според случая понякога е вързана скромно отпред, странично, отзад или просто само е преметната, а друг път оформя разкошни сложни украси за глава с помощта на подложки, шапчици, венци, изкуствени цветя и пера. Чорапи, бели и пъстри, калци и кожени цървули, а в края на 19-и век вече и меки пантофки носели жените на краката. ,,Белодрешковци" и ,,чернодрешковци" - така заради цвета на дрехите народът галено наричал мъжете по българските земи. По-старинна е белодрешната носия. Тя носи подчертан аристократизъм. Ушита е ръчно от бяла вълнена материя. Характерна е за западните части на страната и е най-разпространена в Северозападна България. В останалите краища е царството на ,,чернодрешковците". Техните костюми са тъмни, като преобладаващи са кафявите тонове, но има и черни, и сини. Горните дрехи и при двата типа са съшити с цветни конци и обикновено са обточени с гайтани или ивици плат. Най-яркото цветно петно е поясът в по-тъмни или по-светли червени тонове, а понякога и с линеарни елементи. Да не пропуснем връхния ямурлук с гугла и неизменния овчи калпак, който обикновено е цилиндричен или със заоблено дъно, но се срещат и по-високи, както и островърхи калпаци.

Несравними една с друга са женските носии - сияят, преливат в невероятни багри и шарки. Цветът, който доминира в дамския костюм, е червеният в нюансите на изгряващото и залязващото слънце. Сякаш пролетта със своята свежест и чистота е спряла в отрупаните с шевици ризи на престилчените носии на плодородна Мизия и благодатна Тракия. Семплите сукмани от Трънско, по-удобни и по-практични, с приглушена везба, в по-късни времена често заменяна с плетени дантели, издават суровата природа на този не тъй благодатен край. Знойната лятна мараня на Южна Тракия и Македония тежи в червеното на саените носии. При тях бродерията е по-скромна. Силата им е заложена в цвета и кройката на саята и колорита на престилките, които почти винаги присъстват и придават неподражаема завършеност на всяка една женска носия. Цветът на узряло жито е закодиран в костюма на добруджанката. А в тоалета на родопчанката, издържан в пищната гама на меката късна родопска есен, сякаш трепти с многоцветието си горската шума.

 Сръчни ръце са сътворявали през столетията цялата тази ненадмината красота от естествени материи - вълна, памук, коноп, лен и коприна, които обработвали ръчно. Българките, с вродения си стремеж към прекрасното, предели, багрели, тъчели, шили, везали ризи, сукмани и престилки, плели дантели. Затова в носиите откриваме, сякаш закодирани, загадъчните свещени прабългарски знаци, стилизирани животни и растения, както и вещо орнаментирани човешки фигури, съдове и сечива, плод на едно необозримо въображение. Влагали чувства, емоции, вяра, възприятия за света. Така в сътворяването на костюмите е намерила отражение естествената нагласа на българина да гледа на света с очите на артист. Те внушават мъдрост и благородство и с право можем да ги наречем истински творения на непреходното народно изкуство. Достолепие българско!

Текст: Радост Рачева

Hatshepsut

Женската носия у българите


 Типологично и терминологично женското облекло е по-богато от мъжкото. На първо място, предпоставките за това се коренят във фолклора и културната традиция. Косите на жените трябва задължително да бъдат сплетени и прибрани. Прабългарите са имали поверие, в което се твърди, че в косите на жената се крие Дяволът и за това те винаги трябва да са сплетени.Това е характерно предание за всички конни народи, които прекарват по-голяма част от живота си върху коне. Разпусната коса пречи на ездача. Тя се заплита в дърветата и храстите, когато се язди през горите. Спазва се условието моминските плитки винаги да са тек, а омъжените жени правят обикновено два сплита, а ако са повече задължително са чифт.

Женската дреха е задължително богато оцветена и с богата орнаментика. Оцветяването на дрехата има своето културологическо значение. То е продиктувано от фолклора. Считало се е че само самодивите, митични същества, населяващи българските гори, могат да носят чисто бели ризи и да се разхождат с разпуснати коси. Тази културна митологема довежда украсата в облеклото на българката до нивото на изкуство. Освен това трябва да се спомене факта, че мотивите, които се използват в украсата на дрехите имат семиотичен смисъл . По тях се познава принадлежността на жената към един или друг патриархален род. Същото нещо се среща и в Шотландия, където по карето на традиционната пола у мъжете се познава към кой клан принадлежи човека.

Дрехата у българите и по-специално женската дреха има свой код, който казва на хората около нея дали е сгодена или е свободна. Дали е жена или е все още девойка. Съществено отличие на омъжените жени е било забраждането - косата се закрива напълно или се оставя да се вижда само ограничена част от нея. Най-широко разпространено е било обикновеното забраждане, което се е правило с широк бял или цветен квадратен палт, прегъната по диагонала. Друг характерен начин на забраждане е с помощта на месал. Месалът представлява дълго 2-3 метра платно, украсено с шевици и ресници в двата си края. За да има обем в прическата, в някои краища (Габровско), жените са използвали сребърни диадеми за коса (прочелник или кръжило). В прическите на българките е имало известна помпозност, която е следствие от широката употреба на шапки под забрадките.

Девойките са накичвали главите си с градински или полски цветя, затъквани зад ухо. Често и любима украса у девойките е била фризурата, в която са се затъквали птичи пера, оцветявани в червено или зелено. Младите ергени, които са искали да покажат интерес към една девойка, са се стремили да завоюват китката от косата на момичето.

Основните елементи в облеклото на жената, които са характерни за всички етнографски групи от населението по българските земи, са дългата риза в две различни кройки. Най-широко разпространена е правата кройка (poncho). Тя е винаги дълга до глезените, с широки и отворени в края ръкави и най-често обилно украсена с везмо по полите, пазвите и ръкавите. Другият вид риза, който е сравнително по-ограничен и се среща предимно в Северна България, е бърчанката. При нея предния и задния плат не са симетрични, а са отделени един от друг. Тази риза има стойност на горно облекло през лятото и е извънредно богато украсена с везба, най-вече по пазвите, ръкавите и от към гърба.

В зависимост от горната дреха, която се носи непосредствено над ризата, женските облекла са добре представени в три типа, заемащи почти цялото пространство на нашата страна. Това са: двупрестилчен тип, сукманен и саичен. Двупрестилченият тип се състои в това, че върху ризата се опасват по една престилка отпред и отзад. Предната част на дрехата, почти във всички краища на страната се нарича престилка, а задната (завешка, завеска, пещемал и тъкменик). Двупрестилното женско облекло е богато с везмо главно по ризите, по белите и почернените късачета.

Сукманеният тип дреха е най-често без ръкави, но се срещат сукмани с дълги ръкави и такива, които стигат на дължина до лактите. В редки случаи има летни сукманиот бялата конопена или памучна тъкан. Най-постоянното наименование на дрехата е сукман или чукман и само в ограничени региони се среща както вълненик, литак и манофил. Във Великотърновска се появява названието фустан.

Типичната кройка на сукмана е еднаква с кройката на ризата. Кроежът на дрехата, както и на всички по-старинни дрехи у нас е съобразен с ширината на плата. Характерната особеност на сукмана е и в това, че върху него е съсредоточена украсата на облеклото. Тя се постига предимно с везане или с пришиване на цветни сукна по полите или по ръкавите.

Характерна особеност на тази носия е наличието на пояс, който в голяма част от случаите е широк към 25 см. Представлява вълнена тъкан, обикновено червена, оранжева или тъмновинена. Поясът се увива няколко пъти стегнато и гладко около тялото.

Основен белег на саичения тип дреха е саята - дълга разтворена отпред дреха, както предниците й обикновено се закопчават при гърдите. Изработвани са от пъстра тъкан, най-често предпочитаната орнаментика по тях е била ивицата. По кройка саята много прилича на сукмана. Разликата се състои в това, че саята не се нахлузва през главата, а е отворена отпред и се облича през раменете. Най-старинният вид от тази дреха, запазен у нас, е клашникът, който се среща и сега в Разложко. Наименованието на дрехата се среща в различните краища на страната, като кафтан, гуня, гриш и др. В някои места на България в саята се наблюдава отражение на античен балкански субстрат, свързан с византийския аристократичен костюм.

Една от най-характерната особеност на българското женско облекло се изразява в използването на голям брой накити. Тяхното количество е по-голямо при празничните облекла, невестинското и главно младежкото облекло. Но има накити, които са постоянни, при всички социални положения и във всекидневието. Това са: тепелъкът - метална плочка върху женската шапчица под забрадката, обеците, гривните и пръстенът на ръцете, пафтите (чепразите) на колана. Има носии, при които отрупаността с такива накити е особено голяма (Габровско).

http://www.webcrafts.bg/article.asp?id=25

Hatshepsut

Лена Кирилова: Добруджанската носия съчетава отличителните черти на облеклото на преселниците от различни райони на България




Етнографът Лена Кирилова, уредник в Етнографската къща в Добрич в интервю за радио "Фокус" - Варна.


"Фокус":
Какво е специфичното за добруджанската носия?
Лена Кирилова: Не бихме могли да кажем, че в Добруджа е характерен само един тип носия. "Добруджанска" като понятие не би изчерпало многообразието и спецификата на различните етнографски групи, които населяват етнографската област Добруджа. В резултат на исторически, обществено-икономически и политически причини в региона през периода от началото на 19 век до 1940 година, когато в Добруджа се заселва последната голяма етнографска група, се извършват редица миграционни и преселнически движения. Те водят до обособяване на различни по своята материална и духовна специфика етнографски групи. Така като най-характерни и в елементите на носията, и на фолклора, и на духовните вярвания са няколко етнографски групи. Най-големи от тях са обособени от преселниците, които идват от Тракия - Одринско, Лозенградско, Сливенско, Ямболско и т.н. Друга голяма група са преселниците от Котленско. Първоначално това са били овчарите от Котленския Балкан, които впоследствие се заселват заедно със семействата си. Друга специфична етнографска група са преселниците от Северна Добруджа след Крайовския договор през 1940 година. Последната група преселници са всъщност напуснали своите земи в Югоизточна България още през 19 век, за да стигнат до Бесарабия и после да се завърнат в Северна Добруджа. Има и по-стари групи население. Това са така наречените шиковци, капанци, гребенци. Те обаче са характерни за област Силистра.
"Фокус": Как това многообразие се е отразило на културата на региона и в частност изработването на носии и техния облик?
Лена Кирилова: Всяка една от етнографските групи е запазила своите специфични белези. Обединяващ е общобългарският етничен стил, който се изразява във формата, украсата и начина на изработка на носиите. Трябва да се подчертае обаче, че носията е един от най-консервативните белези що се касае до материалната култура, така че и днес, ако бъде посетено някое добруджанско село, може да се забележи, че носията носи символиката на старите вярвания и знаковите символи, които намират изражение и в едновремешното фолклорно облекло. Трудно е да се даде едностранно описание на спецификата на добруджанската носия в контекста на разнообразието от етноси, които живеят в региона.
"Фокус": По какъв друг принцип освен етнографския могат да бъдат класифицирани носиите?
Лена Кирилова: Не само за Добруджа е характерно разделението на носиите по семеен принцип, по обреден, социален, възрастов. Ако например се обърнем към традиционния народен календар, ще видим, че във всеки един от празниците всяко едно обредно лице носи своята специфична носия, която да показва именно неговото участие в празника, която да характеризира тази знакова функция, която даденото обредно лице ще има в празника. Ако се вземат за пример едни от най-красивите добруджански носии - лазарските, те се различават от лазарските носии в други краища на България. Отликата е най-вече в украсата, в богата изработка от синчани, сребърни накити и т.н. Различават се и в цветово отношение, тъй като символиката на празника е желанието за здраве, за берекет, за любов и всичко това трябва да се излъчва от носията, т.е. тя не може да бъде в тъмни цветове. Преди всичко трябва да бъде в червено, което да предпазва девойката от злите сили. Трябва да носи яркоцветието и на самата пролетна природа що се отнася до украшенията. Ако се обърнем към семейните празници, примерно при булката, при младоженеца, носията също има своята символика. Един от акцентите е украсата на булката - специфичните накити и червеното було, което предпазва от лоши очи. Освен това булката трябва да има две ризи, едната от които е с незавършена бродерия. Това е свързано с древни народни вярвания, че много хубост привлича лошите очи, за това при девойката трябва да има някакъв недостатък, някакъв кусур, както казват бабите, за да не привлича злите сили. Има и друга традиция в отколешното облекло. Момичето може да ходи незабрадено само докато не е омъжено, след сватбата забрадката е задължителен елемент от облеклото. Всеки един от детайлите в носията показва на колко години е момата, от кой район е, дали е омъжена, дали има деца, дали е вдовица и т.н. Важно е дори мястото, което заема китката зад ухото на момата, дали е от ляво или от дясно, броят на плитките й. Всичко това носи определена символика. Така че, ако трябва да се обърнем към народната материална и духовна култура, които са взаимно проникнати, ще видим, че и в носията са наслоени всички древни вярвания и посланията, които идват от хилядолетия назад, претърпели своето развитие. В една или друга посока те намират отражение във всеки един елемент от народната култура, включително и носията, която е ярък изразител на българския етничен стил, обединяващ всички етнографски групи в страната. От друга страна носията пази детайли, свързани с регионалните специфики на всяка област. И тъй като както казват етнографите, Добруджа дава етнографска картина на половин България, освен това регионът е един от най-богатите в материално и духовно отношение, в него и до днес могат да бъдат открити многообразието и богатството на народната култура. Това е дало своя отпечатък и върху добруджанската носия.

http://focus-news.net/?id=f15654

Hatshepsut

Тайните послания на народните носии


Автор: Ваня Ставрева

Прототипи на шевиците, които се използват и до днес в народните носии, са открити върху култови и битови предмети в селище от късната бронзова епоха край видинските села Балей и Антимово.

Хипотезата се гради върху намерените около 200 женски глинени фигури с инкрустации, които пресъздават украсата на дрехите на древните хора и украшенията, които са използвали.

Населението, живяло в района преди 3600 г. - от XVI до XII в. пр.Хр., е наречено от археолозите култура на инкрустираната керамика по Долен Дунав. Причината е, че се среща в селища около бреговете на Дунав само в района на Източна Сърбия, Южна Румъния и Северозападна България.

Обекти от тази култура на българска територия има до видинските села Връв, Ново село, Ясен, Кутово, Антимово, Арчар и др. Древното селище при Балей е единственото изцяло проучено. То е открито преди 40 г. В него са работили много специалисти, последно археологът Анна Йоцова и доц.д-р Стефан Александров от Националния археологически институт при БАН.

Находките са уникални, защото за първи път край Балей изследователите попадат на селище от тази култура, а не само на некропол, и така получават много повече информация за бита и живота на хората от онази епоха. Освен амфори, паници, кани, чаши и други съдове са намерени уникални предмети - детски дрънкалки и играчки от глина, култови фигури на идоли.

Украсени са с врязани мотиви, които са инкрустирани с бяла паста, откъдето идва и името на културата. Анализът на пастата е показал, че са използвани стрити животински кости за запълване на врязаните изображения. Ефектът от бялата паста върху излъсканата тъмна керамика е впечатляващ.

Инкрустираните върху предметите мотиви напомнят изключително много на шевиците и се предполага, че те са били бродирани върху дрехите на древните жители.

Според етнографа Маргарита Николова шевиците имат още по-древно начало, като най-архаичните орнаменти се отнасят към епохата на енеолита (IV - III хил.пр.Хр.). Тя дълги години проучва символиката на народните носии и намира такива древни препратки в престилката от българската женска носия, както и в характерната за Видинско женска риза бърчанка, наречена така заради гъстия набор на пазвата.

Особено интересно е изследването  за функцията и символичното значение на червената престилка с ромбовидни фигури, която се запасва отпред върху тялото. Тя маркира детеродната част на женското тяло и затова е един от най-важните знаци на женския костюм.

Основният орнамент - ромбът, е от старинните символи в изобразителното изкуство на човечеството и е символ на земното и женското плодородие и на Богинята майка. Още през неолита и енеолита ромбовидни орнаменти се срещат върху долната част на тялото отпред и встрани на глинени фигурки от тези епохи.

"Тъй като дрехата представлява еквивалент на човешкото тяло, то престилката с изобразената върху нея ромбична фигура е еквивалент на тази част от женското тяло, която покрива - половия орган и утробата", пояснява Николова.

Затова престилката с ромбовидни орнаменти, носена от полово зрелите девойки и невестите, е знак, че те вече могат да раждат деца и да участват в биологичното възпроизводство на рода.

Ромбът се среща и в шевиците на мъжкото облекло, носейки пожеланието за плодовитост, както и върху други части от женския костюм. Той е елемент в шевицата рамци в ризата бърчанка. Тази характерна шевица се бродира върху горната част на ръкава върху рамото и представлява квадратен или правоъгълен мотив, от които се спускат две прави тесни ивици. Орнаментът е изграден от ромбоидни изображения с реснички, кукички и вписани по-дребни ромбчета в тях.

"Цялостният орнаментален комплекс на женската риза бърчанка, изграден от композиции върху пазвата, ръкавите и полите, обозначаващи онези части от женското тяло с подчертана сексуална символика - гърдите, ръцете и утробата, е наситен със знаци, чието предназначение е да обозначават новия матерински статус на жената и да осигурят магически нейната плодовитост", казва етнографката.

В бродериите на тази риза има хоризонтален фриз и разположени върху него растителни фигури, които представят идеограма на земята, която се среща често в орнаментираната керамика на древните земеделци от епохата на енеолита в триполската култура и Средна Азия.

Идеограмата на земята, съставена от две хоризонтални линии, съединени с коси черти, се среща не само в българските шевици, но и в шевичното изкуство на чувашите, родствени на древните българи, кавказките народи хевсури и азербайджанците.

Напъпилите и разцъфнали цветове вероятно имат сходно значение с растителните изображения в енеолитната керамика, в която символизират живот, растеж и плодоносещата сила на земята, предполага Николова.

В някои варианти на ризата бърчанка върху пазвата има изображения и на пчели в различни стадии - от личинки до царицата майка. Това също осигурявало магически покровителството на Богинята пчела и стимулирало плодовитостта на жената.

https://severozapazenabg.com/

Hatshepsut

Женска носия от Габровско с типичния за областта "невестински сокай":


https://www.facebook.com/Bulgarian.national.dress.Bulgarska.nosia/photos/a.225961894139450.50825.225037020898604/424309060971398/?type=1&theater

Как се прави сокаеното забраждане:


Сокай

Hatshepsut

Красотата на българските носии:



Красотата на българките в носии:






Hatshepsut

Фестивал на народната носия - Жеравна


http://mediacafe.bg/novini/kafeto/ZHeravna--skokyt-vyv-vremeto-fotogalerija-6605

Чуваме за какви ли не фестивали и всеки претендира да бъде различен. Мислят се декори, канят се музикални величия, провеждат се уъркшопове, заиграват се с храни и напитки, но въпреки това, от тях се връщаш с чувство за поредното приятно прекарано време някъде на открито... толкова. Зареждаш се с енергия, но от тази модерната, която тече навсякъде.

Има едно различно място, където всичко, което се случва, оставя дълбока следа. Отнася те, въодушевява те, връща те назад във времето, към корените, обичаите и традициите.

Скок във времето - така се нарича фестивалa на фолклорната носия, който преди броени дни се проведе за 7-ми пореден път в китното балканско село Жеравна. Там именно хората правят това място различно. Хората, облечени в носии - задължително условие, за да влезеш в този свят.


Можете ли да си представите хиляди, хиляди души, от прохождащи деца до баби и дядовци, събрани под едно, в една борова гора, събрани на поляни, насядали, налягали на пъстри черги по земята и всички, всички, всички облечени в народни носии. Колорит и разнообразие, което не само пълни очите, а и кара душите да преливат от емоция и възхищение. Десени, шевици, литаци, елеци, престилки, пафти, пендари, ямурлуци, потури, цървули, калпаци, забрадки...

Всичко това ни кара да се дивим на богатството, което българската народна носия пренася през вековете. На сплотеността на българина, когато се хване с непознати на хоро. На темперамента на музиката, от духовите оркестри, през ръченици, хора, зурни и гайди. Всичко това е накарало и една двойка да пожелае да сключи граждански брак по стара българска традиция именно там, сред хилядите хора облечени в носии, в най-достойната одежда за всеки един българин...



Официална страница на фестивалаhttp://www.nosia.bg/

Hatshepsut

Боряна - българската кукла Барби


Идеята е на Людмила Кацарова, на която не и харесва идеята за оскъдната рокля и пластмасово тънко тяло на популярната кукла Барби. Така се ражда идеята за популяризиране на българска кукла, вдъхновена от бита и традицията на различните български региони.

Създава първата, която нарича Боряна - облечена е с носия от ихтиманския край, а материалите са кенар, шаяк, вълна, лен и други естествени материали. Тъканите са характерни с трайните си цветове, пъстрота и здравина. Люси споделя, че не може да се купи съвременен плат и да се направи носия, която да излъчва старинен дух. За това в своите колекции използва стари прежди, изкупува от селата останали по ракли дрехи и носии.

Младата българка е вдъхновена от облеклата в различните райони на страната, обикаля музеи и етнографски изложби, покорена е от красотата на българската традиционна дреха.
Отнема доста време изработката на една такава кукла, но тя едно по едно пресъздава всички пъстри и разнообразни облекла от различните региони. За произведенията си Люси шие бели ризи от кенар, литаци от шаяк, пъстри вълнени чорапки, бродира на ръка. Телата на куклите-сувенири се изработват от дърво. Ръцете на играчките са изработени от глина и стилизирани с бои. Лицата също са от глина и са им придадени специфични изражения чрез майсторско изписване с темперни бои. Косите са сплетени на плитка и пресъздават буйната коса на българката. Дължината на куклата е около 40 см. Всяка държи стомнички от грънчари, менчета от ателиетата в Етъра и други автентични, характерни за българската традиция аксесоари.

На снимката пред обектива на http://zabelejitelnosti.info позира младо момиче с Добруджанска носия, вдъхновено от делото на Люси, което с гордост и почитание носи българската носия!



http://zabelejitelnosti.info/2012/11/