• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

May 21, 2019, 04:27 pm

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 9155
  • Total Topics: 1101
  • Online Today: 29
  • Online Ever: 157
  • (May 17, 2019, 10:41 am)
Users Online
Users: 0
Guests: 3
Total: 3

Васил Левски - Апостолът на свободата

Started by Hatshepsut, Aug 18, 2018, 03:03 pm

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut


 
Ранни години.

Васил Иванов Кунчев е роден на 19 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов/баща/ и Гина Василева Караиванова. Има двама братя -- Христо и Петър -- и две сестри -- Яна и Марийка. Учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира и тримата братя остават да се грижат за семейството.

От 1855 г. е послушник при вуйчо си Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище " Св.Св. Кирил и Методий", основано от Найден Геров през 1850 година. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир ,,Св. Спас" под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон.

По-късно (1861 г.), под влияние на Георги Сава Раковски, Левски се посвещава изцяло на революционното дело. Той владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.  Революционна дейност в Сърбия и Румъния.

На 3 март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турците за белградската крепост Васил получава името Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). На този етап изпитва силно влияние на Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си. 1864-1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това ( 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. По-близо до границата, той се надява да се свърже с Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски. През 1867 г. по предложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана през 1867 г. После заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия на Раковски (1867-1868). След разтурянето ѝ той заболява и остава 2 месеца в с. Зайчар. През това време преосмисля изминатия път. Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до П. Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, "в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си". В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. През август 1868, Левски отива в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на "Българското общество". Към това време се отнася запознаването му с Хр. Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ.
 
Организиране на революционни комитети.

Със средствата, предоставени от "Българското общество" и читалище "Братска любов", организация на "младите", Левски заминава за Цариград с параход на 11 декември 1868 г., за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи. Тя е с осведомителна цел. При извършването и, Левски се запознава с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, Левски приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Румъния. След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостолът започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българската политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат на "Привременното правителство на Балкана". По време на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната революционна организация (ВРО). Първият комитет е основан в Плевен. После продължава изграждането на местни (частни) революционни комитети и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка на Левски го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Той съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си...

След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция. В края на 1869 г. заедно с Любен Каравелов участва в създаването на БРЦК. Той се стреми да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. Левски се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетска мрежа. До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна ВРО. За столица на ВРО е обявен Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК. В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство на България. Създаването на ЦК в България изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това Левски осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкия комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Левски разглежда ЦК в България като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни комитети в революционната организация обединяват в себе си представители на всички социални групи в българското общество. Левски единствен от "четеримата големи" на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Той предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор.  Към края на 1871 г. изградената ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща двама помощници на Левски през втората половина на 1871 г. - Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април -- 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети. 

Залавяне и смърт.

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му Левски притежава редовно тескере за пътуване, дадено му от Малък Добри Койнов от ловешката махала Дръстене, но го гълта, за да го скрие от турците.

Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя - Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин поп Луканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски.

Според други проучвания предателство спрямо Левски не е имало. До последно турците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрино отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Също така се доказа, че поп Кръстю не е имал точна информация за плановете на Левски.

Впоследствие Апостолът е отведен в София, където е предаден на съд. Левски изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна,за да не издаде някого и организацията.Той подчертал няколко пъти ,че е търсил законни пътища за изменение наживота в Империята.Левски се разграничава от дейността на Д.Общи за да избегне криминални обвинения.Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата,защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета и пред Европа. Комисията за процеса е: 1.Али Саид паша; 2.Шакир бей; 3.Иванчо х.Пенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите.В състава на съда са включени и българите: х.Мано Стоянов и Пешо Тодоров като превставители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи. Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 21.01.1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд,което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени-Д.Общи и В.Левски. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност.За да не се навреди на турската дипломация не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения. На 19 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

През 1956 г. при археологически разкопки в църквата ,,Света Петка Самарджийска" в центъра на София е разкрито погребение, около което избухва спор дали това не е тялото на Левски. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но то така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.

Hatshepsut

Още от неостаряващите идеи и слова на Апостола на свободата

     Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-о (от 1861-о лето), да му служа до смърт и да работя по народната воля. -- до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г.
     Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.
     Ако спечеля, печеля за цял народ -- ако загубя, губя само мене си. -- до Панайот Хитов, писано през март или април 1868 г.
     Ако спечеля, печеля за цял народ, ако губя, губя само мене си...
     Без изпит не е приет никой. -- Из ,,Нареда (проектоустава) за освобождение на българския народ -- за приемане на войводите и техните длъжности"
     Без революция сме загубени во веки веков. -- до комитета в Карлово, 16.I.1872 г.
     Близо е времето вече -- българинът не ще бъде роб, а свободен. -- до окръжния център в с. Голям извор (Тетевенско), 12.XII.1872 г.
     Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност. -- до Л. Каравелов, 25.VII.1872 г.
     Бързата работа ялова излиза. -- до Панайот Хитов, 29.IX.1871 г.
     Време за помагане е сега -- закъснелите не ще бъдат наши приятели. -- до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
     Времето е в нас и ние сме във времето. -- до Панайот Хитов, 10.V.1871 г.
     Всекиму ще се държи сметка за делата. -- до троянци и сливенци, 15.VII.1872 г.
     Всички зависят от вишегласието. -- до Революционния комитет в Сливен, 16.I.1872 г.
     Всичко се състои в нашите задружни сили. -- до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
     Главният център е в България. -- до Киряк Цанков, 27.I.1872 г.
     Дела трябват, а не думи. -- до Л. Каравелов, 27.I.1872 г.
     Днешният век е век на свободата. -- до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
     Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица. -- до Л. Каравелов, 25.VIII.1872 г.
     Дружна разяснителна работа. -- до местни комитети, лятото на 1872 г.
     Дързост и постоянство!
     За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно.
     За враговете на демокрацията и републиката -- смърт! -- из ,,Нареда (проектоустава) на работниците за освобождение на българския народ" -- наказателен закон, 3
     За отечеството работим -- кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим. -- до Ив. П. Кръшковски, 20.VI.1871 г.
     За честните хора такава смърт. -- до сливенци, 4.IV.1872 г.
     Заклевам се пред нашето отечество България, че ще изпълнявам точно длъжността си. -- Писмената клетва на Левски, положена след общото събрание в Букурещ, април и май 1872 г.
     Играем с живота на 7 милиона българи -- трябва зряло да се постъпва. -- до Данаил Хр. Попов, 11.II.1871 г.
     Има два пътя -- кой ще изберете? -- до чорбаджи Петко в Карлово
     Интригата спира хода на народната работа. -- до Атанас п. Хинов, 25.VIII.1872 г.
     Историята ни няма да прикачи заслугите ми на другиму.
     Както речат повечето игроводи, така ще играем. -- до кръг дейци във Влашко, 20.VI.1871 г.
     Каравелов казва: ,,Аз съм". -- до Л. Каравелов, 25.VIII.1872 г.
     Които искат да умрат за отечеството си, да бъдат готови. -- до Д. Хр. Попов, 5.II.1871 г.
     Който не е чист, убивам го. И работа трябва, работа! -- до Д. Хр. Попов и Централния комитет в Букурещ, 16.IX.1872 г.
     На драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел. -- до Филип Тотю, 1.III.1871 г.
     На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни. -- до Л. Каравелов, 16.IX.1872 г.
     Най-много са виновни чорбаджиите. -- до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
     Народната работа стои над всичко. -- до Христо Иванов Големия, 4.VIII.1872 г.
     Не си народен: виждаш народното зло и не го казваш. -- до Атанас п. Хинов, 25.VIII.1872 г.
     Ние гоним царя и неговите закони. -- до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
     Никой да не се повежда сляпо в работата. -- до Троянския революционен комитет, 4.IV.1872 г.
     Обич и доверие към Апостола! -- до Киряк Цанков, 27.I.1872 г.
     Оръжие, оръжие и пак оръжие. -- до троянци, 15.VII.1872 г.
     От едно място трябва да се свири... -- до Д. Хр. Попов и Централния комитет в Букурещ, 16. IX.1872 г.
     От нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи. -- до новоприети членове в организацията, 19.II.1872 г.
     Отговорност към обществените средства
     Предателите трябва да се убиват. -- до сливенци, лятото на 1871 г.
     Пророкувам предателство. Ако отричате, аз ще ви покажа предателя. -- до комитета в Ловеч, последно писмо 12.XII.1872 г.
     Работата вършете, но умно!Трябва да се убие, ако не е чист. -- до Христо Иванов, 4.VIII.1872 г.
     Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско. -- до Д. Хр. Попов, 27.VII.1871 г.
     Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция на място. -- до Филип Тотю, 1.III.1871 г.
     Решили сме се вече -- или с нас и народа, или ще ви пратим при черните души! -- до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
     Сегашната деспотско-тиранска система да заменим с демократска република. -- из ,,Нареда (проектоустава) на работниците за освобождение на българския народ" -- подбуда и цел
     Сто и петдесет лири ли ви са по-мили, или вечен живот. -- до едно чорбаджийско семейство в Карлово
     Строга и редовна отчетност. -- до Сливенския комитет, април 1872 г.
     Строга революционна бдителност. -- до местен комитет
     Техните милиони жълтици нека си бъдат техни! -- до Д. Хр. Попов, 6.VII.1871 г.
     Ти ли трябва да вървиш с вишегласието, или милиони хора -- след една глава? -- до Панайот Хитов, 10.V.1871 г.
     Трябва да се жертва всичко, па и себе си. -- до орханийци, 29.I.1872 г.
     Трябва да се променят имената -- станаха известни на мнозина. -- до Д. Хр. Попов, 20.VI.1871 г.
     Трябва да се съобразите със закона. -- до Панайот Хитов, 10.I.1872 г.
     Трябва изпит за всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре -- магаре. -- до Д. Хр. Попов, 30.V.1871 г.
     Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме. -- до Филип Тотю, 18.IV.1871 г.
     Часът на свободата призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието си. -- до Д. Трайкович, ноември или декември 1872 г.
     Чисто народният човек се бори, докато може..., ако не сполучи..., трябва да умре в народната си работа. -- до Панайот Хитов, 29.IX.1871 г.
     Ще имаме едно знаме, на което ще пише: ,,Свята и чиста република". -- дописка на В. Левски до в. ,,Свобода", писана през втората половина на 1870 г., публикувана в ,,Свобода" на 13.II.1871 г.
     ... времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.

Hatshepsut

Военно-теоретичните възгледи на Апостола на свободата


Васил Левски със своите другари в легията в Белград

Васил Левски е не само забележителен идеолог и организатор на ВРО, но и блестящ стратег и военен теоретик.

Първоначалната си военна подготовка той придобива с постъпването си в Първа българска легия в Белград през пролетта на 1862 г.
Тук той се среща с патриарха на българската националноосвободителна революция Георги Раковски и с редица още бележити революционери, които силно въздействат при формирането на неговия мироглед.
Левски се проявява като прилежен ученик, който усвоява теоретичните основи на военното дело, но и като смел и решителен легионер, който се отличава в боевете с турския гарнизон на белградската крепост Калемегдан.

Знанията, придобити в легията, прилага като знаменосец в четата на Панайот Хитов през 1867 г. След като четата преминава в Сърбия, Левски се записва във Втората българска легия на Раковски през 1868 г. В Белград той усърдно изучава уставите за полска, лагерна и вътрешна служба, тактика, стратегия, фортификация и оръжезнание. Тези учебни помагала, както и изготвения от Раковски ,,План за освобождение-то на България" от 1861 г. и ,,Привременен закон за народните горски че-ти" от 1867 г. изиграват голяма роля при формирането на революционно-демократичната идеология и военната дейност на Левски впоследствие.

От голямо значение според него се явяват организацията, дисциплината, практическата и военна подготовка на бъдещото въстание и единоначалието. Левски възприема от Раковски и делението на войводите на степени и категории и полагането на революционна клетва.
Запознавайки се отблизо с хайдушката и четническата тактика, Левски ги смята за безрезултатни и неподходящи в борбата за национално освобождение и решава да издигне нови идеи в освободителното движение на българския народ.

Военно-теоретичните възгледи на Левски намират най-ярко приложение при създаването на Вътрешната революционна организация. Апостолът се заема с разработката на нейната идеологическа, полити-ческа и военно-теоретична платформа, за да обоснове основните задачи на предстоящата националноосвободителна революция.
Изходно начало в ре- волюционната идеология на Левски е неговата безкрайна вяра в естестве- ната сила на народа. Анализирайки двуличната и користолюбива политика на Великите сили по отношение на поробена България, той категорично отхвърля политическите комбинации с тях, защото те носят на национал- ноосвободителното движение само несполуки и страдания.

Затова властно настоява за независимост на българската революция, която разглежда като всеобщо народно въстание, посредством което да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и тя да се замени с демократска република.
От друга страна той не изключва възможността за единодействие с външни съюзници. Той смята, че искреното сътрудничество на националноосвободителните движения на балканските народи ще доведе до установяване и на демократично републиканско управление и в техните страни, а едновременните им действия ще разпръснат мощната армия на Османската империя и ще облекчат борбата на въстаническите сили с нея.

В името на тези идеи Левски започва да преустройва Вътрешната революционна организация, като за целта през лятото и есента на 1872г. създава окръжни революционни центрове. За общ контрол върху дейността на комитетите и за разузнаване на врага е създадена тайна полиция. Формираната тайна поща, снабдена с кодове, пароли и псевдоними, осигурява разрастващите се връзки между комитетите.
Левски нарежда на революционните дейци да започнат да събират средства, да закупуват оръжие и да изготвят мобилизационни планове. Влиза в сила практиката на революционния те- рор по отношение на богатите българи, които отказват доброволно да сътрудничат на освободителното дело.

Апостолът полага специални грижи за подготовката на военни ръководители за предстоящото въстание. Той поисква от Любен Каравелов да уреди със сръбското правителство въпроса за обучението на 150 - 200 млади българи в Белградското и Одеското военно училище. Същевременно Левски прави преценка на въстаническите сили. Той счита, че могат да се вдигнат на оръжие 100 000 души, които ще бъдат достатъчни за успешното водене на въоръжената борба. Той смята, че въстаниците ще имат по-голямо морално, психическо и политическо превъзходство над противника, което ще компенсира неговата по-голяма численост.

Освен пехотни части, въстаническата армия трябва да разполага и с артилерия и конница. Предвижда се създаването на бързоподвижни конни отряди, които да действат в тила на турските войски.
По този начин ще се предизвика дезорганизация в комуникациите, в управлението и в снабдя- ването на войските. Най-важното изискване в стратегическия план за освобождението на българските земи е, че въстанието трябва да бъде повсеместно, а не с локален характер, бойните действия да се водят не само от отделни чети, а от обединената под общо командване въстаническа армия.

Апостолът предвижда въстанието да започне през зимата, изхождайки от някои обстоятелства. Той преценява, че основната движеща сила в бъдещата революция са селяните, което през зимата са освободени от селскостопански задължения. Друга част от тях- гурбетчиите, през зимата се прибират по домовете си.
Зимният сезон спомага да се ликвидират някои преимущества на турската армия над въстаническата войска, да се ограничи и затрудни използването на артилерията и конницата, които са основната сила в боевете и да се ограничи придвижването на пехотата. Студът и дълбокият сняг ще затруднят снабдяването на турската армия и обсадата на въстаналите градове и села.

Според Васил Левски неприятелят трябва да се изненада и срази още преди да е развърнал своите сили. Той правилно схваща, че отбраната е равносилна на поражение още в самото начало и победата на революцията е по-сигурна, ако се изпревари противника с решителни бойни действия. Този въпрос е от съдбоносно значение за живота на милиони българи и това подсказва високото чувство за отговорност пред българския народ, който не иска да се подлага на излишен риск. Това кара Левски да анализира всеки детайл от плана за бъдещото въстание, необходим за неговия успех.

Най-голямо значение Дяконът отделя на овладяването на селища, пътни възли и пътища от въстаническите отряди, затова възлага на своя помощник Ангел Кънчев, който е запасен офицер, да изучи разположението на селищата и проходите, като изготви скици на най-важните стратегически обекти и да подготви планове за бъдещите бойни действия.
Левски предвижда, че борбата с поробителите ще бъде дълга и трудна. Затова не пренебрегва и отбраната, като основен вид бойна дейност, и акцентира върху фортификационното оборудване на въстаническите позиции. Така той лансира като основна форма на въоръжената борба срещу турската армия и башибозука - настъпателния бой, съчетан с активна отбрана на укрепените места.

Едновременно с това се предвижда воденето на четнически действия в тила на противника, които имат за задача да изтощават силите му, да разстройват снабдяването му, да спъват маневрирането му и по този начин да съдействат на въстаническата армия да извоюва пълна победа над турската войска.
Залавянето, обесването на Васил Левски и последвалите репресивни действия на турската власт нанесли силен удар върху изградената комитетска мрежа в страната и подготовката за въстание.

http://www.desant.net/show-news/30733/

Hatshepsut

Помнете! Четирима българи пратиха Левски на обесване


Историците и обществениците 140 години спорят дали на 18 или на 19 февруари е обесен Дякона Васил Левски. Спорят и къде е гробът му. 
Но Левски отдавна е престанал да бъде материален образ за българина и вече има силата на Светия дух. Спорим и дали поп Кръстьо е истинският му предател. Със сигурност обаче се знаят имената на четирима българи, които са участвали в съдебната комисия и са  пратили хладнокръвно на обесване Апостола. Обществото е дало присъдата си към тях, но имената им никога не трябва да се забравят, въпреки, че са скрити за учебниците по история, и през годините останаха непознати.

Това са : Хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович, член на държавния съвет към империята. По-късно след освобождението той се оказва и един от първите дарители, които дават пари, за да се издигне в София паметник на Левски.

В съдебната комисия са включени и първеницте на София: Мито Панов Каймакчийски, член на ръководството на българската църковно-училищна община, Хаджи Мануил (Мано) Стоянов, член на софийския меджилис и Петър (Пешо) Тодоров - Желявеца, член на софийския меджилис.

Да бъдем предавани от свои е част от българската народопсихология. Сигурно затова минути преди да увисне на въжето със страшна сила Апостолът е плакал.


Запомнете тези образи - те осъдиха Левски на бесило

Хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович,  Хаджи Мануил (Мано) Стоянов, Петър (Пешо) Тодоров - Желявеца и Мито Панов Каймакчийски - това са четиримата българи включени в съдебната комисия, осъдила  преди 141 години Левски на смърт чрез обесване.
Портрети им ги няма в учебниците по история, но сигурно биха оглавили класацията за най-прокълнатите българи. До наши дни са запазени образите на първата трима първенци - Хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович, член на държавния съвет към империята. По-късно след освобождението той се оказва и един от първите дарители, които дават пари, за да се издигне в София паметник на Левски.

Хаджи Мануил (Мано) Стоянов и Петър (Пешо) Тодоров - Желявеца са били членове на софийския меджилис.  Не знаем само как е изглеждал Мито Панов Каймакчийски, член на ръководството на българската църковно-училищна община, но образът му може спокойно да бъде заменен от Юда Искариотски,  превърнал се във вселенски символ на платеното предателство. И четиримата влиятелни българи също са получили бели грошове за труда, който са хвърлили по време на съдебния процес срещу Апостола. По някаква зла ирония винаги забравяме за предателите, сякаш опитвайки се да си самовнушим, че в пантеона на българската слава има само герои. Част от родолюбието е да помним и образите и имената на предателите на героите.

Невинната кръв на Апостола тежи и върху българския ген, а изкупувенот на този тежък грях иска не молитви, а чисти дела пред Отечеството.

- http://www.faktor.bg/poltika/na-vseki-kilometar/6456-pomnete-chetirima-balgari-pratiha-levski-na-obesvane.html
- http://www.faktor.bg/poltika/na-vseki-kilometar/16644-zapomnete-tezi-obrazi-te-osadiha-levski-na-besilo.html

Hatshepsut

Щрихи от духовно-моралния профил на Васил Левски


"Не щях да съм турски и никакъв роб" Васил Левски
Всеки народ има личности, с които иска да се отъждествява, личности емблеми за духовния му ръст. С тях народът иска да го оприличават, те са неговият своеобразен паспорт за пред света. Такива личности за България са Левски и Ботев.

Тук ще се спра на единия от тях - Левски.

Той се превръща в легенда с романтично-героичен ореол още приживе. Изключителната епоха роди своята изключителна личност. Но откъде идва особеното сияние на тази харизматична личност сред плеядата от революционери, будители, духовници, творили историята на своето време?

Като че ли всеки е усещал, че не може да държи равенство с този ,,нечут характер". Без съмнение неговата личност поразява с нещо внушително и силно.

Действително Апостола издига най-висок глас за българската свобода и национална и държавна независимост. Новата идейна висота, до която той достига е: ,,Да се работи вътре." С чети отвън България няма да извоюва свободата си - необходимо е да се организира самият народ за въстание. Поставя ясната цел:

,,С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република. На същото това място (...), в което днес безчеловечно беснеят турски кесаджии и еничери, в което владей правото на силата, да са постигни храм на истината и правата свобода, и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности."



Апостолът е правел впечатление с голямата си убедителна сила, която умеела да прави от мечтаните надежди за бъдещето една близка възможност. Хората, които са попадали под магнетизма на неговата личност, твърдели, че пламенната му вяра се е преливала от душата му в душите на неговите слушатели. Националната гордост и самодостойнството у него викат до възбог. Пословична е била неговата нетърпимост към ,,всекидневните мъки и гнусоти" - естествен душевен бунт против всякакъв гнет. ,,Не щях да съм турски и никакъв роб." Дори физическият му портрет на човек с гордо чело, остър поглед, стиснати уста е говорел за душа със смели пориви и решителност, непримирима с униженията на робството. У сънародниците си търсел българското чувство, като е завладявал въображението и е пленявал умовете. Съвременниците му свидетелстват, че Дякон Левски още при пръв допир е можел да вдъхне доверие. В неговата природа е царувал инстинктът за действие, който хвърлял назад всичко друго. ,,Той бе неподатлив на отчаяние" Сам Ботев пише за това в писмо до Киро Тулешков:

" ..Пиша ти, приятелю, че аз останах тука (Букурещ) с намерение да стана учител на българското училище; но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха, и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край в Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът... Тие дни мисля да държа сказка в читалището ,,Братска любов", но как ще да се явя, не зная! При сичкото това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изминявам честното слово... Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер дордето ще легнем - той пее; сутринта, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!...'' Хр. Ботйов [Букурещ, ноември-декември 1868 г.]
По дух е бил жизнерадостен и оптимист, песнопоец с хубав глас. Панайот Хитов, чийто знаменосец е бил Левски, си спомня за него:

,,Той не кусваше ни вино, ни ракия, нито пък пушеше. От веселия живот знаеше само смеха , хумора и песните за юначество. В боя бе пъргав и решителен като лъв."
А Симеон Радев в своите ,,Строителите на съвременна България. Неиздаван ръкопис" пише:

,,Самохвалство в него нямаше - той бе съвършено чист от тая слабост у войводите, но едно голямo самочувствие, решителност, енергия, горд дух."



Раздорите между дейците будят у него силно възмущение: ,,Стига, стига таквиз неспоразумения, зависти, укори, че е срамота вече и от циганите."

В писмата му се повтаря неизменно неговият призив за сговор и отстъпване от личните ламтежи. На Панайот Хитов пише: ,,Дай, Боже, съгласие и любов: първо между народните ни главатари, пък името българско нека е войвода!" В дописка до в. ,,Свобода" от 28.01.1871 г. четем: "Гледайте да се съгласите по-скоро помежду си, защото времето не чака." И пак, и пак: ,,От едно място трябва да се свири." Сравнявал е работата с раздори между ,,братята съдейственици" с ,,жаба през угар".

Като изисква съгласие и дисциплина пръв дава пример на подчинение. Мисълта да мине от началство към подчинение не го огорчава, както мнозина други народни дейци, които от наранено честолюбие са цепили народа си. Инстинктът на господство е наравно у него с чувството му на дълг. В писмо до Филип Тотю той споделя: ,, Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса патките."

Има една черта, която различава Левски от другите водачи и го възвишава. Другите не само не търпят съперничество, но мъчно търпят и спор. Дякон Левски сам търси чуждото мнение: "За отечеството работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправиме и все да си вървим наедно, ако ще бъдем хора!"
Раздорите между дейците будят у него силно възмущение: ,,Стига, стига таквиз неспоразумения, зависти, укори, че е срамота вече и от циганите."

В писмата му се повтаря неизменно неговият призив за сговор и отстъпване от личните ламтежи. На Панайот Хитов пише: ,,Дай, Боже, съгласие и любов: първо между народните ни главатари, пък името българско нека е войвода!" В дописка до в. ,,Свобода" от 28.01.1871 г. четем: "Гледайте да се съгласите по-скоро помежду си, защото времето не чака." И пак, и пак: ,,От едно място трябва да се свири." Сравнявал е работата с раздори между ,,братята съдейственици" с ,,жаба през угар".

Като изисква съгласие и дисциплина пръв дава пример на подчинение. Мисълта да мине от началство към подчинение не го огорчава, както мнозина други народни дейци, които от наранено честолюбие са цепили народа си. Инстинктът на господство е наравно у него с чувството му на дълг. В писмо до Филип Тотю той споделя: ,, Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса патките."

Силното му чувство за отговорност не допуска под прикритието на вишегласието личната отговорност да се губи в общата.

,,Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си."

Тези велики думи говорят толкова красноречиво за своя автор. Човек на свръхвисоките цели, граничещи с чудеса, човек на огромния риск, след който нищо няма да остане от статуквото, човек, даващ всичко, и очакващ в пълна мяра. Излизащ извън руслото на общоприетото, в крайност превземащ позиции, пленяващ с мащабите на личността си, завладяващ въображението. ,,Нечут характер".

При това без разминаване между думи и дела! Тази щастлива, изключителна комбинация между двете - изреченото и изживяното - неминуемо превърна носителя си във факла, в икона. Неслучайно още приживе името му става легенда, славата за неговата неуловимост се носи от уста на уста.

Хладнокръвие, дързост, съобразителност са изумително съчетани в многобройните му преобразявания пред лицето на опасността. Повече от двадесет пъти той сменя името си, променя явки и тайни къщи, предрешава се - днес турчин, утре поп, селянин, еснафлия, търговец, учител. Безброй въплъщения, като че ли една гавра със суетната турска бдителност. Преследван от шпиони и потери, от предателства и засади, той се прехвърля от Тракия в Северна България, тайно влиза в Ловеч и взема укрития комитетски архив. На път за Румъния е предаден и заловен в Къкринското ханче.

Апостолът особено е настоявал българите да не разчитат на външна развръзка, на външни сили. Проницателно е предупреждавал: "Който ни освободи, той ще да ни и пороби."

,,И ний, българите, от отдавна се напънаме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. (...) На нашия предрезнал глас никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество? А и все тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдния и на нашите мишници. Наместо празните надежди, които имахме от другите народности, ние се отдаваме само на Бога и надеяме се на своята собствена мишница. ( ...) И така ние желаеме да въстанеме и да искаме насила своите права, които са така зверски потъпкани. ( ...) И така нека ни помага Господ и да укрепи десницата ни! Новости ви не съобщавам, защото, както казах по-горе, не искам вече да се оплаквам."



Човек на действието, Левски е бил недоверчив към лицемерната европейска дипломация, включително и към славянските съюзи и споразумения за сътрудничество срещу общия противник. ,,Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско." В двете легии на Раковски той научава много за настроенията в международната политика. Макар и ,,малокнижен" през своите младини, неговият ум го влече към интелигенцията, въпреки че по образование той не принадлежи към нея. За него това е една душевна неудовлетвореност, която гледа по всеки начин да попълни. Противно на това, което се забелязва у някои войводи - нискообразовани и амбициозни - Апостола обича да общува с образованите хора и да се просвещава от тях. Интересен е фактът например, че той е странял от средата на хъшовете. Но характерът му е бил общителен. Подбирал е хората за обща работа по следните критерии: ,,На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни." Тук несъмнено е обрисуван и един самопортрет. До Троянския революционен комитет той пише: ,,Никой да не се подвежда сляпо в работата."

,,Трябва изпит всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре - магаре."

В своята агитационно - организационна дейност Левски е показал тънко психологическо чувство - говорел на българите за техните страдания, но се облягал и на тяхното самочувствие. Учел ги е и на житейски мъдрости от революционния си опит: ,,Когато неприятелят ми е по-гламав от мене, той е в ръцете ми с всичкият му материал."

У доволните и ситите под сянката на султанската власт е провокирал българското чувство: ,,Не си народен: виждаш народното зло и не го казваш." А до едно чорбаджийско семейство в Карлово писал:

,,Сто и петдесет лири ли са ви по-мили, или вечен живот?"

Склонните към мърморене увещавал с думите: ,,Трябва да се жертва всичко, па и себе си." Сиромасите предупреждавал:

,,Не се полъгвайте, че тези, които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате като слънце пред очите си."
А на всички е напомнял:

,,И не забравяйте - Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме."
Така Дякон Левски е внушавал на сънародниците си мащабите на своето мислене. Всеки е сътворец на собствените си съдбини, както и на народните. Философските му прозрения са давали този широк духовен хоризонт на покорните раи, наплашени и свити в черупката на битовото живуркане. Робските навици и робската психика са породили чувство за фатализъм в българската народопсихология. Дякона като манталитет, характер, социално-политически възгледи и цялостна духовна нагласа е бил вътрешно свободен от тези робски инстинкти. "И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни и с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът, в България, Тракия и Македония." (...) Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили." Левски не доживява да види крайния резултат на своята борба, но Захари Стоянов дава оценка на неговите трудове, виждайки действителния им резултат.

"Апостолите не срещаха големи затруднения в пропагандата, защото тоя знаменит агитатор (Левски) беше отворил навсякъде път в по-големите градове и села. И ние вървяхме из неговите пътеки."
Като се говори за Дякона не може да не се засегне и въпросът за неговата пословична честност и отговорно до всеки грош отношение към комитетските пари. ,,Отговорност към обществените средства." ,,Всекиму ще се държи сметка за делата." ,,Строга и редовна отчетност." Обществено достояние са и личните му разходи, записани така:

Мои разноски:

Кърски обувки с подкови: 31
За дрехи:234
Фес:21
Чорапи:6



Чак до иглите и копчетата за ризи... Левски натоварва думата ,,жертва" с по-възвишени и многопластови значения. Знае се, че е обикалял навред до края на живота си с една незатворена кървяща коремна рана, получена още от времето на Втората българска легия.

В тефтерчето му има народни церове за лекуване на незатворена коремна рана. Тя му е създавала непрестанен дискомфорт до последния му ден. Няма сред българските революционери и поборници толкова извисена личност, лишена от суета, гордост, самохвалство; такова смирение, съчетано с желязна воля и вулканичен характер. В предсмъртната си изповед под бесилото Левски казал на поп Тодор:

"Дядо попе, поменувай ме в молитвите си: дякон Игнатий!"

Дякона е от онези хора, които историята нарича ,,локомотиви на епохата". Българското възраждане се случи не от аристократи, нито буржоа, нито висши духовници. Така, както се е случило при други европейски народи, от графове и барони, от хора с шест - седем нули след първата цифра. Българските великани на духа са великани, задето имат завидна пожертвователност, необикновено увлечение, нов пламък и нова страст, неприспособимост към неправдите, предоставят себе си на нещо по-голямо от тях, което ги надживява. Ще завърша с едни думи, действителни или легендарни, но станали част от образа на Левски, който всеки българин носи в себе си още от дете.

Ето какво казва Миралай Тефик бей, след като Левски е осъден на смърт.

,,Хитър и прозорлив е ... Умен човек , има честни очи, които дълбоко в мене гледат... Ако не бях турчин и не бях миралай , щях да тръгна след този човек! - Ти си луд, Тефик бей! - възкликва Орхан бей. - Неговите дири свършват до бесилото. - Не! Започват от бесилото! Ти нищо не разбираш - ние с тебе живеем, за да умрем. Той умира, за да живее!..."

http://rodovzavet.com/levski.html

Hatshepsut

За името "Левски"


Въпросът за появата на името ,,Левски" винаги е будел интерес - още от времето, когато Васил Иванов Кунчев / дякон Игнатий се превръща в революционер. В свидетелства на съвременници, както и в по-късни спомени,  съществуват различни версии: че му е дадено в Първата българска легия през 1862 г., както и че това е станало по време на учителстването му в с. Еникьой в Северна Добруджа през 1867-а или пък във Втората българска легия през 1868 г. Съществуват и ,,нестандартни" версии, вкл. че е получил това име в Карлово още в детските си години.
Иван Унджиев, най-добрият биограф на Апостола, отбелязва: ,,Левски получава историческото си име през Първата легия в Белград и негов кръстник ще е по всяка вероятност Раковски. До такова заключение идваме, имайки предвид първото, най-ранно писмо на Левски, което той пише през 1866 г. и в което се подписва Д. И. Левъскьй. Самият факт, че той се подписва с това име още през 1866 г. оборва твърдението, че името му е дадено през 1867 г. /.../ Колкото се отнася до това, кой пръв му дава това име, то със сигурност можем да заключим, че Раковски ще да е бил виновникът за прозвището на Левски, за да си позволява последният да се подпише в писмото си с него. Ако то беше име, изникнало от интимния кръг на другарската среда, той едва ли би се подписал с него в споменатото писмо до своя учител, когото уважава и пред когото благоговее. Очевидно той е горд с новото си име и го изтъква пред своя учител, за да му припомни по-сигурно за себе си, като загатва с това и за един общ спомен от недалечното минало. От самия пък подпис личи, че за Левски новото му име не е улегнало още, та то се отличава в своята ортография от оня подпис, който намираме в цялата по-сетнешна негова кореспонденция - Львскiй. При това прозвището следва инициалите на неговото духовно име Д./якон/ И./гнатий/. Едва по-късно, след 1867 г., когато той става известен на емиграцията, това име се наложи и доби гражданственост."
Според Христо Иванов - Големия, един от най-близките съратници на Левски, неговият приятел получава прозвището при смелата атака на Байраклъ джамия в Белград, когато заедно със Стефан Караджата първи влезли в джамията - ,,...тогава ги нарекоха левове нашите хора..."  Още нещо, по същото време Левски носел елек, на който сам си бил извезал ,,... левове, със сърма, на двете страни..." Най-популярно обаче е мнението, че името се ,,ражда" като прозвище по време на военно упражнение. Цитираме отново Ив. Унджиев: ,,Един ден легионерите излизат на упражнения пред едно старо турско укрепление. Доброволците имат за задача да прескочат широкия окоп на изоставената позиция. При това насипът е висок и задачата става още по-трудна. Момчетата се изпотрепват. Идва ред и на Левски. Той се отдръпва малко назад, засилва се и изведнъж прескача широкия окоп. Раковски е възхитен. ,,Това е левски скок!" - извикал удивен той и поздравил бъдещия апостол за тази му ловкост. Не по-малко са удивени и неговите другари. Казаните от Раковски думи се подемат от легионерите и името Левски става прозвище на младия дякон."
Интересни мисли за прозвището ,,Левски" през 1940 г. изказва Иван Стойчев, който задава въпроса: ,,Как този скромен човек е взел псевдонима ,,Левски"? Няма ли противоречие в самата същина на неговия духовен образ?" Доверявайки се на казаното от Хр. Иванов - Големия за извезаните лъвове, Стойчев допуска, че ,,... ако Левски е извезал образа на лъв на своя елек в 1862 г., това е, защото е смятал, че си създава свещена българска одежда..." А когато поради тази особеност на дрехата неговите другари от Легията започват да го наричат ,,Левски", ,,... това ще го е накарало да се замисли да усвои ли този псевдоним (в онази епоха прекръщаванията и условните имена бяха чест и дори необходими сред революционерите) /.../ Като се вникне дълбоко в духа, който ръководеше Левски, той е понесъл това прозвище далеч от всяко чувство на самовеличие, а като израз на неговата всеотдайност на България, чийто символ, както се знае, беше лъвското изображение..." Основателно Ив. Стойчев прави паралел с приемането на ново име от монасите, още повече че Левски е бил именно монах. Възприемайки името, с което ще остане в историята,  ,,... той е постъпил като революционен монах, обречен на жертва на България. Той не е могъл да приеме и носи прозвището ,,Левски", освен като едно алегорично подчертаване, че той е вече ,,Васил Български", т.е. принадлежащ само на България, което се е прикривало, по тактически съображения, зад името на българския символ - лъва."
            Не трябва да пропускаме и казаното от познавача на Възраждането, вкл. на делото на Левски, Стефан Каракостов - Левски ,,... сам се е нарекъл така /.../, като взел думата ,,Левски" от поезията на Добри Чинтулов и по-специално от стихотворението ,,Българи юнаци", където се срещат следните стихове:
О, лев! Събуди се
от дълбоки сън,
силно провикни се
от Балкана вън.
 
Левски глас вика нас,
турски глас бяга от нас..."
           
Разбира се, когато става дума за поезията на Чинтулов, в съзнанието на всеки българин напират стиховете:
 
Да стане левът наш балкански,
от него вятър да повей,
та полумесец отомански
под тъмен облак  затъмней...
(,,Стани, стани, юнак балкански" , 1846 - 1849 г.)
           
Стиховете на Чинтулов са били разпространявани най-често като ръкописни текстове, приспособявани са към популярни мелодии, нерядко са били възприемани като народни песни. Атанас Илиев, учител на Левски в Стара Загора през 1855 - 1856 г., е сред почитателите на Чинтуловата поезия. Найден Геров, съученик на Чинтулов от Одеса, прочувствено разказва как е чел неговите стихове на хълма Трапезица в Търново, вкл. ,,Възпоменание" - стихотворението, преписано в известното тефтерче на Левски.
Тъй като появата на името ,,Левски" става във времето на Първата българска легия, не бива да пропускаме образа на лъва в ,,Горски пътник" на Раковски - революционната ,,библия" на поколението на Левски. Само един пример, в който ,,народният войвода" описва българското хайдушко знаме, наречено в неговия познат маниер ,,хоръгва"/хоругва:
 
Златна, зелена, светла хоръгва
с една страна: ,,Свобода или смърт!!!"
страшни вид лъвов изобразява,
с друга страна ,,Бог с нами напред!!!"
             
Без да сме в състояние да дадем стопроцентов отговор на въпроса за появата на името ,,Левски", ще обърнем внимание на някои обстоятелства. Въпреки че е най-разпространено, мнението за ,,левския скок" е наивно. Вероятно то е по-късна интерпретация, подета в литературата, публицистиката и т.н., възприета като исторически факт. Разбира се, нищо не пречи Раковски да е оценил въпросния скок като ,,лъвски". Казаното обаче може да се тълкува и по друг начин - не като акт на ,,кръщаване", а като одобрение за името, което младият карловец вече е носел.
Трябва да се признае, че мнението на Ст. Каракостов съвсем не е лишено от правдоподобност. Наистина, защо да не е възможно Левски сам да е избрал своето ново име? И то без ни най-малко да оспорваме присъщата на Апостола скромност, отказ от тщеславие, суета и самолюбие. Става дума за нещо друго - за достойнство, както и за чувство за мисия. Не някой друг, а самият той ще напише няколко години по-късно:
 
Аз Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турский и никакъв роб,
същото да гледам и на милият си род ...
           
Васил Иванов Кунчев расте в среда, в която чувството за християнска нравственост, чест и достойнство са основополагащи. Такива са нравите и разбиранията в неговото семейство, примерът на родители и близки хора, на възрожденски ,,даскали" и ерудити като Райно Попович, Ботьо Петков и други авторитетни личности в родния му град и в тогавашното българско общество. Още от дете Левски е държал на своето достойнство, както и на онова на другите. Неслучайно е реагирал на различни случаи на несправедливост, негодувал е срещу някои прояви от поведението на своя вуйчо архимандрит Василий, въставал е срещу грубите нрави, насилието, и т.н. През 1858 г. не е избрано случайно и монашеското му име ,,Игнатий". Прав е Хр. Темелски, че съзнателно младият Васил се е спрял на името на българския новомъченик св. Игнатий Старозагорски, убит от фанатизирани мюсюлмани на 8 октомври 1814 г. в Цариград. Като избира името ,,Левски" или пък възприема това прозвище, дадено му от негови другари в Легията, той наистина  постъпва така не от гордост - напротив, Дякона е приел новото име с чувство за дълг пред своя народ, пред България. Поради това е избрал нейния възможно най-горд символ - лъва, изобразяван в тогавашните книги и школски учебници, като се започне още със ,,Стематографията" на Христофор Жефарович, песните на Добри Чинтулов и ,,Горски пътник" на Раковски.
Още нещо, ако при името ,,Левски" става дума за обичаен прякор, даден от други, бихме имали формата ,,Лъва"/"Лева" или ,,Лъвът"/, ,,Левът". Така е при Стефан Караджата, Петър Стоянов Царят, Иван Тодоров Капитана, Никола Барбата, Стефан Грошът, Гани Краят и др., вкл. приятеля на Левски от Карлово Иван Тюрюмето. В случая обаче имаме форма от рода на родовите и фамилните имена, която е на ,,-ски". Ако се обърнем към именната практика, възприета от съвременници на Левски, вкл. участници в Легията или свързани с Раковски личности, имаме примерите със Стоил Балкански, Йордан Планински, Герго Капитански, Бранислав Велешки и т.н., естествено, и онова на самия Георги Раковски. Впрочем, най-логично е Левски да е възприел такъв вариант на име, следвайки именно онова на своя учител в революцията Раковски. Това е още един, макар и косвен аргумент, че Васил Иванов Кунчев / дякон Игнатий сам е избрал новото си име - израз на обричането му ,,... на Отечеството в лето 61-во...", ,,... да му служа до смърт и да работя по народната воля..."   

Проф.Пламен Павлов

https://www.fakel.bg/

Hatshepsut


Hatshepsut

Две картини на Васил Горанов:

Васил Левски - Молитва



Залавянето на Васил Левски


Hatshepsut

Проф. Пламен Павлов: Духът на Апостола мобилизира нацията
Левски ни е нужен не като светец или икона, а олицетворение на българската воля за свобода


Проф. Пламен Павлов е един от най-известните български историци, публицист, телевизионен водещ. Дългогодишен преподавател във Великотърновския университет. Сценарист на документални филми, посветени на българското минало и съдбата на българите в чужбина. През 2018 г. е избран за председател на Фондация ,,Васил Левски". Автор на книгата "Левски: другото име на свободата".

Останаха ли митове около най-великия българин 146 г. след смъртта му?

Левски е личност, за която има изключително много легенди. Това е нормално за гениален конспиратор, създател на тайна революционна организация. Но благодарение на документалното му наследство можем да си създадем сравнително вярна представа за живота му.

Крайно време е датата на честването на гибелта на Апостола да се върне на истинското си място - 18 февруари. Това е правилната дата - за преход към Грегорианския календар от Юлианския към датите за 19. век се прибавят 12 дни, а не 13, както е за 20. и 21. век. Впрочем няма нищо лошо в това да честваме Левски на повече дати.

Какви празнини запълва вашата книга за Апостола?

Нанесох много корекции, вероятно съм предизвикал и много спорове. Задълбах в документи и в спомени. Смятам, че в много от тезите съм близо до истината, въпреки че е трудно да делиш мегдан с големи учени и изследователи на делото на Левски като проф. Иван Унджиев, проф. Николай Генчев, Мерсия Макдермот.

Насочвам вниманието към ранната революционно дейност на Левски, който е един от най-близките хора до Георги Сава Раковски. Участието като знаменосец в четата на главния воевода Панайот Хитов поставя Левски в редиците на офицерите на организацията, във висшия ешелон на революцията. Така още през 1867 г. Левски разбира, че с чети няма да бъде постигнато освобождение.

Стигам и до известна реабилитация на вуйчото на Левски - архимандрит Василий - не са верни писанията, че обиколките им са били по просия и грабежи. Напротив - събират средства за училища, читалища. А обиколките са шанс за младия Васил да се срещне с елита на тогавашните селища - кметове, учители, свещеници.

Не е вярно, че Левски е слабо образован. Напротив - има прилично, даже добро образование за времето си.

Подценява се и делото на Левски в Южна България, където направеното никак не е малко - доказва го Априлското въстание. Самите апостоли признават, че вървят по дирите на Левски, върху създадените от него структури.

Независимо, че е хвърлил расото, Левски остава монах. Бил е модерен, но вярващ човек. Българското монашество го приема като свой, а от друга страна, е офицер. Нека не звучи парадоксално, но без да е завършил академия, Левски е човек със солидни военни познания - легиите в Белград на практика са съкратени офицерски курсове.

Комитетите, които Левски създава, са военни структури. Центърът на организацията в Ловеч се нарича Привременно правителство в България. Левски се стреми да финансира тази организация, да я снабди с оръжие и военно подготвени кадри, без които не може да се води война. Според писма, цитирани от съвременници, в ръцете на турската власт са попаднали списъци с над 12 000 комитетски членове. Това е цяла армия, формирана едва в началото на дейността на Левски. Явно е смятал за няколко години да създаде паралелна българска държава в рамките на Отоманската империя. Идеята, за която споменава Димитър Общи - три години да се готви въстание, а 50 апостоли да обикалят България, виждаме отчасти реализирана в Априлското въстание.

Според този план, преди да се обяви въстание, обаче е трябвало да се свикат две Общи събрания - в Букурещ и в България, които да изпратят до Високата порта делегация с ултиматум - българите искат автономия, каквато имат Сърбия и Румъния Т.е. Левски не изключва мирния вариант на постигане на българската независимост, което потвърждава изключително широките хоризонти на неговата личност.

Защо сте убеден, че Левски не е предаден?

В научната гилдия мненията и до днес са разделени, но надделява виждането, че няма конкретно предателство и че не поп Кръстю Никифоров е човекът, който трябва да бъде заклеймяван, както е правено повече от век. Много изследвания показват, че срещу Левски е проведена мащабна военнополицейска операция, която приключва с неговото залавяне, за съжаление. Против тезата за предателството са редица факти - Левски не е разпознат при ареста си, идентифициран е по-късно като водач на организацията.

Последното откритие на колегите от Националния музей ,,В. Левски" в Карлово Виктор Комбов и Дора Чаушева показва, че до октомври-ноември 1872 г. турските власти нямат достатъчно информация за Левски, нямат дори негов портрет. Това е свидетелство за изключителните конспиративни способности на Апостола.

Защо обвиненията са насочени точно към поп Кръстю?

Имало е вътрешни ежби в самия Ловеч, взаимни подозрения. Наистина има голяма сума пари, открита съвсем случайно през 1973 г. при изкопни работи. Това е всъщност една от хазните на БРЦК-Ловеч, която е била заровена в двора на поп Лукан. Голяма роля за сатанизирането на поп Кръстю играе литературата, особено класикът Иван Вазов, в духа на обществените настроения. Добре е, че поп Кръстю беше донякъде реабилитиран, но не бива да бъде и превъзнасян. В последната фаза той е противник на Левски - за революционния терор, за събирането на средства, но няма доказателства, че е издал някого, особено пък Апостола.

Защо Левски не е освободен?

Разбира се, ще си остане завинаги горчивината, че не е направен сериозен опит за освобождение на Левски. Трябва обаче да си даваме сметка за обстоятелствата. Първо дълго не е ясно кой е заловен, после идва шокът от ареста на Левски. А създадените комитети са млади, без опит, членовете им са предимно еснафлии - търговци, учители, ханджии. Лъжа е, че Левски е бил охраняван от две-три заптиета - въведен е в Търново със 150 души конница. От Търново към София го охраняват 250 души.

По време на процеса южнобългарските дейци начело с Атанас Узунов замислят план демонтиране на жп релси, нападение на влака, но това се оказва безпредметно, тъй като турската власт се отказва от публичен процес на Левски в Истанбул или в Русчук.

Самата турска власт е шокирана след случая Арабаконак и залавянето на Левски. Тя не е подозирала за съществуването на такава голяма организация. Отначало смятат, че това е сръбски или руски опит за дестабилизация в България. Писма, цитирани от Иванчо Хаджипенчович, доказват, че Сърбия и Русия са против тази активизация, която е чисто българска работа.

Защо Левски получава толкова тежка присъда?

Смъртната присъда е по шест члена на Отоманския наказателен кодекс - за антидържавна дейност, конспирация, подготовка на въстание, купуване на оръжие. Много често се лансира невярна теза, че бил осъден на смърт, защото убил някакво момче. Става дума за слугата на Денчо Халача - Стойчо, мъж на 25 г., който е обещал да участва в акция, а после се опитал да я предаде. Левски не е имал избор, освен да го убие, но чувства вина, скърби, че е трябвало да убие българин, свой събрат по съдба. За подобно престъпление в Отоманския наказателен кодекс обаче се предвиждат 15 г. заточение, не смърт.

Турската власт се опитва да минимизира своя провал, затова процесът приключва набързо, и то в София, която тогава не само не е столица, а само регионален център на Дунавския вилает с център Русе. Левски не е измъчван, както твърдят ранните мемоаристи. Напротив, турските власти се отнасят с респект към него - виждат в негово лице водач на българите.

Трябва ли образът на Левски да се демитологизира?

Не бива да се стига до крайности. Като всеки жив човек Левски има слабости, допуска грешки. Левски обаче не е обикновен човек, а изключителен идеалист, не от мира сего. Той е монахът войн на България. С право го наричат българския Христос.

Изгубихме най-добрия ни българин, пише Данаил Попов. ,,Селяните прости светец го зовяха", пише Вазов и това не е само поетична поанта.

Пресилват се нещата с жените - да, Левски е бил красив, обаятелен, харесван мъж. Но приписваните годеници са твърде пресилени. Той приема по собствена воля мисията да живее като аскет в името на каузата българска свобода.

С какво Апостола ни е най-нужен днес?

Парадоксално е, че заветите на Левски стават все по-актуални с времето. Гениалната му фраза за свобода и чиста република го прави изключително съвременен. Много далече сме обаче от мечтата му да бъдем една от водещите страни в Европа.

Би било добре да знаем къде е гробът му. Много по-важен обаче е духът на Апостола, който ни мобилизира като нация. Дано най-сетне и политиците да разберат, че Левски не е икона, а олицетворение на българската воля за свобода.

https://www.marica.bg/prof-plamen-pavlov-duhyt-na-apostola-mobilizira-naciqta-Article-189941.html