• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

26 June 2019, 03:45:37

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 36
  • Latest: Silvia
Stats
  • Total Posts: 9240
  • Total Topics: 1107
  • Online Today: 41
  • Online Ever: 157
  • (17 May 2019, 10:41:46)
Users Online
Users: 0
Guests: 33
Total: 33

Българофили

Started by Hatshepsut, 05 September 2018, 22:06:32

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Ами Буе


Ами Буе е роден в Хамбург през 1794г. На 10-годишна възраст остава кръгъл сирак. Получава първоначалното си образование в Женева и Париж, а по-късно учи медицина в Единбург. Буе участва в няколко геоложки експедиции в Шотландия и Хебридските острови, а след дипломирането си през 1817г. се установява в Париж.

Между 1836г. и 1839г., заедно с Огюст Викенел, в ролята на топограф, Ами Буе предприема експедиция на Балканския полуостров, в която са включени учени от различни клонове на науката и извършва продължителни етнографски проучвания. През 1836г. двамата пристигат на Балканите и изследват Рила, долината на река Струма и Пирин, с градовете Кресна, Благоевград, Дупница, Радомир. Самостоятелно от Викенел Буе описва Софийската котловина, а на юг от нея Витоша.

В 1837г., вече самостоятелно, изследва северните и южни склонове на Стара планина от Искърския пролом до Черно море, в т.ч. цялото течение на река Камчия. Експедицията се движи по маршрута Софийско поле - подбалкаснки градове - Черно море. Буе изследва средното течение на Тунджа и вместо високите планини, нарисувани на старите карти, открива хълмове и ,,обръща" реките да текат на юг към Егейско море, а не на изток към Черно море. Освен това доказва, че Стара планина не е свързана със Странджа.

Буе успява да се наслади на китната природа на Етрополе, Ловеч, Плевен, Севлиево, Габрово, Казанлък и Стара Загора - отправна точка за опознаването на югоизточните български земи с големите центрове - Разград, Шумен, Пловдив и Пазаржик. След това проследява цялото течение на река Марица, като тук го очаква нов географски сюрприз. По съществуващите тогава карти реката тече в тясно дефиле със стръмни отвесни склонове, а Буе открива и оконтурява широката и плодородна Горнотракийската низина. Проследява северните и източни склонове на Родопите и установява, че планината завършва на 20-30 км западно от река Марица.

След завръщането си в Париж през 1840г. издава La Turquie d'Europe; observations sur la geographie, la géologie, l'histoire naturelle (,, Европейска Турция; наблюдения върху географията, геологията и естествената история" ) в четири тома, едно от най-важните за времето си изследвания на региона, включително на територията на България. Книгата му е съпроводена и с първата изработена геоложка карта на България.

От 1841г. Ами Буе се установява във Виена, където продължава изследванията си, най-вече в областта на геологията на Балканите. Там на немски език през 1847г. под наименованието ,,Етнографска карта на Османската империя -- европейска част и Гърция" Ами Буе издава етнографска карта на Османската империя, за която руският учен Тимотей Флорински казва, че е максимално точна и е правена преди началото на споровете за народностите в Македония. През 1849г. съставя и първата етнографска карта на османската част на Балканите. По-късно, с австрийски държавни средства, той издава пътните си дневници, в които е представен богат фактически материал, събран по време на пътешествията му из балканските земи. Изданието е осъществено във Виена през 1854г. в два тома и е озаглавено ,,Сборник от пътни дневници в Европейска Турция" (Сборник от маршрути). Въз основа на личните си наблюдения и като се позовава на проучванията на балканските земи, които прави в продължение на много години, френският учен съставя и включва общо 37 маршрута.

,,Българите -- пише Ами Буе, -- населяват България, Долна Мизия и по-голямата част от Горна Мизия; те съставят при това главната ядка на населението в Македония, с изключение на най-югозападната част от Костур до и по Бистрица." Според него българите в Турция възлизат на 4 500 000 души. Наблюдателният изследовател пише с вълнение за красотите на българската природа. Той не пропуска да изтъкне гостоприемството на българина. Спира се и на други негови морални добродетели, с които се запознава по различни поводи при контактите си с българското население.

Така при описанието на околностите на Ловеч, той сочи: ,,Понеже това е един от главните пътища в Турция, не бива да се учудваме, че българите са били държани далеч от него. При това османците сами са насърчавали установяването там на мюсюлмански села и изобщо са успели да изтикат трудолюбивото българско население към Балкана, в Горна Мизия и Македония".  Буе назовава акуратно причините за това във важните градове в онази епоха да преобладава мюсюлманското население, а именно - държавната политика на Османската империя чрез етноса да запази контрола над месността и пътищата, минаващи през нея.

С какво привлича вниманието на Ами Буе тогавашна София, опожарена двадесет години преди неговото посещение? ,,София е великолепно разположена -- изтъква той, -- за да стане много населен и красив град, защото тя е в равнина, насред Турция, на кръстовището поне на 7-8 пътища... Във военно време завземането на София е в тясна връзка със завземането на проломите, водещи към Мизия и Македония, както и към Тракия... Природата е създала възможности той да се превърне в укрепен град, понеже височините, които го доминират, са доста далече и той е в равна местност." Отново анализът на Буе отразява много точно стратегическото значение на София, доказано още в древността, но също изиграло същвствена роля при избора на столица на бъдещото българско княжество.


Етнографска карта на Балканите на Ами Буе

Френският учен отделя значително място на описанието на Пловдив и околностите му. Още в началото той изтъква, че това е един от най-цветущите градове на Турция. ,,Разположен на около 1000 фута височина сред тази област -- пише той, -- между Константинопол и Белград, между Салоник (Солун, б. а.), Серес и Букурещ и между Андрианопол, Дурацо (сега -- Драч, б. а.) и Скутари (сега -- Шкодра, б. а.), транзитната му търговия ще да е значителна... Филипополис застава в предните редици на търговските градове на Турция." Пловдив е може би най-важният град от икономическа гледна точка за Южна България и търговията в нея.

Освен неоспоримите му заслуги в сферите на географията и геологията, Ами Буе успява да осъществи контакт с местните и да запише интересни подробности от пребиваването си в българските територии.  Наблюденията му относно етническия състав, географското разположение и икономическото значение на градовете са впечатляващи, от една страна с това, че са направени от западноевропеец, изследвал множество райони по света, и въпреки това дал толкова висока оценка за родината ни, а от друга страна, защото макар и геолог, той успява да изгради една пълна представа за българите и материалната база на техните градове, давайки макар и несъзнателно примери за това как биха могли да се развият успешно вътре или вън от пределите на Османската империя.

https://www.bulgarianhistory.org/people/chuzhdencite/ami-bue-frenski-geolog/

Hatshepsut

Джеймс Баучер или ирландецът, който обожава България


Историята разказва за личности, родени някъде там, далеч отвъд границите на нашата държава. Те нямат много общо помежду си, но въпреки всичко са обединени от едно неповторимо чувство, което кой знае как е успяло да достигне техните сърца - любовта към нашата страна, любовта към българския народ, толкова пламенен и силен. Любовта към едни нрави, далечни и странни и все пак привлекателни. Това е рубриката ,,Чужденците в историята". Това са хора, които се бият, работят, творят и плачат за нашата мила родина, която в един миг се превръща и в тяхна.

В днешния брой на рубриката е представена историята на един ирландски журналист. Той наистина е необикновен журналист, чийто живот не само трябва да познаваме, но и да разказваме. Често, изхождайки от комплексите си, твърдим, че всички народи изпитват неприязън към българите. Това не е вярно. Достатъчно е да видим делата на личности като Джеймс Баучер, чиято история е в следващите редове. Какво кара един ирландец да носи български народни носии, да спи завит с ямурлук и да пие ракия?

Джеймс Баучер се ражда на на 18 декември 1850 г. в Боготстаун, Ирландия. Получава добро образование в Дъблин, а после и в Кеймбридж, Великобритания, тъй като е роден в семейство на земевладелци. Запленен е от музиката, но за съжаление започва частично да губи слуха си и пренасочва интересите в сферата на езиците и журналистиката. Завършва висшето си образование и започва работа като преподавател в Итън. Пише редица статии и бързо гигантът вестник ,,Таймс" го забелязва. Издига се за кратко време и скоро му е поверена задачата да бъде кореспондент в Югоизточна Европа. Първото пътуване на Джеймс Баучер е в Румъния през 1887 г. До началото на XX век обикаля почти всички балкански държави, като посвещава трудове и статии на политическото и социалното положение в тях.

Мисията на Джеймс Баучер в София започва с конфликт. Журналистът не крие възмущението си от княз Фердинанд и министър-председателя Константин Стоилов, защото силно вярва, че те имат пръст в убийството на Стефан Стамболов (15 юли 1895 г.) Успява доста бързо да си осигури негативно отношение от българския държавен глава, но това не го спира. Във висшите кръгове директна проява на омраза няма, но се знае, че Фердинанд недолюбва Баучер, макар къщата на журналиста да е точно срещу двореца. Ирландецът минава за непукист, защото рядко се вълнува какво би било най-сензационно и четено, а по-скоро се осланя на собствената си представа за справедливост и съвест.

Джеймс Баучер отрежда специално внимание на несправедливостите в България. Неведнъж той споделя, че именно тя го е запленила най-много и неслучайно най-мащабните и успешни негови статии са за ситуацията в страната ни. Той отделя внимание на всички несполуки, които сполетяват България. Статиите, които пише за нередностите, въведени от Букурещкия (1913 г.) и Ньойския мирен договор (1919 г.), срещат огромен интерес сред обществото. По време на Първата световна война (1914-1918) изготвя редица съобщения и петиции до представителите на Антантата, с които апелира за снизхождение по отношение на България и българите. Каузата му е подкрепена от братята Ноел и Чарлз Бъкстон. Този ход далеч не се харесва на основния представител на Антантата - Великобритания. Журналистът е на косъм да загуби работата си.


Ето един интересен факт около личността на ирландския журналист. Няма българин, който да не познава картината на Иван Мърквичка ,,Ръченица". Тя разказва на поколения българчета за националния бит, обичаи, образи, носии и нрави от епохата след Освобождението. Ръченицата се разиграва в една кръчма в Бистрица (в близост до София), а един от играещите е именно Джеймс Баучер. Как един чешки художник и един британски кореспондент намират общо помежду си? Изследователите сочат, че срещата е случайна, тъй като файтонджията на Баучер е родом от Бистрица и често го води там. Фактът, че Баучер играе ръченица, облечен в шопска носия, не трябва да изненадва, а само затвърждава прозвището му ,,ирландецът с българското сърце". Твърди се, че след срещите им в Бистрица художникът и журналистът се сближават изключително много.

След войните за национално обединение Баучер пише десетки статии за съдбата на бежанците и апелира към световната общественост насилията на Балканите да бъдат спрени. Той дава всичко от себе си, за да сложи край на тези ужаси, но за жалост не успява. Едно от най-любимите му места за посещение е Рилският манастир, като дори изявява  желание да бъде погребан там. След гибелта му на 30 декември 1920 г. той е положен в близост до Рилския манастир - чест, която е оказана само на този чужденец. Признателна България уважава делото му, като кръщава редица улици и булеварди на негово име.

Днес, 100 г. по-късно, без излишен патос можем да кажем, че ирландецът е обожавал България. Той е основният (ако не и единственият) фактор английската общественост да разбере за събитията в следосвобожденска България. Ако през 1876 г. в IХ издание на Британската енциклопедия има само две страници и половина за България, в Х издание от 1902 г. има цели 14 страници, написани от него. Отделно за Македония, която той обявява в по-голямата си част за историческа България.

Подвигът на Джеймс Дейвид Баучер е още по-значим, предвид че се състои във времена, в които България е репресирана от Великите сили и мнозина се опитват да попречат на нормалното й развитие. Един ирландец не само й помага, той й се зарича и отдава. Джеймс Баучер посвещава цялата си кариера, за да информира света, че там - в Югоизточна Европа, има една прекрасна държава, която се бори за своето обединение, която търси своя идеал. Непонятно е как човек, който си върши работата обективно и безпристрастно, се превръща в запален българофил. Ето цитат от статия на Джеймс Баучер за България:

,,Наистина българите направиха чудеса. Те съществуват от подписването на Берлинския договор в условия, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени благоприятни за тяхното развитие. Те нямаха активни приятели, а трябваше да се примирят с много активни и безскрупулни врагове. Наемни убийци шетаха из страната с цел да ликвидират най-изявените граждани; чужди емисари живяха сред тях, за да предизвикат безредици с най-долни средства; трябваше да се бият със сърбите и да живеят под постоянната заплаха от окупация от неимоверно по-силен враг. Те се справиха с тези трудности с тиха смелост и упорство, черти, с които всеки един народ би се гордял и доказаха, че са най-достойните претенденти за отхвърлянето на робството."

Историята на Джеймс Баучер ни е нужна, защото един ирландец ни припомня, че сме родени в едно райско кътче, което се нуждае от нас, за да бъде малко по-добро.

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Един хърватски етнограф и археолог, радетел за българщината


На 30 декември се навършват 125 години от смъртта на Стефан Веркович

Стефан Веркович е изтъкнат хърватски фолклорист, етнограф, нумизмат и археолог от 40-те до 90-те години на XIX век. Той е видна фигура в просветното движение и в борбите на българския народ за църковно-национална независимост.

Бъдещият учен-българофил е роден в босненското село Угляра в бедно семейство на 5 март 1821 г. Отрано остава сирак и е отгледана от роднини, които го изпращат да учи във францисканско училище. След като го завършва, постъпва във францискански манастир, където према монашеството. Впоследствие в периода 1837-1843 г. учи богословие в епископския лицей в Загреб.

В младежките си години Стефан Веркович се увлича от идеите на илиризма, като мечтае за обединение на южните славяни в борбата им за освобождение от османско и австрийско владичество. В епископския лицей той прегръща идеята, че южните славяни са потомци на древните траки и илири.

През 1843 г. той се отказва от монашеството и се свързва със сръбското правителство, което го натоварва с тайна мисия в Хърватско, Черна гора, Косово и др. По време на тази мисия, обикаляйки балканските земи, Веркович издирва средновековни славянски ръкописи, старинни монети и предмети и записва народни песни и обичаи. При тази обиколка активно сътрудничи на Сръбското дружество за словесност в Белград, като през 1863 г. е избран за негов дописен член.

През 1855 г. хърватският изследовател се заселва да живее в македонския град Сяр, намиращ се по това време в рамките на Османската империя. Там се включва активно в църковните борби и просветното движение на българското население от Източна Македония. Установява контакти и поддържа интензивна кореспонденция с редица видни дейци на Българското възраждане, сред които са Стоян Чомаков, Кузман Шапкарев, Райко Джинзифов, Арсени Костенцев и др., както и с българските църковни общини в градовете Неврокоп, Петрич, Солун, Струмица, Мелник и др.

От 1862 до 1875 г. Веркович изпълнява нова тайна мисия на сръбското правителство, като редовно изпраща секретни доклади за обстановката в българските земи под османска власт. По това време искрено вярва, че Сръбското княжество ще обедини всички южнославянски народи. Същевременно не става сляпо оръдие на сръбския шовинизъм и открито подкрепя църковно-националната борба на народа ни.

В периода 1877-1891 г. хърватинът се установява да живее в Русия, откъдето открито се противопоставя на великосръбската и гръцката пропаганда и отстоява истината за българския характер на македонските славяни.

През 1893 г. той идва в Княжество България и заради големите му заслуги към народа ни получава пожизнена държавна пенсия гласувана от Народното събрание.

В периода 1892-1893 г. със съдействието на министър-председателя Стефан Стамболов предприема две пътувания в Западните Родопи, като целта му е да докаже автентичността на дадените му от учителя Иван Гологанов народни песни. Мисията му обаче търпи пълен провал.

Покрусен от това, няколко месеца по-късно, на 30 декември 1893 г. Веркович умира в София, на 72-годишна възраст.

Изявеният хърватски изследовател на балканските земи оставя богато научно наследство, от което се открояват следните трудове: ,,Нови славянски находки от Македония", излязъл от печат през 1858 г., ,,Народни песни на македонските българи" (1860 г.), ,,Описание на бита на македонските българи" (1884 г.), ,,Веда Словена", в два тома-(1874 и 1881 г.), ,,Топографско-етнографски очерк за Македония" (1889 г.) и др.

http://www.desant.net/show-news/48103