• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

17 September 2019, 20:16:26

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10062
  • Total Topics: 1153
  • Online Today: 43
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 23
Total: 23

Найден Геров

Started by Hatshepsut, 10 March 2019, 15:41:38

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Найден Геров


В дълголетната ни история неведнъж сме заставали пред провокацията да се забравим от чуждопоклонство. Но докъде ще стигнем, ако не опреснявяме паметта си?
...Прочее, угодно е человеку и благост е за отечеството да се завръщаме към съзидателите на духовността и знанието, към блюстителите на родния език и народностното самосъзнание, за да не изсъхнат корените и честта ни, без които днешното време ще премине неразчетимо, а бъдното няма да ни разпознае като българи.
Дадох си сметка, че от средношколския чин не съм се обръщала към личността на този човек и че съм забравила почти всички подробности, освен че той създава първия речник на българския книжовен език, че въвежда празнуването на деня на светите братя Кирил и Методий и че е написал поемата "Стоян и Рада". Обедняло познание.
Найден Геров е роден на 23 февруари 1823 година в Копривщица - осмото поред дете е на килийния учител Геро Добревич Мушек (1775-1864), прототип на Каравеловия Хаджи Генчо от повестта "Българи от старо време". Учи в килийното училище на баща си, после - в гръцко училище в Пловдив през 1834-1836 г., отново в Копривщица от 1836 г. при Неофит Рилски - "патриарх на българските книжовници и педагози", според К. Иречек. Именно по настояване на Неофит Рилски будният копривщенец заминава за Одеса, където завършва с отличие гимназия (1839-1842) и Ришельовския лицей (1841-1845). Оттогава е неговата склонност към филологически занимания, която след време завладява цялото му същество. В лицея следва модерните тогава, пък и днес - администрация, финанси, стопанство. Като студент участва в научна експедиция в Крим и дневникът, който си води, получава одобрението на Императорската Академия на науките. Завършва лицея с отличие, с дисертация върху производството на различните видове стъкло. В европейска Одеса Геров развива многостранните си интереси и отглежда в себе си надеждата, че чрез образование българският народ ще се спаси от безпросветната робска бездна.

След завършването на лицея Геров приема руско поданство, за да служи на България в качеството си на свободен и независим гражданин, а не като "руски шпионин", както внушава извратеното фанариотско съзнание. Геров е първият завършил висше образование българин, който пренебрегва всички възможности за бляскава кариера в чужбина, за да се върне в отечеството и да се отдаде на труд на ползу роду.
По това време Одеса е от главните културни средища на българската емиграция. Геров другарува с Добри Чинтулов, Иван Богоров, Васил Априлов, Захари Княжевски, Ботьо Петков, Сава Филаретов, Никола и Спиридон Палаузови, с госпожица Елена Мутева - единствената жена, член на Одеския литературен кръжец, първата българска интелектуалка. Умна и красива, тя вдъхновява неговите първи поетични опити. Познанията по руска класическа, а и по древна елинска литература водят до копнежа и амбицията на Геров българите на свой ред да имат поезия, основана на живия език от българската народна песен. Найден Геров посвещава на Елена Мутева няколко стихотворения и поемата "Стоян и Рада", чрез които се вписва като родоначалник на българската поезия.
Самата Елена Мутева е тази, която го вдъхновява да започне работата върху речника на българския език, и докато са заедно, той слага началото на епохалното дело в своя живот. Но пътищата им се разделят. През 1854 г. Елена заболява от туберкулоза и умира в Одеса.
Геров продължава своята битка за духовността и ума на българина. Получил дипломата си за висше образование с почести, придобил и руско гражданство, той се завръща в отечеството и става учител в Копривщица. През 1846-1850 г. e преподавател в откритото от него двукласно училище.
През 1850 г. Найден Геров се преселва в Пловдив - твърде гърчеещ се по това време град, където българският език и българското образование са преследвани. Гръкоманията на пловдивчани по това време е прочута. Срещу нея Геров устоява най-вече. В Пловдив Найден Геров е главен учител в новооснованото епархийско класно училище, където преподава български език, църковна и обща история, математика, естествена история и търговия, като за повечето от предметите пише учебници.
Просветителската дейност на Геров довежда до впечатляващи резултати, за които самият той разказва: "На 20-й юли, св. пророк Илия Гръмовник, след божествената служба, нашето училище беше препълнено с народ, когато гръцкият владика ведно с гръцки първенци дойдоха на изпита. Разнообразието на преподаваните предмети, разбраните отговори на учениците, решението на много математически и физически задачи, точното показване на географически места слисаха присъствуващите гърци... Тоя ден е най-радостният в живота ми..."
Успехът на учениците е признат и от униатския епископ Андрея Канова, който споделя: "Господа, откровено си признавам, че отговорите на много от зададените от мен въпроси сам аз съм научил в Европа във висшите учебни заведения".
Това е звезден миг в историята на родното образование, в училището, наречено по настояване на Найден Геров на името на светите братя Кирил и Методий. Пловдив става притегателен център на просвещението. По инициатива на Геров тук на 11/24 май 1851 г. за пръв път в Българско се отбелязва денят на първосъздателите на славянската азбука, училището е обкичено с цветя и венци от самите ученици. Найден Геров издига и идеята за възстановяване старото славянско име на Пловдив, наричан от турците Филибе.

Училището и къщата на Геров са главният културен български център, но гърците правят донос след донос в Цариград срещу учителя, като изтъкват, че това е един опасен руски агент.
В навечерието на задаващата се Кримска война (1854-56) обстоятелствата за него наистина стават опасни. Като руски поданик той е принуден да напусне Османската империя. Заминава за Русия, където отпечатва първите три букви от речника си в Известията на Императорската Академия на науките, Петербург.
Но родолюбецът не се задоволява само с филологическа дейност. Дипломатическият му ум търси подстъпи към извличането на чисто български дивиденти, докато трае войната и след нейния край. Тогава Геров пише прословутите си "Писма от България" - първите пътеписи в българската художествена литература. Писмата определят нейните задачи, поставят българския въпрос в целия му обхват, с всичката му острота. Те са протест пред политическите кръгове в Европа. Чрез публикуването им в "Одески вестник", сетне и в отделна брошура, се осъществява мисията на автора: да разобличи произвола, фанатизма и разбойничеството, които погубват българите; да очертае политическата и икономическата среда, в която народът бедства - корупцията, беззаконието, обирджийската данъчна система в границите на Османската империя.
Писмата на Геров са част и от неотменната му публицистична борба за църковна независимост - както пред напора на балканските съседи, така и пред Великите сили, от лоното на католицизма. Доколко Найден Геров е намерил верния път да служи на отечеството си, личи от това, че още преди да приключи войната с подписването на мира, султанът е принуден от своите европейски съюзници да излезе с т.нар. Хатихумаюн, който обещава равноправие на християните с турците в империята, лична неприкосновеност, участие в административния живот и пр.
От 1857 г. настава нов етап в живота на Найден Геров: руското правителство го назначава за пръв вицеконсул в Пловдив. На тоя пост той играе изключителна роля в процеса на нашето духовно събуждане цели двадесет години - до Априлското въстание през 1876 г. Заподозрян е като негов подбудител и се налага да дири убежище в цариградската руска легация. Като вицеконсул Найден Геров дейно подпомага изпращането на ученолюбиви деца в Русия. Сред тях са видни личности като първият български историк Марин Дринов (1838-1906), първият български литературен критик Нешо Бончев (1839-1878), Христо Ботев. А когато през 1876 г. е потушено Априлското въстание, Геров остро реагира срещу изстъпленията на османската власт. Действията му са повече на българин, потресен от народната трагедия, отколкото на хладнокръвен представител на руската дипломация - било е време дипломацията да има сърце за народната съдба.
През 1877 г. Найден Геров става управител на Свищов - първият български град, освободен след войната на Русия с Турция. След Берлинския договор се оттегля в Пловдив и се отдава изключително на филологическите си занимания, без да взема участие в службогонството и политиканството на следосвобожденска България.
През 1891 г. издава част от своите записки по българска граматика, които обработва още като студент в Одеса: "Букви Ъ и Ь в старом церковно-славянском язике. С прибавленiями: а) о букве Щ и б) о правописанiи народнаго имени Словянин. Из филологических изследованiй Найдена Герова" (Пловдив, в типографiи Д, В. Манчева, 1891). Главната му цел е да докаже, че днешният български език по звукове и правопис е най-близък до църковнославянския (т.е. старобългарския), но и че книжовният език е жив организъм, отражение на народното творчество, на неговото лексикално богатство. С тези разбирания създава цяла правописна школа, принципите на която изразява и неговият ученик Йоаким Груев в прочутата "Основа за Блъгарска Грамматика" (1858 г.).
След 50-годишен събирателски труд, започнал от даскалуването в Копривщица, продължил по време на езиковедските занимания в Одеса, Крим, Петербург и Пловдив, на бял свят се появява забележителният "Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и на руски. Събрал, нарядил и на свят изважда Найден Геров". Първият том излиза през 1895 г., вторият - през 1897 г. Приживе Найден Геров издава третия том - 1899 г. На 9 октомври 1900 г. умира. Четвъртият (1901) и петият (1904) том излизат след смъртта му. Делото е продължено от вече обучения му племенник Тодор Панчев.
Съвременният литературен изследовател проф. Владимир Янев напомня, че шестте тома на речника съдържат около 80 000 български думи. "Изчислено е, че за илюстриране на значенията им са използвани около 26 400 изречения от народната реч, близо 5000 откъса от народни песни, над 4000 фразеологични и идиоматични словосъчетания, около 15 500 пословици, поговорки, гатанки, клетви, съхранили бита и психологията на българите през вековете. Нетленно духовно дело!"

Богатият архив на бележития българин е класифициран и запазен за поколенията от неговата съпруга Мария Пулиева, твърде учена за времето си жена, останала вярна на своя мъж и делото му.
Продължителят Тодор Панчев, чието име за съжаление рядко се споменава, издава през 1908 г. и "Допълнение на българския речник от Н. Геров. Събрал, наредил и изтълкувал Т. Панчев", като в края на предговора си отбелязва: "Ние със слабите си сили направихме, щото можахме и както можахме: други подир нас ще направят онова, което трябва и както трябва!"
Дано и днешната памет за Найден Геров послужи за пример и насърчение на всеки наш ученик, учител, писател, публицист, учен, дипломат, политик и радетел на българщината.

https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=49041

Hatshepsut

10 March 2019, 15:47:15 #1 Last Edit: 10 March 2019, 15:49:51 by Hatshepsut
Найден Геров


Родният дом на Найден Геров

http://ebox.nbu.bg/profesorgenov/view_lesson.php?id=5

Парижкият мирен договор от 18/30 март 1856 г. закрепява в международен акт политическото и военното поражение на Русия в Кримската война (1853-1856). Османската империя получава гаранции за своето съществуване под покровителството на западноевропейските велики сили,  както и място в ,,концерта на европейските държави".  Християнските поданици на турския султан са оставени под техен колективен протекторат, а той самият е принуден да направи някои отстъпки, с което да ги провъзгласи за равноправни поданици независимо от народностната и религиозната им принадлежност. Под натиска на европейските си покровители, още преди подписването на мира в Париж, Високата порта обявява нов реформен акт - Хатихумаюн. Следващите събития в живота на немюсюлманските поданици на султана показват, че предвидените реформи остават отново само ,,мъртва буква". Но издаването на този документ им дава основание да предявяват искания за изпълнение на прокламираните в него права, а на Русия - да се обявява в тяхна защита и с това да отстоява позициите си в регион, традиционно възприеман от нея за сфера на свое политическо влияние.

За да успее в своята главна външнополитическа задача - отмяна на ограничителните за нея клаузи на Парижкия мирен договор, и предвид тежкото вътрешно състояние на страната след Кримската война, официална Русия възприема курс на мирно културно влияние в балканския регион сред източноправославните народи в Османската империя. Това тя смята да постигне чрез подкрепа на тяхното културно-образователно дело - както в тяхната родина, така и като създава благоприятни условия за учение на техните младежи в руски учебни заведения. За изпълнение на тези задачи руските външнополитически ведомства разчитат на създадената преди войната консулска мрежа в балканските владения на Османската империя, която с оглед на новите си приоритети след войната разширяват значително. С особено внимание търсят своя консулски агент за новоучреденото агентство в Пловдив - регион на остри българо-гръцки църковни борби.

За руски консулски агент в Пловдив е назначен Найден Геров. Завършил Ришельовския лицей в Одеса, през 1846 г. той се завръща в родината, приел преди това руско поданство като гаранция и в защита на своята бъдеща дейност. В следващите години е учител в Копривщица и Пловдив, където поставя основите на класни училища. В навечерието на войната напуска Пловдив и в продължение на три години пребивава в Букурещ, Одеса и Петербург, пътува до Виена и Москва, навсякъде с намерение да поставя на вниманието на руските меродавни среди българския национален въпрос. А и за да работи за получаване на руска служба, убеден, че под защитата на Русия ще бъде по-полезен на своите сънародници.[1]

По това време Н. Геров води оживена кореспонденция, в която търси и дава информация за настроенията на българите след края на войната и за техните очаквания от Хатихумаюна. Преобладават обаче песимистичните настроения, подкрепени от сведения от вътрешността, според които въпреки заявените от султана добри намерения управниците по места и турското население не ще позволят те да бъдат реализирани в живота. Тъкмо напротив, идващите сведения показват, че обявяването на реформената програма възбужда още по-остро турския фанатизъм.[2] Като осъзнава, че Турция доброволно няма да даде провъзгласените от самата нея права, в края на 1856 г. в Букурещ, на път от Русия за България, в писмо до Ст. Тошкович в Одеса Геров пише: ,,Без особено покровителство ничто не ся направя."[3] Убеден в идеята за ,,особеното покровителство", без което българите трудно ще получат реални придобивки, по това време той връчва писма и докладни записки до руски официални лица, в които обосновава българските искания за отваряне на руски агентства и консулства в българските земи, които да защитават българите и вътре, и извън Османската империя. В документи около предстоящото му назначение за консулски агент той многократно се опитва да внушава на руските управляващи, че официалният характер ще му попречи да се занимава с онова, с което иска да се занимава след края на войната, а именно с образованието на своите сънародници. Има и конкретни идеи за училището в Пловдив, за чието осъществяване руската дипломатическа служба може да попречи.

Както показват следващите документи, Н. Геров е имал основания за своите опасения. Преди да влезе в Пловдив като консулски агент на Русия (17 юли 1857 г.), той получава инструкции от руския посланик в Цариград А. П. Бутенев и от генералния консул в Одрин Н. Д. Ступин. В тях ясно и категорично е заявено каква позиция трябва да заеме новият консулски агент в отношенията си с местното българско население, Русия и представителите на османската власт. Така Бутенев в своята инструкция изрично посочва, че главната цел на руското правителство е да съхрани единството и целостта на православието сред всички изповядващи го народи, а това може да се постигне при  ,,напълно доверчиви и любовни отношения между духовните пастири и паството". Това предполага примирителни действия на руския консулски агент между враждуващите страни, така че българите да не бъдат отблъснати от православната църква, защото ,,православието е залог за бъдещото благоденствие на всички славянски племена в Турция, залог за тяхното своеобразно просвещение и заедно с това един от главните проводници на тяхното съчувствие към едноверна и едноплеменна Русия" в противовес на ,,козните на западните агенти и мисионери". Освен това той, завръщайки се не като частно лице, а като агент на православна държава, не трябва да се увлича ,,нито в лична отмъстителност, нито в народно пристрастие към българите". В делата на училището в Пловдив той не може да се намесва пряко. Освен ред други причини, такава намеса във вътрешните работи на българите може да събуди подозренията на гръцката партия и да доведе до неблагоприятни тълкувания пред турското правителство. И дори да налага тези ограничения, посланикът задължава консулския агент да внушава на българите, че руското правителство, както преди, така и сега, изпитва съчувствие към делото на тяхното просвещение, основано на православието и любовта към родината.[4] А консулът в Одрин Ступин съветва Геров ,,от самото начало и решително да унищожи своята частна личност и да бъде съвършено нов изпълнител единствено на висшата воля на правителството", което го назначава за свой агент, да бъде хладнокръвен и да отклонява от себе си всяко подозрение в пристрастие.[5]     

Още при идването си в Пловдив Геров е посетен от представители на местната турска власт, направил е и той задължителните за случая визити. При срещата си с пловдивския губернатор Салих паша остава впечатлен от неговата неподкупност и благосклонно отношение към българите. Обстоятелството, че той твърде скоро връща посещението при новия консулски агент на Русия, било забелязано от християните и възприето от тях като знак за специално отношение. Желанието и на двете страни, според направените заявления, е да се установят добри отношения между императорското агентство и местното управление.[6]

Българо-гръцките църковни отношения в Пловдивския санджак се изострят много в годините около Кримската война. Османската власт е партньор и арбитър в тези борби, повлияна често пъти от невярно или тенденциозно предоставени й сведения. Така например Геров съобщава в едно свое писмо от април 1857 г., че правителственият орган ,,Journal de Constantinople" представя българските искания по църковния въпрос ,,като злонамерени и твърде пагубни за правителството", че ,,това и много други работи показват, че правителството гледа с недоверие на работите ни и за желанията ни мисли, че са внушени от чужденци негови неприятели".[7] Макар и добре посрещнат от местните власти, в техните очи той си остава свързан с Русия, съвсем разбираемо всъщност предвид ролята му на руски дипломатически представител в султановата държава.

Естествено, Геров не възнамерява да усложнява твърде острите от преди свои отношения с гърците. Ето защо той посещава в деня на годишния изпит първо гръцкото училище, защото било по-старо от българското, а това пък било добре възприето от гърците. С това той се надява да им е демонстрирал, че ще следва еднакво отношение към тях и българите. Получени след това сведения показват, че гърците са променили мнението си за него.[8]

В тази сложна плетеница от борби за надмощие стоят българите със своя естествен стремеж да придобият правото на отделен народ в многонационалната империя, борещи се да отстояват народностната си принадлежност на полето на всички обществени прояви. Къде са пресечните точки и къде са кръстопътищата на тези разнородни и често пъти съвсем непримирими интереси и противоборства в годините след Кримската война? Това предстои да проследим чрез обществено-политическата дейност на един български интелигент, решил да остави учителското поприще в навечерието на войната, за да намери позицията, от която най-успешно би могъл да подпомага българското обществено развитие. Според лични свои заявления Геров търси тази служба, за да подкрепя сънародниците си, воден от убеждението, че в официална Русия те имат най-подходящ покровител за решаването на националните си задачи. Тъй като става дума за взаимоотношения в различни обществени сфери, много често в един конфликт се преплитат и църковни, и просветни искания, които трудно могат да бъдат механично разграничени. Поради това тук правя предварителни наблюдения върху някои случаи от просветното движение, доколкото е възможно изобщо те да бъдат разглеждани отделно от църковните борби. Те ще покажат как Геров успява да балансира между различните интереси, така че и да помага на българите, и да остане лоялен към страната, която го изпраща за свой дипломатически представител. И като прави всичко това, без да предизвиква раздразнението на турските власти.

Бил сам учител в Пловдив, когато там се разгарят конфликти между българите и пловдивския митрополит Хрисант, той попада в епицентъра на тези противоречия и срещу него се заплитат интриги, които водят до намесата на местните власти. Той е обвинен за главен причинител и подстрекател на бунтовете в Пловдив, които според неговите опоненти се изострят точно тогава, когато той се появи в града.[9] В основата на тези обвинения стоят съвсем конкретни причини - учил е в Русия, а по времето на най-острите стълкновения в Пловдив поддържа връзки с руското генерално консулство в Одрин. Турската власт провъзгласява пребивавалите и учили в Русия българи за ,,руски агенти" и бунтовници, които идват с революционни идеи, за да подтикват сънародниците си към непокорство и да създават революционни комитети за борба срещу империята. Ето защо внушенията на гърците и гъркоманите се оказват достатъчно основание за властта, за да поиска Геров да напусне града.

Всичко това се отразява в дейността му като консулски агент (малко по-късно вицеконсул) - и когато съдейства за настаняването на такива учители на учителски места в българските училища, и когато с поведението си някои от тях неволно провокират допълнително и без това подозрителното отношение на турските власти към тях. А някои имат проблеми само защото се познават и общуват с руския вицеконсул в Пловдив. Примерите в това отношение са доста. Първият от тях, донякъде куриозен, е в същото време и твърде показателен. Около настъпващата 1858 година учителят в София Сава Филаретов, завършил Московския университет, облякъл студентската си униформа, което очевидно предизвикало разговори в София, та стигнало и до Н. Геров в Пловдив. В тази връзка той го предупреждава, че не прави добре, а Филаретов бърза да отговори и да благодари за ,,братска грижа". Но обяснява, че го е направил ,,не за да показвам некому жлъти копчета", а просто защото било много студено и носел студентския мундир под кюрка, но ,,с фес отгоре".[10] С последното всъщност Филаретов държи да подчертае, че е лоялен гражданин на турската държава. Не бива да забравяме, че тези българи, учили в Русия, били принудени от обстоятелствата да бъдат ,,верни" граждани на империята, за да могат не просто да живеят в нея, но и за да са полезни с дейността си на своите сънародници.

За да докаже, че е ,,верен рая" и да бъде настанен на мястото на С. Филаретов в София след завършване на Московския университет, учил там след Филаретов със стипендията на софийския благодетел Иван Денкоглу, Константин Геров, по-малък брат на Найден Геров, трябвало да получи разрешение от турските власти. Това той успява да сполучи не без съдействието на отделни представители на цариградската българска колония.[11] В предхождащата това назначение преписка между С. Филаретов и Н. Геров последният споделя колебания дали постъпването на брат му за учител в София ще бъде добре прието от английските консули, които гонят учителите, учили в Русия. Набляга и на друго неблагоприятно обстоятелство - Константин е брат на руски вицеконсул.[12] Зад думите на Н. Геров стоят опасения дали Константин ще бъде оставен на спокойствие от самите турски власти. Документите показват, че именно от тях той получава нужното разрешение, за да учителства в София. Константин Геров стига до София, но по това време вече много болен, така и не влиза в училището. Любопитно е сведението в едно негово писмо от тогава, че софиянци се безпокоят да не им докара ,,некоя беда на главите", а причината за това, естествено е, че имал ,,не знам какъв си брат".[13] Според доклад на генералния консул в Одрин М. Золотарев от 1864 г. до посолството в Цариград Константин Геров бил изселен от местните власти със строга заповед да не се явява в нито една турска провинция, а да живее зад граница.[14] Други източници показват обаче, че К. Геров потегля за Виена, за да се лекува от туберколоза, където на 16 ноември 1863 г. умира.

Съгласно инструкциите от Цариград и Одрин и според лични негови изявления, Геров се стреми да не се намесва пряко в работите на пловдивското училище, което винаги е възприемано негативно и от турските власти, и от гърците, и от техните привърженици. Не остава пасивен обаче, когато провижда някакви заплахи за неговото съществуване и доброто му развитие. Най-типичният пример е с поляка Кензински, вероятно агент на чужди пропаганди, когото старейшините на пловдивското училище по настояване на д-р Стоян Чомаков пожелали да вземат за учител по езици не само в мъжкото класно училище, но и в девическото. Това става през лятото на 1864 г. в отсъствието на Геров, който бърза да предупреди за рисковете. Напомня, че такива учители не са желани от турското правителство, защото настройват населението срещу управлението. Ако те решат да проявят търпимост, то ще е, за да им бъде шпионин, което би било не по-малко зло, затова назначаването му ще събуди подозрения и ще създаде проблеми. В крайна сметка пловдивчани отклоняват този кандидат за учител в техните училища.[15]

През 1865 г. Геров кани Тодор Бурмов за учител в пловдивското училище, ,,без да имам поръчано от некого", затова го предупреждава да не разгласява.[16] Вероятно причината за тази предпазливост е фактът, че Т. Бурмов е учил в Русия. През 1866 г. именно той съдейства за настаняване на своята племенница Рада Гугова, завършила Фундуклеевската гимназия в Киев, за учителка в пловдивското девическо училище. Пред посланика в Цариград Н. Игнатиев споделя тревогите на неговите настойници, че си търсят и осигуряват учителка с посредничеството на Геров.[17] След като започва работа, Р. Гугова имала проблеми с тях, а Й. Груев натяквал, че тя е ,,голема работа, зачтото ходи при Консулът".[18] Да си учил в Русия и заедно с това да си родственик на руския консул, както сочат примерите на Р. Гугова и К. Геров, очевидно не било положителна препоръка в конкретните случаи. ,,Студенина" имало у пловдивчани и когато Хр. Павлов, също учил в Русия, бил предложен за учител в тяхното училище.[19]

С лично отношение към пловдивското училище ,,Св. Св. Кирил и Методий" и със загриженост за неговия просперитет и за прерастването му в централно, средищно училище, в което да се обучават учители и свещеници за духовно-просветните нужди на цялата българска територия, още в годините на Кримската война Н. Геров работи за реализацията на тези идеи в Петербург и Москва, но твърде пестеливо разкрива конкретните си действия, за да не навреди там, където иска да помогне.[20] При тази наложена от обстоятелствата деликатност, той не спира през целия период на консулската си служба да отстоява неговите интереси. Така например през 1858 г., когато моли за помощ от Русия чрез изявения българофил А. Рачински, той подчертава, че ако помощта се изпрати чрез руската мисия в Константинопол, гърците ще узнаят и ще предизвикат шум, с което ще навредят на настойниците и на училището.[21] През 1865 г., след дълго очакване на обещана помощ от тежките български търговци отвъд Дунав, която така и не дошла, Геров препоръчва те да търсят помощта на княз Куза. Обяснява им, че настойниците трябва да проявяват предпазливост, когато търсят помощ за училището, но биха я приели независимо откъде идва. Те самите обаче не биха могли да я искат от места и лица, които турското правителство гледа с подозрение.[22] Все от подобни съображения е воден Геров, когато иска вестници и списания за училището от Русия, но предупреждава как да бъдат изпратени и до кого адресирани, за да няма проблеми за училището. ,,Право до училището да ся надписва газетата не е добро по причини, които Вие знаете", пише на Георги Теохаров в Москва през 1867 г. за искания вестник ,,Московские ведомости" за библиотеката на пловдивското училище.[23]

Постъпките на Геров за материална помощ за пловдивското училище са във връзка с намеренията да му извоюва статут на централно училище за българските земи. Мотивите са посочени в един доклад от 2 юли 1864 г. на генералния консул в Одрин М. Золотарев до Е. Новиков, временно управляващ посолството в Цариград. В него Золотарев споделя мисли на вицеконсула в Пловдив Н. Геров след лична среща с него, за нуждата от образование на българските младежи и подкрепата на Русия, без това да натоварва бюджета на правителството, а като се промени употребата на отпусканите до момента парични помощи. В разговора си те стигнали до общото заключение, че от обучението на българи в Русия не само не идват желани резултати, но често пъти тази политика има за Русия неизгодни последици. Сред тях и тази, че измежду стотиците българи, учили в Русия на държавна издръжка, едва ли има и десет, които са завършили пълния курс и са се опитали да донесат полза на учителското поприще. Освен това в Турция те са подложени на преследване или от турските власти, или от гръцките йерарси, които по всякакъв начин пречели на завършилите в Русия да заемат учителски длъжности. Така те били принуждавани да напускат обществената дейност, подложени на риска да бъдат изпратени на заточение, което се и случило с някои от тях. С тези и още някои други аргументи, Геров и Золотарев молят парите, които до момента се дават за учение на българи в Русия, да бъдат предоставени за създаване и поддържане на централно училище в един от българските градове. Тяхното предложение е за училището ,,Св. Св. Кирил и Методий" в Пловдив.[24] Тъй като Русия имала други възгледи за своята подкрепа на българското образование, идеята на Геров така и не се осъществила.   

Други български учители попадат във водовъртежа на българо-гръцките църковните разпри. Поради натрупване на различни неблагоприятни фактори, особено непримирими са конфликтите в Македония.[25] Учителят в Скопие Стоян Костов, ученик на Н. Геров в Пловдив преди Кримската война, попаднал в атмосфера на остри борби между няколко партии в града, се опитвал да спечели доверие и тежест, като изтъквал познанството си с руския консул в Пловдив. Неслучайно в много писма той умолява Геров да му пише по-често, за да може с това да противодейства на своите зложелатели и така в крайна сметка да продължи по-спокойно учителската си работа. През 1858 г. той решава да постъпи писар при Н. Геров, който го съветва как да бъде облечен и как да влезе в Пловдив, за да не буди подозрения.[26] През 1864 г., след като бил кратко на служба при Геров, Ст. Костов решил да се върне отново като учител в Скопие. Местните турски власти обаче се възпротивили учител да бъде човек, който е ,,седел при Руский консул" и дори обявили, че той бил против царството. Той самият смята обаче, че със службата си при руския консул не е сторил нищо срещу ,,царството", но все пак трябвало да отиде в Цариград, за да получи разрешение да учителства в Скопие.[27] В писмо до Н. Геров съобщава, че поради службата си при него е заподозрян от правителството и затова ще се занимава с търговия. Ако настоява да бъде отново учител, макар и само за една година, то е за да не остане ,,посрамен и безчестен". Както сочат документите, пръст в неговите проблеми имат и попадналите под влиянието на гърцизма българи в Скопие.[28] След среща на скопските първенци с мютесарифа, който се уверил, че Ст. Костов няма вина към правителството, му било позволено отново да поеме учителското място.[29]

През 1866 г. Ст. Доспевски моли Геров за защита за Атанас Божков, който след три години учителстване в Неврокоп, заедно с други българи е арестуван по внушение на гръцкия митрополит след богослужение на славянски език на православна неделя.[30] След това е изпратен в Пловдив, за да се яви на съд пред пашата. Тогава Ст. Доспевски го изпраща и препоръчва пред Геров и моли за неговите съвети и покровителство, защото ,,той е един от младите родолюбци и разпален патриот...". Неврокопските граждани обещавали да издействат разрешение за Ат. Божков, но не успели - властта забранила неговото назначаване. Тогава точно Доспевски моли за Геровата помощ той да бъде настанен другаде за учител.[31]

Могат да бъдат посочени още много примери, в които български учители били преследвани от турските власти по гръцки внушения. Източниците не разкриват дали в посочените случаи Геров е успял да помогне, но това, че е потърсен именно той, говори за изградения с годините авторитет. На който обаче не винаги можел да се опре, за да помогне, ограничен от строги инструкции от Петербург и Цариград и от твърде комплицираната му позиция на посредник между различни и съвсем противоположни стремления и интереси.

След средата на 60-те години на ХІХ в. българското просветно дело се сблъсква с намеренията на дейния и амбициозен управител на новосъздадения Дунавски вилает Мидхат паша да постави под единно управление и ръководство българските и турските училища. Зад това стоят идеите на младоосманците да реформират империята, като я освободят от зависимостта й от западноевропейските държави и така укрепят позициите й на европейската карта. Именно в Дунавския вилает Мидхат получава възможност да постави основите на своите реформаторски проекти. С една широкомащабна програма във всички сфери на обществения живот - администрация, строителство, земеделие, съобщения и пр., той полага началото на реформаторската си дейност, подчинена на идеята за изграждането на единна и силна османска нация. Но за да се стигне дотам, трябвало да се мине през сливането на българските и турските училища и подчиняването на българското училище на единни турски закони. Не по-малко пагубно би било въвеждането на турски език в обучението. В обявените мерки българите съзрели скрити намерения да бъде приравнено образователното ниво в българските и турските училища с далечната цел да се възпрепятства българското обществено развитие и бъде обезличен българският народ. Освен това проектореформите на Мидхат били насочени срещу руското културно и политическо влияние сред православните поданици на турския султан, което довело до намесата на руските дипломати.[32]

Ето защо те потърсили повече сведения за същността на предвидените реформи и за отражението им сред българите. Този път информациите са от центъра на вилаета - Русе, и от руския консул там В. Кожевников.[33] Според изворови данни, Н. Игнатиев представил проекта на Мидхат паша пред цариградския патриарх, който споделил, че той няма да се осъществи поради противодействието на общините, а и поради липсата на материални възможности.[34]

Реформените проекти били предвидени само за Дунавския вилает, но те рефлектирали върху цялото българско учебно дело. Не само защото движението на учителите през Възраждането е един от характерните белези на епохата и реформата би могла да засегне много от тях. А защото евентуалното им реализиране би застрашило не само българския характер, но и самото съществуване на изграденото с много трудности родно училище. Осъзнали навреме заплахата, българите подели борба в негова защита. В това отношение се отличил П. Р. Славейков.[35] Поради невъзможността пресата в империята да изиграе ролята, която й се полага в подобни обстоятелства, през 1867 г. той се опитва да привлече Найден Геров, като му подсказва, че трябва да се говори за въпросите на ,,преобразованието", ,,но от тука не може". Според него проектът на Мидхат паша ще се узакони, което би било ,,нещо убийствено" за българското училище. В Цариград обаче трудно ще могат да противодействат. Ако все пак се осмелят да кажат нещо, създават условия да ,,ни затулят устата, а сега не е време за мълчание.[36] Само няколко месеца по-късно Хр. Георгиев, осведомен от българските вестници, че Мидхат паша вероятно ще ,,изпълни намерението си за да затвори българските училища, и ги размеси с турските", предлага на Геров един ,,цяр", а именно да се отвори пансион в Букурещ, в който без да плащат да се учат 100 момчета, за което обаче ще са нужни средства.[37] За реакциите на Геров на тези предложения засега няма сигурни известия.

Много засегнато от проектите на Мидхат паша и от поведението на местната турска администрация било габровското училище - може би защото било създадено по волята и с материалната подкрепа на български емигранти в Русия, може би защото в него били изпращани за учители и директори руски възпитаници, към които турското правителство проявявало неприязън.[38] След като няколко учители, учили в Русия, били прогонени от турските власти[39], същото се случило и с Михаил Караспасов през 1866 г., изпратен за директор от попечителите на училището в Одеса. Както разбираме от негово писмо до Н. Геров, той бил привикан от мюдюрина, който му казал, че учител от Русия не е нужен в Габрово и го изпратил да си ходи в Русия. След това е викан от каймакамина в Търново, който пък го препратил към валията в Русе. М. Караспасов моли Геров за съвети и помощ в Русе, където в крайна сметка се установил след дълги разправии.[40] В свои бележки за 1866 г. Геров е записал, че са махнали учителя в Габрово и питат за други учители, учили в Русия.[41] Дали Геров е успял да съдейства на М. Караспасов, източниците не разкриват. В негова защита се обявил консулът в Русе В. Кожевников, който разказал на Игнатиев неговите перипетии и поискал съдействието пред турските власти, за да му бъде разрешено да поеме управлението на училището в Габрово.[42]

През 1867 г., само че от училището в Самоков, е изгонен учителят Атанас Беляев. Той се явил пред пашата в София, за да се оплаче от ,,тая самоволна постъпка", който му обяснил, че лично нямал никаква вина, но имало заповед по целия Дунавски вилает да се ,,изпъдат" всички учители, които са учили в Русия, дори и да са турски поданици.[43]

По същото време, когато българските учители в Дунавския вилает имат проблеми, свързани с провъзгласените реформени проекти на Мидхат паша, български учители в южнобългарските срещат подобни трудности, дори да не са руски възпитаници. През 1867 г. учителят в Хасково бил наклеветен от хасковските първенци х. Ставри и х. Христодул за ,,неприлично" поведение и бил призован пред меджлиса. Все пак не получил обвинение, защото се оказало, че не пял ,,бунтовническа песна", а ,,протестантска черковна". Независимо от това, Ата бей не му позволил да се върне в Хасково, за да отвори училището на 1 септември.[44] Учителят, който пострадал в Хасково, е Нестор Марков, а в негова защита се обявила цялата хасковска общественост.[45] Изводите се налагат от само себе си, ако си припомним проблемите на тримата габровски учители през 1865-1866 г. Разликата е в това, че Н. Марков не е учил в Русия, но в същността си отправените обвинения са твърде сходни. И в Габрово, и в Хасково проблемите са провокирани не без намесата на някои местни първенци. ,,Московските даскали" в Габрово Илия Христович, Игнат Иванов и Сава Сирманов били преследвани и в крайна сметка прогонени от габровското училище с обвинението, че пишели писма, в които нападали турското правителство и подбуждали народа срещу него, а още че на празника на Кирил и Методий пели руски песни и химни за руския цар. Според късните уверения на С. Сирманов това били черковни песни и други песни в хор с ученици на празника на двамата братя-просветители.[46]
:arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
Отзвук от тези събития в седалището на Геровия консулски окръг е едно съобщение от ноември 1867 г. от Н. Чалики до Н. Геров, който за втори път през тази година е в Петербург по служебни дела. Според това известие, по същото време или малко по-рано пловдивският управител повикал всички учители и им заявил, че на всеки три месеца те ще дават рапорт за състоянието на своето училище с данни за броя на учениците и уроците, които преподават. Един екземпляр ще остава у него, а друг ще се изпраща в Министерството на просвещението. Самият Чалики увещавал общинарите да направят всичко възможно да предпазят училищата си от потурчване, но д-р Чомаков ги успокоявал, че в Министерството ще се състави една комисия, в която щяло да има и българи.[47]

Освен че полага усилия да защити местните училища от посегателствата на турското управление, Н. Геров докладва в Петербург за проблемите на завършилите образованието си в Русия български учители. Едно от изискванията в инструкциите за задълженията на руските консули на Балканите е да подбират внимателно, да подготвят и изпращат кандидатите за учение в Русия, но и да следят и да предоставят сведения за техните прояви и поведение като български учители. Така например, след като Геров получава известие за изгонването на Атанас Беляев от училището в Самоков, през декември 1867 г. той пише докладна записка до Азиатския департамент, чиито основен предмет е именно забраната на правителството училите в Русия българи да заемат учителски места в Турция. Заедно с известието на Н. Чалики, Геров успява да научи и съобщи в Петербург още подробности. Новината за съдбата на учителя била стигнала до френското посолство в Цариград, а по този повод посланикът поискал информация от турския външен министър Фуад паша. Според неговите обяснения руските възпитаници служели за проводници на революционни идеи, поради което правителството е длъжно не само да им забранява да стават учители тук, но дори да живеят в пределите на Турция. А това важи не само за училите в Русия, но и за всички българи, приели руско поданство. В продължението на своя доклад Геров съобщава на руските ведомства за манипулативното поведение на турското правителство при събирането и тълкуването на сведенията за всеки конкретен случай, като обикновено се опитва да ги омаловажи. В същото време то не би пропуснало да се разправи с тези, за които има дори само подозрения, че съобщават подобни сведения в чуждите посолства.[48]   

На 2 май 1866 г., по искане на общината в Самоков и настоявания на близки и роднини, Н. Геров моли Азиатския департамент за настаняване на Димитър Гълъбов на учение в семинария в Русия, след което ще бъде учител в родния си град.[49] Тъй като до идването на реда му да постъпи на учение той надхвърля необходимите години, по препоръка на Геров и по свои убеждения, самоковци решават да бъде избран и изпратен друг кандидат. Самоковската община обаче се колебае да изпрати свой съгражданин в Русия, защото през 1867 г. тя взела за учител завършилия Киевския университет Беляев, който впоследствие бил принуден да напусне града като руски възпитаник. От свое име Геров предлага, ако самоковската община не реши да изпрати свой кандидат, да бъде избран друг от Ахъ-Челеби. Това, смята Геров, дори би било още по-полезно, защото в тази област в Родопите, населена с помаци, са много силни чуждите пропаганди.[50] В отговора си от 12 септември 1870 г. директорът на Азиатския департамент А. Енгелхард съобщава, че разрешава на Геров да представи друг кандидат от Ахъ-Челеби. Заради страховете на самоковската община обаче да не си навлече неприятности от властите, ако изпрати свои младежи на учение в Русия, Департаментът нарежда на Геров да не представя занапред нито един кандидат от тази община за настаняване в руски учебни заведения.[51]

Дори след неуспеха на Мидхат паша да реализира своите замисли по отношение на турските и българските училища в Дунавския вилает, правителството не изоставило напълно неговата идея. Под влияние на западни дипломати, през 1869 г. е приет ,,Органически закон за народното образование", който възприемал някои от предложенията на Мидхат паша, макар че сега като член на Държавния съвет той не ги подкрепил.[52] Н. Игнатиев поискал информация от консулите за същността на предприетата реформа. Отговорът на Геров е от 8 октомври. Той предава в общи положения същността на предвидената реформа в учебното дело. В същото време не пропуска възможността да изложи как се възприема това от християните и какви заплахи виждат те при реализиране на тези правителствени разпоредби. В крайна сметка всичко в него, а и това, че в част от училищата се замисля преподаване на турски език, цели да спъне прогреса на християните и да ги задържи на едно ниво с турците, които са изостанали в своята просвета. Геров аргументира защо преподаването на турски език е почти невъзможно - най-вече поради липса на подходящи учебници и подготвени учители, което ще остави без работа много български учители. Той посочва, че изпълнението на този проект ще предизвика за пореден път сблъсъци между българите и турското правителство, но според него, подобно на много други постановления, и този училищен устав ще остане само на книга.[53] Освен до Игнатиев, копие от този документ Геров смята да изпрати и до директора на Азиатския департамент.

Турската власт не успяла да осъществи контрол над българското училище, нито да го османизира, но продължила да преследва учителите, учили в Русия. Следващата им офанзива в тази посока в Пловдивския регион е от края на 1874 и 1875 г. Тогава Геров предупреждава Игнатиев за официалната заповед до местната власт в Пловдивско да не се дават паспорти на млади българи, които заминават на учение в Русия, както и на завръщащите се от там да заемат учителски места в Турция. Той съобщава, че това е четено в административния съвет, където мютесарифът е дал и допълнителни разяснения за мотивите на тази мярка. Според него връщащите се от Русия младежи носели революционни настроения и създавали революционни комитети, като това е тенденция не само в България, но и в Босна и Херцеговина. Затова мютесарифът наредил на българския епископ да разузнае кои българи от Пловдивско се учели тогава в Русия и да му предостави списъка. До сега подобни разпоредби също е имало, но те се изпълнявали тайно, а сега открито се забранява на българите да отиват в Русия да се учат. Ако заповедта се спази, най-добрите училища ще бъдат затворени, защото по-голямата част от учителите в тях са учили в Русия.[54]

В отговор на тази Герова информация Игнатиев поискал обяснение от великия везир, който отрекъл да е издавал такава заповед.[55] Геров настоява, че ,,предписанието" е четено в меджлиса ,,при открити врати" и се надява да достави копие от него.[56] В началото на 1875 г. действително го изпраща в превод на Игнатиев.[57] На 19 април 1875 г. Геров му изпраща още кратък доклад и записка за впечатленията сред българското население от заповедта на великия везир. Той подчертава, че не само в Пловдивско, но и навсякъде българите са недоволни от неприязненото отношение на турското правителство. В заключенията на Геров се подчертава и друго, което може да е важно за Игнатиев и за началниците му в Русия - в личните си срещи с Геров българите искали да узнаят как се възприема тази заповед от руското императорско правителство, макар великият везир да отричал дори самото й съществуване.[58]

В потвърждение на това, за което Геров предупреждава, само няколко месеца след телеграфната му преписка с Игнатиев трима учители в пловдивското училище, учили в Русия - Хр. Д. Павлов, Д. Благоев и В. Попович - напомнят на Геров за тази заповед. Те твърдят, че макар да била изпратена и в Пловдив, до момента е останала без последствия, но по други места била спазвана. Притеснени, защото и най-малката причина може да им донесе бедствия, те молят чрез Геров за покровителството на императорското правителство, което ги е учило, за да са спокойни и да изпълняват с по-голямо усърдие длъжностите си в полза на народа.[59]

През същата 1875 година, след постъпки на споменатите български учители, започва подготовка за прехвърляне на н. нар. Венелинова бибилотека в България.[60] По искане на Азиатския департамент е направена проверка за наличие на книги с политическо съдържание, като е взето решение те да бъдат прегледани от членове на Одеското българско настоятелство и ако има такива, те да останат при тях в Одеса.[61] Поискано е мнението и на вицеконсула в Пловдив, където било решено да бъде изпратена библиотеката. На 23 юни 1875 г. той пише на Игнатиев, че е най-добре такива книги да не се намират в библиотеката на училището, защото могат да бъдат забелязани от турското правителство, да възбудят в него подозрение и с това да попречат на учителите, учениците и самото училище. От друга страна, във връзка с намерението на Азиатския департамент да предаде в южнославянския пансион в Николаев книгите с политическо съдържание, той споделя, че това би могло да стане, ако тези книги се разхвърлят между целия фонд на библиотеката, за да не бият на очи. Но при положение, че такава там няма и в началото фондът ще бъде съставен само от тях, те могат лесно да бъдат забелязани от посетители на пансиона и впоследствие това може да стигне до властта в Цариград, традиционно неблагосклонна към руските възпитаници. В това тя ще намери потвърждение на донесенията на своето посолство в Петербург, че учащите в Русия се възпитават във враждебен на турската държава дух и още повече ще започне да ги преследва.[62] Съвсем очебийна е дори прекомерната предпазливост на Геров, макар да е оправдана в конкретната политическа конюнктура. И твърде показателна за загрижеността му да предпазва ученици и училища, като предвижда всяко едно възможно развитие на събитията.   

Освен да брани училищата и учителите от посегателствата на турските власти, Геров трябвало и да общува с техни представители по различни проблеми на българските училища. Сред тях преобладават най-вече тези за осигуряване на дарени наследства в полза на български училища, при които често трябвало да се решават конкретни социално-правни казуси, произтичащи от законовата регламентация в турската държава. Тогава Геров се опитвал, според възможностите си, да съдейства, като търсел информация, питал, интересувал се. Такъв е случаят с наследството на покойния Д. х. Русет за училището в Русе и за негови наследници в Османската империя. Тъй като той бил австрийски поданик, това създало затруднения, защото трябвало да се изясни дали турските закони позволяват да се прехвърлят наследствени имоти между турски и австрийски поданици. След като опитите да се реши проблемът с помощта на руския консул във Виена В. П. Балабин не успели, през 1861 г. Хр. Георгиев иска от Геров да търси съдействието на посланик А. Б. Лобанов-Ростовки за спасяване на наследството.[63]

През 1866 г., по молба на Михаил Караспасов, Н. Геров се обръща лично към мюдюрина на Самоков, за да разбере как стои въпросът с наследствения имот на баща му Захари Караспасов, завещан от него още през 1842 г. в полза на самоковското българско училище, в което сега са се настанили чужди хора и не искат да излязат от там. Синът се интересува кой и с какви документи владее бащиния му имот.[64] Отговорът на мюдюра само десет дни след запитването на Геров гласи, че тази къща с времето е влязла във владение на друг българин и синът няма право да заведе дело заради давност.[65]

А когато работи за влагането под лихва в Русия на капитал за пловдивското девическо училище, завещан от протосингел Кирил Нектариев, още при първите си постъпки през 1866 г. Геров се аргументира с това, че в Османската империя такива дарения се влагат при много ниски лихви, поради което не е изгодно за институциите, в чиято полза се прави това.[66] Във връзка със същото завещение през 1871 г. Хр. Георгиев от Букурещ укорява Геров, че не е направил необходимото, за да спаси ниви и воденица, завещани от покойния протосингел за училища в Турция. Тогава той подробно му разяснява какъв е редът за наследяване на вакъфски имоти в Османската империя.[67]

* * *

В писмо до З. Княжески от 1860 г. Н. Геров пише: ,,Добре ще е да помните, че един консул направо да покровителствува Турски поданици не може, а да гледа да е добре с властите, та да му минува думата пред тех за да може да свръши некои работи".[68] Цялата дейност на Н. Геров в годините на консулската му служба показва, че той се придържа към тази политическа линия не защото е покорен или се страхува, а защото иска да помогне, без да създава излишни неприятности пред българските просветни институции. Този цитат говори още за разбиранията на Геров как трябва да се постъпва в отношенията с местните турски власти, за да се осигурят по-благоприятни условия за развитието на българския народ. От друга страна, той вярва в покровителството на Русия за подобряване участта на неговия народ. Това е политическото кредо на един от най-видните представители на българската възрожденска интелигенция.

И вероятно заради това, най-незаслужено пренебрегван в родната ни историография, а вероятно поради някои други причини. Но задължение на обективният историк е да изследва, анализира и обяснява, а не да заклеймява въз основа на предпоставените си емоции. Ако се опитаме да разберем, преди да осъдим, ще си дадем сметка за нелеката участ на Геров да бъде лоялен поданик и дипломатически представител на Русия в Османската империя и едновременно с това активен български интелектуалец, посветил се съзнателно на културно-просветното развитие на своя народ в условията на чужда политическа и духовна власт.

 


[1] Подробно по тези въпроси виж: Кирилова, А. Откриване на руското консулско агентство в Пловдив през 1857 година. - ИПр, 2009, № 1-2, 48-76; L'activité socio-politique de Najden Guérov (1853-1856). - BHR, 2009, № 1-2, 24-52.

[2] Из архивата на Найден Геров. Под редакцията на Тодор Панчев. (ИАНГ) Т. І, С., 1911, № 315, с. 183, № 321, с. 189, № 329, с. 196, № 650, с. 406, № 718, с. 459 и др.

[3] Пак там, Т. ІІ, С., 1914, № 2261, с. 402.

[4] Документи за българската история. (ДБИ) Т. І, С., 1931, № 1, 4-5. 

[5] Пак там, № 2, 6-7.

[6] Пак там, № 3, 7-8.

[7] ИАНГ, І, № 359, с. 223.

[8] ДБИ, №, 3, с. 8.

[9] Детрез, Р. ,,Лукави гърци" и ,,надменни българи". Български и гръцки реципрочни представи по време на църковната борба в Пловдив през 50-те години на ХІХ век. - Във: Въпреки различията. Интеркулутурни диалози на Балканите. Съст. Н. Аретов. С., 2008, с. 86.

[10] ИАНГ, ІІ, № 2396-2397, с. 499.

[11] Пак там, № 2537, с. 607, № 2553, с. 621, № 2555, с. 622.

[12] Пак там, № 2501, 577-578.

[13] Пак там, І, № 704, с. 450.

[14] Русия и българското националноосвободително движение 1856/1876. Документи и материали. (РБНОД) Т. ІІ (януари 1864-май 1867). С., 1990, № 32, с. 70.

[15] ИАНГ, ІІ, № 2693-2694, 728-729, № 2697, с. 731.

[16] Пак там, І, № 86, с. 44.

[17] ДБИ, № 357, с. 414.

[18] ИАНГ, І, № 1356, с. 803; Гугова, Р. Спомени. С., 1927, с. 36.

[19] ИАНГ, ІІ, № 2718, с. 747, № 2733, с. 756.

[20] Kirilova, A. Op. cit., 45-47. 

[21] ИАНГ, ІІ, № 2005, с. 238.

[22] Пак там, І, № 420, с. 266.

[23] Пак там, ІІ, № 2227, 374-375.

[24] РБНОД, ІІ, № 32, 69-72.

[25] Димитров, А. Опити за денационализация на българското учебно дело през 50-70-те години на ХІХ в. и съпротивата срещу тях. - В: Българската нация през Възраждането. Т. 1, С., 1980, 362-369.

[26] ИАНГ, І, № 1529, с. 937.

[27] Пак там, № 1586, 966-967.

[28] НБКМ-БИА, ф. 22, оп. 1, а. е. 459, л. 115; ИАНГ, І, № 1587, с. 967.

[29] ИАНГ, І, № 1588, 967-968.

[30] Ванчев, Й. Поглед върху просветното дело в Неврокоп през втората половина на ХІХ в. - В: Просветното дело в Неврокоп (Гоце Делчев) и Неврокопско през Възраждането. С., 1979, с. 40; Новобългарската просвета в Македония през Възраждането (до 1878 година). С., 1982, 72-73.

[31] ИАНГ, І, № 920-921, 563-564.

[32] Повече за опитите на Мидхат паша за просветни реформи в Дунавския вилает и съпротивата срещу тях виж: Карапетров, П. Мидхат паша и опитванието му да потурчи българските училища. - Българска сбирка, Пловдив, г. V, 1898, кн. І, 56-63; Антонов, Н. По отоманизирането на българските училища (Една страница из историята на българското образование). - Архив на Министерството на народното просвещение, г. ІІІ, 1911, кн. 4, 22-64; Крачунов, К. Турската държава и българските училища (1864-1870). - Просвета, 1936, кн. 8, 915-924; Димитров, А. Цит. съч., 376-383; Маждракова-Чавдарова, О. Движението в защита на българския език през Възраждането и културно-националното самоопределение. - В: Българската нация през Възраждането (Сборник от изследвания). Т. 2, С., 1989, 136-139; Плетньов, Г. Мидхат паша и управлението на Дунавския вилает. В. Търново, 1994, 152-183; Бакърджиева, Т. На крачка пред времето. Държавникът реформатор Мидхат паша (1822-1884). Русе, 2009, 122-137; Тафрова, М. Танзиматът, вилаетската реформа и българите. Администрацията на Дунавския вилает (1864-1876). С., 2010, 98-101 и др.   

[33] РБНОД, № 130, 253-256.

[34] Пак там, № 133, 258-259.

[35] Косев, Д. Петко Рачев Славейков. Обществена и политическа дейност. С., 1986, 86-90.

[36] ИАНГ, ІІ, № 2047, 264-265. В цитираното писмо става дума за проектиран вестник от българската емиграция в Румъния. Славейков призовава той да има свой кореспондент в Цариград, който да получава заплата, но срещу това да осигурява сигурна и вярна информация за българските работи изобщо. Така вестникът няма да се компрометира и да бъде спрян от самото начало, а ще бъде истински полезен ,,лист". Съветва да се бърза с издаването му, защото ,,времето не чака" (ИАНГ, ІІ, № 2047, с. 265). Бележката на Д. Косев, че писмото е от 1867 г., а не от 1864 г. (Косев, Д. Цит. съч., с. 88, бел. под линия), е основателна и тя може да бъде подкрепена и с допълнителни аргументи, а именно, че сведенията за замислен такъв вестник в Букурещ са от 1866-1867 г. Например в началото на 1867 г. Хр. Георгиев пише на Геров за редактор на вестника, който искат да издават, като коментира кандидатурата и на самия Славейков (ИАНГ, І, № 427, 269-270).

[37] ИАНГ, І, № 435, с. 275; Жечев, Н. Букурещ - културно средище на българите през Възраждането. С., 1991, с. 157.

[38] Петров, Ц. Габровското училище и борбата за освобождение от турско робство. - В: Светилник на новобългарската просвета. С., 1966, 133-142; Денев, К. Влияние на руското образование и педагогическата мисъл върху развитието на Габровското класно училище (гимназия) до Освобождението. - В: Огнище на духовната мощ на българина. С., 1973, 70-95; Атанасов, Ж. Възникване, място и роля на Априловската гимназия в развитието на образованието в България в края на ХІХ и началото на ХХ век. - В: Огнище..., 30-61 и др.   

[39] Синкювски (Сава Сирманов). Нещо по историята на габровското училище. - В: Юбилеен сборник по случай 25-годишнината от първия випуск на Габровската Априловска гимназия. Пловдив, 1900, 57-61; Каролев, Р. Една страница от историята на габровското училище (сега ,,Априловска гимназия") в турско време. - В: Юбилеен сборник по отпразнуване 50-годишнината от І-ия випуск на Габровската ,,Априловска гимназия". Габрово, 1925, 1-12.

[40] ИАНГ, І, № 1323, 786-787.

[41] НБКМ-БИА, ф. 22, оп. 2, а. е. 823, л. 4.

[42] РБНОД, № 169, 307-308. Виж и бележка № 6 към документа, според която В. Кожевников е успял да получи съгласие от Мидхат паша М. Караспасов да бъде учител в Габровското училище, и още: Ранков, В. Ив. Габровското училище (очерк). - В: Юбилеен сборник по случай 25-годишнината от първия випуск на Габровската Априловска гимназия. Пловдив, 1900, с. 23.

[43] ИАНГ, ІІ, № 2711, с. 742.

[44] Пак там, № 2714, с. 744.

[45] История на град Хасково от древността до 1912 г. С., 1995, 136-137 (разделът за просветното дело в Хасково през Възраждането е написан от Н. Димов).

[46] Синкювски. Цит. съч., с. 57-58, 59-61; Цончев, П. Из общественото и културното минало на Габрово. Габрово, 1996, 427-430.

[47] ИАНГ, ІІ, № 2717, с. 746.

[48] НБКМ-БИА, ф. 22, оп. 1 а. е. 535, л. 3-4. Този документ от 7 декември 1867 г., писан в С. Петербург, е известен само в чернова. Сред публикуваните дипломатически документи от дейността на Геров такъв източник не откривам. Както показва работата ми с документацията на Геров обаче, намиращите се в неговия архив писма и доклади-чернови са изпращани до своите адресати, за което може да се съди по запазените отговори.

[49] ДБИ, І, № 345, 405-406; НБКМ-БИА, ф. 22, оп. 1, а. е. 566, л. 15; ИАНГ, № 796, с. 498, № 1324, с. 787.

[50] ДБИ, № 486, с. 549.

[51] Пак там, № 490, с. 553.

[52] Плетньов, Г. Цит. съч., 181-182; Бакърджиева, Т. Цит. съч., 135-136.

[53] ДБИ, № 447, 500-501.

[54] Пак там, Т. ІІ, С., 1932, № 106, 100-101.

[55] Пак там, № 107, с. 101.

[56] Пак там, № 108, с. 101.

[57] Пак там, № 109, с. 101, № 111, 105-106.

[58] Пак там, № 118, 112-114.

[59] Пак там, № 124, с. 119.

[60] Пак там, № 110, с. 102, № 112, с. 106.

[61] Забунов, И., Л. Степанова. ,,Венелиновата библиотека" на българите в Одеса. - Векове, 1976, № 5, 21-22; Забунов, И. Болгары юга России и национальное болгарское возрождение в 50-70-е гг. ХІХ в. Кишинев, 1981, 46-47.

[62] ДБИ, № 119, с. 115.

[63] ИАНГ, І, № 396, 249-250.

[64] НБКМ-БИА, ф. 22, оп. 2, а. е. 755, л. 1.

[65] Пак там, ф. 22, оп. 2, а. е. 774, л. 1.

[66] ДБИ, І, № 340, с. 401; Кирилова, А. Даренията на протосингел Кирил Нектариев за културно-просветното и духовното издигане на българите през Възраждането. - ИПр, 2010, № 3-4, 61-89.

[67] ИАНГ, І, № № 519, с. 322.

[68] Пак там, № 1412, с. 852.

Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите "Речник на Българския език":

Том1
Том 2
Том 3
Том 4
Том 5

...както и архива на Найден Геров:

Том 1
Том 2